Помръзнало и сухо, сух студ. Тънкият поток иде отгоре някъде, целият в лед. Вода се не види, вода няма, и поток няма. Само една дълга бяла черта слиза надолу и държи падината, все падината, опира в селото и го дели на две. Това е единственото бяло нещо, зимно бяло и чисто, всред опушената зима наоколо. Зад падината оттатък дрънчат звънци, овци вървят нагоре из опустелите ливади и никъде не спират. Отсам, в една нива, едва зеленясала като от плесен, помръзнала и тя, накацали гълъби. Човкат оная ледясала, стегната земя. Може да пасат. Сиви гълъби с черно на края на опашките. Не бяха диви, питомни бяха, но подивели и се намножили. Последните подхвърчаха и отиваха напред, отзад ги сподиряха все други и други и кацаха пред тях. И цялото ято полека се местеше надолу. Но нещо ги подплаши и те пръхнаха всичките наведнъж. Много бяха, цял облак. Посипаха се като плява в небето и го застлаха, рейнаха на една страна, завиха на друга — и се не видяха. Стопиха сивотата си в сивотата на сивото небе.
Тогава откъм село се зададе тракторът. Червен трактор с ремарке, подире се влачеше опашка от прах. Караше го младо момче. За къде? До Фъргова за камъни. Хайде заедно, разгеле, на път е. Хайде… В кабината може да седне и втори човек, но няма къде да постави краката си. И силно друса.
Минахме моста над заледения поток и се въззехме нагоре, всред полянки и голи редки брезови горички. От билото се отвори на юг широка котловина, само ливади, повехнали зимно. Пътят шареше из ливадите до другия ръб на котловината, където тъмнееха парцали от гъсти гори. Фъргова е зад онова било, каза трактористът, то оттука се не види… В средата на ливадите, досам пътя, имаше чешма и трактористът спря да пие вода. Студ не студ, казва, запалил съм се. Снощи малко прекарахме…
Чешма с недодялана, груба направа. На лицето й издълбан надпис: за спомен на амитасан амитасанов, спомен на атиже аджиасанова от кочен…
Над надписа — портретче елипсовидно, от порцелановите, гробищните; образ на млад човек, бурен, с решителен поглед, в сила на младостта. Тоя младеж тука, каза трактористът, се утрепа лани с мотор. На това място се утрепа. Та техните какво да направят — рекоха да направят чешма. За спомен…
… Отнякъде се измули тоя човек, отпред ли, отзад ли, и спря до нас. Може ли, пита, ако сме за Фъргова. Мъничък един, оглозган човечец. Може, може, махна му трактористът. Баш сме за там, качвай се отзад. Ама се дръж здраво. Здраво се държа аз, отвърна човекът.
Тръгнал за Фъргова да дири в магазина терлици за генките, за жените вкъщи. От Кочан тръгнал. „Ти кочанлия ли си — пита го трактористът, — че как си от Кочан, като не те познавам? Аз през ден ходя там и всичките ги познавам.“ „Ти не ме познаваш — отвърна човекът, — ама аз тебе те знам — ти не си ли от Мутафчиите?“ „От тях съм, що?“ „Видя ли? По образа те познах. По образ мязаш на фамилията си… Ама добре че се намери тоз трактор. То малко студено ще доде отзад, но нищо, добре е. Нали не караме бързо. От сабайле съм тръгнал. Все пеш. И сам. Не е чак толко голям път, а дотяга, като е сам човек. Няма жива душа, няма с кого да се разговориш. Камиони минават, ама минават насреща, не е да го спреш. Вървя аз и си мисля: сега ако ме нападнат разбойници… То разбойници няма, ама тъй думата, аз тъй си мисля, бърборя си — да мине време. Що едно време тука вярно имало разбойници. На туй място му викат Луковица. Разбойниците, като нападнали един човек, пътник човек, убили го да му земат парите. Добре, ама пари не намерили, ами намерили у торбичката му само една луковица. Лукова глава. Кромид, демек. Друго нямало. Та оттогива му викат на туй място Луковица, и досега… А едно време, като нямаше лук, един баща отишъл у града със сина си. И седнали на хана да ядат. Какво ще ядат? Извадили от торбата хляб и лук… А синът гледа — на другата маса ядат кебапчета. «Тате — рекъл, — тия ядат кебапчета…» «Махни ги — рекъл баща му, — тия нямат пари да си купят лук…» Че лукът беше кът де… Чакай аз да се свия тука, че да не духа. Готово. Да теглиме вече, а?“
Човекът приклекна до предния капак на ремаркето, сви се до капака и стана още по-мъничък, само капицата му се подава отгоре.
И потеглихме отново по белия път, бавно, с подскачания по дупките, с пукот и трясък, а отзад се стелеше мътната мъгла на праха. В окрайнината на гората, дето ливадите свършваха, като зави нагоре, тракторът спря, за да качи една жена. Тя идеше преко ливадите и попита колко е часът. На гърба си през фереджето задянала голям конски самар, беше се превила под самара. Загубила била коня си, та сега носи самара му на село. „А коня сам ще си доде, може и да си е дошъл вече — забеляза кочанлията, — ти не бой се за него, знае той пътя. Ами я земи да се качиш и ти, че да не биеш път пеши…“ Жената поклати глава: не щѐ, ѐ го къде е село, близо е… „Барем самара качи тогава!“ И самара не щѐ…
Наистина селото не беше далече. Щом стигнахме най-високото място, и се показа в дола, под пътя. Тракторът ни стовари и отмина нататък, и останахме двамата с моя спътник. Долът беше пълен с къщи, но и те не бяха много, да имаше двайсетина-трийсет, лепнати по бреговете като камъни, сиви и замръзнали като камъните. Само комините им попушваха тихо. А една от къщите се качила чак горе, на самия път, дето слязохме. Малка, само една стая. „То е спирка, не е къща — рече кочанлията. — Рейса като минава, спира тука…“
Спирките сега ги правят другояче, а тая изглежда малко не като другите. Тоя плочен покрив, като на селска къща. Та че и с комин…
А тая спирка е малко башка работа, обясни кочанлията. Не я прави държавата, ами един човек от тука си, от Фъргова. Сам си я прави. Така няма спирка, вика, и ще направя една спирка. Да ме поменуват, вика. Един стар човек… Що спирка тряба на хората. И вярно, взе и направи. Сам си я направи. Не е, да кажеш, някой откачен. Свесен си. Ама така… по̀ башка малко от другите. Сам човек, ни дете, ни коте. Знам го аз него. Син му у Кочан. То и той от Кочан, ама се пресели тук отдавна и тука си живее. Стар човек един, Шериф му името, аго Шериф, по ново не знам как ще да го прекарват сега. Стар човек, ама виж — сетил се. Мераклия човек. Ще я направя, казва, спирката. И вярно я направи. И даже по-добра стана от другите, дето съм ги гледал. Другите нямат врата, тая има. Врата й закачил. Е, стара, употребявана, ама нали врата? И комин иззидал. Че и кюмбе турил вътре. Виж — тука някой смачкал кюнеца… Та че и пейчица сковал до кюмбето. Па по едно време и дърва май че поносваше за кюмбето. Ама сега не носи вече. Стар човек, къде може да споделее с дърва, народ много. Сега всеки си носи дърва. Напали кюмбето, седне на пейката и чака рейса. И е добре така, седиш и се грееш, вътре топличко… Той тука живее, аго Шериф, ѐ оная къща е неговата. Може да отидеме да го видиме, а? Тъй, да се поотгреем. Па и да се повидиме малко с човека, да си подумаме, а? Ние с него се знаеме…
И слязохме надолу от пътя, кочанлията се отби към една от близките къщи, повика няколко пъти: „Аго Шерифе… аго Шерифе бе“. Но отвътре никой не се обади. Няма го, тряба да е отишъл някъде, рече кочанлията. Той празен не седи.
Слязохме още малко надолу и там се разделихме. Кочанлията влезе в магазина да търси терлици за генките, а аз се отбих в пълномощничеството, дето имах малко работа. Стаичката на властта беше пълна с хора, бяха се разположили плътно около печката. Но самата власт я нямаше — пълномощникът заминал за града. Постоях малко, погреях се, поприказвахме. Как е тютюна тая година? А, добре е, отвърнаха хората, тютюна е добре. Малко беля ни отвори кишата, че лятото беше кишаво. Ама пак бива. Тютюн Доволно. Па и парици има, нали, щом има тютюн… А ти по какво така нанасам? По работа сигур? По работа. То тъй е, кой ходи сега без работа…
После излязох. Небето беше все така сиво, помръзнало и застояло, все така не можеше да се познае кое време е. Каменни къщи, гъсто една до друга, без дворове, каменни всред камъните на дола, неотличими от камъните, студени като тях. Безмълвни и тихи, попушват леко. Някъде пропее пресипнал петел, глухо се прозее говедо. И това е. Тихо и безлюдно.
Постоях малко, погледах, па тръгнах обратно. Минах край селското магазинче, беше отворено и се отбих. Но кочанлията го нямаше там. Тогава поех полека нагоре, не направо към спирката, а косо малко, въз дола, въз село, че беше и по-близо до пътя. То колко е и село, през две-три къщи — и краят. Нагоре някакви нивици една над друга като стъпала и през две-три стъпала — е го и пътя. Един старец се навел там, работи нещо. До него желязна количка, наблизо купчина камъни, един позагаснал огън с прегорели главни, но още жив. Ограда някаква зида старецът. Като наближих, обърна се. Беше едър човек, малко тантурест и тежък наглед, но с тънко и внимателно, благо лице. Питах го кога минава рейсът.
— За къде, за надоле?
— За надоле.
— А че той сега замина нагоре, по пладне тряба да се върне. Има време. Седи, огрей се…
Събрах клечки наоколо, притъкнах главните, раздухах огъня и той пламна. Подвикнах на стареца да дойде да се погрее и той. Дойде, заклати се като стар тежък вол, кога се кани да си ляга, стъпи на колене насреща и протегна над огъня шепи, широки и закривени като лопати.
— Добро нещо е огънчето — рече. — Ама човек като се заседи на топло, може да му се додреме и не му се става. А па яз, бае… н’ам ка те казуват тебе…
— Георги.
— Бае Георги. Мене па Дойчине ми викат сега. По-напред Шериф бях, сега Дойчин. Добре е. Та яз, бай Георги, зидче тука едно рекох да дигна. Нивка са ми дали за частно, да я позаградя. До път е, добитък минава, прави пакост. Па и хора всякакви. Беше с тръни оградено, ама ги размъкнаха. Рекох — с камъни, че по-здраво…
— На сухо?
— А? На сухо, на сухо. Яз камънар съм бил, отбирам малко от камък. Сега съм на пенция, ама пак поработувам, да не седя така. Камънар съм бил по пътищата. Ма и друго съм бил. Всякакво съм бил…
— … От мъничък съм тръгнал — продължи старецът. — Бях измекярче у Батак. Имаше там един Тиквара. Тиквара, Иван Тиквара, ако си чувал… ама къде ще чуеш… на него бях измекярче. Та тоя Иван Тиквара, да ти кажа каква му работата. Кога нашите ходили в Батака да колят каурите — имало там един род, затрили го целия, само едно детенце накрая останало. То Иван. Рекли и него да затрият. Един го хванал за краката и го дигнал над огъня, да го изгори. Добре, ама друг един го пожалил и отървал го. Само косата му опърлена малко (на Тиквара главата му аслъ затуй беше половината гола). Взели го нашите после, нали само дете, няма нийде никого и няма кой да го гледа. Взели го, та в Абланица. И Тиквара бая време седял после в Абланица, там отрасъл, ама само добро видял. И като отрасъл, върнал се у Батак. А после, кога се удариха турчина и българина, и тука иде война, а по нея идат разбойници да палят и колят нашите села — запалили и Абланица. И Тиквара, като видял тая работа, рекъл: стой, не може!… И спрял тогива огъня. Абланица затуй половината изгоряла, а другата половина си здрава. От Тиквара то. И рекъл Тиквара: и тука живеят, рекъл, живи хора… и тука майките плачат. Защо да плачат и тия, рекъл, малко ли са плакали нашите?!… Добър човек беше. Умен човек. Все сме едно, вика… И вярно е, все сме едно, бракя сме. Една майка ни е раждала нас, от една семка сме никнали и от едно сме коляно. И един Господ има над нас…
Старецът се привдигна и стъпи с единия крак.
— Реса тряба да иде вече, време му е. А яз да почвам…
Той стана и взе да пълни количката с камъни от другата страна на пътя.
— А ти за реса ако вардиш, тряба да идеш по-нагорце тъй, има там една къщичка, досами пътя. То спирка. Там спира. Ти седи, седи, още има време. Като се зададе, той се чуе отдалеко…
— Бай Дойчине, сам ли я направи?
— А? Кое?
— Спирката.
— Спирката… А, сам, сам. Яз от зидарлък отбирам малко…
— Севап?[1]
— А, севап… Heee… Бе то и като севап ще доде, ма яз не за севап… Повече за народа яз… За народа, като чака, нали тряба сушинка някоя. Защо да стои така, отвънка… Добичето, че е добиче, и то иска да бъде запряно под покрив…
Той изсипа количката и почна да реди камъните по зида, като ги наместваше и мереше на око.
— Един път… то като сега беше — зима̀, зима̀. Ама по̀ зима̀ от сета… И гледам: стои на пътя една жена. Чака реса. Рес тогива вече ходеше. Ама трепери оная жена, така се тръси от студ. На гърба й детенце, посиняло от студа и то, сиромашкото. А реса се бави, до реса далеко. Викам на оная жена, тя не беше от село. Къзъм (Дъще (тур.)), викам й, ела дома да се огрееш. Не щѐ. Бе, къзъм, ела бе, не седи на тоя студ. И кучетата, викам, в такова време завет дирят. Тука ще се поболееш. И малечкото, викам, ще поболееш, ще погине малечкото. Ела у дома… Бе как не я молих — не щѐ. Трепери и дума не може да каже от студ… Прибирам се яз у дома, а от ума ми не излиза оная жена. И ми стана едно мъчно тъй, мъчно… Гледай ти какво нещо е, за чузди човек да се мъчиш…
Старецът се изправи, изви глава и се ослуша.
— Я!… Реса май че е… иде май… Ма далечко е…
— И после?
— Кое?
— После какво стана?
— После нищо… Като се изпролети, събрах камъни, събрах греди и почнах… Драчко ми е сега да гледам, кога на човек му е добре.
Отгоре, към завоя от юг, се зароди глух, равен тътен на автобус.
Сбогувах се със стареца и забързах на обратната страна, към спирката. Преди да стигна там, обърнах се и го видях още веднъж. Беше се облегнал с две ръце на зида и гледаше в него, като да размисляше нещо. Едър, с тия размъкнати потури, на цвят като стара шума, с това кротко, внимателно лице…
Капчуците заломотиха изведнъж, зачукаха с точки и тирета. Снегът — мръсен, разкишкан, разкашкан, протекъл на локви — плиска, къде стъпиш… Капчуците са добри за март, но за сред зима — не. Звукът им зиме е студен и безсърдечен. В такова време е по-добре да седиш дома и да не гледаш през прозореца. Да четеш нещо снежно, Андерсеново или Паустовско. Да сушиш на бумтящото кюмбе сурови дъбови дръвца, да слушаш как дръвцата цвърчат и се пенят, да дъхаш тръпчивия им горски дъх. А на кюмбето да ври леща с чубрица.
Или да бягаш далече. Там, при истинската зима. Където снежните мъгли сеят истински сняг и китят гората, пътеките, доловете, а стъпките хрупат сухо и здраво.
… Отидох при зимата.
Отидох да търся куче. Да намериш куче свинар, но добро куче свинар, не е лесна работа. Мохамеданите въдят такива кучета. Нали не гледат прасета — кучетата им настървени на всякакви прасета, питомни и диви. Но ако мохамеданинът рече да ти продаде такова куче — сам той куче не купува, — ще иска за него баща си и майка си. Или пък, ако ти го даде на сгодна цена, кучето ще е старо и окапало. Но да видим.
Полския пазач на стопанството случайно го намерих, той от Дебран, и ще ходим на Дебран. А, казва, щом е за куче, ще му намерим колая. Друго, казва, да не дириш. Тифо ще питаме…
И тръгнахме през снеговете на изток, все под планината, да питаме Тифо. Минахме лозята, една гъста мрежа от колове и телове над снега и — ѐ го селото, ония къщи, червените.
— Чакай, нали Дебран беше горе, в планината?
— Е па горе е — отвръща пазачът.
— А я това долу…
— Е па долу…
— Е как?
— Така. Онова горе си е старото. То рои. И слязохме долу. Не всичките. Половината. Горе няма ток, а нас ни е за тока. Па и беше се явила една пукнатина. Нали сме на баир и баирът се смъква надолу, и се яви пукнатина. Една къща се разцепи на две. То баш на обед било това. Пак добре, че жертва няма. Само една жена и детенцето. Къщата, като се събаряла, ги изхвърлила в градината, потрупала ги с греди и дъски. Ама нищо им няма, живи и здрави. И като рече народа: слазаме!… И слязохме. И те, стана село…
Едно синьо автобусче върви успоредно на пътеката. За децата отива, казва пазачът. Големите учат в общината. А малките — у село си. У сушилнята. Нали сме ново село, нямаме си училище. Лете сушилня, зиме училище…
Когато стигнахме селото, автобусчето вече се бе обърнало, пълно с деца и готово да тръгне обратно. Малките, които учеха в сушилнята, бяха излезли вън да играят, пързаляха се на една висока могила и кряскаха.
Една улица, по нея се навървили къщите и всичките си приличат. Няма дворове, няма дръвчета. Само един стар клонат кавак, останал отпреди — това е всичката растителност. Там, до кавака, е Тифо.
Едър палаш се хвърля по нас и лае. Иска да си изкара хляба — рече една жена наблизо, тя кладеше огън на снега и грееше вода да пере. Кучето бафна още два-три пъти и реши, че това стига за хляба. После само̀ дойде при нас, усмихна се и завъртя опашка. Около жената шетат, червени като ябълки, нейните дъщери или снахи. А от прозореца се показва сам Тифо. Какво има?, пита. Куче търсим. Куче ли, какво куче? Я елате, елате вътре да си разберем приказката…
Вътре сме и пред всекиго има ракия. Как я правиш тая пуста ракия, пита пазачът, какво й туряш вътре, та мирише така хубаво на билки? Това ракията си знае — отговаря гордо домакинът Тифо, труплест мъж, в години вече. Ракията е като таралежа. Таралежът яде една тайна таралежова трева, никой я не знае тая трева. И като завържеш таралежа в един чувал, после гледаш — чувалът си завързан, а таралежа го няма. От тревата е това. И ракията така…
Ракията е миризлива и приказлива. Отваря дума за авджилък и огромни авджийски истории, които се въртят все из Иваница — оня баир насреща, дето тъмнее, тъмен от дъбаци. Иваница всякога държи прасе. Иваница без прасе не остава. Иваница няма да те върне празен. Иваница, та Иваница… Там, при желъдите на Иваница, е кочината и прасилото на дивите свине, прасилото и на най-сладките случки и приказки… Отиваме веднъж на Иваница… един гъстак… мой Мурджо обиколи гъстака, връща се и ми казва: тук има нещо… По въздуха усетил. И пак наби гъстака. По едно време чуваме пукотевица при другата група, имаше и друга група. Едно прасе пада. А Мурджо дига още една сюрия прасета, после още една — и все къде оная група ги кара. Четири прасета падат. Викам им на другата група: бракя, ще делим, така не може. И делихме…
Добре де, Тифо, това месо вие ядете ли го? А че ядем го та!, сопа се Тифо. Месо е, какво му е. Наречем го овче и го изядаме… Та бях заказал за Мурджо. Веднъж пострада. Един го взел за прасе, нали черен, хвърлил му една пушка, та го беше насъцкал отзад с дремки. Беше умряло кучето, плаках за него. Ама се съживи. Мина му като на куче. Сега му нищо. Ма пак малко като повреден е, изпуща се по малка нужда — с извинение, да прощава трапезата… Малко е като невалиден. Иначе си гони. Добро е, не ми е за даване. Ще потърсите някое друго. В старото село има. Обадете се на Кьоров, има един Кьоров. Ама стария Кьоров, не младия…
Старото село е в планината, виждат се отдолу само снежните водоравни чертици на покривите му. Близко се гледа. А като тръгнахме с полския, потихме се и съхнахме пет-шест пъти. Като стигнахме реката и минахме по гърбавия мост, селото си беше все така далече. Хубаво си е тук — бърбори полският. — Лете ладовина, зима — завет и меко. Старците затуй не искат да слазат. Водата му вода, въздухът въздух, гората наблизо. Само да не е пусти ток… Техникът пръв слезе, имаме един техник. Братята му — и те. А баща им горе. Той не ще. Родил съм се, вика, на борина, стигнал съм до ламба. Вие карайте от електриката нагоре…
Чарда волове, слизали до реката да пият вода, бавно и размъкнато се връща назаде. Воловете сгърбушени зимно, и вяли. На полянката пред първите къщи има едно старо и просто циментово паметниче, направено като кръст. Някога стояла войска тук, през дванайсета или тринайсета. И едно войниче стояло на пост. И някой от селото трябва да е бягал ли, какво ли — не се знае точно. И гръмнал. През нощта било това, никой не чул, не видял. Сутринта намерили момчето изстинало. Тук го и заровили, и знак даже не оставили. Та по-сетне селото дигнало това паметниче. Но и на него нищо не пише — като не знаели името. Незнаен войник.
Къщи скупчени, гъсто облепили припека. Чешма бълбука наблизо, муле едно пие от коритото. Бухти наблизо мъжествен басов лай. Да не би пък случайно да е свинарят, когото търсим? Не е. Обикновен овчарски пес, оголил бели зъби, гърлото му клокочи, вдъхва и издъхва ръмжене.
Питаме за стария Кьоров — няма го. Обаждат се ловци: ако дириш свинар, ще намериш у Лящен. Там има едни свинари, като ги пущиш — глиганите живи ловят… Мани майтапа. Това разбираме ние свинар. Нашите какво — и свинари, и зайчари, всякакво гони. А ония са чисто свинари. Само у Лящен… Има една пряка пътека, минава по оня там рид, вика се Гърмаде. Че има едни грамади, като да е било село едно време, па разрутено. Кога е станала тая се не знае. Вар няма между камъните. На едно място му казваме Натамията. Каква ще е била тая натамия, анатема, що е била и на чия глава паднала — и тая се не знае. А може да минеш и тука, над село, има един стар манастир „Свети Георги“. Има извадени оттам две мраморни плочи, на тях нарисувани кръстове. Манастирът развален, ама християните от долните села още го посещават, идат с попове, правят служба. На Гергьовден това. И има един стар кавак, голям. Там на Гергьовден се събират до три-четири села и става веселба, музика свири. И което село е най-голямо, от кое дошли най-много хора — то води хорото… Та оттам може да минеш. Ама е късно вече…
Снеговете гаснат, син здрач пълни доловете и чертае в синьо хребетите.
… Вятърът утихна, рядка бяла мъгла е замазала далечините. Непрестанно сипе сняг, тихо, леко, ситно сипе и засипва коловозите на граполивия път, който се дига постепенно в планината. Пусто, няма жива душа, няма дири, нищо няма. Само сняг. Равнината остава назад. Отпред баири, един над друг, смекчени и заоблени от снежната мъгла. Глухо тупа брадва. Тупне и спре, ослуша се, тупне пак. Цигани секат шума. За овци ли бре? Не бе, бате — отвръща най-старият циганин, — овци ние не държим, ами студено, та се разгряваме… Я, викам, отсечете и мене една тояжка! Може — съгласи се циганинът и хвърли на пътя една пръчка.
Завой, под завоя бучи река. Няколко куба, наредени до реката. Трябва да е топлата баня, римската. Агусника му казват на това място, може да иде от Август. Тишина. Път безкраен. Снегът потекъл от зелените вейки на борчетата, наблъскан на топки в драките. Сняг слепи очите. Все вали, все трупа. Двама души хвърлят с лопати пръст по пътя. Защото, казват, ще мине линейката. За Дрено. В снега стърчат сухи тютюневи стъбла. Чешма до пътя. Двама души с мулета идат отдолу. Къде? Тупат брадвите, закачени на самарите: ще секат. Колко има до Лящен? А че колко… де да знаем… един куршум място и малко да потичаш… Все по-диви стават баирите, и по-гъста гората. Я?!… Куче лае. Селото е близо. Зад завоя. И в свитата шепа на баира се мярка нещо, съградено от човек. Чешма, площадче, над него каменни къщи, набъкани една до друга, стреха до стреха, надвесени каменни стрехи, вити сокачета. Нещо гордо и тежко, някакво старинно достойнство в мълчанието, в овехтелия блясък на формите, съдини на бивши съдби. Комини много, само половината пушат. Дядо Янко, пълномощникът, обяснява: загива ни уба̀вото село, бягат хората…
Селото се заправило долу, при реката, до баните. И турците, като идвали на баня, все го закачали. Грабели, по някой път убивали. Аман! — рекло селото. Веднъж дошла банда разбойници, ще граби. Селото я хванало, съсекло я. После се уплашило — ами сега! Сега накъде?!… Дигнало се, та през планината. И като изминало цялата планина, чак на другия край — спряло се. Там го и намерил заградският бей, тукашният бей, той владеел тукашните места. Ударил на молба беят. Недейте така бе, хора, мене кой ще ми работи земята, вие като бягате… Ами я слушайте. Каквото било — било. Я сега вземете да си се приберете. Никой няма да ви закача за нищо. Глава залагам…
Горе-долу така…
Е, щом така, добре. И селото се върнало. Но не се върнало на старото място, а на ново. По-настранка от баните. И по-височко, при извора. Дето е сега. И името си сменило, да не го познаят разбойниците, ако е оцелял някой. Имало много лещаци наоколо. Или сеело много леща. Та затова нарекло се Лящен. И заживяло, та досега. Жените работят земята, че по-меко. А мъжете работят твърдия камък — зидари. Лете зидари, зиме на село. Мирно и тихо си живеело селото със своите прости селски занаяти. Лете човек не можеш да видиш из село, всичко по гората, по къшлите, при овците. Вечер над родопските баири изгрее месечината, когато всичко се е прибрало, бабите врънкат вретена около огнищата, дето клее дебел дъбов пън и къкри гърне. А вън от дълбоките мрачини на гората се обажда плачливото нощно пиле: тюууух!… тюууух!…
— Чуеш ли го? — бута бабата притихналото внуче и сочи с вретено навън. — Чуеш ли го тюхкулчето? То било момченце като тебе, непослушно. Майка му казва: донес ми, сине, водица да пия… То не носи водица. Баща му казва: подай ми, сине, цървулите… То не подава цървулите. Тогава го изгонили в гората и то станало тюхкулче. И ноще все се вайка: тюух!… защо не послушах мама и татко — тюух!… И все плаче, все вика мама и татко…
— Бабо — обажда се внучето с пресипнал гласец, — аз вече ще слушам, бабо…
… В ония неверни турски времена много лященци ставали овчари на заградския бей. Овчар бил и младият Бабаджа. Отракан и схватлив, пъргав и весел — Бабаджа станал любимец на бея. Направил го беят кехая на овчарите. Веднъж по широките граници на империята пламнала война, беят тръгнал на война и взел със себе си за помощник и своя Бабаджа. Бинбашия бил беят, командвал хиляда души войска. Бабаджа станал любимец на войската, а покрай бея се научил да я командва и той. Не бил стар беят, но случило се така, че на един зияфет[2] умрял внезапно. Войската поискала на негово място да застане Бабаджа. Така простият лященски овчар станал бинбашия. Разправя преданието, че Бабаджа участвал в потурчванията из Битолско, но все гледал някак да пречи на турченето. Давали на Бабаджа високи чинове и постове. Но той се отказал от всичко и се завърнал в родното село. Станал пак овчар. И умрял като овчар в колибата си — от своя смърт ли, та убили ли го… Тогава турченето из тоя край било вече свършило. Но тук-там още клали непокорни българи и реката още текла, мътна от кръв.
Тъй се живееше по наше село — въздъхва дядо Янко. — Хубаво се живееше, докато имаше народ. В неделя се съберат момите и момците на Орището до чешмата — ѐ оная чешма с двата калема. Па заручи гайда, писне кралле[3]. Гледаш, слушаш — и ти е драго… После народът почна да бяга…
Това са болките на дядо Янко, разказани в стаята му, до печката, в която пращи и пука весел дъбов пън. В шишето на масата има една тъмна течност, тя според дядо Янко за оцет е слаба, а за вино киселка, но пак помага на разказа. Като оня кръчмар, който продавал вино и оцет от едно и също буре…
Добре, дядо Янко. А сега слушай нашата болка: дири се куче свинар…
Свинар ли? Че тя, тая работа, е от леща по-проста. Ами че то тука всички кучета са свинари, други няма. Сега ще намерим моя адаш и ще я наредим…
Адашът на дядо Янко — и той е дядо Янко, разбира се, само че фамилията друга. И го намираме в смесения магазин отсреща. В магазина наистина е размесено всичко — от текстил и конци до халва. Вътре няколко души горещо спорят. Зиме е, делник е, ни за работа, ни за лов време.
— Земята се изражда… — казва един възрастен човек, овчар.
— Човеците, като умирали едно време, в старо време — кокалите им и сега си стоят цели. А сега, като умре човек — за седем години се стапят и кокалите му. А преди да се стопят кокалите му, се стапя паметта за него. Няма вечная памят вече… Едно време къде расъл дъб — сега бор…
— Борът е по-ценен — обажда се горският.
— По-ценен, ама я направи бъчва от него де! — възразява овчарят. — Не можеш! Едно време имаше много кокичета по земята. Знам едно място — пълно с кокичета. Сега гледам — няма. Ами дѐ гороцвет, дѐ ведричка? Няма. Земята се изражда…
— Изражда, трици! — бъбри един мрачен и скептичен лященец.
— Един реактив като тръгне за Луната, изяда всичкия фосфор на въздуха…
— Фосфор, краставици! — Скептикът пак се обажда.
— В Калафорния…
— Ти ходил ли си в Калафорния, видял ли си Калафорния? — дърля го скептикът.
— Не съм.
— Като не си, що приказваш? Ама ха! Аз вярвам на туй, кое съм видял. На друго не вярвам.
— Тряба вяра… — намесва се отчето, едно отче с дълга бяла брада и румени млади бузки. — Вяра тряба.
— Бе казват хората: кърк чобан — бир адам… четиресет овчара правят един човек…
— То така е… — каза отчето, — ама нашият не е такъв, той сам е равен на четиресет човека. Виж колко много знае…
Дядо Янко, когото търсехме, си седеше кротко настрана и не се бъркаше в разправията. Пиеше си конячето с едно шекерче и само слушаше. Мършав, с хлътнали страни и огромен нов каскет на главата. Седи и си попийнува човекът. Казваме му: така и така, дядо Янко, такава е работата… А той: бей, човече, моята погонува и свине, не е, да кажеш, че не гони. Ама повече е зайчарка и лисичарка, кое си е право…
Позамисли се и добави: та напролет, като се разгони, ще я водя на дреновските. Аслъ свинарите са там, у Дрено. Тряба за тая работа да идем там. Тая работа иска ходене и питане. А дреновските са най-добрите. То не лети да гони. Не. Мине свинарят покрай тоя гъстак, дигне глава да го помирише, после се обърне и каже на сейбията[4] си: тука няма нищо… После мине на другия гъстак, и ако има нещо — заобиколи го, та се върне пак при сейбията и му каже: сега се дръж, че ги дигам!… Па се намуши в най-гъстото, обае го и дига сюрията… Те такива са дреновските. Такива няма никъде. Току ние да вземем да идем там. При Тивката ще идем, той ще ни каже. Е го къде е, зад баира, сега ще отфърчим…
Дядо Янко излезе прав, ние просто отфърчахме. За един-два часа. Голямо село, окото не може да го обхване от един път. Деца задръстили улиците, пързалят се — кое на гумени цървули, кое на просто полиетиленово парче, откъснато от тютюневите сушилнички; само клякат на парчето и се понасят. Врява, кряк, смях.
Дядо Тивката го намерихме дома му. Старец към осемдесетте, а младолик. Но годините са си години, трудно му е на стареца да ходи. А стане ли лаф за лов — тръгва. Петдесет години вече ходи на лов. Море, и више от педесет, казва. Като трогнеме, казва, па ония кучета като запеят, сърцето така скача… Па веднъж един наш, Исуф — Исуф му името, стреля на един голям самак. Ама голям, ей с такива зъби отвън. А пушката му калпава на Исуф, отгоре я пълнеше с парцали. И като стреля, самакът иде на него. Исуф го удря с пушката по главата и пушката става на сол. Че като го побара оня самак — все му беше изпосякъл пръстите, отъркалял го беше целия, насмалко да го убие… После събираме парчетата на пушката. Едната тапанджа беше отскочила и не можахме да я намерим у снега… А па един друг имаше, Инуз, той бабаджанест един, можеше глиган да възседне, дотолкоз го не беше страх от нищо. Излиза и нему самак, стреля той, а самакът иде на него. И се улавят двамата. Бая се бяха поборили. После Инуз го уби едно дърво… А вие като търсите свинар, ще отидете при Керо…
И ние отидохме при Керо. Носеше кош слама, по синята му дочена дреха постървена слама. Какво има? Ами така и така — казваме му. А, така ли? — казва. — Ѐ го баш свинаря… Лиско, ела тук!
И Лиско идва тук. Едър черно-кафяв мелезак с бяло по гушата.
— Това е — казва Керо.
— За колко го даваш?
— Не го давам — казва.
Около Лиско се навърта друго едно, по-малко, барачесто, игриво и ласкаво кученце.
— То какво е?
— Това ли? И то ще стане свинар — казва Керо. — Още не е, ама ще стане.
— Него барем даваш ли?
— Кое, малкия Лиско? Бе ще видим, може да приказваме…
Видяхме и приказвахме. Накрая се разбрахме: ще ни даде малкия Лиско, когато стане свинар. А докато стане свинар, малкият трябва да остане при големия да учи занаят, докато го изучи. И тая зима вече ще изкара пълния курс на свинарския университет…
И като се разбрахме така, тръгнахме с дядо Янко обратно.
Снегът спрял, не вали, на пързалката още крякаха децата. Пътеката не се виждаше никак, толкова чист бе снегът, макар и утъпкан. Беше вече съвсем тъмно. Далече на запад гаснеше последната слаба заря на залеза.
Когато се прибрахме, препирнята в смесения магазин още продължаваше.
Керо ме излъга, разбира се. Казах му ясно: в последния ден на сезона съм при вас, да взема кутрето. Обадих се на директора на горското стопанство да пише и мен в бележката за лов. Исках нарочно разрешение от автогарата да превозя куче по рейса. Приготвих каишка… И като пристигнах в Дрено — тапах дванайсет километра пеша, беше събота, — право при Керо. Къде е кутрето? Свива се. Ами… аз, казва, го продадох… Как си го продал? Нали говорихме, нали се разбрахме? Кому го даде? На един отдолу, казва. Идваха в неделята на лов, поиска го и му го дадох…
Дал го два дни след като говорихме.
Керова работа. Не мога да си прежаля кутрето. Едно черно, лъскаво, игриво — щеше да стане нещо от него. Аз и друго ще намеря, ама не е там работата…
Вечерта се събрахме в пивницата — Керо, Мустьо, Рамо. Правим плана за утрето. Ще излезем, казва Мустьо, ако не лети…
Какво да лети? Ако не лети дъжд или сняг. Че сега лети… Аха. Ами бележка? Не взели бележка. Директорът щял да дойде сам или да прател бележката по някой работник… Но нито директорът идва, нито бележката. Някой си от съседното село имал бележка, но до съседното село има два часа път. Не става. Усукват го нещо моите дреновски познати… Ще измислим нещо, обади се фелдшерът. Фелдшерът няма билет, ни пушка, кучето му откраднали. Но мераклия, ходи с другите. Ще измислим нещо, вика…
Нищо няма да измислим, рекох им, ами да си вървя у Лящен аз, щом ви е такава неоправена работата. Къде ще вървиш, викат, тъмно, нищо се не види, ще се плъзнеш някъде в урвата и ще се пребиеш. Не, ще вървя, ще излезем с дядо Янко… Ако излезете с дядо Янко, каза Мустьо, чакайте ни горе, на Рого. Ще излезем и ние, ако не лети. И виж там на оная маса Жоро — оня, разгърдения, той е с джип и може да те закара, той ще слиза надолу…
Жоро, разгърден и плешив по средата на главата, седи и пие. Другите пият бира, той пие вино. Чаша по чаша, без да бърза и без да се бави. Още несвършил едната, носят му друга. Чакай, маха ръка Жоро, седи да си допия и тръгваме…
Чаках. Отначало броях чашите. Седи си Жоро и си попийнува. И от мене две чаши. Ей сега, казва Жоро. Тая, казва, и тръгваме… Чаках тая и оная и пак почнах да броя. Дълго чаках, омръзна ми и станах — ще вървя пеша. Но тогава ненадейно стана и Жоро. Не бях се возил с пиян шофьор, сега ще се возя да видя какво е. Нищо не е. Кара си човекът, като да е пил газирана вода, и оригва въгледвуокисно. Кара си. Беше тъмно и ужасна лапавица, снегът се топеше. Джипът си вървеше из пътя и нито веднъж не затъна, не поднесе и не ни обърна в урвата. Отдясно беше урва. Върви си джипът, като че сам си върви, а Жоро приказва, и той сам си. Много, казва, журналисти съм возил, и тебе ще превеза. Имаше една журналистка, возих я веднъж на триста километра да направи една снимка, и снимката излезе лоша. Друг път я возих да пише репортаж, и репортажът беше лъжа до лъжа. Много лъжете вие. Всички лъжете. Като се пише едно нещо, трябва да се казва истината…
Така е, Жоро, така е. Във виното е истината.
… Сутринта излязохме с дядо Янко, кучката Лиска и нейния син Родоп. Като се изкачихме на хребета над селото, отнякъде се измули и тръгна с нас още едно куче — гърчаво, с цвят на шоколад, то час по час клякаше на пътеката и оставяше купчинки несмляна царевица. Яло е по плевните, отбеляза дядо Янко, то там и спи. А ти за куче грижа не бери. Ще я оправим. Напролет, като се загони Лиска, ще я държа на някой от дреновските свинари. Може и в Ореша да я закарам. Паламошникът там ми е приятел, има две кучете, и двете са добри. И като се окучи, ще ти дам едно кутре…
Не валеше, но небето бе натежало от облаци, ниски и влажни. Духаше лек вятър. Снегът се топеше в ниското, деретата бълбучеха, пълни с жълта вода. Дядо Янко крачи все нагоре, полека, по родопски — не бърза и не спира. Крачка по крачка. Мършав и червен, с тоя грамаден син каскет на главата, с тая вехта полушубчица. Снегът се шареше и течеше, стопен по припеците и дълбок в усойните. Постепенно се дигахме нагоре, все по билото. Храстите станаха дървета, дърветата станаха едри — станаха гора, едра и мрачна борова гора. Разпилени край пътеката пластмасови смоларски чашки. Снегът не се шареше вече, бе плътен и навсякъде дълбок, но мокър. Когато излязохме най-горе и тръгнахме по равното, наоколо не се виждаше нищо. Мъгла бе легнала в доловете и висеше, заплетена в горите, по ридовете, сива мъгла, отъркаляна, търкаляща се, непрогледна. Горе вятърът се усили, боровете засъскаха, мъглата провлече повесма през билото, а от юг се премятаха нови кълба. Започна да ръси. Ситно, на прах. От време на време вятърът свие по-яко, тогава капчиците се сипят като ситни сачми по полушубката на дядо Янко и отскачат. Ама и временце намерихме… — бъбри дядо Янко и загръща дрешката си. — Че и кучетата се изгубиха, не се чуят… Я?!…
Старият ловец се наведе и внимателно загледа снега.
Е го къде е минал, казва. Едър е, и самак… Вдясно от пътеката растеше гъст боров дребак и дирите на глигана водеха право в него. Сега ще засечем дирите, рече дядо Янко. Обиколихме дребака, той тъмнееше като островче сред голия сняг наоколо. Дирите излизаха от островчето, кривеха насам-натам. Я тука е работил — ровил е в снега и в земята под снега да дири картофи, летоска тука имаше картофи…
После дирите завиваха и отново влизаха в дребака. Значи, вътре е, каза уверено моят другар. Наш е. Ти сега мини отвъд, да вардиш отдето е влязъл, а аз ще взема дирята и ще гледам да го дигна. Ако се дигне — право на тебе ще излезе. Ще излезе оттам, отдето е влязъл. Ще го изчакаш да дойде по-близо и тогава пукай…
Добре.
Застанах от другата стана на горичката, свалих пушката и се приготвих. Дядо Янко хлътна в дребака и никакъв не се чу. Чакам и слухтя. Тихо. Само вятърът завие навремени и капките тупат като градушка, после стихне. Екна тогава дрезгав вик отпред. Взирам се напрегнато. Нищо. Отново вик. И пак, по-близо. Глиганът още не се дига. Глиган легне ли, трудно се дига. Особено ако е голям. Може на две крачки да минеш до него и не става. А ако стане, изстрелва се като снаряд и лети — черен, зашилен отпред, косите му изправени, пробляскват и стържат глигите, два криви ножа, остри като бръснач…
Ей сега ще се дигне… Ей сега… Дядо Янко вика вече съвсем наблизо. Сега!… Ще изгрухти и ще се хвърли право към мен. Чакам да изгрухти, стискам пушката здраво, палецът стои на предпазителя. Оглеждам бързо дърветата наоколо, има ли сък някъде, да се хване човек и да се покатери, ако види зор. Няма сък, няма чепор, ни гявол. Дънерите обли и гладки… Ето сега!
И от дребака излезе… Впрочем излезе само дядо Янко. Чудна работа, рече той. Дирите излизат тук. Тук влизат, тук излизат. Ние сме видели само тия, дето влизат, а не сме видели другите. Чудна работа. Свинето, значи, се е върнало по същата диря. Язък. Едро добиче е било…
И пак продължаваме със стареца нататък, на изток — излъгани и омърлушени. Щрапаме в овлъгналия сняг, стъпка в стъпка. Все така ръси унил непрестанен ръмеж и вятърът го навява студено и косо. Все така снегът таи, мъглата го яде и пие. Храстите накитени със светли гъсти нанизи роса. Дърветата, натежали от мокрота, само да ги пипнеш — и потича душ, и те облива цял.
Дойде кучката, запъхтяна. Това куче е яло нещо, каза дядо Янко, като я огледа. Давам му хляб, заравя го в снега…
Мъгла, ситен дъжд, вятърът го пресича на суграшец, после пак на дъжд.
— Еее-ооо!… — провиква се старецът и се ослушва. Никой не се обажда. — Това е Рого, сега сме на Рого. А дреновци ги няма. Куче барем щеше да се чуе. Не са излезли…
— Е-ооо!…
И се отзовава вик, кратък като близко ехо, зад нас. По нашата пъртина се задават двама ловци. Какво, няма ли ги дреновци? Няма ги. Няма и да дойдат. Ще караме сами…
Единият от братята, двата са братя, вади от раницата секирче, дяла и цепи боринка от един дънер. После се мъчи да запали огън в тая прогизнала, безизходна мокрота на земя и небе. Лумна плах, пушлив огнец. Постоплихме премалелите ръце, хапнахме надве-натри. И — пак из гората. Когато вятърът стихваше, се чуеха отделни слаби гърмежи от юг, откъм Иваница. И там ловуваха. Чуеха се и далечни тъпани — от сватба някъде. Или байрам…
Кучката пак щукна из гората. А когато се върна, глождеше един оглозган сърнешки крак. Е къде е била… — промърмори стопанинът й. — Това ще да е някоя браконерска работа…
Ходихме, трепахме се по долища и урвища. Къде беше север и къде юг — вече не се знаеше. Една сълзяща мъгла отвред, гора без проглед, гора дълбока и разплискан сняг. Тук дири, там ровено, работили са оная нощ, казват моите другари. Сюрията е тука някъде, а не можем да я дигнем. Нямаме такива кучета. Нашите кучета не са за тая работа…
Привечер не остана суха нишка по нас. От новия син каскет на дядо Янко синьото беше изтекло и ново не остана.
За цял ден — нищо.
И тръгнахме да се прибираме. Пак по билото, по билото. От билото после взех една пряка пътека и слязох право в Дрено, да видя защо не дойдоха дреновци със свинарите си. Слязох до хлебарницата с надпис на челото: „Долу империализма и техните агенти!“ — и вече бях в селото.
Намерих Керим в селския… в селското… не зная как да го нарека това място. Било училище. Сега училището е другаде. А тук се събират мъжете вечер. Когато има кино — гледат кино. И жените много обичат да гледат кино, само че денем. Съберат се само жените — и хайде мари на кино… Препълнят салончето.
Когато няма кино, помещението е кръчма, кафене, сладкарница, читалня и читалище. Или просто сборище и телевизище. Тракат табли, лупат карти. Сега таблите са млъкнали, картите прибрани в калъфите. Дреновци седят на пейките ред по редом, всеки държи в ръка шише бира, всички гледат в телевизора омаяни. А в телевизора се разхожда с пълния чар на господарка, която знае силата си, разкарва се натам-насам, пее и грабливо настръхва с ноктите си една певица. „Току-що се завърна от концерти в чужбина и ни гостува…“ Дреновци гледат, слушат, урочасани, бирите така си стоят ненапити. А, ѐ го и Керо. Гледа, отворил очи и уста — Керо с широкото наивно лице на добряк, който обърква всички работи. Тихо му шепна на ухото: защо бре не дойдохте? Ние ви чакахме на Рого… А той: защо… защо летеше…
Керо дига рамене, малко уплашен и малко гузен. Керим си е Керим. Сам, казват, си пълни патроните, сипва им без мера барут и сачми, прасетата все на него излизат, той все не може да ги улучи. И все се чуди: защо все не може да ги улучи, като все на него излизат… Аллах Керим!
Е, няма как, ще се ходи на Ореша.
… Сутринта беше се изяснило, имаше малко помръзлица на пътеката, по която бях се смъкнал. Минах пак край хлебарницата с империализма и техните агенти — и нагоре. До билото. А от билото — надолу. Все на юг, на юг. Упътиха ме дреновци: тая сутрин рано замина човек за Ореша с муле — копитата ще гледаш и все по копитата ще караш. И няма да се отбиваш надясно, да не отидеш в Дебран…
Добре.
Копитата. Все по копитата, по копитата. Мъглите пак се появиха. И току надзърне през тях едно космато слънчище: таман се покаже — и мъглите пак го завлекат.
Все по южната страна, припечната. Снегът изтъня, прошари се. Като минах долчина и рът, още една и още един, все надолу и снегът свърши. Дъбови дебри наоколо, тежки и ръждиви, с неокапала ланска шума. Дебри, притихнали пролетно, заслушани в себе си, в бъдещата игра на силата, които напират отдолу. Поточета цъцрят невидими под шумата. Сойка изкрещя в тишината. Слънцето се мерне, топло като лицето на млада родопка, мерне се и се завие бързо с рехавия срамежлив яшмак на мъглите.
Все надолу, по копитата.
Нива в гората. Почвата шупнала от стопения сняг. До нивата — бук. Като сега го виждам, точно до пътеката, малко над нея така.
Виждал съм всякакви букове. Влизал съм във всякакви букаци — млади и стари, диви, задрямали, тъмни денем, колкото нощем, непрогледни и неизбродни караормани. Такъв бук не бях виждал. Не бе кой знае колко голям, не. Сечен, зараствал, кастрен, пускал нови клони, пак сечен, дялан, заливал дяланото… дървесината му само на ребра и буци. Стъпил здраво с единствения свой огромен орлов крак на земята, разперил многобройни пръсти, набъбнали и възлести, забил здраво здрави нокти в пръстта… Силен, страшен бук, безстрашен бук, корав и грапав, блъскан от бури и брадви, оцелял за нови бури и брадви. Стои и не мърда, изопнал гърди срещу света, от гърдите му напира сила. Стои в необятното свое време, както стои в него и човекът по тези места. Както българинът по тези места се е хванал здраво за миналото свое време и както се хваща за бъдещото… Хватката му здрава.
… Пътеката се спуска още надолу, по хребетите или през хребетите, из шумаците. Тук стърчат каменните стени на стара съборена овчарска къшла. Там отсреща, в един черно изоран валог, сивее къщичка. Цялата от камък, запустяла и самотна.
И се откриват изведнъж две села, едно горе в планината, другото по-долу. Горното прилича на Дебран, долното — на Ореша. И тръгвам към Ореша. Но колкото по̀ приближавам до него, толкова по̀ прилича на Дебран, с черквата и щръкналия фалос на джамията. Грешка. Обратно. Горното е Ореша.
Един поток, наедрял от снеговете, гръмлив, гневлив, прерязва пътеката и пътеката го прескача по камъните. Ниви, ливадки, лепнеща кал, тук орех, там орех. Ореша. Подредило белите си къщички като кутийки в една мека, заоблена падина на завет, падината е сива сега и навярно много зелена пролети. Кучета лаят. Един мъж пои мулетата на чешмата. Питам го за Емил, пълномощника. Аз съм, казва. А, точно ти ми трябваш, казвам му, дошъл съм да видя твоите свинари. Това е най-лесно, отвръща той, кучета да искаш. Хляб да не искаш, че няма. Шегувам се, вика. Ама не се шегувам много, че хляба го караме отдолу. Чакай само да вържа мулетата…
На две счупени пейки седят селските старци и си приказват, и разглеждат с любопитство авджийските такъми по гърба и раменете ми. И подпитват старците за това, за онова. Старците си нямат друга работа, подпитват. А един от тях разправя за Опро.
… На Опро пушката евзалийка, отгоре се пълни и един път гърми. И един път гръмна на свине. Ама голямо беше онова свине, кажи го — като бивол голямо. Голямо нещо, не бях виждал такова голямо нещо… Гръмна му Опро, а онова свине иде на него. Опро няма време да пълни пушката втори път. Побегна. Свинѐто — по него, по него. И го настигна. Че като го побара онова свинѐ… Това ръкав, това крачол — всичко стана на дреб и перушина, и кръв така ручи от Опро… Лоша работа… Вика оня човек, пищи, ние летиме да помагаме, то кво ще помагаш, смееш ли да прийдеш… Бре хвърляме камъне, бре дръвя — свинѐто не бяга. Не усеща биля. Ръфа и не гледа, бие със зъби и къса, а под него оня човек пищи на чръв… Зор да видиш… Еле по едно време свинето само си спря. Опро лежи под него ни жив, ни умрял. И свинѐто се дръпна назад, ще си върви. А той като видя, че свинѐто го няма — стана да бяга пак. Свинѐто отива назад, ама все се обръща и поглежда къде него. То го запомтило. И като видя свинѐто, че Опро бяга — пак се пусна на него. Но не можа да го стигне. Спря, постоя малко, ние го гледаме какво ще прави. То постоя. Па се изправи на задните крака, изрева като човек и падна на земята. Като отидохме при него — умряло… Голямо свинѐ беше. Четирима зор го довлякохме до село. И на сто крачки се сменяваме с други четирима.
Голямо нещо. Тогава съм видял свинѐ да бие човек.
Мани, щеше да го убие…
Емил дойде с двете кучета. Едното младо, светлокафяво и злобно, не дава да го пипнеш. Види ли въже, връв или нещо друго за връзване — бяга и на ръка се не дава. Другото кротко, едро, шарено овчарско псе, куца малко. То е баш свинарят, каза Емил. Ама одъртя вече. Беше и голям кучкар, не даваше на селските псета да се доближат до кучка. Все той. Ама сега нему не дават, хапят го, бяха го изпохапали тия дни, затова куца. Ласо, тук!… И Ласо идва, куцук-куцук, гали се, трие се в коленете. Казах на Емил, че дядо Янко иска да държи кучката си на Ласо. Що, може, отвръща Емил, що да не може… А може ли едно от кутретата да се отгледа тук? Хляба ще си плащаме… Емил се замисли. Бе какво да ти кажа, братче… До хляба опира работата. Че ние хляб нямаме, носим го от общината чак, а тя далече. Или стопанството ни дава брашно да си правим сами хляб. Къде ще правиш сам!… Мъка с тоя хляб. Еле па лете… Отпънеш се на тютюн из Поповица или на Черквата, такова място има, или Каурско гробе… Ще мислиш за тютюн, па и за хляб. Не става. Като бях войник, майка ми пратила хляб. Мислила, че ние там хляб не ядем. Добре, ама житото смляно на селската воденица и хлябът пълен със ситни камъчета. Рупа, като го ядеш. Камъкът на воденицата трябва да е бил скоро кован, затова рупаше…
Газим с Емил селската кал, кучетата ни лаят. Онова там, на високото, е старото училище. Пропукаха се стените, та направихме ново. То е за малките. Големите учат в общината. Пеша отиват, по пътеката, девет километра всеки ден. Така е без път… А тука беше на вуйча ми къщата, една стара къща, викаха й забитски хамбар. Не беше много голяма, а стара много. Като я разваляше да прави нова, помня, вуйчо ми казваше, така му казвали и нему: гяурдан кал ма… Демек, от гяурско време останала. Като сега ги помня тия думи… Едно време, малък съм бил, есени жънем папрат да застиламе стаите. Спяхме на папрат и есени я сменяваме. Въшките са ни изявали на тая папрат…
Денят си отива, късият, едреещият зимен ден. Сивее полека и си отива. Време е да се върви. Къде ще вървиш, вика Емил, ти луд ли си? Е го, пак ръси. Ще останеш тук…
Време е да се върви.
Отначало ръси. После вали, както си вали, нормално.
И тръгнах през дъжда и калта на юг, на юг, на юг. Ботушите ми щяха да останат в калта, едва ги изскубвах от тая жилава хлюпеща кал. Не мъгли, облаци идваха от юг. Черните пролетни облаци. Първият пролетен гръм продъдна татък далече из облаците, издъни небето. Дъждът ливна по-буен, рукнаха и заклокочиха вадички и гъста мрежа от влага покри земята.
Още нямаше земя, имаше само червеница-кал. Калта, от която бе замесен светът, от която започваше пролетта на Родопа и новият живот на годината…
А кучето го отложихме до другата зима.
Автобусът ни докара донякъде и спря. Рече да се отбие, за да даде път на друг автобус отсреща, но се отби малко повече и отиде в пряспата. Бутахме го напред-назад, мъчихме го всякак, но не иска да излезе. Там си остана. Имаше вътре само две-три циганчета, бяха тръгнали да свирят на някаква сватба. Даваха зор на автомобила да излезе, че закъсняваха. Напъваха ония циганчета, подлагаха клони, ровеха с лопатата. Като разбраха, че нищо не става, зарязаха всичко. Намъкнаха се вътре, хванаха тъпаните и зурлите[5] и засвириха на провала. Имаше едно от тях, по-черно и по-мършаво от другите — другите бяха охранени, с мустачета, подбръснати тънко, издокарани като за сватба. Това беше и небръснато. Лупаше оня тъпан, дънеше го, колкото имаше сила, като че тъпан не му трябва вече. Подскачаше, кривеше си муцуната, смееше се като гявол и железните му зъби лъскаха. Свирките квичеха като прасенца, гонеха се и нещо се препираха. Тъпанът грухтеше като майка на прасенцата и ги умиряваше. Не беше ощавен добре, стърчеше от него тук-там неоскубана овча вълна и подскачаше да се отскубе и тя.
Сняг, голо поле и сватба сред полето.
Сега е тихо. Трябваше да се кара пеша.
… Вече не си спомням отде минахме първия път, отгоре или отдолу. Доста години има оттогава. Горе минаваше голям път, шосе, камиони по шосето. Долу беше пътека. Беше лято, август, ходихме тогава с горския в овесищата на варда, да вардим една дива свиня, тя идваше там с малките на паша. Цяла нощ лежахме и чакахме, ръмеше дъжд и ни намокри. Свинята не дойде. Цяла нощ слушахме как долу, в деретата, някой чукаше тенекия — да пъди дивите свине от царевицата си. Тенекия ли, тъпан ли беше…
Сега сняг, пътека не личи. Посоката е изток. Но посоката не стига. Може да те заведе у някой честак, я някое диво каменище, отдето няма излаз. Че и денят си отиваше вече. Снегът беше спрял, но все прехвърчаше рядко, подухваше ветрец. Мръкваше се, но беше още светло от снега. Сатинци дълго ме оправяха: все въз страната ще караш, няма да се отбиваш наляво, че може да отидеш в балкана чак, ами ще държиш страната; и като стигнеш едни големи каваци, пак ще внимаваш да не хванеш наляво. Има там една чешма при каваците, оттам се гледа селото. Ония дървета на билото видиш ли? Дето има копи царевица на тях? Там е пътеката, нея дръж…
А по-добре е да се върнеш. Късно, и селото далеко…
Но при ония дървета с копите нямаше пътека. Сняг, всичко засипано. Едва-едва се усеща в снега между драките някаква хлътнинка. Смътни белези от стари дири, завлечени от новия сняг. Снегът долу като да беше по-тънък, не затъваше така. Тука затъваше. Но може да се върви. Ще се върви някак. Снежинките ту се сгъстяваха, навяваше ги слабият вятър, ту редееха и тогава светът ставаше по-широк. На билото можеше да се види как е работил вятърът: снегът най-отгоре беше жълт, като пуканка жълт, а отдолу се синееше дълбоко старият.
… Все въз страната, въз страната, по хоризонталата. Опиташ тук, стъпиш там, налучкаш. Полека нагоре. Отсреща се мярка едно черно петно, храст, прилича на човек. Храстът мърда, като че се мести, като че идва насам. Нещо живо идва насам полека, що е то? Бабичка една. Клатушка се в снега, иде, подпира се на тояжка. От Осина ли, бабо? Да си жива, бабо… Устата, премръзнала и старешки свита, се отваря и нищо не казва, само един дълъг зъб там стърчи. Ще те изядат вълци мари, бабо, така сама… Нищо не каза. Отмина, стана пак черно петно всред жълтеникавия сняг, петното се смали надолу, смали се още и се стопи. Останаха стъпчиците, бабините. Една по една, като броенички ги наредила, стъпки от галоши, а встрани снегът надраскан от тояжката. Тия стъпки ще бъдат пътеката. Трябва да се бърза, снегът вее и може да ги засипе. Вятърът свири от юг и като стихне за малко, се откриват голите снежни ридища наоколо с набола през снега побеляваща брада на храсталаци и дребни брезови горички. Там долу, далече в дъното на дола, поблясква тъмно водата на поток.
Сняг, бреза, бабини стъпки.
Тояжката все така драскала снега. Стъпките навалят в деренце някое, клопочи там тихо ручейче под снега, дигат се малко нагоре и пак слизат после в друго деренце. Сетих се за една друга осинска баба, отпреди години…
Пусто наоколо. Когато вятърът спря — беше слаб вятър, но все дуеше свирка от брезов клон, — когато спря за миг, откъм дола се чу вой. Проточен, изтънен от студ. Вятърът го вейна на друга страна и го угаси. А когато пак спря да поеме дъх — воят пак се обади, треперлив и пронизващ, далечен. Някоя самотна душа там някъде клечеше в снега и изплакваше мъка… Да побързаме, да побързаме. Става студено. Жълтата светлина на снега почва да помръква полека. Да дадем крачка. Все по стъпките, по стъпките. Деретата се пълнят вече с притихнал здрач. Онова там отпред трябва да са каваците. Три черни кавака. Единият разклонен от дънера, клоните — големи колкото стари дървета. Сипе отгоре снежен прах, капки тупат в снега. Ето чешмата. Струята звъни самотно в тишината на завет. От другия чучур провиснал жабуняк. Оттук трябва да се види селото. Няма село. Нищо няма. Пустош. Сняг, прозирни празни гори, дол, от дола пролазва мрак нагоре. И оня вой пак се обади, по-близо. Настръхнал и тънък, лази насам с мрака…
… Селото го видях, когато влязох в него, задъхан и потен. Бели покривни триъгълници, подрязани с черно отдолу. Снежни триъгълници, налепени един над друг, задънват дола. И смътно се мярка старото лице на селото. Сивият пирон на минарето пробил земята и излязъл точно тук с острия край — и приковал завинаги тук тия сиви дървени къщи, вехто накамарени въз него. Дървени бяха всичките, и покривите дървени, и като завали дъжд, прокапваха всичките. Хората съберат багажеца на една страна, дето по-сухо, стоят на него и чакат да премине дъждът… Моят другар тогава ги караше да изместят селото. Да го пренесат по-горе, дето минава шосето и минава рейс — рядко минава, веднъж на седмица, но минава. Слушаха го внимателно, климаха усърдно с глави, съгласни бяха и обещаваха. После пак си останаха в дупката…
Сетих се за бабата, която срещнах в снега и която ми напомни за другата баба, отдавнашната. Питах за нея. О, знаят я. Не помнят само кога умряла, защото отдавна умряла. Иначе знаят я, как да не я знаят. Имала само дъщери, и дъщерите й имали само дъщери, та се пръснали и взели имената на чужди фамилии. Е го тоя, бригадир в горското, е неин праунук, един от праунуците, защото цялото село е пълно с нейни праунуци. И даже има снимка на бабата, трябва да се види само къде е. Снимката донесъл един фотографчия от Брацигово, минал тук преди година-две и питал от тая баба има ли останало поколение. Има. Ето ви една картичка. Картичката правена преди петдесет години. И не беше ясно защо я донесъл чак сега човекът, защо е правена тази картичка, как е правена и защо толкова дълго я държал фотографчията…
А ето и картичката, измъкнаха я. Стара, покафеняла, омачкана, с подгънати краища, минала през много ръце, пипана, оглеждана, обръщана. На гърба пише: Атиже, м. септември 1927. А отпред две ръце, поставени в скута, на предскутника, едри две гутурести бабешки ръце с криви пръсти, почернели нокти; много труд минал през тия ръце и те пак си останали сиромашки. Много труд. На предскутника — една голяма четвъртита, разнищена кръпка като от зебло на чувал. Голяма четвъртита кръпка на единия ръкав на фереджето, две големи четвъртити кръпки на другия ръкав. От яшмака още личат някакви прецъфтели цветенца и листенца. Между яшмака — лицето, открито и загледано право напред с избледнелия мътен блясък на очите, на това, което било очи. Едно страшно човешко лице. Един череп, зловещо щръкнал със скулите и хлътнал в страните, череп, тук-там обвит с изсъхнала кожа, кожата не е набръчкана, а станала на възли от бръчки, и едната от бръчките трябва да беше устата, стисната костенуркова уста. Снагата покорно наведена напред, в снагата е цялата съдба — покорно приведена в мъка и труд, в мъка и труд цял живот без изправяне, живот на шестдесет години или на сто и шестдесет. И там някъде в началото на живота, в неговата детска или момина зора, имало един Батак…
Били две деца, казват, или две момиченца. Или — момиченце и момченце. Скрили се били под коритото. Но ги намерили и ги извадили, треперещи и изгубени. Довели ги в село тогава. Всичко било така ужасно в началото. В очите още стояли брадви и кръв, ножове, писъци и червената Стара река… Ужасът слягвал полека, улягал, стихвал, ножовете мирно прибрани в каниите, наплодила се челяд, завъртял се някакъв живот, закърпен с черни кръпки и бели конци, но свой живот и единствен. Ще се изживее някак, колко ти е един живот, ще се избута някак. Анка — Анушка станала Атидже. А когато всичко се умирило, утишило и турското свършило, идвал по някое време братът да я търси. Да я вземе и води по родните места. Каква да е, сестрица е. Сестрицата поклатила глава: къде, като тука била орисията?
И останала тука. Останала, въплътена с правнуци и внуци — тия едри и здрави хубави момчета и момичета.
Не беше това оная баба. Не беше. Оная беше друга.
… Слизахме в селото отгоре някъде. Трябваше да намерим къщата на горския. Под джамията, казаха, била. Ето, джамията остана вдясно, а вляво от нея, през уличката, имаше една голяма и тежка дървена порта. Тук ще попитаме. Времето се канеше да вали, над планината се трупаха облаци, но беше топло и тихо. Бабата седеше пред портата. Нарочно я питах за годините, на колко е години. Деветдесет и една, каза. Беше едра и хубава бабичка, с властна, спокойна осанка. Яшмакът не бе подбран под гушата, бе пуснат надолу като забрадка, както ги пускаха в жега нашите селски майки. На носа закачени железни очила, мънички и продълговати, старовремски, едното стъкло пукнато и вързано за ухото с конец. Гледаше над очилата с едни дълбоки и вакли, топли очи, които бяха запазили нещо от младините. Какво правиш, бабо? Ми я какво прави. Шие. От старо ново прави. Изрязва шарките от своите гащи, невестинските, и ги пришива над коленете на едни нови, бели. Тия са за праунука моя… Чакай, чакай, бабо. Тия шарки… Шарките смътно напомнят за детинството, те са кръгли, в средата кръст, по краищата везано нещо като писмо. Това кръгло е също като шарката, която майките ни печатаха с дървения просфорник отгоре на хлебовете. Литургията… литургиените хлебове, които трябваше да отидат на черква.
— За праунуката, викаш…
— За праунуката. Да знае и да поменува. Ще бъде зълвичка на сватбата…
— Каква сватба, какво да знае?
— Мънинко е детето още, тринайсетгодишно ми е. Да помни, че е ристиянско дете…
— Отде да помни?
— Ех, отде да помни…
Въздъхна бабата, поизправи се, както седеше, и загледа в тъмните гори над селото.
— Отде да помни… Мене с тия шарки ме грабнаха. От Батак ме грабнаха. То отдавна беше, кога беше размирица. И ме доведоха тук… Направихме колиба от вършина, тия къщи тогаз ги нямаше, селото беше на друга страна, после се заправи тук, на по-скутно място. Че минаваше тогава една комисия да прави ислествие, какво било, що било… Като градяхме колибата, беше тоя дол само и една честа гора. И заживяхме в колибата, криехме се… Народиха се дечинка после. Стопанът ми излезе добър човек, бог да го прости, той се спомина… Ех, тежко беше най-отначалото. Все моите хора мислех, селото мислех. Ма човек свиква. Викаха ме отпосле да се върна. Ела си, викаха…
— А ти?
— Аз… Къде да вървя?… Че аз взех друга вера, сине. Грехота е…
Бабата замълча, погледна небето.
— Грехота… Друга вера. Тъй било писано.
— Не ти ли беше мъчно за твоето село?
— Беше ми.
— А сега?
— Сега… то всичко прегоряло, сине…
Тя се наведе и започна да подгъва едно от парчетата.
— Стара съм, викам да мра. А ме Господ не прибира. Понявга ми домилее тъй, домилее… За моето място…
Помълча и добави:
— Ще ида да го вида, тогази ще легна веки в землята. Нека баре децата помнят баба от какъв корен израсла…
Татък, над горите, прогърмя, гърмът се търкулна из облаците, затрополи меко и продължително. Почна да ръми и ръмежът постепенно се засили. Това беше първият дъжд след дългото сушаво лято. Бабата се изправи, постоя на дъжда, погледа. Па свали очилата, събра парцалите и ножицата от пейката, каза: „А остани си“ — и се прибра вътре зад тежката дървена порта.
Заминах надолу да търся къщата на горския.
Да има как, бих прекарал цял живот в гората. Честна дума. Тъй, в гората. Ще си направя една колиба и ще си живея там. Един живот е, ще се изживее някак…
… Все вали, вали. Ситен, невидим ръмеж пронизва дрехи и настроения. Вода шупурка отвред, земята прогизнала, на небето ламарините разместени и небето прокапало. Капките от невидими стават видими, вече се белват късите коси чертички. Па изведнъж го обърне на сняг. Лекомислен, щърков сняг, разхвърчан на разни страни — ляга като бозова плискаща каша и киша по трапищата на пътя, като шумозаглушител по ручеите, чист, мимолетен кит по клоните и върховете. Снегът секне из един път и отгърне полека черно-белия образ на света, завлечен от мъгли, натежал от мокро. Провиди се дълбокият пролом, в дъното там струи млечно яростта на реката, мерне се път, мълнийно гърчав, устрелен нагоре, в безкрайното планинско някъде. Миг, два. И пак ръси тъпо, чистачките пак огрибат стъклото, стържат и се заканват: ще бъде снег… ще бъде свет; ще бъде мокро… ще бъде модро… И пак небе и земя се омешват. Селце някакво между небето и земята. Гумите дъдрят по дървени мостчета, джапат в калта и шарят набързо в погледа криви улички, криви огради, криви къщи, шарят и остават назад в тая сива, унила, вездесъща мокрота. Гумите пак потъват до колене в потъналите коловози.
Едно никакво време — дрипаво, грипаво.
Уж е пролет в календара. Април уж стои на колене, готов. Април, най-хубавото време, когато покарват шумите и любовите. Ведър април, син и зелен, опнал сини-зелени простори, свирнали потоци и пилци — това е в спомените и в пъпките, навити и вече бухнали. Пъпките ще се развият и ще отвият това:
Грее слънце и налива тих бяс в песните на гугутките и чинките, в пръчките на лозницата и черешата.
Грее слънце и старците се събират на пейките да играят карти, да си приказват и да се припичат блажено.
Не ярко, меко слънце грее, засенчено от лека, висока омара. Време благочестиво като голям църковен празник, време на очаквания.
… Вали.
Ей го, сняг не сняг, прекара се кокичето, угаснаха минзухари по припеци, пламнаха иглики, търпеливо чакат ред хиляда горски шарки. Леските не дочакаха, увесиха реси. Дренът, и той — свети, също слънчев лъч, проврян през мъглите. Ей от присоите, няма-няма, па се обади Косю с преправен славеев глас, и в гласа му гъргорят весели южни времена:
— Пюрюлю-джарла-парла-куи-джао!…
Преводът е приблизителен: пролет лази в гората, бягайте, мъгли, снегове — чао!… (Но Косю го казва по-кратко)
Придошла, бучи реката. Или пролетта.
Пак почва сняг.
Вятърът го навява от север. В пролома долу реката блъска тъмни води в камъните, нахлупили капи от сняг. Ярове оттам и оттук, билата им не се виждат, откъснати откоси, изсипани сипеи, из тях камънаците са набучени орехови ядки по торта. Някоя ядка се отрони и дрънчи по калника. Тогава се свиваме със закъснение и четем молитва на благодарност, че ядката е малка. Пипнешком нагоре. Снегът оредее, пак се сгъсти, пак оредее. Облаците са такива едни несериозни облаци, рехави и прокъсани, стар брашнен чувал, обърнат наопаки, някоя ръка изтупва от него останките от зимата. И гората е малко такъв чувал, все го изтупват…
Отпред се мяркат сгради. Стой, ще чакаме камион тука, за по-нагоре. Жена една с прошарени коси и младо лице кладе огън в „циганската любов“ и пита кои сме, отде сме. Нима знаем отде сме? После камионът идва и ни понася през снеговете, през ледовете, все навътре, още навътре, планината е станала съвсем бяла, загубила в бялото всичко свое планинско. Скалите отворили челюсти, озъбени с ледени висулки, и потъваме в тая озъбена паст. Малки, крайно люти водопадчета, провиснали тук и там, се давят в реката, удавени в пяна и прегракнали. Трясък на води. Храстите порасли като дървета, дърветата сгъстени в гори — и това са горите. Мрачно синкави букаци от едната страна, от другата — млади и зелени бораци. Завои нагоре, навътре, дерета, глъхнали в преспи, от преспите избива бистрина, пътят се нахлузва още нагоре, още навътре, навътре. Балканът е голямо нещо. И — една дълга поляна, на поляната — зелени бараки, те са толкова чисти и ненагледни, колкото умеят да ги направят само горските хора. Комини попушват леко дървен димец, леко вали сняг, в снега нарисувани дървени огради. И толкова чисто-хубаво е всичко това, колкото може да бъде само в зимна приказка с картинки за деца…
… В бараките е людно и топло. Кюмбетата дуднат дизелово, в кюмбетата горят истински дърва, сурови букови дръвца, само те горят сурови и розовият сок цвърчи на чръв. Мирише на гумени цървули и греяна ракия. Играят на дама, някой прелиства книжка, обсъждат нерешения въпрос за времето: дали се е развалило, или оправило, щом вали. Вън минава дървесна снегорина, теглена от два ярма волове, и остъргва новия сняг на пътя. Обикновените дневни теми са изпити с ракията. Остава бездънна една: Анифе…
Ама беше хубава тая Анифе, казват. Ми ква ти убава, казват, не е баш това. Друго е. Като кошута беше. Снагата се вие и стъпва леко, дърветата потръпват, кога мине…
Е, не това, не така. Така: тя се смее и закача, и като се засмее отпреде ти, нещо тогава почва да те души, тука ей тъй, в гърдите.
И това не, тц. Студ, мъгла, всичко сковано и свито, душата сгърбушена зъзне. А мине тя — като че слънце мине!…
Ето — това.
До живот само веднъж се среща такава жена.
Няма вече на света такива жени, да играят и пеят така, че да заплачеш — като Анифе. Веселата Анифе, ласкавата. Милата Анифе. В друго време може да извадят песен за нея. В нашето не става и за дописка.
Много жадни мъжки ръце посягали към Анифе, към кръста й, който можел да влезе в гривна. Тя се смеела и бягала.
Той бил шофьор, мъж, строен елен, сини очи.
Дълго ги дебнели. Хората това им е занимавката — да дебнат, като не могат друго. Да дебнат и да приказват после. Веднъж ги издебнали. Разбили вратата и ги заварили. После Анифе трябвало да си отиде, такъв е редът. Анифе си отишла. Събрала простия си багажец и слязла. Гледали подире й дълго. Тя нито веднъж не погледнала назад.
После всичко се обърнало накриво. Добре, отишла си Анифе. Добре. А с нея си отишло нещо от душите на тия хора, останалото станало горчиво. Животът изведнъж помръкнал и се спарушил. Сечеш, гърбиш, мъкнеш като вол, а за кво? Пусто. Все едно и също, едно и също. Цървулите, найлоновите навуща, брадвата, дървата, най-много халвата и ракията. Все това. Няма крехка песен, ни крехък смях да посипе синджирчето си, да иззвъни и да те обвие така, че да ти спре дъх. И усмивка няма — да те сгрее като слънце. Нищо няма.
Спомнят с тъга за Анифе — тия, същите хора, дето я прогониха. И Анифе пак излъчва хубост и радост, така както други излъчват друго. Радост в ошутения от радости делник на тия чергари.
… Няма мост, няма брод, ще се гази. Струите, бързи плъзгави змии, се усукват около краката. Водата не е студена — тя направо стопява костите. И като се измъкнеш на другия бряг премалял, усещаш, че плуваш по въздуха с крака, под коленете на които не е останало нищо.
— Това е…
Това е лес. Изправя се, могъщ и страшен, такъв, какъвто го сътворил Господ. Лес — буря. Тръгва от реката и се надига бавно нагоре по върлия усой. Резерват, горски музей, вход за брадви строго забранен, изход на дръжки за брадви строго забранен. Истинска гора може да се види в такъв музей. Бук, клен, явор, дъб, отново бук и главно бук. Не са дървета като дървета. Чудовищни стълпотворения от дървесина, ваяни природни творби, стволи в няколко човешки обхвата, изригнати към небето — и чак в небето се забелязват клоните, и всеки клон е колкото обикновено дърво в обикновена гора. Всичко тънко, болнаво, слабо, поломено, чернее мъртво. Топи се, изчемрял, някъде гигант, съборен от своя смърт, и нявгашната негова сила смучат живите дънери.
Сега тук свети снегът, още е зима, лесът срамежливо съблечен, невзрачен в здрача, новата премяна се тъче в соковете, които мърдат вече. И скоро, скоро… Най-младата шума на света, буковата шума, ще опъне зелени непромокаеми шатри по клоните, та в зеления мрак под нея да останат незаписани най-тайните, съкровените горски хроники. Сега доносникът сняг записва всичко. Тук минала сърна — записано е. Тук кошута — и тя записана. Или елен. Тук много дири по всички посоки. Там, дето над снега зелениката наострила ушите на своите вечно зелени листа, напомнящи лавър и пълни с отрова — живините преспали. Едно, две, четири… десет сбъхтани петна. Преспали, а на сутринта ожълтили малко леглата си, изтърсили кожените завивки и заминали по своите кошутини-еленови дела. Гората ги попила безслед.
… И от глухите горски мрътвини, от птиците и зверовете до хората се понася живата мълва за Елена, който полудял. Казват, бил кротък Елен. Казват още, возачите от някой участък някъде го прибирали заедно с воловете и го връзвали като тях, при тях. Толкова бил кротък и волоподобен. А когато октомври напръскал гъстаците с топли шарила, когато вятърът продухал свирка и размятал червения байрак на шумите — елените се събрали на потулени сборища и почнали своите шампионати по свободна борба. Тогава Еленът покъсал въжетата и избягал. Закъснял ли бил за тържествата, или друго се случило — не се знае. Останал сам. Виждали го и го чували, бил голям Елен, най-големият по тия места. Бродел из гората сам и неговият дълбок, тъмен тръбен зов цепел пъртина в тишините. Все сам, нямало кошути с него, раззели ги другите. От мъка Еленът полудял. Веднъж нападнал добитъка на возачите и го разнесъл като плява из балкана. Воловете потрошили жегли, конете изпогубили хамути. Друг път налетял на един горски и щял да го намуши с предните два прави рога. Но горският се завардил под един мост, само дланта му промушена. А Еленът, горски цар, тичал е вятъра из горите, гонен от нещо, устремен нанякъде, изгарян отвътре, ревът му ехтял без отклик. В дивите утробни звуци на тоя рев имало звук, по-древен от Елена, пламенеел зов, заченат отдалеко, отдавна, в праисторията на Гората. Зов към голямото. Друго. Трептяща жива плът, изострена в устрем над Това, което е.
Такива ги стрелят. Стреляли му от безопасно място. Той стоял и гледал под рога. Стоял и слушал, искал да разбере тоя непознат рев. Два пъти стреляли. Все стоял. Когато паднал, всички се стекли да видят лудия Елен, да позлобстват над смъртта му и така да отмъстят за страховете, които брали. Тогава една от вечните жени, готвачката от долния участък, жената с прошарени коси и младо лице — или Анифе, или друга някоя, — само тя го пожалила:
— Божичко, какъв мъж загина!…
Няма вече такива мъже.
* * *
После идва синята вечер, облаците се разбягали накъдето видят, настъпва ясник. Из небето се търкаля пълноценна месечина и снежните върхове сияят изцъклено, тихо. Гората бучи леко. Далече някъде ахва гръм — дърво се пукнало.
… Цял живот бих прекарал в гората. Един живот е…
Сутринта рано от съседния двор пак се обади овцата. Все същата овца. Като камбана се обажда. Проблее и млъкне. Помисли малко и пак изблее. Сигурно са й взели агнето и не може да го забрави, и все го вика. После по улицата мине автобус, заморен от път. Нахълта с цялата си тежка грамада, протътне тежко, сгорещен и потен, мине и замине. Тогава започва силният хор на агънцата от близките кошари. Агънцата се разделят с майките си всяка сутрин. Стадата тръгват на паша.
Това са първите гласове на селския ден. Денят шава сънен, плиска очи с вода. После поема из полето и още е сънен, по пътя ще се разсъни. Тракат каручки. Жени, задянали цедила на гръб, се викат една друга по вратниците. Окъсняхме мао, хайде… Хайде. Жените на полето — ще копат. Мъжете в лозята — ще режат. Даже старците захвърлиха своите карти на пейките и се покатериха по лозниците. Заничат оттук и оттам, мерят на око, кльоцат с ножици. Белеят прясно варосани дръвчета из дворове и градинки. Пука трактор някъде. Оре тракторът, повлякъл подире си лъскавите плитки на браздите. Из браздите мъдро крачат врани, човнат тук, човнат там. Поляните, зимно сиви и вехти, вече премерват новия зелен цвят, опитват как им отива зеленото. Позеленяха под слънцето нивите и всеки ден по-тучно зеленеят.
Пролет.
Пролетта на село е дълъг радостен празник.
Негде в планината наблизо се чу и кукувицата. Прокука два-три пъти, колкото да вземе тон. Ку-ку. И спря. След това се обади отдругаде и пак спря. Все опитва глас. Но и то стига. Кукувица кука на зелена бука…
Тръгнала е пролетта и няма връщане. Балканът по цял ден пече старата си гърбина на слънце и все не може да я сгрее. Гората още не е очистила ръждата на ланската шума. А от глъбините на гората вече безспир кука кукувицата, кука задушено и глухо с двете свои пролетни и мили, две прости окаринени ноти: ку-ку. И се опипваме за пари, мислим гладни ли сме или жадни, броим нотите и ги обръщаме на години. Ку-ку…
Долу трескаво се пременуват храстите. Още по-долу, в лозята, се натъркаляли едни обли едри канари — розови, жълти, бели. Не са канари то, а кълба от цвят. Бадемите прецъфтяха и преминаха, също и дреновете. В сила са черешите и сливите. На ред идат круши и ябълки. За да рукнат подире всичките други цветове, стаени сега в соковете.
Пролет.
Хората засяват надежди в земята, та после търпеливо да чакат. Полето, обтегнато от балкан до балкан, пълно с народ и врява. И някъде от полските широти, над вревите и народа, отблизо и отдалеко долита кукувичият глас. Ту припряно и често, ту равно; ту ясно и отчетливо, ту тъмно като спомен, като измама на ухото: ку-ку. Зелено и гъсто. И от тоя глас става още по-зелено, по-топло, по-пролетно.
Вечер стадата се връщат от паша, разпилени на дълги струи из улиците. В дворовете ги чакат и се късат от рев агънца и яренца, черни като дяволчета, бели и шаренки. Пъргави и немирни като деца. Защото и деца са си.
Пролет — и всичко се подновя. Гнездата, нивите, дрехите на земята, дрехите на хората. Че и хората. Снощи в селския ресторант имаше веселба. Беше весело на тая веселба и малко тъжно. Кооперативното стопанство се прощаваше с трима свои бригадири. Председателят каза реч. Преди трийсет години тия тримата, видите ли ги, забили кола на стопанството. Млади били, силни били, бутали с мерак тежката талига на кооператива. Теглили и бутали, докато я избутат на чисто, на равно. Сега са вече възрастни и трябва да почиват. На тяхно място идват други трима, напети и млади левенти. Времето си върви, ей. И животът си върви. Така е…
И почват тогава тихи разговори, разбъркани и омешани, почват спомени за някогашното време, затягат се спорове: така беше… море, не — май инак беше… И чак когато споровете дотлеят сами, когато всички думи се издумат, някой случайно надзърне навън и изведнъж сепне всички:
— Яаа!… Че то вали бре!…
Вън гърми, трещи и светка. Ливнал един буен пролетен дъжд, топъл и радостен.
— А, време му е! — казва някой.
— На облак е — добавя друг, — ма добре е…
Плющи и плиска, и лее дъждът. Лее, колкото му се лее, па намалява и отминава после заедно с облака — да полее и други места. И остава по него една окъпана ведрина, мирис на колендро, на цъфтеж и зелено, на пролет, на младост и буест.
А пролетта тича и лудее, навирила опашка.
Цъфтят на провала круши и праскови, вишни.
Скрита в белите цветове, кукувицата кука ли, кука…
В моите родни села (аз имам няколко родни села) узряха черешите.
Просто да не повярваш как става това. Вчера цъфтяха. А е ги сега — увесили гъсти кичури, капки от румен сок, надничат из зелената шума. Ветрец повее — кандилка ги. Но те се държат добре за дръжките и не падат. Дъждец поръси и ги умие, и ги лъсне да светнат, даде им сила. Слънце пече — те руменеят и мургавеят още повече. И се наливат, наливат…
Децата първи се налепиха за черешите и почнаха да ги нагъват заедно с листата и дръжките. Момичета с гъвкави снаги носят на рамо пълни кошници, вървят две по две, слизат от лозята и снагите им се покъртват. Че и старците, и бабите — и те. Уж викат: „Не е за нас то“, уж: „Нека има за децата“. Ама заничат по дърветата, като да броят. Па току пресегнат и си зобнат сладокусно. Череша е, първи плод. Има, не е като да няма. Бабите с кошнички разнасят първия плод по съседските къщи и го раздават. Всеки си има череши, ама на, така дошло от старо време, така останало: да се раздава, за да има вред и вред да е пълно.
Много череша се родило тая година, много нещо. Селата ми почервенели от череша. Лозята се заринали с череша. Накъде се обърнеш — череша. Сладка, сочна череша с вкус на пролет, която зрее и прелива в лято и става лято. Пък и името му хубаво — череша. Чуйте го само: че-ре-ша… Нищо плод е, и плодът няма да бъде така хубав, ако не беше така хубаво, така хрупкаво, така червено и толкова радостно името — череша. И всички народи я наричат все така: череша или кереша, кѝрше, серѝз или чери.
… Свършат черешите — кое изяли хората, кое пилците, останалото се смръжди и изсъхне, после дойдат други плодове. И черешите ги забравят. Дърветата стоят, запустели и ненужни, цяло лято, рано-рано изпели песента си, с изпокършени клони, ранени и разорени напълно. И никой не се сеща, че тайно в тайника в лятото тихичко и кротичко черешата приготвя пъпки за другата пролет. Защото при черешата няма лъжа. При черешата няма сега много, а догодина — нищо. При черешата винаги има много. Обилен плод, обилен на сладост. И сладостта все гъстее. Гъстее и се разгаря, колкото по̀ навлиза в разгара си черешовото време.
Сега черешовото време е в разгара си.
Сега има череша и се яде череша.
Някои приказват, че черешата нямала сладост, понеже била първа и малко слънце била набрала. Не ги слушайте такива. Те са забравили, че някога са били деца и те. Забравили са първите череши в живота си. Как майка им ги купила тия череши, най-първите, на празника Киримитодия. И им ги донесла, увити в кърпа. Не да ги ядат, а да си ги закачат като обички на ушите; да си ги гледат и най-много да ги ближат; и да ги изядат чак тогава, когато от гледане и близане останат само костилките.
Та — черешата е най-сладка, когато си дете. Ако вече не си дете и пак ти е сладка — значи, нещо хубаво от детинството още стои стаено у тебе. Защото хубавото на черешата не е в нейната сладост, а в нещо друго — и ми е трудно да кажа какво. Помните ли какво разправяше поетът? Връщали се войничетата от поход, морни и прашни се връщали; минало край тях едно момиче и дало всекиму по шепа черешки; било обикновено селско момиче, самото то — сочна селска черешка… Ами не помните ли песента? Пусни ми, каже, лельо мари, Тодорка; двама на лозе, лельо, да идем, каже, вишни-череши, лельо, да берем…
Така че черешата винаги е нещо повече, отколкото е самата тя.
В едно от селата ми черешите са край пътя. Минеш по пътя и спреш. Мине пешак човек, мине колело или автомобил прост, или камион, или ония, най-големите камиони, дето са като вагони и на тях пише „България“. Мине и щом съгледа узрелите череши, опъва юздите на всичките конски сили, разпряга пръхтящите коне на двигателите и се присламчва до най-близкото дърво. Почва да яде череши. Тук спрял един, там спрял друг. Погледнеш — движението се задръстило. Та — за да няма задръстване на движението, всяка пролет моите селяни цаняват пъдар. Ходи пъдарят нагоре-надолу из пътя и наблюдава движението. Регулира движението. Гледа да не задръсти пътя. И гледа още да не чупи клоните. Че има някои несъзнателни пътници. Дето яде череши — нищо. Ами чупи клоните. А черешата най-много жали клоните си. Като се очупят веднъж, вече не могат да заздравеят. И висят после като претрошени и изсъхнали ръце. Това вика и пъдарят: яж черешата, която ти поднасят тия ръце; яж колко ти душа сака. Но, вика пъдарят, ръцете не закачай. За да има и нагодина с какво да ти поднесат своите червени капки, прокапали от самото слънце…
В едно друго мое село черешите не са край пътя и не са пръснати в лозята, ами са събрани в една голяма черешова градина. Тая градина — и тя си има пъдар. Седи пъдарят на един висок чардак и гледа отгоре. Случи се да минеш край градината, а черешите тъкмо узрели. Така се случи. И ти се приядат череши. Ама много ти се приядат. Така ти се приядат, че няма накъде. И отиваш при пъдаря тогава. Добре, но пъдарят няма кантар да ти отмери, той има само една тояга. И казва тогава пъдарят: Ще платиш, казва, на корем. Колко? Толко. Хубаво. Плащаш си, избираш си някоя череша и се качваш. Може да изядеш една шепа. Може — една капа. А може да изядеш и цялата череша. Все тая. Ти си си платил на корем. Пъдарят казва още: „Лятна торчица — зимна понудица“… Иска да каже: обилен плод е черешата, лете е в очите ти, в ръцете ти, рукнал така, че и по земята се търкаля даже като тор. И го газят хора и добитъци, земята цялата побеляла от костилки. Лете черешата мине и замине. А зиме и със свещ да я дириш — няма я. В буркана не е като на дървото. Така че — яж лете, колкото можеш…
И така, опираме до това как се ядат череши. Някои ги ядат много красиво. Купих, каже, едно кило череши… Купил едно кило череши, измил го, насипал го в чинийката, оглежда черешка по черешка, хапва черешка по черешка. Всяка черешка на отчет. И много красиво плюе костилките в лъжичка. Че понякога разтваря черешките една по една, за да види какво има вътре в тях. Какво може да има вътре? Каквото и да има, все е череша… Така ядат череши в града. Но това ядене ли е? Не е ядене.
В моите села другояче ядат череши. Ядат ги от дървото. Посадил си чичо в лозето през пет-шест реда една черешка. Копае чичо лозето или го пръска. И таман му се припие вода — стигне до черешката. Зобне оттук-оттам по-узрелките и е сит-напит. Пак копае чичо и пак пръска, станало пладне. И таман огладнее — току стигнал до другата черешка. Спре на сянка под нея. Отдъхне малко, хапне малко череши, изпие един тютюн. И му е добре на душата на чичо.
Истинска череша се яде от дървото. Каквато я е създало самото дърво и сам Господ. Каквато е, измита от дъжда. Загоряла на слънце, стегната и сокова. А за да усетиш сочната пълнота на яденето на череша от дървото, трябва да ядеш с пълни шепи. Без да плюеш нищо. И без да гледаш дали черешата е череша, или червеша. По-добре да не гледаш. А най-добре е да ядеш с бяла риза. Тогава все я вардиш да се не накапеш — и непременно се накапваш. Петното е червено като заешка кръв отначало. После посинява. Това петно не може да се изпере. Но пък зиме, като го мернеш, все си спомняш мечтателно и благодарно: еха, от черешово време ми е останало…
В друго едно от моите села си имам лозе. И в средата на лозето съм насадил една череша. В средата съм насадил една, а в двата края — две. Едната е за мене, а другите две — за другите хора. Кой как мине да бере и яде, кой колко може. (Само да не туря у торба.) Като взимах дръвчетата от разсадника, питах човека, дето е там, какви са тия дръвчета, от какви са вери и сортове. Отговори: от убавите. И прав излезе човекът. Станаха едни хубави череши. Затова сега пътниците, като минат край моето лозе, изядат ония двете череши, дето съм оставил за тях — докрай. А после изядат и оная череша, която съм оставил в средата за мене. Те смятат, че най-сладка е черешата, когато е крадена. Може и така да е, но аз не съм много съгласен с тях.
Па и да ви кажа: всички череши са хубави. Щом са череши и щом са узрели. (За децата не е толкова важно дали са узрели.)
Ала все пак, все пак — все пак най-хубаво си ми е черешовото време. Прост плод е черешата. Но е пръв. И пръв той с червените си точки бележи началото на лятото. Излязат ли черешите, излизат и светулките. После зреят ечемиците. Краставиците стават евтини, а скилидките на чесъна вече се правят. Тогава прииждат и черешовите води на реките. И приижда тогава лятото. Приижда като хала страшна, с всичките си пекове и плодове, жита, жътви и надежди, и радости. И всичко това тръгва от простата череша, проста като череша. Ето затова черешата е нещо повече, отколкото е самата тя…
Светът се развива, казва един мой приятел от село. И животът, казва, се развива. Мине се не мине ден — появи се някоя чудна техническа работа. Може да дойде ден, когато човек ще тръгне из небето да населява другите земни и небесни кълбета. И съм сигурен, че като тръгне на път през девет планети в десета, в торбата си или в джоба си човек ще постави и костилка от череша, увита в книжка…
Имаше в Сатица вечер на високодобивничките и на сцената излязоха все млади момичета и млади невести. Едни гъвки снаги, лица като шипкови цветове, отворени всред чистия сняг на забрадките, едни засмени погледи. Сцената се напълни с младост и хубост. Имаше особено едно момиче… Като го гледах, като да гледах росна пролетна земя, избуяла знойна земя. Хубост не да те смае — да те разплаче…
Тогава се сетих за Дутов.
— Гледай — казах му — какви момета. Огън. Грабай коя да е с вързани очи. А ти си тръгнал да дириш жена през девет села чак у Бел камен…
Той ме гледа някое време изумен, с отворена уста, и обмисля. После ме посочи с пръст:
— Прав си, ще знаеш. Много си прав. Ама виж каква е работата. Аз съм женат един път и тука ме знаят…
Помисли пак малко и добави тихо, със съмнение, и гласът му трепна:
— Па и чобан човек… Няма да ме искат…
През деня валеше студен дъжд върху снега и стана страшна поледица. Едва се крепиш. Излязох от бръснарницата и през дъжда, през заледения мост полечка се дотътрах до магазина да си купя кибрит. Магазинът затворен. Под сушината стояха няколко души и живо се разправяха за вчерашния мач. Смееха се как играчите падали, как се лизгали на корем по снега. Малко по-настрана стоеше и мълчаливо слушаше Дутов. Нисичък, налят, руменомургав, простоват наглед, приличаше на Григор Вачков. И гласът му същият — сипкав като кавал. Зелен пуловер и бяла риза, малко захабена, но чиста.
После го видях пак, в ресторанта. Седеше на една маса с Очкунов и бръснаря със завитите мустаци. (Моят бръснар; все му казвах да си подостри сечивата, той все климаше с глава, съгласяваше се и обещаваше — и редовно всеки път ме огрибаше с бръснача като с гребло; после, понеже нямаше одеколон, поливаше повредите с една шепа ракия и дълго размазваше с бодлива длан.) Бръснарят придърпа един стол за мене. Али-Байрам Очкунов попита какво ще пия. След това си продължиха разговора.
— Мене — каза Очкунов — ми я подари един приятел. Ма за какво ми е, като не й разбирам…
— Да не е някоя стара, да издиша? — попита Дутов.
— Не бе, чисто нова, то се види. Една хубава ярешка кожа, обработена. И гайдуница там, ручило, писка — всичко си на място, как се следва.
— Да отидем да я видим, а?! — привдигна се Дутов, като гледаше жадно към Очкунов и очите му светеха.
— Бе да отидем, що да не отидем… Ама далеко живея. Па и у тая лизгавица… Нека почакаме, може да дойде момчето. Моето момче, сина ми. Ще му кажа да я донесе.
— Аз ще си платя, колко струва…
— Няма какво да плащаш, какво ще плащаш, ще ти я дам така. Мене за какво ми е. Ще ти я подаря…
Бръснарят се размърда, стори ми се, че ме побутна с крак под масата.
— Не, аз искам да си платя. Да знам, че съм си платил.
— Лесна работа.
Дутов поръча бутилка вино и наля на всички. Но виното не му хареса и той поръча две бутилки от друго, по-хубаво и по-скъпо.
— А сега кажи — рече Очкунов, като ме погледна и намигна, — кажи на тоя другар тука, той е дописник и пише дописки. Кажи му как улови мечката! — Очкунов се обърна към мен и добави:
— Беше уловил една мечка…
— Каква мечка? — попита Дутов.
— На Беглика, дето… Що, да не си уловил две?
— Ааа, не… Тая беше стара. Нямаше зъби.
— Стара-млада, няма значение. Тоя другар ще напише една дописка за тебе.
— Ми мечка, какво да казвам?
— За мечката. Как стана цялата работа. И всичко.
— Как стана. Те така стана. Там нали има една барака за лопатите и кирките. И мене ме оставили да я вардя тая барака. Правехме шосето тогава и съм като пазач на бараката. Там си спя, а другите спяха на лагера…
— Добре де, това ясно. Ти за мечката кажи сега, за мечката!
— За мечката. Чакай малко. Беше къде пролетта, имаше сняг, ама снегът се стопил. Тук преспа, там преспа. И една сутрин отивам на изворчето, има едно изворче под бараката. Взел съм една кофа да си налея вода. И гледам — иде по пътеката…
— Кой иде?
— Тая. Иде. Къде мене, по пътеката иде… И се върнах в бараката, и взех едно секирче. Тая се изправила и ме гледа.
— Далеко ли беше?
— Кое? Ааа, не. Не беше далеко. Близо беше. Е от тука до там. Фърлям й аз хляб. Ама не ще да вземе хляба, мама му стара! Стои и гледа.
— И ти — нааа!… А?
— А?
— Страх ли те беше, викам?
— Па страх ме беше та. Онова голямо добиче се изправило… Страх ме беше… Ма не беше ме много страх.
— Ами ако се фърли?
— Ако се фърли — със секирчето. Ще го рапна един път. Ама не се фърля, стои си.
— И ти го хвана?
— Кое? А, хванах го.
— Е как го хвана, как? Кажи де!
— С въжето.
— Как с въжето? Какво въже?
— Аз, като се върнах в бараката за секирчето, нали взех и едно въже? И направих примка.
— Та с примката?
— С примката. Метнах примката така. Ама се не закачи. Още един път метнах — пак се не закачи. На третия път…
— И тя стои?
— Стои. Тая стара, нямаше зъби. И козината й виси така, на парлаци[6].
— И после? Фърли трети път?
— После фърлих третия път. И се закачи. Опнах да се затегне на шията, да се не изхлуе. И съм се обърнал така, напред, въжето на рамото. И тегля, ама тегля. Тая се не покърта, мама му стара…
— А ти опъваш?
— Опъвам, страшна работа… И й викам. Ела тук, викам. Ела да видиш какво ще ти дам. Имам мед в бараката, викам… така й викам…
— Бей — диви се бръснарят, — ма беки това животно разбира от човешка приказка?…
— Разбира… И като й викам така, тая тръгна. Ама одвам-одвам. И я вързах на бараката. После, като дойдоха трудоваците, не искат да влязат в бараката за иструмента…
Очкунов се смее без глас, само се тресе и тресе масата, късата му бяла коса настръхнала от сладък ужас. Като го видя да се смее, Дутов — и той почна да се смее.
— Тогава на мене ми дадоха пет дена отпуска! — добави той гордо.
— А мечката какво стана? — попита бръснарят.
— Нея дигнаха. С един камион я дигнаха… А сега какво, ще правим ли пазарлък?
— Ще правим, ще правим! — успокои го Очкунов. — Бъди раат, лесна работа.
— Е аде де!
— Бе гледам аз за моето момче, ама го няма. Като го видя, ще го пратя да я донесе.
— Що тебе може да ти е за майтап тая…
— Бе няма майтап бе, какъв майтап. Аз като съм рекъл твоя, значи — твоя. Край.
Бръснарят пак се размърда. Дутов поръча още две бутилки.
— Ами ти ми кажи сега — подкачи го отново Очкунов, — защо те изгони тебе дядо ти от Сърница?
— Не ме е гонил, що да ме гони… — отвърна обидено момчето.
— Така знам аз, изгонил те…
— Аз сам си бегах.
— И що бега?
— Що гледай. Нали съм чобан там. И съм събрал два-триста брава. И мои си имам. Дедовите, и те при мене. Добре, ама на него като му додат приятели и други такива, той хване, та заколи мой овен. Що не заколи от неговите? Аз тия овни по сто лева съм броил за единия…
— Нали сте свои…
— Свои-свои, ама не прави къща за мене, а за него си. И казва: дай, вика, от твоите пари. Шест хиляди съм броил. А̀ днеска хиляда, а̀ утре две… И отидоха всичките. Дето ги държех на книжка. Всичките…
— Тц-тц-тц!… — зацъка и се затюхка бръснарят.
— Ти що му даваш така бре! — рече с укор Очкунов. — Документ искай, документ!
— Документ… нали свои! Тя, дъщеря му, си ми казваше още отнапреж. Аз, казва, ще се оженя за тебе зарад парите…
— То тя те е подлъгала.
— Тя… Ама беше една хубава, мама му стара… Разжената беше и деца нямаше. Като бреза беше, така се вие, вие… Хубава беше. И сега си е хубава…
— Най-хубавото агне вълците го изядат — забеляза Очкунов.
— Ще знаеш — прав си! Аз се разправям с овци, а тая се нагласи и — айде на рейса. Та у града. По два-три дена я няма. Какво прави там…
— А, няма какво да прави — засмя се Очкунов, — малко са приятели…
— Много си прав!… И ми дотегна. И като казах — край!…
— Ама париците опапаха!
— Е, опапаха…
— Тя какво, ожени ли се пак?
— А, не, стои си… И ще знаеш — още си ми е мерак за нея, мама му стара! Няма такава хубава като нея… Тя ме вика, ама аз не ща̀…
— Що не щеш, нали викаш — мерак ти е?
— Не ща̀.
— Ти трябва да се ожениш, момче! — каза бръснарят внушително. — Дом да събираш!
— Бая момче си вече — допълни Очкунов. — Имаш ли трийсет?
— Нямам.
— Вземи да се ожениш като хората.
— Ще се оженя! — каза Дутов и се поизправи на стола, лицето му бе станало гъсторумено, и почна да допълва чашите. — Като мине Новата година — и ще се оженя. Пазарил съм и музика. Ама музика. Не зурни и тъпани. Една екстра музика…
— Момата откъде е?
— От Бел камен. Не е мома. И тя такава, разжената… Ама добра е. Аз от Сърница като напуснах, нали минах къде Медени ливади. Тя там докарваше овците. И я видях, позагледах я така… Добро парче. Не баш като оная, ама пак бива. И един път я срещам пред магазина, тя излиза от магазина и носи в ръцете нещо увито. Ще извинявате, казвам, другарке, за две думи, ако може… Тя подразбира всичко де. Позасмя се тъй и ми казва: аз, казва, сега ще оставя това нещо и ще се върна… Аз съм влязъл в кръчмата и си пия там, тя по едно време влиза, повърта се из кръчмата. Аз станах, та излязох, тя — по мене. И тогава се разбрахме…
— Парици понаправи ли за сватбата?
— Без парици не оставам аз…
Момчето пак се надигна от стола и загледа право към Очкунов:
— Няма ли го още сина ти?
— Не го виждам нещо… — Очкунов огледа масите наоколо.
— Сега дай да се разберем за тая работа ние…
— Коя работа?
— Дето приказваме. Ама сериозно кажи: за даване ли ти е, или не ти е за даване?
— За даване ми е бе, ще ти я дам…
— Не, сериозно кажи!
— Сериозно бе, сериозно!
— Що мене баш за сватбата ми тряба. Аз нарочно по това съм тръгнал сега. Та затова питам…
— Ще я оправим — каза Очкунов. — Не, повече вино не поръчвай. Ще я оправим, бъди раат…
(Бръснарят пак ме сбута под масата.)
— Виж какво, бай Очкунов — намесих се, — кажи на момчето истината, не го лъжи!
Очкунов стана и се огледа.
— Не виждам сина — промърмори той. — Та ще тряба аз да ходя. Вие стойте тука, чакайте, аз ще дода. Дано синът не я е дал някъде…
И Очкунов излезе.
Почакахме малко. Бръснарят — и той се надигна, каза, че станало време да ходи на работа. Излезе и той.
Почакахме още малко.
— Той те лъже — казах на Дутов. — Трябваше да разбереш още от началото и да се не ловиш на тая.
— Ама той обеща! — Дутов ме погледна удивен. — Обеща! Нали каза, че има? Що аз не искам без пари… що той, ако мисли, че аз нямам пари…
— Няма какво да чакаме тук повече, Дутов!
— Но той нали каза, че ще доде?! — Дутов беше силно обезпокоен. — Той каза! Как така?! Не, аз ще чакам…
Как да му обясня…
Чакахме дълго. Докато започнаха да разтребват ресторанта, подметоха под краката ни и ни подканиха да излезем. Дутов искаше да чака отвън. Искаше да пита някого къде живее Очкунов, та да го търси дома му. Едва го придумах да не ходи никъде. Не съм сигурен дали го придумах. Беше много смутен. Не можеше да разбере, че с него само се бяха пошегували.
След два-три дни отново се мернах в Сатица. Питах познатите дали се намират в селото гайди и гайдари.
— Бе вие… какво ви е прихванало вас с тия гайди?! — отвърнаха ми. — Тука се върти едно ваклиновче, черничко едно, и то пита за гайди…
— Тука ли е още?
— А че тука ще е, къде ще е…
Дутов, разбира се.
Намерих го в ресторанта — разположил се там, весел, черпи наляво и надясно. Като ме видя, стана, улови ме за ръката и ме води. Ела, казва, ела да ти покажа едно нещо… И ми показва торбата си, в нея — гайда. Не беше съвсем нова. Даже може да се каже — направо стара си беше.
— Малко издиша, ма аз знам как да я направя…
— Е откъде, как?
— Ми от оня — казва, — дето пихме тука, оня. Той има една щерка…
— И как стана?
— Ми как… Така. Метнах му — казва — въжето на врата… — Намига и се смее с глас. После се навежда и ми шепне в ухото:
— Ма знаеш каква щерка има…
Вади една омачкана снимка и ми я показва; на нея — три момичета.
— Средната гледай, средната!
Средната… чакай, това не е ли… Май същата е. Да, да, същото онова момиче от вечерта на високодобивничките, то ми приличаше на избуяла знойна земя…
Много неща останаха неясни. А най-вече: как това момче беше измъкнало гайда от човек, който наистина нямаше гайда…
Първо трябва да се преодолеят едни триста метра. Триста метра право нагоре — из улей, дълбан в меката скала от копита и цървули, от пот и време. Навярно е било това дърварски път, текли по него дървета, изтекли и пътят тревясал. Листопадите всяка есен го пълнят с шумоляща мекота, която дъждопадите всяка пролет отнасят. Върло, стена. Крепостна стена, покрита с млад дъбак, източен и прав — една войска от прорасли копия, набучени за страх и бран. Горе, на стената, е почивалото, там се насаждат като боб първите пусии. Има много дъбов жир и глиганите се навъртат тук — ровят с безцеремонни джуруляци, рупат жир и млящят. Долу потокът съска глухо, там са калявищата и водопоите. Там видяхме първия. Сутринта нашите го бяха ранили случайно, той залегнал в едно гъстаче и се затаил. По пладне кучетата го набараха и дигнаха го пак. Беше нещо настръхнало и свирепо, ръждаво, четвъртито — четири нафтови печки, събрани една до друга. Докато пушката се заклати и слезе от рамото, докато цевите се нагодят — четирите нафтови печки потънаха като полъх в зеления здрач на дола…
… После пътеката тръгва равно, без почивки, и полека се въззема. Все из гората, през папрати, през ручеи, все из гората, дави се в мрачини и изплува в прогледи, все из гората, спада за малко някъде и пак се въззема. Все полека, все из гората, все нагоре. Догоре. Докато стъпи на Бендида.
Ходехме из Бендида за лешници. Ходехме и по лов. Но лешниците са по-сигурни. Пълно е с лещаци навътре в дола. Наричат го тоя дол иначе Бендишка лъка. Бендишка? С един мой приятел събирахме дърва за колиба и гадаехме името какво ще рече. Дали идва от „бендисвам“, което иска да каже „харесвам“? Или от Бендида Ловджийката, тракийската богиня на лова? Бендиса ни Бендида. Така и я нарекохме тая планинска копаня. Има там горе една заоблена скала, голяма скала, на темето й издълбано сърце — и то голямо. Дали не е била жертвеник някакъв тая скала? По-горе, под върха, под самия Цари връх, има друга една, още по-голяма скала, самата тя като връх издува купа си — и на нея изрязан дъбов лист. На други места, все по тия овални, обтекаеми скали, бухнали гъбено от земята, срещахме изображения на стрели и копия. Може да беше всичко това хитра игра на стихиите. А може пък наистина траките да са избрали това място, пълно с дивеч, за оброчище или капище на своята богиня и на своите ловджийски празници? Може или не може — не можем да знаем. Допадна ни тоя дол, както преди четиресет века навярно допаднал на траките. Дол, гора, в дъното на гората — поток, тук-там полянки, устата на дола тясна и остро отсечена, като зурла отсечена, а главата нагоре широка, с широки простори. Това дава на дола нещо закътано и охолно вътре, а недостъпно отвън. А в най-закътаното, най-дивото, съкровеното, дето всяка година викачите изкарват от гъстака по две-три мечки вместо глигани — там с друг един мой приятел избирахме място за колиба и измисляхме колибата. Мястото беше като подложена шепа с тия закривени пръсти на дърветата и на един от пръстите оставихме белег с няколко сачми — да се знае и помни…
Тук всичко било натъпкано с гори, бор и смърч, било преспа от гори. Минал някога с булюците си някой полудив чобан каракачан, черноовчар или урук. Прекарвал булюците по рудината горе, слизал на юг да зимува. Минал и секнал огън на гората, та като се върне напето, да намери по-големи паши за булюците. Паши, не гори, за какво са му гори. Полудивият не е подозирал, че той пръв, заедно с овчарите булюци, прекарвал през гората някаква цивилизаторска мисия… От старото пожарище още стърчат почернелите смолести мумии на дънери и сам-там се дига по някой зеленясал от старост, белобрадясал патриарх на старата гора. А новата настъпва силно нагоре. В ниското заляга темелът на дъбовете, натежали от жир, там са кочините на дивите свине, техните тайни легала. След това почва леска, бук, бреза. Горе — иглолистно. Свърши иглолистното и над него, най-горе по билото, се отгръщат билковите пасища на сърни и кошути.
… Неловки са някак всичките тия описания на природите, има в тях някакво неясно кощунство. Така било, онака било… „Ах, колко е прелестно!…“ — възкликва нечий превзет дамски възторг. Не е прелестно, госпожо. Дружко е. Не знаем какво точно е, защото и това дружко намира в общите думи на хората само общ образ. Защото хубостта, и природната, не се описва. Преживява се. От всички и от всекиго по негов код, безотчетно и безсловесно. Защото у всяко чуждо описание е замразено едно чуждо общение, което замества твоето. И защото всяко описание, всяко публично преживяване на една съвсем своя любов, дори да отекне в чуждото съпреживяване, е себепоказен и празен оборот от отминало, единствено, еднократно чувство, чиято прекрасна и гореща някога жива изменчивост е охладена в спомен. Но това е изкуство — ще ни кажат, — ние го четем или гледаме като изкуство… Ами, ами. Изкуство е непосредственото съзерцание, не посредственото. Но работата не е и до съзерцание даже. С природата всеки разговаря сам, на свой език, прачовешки праезик. И всеки заекващ, сричан разговор с нея по масово тиражирани екскурзоводски разговорници е подозрителен.
Човек е открил природата по-късно от планетата си, макар че природата е най-древната негова люлка. Човек не може да остане вечно в люлката. Но когато остане без люлката, усеща смътно безпокойство, каквото безпокойство непременно усеща и коренът, когато го изтръгнат от почвата му. Природата е най-дълбоката почва не само на човешкото съществуване, но и на човешките естетически възможности. Па и етически възможности. Оттам, от нея тръгва всичкото онова хубаво и добро, което завинаги остава в пътната житейска торба на човека като мярка на хубавото и доброто. И без което човек остава гола, зъзнеща бройка всред безброя от бройки. Дивакът, първият, от когото сме поникнали всички, не е забелязвал природата, защото е бил сам и почти само природа. Забелязването е вече отделяне, вече противопоставяне, съзерцание на възприемането, не на възприеманото. И неизбежно, смъртоносно отчуждение. Затова: нека човек сам припомня първите люлчени междуметия на праезика и сам съставя от древните срички свои, днешни думи. За да не забрави, че на общение с човеците човек се е научил от общението с общата човешка почва. За да помни, че красота има само в общението. И никъде другаде.
… Хубава е Бендида. Хубава е, но ние не знаехме това. Нарочно се правехме, че не знаем, за да не развалим със знаене и приказки хубостта й. Течащата, променлива хубост на времената й, които са само две и почват с едно лято, с един безкраен юли, зеленоплиснат, избуял няколкомесечен юли, луд-полудял от сокове, от дъхове на шипки и мащерки, пиян от слънце и роса. После… Лятото дълго се задържа топло, лешникът дълго зрееше и ние следяхме от неделя на неделя напредващите знаци на това зреене, докато най-сетне окапа на земята и зарина земята с лешникова градушка. Бендида беше все така слънчева, мека и ласкава, шарките на тревите догаряха бавно и дивите пчели още се лутаха из тях. Гората беше все така бурна и разнозелена… И изведнъж за един ден гората обърна ново лице: всички преходи на зеленото в златно и в огнено с червени жили, замъглени от синьо, и смес на всякакво друго, пламнало в безреда, но в някакъв негов си, таен, магиен ред сякаш. Под чистата синева на небето гората светеше цялата и връщаше цялото слънце, което бе поела от своя ликуващ юли. Гората бе пременена за своя последен празник, нетраен като всеки празник, и тоя празник влизаше наситено и пълно в ненаситното човешко око, за да остане трайно само там. Под краката плъстта на първата опадала, отшумяла, шумяща шума шушнеше в тишината сушаво-оглушително и настилаше пътеките. Леската увеси обичките на новите реси, от пъпките се подадоха мъничките остри свитъци на бъдните листа — и стоеше в пъпките, и тръпно чакаше цялата многоцветна светлина на бъдния празник… Това беше радостно богатство, пръснато нашироко, с широка ръка.
И пак несетно се превъртяха времената, и дойде зима, зимовита и снеговита. Долу равнината нагизна в скрежни, безнадеждни мъгли. Горе — ясно слънце. В прозрачните гори на Бендида седефено блеснаха преспи, под преспите заспаха потоците, над преспите синна синьо небе и от небето струи тишина. И по цял ден в тишината мечат и дрезгаво блеят кошути, усетили първите сладостни, предлетни тръпки на живот в утробите… Ето това: снеговете, слепящо блеснали, бездънните синини, бликнали вирово, глъбните сини тишини, блейнали кошутено… всичко това беше пак радост, зрееща в зимна утроба и разпиляна така, нашироко, от широко сърце. Ей така — за никого.
А всъщност — за нас.
Ето: гората и природата имат много гледни точки и много значения. Дървесинно, да кажем. Гората и природата произвеждат дървесина. А покрай дървесината произвеждат красота. Красота, нужна на човеците, за да живеят човешки; нужна на живота, за да не закърнее животът на живите всред цивилизацията на механизмите.
Това се знае, разбира се, и се узнава все по-тревожно. Може би е време и може би крайно време е смиреното осъзнаване на тая тревога да намери изход в някакво дело или начало на дело, горскостопанско или народно. Трябва да се мисли, след това да се действа за красотата на гората и природата. За дивата красота на гората и природата. За токоизправителя на нашите изтощаеми акумулатори, които от време на време и винаги се нуждаят от зареждане с прясна сила. За мълчаливия разум на неразумното, който уталожва дребните човешки безумия и прави равновесието им. За всичко, което е почва на човешкия корен. Във всичките действия и бездействия на човешкия корен спрямо човешката почва трябва да стои човешката мяра красота. Която да ни обгръща отвред и отвред да прониква у нас, просто като въздух, като наша съставка, проста и незабележима — до въздушна незабележимост. Както при първите, от чиито дънери сме издънки…
… Беше времето, когато буковият лист на Бендида губеше тъмния зелен блясък на лятото си, за да върне блясъка на слънцето. Беше ноемврийски ден, горещ ноемврийски ден. Всичките мъгли бяха слезли долу, бяха налели низината и полюшваха леко своята подравнена езерна белота. Горе останаха небето и слънцето. Тогава поставиха ловеца на едно място и му казаха: тука стой и не мърдай, чакай… Той постоя малко, почака. После му омръзна да стои на едно място и мръдна нагоре. Из просеката, по сухата хлъзгава трева. Не беше и просека, а дълга стръмна поляна, тя делеше гората на две. Гората светеше, слънцето светеше, беше горещо. Той свали дрехата си и остана по риза. Искаше да свали и ризата, но в това време далече из гората се чуха пушки, лай на кучета и викове на викачи. Той гледаше поляната, беше празна. Само с края на окото мерна тогава как сенките на гората затрепкаха бързо, как шарката от сенки и светлини заигра. Животното спря на поляната, там, далече долу, дето той бе стоял преди малко. Спря и се обърна назад към гората, отдето кучешкият лай набъбваше ясен. Изстрелът го повали мигновено, то се смъкна зад сухия клонак на едно паднало дърво и остана там, заплетено в клоните, зад високите треви. Или потъна в ниското и избяга? Не, падна, той го видя как падна, добре видя как се смъкна изведнъж. Искаше да затича надолу, да провери и изживее сполуката на изстрела, извади празната гилза и бръкна за нов патрон. И тогава усети как сенките отново затрепкаха бързо, лъч от тъмно и светло пробегна в застоялостта на гората, по равната мека плъст на шумата. Идваше насам и спря в края на гората, застана с дигната глава — гледаше поляната. Но на поляната нямаше никой. Там, зад клонака на сухото съборено дърво, не живееше вече нищо. Той видя очите на животинчето; ваклите невинни очи го гледаха синьо. И тръгнаха доверчиво към него. Поспряха и тръгнаха пак. Защото той беше единственото живо и добро нещо на поляната, единствената закрила — отзад идваха кучетата и вече се чуваше хриптящият им стръвен дъх.
Тогава блъсна гърмът. Животинчето подскочи и падна, преметна се няколко пъти надолу по изсъхналата трева в стръмнината и изчезна. Той хукна надолу, тръпен. Видя го, лежеше до едно дърво, дървото го бе спряло. Лежеше изправено, подгънало крака, като да почиваше, шията дигната високо нагоре, тъмносините очи гледаха някъде надалече, замислени и невиждащи. Той прегърна нежната шия на животинката, искаше да погледне очите й, за да намери прошка у тях; но очите не го гледаха, те гледаха надалече, гледаха отвъд света и тъгата на смъртта бавно застилаше синината им. Той искаше да върне живота, викаше го да се върне и го молеше. Но животът изтичаше заедно с кръвта от шията по тревата. Над гърдите, отдето започваше гладката нежна шия, непоправимо бе влязло оловцето и отвътре по пътя му бликаше червено-пенесто. И бавно се стичаше надолу.
… Сиротинката мъничка, тя бе тръгнала към него така невинно, така доверчиво, като към майка, като към майката, която вече нямаше да стане. И поблея веднъж тихо и гръдно, със затворена уста. Само веднъж поблея и повика. Нямаше кой да чуе и да се отзове. Беше дете и цялата невинна синина на света стоеше в очите му и гаснеше с тях… Той подпря пушката на дървото и се изправи. Цевта още димеше леко. Не знаеше кога я е вдигнал и защо, и какво точно бе станало между окото му и показалеца на дясната ръка. Не беше потресен, в нищо не се закле. Спокоен беше, гледаше трезво и спокойно. Но знаеше, усещаше: някоя от основите бе разклатена и вече не държи; нещо се бе преобърнало, нещо предишно и привично бе станало невъзможно.
… Той копаеше картофи, имаше два реда картофи в гората и сега ги копаеше, пчелите бръмкаха работливо около него и той се навеждаше, за да не стои на трескавите пчелни пътища. И се радваше на слънцето, на зелената гора, на пчелите, които излитаха и долитаха, позлатени от слънцето, и мърдаха смешно с крачка по прелките — кошничките им, натоварени с прашеца, крачеха като шалварки. Привечер нахрани пчелите и си отиде. През нощта валя дъжд. На другия ден видя дирите, широкодлани и тежки, на топчестите пръсти ясно личаха ноктите — по разкаляния, просъхващ път. Мечката дошла отгоре, тръгнала по черния път, кривнала да излезе на шосето. Но се отказала. Постояла, потъпкала на място, помирисала. И ударила през потока, излязла на полянката, омела широка диря в тревата. И от пчелите, и от радостта не бе останало нищо, нищо.
Нямаше връзка между двете мънички събития. Те така и щяха да си останат незаписани в обширните горски хроники, щяха да потънат във всепоглъщащата безкрайност на забравата. Но за ловеца това нямаше никакво значение — той упорито виждаше връзка.
Посърна и се примири. Има, каза си той, има справедливост на тоя свят; има равновесие на справедливост и несправедливост. И несправедливостта не може да бъде безкрайна, защото ще натежи и ще катурне света.
Той беше убеден, че тук бе работила справедливостта, разсеяна и трайна, пропита в нещата. Може би бъркаше Бендида с Темида.
А може би и не бъркаше нищо.
Вече няма да разберем тия тесни улички, тия изпъчени, трогателно-грандомански грандхотелчета и тия къщи, увесили чорбаджийски кореми над уличките, вслушани и вгледани в уличките толкова, колкото и в себе си. Чужда ни е тая теснота на диреци и скърцащи стълби, на вратички и нишички; теснота, уравновесена с дворчета и продължена в дворчетата. Дворовете били място за живеене наравно със стаите — един разкош, вече невъзможен. Учудващо е как това водоравно корито на улицата, корито на плискащо житейско разнообразие, могло да изменя формите на всичко, което расло отвесно по бреговете му. Но и бреговете на една река понякога вземат мерки на самоотбрана срещу неверния нрав на реката. Първият пукащ мотор накарал старите къщи да се замислят: да източват ли каменни ластари нагоре, или да се дръпнат към отдръпващата се гора, в която били някога. За да избегнат шума. Решението било неочаквано. Улицата не пожелала да признае двигателите с вътрешно горене и забранила движението им. Покрай него — и всякакво движение на колела. Така консервирала сама себе си, отвърнала се от новите времена. Предпочела да остане в спомена за своите, предишните времена. Когато те били млади и битието било още меко, но постепенно и задълго се вкостенявало; когато хората се познавали всичките, когато ходът на времето и на това, което текло по улицата, бил приблизителният ход на биволска тяга… Еркерите се надвесват над улицата, за да видят и чуят по-добре кой минава долу в още първобитната балканска тишина, за да разберат какво ново има и какво става. Хората знаели всичко един за друг. И все пак не напълно всичко, иначе не би могло да има ново. Новото било публично и вървяло по улицата.
В едно старите българи ни превъзхождат непременно: в общуването. В умението или нуждата да общуват — с природата, със себеподобните и със себе си. Облагата от това общуване сама била непосредствена потребителна ценност. Самото общуване било облага, която не разчитала тайно на други взаимни облаги и ценности. Животът бил ясен, ролите — прости и определени, завесите и кулисите още не били измислени. „Защо са живели?“ — пита недоумяващо и малко презрително днешният от високомерната височина на своя век. И повече недоумява, ако чуе отговор: така, за да живеят… А недоумява затова, защото другите смятат — всички смятат, — че неговото собствено живеене е само средство и всичко друго извън него е само между другото. Всяко ново поколение е сега и на отсамния бряг — тук са работилниците и насъщните бойни работни площадки, където средствата добиват смисъла на своята употреба за целите. На отвъдния бряг всичко е едно отвъд, което става все по-отвъдно, по-далечно и по-овехтяло. Докато стане — и вече става неразбираемо излишество. Интересът към него добива всичките правилни клинични белези на увлечение. Отвъд прескачат екскурзиантски повлекла, ходят, гледат, разсъждават, остават с „едно добро впечатление“, а си мислят за друго. Цъфти екскурзоводията от тип „надве-натри“ и всички са напълно доволни от нея, и остават с едно добро впечатление и от нея. Къде бе, къде са ония прочути тавани, давайте ги насам да ги видиме!… А, добро, бива, бива… А това мазало що ще е?… Икона… хм… Ами това? Стара пара. Тия сега не вървят…
И нищо от старото не върви, и нищо не върши работа сега.
Той е прав, средният човек на повлеклото. Защо му са тия тавани, колони, икони и еркери-меркери — защо му е цялата тая малко забавна и не много привлекателна форма на скара-бира? Когато му трябва просто една откровена скара-бира… В тоя наплив и цъфтеж е скрит гнилецът на малко кощунство и малко нечисто абмулантство, което борави с алъш-вериш на едро и дребно. Това е масова култура, най-невинната й муцуна, най-поносимата.
Семената се хвърлят сега, непречистени и грозни, в неочистена, груба земя. Цветовете се чакат след поколение или поколения. Така е и навярно другояче не може. Така е и мирим се с това като с капиталовложение, което ще се рентира в едно далечно тепърва, зад срока и трайността на едно поколение може би.
… Промените ставали несетно, трупал се несетно ледът и полека разширявал пукнатината между епохите. По-дребните, които ставали в дните и месеците, оставали незабележими и неотбелязани. Защото не е имало ни кой, ни какво толкова да отбелязва. В ситото на хрониките подскачало непресято едрото, това, което отделя година от друга. Че и не всяка година даже. Хиляда седемстотин деветдесет и осма… По света стават революции, затриват се царства и господарства, изскачат велики имена, после потъват и те.
А тук: … восташа разбойници многи, изгориха села много и дойдоха на село… в неделю месопустную и оловиха много человеци и изгориха селото, токмо четверта част оста от къщията…
Или: … стана возмущение между турци и болгари… и са истребил много народ.
Или: 1813 — церковният двор заградихми…
1814 — направиха сахатя…
Тоя сахат[7] стои още, подновен и поднесен за гледане. Четириъгълна кула, сивокаменна, нашарена с тия дървени кушаци-пояси. Над нея наставена още една, шестоъгълна и паянтова, прозрачна, бяла, с черни паянти от дърво. И още една, над нея пък, най-горе — само дървена, конус, азиатски островръх калпак; над калпака шило, нанизало топки няколко, и едно гълъбче. Там, в прозрачната куличка, е камбаната на часовника. До кулата долепена висока бледогьлъбова къща с плочен покрив. До нея друга, по-ниска, розова, сини прозорци, също с плочи. Там пък се изтегля напреко, под прав ъгъл, старото училище: едно голямо, разкривено здание (рушат го сега и строят го наново). А между това здание и розовата къща е притисната една мъничка къщица, къщичка джудже, невзрачно, но уютно заведенийце, като кафене ще да е било. И сега е кафене, с билярд при това.
Имало от юг и други сгради, между тях и оцелелите сега било закътано площадчето. На това площадче, пред къщицата джудже растат две — само две, повече и не трябват, — две охлузени, видели и патили акации, стари акации, от ония, топчестите и без бодли… Ето това е баш алтън-градът, „село свободно и на тихо место“, негов пазар, негово средище, негова сърцевина. Тук се раждали неговите живи хроники, тук се замисляла неговата история, оттук тръгвала или минавала оттук тая история и текла като кръв от сърце по жилите на пет улици…
Изкуфяло отдавна това сърце, инфарктът на историята го поразил — и не тече нищо през него, и не капе нищо. Освен може би водата от старата чешма, вградена в кулата. Заветно място, топло зиме, сенчесто и прохладно лете — това място било създадено за спокойни, не бързи беседи „на теана“[8], за съзерцание и размисъл. Както и за срещи на ниско равнище, до равнището на тълпите, които се смъквали от колибарския балкан наоколо, за размяна на стоки и новини. Като корал, отдавна умрял и вкаменен, старият град и старият му площад запазили пластиката на последното свое предсмъртно движение. И като всеки мъртъв корал той става само за украса.
… Това било време наличности — попове, чорбаджии, даскали, еснафи, кунописци, търговци и резбари; личности, създали себе си и своите длъжности, а не създадени от длъжностите. Хора свободни от село свободно, свободни до крайния предел на едно външно робство; характери, лепени по импровизацията и каприза на самите времена, времена превратни и бурни, когато:
… восташа разбойници многи…
… и като си додохми… селото изгорело, такоже и церковата… непаднала, защо беши кевгир, но опалена като пещ, прочая же вся разграблено… и собраша се паки спасшии ся от сея нужди и с великим страхом пребивахом, и по много бегахом по колибите…
Спасителните колиби.
И църквата е срещу площадчето. Старата църква „С’ти Раангел“, градена преди осемстотин години. Осемстотин — грешка няма. Преди турците още, при идването на турците била стара.
Казва преданието: като бягали българите от кютука на своята паднала царщина, дошли и тук. Намерили старата църква буренясала, а в олтара й живеела една мечка. Изгонили мечката и мечетата, очистили буренака, прикадили мястото, поръсили го със светена вода и го обявили за свето. То светнало и оживяло. Церковния двор, каже, заградихми… Голяма работа, много важно: заградихми. А мислите — малко е? И по днешната мярка то било голямо нещо. Заградили двора с дувар, висок и непревземаем като крепостна стена, зад нея само покривът на църквата се виждал. Турили на железните врати отвътре дебели дъбови ключалки и мандала. За онова време то стигало. Било повече от дувар. Било народно чувство за сигурност и сила. Още се пази тук един много стар кръст, наричат го Царския, или Стария, или Честния кръст, изработен от дърво честно — чемширово или палисандрово, с двайсет библейски легенди, издълбани тънко по него, с калъф от злато, една кръстообразна златна мрежа, заплетена сложно.
Храмът Божи бил точно храм Божи, т.е. — храм народен, клуб народен, средище и сборище българско. На българското от цялата околна околия. И поповете били човеци по едрата кройка на времето, човеци, пълни с човешки страсти, страстите носени явно като раса и като раса видни отдалече.
Така. Животът бил прост и ясен и погледът бил ясен, а умът отдалече гледал добро ли, зло ли насреща иде. Народът бързо се оправял в доброто и злото. Народът и сега е по колибите.
Всъщност тоя народ не е вече по колибите. Той слезе в града, всмукан от вакуума на новите времена. Над мъртвия корал израства живият…
… Бях спрял в тоя градец, бях се отбил в млекарницата да хапна нещо. Тъкмо седнах и по радиото засвири кавал. Една проста и тъжна овчарска мелодия разсипа дрезгавите си, наполовин човешки звуци чисто и без съпровождащи шумове. Неволно потърсих апарата по стената, но не го видях. Видях стареца. Седеше зад отворената врата, сгушен и почти незабележим, и свиреше с дудук. Свиреше, замижал и унесен, в дребната му старческа фигура имаше нещо старчески занемарено и много жалко.
Един мъж, който се бе наредил на опашката за овче кисело мляко и държеше в ръка канче и новичка жълта чанта, се обърна към старчето и му подвикна сърдито:
— Ееей, я стига, стига! Какво си се разсвирил тука! Тука да не е…
— Оставете човека бе! — обади се друг от масите. — Свири си човека, какво ти прави… Карай, дядо, карай!…
Старецът не чу кратката разпра. Той седеше, опърпан и жалък с тия потури от сур домашен шаяк, с това кожухче посред лято, и продължаваше да свири. Под вкоравените му старчески пръсти излизаха звуци, които рисуваха планини, росни ливади и овци, връщаха далечни, забравени мигове и размекваха душите.
Песента свърши и забърках в джобовете за стотинки. Но старецът мушна дудука в ремъка, който стягаше отгоре пояса му, и стана.
— Няма вече! — каза той, като да се извини. И се усмихна простодушно. Липсваха му два долни зъба, които навярно дудукът беше бутнал, за да си отвори място. После излезе навън и тутакси потъна и се загуби в сутрешната забързана градска навалица.
В млекарницата стана тихо, може би така ми се стори или беше случайно. Попитах жената, която чистеше масите: кой е тоя, какъв е тоя, да не е някой откачен?
— Кой, дядо Спас? — Тя се засмя. — А, не е. Свестен си е, нищо му няма. Свири си… Така ходи и си свири. Ами току гонят го…
И тя с няколко думи разказа историята на дядо Спас, история проста и тъжна като свирката му.
… Живееше си старецът горе на планината, над колибите. Сам, с овците и кучетата. Откак умря бабата му, дядо Спас не искаше да стъпи вкъщи. Не че му беше домиляла толкоз. Тя беше зла, проклета бабичка и двамата постоянно се караха, повече тя му се караше. Но беше свикнал с нея и караниците й и изведнъж се усети осиротял. Нещо от него замина с бабата, нещо от годините, от живота, от все по-обедняващите радости. Помръкна старецът, сви се.
В колибите долу остана Митьо, син му. Добро момче беше Митьо, весело момче, пъргаво и работно. Дядо Спас не му харесваше само едно — дето много се навърта в града. Веднъж от стопанството го бяха пуснали в града да си намери работа през мъртвия сезон. Митьо остана там малко време, после се върна. Но оттогава все в града гледаше. Даже си купи място на края да строи къща, но само го загради. Натисна баща си да продават къщата в колибите, а ако няма кому да я продадат — кой ще ти купува къща да дивее в тия диви места, освен ако някой я хареса за вила, но де да се намери такъв?, — натисна го да я разтурят заради материала. За какво им е вече… После да продадат овците и да се приберат всички в града. За града как да е, старецът бе готов да слуша. А за овците? Но като видя, че няма кой да му донесе хляб в планината, че няма кой да го припере — наведе глава и склони, нямаше къде да ходи. За къщата и за разтурянето й се опъна и не даде и дума да се изрече.
Преселиха се в града, заживяха криво-ляво. Къща още не бяха дигнали, живееха под наем. Туриха стареца в кухнята да спи на кушетка. Хазяйката постоянно го хокаше да си изтрива цървулите, кога влиза вкъщи. Дядо Спас нямаше какво да прави в града. Син му и снаха му работеха в една кооперация, а той — дето само ще хвърли трохи на кокошките и ще иде до стола за яденето. Това. Беше му мъчно за планината, дето бе прекарал целия си живот, болеше го за овците, които набързо теслимиха на един ловък прекупвач от „Родопа“. Но постепенно болката, като всяка болка, затъпя, заглъхна и някакво мътно безразличие застла паметта му.
Един ден, като скиташе без работа из пазарището да се повиди със стари познати, дядо Спас съгледа един циганин, който продаваше дудуци. Циганинът сам свиреше на дудук, за да привлича хора около себе си. Свиреше добре и старецът постоя някое време заедно с другите да го слуша. Тогава той си спомни, че някъде из дисагите, дето държеше звънците на продаденото стадо и другите овчарски такъми, бе забол и дудука си. Върна се вкъщи разтреперан, разтършува и обра прахоляците на тавана, но намери своята стара вярна свирка, малко цепната отгоре и вързана с тънка тел — да не се цепи повече. Отри с ръкав праха й, духна в нея — и оживя в сърцето му обширният балкански чаир, големият бук, дето беше пладнището, гората, овците и овчите звънци, които вечер се сипеха тържествено и течаха като река на път за кошарата. Засвири той старата песен за Дели Димо, който пасъл вакли овци горе на планина, на планина, на Влаина… Па дошли страшни турци, па вързали Дели Димо, и вързали стадото. Но кучетата преяли въжето и освободили своя стопан…
Песента жалеше тихо и задушено, ромолеше като вода между треви и упойваше…
На стареца изведнъж му домиля за овци. И той намисли една работа. В махалата, дето живееха, тя беше от края и тя, всяка къща държеше по една-две овци. Жените връзваха тия овци да пасат из дворчетата и тревясалите улички. Овца вързана бива ли?, възмущаваше се дядо Спас. Реши той, тайно от сина, да събере тия овци и да ги изкара на паша край града. Ще ги свира по насипите, по слоговете, по пътищата — все ще намери къде, и ще ги напасе. Така, без нищо. Само да му замирише пак на овца, да се намира на работа, че инак ще пукне сам в тая кухня. Пошушна той на съседите нещо — и ето една сутрин подбра десетина „тумбака“ и важно и гордо ги поведе. Цял ден се улисва с тях, говореше им, мъмреше ги галено, свиреше им. Цял ден му беше радостно и леко на сърцето, усещаше се възроден и млад като едно време.
Но вечерта… още същата вечер синът го усети. Скара му се за затворените кокошки, за забравеното ядене в стола, нарече го вдетинен и побъркан. Скара се той и на съседите, че му поднесли на дъртешкия акъл. И съседите пак вързаха овците си. А дядо Спас клюмна. Разбра той, че от старото време му е останал само дудукът.
И оттогава тръгна старецът из града да свири. По кръчми, кафенета, ресторанти — където намери. Стига да има народ да го слуша. Някъде келнерите го гонеха от вратата. Той не се сърдеше. Другаде, по кръчмите повече, хората сами си го викаха, дърпаха го при себе си и го караха да им свири — ама тихо, съвсем тихо. Той свиреше, а те удряха с юмруци по масите и викаха:
Ех, браво, дядо!… Те това е!… Карай, дядо, карай!…
Даваха му пари, той не вземаше. Черпеха го — не пиеше. Той само свиреше. Свиреше и му ставаше по-леко. И на хората ставаше по-леко.
Колибата беше покрита с ръженица, за разлика от другите колиби, направени от черна насмолена хартия, която стопанството бе дало на работниците. Избрах нея, защото само тя беше по-здрава. Сламата овехтяла и сива, по средата на входа забит кол. На две места покривът продънен. Опитах да запуша дупките с папрат, но само разбърках околната улегнала слама. И още първия път, когато заваля, те прокапаха. Прокапа впрочем и цялата колиба — дъждът беше голям. И добре че после не се повтори.
Оскубах бурените от пода, попритъпках ги с крака, пометох и очистих всички белези на запустението. В един ъгъл намерих няколко от ония малки глинени саксийки, с които смоларите събират смола от боровете — прибрах ги и ги одобрих за домашни съдини. (Които после не дотрябваха за нищо.) След това се заех с нарите, от тях бяха останали само двата крайни чепати кола. Отсякох няколко дълги и прави вършини и ги наредих отгоре. В дерето долу имаше млади липовини — одрах две-три и с ликото им овързах вършините. После ги застлах с папрат. Папратта беше зелена, но тя бързо съхне и се сплъстява добре за легло. Стига само да набереш повече и всеки ден да прибавяш по малко.
Сутринта след първата нощ, прекарана в колибата, ме събуди шумолене някакво. Зашарих със сънени очи по клоните и изсъхналата шума на колибата да открия какво е. И открих го: между две вейки бе провиснало и се проточваше нещо дълго и тънко. В ранния здрач то изглеждаше черно и се проточваше, не свършваше. Змия! Скочих бързо и се улових за тоягата. Доближих предпазливо. Беше гущер, един най-обикновен гущер. Висеше между вейките и дремеше, застинал в сутрешния хлад. Гущерче…
Беше началото на август. Времето — слънчево и топло, но сенките вече се захлаждаха. Наоколо необгледна гора, само гора. Ние сме в средата на гората, на малка поляна, в самата гъстота на гората. Мирише на бор. Но по пладне, когато напече, най-силен е мирисът на завяхващата шума на буките, които секачите събарят отсреща. Секачите са двама. Из гората наоколо има много други, но тук, отсреща на върлото, са само тия двамата — Метко и Демо. Другите се събираха на групи по десетина, а тия бяха само двама и това беше малко необикновено, но отначало не му обърнах внимание. Сутрин резачката на Метко почва да трещи заядливо и ехото й се люлее из усоите, обикаля и се връща, за да се смеси с първоначалния звук. От тоя звук гората се тресе тревожно и сякаш се отърсва от съня, от мрака и спокойствието. Резачката пъпри и вие и воят й се мени постоянно. Докато най-сетне почва да свири дълго и пронизително — а това е знак, че ще пада дърво. Наистина скоро се чува мек, крехък, нерешителен трясък, гората изпъшква и ахва глухо. Готово. Резачката спира за малко, после пак се обажда заядливо и гризещо.
Чудех се как резачката свири, никога не бях виждал резачки да свирят. Отидох да видя. Оказа се, че свири Метко. Свири с уста и така предупреждава околните да се вардят от падащото дърво. Но сега други околни няма, освен Демо, чиято служба е да кастри с брадва клоните на отрязаните дървета. Но той е далече и няма нужда да му се свири. Стои си настрана, кастри и мълчи. Свиренето останало от времето, когато били голяма и шумна група, не знаеш кой къде е и свириш да бягат от дървото. Сега са само двама. Но пак минават за група. Метко е риж, едър, весел, все небръснат го зная, и все дърдори и сякаш пълни гората със себе си и дърдоренето си. Демо е мършав като сух клон и почти не се забелязва всред другите клони. Забелязват се само очите му, черни и пламтящи. Метко и резачката реват, вият, свирят, свалят гората с грохот, около тях винаги е горещо и трескаво. Демо е тих, само кастри и мълчи. Брадвата му — и тя тиха, съблича дърветата с кратки тихи удари и почти не се чува. После Демо с цапината бута дърветата долу, в дерето, дето понякога, щом се наберат повече, идват волски коли да ги товарят.
Метко казва:
— Гората е цялата моя… това все, дѐ го гледаш тука, всичкото… Директорът ми е дал карбланш… Ще го гътна всичкото… за колко мислиш? За петнайсет дни!… Ѐ с това… — Той повдига резачката и острите зъби на лентата замахват в дъга.
— Няма да си играем тука на лешници… А?… Всичкото тука… Карбланш. Аз съм си го избрал. Най-дебелото. И викам: за мойта група, братио! Ма това група ли е?, вика. Старши на един човек, демек? Група, викам. Един — един. Не се смей, викам. Ти само кажи колко. Двайсет кубика на ден! — И се смее. Трийсет ти връзвам у кърпа, викам, и не се смей, после се смей! А ти какво ще кажеш, иде Девети и прочее? Ударник и знаме. Знаме, викам, аз от лавката ще си купя, и „Ударник“ си купувам оттам, че такива пуша… Друго, викам, друго… Нещо по… Какво друго например, вика. Например, викам, пет-шест по сто на ръка. И едно телевизорче за у колибата, да ми играе и пее. Ааа, много е, вика… Е, викам, ти си знаеш. Много, малко — това е, ако ти арексва[9]… Въртя, сука — няма къде. Кандиса. Ще кандиса, къде ще ходи на майната. Натясно е, хора няма, всичко слязло по селата на коситба и жътва и само ний сме останали. А отзаде го гони план и го настъпва по петите, и му духа у врата… Само да ме не метне — ще му резна главата като на пиле… Че аз съм се напатил от такива, дето много приказват, кога са на зор… Даскале, намират ли ти се цигари? Пробутай една насам. Може и две, няма да сбъркаш. Аллах бин беркят версѝн[10], да си жив!… Та така. План, братче. На Девети ела да гледаш какво става. Или парата — или шии ще падат!…
Така говори Метко. Демо нищо не говори. Той се навел и само чука с брадвичката, рядко ще откачи дума. В заканите на Метко едва ли има нещо вярно. Иначе той наистина работи здраво, признава му се. През две минути свири. Демо го следва мълчаливо и неотстъпно. Брадвата му се чува само когато моторчето спре. Но и тогава се чува някак невзрачно, като че кашля късо и придавено и все не може да се изкашля: ких-кух, ких-кух!… И в тая кашлица има нещо овче, нещо примирено със съдбата си.
Сутрин ме буди Метко. Застане на входа на колибата и викне силно, като че гората се запалила:
— Комши, ставай!… Ставай-ставай!… Кое време е?!…
Па дръпне одеялото и се смее, смее, облегнат с двете ръце за кола на входа, който изведнъж се смалява и става тесен за юнашката му снага. Късо остриганата му глава свети като четка от нови медни жички. Наистина — кое време е? Едва се разбелява…
— Какво има?
— Абе един тутун… че тутунясах!…
— Виж там пакета…
Той намира пакета, изтърсва го и грабва колкото паднат в шепата му.
Благодарим, да си жив! Бе аз все се каня да ходя до лавката тия дни. Като купя, ще ти ги върна…
Ни връща, нито ми трябва да връща. Молех го само да не ме буди толкова рано. Но Метко продължи да идва всяка сутрин и да ме буди все така. Сетих се да забождам в сламата на входа по три-четири цигари, така че Метко да ги намира сутрин и да ме не закача. Той намираше цигарите, но пак викаше, кашляше, смееше се — и пак ме будеше.
Денем ходех из гората за гъби и боровинки или просто бродех така. Понякога прескачах до лавката за провизии, консерви главно. Но лавката беше далече и пътят до нея — уморителен. От време на време ходех и до един егрек[11], отдето донасях прясно овче сирене и сгъстено мляко. А най-често се навъртах около моите двама съседи, помагах им това-онова.
И тъй минаваше времето. Дните се търкаляха неусетно и си приличаха един на друг, мирни и тихи. Слънцето светеше все така ярко, с бял августовски блясък, и гората се излежаваше под морните му ласки. Някои слаби признаци показваха, че тия ласки са последни и че лятото губи сила. Появиха се отнякъде ята пчелояди, григори ги казваха моите хора, едни красиви зелени пилета, и изведнъж напълниха тишината е гъргорещия звук на своите птичи разговори. Следобедите обикновено се изтягах на някоя шарена сянка и четях или гледах орлите — как чертаят бавни обходни спирали над гората.
Вечер отивах при съседите на приказки. И вечерите — всичките, както и дните, се сливаха в една. Огънят тлее, наоколо мракът е още по-чер, ние лежим и си приказваме. Някой полъх за миг донесе от далечните усои бухтежа на водопад и стихне пак. Вадим от пепелта картофи, стържем изгорялата кора, духаме, горим си пръстите и устата и си приказваме за разни работи. На парче от стар вестник Метко пресмята, драска и пресмята колко е отсякъл досега.
Една вечер запомних заради нещо съвсем глупаво. Заради това, че никога, както тая вечер, не ми се е яло толкова много диня. Беше така. След като изяде две пълни войнишки канчета с фасул, който сам се бе варил през деня, Метко избута с крак празното бъкле към огъня и го посочи с глава на другаря си. Демо го нарами мълчаливо и тръгна към дола. След това Метко разгърна одеялото и извади от него една диня. Голяма, изстудена, хубава диня. Още щом ножът опря в нея, цепна се додолу и разнесе тънък свеж мирис. Червена като кръв, сочна диня, направена от сладки зрънца кристалчета. Как бих заръфал със зъби един резен, как бих го смукал, за да не загубя ни капка от сока му… Но Метко не ми даде, а и трудно ми беше да си поискам сам. И на Демо, който в това време се върна с пълното мокро бъкле, той също не даде. Сигурно не се сети. Нагъваше резен след резен, ръфаше и шлюпотеше с уста, а ние се мъчехме да не гледаме към него. Залъгвахме се с вода от бъклето, нагъвахме вода повече, отколкото ни трябваше. Метко изяде цялата диня сам. Остърга с нож корите, изсърба сока им и една по една ги хвърли зад гърба си. После изтри уста, изтри и ножа о крачола си, извади една кутия цигари и я поднесе:
— Даскале, заповядай, земи си една. От долните са, не са чорбаджийски като твоите, ама нищо. Да видиш, че и аз съм човек. След диня много благо се пуши…
— Благодарим, имам си.
— Е, твоя работа. Я подай едно въгленче, ако обичаш!…
Тогава се заклех да отида на другия ден в лавката и да купя толкова дини, колкото се поберат в раницата. И да ги изям всичките пред Метко — всяка вечер по една.
— Момчета — каза Метко, като се изтегна на одеялото и блажено се оригна. — Да ви кажа, омръзна ми. Все боб, все боб… Това не е живот. Сабайле Рушко рече: теле му се загубило. Да ми паднеее…
— Не е човешко — каза Демо. — Тряба да го плаща после Рушко.
— Бе, ще плаща… Вълкът ще плати. Я мечката… Загубило се, това е. Аз да го намеря, па… Ние да не сме наказани нещо?! Ама ха! Ще каже там: мечката го зела. И край. И да свърши комендията…
Той се прозя шумно и добави:
— Утре ще разбера аз, като ида да точа лентите…
Това беше тая вечер.
А на другия ден се случи нещо, което изведнъж разбърка гладкото течение на дните ни. Сутринта Метко замина към стопанството да точи лентите на резачката. Двамата с Демо окастрихме и свлякохме в дерето останалите от вчера трупи. Работата не беше много, ние скоро я свършихме и останахме свободни. Какво да правим, докато Метко се върне? Ще ходим за малини, така решихме. Демо ме повлече към едно усое, толкова диво и така гъсто обрасло, че аз, който се движех все по удобните ридища, разбрах, че дотогава май не бях виждал гора. Това беше наистина гора, която не познава човека. Затъваш до колене в шума, над тебе буките разстилат шатрите си и няма нито една пролука към небето. Вечен мрак, вечна влага тежи и те потиска с тишината на това глухо разбойническо място, отдето гледаш час по-скоро да се измъкнеш. Но това не беше толкова лесно. На всяка крачка се спъвахме в дънерите на умрели дървета, които стърчаха пред нас с цялата непроходимост на скелетите си и не ни пускаха. Добре че пред мен вървеше Демо. Той ловко се провираше, скачаше, лазеше и проправяше път.
Неочаквано се озовахме в малък светъл проглед. Пред нас се изправи скат, целият осеян с нацепени лишясали камъни, сринати на порой отгоре. Между камъните растяха на туфи малиновите храсти, застарели, но буйни, от тях на гроздове висяха нежнорозовите плодчета, тъкмо в силата на зрелост. Гората ни заобикаляше отвред и влажното дере тъмнееше неприветливо в дъното като вход, където не би искал да влезеш — и все попоглеждаш с боязън да не би да излезе нещо оттам. Отляво, от една скала, падаше тънка водица, шупуркаше кротко и потъваше в шумата под краката ни. Бяхме като в дупка, от която можеше да се излезе само през другата дупка — на тъмното дере под нас.
Навлязохме в малините. Демо изправи глава и подуши въздуха.
— Мирише ли ти на нещо? — попита той.
— Не. Защо, какво има?
— Нещо като че…
— Аз пуша и не мога да усетя.
— Нещо на мърша като че ми мяза…
— Къртица някоя. Я смок, изяден от орлите…
Демо не каза нищо или не ме чу и затършува наоколо като куче, усетило близостта на дивеч. Чаках го. Той се изправи и ме повика с ръка. Пред него една голяма купчина от прясно нагребана окапала шума, трева, клечки и пръст покриваше нещо, от купчината се подаваше само едно тънко, почти прозрачно копитце.
— Нейна работа е… — прошепна Демо.
— Дали?
— Грешка няма.
— Я да се измъкваме оттука ние!…
— Не бой се, няма да дойде сега…
С малини повече не се занимавахме, бързо се прибрахме при колибата. Там ни посрещна Метко, беше се върнал вече, беше начумерен и веднага се нахвърли:
— Къде се губите вие бе? Аз откога свърших работа, връщам се — няма никой. Ама ха!… Разходки ще ми правят…
— Мож да режеш и без мене… — отвърна Демо.
— Деме, да знаеш — на гърба ти се пише. Къде дават така: един да работи, а друг да се разкарва. Никъде не дават така. Ама ха… Я вземай брадвата!
— Ние намерихме дирите — казах аз.
— Какви дири?
— Нейните.
Той ме погледна внимателно и бавно смъкна моторчето от рамото си.
— Е?
Разказахме му.
— Така… — рече Метко и ни изгледа, очите му светеха. — Добре. Ни дума никому! Тя е наша… Наша! Край!… — Хвърли моторчето на земята и добави: — Вие чакате тук, аз сега ще дода…
Дойде чак привечер, вир-вода от пот, но бодър и зачервен, изтопурка пред колибата и ни стресна. Ходил чак на село — селото беше най-малко на два часа път — и ето какво донесъл. Той свали от рамо нещо продълговато, увито в скъсан чувал. Беше едно ръждясало и тежко като греда шишене[12], с него още прадядо му трябва да е ходил.
— Нали ви рекох! — изломоти запъхтян. — Наша е, не ни мърда. С това оръдие на всичко излазам. И на лъв излазам. Дайте сега…
Ние се разшетахме, развълнувани от оръдието. Аз донесох от колибата вестници за пълнене. Двамата се заеха с пълненето. През гърлото на шишенето, отворено като фуния, сипаха шепа барут. „Повечко, повечко барут!“ — викаше Метко. Барута затъпкаха здраво с вестниците. После насипаха вътре една шепа куршуми от рибарско серкме. (Метко искаше да пусне още една шепа, за по-сигурно, но Демо го спря.) И куршумите затъпкаха. После Демо закрепи кремъка.
— Готово, сега сме царе! — каза Метко. — Един път се пълни, един път удря. Но къде удари… там да те няма. Вие да не го барате, че това сечиво е малко табиетлия — веднъж на година гърми само… Сега какво, да тръгваме, а? Аз викам да тръгваме!
— Рано е — каза Демо.
— Не е рано, не е рано то! Да не я отървем, ей! Колко, мислиш, ще ни даде горското?
— Де да знам!
— Много! Ще ни позлати, да знаеш! Това е такава бе, стръвна бе! Що си играеш ти! Тия се плащат много… Па и от кооперативното ще позакачим нещо… Нека само ни излезе!
— Ами ако не излезе? — попитах аз.
— Какво? — Метко се позамисли малко, па тръсна глава и рече:
— А, ще излезе, сигурен съм! Не може да не излезе…
Все пак почакахме да се здрачи съвсем и тогава тръгнахме. Демо напред води, закачил на лакът скромната си брадвичка. По него Метко, гордо, с пушка на рамо. По Метко — аз, с една тояжка в ръцете. И тримата твърдо вярвахме, че тя ще излезе — щом ние излизаме. И точно сега, точно тая нощ.
Нощта беше черна и тиха, нищо не се виждаше. Демо вървеше уверено напред, леко и пъргаво, с усет на горски звяр. Чуден наистина беше усетът на тоя човек. Вървях подире му като слепец, сега аз вървях подире му и никак не можех да разбера накъде отиваме. Веднъж се свлякох по плъзгавата изсъхнала трева на някакъв бряг и бързо, задъхано издрасках нагоре. Друг път се блъснах в дърво. Остри пръчки ме шибаха… Стори ми се, че пристигнахме по-скоро, отколкото през деня. Разбрах, че сме дошли, чак когато Демо прошепна: „Тука!“ — и ни спря до един високо препречен дънер. Не бях го видял през деня, та все не ми се вярваше, че сме на същото място. Огледах се, но нищо не можех да различа в гъстия мрак наоколо. Мъчех се да си представя къде са камъните с малините, къде е оня зловещ отвор на дерето, отдето можеше да се очаква всичко, но зрението беше отказало.
Приклекнахме до дънера, стаихме се. Чух по едно време — Метко шумоли в джоба с кибрита и цигарите, но Демо прошепна „не“ и той спря.
Гората се затаила, напрегнато ни следи. Ни клечка да пукне, ни шумка да шумне, ни щурец да свирне. Ни птица, ни полъх на ветрец. Нищо. Пълна тишина, пълен мрак, всичко замряло. Единственото живо нещо в тая страшна дупка сме ние тримата — и звездите, които трепкат над нас горе. Ние се притискаме един до друг зад дънера. Трима сме, ще я оправим — нека само излезе. Пушка, брадва и тояга. Моята тояга от сурова хвойна, тежка и здрава. Един път да я фрасна с нея по муцуната…
Изведнъж ми се дощява тя да не излезе тая нощ. Изобщо нищо да не стане. Да постоим, да постоим, па да се приберем. И там, на колибата, при огъня, да си приказваме за нея. Ужасно ми се иска да приказваме за нея и да кроим разни планове. Но там, при колибата, дето има огън, дето можем да бъбрим високо, да пушим и да се смеем. Не, сигурно нищо няма да стане — и тайно се радвам, че няма да стане. Нека стане друг път, не точно сега. Така е добре. Отдъхвам си, полека свиквам с мрака и гората, която все така мълчи. Тя не мълчи, не ни дебне и не ни следи. Тя само спи. Всичко спи. Колко просто е това. Ама разбира се — нощ, време за сън. Животни, птици, дървета и буболечки — всички спят. Само ние не спим. И Тя.
Отпускам се на тревата неусетно и гледам звездите, те са толкова много сега и така ясно се виждат. Гледам звездите и не мисля за нищо. Мисля, но мислите са така разлети, така се сливат като води и в сливането се губят, размиват, бледнеят. И все текат, текат… Текат минутите, текат часовете. Текат звездите, въртят се. Върти се бавно целият небесен свод. И дълбоко някъде отвътре трепти едно слабо учудване: защо тия звезди, като се движат така, не оставят подире си мътно-светливи опашки? Такива опашки оставяха главните, с които си играехме едно време. Хубаво е нощта да бъде нашарена с такива опашки: те ще се кръстосват и ще правят разни фигурки — непрекъснато ще изчезват старите и ще се явяват нови. И ние ще гадаем какви още фигурки ще се явят. Те не са прости фигурки тия фигурки. Виждам ги — това са фигурки мисли, те идват и си отиват, после идват нови и пак си отиват… Вечерницата стремително се спуска над гората и вече се скрива зад върховете на дърветата — опашката й е една груба и дръзка крива. А Млечният път, който беше някъде встрани, сега се дига мощно над нас и дели небето на две. Тази грамадна и тиха сила, която бавно обръща света, неусетно се влива в тебе като спокойствие, като увереност в неизбежното, което става и ще става, като мъдрост да правиш, както чувстваш; защото това, което чувстваш, е единствената истина и друга няма. Истина като фигурките. Като звездите, които са големи и малки. Големите ограждат малките, чертаят с една груба и дръзка крива ограничението, вътре в което нека бушуват с жалкото си съзнание за неограниченост жалките, не груби и не дръзки орбити на малките. „Така е казано в Писанието, Книга на Проповедника: далеко е това, що е било, и дълбоко, дълбоко — кой ще го постигне?…“
Било е и ще бъде. Тъжно, но точно и вечно. Няма спасение. Да се примирим. Да склоним глави. Да спим, да спим…
— Защооо?…
Един скръбен вик вика от гората. Или от мен. Защооо?…
Едно живо същество, безкрайно смазано и съсипано, пита — в мен или в гората. Едно същество, чието единствено и последно непримирение е да пита:
— Защооо?…
И няма отговор.
Мъчителен вик. И по-мъчителна е тишината след него, тишината, в която се чака и не идва отговор.
— Защооо?…
Трябва да се отговори поне, че няма да има отговор на този плачещ въпрос.
— Защооо?…
Но никой не отговаря. Това ме терзае като кошмар, който тръгва някъде издълбоко и ме пронизва, къса жива тъкан и си пробива път нагоре с болезнено острие.
И не изведнъж се пробуждам.
— Защооо?…
Някой наистина плаче в гората. Това е така явно, толкова невероятно действително, че скачам в миг и бутам Демо, който е приклекнал до дънера и подпрял глава на него, и дреме или само мисли.
— Какво е това?
— А?
— Дето вика така?
— Нищо не е. Ти спи… — размърдва се и шепнешком отвръща Демо.
— Ама нещо вика…
— Пиле едно. Спи ти, спи… Има такова едно пиле…
Едно пиле, което не спи. Будно и тревожно пиле, което не дава на другите да спят. Но аз заспивам. Но аз грохвам в съня изведнъж като дърво, срязано над корена. А пробуждането е жестоко и прилича на влизане в лош сън, отколкото на пробуждане.
… Разсъмва. Или луната изгряла. Въздухът зелен. Гора като дупка в дъното на ада.
Отнякъде долита Демо и се хвърля зад дънера, и диша. Метко, мъртвешки бледен, шепне с разтреперан глас:
— … е там… е къде… чакай… леле…
Демо го стрелва с остър поглед, изсъсква му нещо гневно и той се свива, притихнал. После Демо отново впива черните си запалени очи в дъното на гората. Той е коленичил зад дървото и дебне, стаен и настръхнал, неумолим. Това става за миг и нямам време да разбера какво е станало, докато съм спал. Станало е нещо голямо и непонятно. Не мога да позная Демо, кроткия, мълчаливия Демо — той е така силен и страшен сега. И защо той държи пушката — той, който винаги е държал само брадва? Сега той я държи и се мери, и чака. А Метко взел неговата брадва и я стиска на лакътя си, стиска я така, че тя се забива с плоското в хълбока му…
А оттам… от оная черна дупка на ада, се задава нещо черно. Иде. Папратта се разтваря и над нея се люлее чернорижият гръб, люлее се като тръпка от единия край до другия, и пак от единия до другия край — една огромна космата гъсеница. Иде, иде… Папратта свършва, тръпката спира, удивена.
Тогава избухна желязото в ръцете на Демо, гората охна изненадана, ушите писнаха… и всичко се задъни с дим, гъст и мек като памук, и се разстла, за да покрие рана…
А когато димът се разнесе: Тя иде… Изправена, от устата й капе кървава пяна. Иде и реве, мъка и ярост, и я гледаме, сковани. Тя приближава и булбука грозно с гърло, опира в дънера и спира, гледа ни — ще ни изпие, и ние я гледаме, протяга нокти, големи и криви. И драска дървото с железните куки на ноктите, реве, от устата й хвърчи червена пяна и ни пръска.
— Удри! — вика Демо.
Метко се свил, бял-зелен, и стиска брадвата на лакътя си.
— Дай брадвата!… — диво и прегракнало вика Демо.
Метко се залепил за дървото, коленичил и не мърда, и притиска брадвата силно до хълбока си.
— Дай брадвата тука, чуваш ли?!…
Демо се спусна към него и задърпа брадвата. Напразно. Метко падна на земята, цял разтреперан, и все така стискаше отчаяно брадвата…
Демо се изправи, разярен и ужасен. Той погледна към нея — как се вкопчила в дънера и притихнала в своята жилава агония. Погледна към него, повален на тревата, стиснал с две ръце брадвата, ненужна вече. Замахна с крак и с всичка сила го ритна.
После тръгна сам към гората. Към черния страшен отвор…
Тече лятото.
Седя в дебелата сянка на стаята, слушам го: ромоли-громоли тежко там някъде, далече. Гледам го: прозорецът пусна отвън само парче от лятото. Правоъгълно парче, пълно с гъсти зелени шуми и нищожно небе. Все това. Малко е, не достига. Човек не може с малко. Човек иска всичкото и цялото.
Искам да се хвърля в трептящия юлски зной на лятото, там, дето е най-гъсто, най-дълбоко. Там. Да се натопя в тия плискащи вълни на зноя. И там да слушам единствения звук на лятото, омесен от всички летни звукове — това непрекъснато, това напрегнато, равно, прижурящо гж-гж-гж-гжжж… на жегата, на слънчевата жижня, на жътвата и пукащата стрън, на бръмбарите жътвари… Гж-гж-гж-гж на житото, което блика от кюнците на машините, на кукурузите, които плакнат листа в полъха и жужнат тревожно на дъжд…
Искам през далечната синя мараня да обгърна от един път цялата моя селска България и още, и още, и още един път да погледам как моят селски народ, съблякъл риза и потен, събира трудовете си. Аз зная как ги зари в земята. Как после премяташе пръстта от шепа в шепа благоговейно като топъл хляб, като вечно чудо, което е над всяко човешко проумение. Как гледа небето и лицето му тъмнее като облак от лошите облаци, и светлее от добрите и светлите.
Родът на земята е женски, земята е вечна жена, вечно млада. Лятото е нейно дете. Всяко лято е нейно дете. То е родено на село и живее на село, то е дълбоко-дълбоко селско. Искам да видя моето селско лято и да го усетя, да опитам на вкус и мирис всичко, което е то. Какво да видя и опитвам… Искам да го живея.
А седя в една градска стая, дето е сянка, и се въртя на потния стол, и унило правя не това, което трябва.
Понякога ми става жал за градските хора. Живеят си те в своя там град като в една голяма оранжерия. Във всяка оранжерия има нещо неистинско. Живеят си те там, правят размерено своите градски работи, ходят насам-натам — и все по камък ходят, а не по земя. Лятото го познават по смяната на облеклата. И по щайгите. Лятото им го донасят готово, наредено в щайги. И те си купуват по малко лято, мият го и го изяждат. Това не е лято. За тях, децата на града, лятото е чужда дума. Сезон. Тогава се ходи на море или на планина. Никога — на поле. Още по-никога — на лято. Затова винаги ми е малко жал за градските хора.
… Лятото е върхът на годината, най-силното, най-буйното време на годината, бързей на годината, където бушува и кипи, и няма покой. Лятото все тече и все бързи. Лятото се изнизва като пясък в пръсти. Може да се каже, че пясъкът изтича, колкото повече е стиснат, изтича като летните дни. Защото лятото е работно. Зимата е ленива — като се заседи, не й се става. Все седи и не мърда, и чак април одухва последните й мръснобели парцали. А лятото не седи, защото е работно, все на крак е и все търчи, защото е сръчно и бодро. Много работа му се струпва наведнъж и гледа да я свърши, без да отлага до другото лято. Подклажда огъня на слънцето да се насветлее до бяло, да пече и изпича. Нарежда плодовете под тоя огън и ги жари, и ги шари. Тегли вода от небето, а когато небето отмалее и пресъхне — смуче от реките и земята. Нощем, когато никой не види, от тая вода усуква стъбла, сече листа, вари аромати и плодови сокове. Все за хората се труди. Че и над хората — кара ги да зреят и те. Тъкмо през лятото момчетата стават юноши, а момичетата — девойки, юношите — мъже, а мъжете наякват с мъдрост. Всеки летен ден е много зает и тече, и тича, и търчи, и мира няма. Затова ловете всеки летен ден, пробийте дупка в него, пийте соковете му и гледайте шарките му.
… Понякога излизам на големия път и вървя през лятото. Оная нива ей там доскоро беше чисто зелена. После избеля. После доби изпечения здрав цвят на зрелостта. След това минаха комбайните, отнесоха зърното и оставиха на влаченяци сламата, тя още мирише на зърно, ако я разгърнеш. А ей по-натам една върволица комбайни още дига пушиляк и всичко ври наоколо, бавно се клатушка през житата и жегата, ръмжи — и плува, плува. Това е лятото. А още по-натам… може би не по-натам, а в едно детство, се вижда една друга нива. В средата на нивата стои крива круша или тъмнее бухлато голям клонат дъб. Под тоя дъб моето селско племе правило своите вечета[13], своите оброчища, тържествени и весели… Седяхме на сянка под дъба и пладнувахме. Луковата чорба, подкиселена със зелени сливи, бързо спадаше в общия дървен пахар. Имаше тогава един Пано. Когато скакалецът скочи в пахара, тоя Пано го разтри с лъжицата, за да изяде сам чорбата. И я изяде… Гладни бяхме, гладни останахме, но се смеехме и не унивахме. Защото беше лято и бяхме лято.
Лято бяха слънчогледите, облещени на слънце като слънца.
Лято бяха кукурузите, тъмни потъмнели, луди полудели от сила и здраве. Сега кукурузите пак цъфтят, кочаните пак пускат свилата си, китките ръсят цветен прах — ако минеш през тях и си потен, прахът се лепи на кожата и от тоя прах кожата много сърби. И това е лято.
Зрее перлата в лозята. Черните косове зарязаха своите песни и почнаха да наобикалят перлата. Опитват я оттук-оттам нетърпеливо, позобват зрънца, все опитват: зряло-зелено-зряло… Косовете много познават кога гроздето става за ядене, познават повече от човеци. И като стане за ядене, почват наред. Тъй: изядат един ред от край до край, после почват друг. Зобят и ядат. Пробират и зобят. Зобят и все поглеждат иде ли човек. После се занесат и не поглеждат. А завариш ли ги в лозето, подгониш ли ги, викат: чак-чак-чакай-чакай!… Косю не е копал лозе, но зобе. Лято е, обилно е, има и за Косю. Нека има.
Зреят дините. Ходехме да крадем дини и не се плашехме от плашилата. Нито от пъдаря, две педи човек — три лакта мустак. Вардехме се от пушката. Една дълга пушка с много дълга-предълга цев — тя разклатена и се люлее като камшик. Но пълна със сол… Беше лято.
И когато беше лято, ходехме биволарчета по Сини вир и по Стублата. Всяко село си има една стубла с бистър и студен стубел. И всяко село си има поне един сини вир, който вре от деца. Там има едни ситни рибки с бодливи муцуни. Казват се тия рибки виуни — че се вият много и с муцуните се завират в пясъка. Но там наблизо има и една локва. Щом надуши локвата, биволът тича към нея и не гледа нищо, ляга в локвата, каля се и пухти блажено. И нищо не може да го изкара от това прохладно, лятно, биволско блаженство. Майка ти те пременила с чиста бяла ризка и ти се радваш на ризката. А биволът, като се належи в локвата и сам си рече да стане, кога се залади привечер — мухите веднага го напоперят. Махне с кална опашка биволът да ги пропъди и те плесне през бялата ризка насред.
Тогава беше лято.
И сега е лято. То тича и тече, гръмоли-ръмоли, подплиснува в подмолите и говори нещо бързореко.
Пак е лято, тежко и благословено. Поклатиш го — тежи. Побутнеш го — ще се прекърши, та ще зарине земята с плод.
И пак се чува онова неспирно гж-гж-гж-гж на работещата жега, на морните сладки върбови сенки, на гъмжащите вирове, на жужукащите жътвари, на жълтата слънчева жар, на осила и плявата, която застила меко пътищата на моята гореща Тракия, на моята далечна, широка, мила Мизия. По всичките мои родни села, които са много.
Все е лято, но някак по-друго от другите лета, някогашните. По-едро някак. Не зная как. Тръгнеш през житата — свършек нямат. Нагазиш в лозята — капнеш от ходене по тия дълги редове, увиснали с гроздове като празни вимета — лятото ще ги напълни с радостен, искрен сок. Потънеш в кукурузите — смятай, загубил си се.
По-едро ми е лятото някак и по-честито, натегнало доземи в благодарен поклон. Пак ги има ония големите, зелените скакалци, но те не затриват живота си в дървени паници. Пак има слами… И когато някоя вечер заръси тих летен дъждец, от сламите полазва дъх на зърно, на колендро и машинно масло. Хе-хе-хе-хеее! — провикне се натам някъде някоя си машина, също като човек се провикне. Не защото трябва да вика за нещо, а просто така, защото й се вика от буест и излишна сила. Защото е лято — буйно и вливащо сили.
И на сърцето става ширно тогава, радостно и много лятно.
… Искам цялото лято. А имам само една ивица от него — тая откъм пътя. Искам пълното лято. А само едно четвъртито парче от него влиза през прозореца…
Жегата изпила Белуша, но тя пак тече по малко, шумоли в бързеите. Където няма бързеи, водата спи и не мърда зеленият жабунясал каймак на пяната. Водата е синкава, твърда и денем се напича доста. Нощем изстива. Сутрин се плискаме с нея, излизаме от общината двамата с общинския прислужник и по мостчето отвъд, към усойната страна, търсим камък, дето водата бързѝ. После тръгваме по работата си. Човекът вечер до късничко стои в кръчмата отсреща, след това се прибира да дежури при телефона. Сутрин рано е на крак, червен и ухилен, набръчкан и като че не напълно изтрезнял.
Белуша се казва и селото. Малко село, да има трийсет къщи. Малко, но на център. Околните колиби, пръснати по ридовете и доловете, все тука се стичат, към дола на Белуша. Ако се направи напречен разрез на балкана и се погледне отдалеч, може да се види, че тая му страна е полегата. То и без разрез се вижда. Но полегатостта е много дълга и правилна, много плавна и постепенна — постепенно се стапя и чезне в просторите на север. Иначе няма нито една права линия. Мястото нагънато, една неразплетима плетка от върхове и падини, долове, долини и лъки, облите била на рътовете отиват неизвестно къде и все чертаят вододели. Всеки рът е вододел, всяко изворче отива при друго, по-голямо от него, и реките текат успоред на балкана, не напреко. Реките, и малки да са, правят цял край, зад хребета на тоя край стъпва друг, по-нисък и по-плосък от него, със свой хребет граничен. По-натам друг. И гори, гори, навсякъде гори. Не някакви бездънни и непроходими. Не. Малки, из тях зелени поляни тук, ниви белеят там или браздят скромните си редове. На зелени талази се свличат горите от върховете още, гонят се едни други, разбушувани и плискащи, изриват се на цели водопади. И чак в полето някъде пресъхват струите им, и тъмнеят там зелено мокрите техни остатъци и пръски. Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега — то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.
Отломъци от нявгашни истории се търкалят наоколо, ненужни и потъмнели, с нечетливи вече писмена, черти и резки по тях. Цялата тая местност, додето се види хоризонт, е все Белчуг. Белчуг ще рече пръстен. Белчуг е пръстенът около Белуша. И вярно, прилича малко на пръстен, и скъсан е той само на едно място от ждрелото на реката. Издирили и изнамерили, че някога тук славянски княз бил Белчун. Белчун е и върхът, най-високият в пръстена, осемстотин петдесет и четири метра, че и десет сантиметра отгоре — премерили го добросъвестно. Връх със седловинка, дига се откъм балкана. По реката надолу имало Кулов хан, хан при кула. Ни хан, ни кула сега. Името останало. И споменът останал — за някогашните сборове при тоя хан. По цял месец траели тия сборове, целия май, когато всичко зеленее и шуми и агнетата са втасали да бъдат опечени. Там, в широката лъка на реката, се сруквал народ от целия околен балкан, ял, пил, веселил се. Беленец се казвал тоя сбор. Хайде на Беленец… Помнят го, той спрял не много отдавна. Не спрял, а просто пресъхнал, смалил се като народа тук и станал нищо… От робството пробили тъмнините му, идват към нас припламващи отблясъци на стари огньове, полуживи царски предания. До царете тук били близо — ден път пеш или половин с кон. Ханското казват на местността; Болярска кория — на една гора. Царски юрт, Царски трап, Царукова долчина, Царското — това са все места. Царев Ганчо — имало такава фирма на кръчмар. Голяма работа. Не такъв бил Ганчо и не онакъв. Царев. Точно. Ганчо, кръчмар и търговец, навремето ще да е бил само Царев и никакъв друг. Поставил си името на металически печат. Царев Г. Не защото баща му бил цар, а защото бил просто от колиби Царето. Има такива. Само Белуша е скромна като името си и като реката тиха. Община, училище, църква — стига толкоз. Общината е от време дахалийско, още в края на по-миналия век имало тук кьойбашия[14]. Училището май е единствено в околността, и то повечето му деца са докарани от града. Имало доскоро и други училища, но ги затворили — довършили се децата. Църквата била без камбанария. Веднъж местният поп се присмял на неколцина местни търговци, че не им върви алъш-веришът. Било в кръчмата това, пийнали били търговците и се докачили. Скокнали, единият хванал попа за брадата, друг го възседнал, трети го подкарал отзад. Да, но попът случайно бил грамотен човек, докачил се и той, дал ги на съд. Търговците изтрезнели чак тогава, уплашили се и обещали да издигнат камбанарията, камбанѐто, само да не стига до съд работата. Така и станало. Даже и песен излязла за тая случка. И може да се каже — оня поп въздигнал Божиото камбанѐ на своята светомъченическа, издръжлива гърбина.
Сега никому не е до камбанѐ.
Лятото зрее вече и продължава да зрее. Старците и бабите — колкото ги има в селото, то други и няма — плъзнали по коситба. Мирише на зелена трева, на окосена трева, която завяхва, на ягоди. Белуша от своето дъно вдишва жега и издишва влажен хлад. Кукувици се обаждат, но по-рядко, гласът им се чува до коситба. Гургулици мъркат, скрити в шумите. Овчи звънци подрънкват, като из нанадолнище се спускат. Денят си отива, горещината още стои, това са първите горещини на лятото, което набира сила. От реката иде полъх на влага и риба. Лято — хубаво, сочно, меко, каквото и трябва да бъде. Паднаха доста дъждове, тревите избуяха добре и сега трябва да се приберат. Вечер от околните баири се връщат косачите. Дезесето повика косачи от другаде, че не може да смогне само с бабешките и старешки сили, които са останали тук. Надойдоха от Герловско и Делиорманско групи от млади турци, захванаха ливадите наред. Селото говори само за това: турците вземат скъпо и прескъпо на декар и дезесето им дава, защото няма накъде, защото тревата си отива, прецъфтява, ако не я повалиш о̀време — губиш я. Турците спят по колибите, да им е близо и сутрин рано да почват. А в село се връщат вече само тукашните косачи, старците. Те ходят да косят частните си ливадки. Слизат, нарамили коси, под мишка със сноп трева. Или повели някоя мъничка, смешна детска каручка, впрегната с магаре или крава. Лете е, всичко тича и събира, залудо не седи.
Една вечер възлязохме с деловодителя на общината по баира от север. Минахме колибите Урука, те са близо над Белуша и от тях се отваря простор към целия юг. Продължихме през ливадите и горичките нагоре — там, под хребета, се белееха десетината къщурки на колиби Ирмянци, отдето беше деловодителят. Имаше доста път дотам през доловете, през поляните и горите, по бели пътеки и стари, огризани коловози. Колибите се гледаха с ръка да ги досегнеш, но все далечни. Не бързахме. Деловодителят млад човек, но болнав на вид, бърбореше непрекъснато, разправяше болестите си. Нерва, казал докторът, нервастения… Трябва барем петстотин апа да съм изпил — и нищо… Не може да стои в стая с четири стени, съклет го хваща. И хапетит няма за ядене. Половината от заплатата отива за илачи, написани на една дълга рецепта… Всеки ден минава по тая пътека през гората, все по изкопа на водопровода под баирчето, дето се вижда една посивяла дървена бандера[15], подпряна с камъни, а наоколо, в една тревясала орница, стоят, сгърчени и закелявели, няколко сливки. Садили ти тия сливки навремето по това място, тук сливи бъдуват, много хубави черни сливи стават — за ракия и сушене. Целия тоя баир насадили със сливи, за да не го вземе горското и да сади гора. Добре, ама не угледали сливките, народът се пръснал, минавал добитък и ги съсипал, и само тия няколко дръвчета оцелели… Чакай, чакай да починем малко, че отмалях…
Деловодителят сяда на тревата и обърсва челото си.
… Че и не знае откога му е така. Почнало тъй, без да се усети човек. Лесно се заморява, все го души, все сила няма и хапетит няма да яде… Още като направили текезето, другарите му се разотишли по градищата, един насам, друг натам, да си вадят хляба. И той искал да отиде. Все се канел — а днес, а утре. Не отишъл. Забакнал се нещо тук и не отишъл. Мило му за родните места, как да ги остави?! Останал си. Останали и местата. И Голи горун си стои, ѐ го там, на хребета, китка позасъхнали дървета на връхчеца, и Ирмянци си е същото, и Белуша. Ама като че не били вече същите. Колибите се изпразнили, останали без хора. Днес тая къща се затвори, утре оная. Първо младите бягаха, от моя пора, после и старите почнаха по тях. Поогледаш се — няма тогова, няма оногова. Един по един се изнизаха… И деловодителят захирял като дръвче, негледано и некопано, като ония дръвчета там, закелявелите, на тях козите си чешат рогата, кога ги сърбят… Понявга ме тегли и мене към града. Ей така, да отида и аз да се оправя на една страна като хората. Ама там ще ми стане мъчно пък за тука, знам си. Не мога аз на паваж… И да ми пушат комини, и да ми бръмчат автомобили… Не мога, не е за мене. Та съм се объркал вече и не знам накъде…
Деловодителят пак забърса бледото си чело с кърпичката, свита в шепа, и тръгна напред с разглобената си походка.
… Тъй, останах надве… И от мисли, от какво ли — измощех. Измощех и като ходя, се завалям. Много мисля аз, това ми е. Мисля много и то ми зема силата. Тряба да не мисля толко много, пък мисля, идат ми мислите, какво да ги правя. И ги мисля, и ги мисля, все ги мисля, тъй ги обръщам и инак. Така си осъмвам някой път на мисъл, опра донякъде и не мога да мина. А мислите ми въврат като червеи и ме пият, пият… Такива работи… Ще кажеш: маани се от общината. Мислил съм. Ама и в дезесето не мога, че нямам сила. То и в дезесе не е цвеке. Старци. И те като мене. Че и ги няма, малко са. А работата вали, тече, една на друга настъпва. Мъчат се хората, а файда много няма, да речеш. Тъй е тя. Тъй ще е… А, ягоди!… Втасват вече и ягодите…
Наведохме се да берем ягоди на една полянка. Ситни червени зрънца, скрити в тревата край глоговите храсти.
А на тебе не ти тряба да ходиш чак в Ирмянци, каза деловодителят, няма какво да правиш там. Едни никакви колиби, няма нищо за гледане, само дето път ще биеш. Десетина къщи останали живи, на седемнайсет други ударен катанецът. Няма там къщи, каквито дириш, зная аз какви дириш, ама няма. Проста работа, плетня, омазана с кал и белосана. Дива работа. На тебе ти тряба нещо по-друго, зная аз… (Трябваше да огледам десетина къщи за предприятието, вили да ги правят или почивни станции.) Ирмянци е далече от път и превоз, и изобще… Е, може да прескочим до Димие, че е по на питомно място… Деловодителят все гледа някак да ме отбие от Ирмянци, кой знае защо… И оримак има в Димие, и всичко човек може да си купи… Бре, още ягоди. Голяма занимавка са тия ягоди, заплеснеш се и отиде… А в тая долчина зимата срещнах един вълк. Вървя си аз пътеката, дето минахме, а той вървял наспоред мене, ама по-нагоре. Слизам в деренцето, не слизам, ами се хлъзвам, че то хлъзгаво беше, и почвам да се изкачвам на другата страна. Па се обърнах някак, гледам — и той се смъква в деренцето. Ако бях се позабавил малко, ако не бях се подхлъзнал — щяхме да се съберем двамата долу. Пък нямаше и дръвце в ръката ми, нищо, така си. Изоках му аз, то си и страшно сам човек. А вълкът само възви надолу, беше тръгнал да пресече дерето, къде мене беше тръгнал и не ме види, ама възви. Изгуби се из дерето. После казаха: въртял се бил край едни кошари в Димие, сутринта снегът бил изтъпкан. То и вълци няма, какво ги имало едно време. Моята баба ми е разправяла: зиме да не смееш да се подадеш навън, пълно с гад. Все на глутници, на глутници, целият балкан ечи от вой. До вратниците опирали, отвътре ги гледали как се точат… Сега няма, довършиха се. Па се и изтровиха доста. Ама както е тръгнало, народът понамаля, може пак да се навъдят…
Баба ми е разправяла, била тринайсетгодишна, кога дошли руснаците. Дошли и спрели до село, правели клади, клали огън. Може и злато да са заровили. Злато има много заровено тъдява, ама не се знае къде е… Ще ти кажа една, па ти — ако щеш вярвай. Там ей, оттатък, има едно друго дере, и там има едно кладенче. Минал веднъж през зимата старец с шейна, за дърва отивал. Добре, ама шейната се засилила, земята се била размекнала до кладенчето и единият плаз се забил в земята. Мъчил старецът да го извади — не ще. Затегнало се и не мърда. Поровил с дръжката на брадвата и що да види — един ботуш… догоре пълен с жълтици… Та такива работи. Голям ботуш, разправят кои го видели…
Та злато има де, ама не го знаеш къде е. На късмет, ако излезе… А има си хора, нарочно по тая работа ходят, с книги, там всичко описано, къде, какво, знаци има. Под Белчун, да кажем, бил царски палат. Има там една скала като престол изработена, ама не човек я изработил, а сама си. И там до палата имало кладенец, и царицата, като се навела веднъж над тоя кладенец, изтървала огърлицата си, тя огърлица с жълтици и скъпоценни камъни. Търсят го тоя кладенец, ама не знаят го къде е точно. На самия връх отгоре извира едно изворче, ама тая работа не е при изворчето, а при кладенеца… По-рано се въртяха едни турци тъдява, трима души, питаха за едно чатал-дърво. Бук, разклонен още от дънера и отсечен. Ама кой ще да го знае туй чатал-дърво… под него било закопано имане голямо… То кой го знае, няма и да каже. Да ти падне тъй някак… дѐ късмет… А може и да е изваден тоя дънер… Сега оттука ще цепим право за Димие, то е близо, има оримак там, има фафли и бира, и мента. Ние в Димие ходим да купуваме, че в Ирмянци няма нищо…
Къщи не се виждаха, само дървета и храсти, и многобройни овчи пътеки се разсукваха из стръмнината. Първата къща, която се показа, беше тъкмо тоя оримак — той и кръчма, и магазин. Една каменна къща, по-голяма от другите, всред широк, разграден, тревясал двор. Било училище едно време, когато имало деца. Спрял да бие звънецът, замлъкнало училището, дворът тревясал. Една голяма стая, дето учели четири слети отделения, останала празна, паяжини виснали от тавана. После стаята станала оримак. Една дебела жена седи до прозореца, вътре е само тя, прозява се и плете. Хора рядко идват, повече вечер идват, и то за хляб, тук е и хлебопродавница. Има вафли и бира, мента и консерви, краве сирене. Друго май няма, пък и не трябва. Ние с деловодителя сме жадни и ще пием бира. Не, той не ще бира, мента ще пие. Жената донася напитките, после пак сяда и почва да плете. Ние пием и си приказваме. Вън се смрачава, гаснат баирите един по един и пръстенът на Белуша се пълни със здрач. Почват да идват хора — кой за хляб, кой на приказки. От ливадите идват с вилите и косите. Идва един висок мършав човек с фуражка и гумени цървули, обути на босо, и празна чанта през рамо. Мянко му викат, той е куриер, но не на цялата община, а само на тая страна, която е на припек, отсам реката. Оттам си има друг куриер.
С Мянко сяда в кръчмата и един друг човек, по-млад от него, той е от тукашните колиби, но живее в града, дошъл да помага в сенокоса. Разговорът, усилен с двама човека и две пития, почва да се разгаря. Скъпо вземат турците, вика Мянко. По шест лева на декара, ако е частно. Вярно, млади мъже с големи коси. Ама какво е това — шест лева?! На какво растат шест лева, джанъм? Няма сметка. Сам ще си кося… И у прасетата няма сметка, казва деловодителят. Прасетата е башка работа, възразява Мянко. За прасетата аз си знам, дай един молив да ти кажа сметката… За прасе сто кила деветдесет лева ти дават хората. Взел съм за него от „Родопа“ четиристотин кила смески по десет стотинки, ще отчувам още едно прасе с тия смески, за мене си. А първото ще израсте дѐ от коприва, дѐ от тикви, лятно време се намира. Само шетнята му е от мене. Тѐ ти сметката. Едно прасе ми излиза без пари… А шетнята не струва ли пари?, пита деловодителят. Струва, казва Мянко, но шетнята не я броя. Това е. Едно прасе цяло си е твое. Заколиш го на Коледа и от копитата до ушите нищо не хвърляш, така ли е? Па наредиш сланината в качето. Една розова сланина, една крехка — ще ти трае до другото зиме. Ама тряба добро каче. Качето прави сланината. Ако е от туршия, ич и да не чакаш добра сланина. Всичко е до съда…
Мянко — и той пие мента. Каква е тая мода на мента, защо мента? Ами защото е зелена — отговаря Мянко. Заради ментата нему викат още и Мянто. Както тече ментата, която жена му мълчаливо налива — дебелата кръчмарка се оказа негова жена, — така почват да текат и спомените на Мянко за младите години. Бил дюлгерин, па отишли с тайфата да поправят един манастир. Ама къде Мянко ще поправя манастир?, казва Мянко. И молитва да чете? Че калугерите ни караха да четем молитва на ядене. Взехме се ние с един мой приятел, имах един приятел тогава, и отидохме на село, селото, дето е до манастира. Отидохме ний там, пийнахме си в пивницата колко ни тряба, до чертичката, и си се връщаме. А манастира затворен. Тропаме да ни отворят, че там и спяхме, у манастира. Отвориха ни, влизаме, ама къде ще спиш, брате… онова вино кипи, ще ни пръсне обръчите. Взехме се, та в черквата, на хладно. Дай, казва приятелят ми, да запалиме една свещ, че се не види. Като запалихме свещта, гледаме — един голям престол, целият от дърво, изрязан тъй и нашарен много мераклийски. Това е владишкият трон, казва приятеля. Дай сега, казва, да седнеме и ние на него, да видиме дали е убаво, като седят Владиците. Седна той и вика: да живее, ура! И аз извиках, но свещта беше пред мене и угасна, та пак я запалих. И като я запалих, гледам приятеля ми се оклюмал на трона и вече свири на нос. Я се подмести, викам, че и аз да седна на тоя трон малко. Сбутах го и се наместих. То тясно, за сам човек — не, но за двама тясно. Не мож да мръднеш, пък ние мърдаме, дървото пращи, ботурясваме се един друг, дървото пука, а ние викаме и оная черква кънти, ще падне. Най-сетне рече: прас! — и се намерихме на земята, прегърнати с приятеля. Бутнахме свещта, та щяхме да се запалим, и черквата щяхме да запалим. Голяма бела щеше да стане. Хайде сега да си вървим, викам на приятеля, строшихме трона. Бегай бе, казва, тука ми е добре. Тебе ти е добре, ама строшихме трона, че утре какви ще ги дъвчем. Та го хванах за един крак и го извлякох навън. А на другия ден казахме на калугерите, че не искаме да оправяме Божия храм. И си взехме очите. Работа много имаше, стига да ти се работи. Двайсет години съм дюлгерувал. Спрях. Обрамчих чантата. Седемнаесе години не я свалям. Стига толкоз. Сега па нещо друго, че и чантата дотежа, ще я хвърлям вече. Ѐ заводът търси работници, по шеесе лева плаща командировка, ако не си жител. Ама аз съм жител, та не знам… Няма сметка, каза един възрастен селянин, който се бе присламчил на масата и чакаше някой да го почерпи. Няма сметка, щом е без командировка. Море аз знам къде има сметка, рече Мянко. Дай ми ти мене малко сермия, та да закупя десетина-петнаесе прасета, женски и мъжки, па тогава ела ми разправяй. И у прасетата няма сметка, казва възрастният селянин, като си свали капелата и прекара ръка през челото си. Имаше сметка, но сега няма. Веднъж — ще карам прасета у града. Пазарният ден се беше случил на Гергьовден баш. Къде си пошъл, вика жената, няма да има пазар. Нищо, ще видим, квото излезе. В талигата — два коша, у кош по четири прасета, осем прасета. Накрай града ме пресреща един човечец, един свит такъв, държи под мишка торбичката си, у торбичката, види се — парите му. Какво караш, що караш? Прасета, казвам, карам. Поспряхме, поразговорихме се. Дай да ги видим тия прасета, казва. Дай сега едно прасе, за прасе съм тръгнал. Добре. Колко? Толко. Петстотин. А, много му е. Четиристотин и петдесет. Запна се оня човек на тая цена и не помръдва. За петдесет лева не можахме да направим пазара. То колко ще дойде сега — петдесет стотинки, та пет лева ли, на сегашни пари де… Влазам аз у града, там ме пресреща един приятел, ама добър приятел, той обущар, ама и като джамбазин малко. Къде? На пазар. По колко им дириш? По толко. Добре, остави пазара, казва, няма пазар, дай всички прасета дома. И с прасетата — та у него… Тогава дойде и оня човек, дето си стиснал торбичицата с парите под мишка. Той вървял все по мене. Дойде и се хвана за едно прасе. Давам илядо, казва. Даваш, ама късно, не са мои вече. Надойдоха и други, всеки хванал по едно прасе за крака, държи го и го не пуща. И всеки дава по илядо. Добре, ама за прасетата вече нямам думата, на приятеля съм ги дал. Той обущар, ама ги обръсна по едно илядо и петстотин всичките. Такова нещо е търговията. Търговията е таликатна работа, иска да ти сече. Много е терикатна и тънка. Та у прасетата има сметка, ама да въдиш прасета и мънички да ги даваш. Да имаш две-три женски тъй и на година да ти дават по две-три прасила, по десетина-петнайсет прасета на прасило. Това разбирам… Де сега!
Възрастният селянин обърса пак челото си и вдигна чашката със зеленото питие. С честен пот на чело той беше заслужил почерпушката си от Мянко.
Навън е хубава лятна нощ. Като млечен път насипани светлините на колибите из планината. А тъмно е наблизо, нищо се не види. Само светулките палят и гасят своите залутани фенерчета. В реката долу се надвикват жабите. Един милион жаби излезли на пазар и се надвикват, карат се, всичките искат да си купят по едно прасе. Всяка хванала прасето за крака и го дърпа към себе си, и крясъкът се носи на вълни, на вълни из дола. Далечен морен кучешки лай се мъчи да въдвори ред в тая жабешка цигания.
* * *
— Аде мао, какъв пипер искаш?
— Сладък, Мянко, сладък. И малко лют.
— Па и лют малко…
Мянко, бутнал фуражката назад, презрамчил чанта, обул гуменяците на босо, кокалест и пъргав — шета из село. Разнася пощата, вестници главно. Разговаря с бабите през вратниците и приема поръчки за разсад на пипер от града. Минахме с Мянко през Урука, по една калдъръмена уличка, тя доста вдълбана в склона, изровена и занемарена. Но пък мястото зелено и просторно, мястото на Урука. Чешми по уличките, много трева, много овошки, лозници оплели къщите, всичко е гъсто и буи. Огледахме тук една къща, неголяма, но с обширен двор, тревясал стар харман, ограден в полукръг с един каменен зид, позлатен от лишеи. Дворът се спуска в долчето, пълно с трънак и гора и едва намокрено на дъното от сълзяща водица там. Дворът окосен скоро, стопаните пак заминали за града и къщата опустяла. През няколко ридчета, през пъстротата на поляни, мешани с горички и ниви нататък, е колиби Царето. Няколко празни къщи, глъхнали всред големите подивели дървета и ечемиците, които зазряват. Оттам — през гол, прѝпечен баир — припор му казват на такъв, скалата отдолу се озъбила тук-там на повърхността и се напекла. След припора, дето и трева не расте, а колкото расте — е вече прегоряла, горе, на високото, са къщите, притихнали в ранната жега на утрото. Едно момиченце (то дошло от града на гости при баба и дядо, както са дошли и всичките деца из колибите) клекнало на пътя, до него желязна чиния с малко вода, а в чинията се къпят три малки патенца. Плискат се ония патенца, въвират човчиците си под крилете, едно друго се пощят и се учат да квакат. И за трите има достатъчно място в чинията. Недалеч се щурат техните братя и сестри, всред тях майка им клатука задница и с червената си заоблена човка изследва тинята от близката чешма.
Мянко се отбива в една-две къщи, оставя по някой вестник. И поемаме нататък. Коситба е сега и тук, мирише на трева, която цъфти, още жива или окосена и вехнеща в горещината. Някъде клепят коси, стоманено и отчетливо се гонят ударите на чукчето, съскат брусове по острията, съска трева, срещнала острия̀. Наредили се старци като жерави и пристъпят по откосите. Вързали бели кърпи на бели глави, маат ония коси, свирят като хала или като духала ония ми ти старешки гърди, хвърчи оная трева… Мърдат, мърдат. Зор няма, откосът е от сянка до сянка. Трева се пече сега и тряба да се прибере, сега е времето, да не захванат дъждове. Тук има тайфа от пет-шестима турци косачи, те косят една много стръмна ливада и откосите ги карат все надолу по стръмнината. Не са някакви снажни, йовковски турци. Това е ситен народ, но млад и жилест. Косят високо и лошо, гледат да заметат колкото може повече място. Няма кой да придиря, тревата си отива, пък и косачка тук не може да мине. Почват от по-ниските места и колиби на север и постепенно се дигат на юг, по високите, дето тревата зрее по-късно. Дръжките на косилата им прости, груби — две дръвца, вързани с канап. Българинът си прави дръжка от рог. Един от косачите казва, че бил радиотехник в Герловско. Радиотехник, но дойде ли това време, оставя апаратите, взема коса на рамо и потегля с тайфата си. Тъй правели дедите му някога, тъй го учил и баща му, коситбата е потомствен занаят на герловци. Като мине коситба, пак е радиотехник — до другото лято. Мянко казва на турците да се вардят от змии, че има тука много змии. На своя бавен и несигурен български език турците обясняват, че са виждали смокове, но змии не са. Все то, казва Мянко, змия. Има ги много. Ами какво ги правите, като са толкова много?, учудват се турците. Ами какво, бием ги, казва Мянко, какво друго. А защо ги биете?, питат турците. Ами защо, отговаря Мянко, защото змия. Студено животно…
Турците го гледат някое време мълчаливо, като деца, и размислят. После измъкват забучените в земята коси и пак се нареждат един след друг. Вадят от кобурите отзад брусове и почват да точат: шъъъп-шъп!… шъъъп-шъп!… А ние с Мянко ще търсим вода, че жегата ни изсушила. Чешмата е в едно усойно влажно долче, гъсто обрасло. Водата върви от няколко пълни чучура и е студена. На таса, калаисан и светнал сребърно, вързан със синджирче за чешмата, е избродирано с нещо остро: Спомен от общоселска грижа. А малко отстрани: крадено. Да се знае. Та ако рече някой да го отмъкне за своя нужда, да гледа тая дума, и тя да го гледа. Ми, казва Мянко, беки ще спре някого или ще го уплаши. На колко чешми само синджирите висят. Че и синджирите ги няма биля. То не е като едно време. Тука това тасче се зачувало, че е пукнато, не го ли гледаш! Не са го арексали, значи…
* * *
На прашното площадче в Белуша спря, по-прашен от него, рейсът за Овчи кладенци, за баните. Отвътре се чуваше разправия някаква, караница и тих бабешки хленч. Куфар паднал от мрежата и ударил една баба по главата. Пък бабата тъкмо главата си била тръгнала да оправя на баните при Кладенците, че не я бива. Качиха се неколцина, слезе само един — дядо Цаньо от Урука. После рейсът замина надолу заедно с прашищата си, с бабичката и главата й, с другите около нея, които я успокояваха или се смееха. А ние с дядо Цаньо поехме към Урука, трябваше да огледам пак къщата и поразпитам за нея.
Старецът едва пристъпя. Раматиз, казва. Отде си го хванал, дядо Цаньо? Отде… Отникъде. От работа, отде. Работил по язовири, по же-пе мостове. На млади години ходил по Персия, целия Араплък обиколил. Половин век работил само. Ако не беше тоя раматиз — досега щеше да карам… Веднъж кофата с бетона се откачи, то на язовир беше, откачи се и яз — под нея. Плисна оня бетон и кофата се разпити, щеше на пъздер да ме направи, ама доде тъй, че се упазих… Девет тона тежина, кофата с бетона. Ама дни съм имал, късмет съм имал. То какъв късмет — да се влачиш като пребит сега. Късмет… По-добре било наведнъж…
Челядта се пръснала по градищата, старецът останал сам и се прибрал на завет в родните колиби. Тука едно време живот се живееше. Като изкласи ръжта — почва Беленец, сборът при Кулов ан, и кара по месец. Хора, гайди пищят, кавали, гъдулки. Народ — така. Превървица… Сега ни сбор, ни гявол… А едно време, като се заправи сборът, дигнат насред хорището един чардак за турчина, бея. И седне турчина на чардака, пуши си чибучката и гледа как играят. После слезе и той да играе…
Па имало по онова време айдуци. На мой прадядо Кольо сестра му била жена на Бойча, айдутин един и вайвода. Та тоя дядо Кольо ходел да го ковлади на конака в града и Бойчо, като разбрал тая работа, дошъл веднъж на Урука, забил ножа в земята и като почнал да се кара на шурея си, на дяда де, така силно викал, че чак бакърите дрънчели… Такива работи, стари… А имало и други айдуци едни, обирджии. Имало един дядо Стойко, възможен човек бил доста, добиток много и брави, богатство голямо… На Беленец пак било то. Вън играе хоро, а дядо Стойко седи в кръчмата, гайдарджии му свирят, той пие. А айдуците го гледат от гората. Вардят го. Вечерта го пресрещнали на пътечката, прибира се дядо Стойко, и един от айдуците се преправил на търговец, стока ще купува. Поканил го дядо Стойко вкъщи да преспи, седнали до камината. Айдукът развързал цървулите си, но навоите не развързал. Усъмнил се нещо дядо Стойко в тая работа, ама късно. Излязъл навън, гледа — къщата заобиколена с хора. Изкачил се на тавана, оттам — на покрива, скочил. Ама го хванали. Горили го там с един ръжен, мъчили го — да казва парите. Той не казва. И го забират с них си, по горите. Добре, ама вайводата казал: вие сте го изгорили, пари няма да земете. Пратили вест на жена му да дойде и донесе парите. И тая ги занася у една торба. И те го пуснали човека. Ама изгорен бил. И след няколко време умрял, от изгореното ли, от парите ли — не се знае.
Минахме по пряката пътечка през една люцерна и навлязохме в овошките на Урука, там се разделихме със стареца. Поех нагоре сам, все по пресния още изкоп на водопровода, нагоре към хребета на север, дето се вижда позасъхналата като от пожар китка дървета на Голи горун. Бе топло, тихо, тъжно време, ръжта едва се полюшваше и вълните играеха в матовия блясък на деня като жив зелен седеф. Тук и там плякаше пъргавият, отсечен глас на пъдпъдък. Една полянка в гората — цялата почервеняла от ягоди, полски ягоди. Полските са по-едри и ухаят по-силно от горските, но и по-късно зреят. Замотах се из тая полянка, няколко пъти си казвах: тая е последна… Когато се изправих, полянката вече не червенееше така. Беше още по-душно и прикапваше дъжд. Побързах на сушина към Ирмянци — ако завали сериозно, колибите са под самия хребет. Минах по тревясалата калдъръмена уличка, край порутени зидове, от които е нависнала дива зеленина, край стари, вече измити от дъждовете надписи с вар по стените: „Гласувайте за ОФ“… Селцето притихнало, капките шумолеха в листака. Един пуяк, надут като пуяк, с разперена и настръхнала опашка, пумкаше предупредително и ме плашеше — като балон, който са продупчили: пум! — … а той набира душа, пак се надува, надува и пак — пум! — отведнъж… Отдавна негазена трева, занемарено, запуснато, жив човек се не мерка никъде.
Все така прикапваше рядко дъждът, рядко и равно, без да се усили. Бутнах се в първата вратничка, която се изпречи и не беше вързана с тел и се познаваше, че през нея минават хора. Влязох в двора на дядо Рали.
Старецът стоеше под лозницата пред къщи и гледаше небето — ще вали ли? Няма да вали, казва, не е на облак. То добре да вали, че земята иска вече, позасуши се. Ма па и не е добре много, че още не сме прибрали сеното. То знае ли кого да слуша Господ: бостанджията ли, керемидчията ли…
Поисках вода да пия и бабата на дядо Рали мълчаливо ми поднесе една кратунка, от тия с дръжките, цялата кратунка окърпена с червени, зелени и жълти конци. Ти по кво така насам?, пита дядо Рали. По къщи? А, къщи таквиз няма да намериш. То има, не че няма, има. Живите са по-малко от умрелите. Ама туй лошо, че път няма, от път далеко, мястото ни такова, диво, така се селили старите и така останало. Имало най-напред ирмянин един, то било отдавна, и на него се закръстили колибите. Па и нашите хора тук гледали да е по-настранка от път, гурбетчии били, и ний сме били. А като се върнат — да са по-настранка и по на рахат, никой да ги не закача за нищо. Па и мястото хубаво, високо място, надалеко се гледа. Ходим къде ходим — на Димитровден се връщаме, до Димитровден караме. Понявга до Рангеловден. Па и до Никулден. Кога как се случи. Напролет като тръгнем, за жътва и вършитба се върнем за малко и пак. Тъй… Мой дядо правил джамията в Карнобат. Преди сто години, може и повече. Баща ми — и той беше мастор, ама по църковните работи беше — църква да направи, камбанѐ, па и от марангозлък[16] отбираше. Чичо ми — и той. И аз край тях. Почнал съм от единайсет години. Иконостаси съм правил. Сами си чертаем, без терк, като направиш кръста — по-натам е лесно. Кръста в средата, а отстрани две лами, зяпнали. И се правят после перата, после чатмата, дето се хваща с другата дъска. От орех, от липа… Орехът — и той не е мек, сърцето му не е меко, па и всеки орех не става за работа. Дедо ми е разправял, като ходели на романя̀, на боаза на балкана имало пост турски и веднъж, като минали там, турците взели коня на водача, на драгоманина. А после у село дошъл един циганин да калаисва. Нашият човек, дето му взели коня, хваща оня циганин за гушата — познал го, — хваща го и му казва: коня, казва, да ми дадеш, че жив те одирам… Оня циганин хвърля тиганите, че като удря на един бяг… Тъй било… Заминало… То и сега не е лошо, ама нивя, гора се отзе, та една клечка да отсечеш не може никак… Сега ние тука с бабата караме като кукувици. Синовете се пръснаха, моя занаят държат и те и по моите пътища ходят, ама сега е по-уседнало. Едно време мене ме знаеше цяла Тракия — къде не съм бил… къщи съм правил и други работи… На Овчи кладенци общината е моя работа, па и къщата, дето е в ниското, до нея. И къщата на Гойчо, един Гойчо има там, той умря, беше по-млад от мене, ама умря, жена му го отрови, че ходела с друг, а после се ожени за трети един. Тъй е светът…
Пих още веднъж вода от закърпената кратунка. Дъждецът беше пресекнал, беше отминал или спрял сам, и пак беше душно и без слънце, но с много светлина. Една стара жена в съседната градина ходеше из картофите наведена, пипаше нещо по листата и все надничаше през трънения плет към нас. По листата напълзели едни шарени буболечки и бабата ги мачкаше с пръсти. С прах, Тоте, прах ще вземеш да ги ръсиш, подвикна й дядо Рали, с пръсти тая не става. Няма прах, прах не дават, отвърна баба Тота. А тоя човек какъв е при тебе? Да не записува песни? Първен идваха да записуват, па мене не ме питаха. Аз знам много песни. Та викам, ако записува, да земе да запише някоя? Не записва ма!, вика сърдито дядо Рали. Човекът тръгнал по друга работа. Нищо де, то не пречи да запише, отвръща баба Тота. Идваха веднъж да записуват, па мене не ме викаха, та затова питам. Знам царски песни и всякакви песни…
Баба Тота е сама в къщичката си, сама с едно малко дете — внучето й, гледа го. Пред къщи мирише остро на пикоч. Тая управа е убава, казва бабата, много е убава. Ама защо сега мене ми не дават добитък да си прекарам дръвцата, аз съм дала три бивола, а имаше хора, дето си продадоха добитъка и сегинко те командуват, на когото искат, нему дават. А моя мъж живот си дал. Аз съм благодарна на управата, ама не карат право. Пък ние сме работили, знаш как сме работили, да збираме да не похарчим за нищо, всичко сме збирали. Той знаш как се е радвал моят човек, че става текезе. На всичко беше съгласен, на всичко. Щом се повика запас — тоз болен, оня болен, кой да отиде — айде той да отиде… Абе ела тука бе, неде оди там бе!… — бабата крещи по внучето си… Него го избрали каруцар, той едър беше, карал картечницата, и паднал снаряд и пръснал картечницата. Имаше дюлгерска пенсия, половината получавам. И мене ми е мъчното, че толкоз е ходил, че тъй е загинал… той си загина от болест… Турчин през гора вървеше и много робини той кара, най-напред върви Тодорка с мъжко дете на ръце, турчин Тодорки думаше: я си фърлай детето… Няма да се кечиш — вика баба Тота на внучето си, — че ще паднеш и ще направиш бела!… Тодорка нищо не думаше и си напред вървяла, и си гората гледала, де ще й ареса високо дърво, топчесто, да си детето остави… Аз много песни знам, ама не мога да ги кажа сега… Зажени се царя, царя Александаря, за сестра си да се жени, не за жена да я земе, ами света да изпитва… ама съм я забравила по-натам… Зажени се Бою за царска дъщеря, царя Бою думал: Бою, зетко Бою, всички ще калесаш, комшии и достове, само няма да калесваш сестрините си синове, защо те са борбаджии и те са кавгаджии. Ама и тая съм я забравила…
Баба Тота е креслива, бъбрива, все гълчи, все търчи. Внучето има бистросини очици, то е на годинка и нещо, но вече ломоти и произнася ясно „р“. То взема тоягата ми и гони пуйките, бабата вика по него, тича да го лови. Плочите пред къщи все така лъхтят на пикано.
… Пак порутени зидове, тиха уличка, гъсто зашумена от дюлеви храсти, подивели лози. Гора от овошки, усойно деренце едно, чешмичка, струите звънят самотно в тишината. Тъжно потраква кълвач в това зелено, тъжно време, като дървено клепалце потраква. Като че точно такова време избира, за да трака. Шията му пружина, човката е чукче на пружината. Веднъж се навива тая пружина и наведнъж разходва пъргавината си, чука от едро на по-ситно, докато свърши зарядът. От деренцето се провиква чиппорелло. Вика: чип-порелллоу!… Или: пет-ко-енееев!… Има тук и други косове. Най-дръзкият е чалгаджията, той знае само две цигански извивки и все тях си свири, глуши света с тях. По-рядко се обажда маестрото, той съчинява все нови и нови мелодии за своя клокочещ алт.
На изток, на изток. През рътлините и доловете те се спускат все към Белуша и в дъното на всеки дол са насеяни колиби. Само Димие е на рътлина. Един човек там кара кола със сено. Кончето върви по пътя само̀, и само̀ си спря. Само и ще тръгне, каза човекът зад колата, като си почине, ще тръгне… Кончето постоя малко, постоя, па пак зачатка нагоре по камъните на уличката. Ще кара така до вратника и там пак ще спре и ще чака да му отворят…
На изток през рътлините, все по пръстена на Белчуг. Я кажи ми, облаче ле бяло… Облак грозен се е задал от запад и юг, прогьрмява от време на време. Душно, тихо, бръмчат едри зелени мухи. Отде идеш, дѐ си ми летяло… Крехък момичешки детски глас. Малката овчарка пее, скрита зад едни храсти, после млъква и само поглежда иззад храстите. Отдолу по колника, врязан дълбоко и дорязан от дъждове, идва волска кола, кара чували с брашно за някое прасе някъде. Хората купуват готов хляб от Белуша за себе си, а за прасето трябва брашно.
По път, без път надолу из доловете, нагоре към рътлините. Нивички, стари, зараснали коловози, пътища на предишен живот, вече тревясали и те, и той, стари, засъхнали, но още зелени сливови дървета, щръкнали в криви редове, почупени, ожулени, усукани стъбла… Някъде постървено сено по малките ливадки, сега е коситба, струпани навиляци, готови за товарене. В дола някъде е залесено и там е пълно с горски ягоди. Дребни и се ронят, щом ги пипнеш, и много са сладки, ароматът им особен, не съвсем ягодов. Много ягоди, високата остра трева на залесеното въври от ягоди, гъсто червени, една до друга. Падат, щом подухне ветрец и разклати тревата. Сипят се, няма кой да ги бере, деца няма да тършуват из тревите — и малките червени, продълговати капки от сладост така си капят сами, и се скапват, никому ненужни…
В шумата горе надничат три къщи, над тях още три — там, в широкия гъзей на дола, дето се образува самият дол. Насреща — орана голяма нива, ливади, косени и некосени, с прецъфтяващи вече треви, поляни, из които пасат говеда. Запушено дере, тук говедата идват на водопой. Изгазено от говеда, налепени на гъсто из тревата питите на говеждия тор.
Друг дол, в дъното му църцори вода, здрачна гора. А насреща в склона — пак колиби. Сенари возят натам три коли сено. Един почернял от слънцето мъж с оръфана сламена капела държи воловете за юларите в едната ръка, в другата остен, побучва воловете с остена през рамо и пристъпя заедно с тях. Къде отиваш?, пита и железните му зъби сияят. Кажи на бай Койчо, къщата му на края, кажи му: Иван от Мечово го вика утре да му коси, той го знае…
Колиби, десетина къщи, десетина човека, лесно е да се намери бай Койчо. Бай Койчо казва: добре, знам за Иван, ще видим… Той току-що се върнал от коситба и утре пак ще коси. А сега, привечер, ще изведе кравата на паша. Селянин, ама и нещо не селско има у тоя човек. Бил учител, това е не селското. Оттук е, но тук няма своя къща, живее у брат си, и нищо свое май няма. Цял живот учител, все по околните колиби, никога у своите — нямало много деца тук. Няма нищо интересно в живота, казва, тъй си мина тоя живот, живота е суета една… Жена му починала преди десетина години, синовете изучени и двамата, хванали пътьовете си далеч оттук, сега е сам. Тъй си мина тоя живот… А българинът си прави къща, сбира имот, после един ден остарява. Тук сме все стари, след десетина години няма да има никой, всички ще измрем и ще останат само къщите да пустеят… Защо българинът се лакоми? Иска да стъпи на здраво българинът. Да стъпи и да потропа с крака, за да провери дали е здраво… Пък аз нямам ни къща, ни двор, така караме. Даже и кравата — и тя е на брат ми. И къщата. Нищо с нищо. Само малко частно косим. Като прекосим, па друго ще доде. Така…
Идва една стара жена, може би снаха му, жената на брат му — начумерена и напушена. Криви нещо, като ходи. Не е раматиз, казва човекът, ами падна от кола, та се уби и не може да ходи… Бабата се връща отнякъде, разсаждала пипер — морно увиснала и сърдита, все мърмори нещо, някакви стари следи на човешки образ има в лицето й, но много отдавнашни, съсипани и очукани вече. Мърмори нещо на себе си, пилета цвърчат около нея, тичат подире й, молят я нещо, искат да ядат. Тя не ги гледа, гази през тях, влачи нанякъде крака си и все мърмори…
После слязох на шосето под Мечово да кажа на Иван, че бай Койчо ще дойде да му коси утре. Дъждът за последен път избоботи татък зад балкана и синината му постепенно отмина на изток. Не иска да вали. Привечер и камионите се прибират, вдигат надупчения от капките прах, вече успял да просъхне. Прахът бавно уляга по шумите, нависнали отстрани и отново побелели.
* * *
По реката надолу, от юг, има равна зелена поляна. Реката всяка година изяда по малко от нея и брегът е все прясно отсечен. През поляната лъщи поток, той идва от южна страна, от тъмните шумаци, задръстили дола. Край потока върви пътечка нагоре, все из гората, все нагоре, на юг, провира се през габъри и млади дъбици, гали се около скалите и върти все нагоре, настойчиво и неуморно. Кой знае накъде отива, пък няма и жив човек да попиташ. Пътечката от двете страни отрупана с ягоди, сега им е силата. И затова е много дълга тая пътечка.
В гората бафна куче и тръгнах по лая. Косачът, младо момче, разсъблечено, коси. За една слива вързано кучето. Майката на момчето обръща с вила пресъхналите тънки откоси, разхвърля ги да съхнат.
И пак нагоре, нагоре през зелената гора — към Глутниците.
Дълги ниски обори и кошари, купища тор. Дебела една циганка седи на сянка под черешата и кърпи нещо. Циганчето се покатерило на черешата и зобе недозрелите плодове. Какви сте вие тука, питам. Ние ли? Говедари сме, говедари, отвръща циганката. Гледаме малачетата… А вчера из полето май преминал белият търговец. Градушката де. Омела май цялото поле, тъй викат. Лоша работа…
Като влизах в Глутниците, срещнах малачетата. Черната чарда идваше от паша. Малачетата — всичките се спряха да ме видят, не бяха ме виждали, и огледаха ме добре с бялото на големите си и подозрителни биволски очи.
После настигнах една биволица, караше я стар човек. И той спря — да ме поразпита отде съм, що съм и по какво съм така насам. Вижда се, ябанджия човек — каза старецът, дядо Стойко на име. Какво, умрели къщи? Аз съм бил търговец човек, от таквизи работи отбирам малко нещо. Търговийца правехме едно време, прасета карахме да продаваме, малките у кошовете, големите вървят по пътя като нас. Що прасета са минали през ръката ми… Ама до време всичкото… Та къщи, викаш? Умрели къщи.
И дядо Стойко ме поведе дома си. Посрещна ни снаха му, една оперена, млада и хубава балканджийка, бяла и червена. Мълчаливо донесе столчета, постави ракия на едно столче, на другото — парчета от медена пита. Беше горещо и все така душно, край нас бръмчеха пчели, кошерите бяха наредени съвсем наблизо в дворчето. Да се вардиш добре, каза хубавицата, че в такова време жилят много… После тя се зае да кладе огън, тури над него голям котел ператник и го напълни с вода да се грее.
… И пара̀ що е минала през ръката ми — чет няма. Беше… Ти пий, аз ракия не употреблявам… Моят дядо ми е разправял, дошли някъде от полето, дето имало по-нагъсто турски села, били помежду тия села. Та бегали и се заселили тука. Най-напред долу, в дола. Пък там минавал път, сега не минава, ама тогаз минавал, и по него минавала турската казна. И айдути нападнали казната, обрали парите, те бели били, сребърни пари, и напълнили един габър с пари, а отгоре — плоча. Добре, ама имало книжа с тия пари и като се запалило дървото, изгорели книжата, а парите се стопили; и ги намерил един човек, та напълнил една конска торба с пари. А имало още пари, но те били описани в книжата и се не знае сега къде са… като изгорели книжата, и не се знаят, значи, къде са. Тя на късмет тая. Парите по хората ходят. Днеска имаш, утре нямаш. И имота така. Имах двеста декара гора, сега двайсет лева пенция. Ама се не ценеше гората. Парите си дадохме за къщи, матриял имаме за още един етаж, ама пари нямаме… Ти яж мед, яж, то хубаво на пита тъй, да се дъвче и смуче. Той от мащерка меда, най-хубав мед става от мащерка. Яж ти, мене не гледай, че аз мед не употреблявам…
Снахата шета по двора, простира пране, потъква огъня, стройна, пъргава, оправна.
Върхът Белчун е близо от юг, надвесен над покривите. Зловещо синее облак, затъмнило се цялото небе там и прогърмява глухо. В затишието се чува от гората кукувица, жужат пчели, някъде някой чука по дърво и се чува ек.
… Брат ми дюлгерин ходеше и като нямаше кой да работи тука имота, аз го работех, и с търговийца се занимавах. Все пеш ходехме. А брат ми умря, от осемнайста година, като бил по окопите, хванал задух. И баща ми — и той, в Съюзнишката. Днеска го убили, на утрето става примирието. На Дъсчен кладенец било това то, другите си дойдоха, а него го няма никакъв и до ден-днешен…
Кукувицата кука там, в зелените буки под Белчун. Небето от юг все така засиняло страшно и тътне, голям дъжд се лее там. До нас притупаха първите тежки капки.
Младата жена ходи из двора, напета и стегната. Има ли някое магазинче в туй село, вашето, питам я, човек да си купи цигари? Че има, има. Магазинче има. То и кръчма. А кръчмарка е тя. Аслъ има захват на кръчмарка. Бе кръчмарка-кръчмарка, ама днеска сме тука, утре ни няма… Защо така? Защото така. Невестата се подсмихва леко и достойно: местим се…
Отидохме в кръчмицата за цигари, тя е много наблизо, досами къщата им. Жената почна да мете вътре, да подрежда. Заръси тих дъжд, от върха се спуснаха повесмата на дъждовна мъгла. Кукувицата в гората не спираше да кука.
В града се местим, каза жената. Пак ми се щѐ в търговията да е някъде. Ама в ресторант, че по-чиста работа… Не е много лесно, но човек, като има връзки, нали знаете… Мястото е намерено даже, само да почна… Не ща̀ в кръчма, че в кръчма мъжете много псуват. Пък не мога да търпя да псуват мъже…
Дъждецът поваля, поръси и отмина. Мрачната синина на небето се сви, пренесе се и тя на изток, някъде зад върховете. Блесна слънце пак, светнаха горите и тревите като нови, окъпани и свежи.
От една малка чукичка под Белчун селцето се вижда в ниското, вижда се като червени и сиви кубчета, насипани в зелена длан. Едно детско пищовче пляка от време на време. Разговарят хора в селото и всичко се чува. Пее петел. Вече две кукувици се обаждат от гората, едната по-близо, другата надалеч. В гората бъбрят гласове, викат по волове — деее, деее!… Овца блее. Едно пиле вика: човек, човек, човек!… — остро и рязко. И последните капки отминаха, дъждът отмина и на изток бълбука само далечен грозен тътен. Над баирите светна дъга. В папратта насреща изпълзя стадо от чернорижи овци, само един звънец подрънква, овчарката им се кара: къде си навирате задниците ма?! Късо и сърдито подвиква, като да джафка куче. И само като заслушаш, се познава, че това е човешки глас, а не кучешки. После овчарката стои замислена край овците, стои разкрачена, единият крак стъпил на висока туфа. Овците излязоха всичките от гората, развлякоха се по поляната нагоре и скоро се закриха зад един кичест бук.
Белчун, върхът, който прилича на седло, е вече близо и тръгнах в подножието му. Там има път един, осеян с ягоди. От пътя до самия връх мястото е малко, но върло изправено и цялото с папрат. А надолу ливадка със сливови дървета, и тя стръмна. Една изсъхнала забучена вейка в ливадката е знак, че стопанинът на тая ливадка бахчия забранява пашата там. На хребетчето, дето слиза върхът, се вижда малък паметник. Преди две-три зими тук, по тоя път, минавали трима човека, а под върха ги причаквала лавина. Откъснала се тъкмо когато минавали, убила ги и тримата. Нищожно връхче, невинно наглед… А в бахчията под пътя, дето станала тая бяла история, само една слива пречупена, другите си стоят. И там, отдето се смъкнал снегът, сега избуяла папрат, малките полянки из папратта нямат толкова трева, колкото ягоди. Зеленият живот си върви…
По пътчето се зачуха гласове. Двама мъже, съблечени по фанелки, идват насам, поспирват се и се навеждат, пак вървят. И двамата едри и си приличат малко, но единият по-млад и фанелката му — само дупки. Оказаха се братя, памукчии, правят захарен памук. Дошли тука на сбор, след два дни ще става сбор на една поляна оттатък Белчун. Тоя сбор става всяка година по това време и събира народа от колибите на Белуша. Та дошли на сбора. Ама предварително дошли, да огледат хавата, докарали си инвентара с такси, но таксито заобикаля доста и им излиза скъпо. Сега искат да намерят по-пряк път за града, затова тръгнали по това пътче. Да проверят дали по него ще може да се спуснат към Цепераните и оттам на изток, за да хванат голямото шосе през прохода. Братята са родени в колибите отсреща, татък, зад Овчите кладенци.
— Бяхме — казват — седем-осем хъшлака и майка ни ни правеше попара в един голям пахар, дървен. Докато видиш, ометем го тоя пахар и искаме още; пък аз все плюех в него, за да не ядат другите… Добре, ама и другите се научиха да плюят… И глей ни какви мъже сме станали, всичките сме такива… Пръснахме се после кой накъде види, че в колибите гладория. Ние се преселихме в града, хванахме се със стрелбища, въртележки, все такива панаирджийски работи, че е весело… тръгнахме по панаирите и сборовете, това ни е нам професията. Хубава професия, ама иска инвентар, па и рискуваш по някой път. Тъй е тя. Па и гладен оставаш някой път, и това го има… Животът се развива… А сега правим памук. Него децата го търсят, ама тука деца няма, та не знам… Розов памук, бял, червен… Хапнеш нещо — глътнеш нищо… Ма върви. Като шекер. Пък да видим дали тука ще провърви…
— А тука… — по-младият от братята, тоя с надупчения потник, посочи колибите зад хребетчето, — тука веднъж, като бях по-млад, дойдох да си търся жена. От колибите съм, барем от колибите да си взема жена. Не ща̀ от града… че в града жените… Па имаше една тука, с нея се имахме от по-рано, пишех й писма. Един приятел много хубаво ги пишеше тия писма… И дойдох аз, тя съгласна. Излязохме ние, беше вечерта, излязохме по поляната двамата, тъй, да си поприказваме и да се разберем. Не бяхме изминали и сто и петдесет крачки и тя взе, че ми легна… Е, рекох, госпойце, не си за жена ти… Натиснах я аз де, няма да я оставя тъй, ама рекох: дотука!… После н’ам кво стана с нея, трябва да се ожени някъде… Е, бате, по тоя път ще може да се мине, вървели са и други коли скоро. Трябва да попитаме за една каручка само. Ние че ще бъдем на жива загуба — ще бъдем, ама баре пак да видим тия балкани, че може да се не случи да дойдем скоро. Животът се развива…
Братята се обадиха на една жена, която работеше в някаква градинка под хребета, питаха я дали има колай да пазарят някоя каручка от колибите и да се спуснат с нея надолу до шосето. После те се върнаха обратно по пътя, заобиколиха върха и слязоха към палатката, дето беше инвентарът им за захарен памук. Палатката се виждаше долу на поляната, беше сама, окърпена с разни на цвят парчета. Разделих се с братята и се спуснах без път право надолу, през гората, да търся пътя за Белуша.
Свечеряваше се, гората беше здрачна и тиха, чуваха се далечни звънци, стадо се прибираше. Затънах в някакво зелено тресавище и едва се измъкнах от него. Минах един поток, и още един, хващах случайни пътеки, които все свършваха донякъде. А гората не свършваше и в ниското долу нямаше проглед, човек не можеше да се оправи накъде да върви. После просветна малко. Нагазих в една зазряваща голяма ечемичена нива, най-сетне и гората остана назад. Но отпред пак гора, бахчии, гора, в гората някой бърбори. Бърбори непрекъснато, все повиква и псува. Зашушнаха овци, засумтяха зад храстите, човекът, който ги псуваше, беше овчарят. Той ходеше, свиркаше, викаше, хвърляше тоягата си по някоя овца, псуваше на майка цялото си паство и в почивките се навеждаше да бере ягоди. Беше вече съвсем здрач, когато излязох до една ливада, наполовина окосена. Косачът, еднорък човек, беше още там, стоеше и приказваше с един горски, който беше пиян и се канеше да пали гората. Косачът го разубеждаваше.
Мястото беше открито откъм север. Долу, в дола, струпано на малка купчина, светеше скромното съзвездие на Белуша.
Облаците отиват на юг, каза бай Жельо Юнаков. Значи, на добре е, ще се оправи времето. Щом се покъртят и тръгнат на пладне — небето се чисти…
И се очисти. Беше смръщено и неприветно време, сутринта облаците още се влечеха на тъмна маса, като ледове, следобед се поразкъсаха — раздрипавени камари памук, небето продъни сини дълбини и блесна слънце. Засветиха по баирите узрелите ечемичени ниви.
Бай Жельо отбира и от медицина. Лекува язва с алумоксид кум беладона. Веднъж излекувал един окръжен управител от стомах и окръжният управител му станал личен приятел. Но по-напред един доктор руснак излекувал стомаха на бай Жельо. После го научил да лекува стомаси. И досега, казва, не знам какво е стомах, и джамове да ям — нищо ми няма… Има си той една стара книга, дето са описани всички билки, и по нея се води.
Жельо Юнаков е мъничък, гърчав човечец с очила, едната дръжка на очилата счупена, та я наставил с парче тел. Името му иде от дядо Юнак от Свирците, негов прадядо. И досега в Свирците има Юнаков кладенец един. А дядо Юнак бил юнак човек и затова го кръстили така, як и безстрашлив бил. Имал воденица на реката и веднъж на воденицата дошли айдуци, българи си, ама от ония, дето обират хазни. Дошли и взели коша на воденицата, пари да броят в коша. Па покрили дядо с ямурлука и му казали да не гледа. А той гледал. И те вземат, та го отвеждат до едни дренове. Як бил човек, ама ония много и не можал да им надвие. И там, при дреновете, го заколват и го завиват с ямурлука… Минаха се много години и все търсят тия пари, ама не могат да ги намерят. Меше[17] едно, разправят, до него били копали и намерили жълтици, но малко. Дете бях тогаз. Парите ще са извадени. Старите хора, като намерят пари някъде, пак оставят по малко пари на мястото, да се намират. Имаше чирепи, от дето му викаме делви… Добре, ама коша го няма… Намерил златото един сиромах човек от Байреци, тъй викат. Ние държим градината до чичови, един голям камък имаше там и там копаем… На линията работех, та имам добри копачи. Подкопавам аз камъка тъй, един мешов кол подострих и обърнах камъка. И какво, мислиш? Спрях да си почина и гледам: едно таквоз нещо, като ключ, под камъка. И ма съмнява, че туй нещо ще е ключ на воденицата. А камъка го дотъркалях и сега е в реката, ама като го гледаш — тъй, на човек мяза в суратя… И все викам на моите хора да вземнем малко да поразкопаме там онуй място. Що ще тоз ключ под тоз голям камък? Има нещо, не е тъй то… А като копаха за стълбове, един видял: нещо му се лъска и не може да го познае какво е. То — турска половин лира…
Бай Жельо отбира от иманярство и малджийство[18].
Но най-вече отбира от гъдулки. Той прави гъдулки. Има една стаица, в нея работи, пълна е с гъдулки. Вътре няма къде да се обърнеш от вехтории разни и от гъдулки. Стари и нови, току-що започнати, недовършени, или отдавна готови и очакващи майстора си. На гъдулките старецът казва цигулки, а на аслъ цигулките — цигулки-ибришовки. Той прави гъдулки и ибришовки, дълбае ги. И мандолини дълбае също. Гъдулките — от клен, орех, явор, черница. Ибришовките — от явор и орех. Гъдулките са от три качества, най-горното — екстра. Но и екстрата бай Жельо разделил на три: един път екстра, два пъти екстра, три пъти екстра. Три пъти екстра ще рече: четири жици от кози черва и един стоманен тел отгоре, а отдолу три подгласни, най-добро дърво, и изработка най-добра. Изработката — туй е най-главното, казва той. И изработва най-вече три пъти екстра.
— Преди двайсет години тия работи много вървяха — казва бай Жельо. — Вземаха ги асамбалите. И сега вървят, ама не толкоз много.
Скоро получил едно писмо чак от оня край на България. „Майстор Жельо — пише писмото, — аз не съм дотолкоз добър гъдулар, но съм на 57 години. И свира на гъдулка вече половин век. От одавна тръса хубава гъдулка, сега разбрах, че вие правите такива с осем реда. Ето защо ви пиша. Да ми обадите имате ли за продан гъдулка три пъти екстра с три коплекта жици, колко пари ще струва да ти пратя, за да мога да се здобия с гласовита гъдулка, вярвам, че ще ми удолотворите желанието и чакам вашият одговор, с поздрав…“
— От лапе ги правех — казва бай Жельо, — ама не си играех много да ги правя. Като лапе ме пратиха да работя по линията, тогаз линията се работеше, имаше майстори италианци, далматинци и на нас, децата, ни викат боче. Бургии носим да ги точат, и вода им носим. Лятно време там, зимно време тук, при един майстор обущар занаят да уча. И го изучих, и го карах дълго тоз занаят, ама като дойде народната власт — стой. Спряхме занаята. Данъци много, стана всичко коперативно… После се помина син ми, на четиресет години. Друг син имам, той на мината е, има дъщери женени и унуки, на мене — преунуки… Род голям, ама пръснат. Четирима братя и една сестра, аз съм най-малкия и най-слабия, и най-много живея, другите все заминаха. Най-слабата джигра най-много живее. Джигра — то е пустал човек тъй, мърша да го кажем…
Некролози, налепени по стените. Вестници и списания с картинки, налепени също. Всякакви вехтораци наблъскани. Цигулки само с по един капак, недовършени, тесли, ножове, пили, купчинки от стари кибритени кутии, стара газена ламба с капела над шишето; кленови цепеници — не стават за работа, че чворовити, но стават за огрев. Непометено и непочистено, мирише на прах и старост.
… И песнопойки имаше едно време, ама съм ги раздал. Гъдулар човек, трябват му песнопойки. Останала тук-там някоя случайно оцеляла, стара проста книжка, избеляла и прашна, оръфана, омазнена. Старецът има свои осемдесет и седем песни, сам ги съчинил. Мари, сватя, дърта ръгло. Славната Русия, и тя против Турция, цар Николая заповед издава, война обявява. Дрангуци-гуци, Калино моя-тая назасевки… Горице ле люлякова, разреди се, разклони се, стори мене път да мина… Има и други песнопойки, от други свирци и певци, песни, които почват с: какво и чудо станало в еди-коя града голяма. Има една съвременна любовна песен: Любовен меч падна пред мен, заби отровната стрела…
Народна песнопойка на Андрея Калпазанов от колиби Калпазани. За доктора, как жена си убива. За една жена, как отива войник. За поручик Костадин, как го майка му убива. Старешката сватба, как се оженили осемдесетгодишни старци. Стоян хайдутин. Бездетна Цанка. Момчил си конче ковеше, четиртех крака за четри хиляди. Стоян му дойде калеска. Изпъден Георги от майка си. Турлак Никола. Шарена гайда, писана. Станка, клето сираче. Стихотворение от М. П. Ковачев, народния певец: Ах, тате, мой мил ковач, родил си ме за певач, в Северна и Южна Българѝя, пея като канарѝя, по сборове и панаири, конкурси и манастири… горе-доле поразбрах, от закона имам страх, аз от друго се не плаша, че свободата е наша, макар че съм самоук, откровено казвам тук: през хилядо и деветстотна година в народната градина в София, нашата столица, и там пех неколко месеца… За отвлечените деца от циганите. Студентки сме ние, студентки прекрасни. Превзимането на Одрин от храбрите български герои. Най-нова песен за модерния шантиклер. Мома калугерка. Мома без зестра. Марийка люби змей. Изгубено дете на четири години през Руско-турската война и намерено през 1913 като турски офицер. Песен за Антони и любимата му Мичон. За изкланите седем души. Майка убива сина си за пари…
… Седи сам старецът в ниската захлупена стаица, стара, занемарена и тя като него. Седи замислен, чопли нещо на масичката отпред, бърше праха от гъдулка някоя. Опъне тела, потърка с лъкчето, склонил старата глава. Гъдулката изръмжава дрезгаво, мечкарски, и спира. Прах покрива всичко.
Виели старите гъдулки по хора и сватби, по веселби и сборища. Скрибуцали песните за царе и войводи, за хайдути и люта кръвнина, за любови и смърти, за всякакви чудеса, станали по широкия свят. Поскрибуцали със засъхнали гласове, па накрая спрели и те. Прах се стеле по новите гъдулки, които никога няма да мучат на осем гласа, по гъдулките, непипнати от ръка и остарели от висене по стените като моми. И няма да викнат песен да запеят, прах ляга по кънтящите им коруби. И няма да забучат теловете, надебелели от прах и те. Само кога муха се заплете в тях — дръннат разсънени в тишината, простенат треперливо като далечна камбана, люшната от вятър. Гъдуларите си имат гъдулки и повече не им трябват. Прахът, раздухан, отново сляга. Прах и тишина. Всичко е отишло…
… Изляха се дъждовете, небето се проясни и тури всичките свои синила, пекна чисто слънце. Където прибраха сеното навреме, прибраха го. Където не можаха, така си почерня и изгни по ливадите, а отдолу избуя нова трева през откосите.
Белчун се дига наблизо, само че сега е от северна страна. Някога тук имало мини, изоставени вече. Сега и гората се сгъстила повече. Надолу през гората, през лески, габъри и буки, през тъмнината на гъстаците. Все по хоризонталата, по хоризонталата. Хоризонталата е старо трасе на теснолинейка, релсите дигнати отдавна, но още личат леглата на траверсите — по трасето като че минала голяма гъсенична машина. Гората налетяла и върху трасето — то едва личи, цели дървета успели да израстат там, дето вървели вагонетките. После гората свършва.
Надолу, надолу.
… Чешмичката има кран, някой задигнал кръстачката на крана, но той и без нея се отвърта. Жаден съм, жега голяма, пак прилича на дъжд. Пия от шепи. Има съд, сине, съд… — обажда се немощен бабешки глас отнякъде. Една баба седи наблизо на камъните. Не съм я съгледал, тя се сляла с камъните като камък. Седи и чепка вълна в полата си. Съдът е един стъклен буркан, оставен вместо изчезналия тас. Бабата е много стара, но сръчно чепка вълнения дреб.
— Ще бъде за вътък, че дребно, а по-власатото отива за основа, че здраво — казва бабата. — Имаше едно време дараци, цигански дараци, с железни зъби, ама сега не ги гледат тия. Сега по други дараци ходят. Пък аз не моя и да ходя веке. Остарях. Мина десет крачки и като ми стане едно мъчно, мъчно… тука така, на гърдите — и спра да си почина. Пък зимъска се мъчих да умра, мъчих се, ама не можах. Та има да чакам до другото зиме и да тегля тегло. Дано тогива Господ ме прибере, че не ме рачи зимъска. Сичко съм си приготвила, и покров, и сичко. Че човека ме чака, моя човек… той (гласът на бабата потрепери) си се спомина преди трийсет години. Напил се със студена вода, пасъл биволите, пил вода и легнал да спи. И кога се събудил — а оно го задънило у корубата тука тъй. И за четири дни го сбори… По седенки ходехме, кога бехме млади. И той ме фане за опашките на сукмана и дърпа… Момците тъй искаха момите тогива… като я фане за опашките и дърпа… ако я издърпа — става негова. Ако она се издърпа сама — бега. Демек, не щѐ го. Тъй ставаше. Тая кокошка ще умре…
До бабата на камъните лежи кокошка, клопочи, но не става, и пиленца писукат тревожно около нея.
— Ще умре — каза бабата. — От вчера й е така. Пък квачка, води пиленца. Баре да я заколим, да не иде зян… То тъй викат турците: сиромах човек яде кокошка или кога е болен, или кога кокошката е болна… Амо-ииийй!… — провикна се бабата някому в двора. — Я ела виж, да я заколим мари, да се не мъчи животното…
Излезе от двора една жена, погледа кокошката, погледа я, па и тя каза, че ще умре. После погледа мене и пита откъде съм и по какво съм.
— Имам малко отпуска, та по балкана се шетам.
Жената не повярва, разбира се.
— Ха, че кой ходи сега така, без работа?! — учуди се тя. — Друго е, ама не казваш…
Тя влезе вкъщи, след малко се върна и ми поднесе стъклена паничка с ягодово сладко.
— На — каза, — снощи съм изпратила момчето си войник. Па ти ако имаш дъщери за женене — може и сватове да станем… Ти може и затова да обикаляш, ама не казваш. Що хората и по това ходят…
Жената бодна хурка под връвта на престилката си, наплюнчи пръсти, загледа нишката, която се точеше от рижата къделя. И важно, достойно зачака отговор.
В това време кокошката, както беше притихнала на камъните, изведнъж приграка, затръшка се и почна да рита. Жената се дигна: не мога да гледам как умира животно, каза. И си отиде. Бабата остана спокойно да гледа и натисна с крак животното. Да се не мъчи, рече тя. Че и прахоляк дига… Блазя му, умира си от смъртта, горкото, само си. Пък язе не моя и не моя…
От колибите се излиза по един кленов път — много кленове, никъде няма толкова много кленове, както тук. После надолу през ливадите и храстите, сливите, ябълките и кленовете, през зеленото — към Еничаре. Един човек минава по пътя за колибите, държи дървена вила в едната ръка, другата свита отпред и трепери. Облаците се разнасят, припича здраво на дъжд. Облаците отиват на юг. Отсреща на един орех продрано грачи гарван. Еничаре. Сини надписи върху бялата вар на плевня изпращат пламенни първомайски привети на първенците. Тихо. Кокошки се надвикват из дворовете. Хора няма. От другата страна на Еничаре се излиза по габъров път. Там кленове, тук габъри, цяла гора едри, кастрени габъри, високи и прави, само габъри, ръбати и натъпкани с дървесина. Габърите държат това място усойничаво и мокро. Щрапните на добитъка по пътя пълни с вода. Гора и къщи се измешало. Два пътя се сбират, между тях поставена къща като многоъгълно каменно кале, за вечни векове правено. Глухо, запустяло е калето сега, един малък замък, отживял века си, отминат от века си, и още гордо изпъчен… Зелени ливади, косени и некосени, едно буйно зелено навред; долове, нацепени отсреща през реката, долове и ребери, и там из тях разхвърляни колиби, вижда се Радое. От дола се понася вик, нечия кипнала сила, прекипяла като вик. После пак е тихо и слънцето грее, заляло цъфналите ливади, бръмкат пчели. Подухва ветрец и гората прошумолява леко. Долу, някъде към реката, потраква кола, чува се неясен далечен говор, пилци пеят. Реката бълбучи все по-ясно и от нея полъхва на мокро, на риба и върби. Все Белуша е това, но тука по бързи. Надолу по Белуша. Жени събират сено. Една голяма нива, цялата с лапад, израсъл на човешки бой, друга група жени скубят тоя лапад. С лапад ли е засята нивата? А, не, казват жените, с картофи е засята. Току лапада избуя и ги задуши. Много дъждове, и лапада избуя. Та го скубем сега, да останат само картофите… Ами ти бе, другарю, откъде си?
Набрал съм страх от тоя въпрос. От града съм, измърморвам там набързо и гледам да ги залисам с друго. Но те ме изпреварват. Добре де, викат, ами като си от града — познаваш ли Пенка наша, тя чистачка у онова училище на оная улица, дето е на две улици?… Не, казвам, не я познавам… Добре де, викат, ами като си от града — Станчо наш знаеш ли го? Той келнер в едно… дето до градината… баш на кръстопътя, дето на едно търкало стои милиционер и маа с маалката, та дава път? Да му носиш много здраве!… Не, казвам, и Станчо не го познавам. И двамата не ги познавам… Че как тъй не ги познаваш? Нали викаш, че си от града?! Хубава работа!… Тогава ти не си от града, щом не ги познаваш! Той лъже мари, че е от града. Кой го знай отде е!… Ами… къде ти е булчето бре?… Що си тръгнал сам? Ха-хо-хиииййй!…
Важно е овреме да кажеш довиждане. Да се поразговориш малко за това-онова, да кажеш довиждане и да се измъкнеш с чест, преди разговорът да е навлязъл във фаза „познати“. Забавиш ли се малко, установи ли се, че не познаваш хората, които те познават, чака те неизбежно поражение и посрамление. Добре е да кажеш довиждане, преди да се случи това, преди да чуеш зад гърба си мощното и победоносно женско ха-хо-хииий! Тогава и довиждането е ненужно.
Казах довиждане, когато беше вече късно, когато хахохииий беше изпискано от десетки женски гърла и гората го повтори няколко пъти. Тръгнах по реката надолу, по един едва загатнат коловоз из чакълите и камънаците. Наоколо пак лъки, ливади, овошки, отрупани с дребен зелен плод. Водата кламбучка тихо в подмолите, над които висят корените на някоя върба, подровени и целите оголени. Отзад забръмча. Камион скача по камъните. Накланя се на едната страна, после на другата, пристъпя пипнешком. Къде по тоя път? Камионът пълен с куп кресливи циганки, безброй малки циганчета и само един дърт циганин. В кабината при шофьора, като по-меко, се наместила циганка с издут корем. Друга една, с големи щръкнали зъби отпред, държи в ръцете си сукалче. Каросерията се мята и тръска, и е писък и крясък цигански наоколо, циганчетата пеят и викат, циганките се карат или просто разговарят на своя дърдорещ, кавгаджийски език. Циганката с щръкналите зъби държи своето пеленаче, повито в шарено мръсно одеялце, едно бебенце, по-мъничко от кукла — в шепа да се побере заедно с одеялцето. Тя бърка в пазва, вади една огромна гърда и я дава на бозайничето да бозае… Къде бре, народе? Че къде, бате… нали знаш, работа че пада, бачкалък… на деведесето… Дали им ковартира — някъде някоя изоставена къща в някои колиби, отиват да си заемат ковартирата и да се настанят. Оти утре че бачкат, нали знаш, треба леп, циганчетата че изпукат отглади, ако нема леп…
Щръкналозъбата циганка има пет циганчета, това е шестото. Башка пе… не, шест пъти правила оборот… Тя се усмихва щръкналозъбо и мило.
Камионът отмина надолу, заглъхна из върбовите гъсталаци заедно с цялото племе, с цялата му шарена, шумна, парцалива цигания и врява.
Жега, задух, отникъде полъх в това затворено, глухо място, гората се надвесила отстрани и го затрупала, въздухът се нажежил и трепери, ще се разплави. Някаква воденица отстрани, запустяла и смълчана. Коловозът все шари през реката, гази я често оттук, оттам. Жега — и това е. Реката си тече… Избрах едно вирче и се натопих полека, най-напред до коленете, после до пояса, след това останалото. Легнах във вирчето с все обувки и дрехи, само паспорта си извадих. Полежах така някое време, водата се не усеща каква е — топла или студена, само малко по-хладка от въздуха като че. Когато се измъкнах и свърнах в Радойския дол, водата ручеше като из крачол от двата крачола и пътеката в припечната страна на дола се нашари с две дълги мокри ивици. Но жегата беше голяма нагоре из баира и ивиците скоро спряха, а докато стигна до Радое, дрехите изсъхнаха от водата и се намокриха с пот. Било уличка това, по което се влиза в колибите, сега едно тревясало пътче. Кокошки пасат тревата на пътчето. Дойде от съседния двор едно румено старче, легна на тревата и ме попита: като му олисяла главата, защо му покарала пак коса? Късичко, заобленко и румено-лъснато старче, все усмихнато блажено, навлякло невъзмутимо в тая жега дебелите си дрехи заедно с един риж шаячен панталон с протрита и озъбена тъкан. Лежи си старчето, жуми срещу слънцето и току почна да разправя за някакъв тунел при Солун, па как пълзели из един камъш и дракал, как другите ги хванали, пленили, а него не могли…
Гарвани крещят дрезгаво из дъбаците насреща, съсипани от жега и те. По поляните там пасат овци и две момчета от две рътлини се разговарят нещо.
… Нагоре, из шумнатите долчета и деренца. От всяко долче излиза вода, можеш да пиеш и да се намокриш. До водата спрели овци запладнени, полугласно похлопва звънче, клатушка се от тежкото дишане на овцата. До овците на тревата в сянката лежат един млад циганин и една млада циганка. Лежат и се любят. После се изправят и прегърнати, един до друг, палят цигари…
Нагоре през горите и колибите. На един зид размъкната вълна, простряна да съхне. На една ливадка мъж и жена събират сено. Ливадката като стена върла. Събират сеното на големи навиляци, връзват го е въже, жената премята въжето на рамо и дига сеното на гръб. Катери се право по върлото нагоре, сеното се клатушка на гърба й и е толкова много, че я закрива цялата. Мъжът събира долу нова купчина, той силно криви с един крак и затова, види се, не може да носи.
В гората екнат далечни тъпи изстрели. Наближавам, гърмежите се усилват, някой стреля равномерно и с доста силно оръжие, доловете си предават един на друг гърмежите, повтарят ги и ги носят надалеч. Наближавам още. Един човек хвърля едри цепеници върху камара с цепеници. Те гърмят така. Човекът ги измъкнал с кола от дола. Като измъкне всичките, ще почне пак да ги товари и да ги вози още по-нагоре. Все така, докато извлече всичките дърва чак горе.
Насреща две-три къщи сивеят безлюдно в зелената шума.
Пак преминах ребера на юг и се прехвърлих в другия дол. Все по присойната страна на дола, по присойната, на запад. Деренце, диво загърмено и оплетено в листак и клони, водица се промъква в дъното на шумите. До водицата отстрани чешма без чучури или кладенец бетонен, отвсякъде закрит, само отпред има дървен капак; той се плъзга по едно желязо, за да се отвори. Но няма канче, за да пие човек, а и главата си не може да навре вътре, за да лочи поне. На кучето е по-лесно да пие вода. Пътеката излиза от деренцето, под нея откъм дола се меркат плочени покриви. Няма жива душа, само едно куче джафка. Диви череши източени високо-високо, черешките ясночервени, пълни със светлина и още нагарчат.
Овци се запладнили под тясната сянка на един окастрен горун. Половината овци под сянката, половината вън, на жегата — заврели глави в краката си една на друга и не мърдат, само сумтят сополиво. Овчарката ги бие с пръчка да бягат от сянката, да отидат да пасат и да събират мляко. Гълчи ги бабата, а повече ги шиба, и здраво ги шиба. Те попримърдват, поприскачат малко, па като премине пръчката по другите крака, пак наврат глави в коремите си една на друга и сумтят. Не искат да пасат. Не искат мляко. Искат сянка. Жега е. Това е.
Жега. И в колибите е жега. Тревата по калдъръма се напекла, и тишината се напекла, и двете чешми се напекли. Два чучура един над друг, долният затиснат с дървен чеп, че е горещо и водата може да се привърши. Горещо е и на жабчетата с жълтите кореми, които скачат всичките наведнъж в коритото на чешмата — като плувци, и много опитно плуват, разхлаждат си коремите, но все не могат да ги разхладят. Много е горещо. Само на тревата не е горещо, тя напоена от дъждовете и сега иска още по-горещо, за да расте. Ако заслушаш, може да чуеш как попуква и расте, попуква и подскача нагоре. Гъста, гъстозелена. Тревата на бахчиите. Неправдоподобно зелена, бляскаво, мокро зелена, окосена и пак покарала, избуяла пак — само трева, без цветове. Косове свирят по дърветата, за да се разхлаждат. И вярно — в гласовете им като че има прохлада. Гората бръмчи равно от мушици или пчели, или от жега. Подуйне ветрец и спре, слънцето пече, ще се пръсне от печене. И пак бръмчи гората, и в тоя звук се чува как тече лятото, тече, тече неспирно и равно, ситно смляно, добре опечено — и няма къде да се запладни на сянка, сенките са все тесни за него и не го побират.
Тече…
Някъде из вехтораците по колибите излезе тази картичка. Стара, покафеняла, с петънца от влажни пръски и от мухи, надупчена от кабарчета, с които била забождана по стените за украса. На гърба нищо не е писано. Има само едно по-голямо петно като разперена патица. Мейд ин Франс. Фабрике ан Франс. Лео, Пари. № 1354. Отпред той и тя са хубостта от двайсетте години на века. Тя с кичур над едното око, наклонена главица към него, с мечтаещ гален поглед, отправен галено някъде — към брадичката му или към небето, такава е модата, полуотворени и полуусмихнати устица със зъбки. Палтото дълго като сегашните и цялото потънало в цветя; цветенце на долното копче, цветенце на горното, също и на ревера. На другия ревер цветенцата са повече. Там нейната ръка държи букет рози, а неговата ръка нежно придържа нейната под рамото. Момент така. (Едно, две, три…) Готово. Две полуусмивки. Леле, кви са убави. Тренчкотът му измачкан, но не елегантно, не огладено измачкан, а просто измачкан, негладен, с увиснало краище на колана, с увиснала предълга ремъчка на ръкава. Един сладък, гладък, женствен, олигофреничен тип с дълга конска глава, надвесена над нейната, едро озъбена полуусмивка, гладка коса, гладка муцунка, гладко чело и навярно също така гладък мозък зад челото. Мъж, роден не от мъж и от жена, а сякаш само от жена. Светът току-що е излязъл от една война и бърза да я забрави, сто години не е имало сериозни войни и това е първата сериозна, и светът мисли, че вече няма да има войни. Но толкова много са грозните спомени и останки, светът още няма време да ги помете и очисти — и само бърза да ги закрие с нежни цветенца и сладки картинки, забодени с кабарчета върху грозотиите.
Точно същият сладък тип пътуваше веднъж във влака. Разговаряше със спътника си по купе и от разговора се разбираше, че работи като инженер някъде в крайдунавските градове, че е много трудно да се следва в МЕИ-то, а също и че е много трудно човек да се ожени. Не да се ожени, а като се ожени. Казвали му приятелите да не се жени. Но въпреки това инженерът се оженил за своята инженерка. И ето сега, гледам един мой приятел: храни детето с кифла, детето му на четири години. То си играе, а той от време на време го вика, кара го да зяпне и му пъха кифлата в устата. Ама и аз така правя… Това е животът… Човек като си разбие нервната система… Защото и аз си разбих нервната система. Жена ми, и тя си разби нервната система…
Инженерът изглеждаше бодър, цъфтящ и благоустроен, нервна система не му трябваше много и затова можеше да я поразбие. Влакът беше влязъл в кривия тунел под Брежниците, а когато излезе, опушен, на светло и тръгна край реката, до реката долу в дола пак се мярна оная къща. Къщата беше стара, почерняла и пуста. Никой не живееше в нея. Дворът — и той запустял, къпинясал…
Къщичка до реката. През реката дървено мостче. Трева зелена, цъфнали овошки, бръмчат пчели, в гората пеят пилци. Млада жена простира пране на двора. Мургава, с весели светли очи. От къщи излиза млад набит мъж с бичкия на рамо. Иване! — вика жената и той спира на мостчето и се обръща. Тя отива при него и почва да му говори нещо, което не може да се чуе от реката, и му оправя яката на дрехата, че се е обърнала с единия край. После мъжът отминава надолу по пътя, димът от цигарата му се топи.
Жената слиза до рекичката, дето се плавят дълги бели платна, вади едно от тях, надига се и дълго гледа надолу по пътя.
Старите къщи, покрити с плочи, умират бързо, когато ги няма стопаните им. Умират от жал. Стига плочите да се разместят малко. Тогава дъждът влиза вътре и таванът прокапва. След някое време гледаш — издънил се целият таван и се срутил. Плетнята му се оголила като ребра на скелет. Там, дето паднал таванът-разпилени наоколо вехти хартии, парцали, разни непотребни неща, потрупани с купища пръст. А между хартиите може да се изрови една стара фотографска плака от двайсетте години. Той — набито младо момче с решителен поглед, бяла риза и връзка. Тя — младо момиче, доверчиво положило и двете си ръце на рамото му, с дълга рокля като сегашните, но на нея стои, малко непохватно, и булчинско було, което се спуска отзад от главата надолу. Нейните весели светли очи на момиче малък дяволо, което ми минава през двора, тия живи жадни очи говорят: щастие. Над главите на двамата увиснали пламъците на нарисуван листак, отзад несъществуваща балюстрада с подпори във вид на вази, далече отзад планини и гори, недействителни и те. До двамата само един действителен стол. Най-мило е лицето й, малко диво и нежно, с тия вакли, но светли очи, лицето цялото сияе: щастие. На роклята, дето се отваря голямата яка, се изметнала една златна парица…
Минаваха годините.
Младото момче стана млад мъж.
Той работеше здраво и спорно, отбираше от работата си и я обичаше. Правеше къщи по колибите из балкана и по полето. Сам направи къщата си на това място. Обичаше да бъде заобиколен с много хора и бързо се сприятеляваше с всички. Обичаше да се събере с приятели в тесните колибарски кръчми, да пийнат и да попеят. А после, кога се прибира, да я вика отдалече. Тя се ослушваше до прозорчето сама и го чакаше.
И — минаваха годините.
Тя все по-дълго се заседяваше до прозорчето и се ослушваше за него — дали ще се прибере от кръчмите. После им се народиха деца. Децата пораснаха неусетно и полека, криво-ляво хванаха пътищата си, свиха из тях и се пръснаха. От работа, от раждания или от чакане жената посърна и стана баба. А Иван стана дядо Иван. Той се пропи съвсем. Пропи и единствената златна парица от гердана й. А когато тя умря, той се запи непробудно и пи два месеца. После умря и той.
Остана да живее къщата. И стои тя сега, от влака може да се види, ослепяла и помръкнала. Руши се полека-лека, по камъче, по дръвце. Камъче се отрони от зида или плоча се смъкне от покрива. След някое време ще умре и тя. Ще остане тогава само старата картичка. Залепвана някъде и отлепвана, и отъняла поради това, забождана и отбождана по стените, оръфана и смачкана, но жива. Картичката, дето са двамата млади, млади и зелени като пламтящия нарисуван зелен листак над главите им. И от цял един живот ще остане само картичката. Докато се потули някъде из вехториите и умре и тя.
Това е.
* * *
Старите портрети. Кафявите стари портрети. Наивни и смешни, надути и важни. Мили понякога. Или грознички. Страшни понякога. Всякога безстрастни, безпристрастни. Сгъстени мигове от нещо било. Образи на истина и лъжа. Устойчивост на нещо течащо и неустойчиво. Отломки на живот, готов да се разсипе отново и да вземе нови форми и гледки. И всяка отломка е от мънички мозаични камъчета, които в следния миг ще се подредят отново и ще направят новата гледка на същия живот. И всяка отломка казва: съм това, което виждате, не това, което мислите. Защото всяка отломка е лъжа, която не може да покрие цялата истина. Лъжата е благопристойна, рентабилна и благоплатена, законна. Истината е винаги малко незаконна.
… Линията се открива. Тържествено, на дванайсети януари дванайсета, при Царева ливада. И цялата царска фауна, целият царски двор е напълнил Царевата ливада. Часовникът спрял стрелки на 10 часа и 4 минути. Един генерал козирува. Един бомбелия се навел малко напред, в поклон навярно. Бомбелията отскоро носи бомбе, един смотан бомбелия, баща му носил български калпак. Друг с цилиндър. Цилиндра или цилиминдра, както го казва простият народ. Много бомбета, много цилиминдри и фуражки, много нещо. Радославов с двойната брада. Господа с високи яки и тежки усмихнати мустаки. Дами с шапки.
Отпред две много мили, млади и хубави дами. Едната отрупана цялата със зверски кожи. Отзад — скопосани, сресани на път селски даскалици. В средата
До него, изглежда, Борис. Невзрачен, призрачен от рождение. Две момиченца държат лентата, сами с ленти през рамо. Отзад — машината и влакът, с който сборището е дошло от царската столнина. По краищата, несъгледано от бдителния придворен фотограф, се покатерили по стените няколко лица от местните поданици. Момент така…
Линията е открита. Линията, под която легнало цяло колибарско поколение. Под която цяло колибарско поколение положило кости за траверси.
… Чешма. Открива се нова чешма. Събитие за дописка.
1927 г. 22 сеп.
Чешма със синджир, и тас на синджира. Съвременен кран. Отвъртете го, за да тече на снимката. И чешмата тече съвременно. Да не мислите, че не тече? Това е истинска чешма, вода излиза от нея. Голяма работа — чешма. Голямо нещо.
Отпред полицейски пристав с плетени екселбанти, неугледен на форма, свиреп на поглед. Дали полицейската форма дава свирепостта? Или свирепият поглед непременно търси рамката си в една приставска форма? Тайна ест. Приставът се подпира на бастун. На бастун се подпира и Даскала с бомбето, младо даскалче, под мишницата му папка, пише на нея „Дело“. Сакото спортно, омачкана яка, връзка. Един суров, безцеремонен. Кмет с дебело бомбе и най-дебелия бастун. Посяга по някой път да побийва — затова е кмет. До него окапал старец със сако на пръчки и очила в горното джобче, пръстен, патерица, бомбе. Бил е нещо по-рано — обувки носи. Навярно Инженерът на чешмата. Прост селянин с калпаче, щастлив, че ще излезе и той „на патрет“, никога досега не е излизал, все не случвало да излезе. А сега се случило. Щастието му е в разтегнатите мустаци, в сетрето с окъсаните и поради това окъсели ръкави, в пояса, в двете големи дупки на коленете; единият крачол малко изхвръкнал настрана; навуща, цървули… Селският разсилен — куртка, само горното копче закопчано, фуражката смачкана, ръце, обтегнати по кантовете, обтегнат по устава войнишки поглед, провиснали бели мустаци като на руските царе. До окапалия Инженер друг Прост селянин, но малко по-горен от първия, това личи и от калпака му — с притиснат връх отгоре, като капа в капа; сетрето не е окъсано, но е сетре, ивичеста риза — домоткана и тъмна, да не кирлясва бързо, дебело надиплени потури, стоятни и празнични потури, и рушки опинки, пак пояс. Добра душа, кротка и мирна като добиче. Първият Прост селянин е хитър, но въпреки това си останал сиромах, шмекер е малко и зевзек, наместил се до Кмета и стига до рамото му. Ние сме до рамото на властта. Вторият Прост селянин не държи да бъде до властта; има си имот, това му е нему власт и опора. Първи селянин, Втори селянин.
Цялата власт, малкият модел на властта, с охраната й, с просветата й, с благоустройството, обществените грижи и верноподаничеството, е тук. Всички, които носят бастуни, носят и папки „Дело“, кой знае защо. От ония папки с твърди кори, двойно „е“ и тройни връзки за завързване на книжата. Добрите, вдъхващи трепет пред властта стари бюрократски папки.
… Пак снимка, пак от колибите. Буржоазия, средна. Или тежка, но не най-тежката. Дошла да види как живее раята. Мушанов отстрани се усмихва под своя прочут мушановски мустак. Дами зрели, патили и врели, окичени и оборудвани богато. Една от тях: вдлъбнатините под скулите, тия севернорасови вдлъбнатини, говорят за потомствено охолство. До нея млада и очарователна плебейка, издигната от случая и на случая усмихната. Герданче върху чернотата на облеклото, шапчица. Единствена тя в чар на човечност или в сок на любов. Останалите — остри и туршиенокисели. Една педантка с очила. Една неподвижна и вкостенена. Една превзета и горда с положението на съпруга. Хладен господин, олицетворение на скепсис. Защото може би дамата до него е тънка и зла като чушка. Или дамата е тънка и зла, защото господинът от другата й страна е господин Св. Свинев. Господин Мрачен мустак, мило весел и духовит в компания, а страшен зад бюрото. Отзад встрани — рано побелелият, замислен господин, който понякога говори за възвишени и тънки материи и е донесъл диплом от чужбина, след десетина-петнайсетгодишно следване из бирариите. Господинът с прехапаните устни — безучастен, несуетен, „по-скоро щракай и се махай, или да се махаме“, равнодушен към националните идеали и без национални идеали.
И така нататък. За много неща говорят старите портрети. Забелязал съм, че те проговарят, когато остареят. Може би защото говорът им вече е безполезен и безвреден. Старите портрети, които честно показват истина и лъжа и завинаги остават млади.
* * *
Шумел камыш, деревья гнулись…
Пред замлъкналата воденица на дядо Мартин, ниско до реката, има полянка е мека, хладна отава. Реката шумоли тихо наблизо, водата под зеленясалия улук пада под воденицата и глухо пръска в камъните, глухо като вятър в гора. Върбите, дебели и стари, окастрени, от старите им глави избила буйно косата на младия несресан клонак. Гората се дига насреща в усоя. Полянката е тиха и ласкава, свети слънце.
На тая полянка бяха дошли петимата. Набраха дърва в гората и накладоха дебел огън, разринаха после жарта и завъртяха над нея кол, на който бе набито едно едро, розовомускулесто шиле. Натопиха две дамаджани в бистрото каменно вирче на реката. Намериха един орех из дола и наскубаха малко орехова шума.
Бяха дошли на Черешови кладенци, на баните. Ръшнали няколко дни из околността, докато намерят това закътано място, дето да бъдат сами. Бяха от разни краища. Събирали се всяка година за по няколко дни ту при едного, ту при другиго. Сега решили да дойдат тук, при никого, да направят обичайната си годишна сбирка, да окъпят старите кокали на баните, хем да окъпят и душите. Бай Цирко, весел и младолик. Бай Енчо, сух, суров, остър като нож — жена му го чакала двайсет години да се върне и не го знаяла жив ли е, умрял ли е. Тихият, мекият, приглушеният под невидима сурдинка бай Георги. Илия, стегнат и солиден, още як и още млад, умерен и темелен. И бай Ганчо — нисичък, пълничък, наивничък, добродушен, дрезгавещ, черен, с цели храсти от косми, поникнали от ушите и ноздрите му.
Петима побелели и разни мъже. Докато се суетяха около шилето, бай Енчо отвори една по-малка дамаджана с ракия, отпи две-три глътки и я подаде да върви в кръг. И запя тънко и тихо:
Шумел камыш, деревья гнулись…
Ах, момчета, помните ли Керч? Спомниха младостта в Керч. Завода, бригадира Коваленко, чеха Кухта. Дъбови бъчви за износ. Помните ли оная вечер, когато се снимахме? Младо и буйно време беше, ах, славно време беше. Ето ги петимата на снимката, млади, буйни, хубави момчета, облечени чистичко и прилично, на вратовръзките им възлите колкото юмрук — по модата на трийсетте и седемдесетте. Снимката минава от ръка на ръка като дамаджана, стара, крехка дамаджана с неизвестно, но силно питие. Помните ли: шаг влево, шаг вправо — считается побегом, приказано стрелять? Помним, но това беше по-късно, по-късно, ехе, много по-късно. Преди това беше оная февруарска нощ на трийси осма. Нея нощ сънувах сън: една черна ръка ми подава черно кълбо с черни конци. Размотай го и го намотай отново! И аз давам кълбото на другарите си… Кълбо конци е на яд, имало ядове да берем… Нея нощ Илия го нямаше, него после го взеха, беше по любов излязъл. Другите — в други смени. Ордер без подпис и печат. Пиши против Коваленко! Как ще пиша против бригадира си, като сме все едно братя, душа в душа сме? Пиши! Няма. Не мога. Не можеш. Водете го — там… Там задушно, гъсто един до друг, един връз друг, не да седнеш, не да легнеш. Припадналите и умрелите паднаха чак сутринта, когато се поразредихме, държали сме ги притиснати и изправени помежду нас си. Сутринта — петнайсет минути за пикаене и за друго. Как ще пикая отгоре му, като е клекнал?! Пикай, враг на народа… После влакът, севастополският затвор, строен 1905-а. Колани, копчета изрязани, искаха да вземат часовника — счупих го. Там ни разделиха. Пуснаха ме при едни малолетни хулиганчета, крадлета, най-големият четиринайсетгодишен. Три истински тигърчета с подраснали нокти. Убиват те като нищо и те не мислят биля. Видях на една гара как отрязаха носа на едного с бръснарско ножче, с ножчета тогава работеха. Искаха ми чорбата и половината хляб. Нощем едва спя. Бях във форма, владеех малко бокс.
И един път лиснах чорбата на главата на тартора им и като ги почнах… Бой до напикаване. И ги натиках под нарите и тримата. После ги извадих. Кой иска да яде моята чорба? Дядя, я не буду… — най-малкото казва. Через него открих ножчето къде го крили и го прибрах…
После ме преместиха при едни деветдесет души, за всякого по 36 санти на нарите. Хилядо пъти за три месеца премислих живота си. Както и да е… Търсят занаятчии. Аз шлосер. Илия се писа бръснар. Той все малко се цепи, пестува парици. През октомври ни викат на етап. С одеждой, викат. Шаг влево, шаг вправо… На влака. Симферопол, Харков, конски вагони столипински — вътре с решетки като за зверове. После Котлас. Въшки черногъзи. Глад. Изядохме едно куче от охраната. После на ешелон — трийсет и шест дни на изток. Илия разнася кипяток — пак се нареди Илия. Коя гара сме? Кипяток. Има такава гара. Разнася Илия вряла вода за чай. Печки чугунки. 24 кила дърва за 24 часа. На Владивосток стигнахме рано сутрин. Пак: шаг влево, шаг вправо, считается побегом — приказано стрелять… Пересылка. Забележителен етапен лагер. Духа норд-ост, сипе ситен, траен дъжд. Садись — в калта. И сядаш, какво ще правиш. Три часа седене и чакане пред лагерните врати. Там ни разделиха: едни за Чукотка, други за Колыма. По категории делят. Категории много: пш — подозрителен за шпионаж, крдт — контрареволюционери троцкисти, крпо — контрареволюционери повстанческой организации, кса — контрареволюционери антисъветисти, све — социално вреден елемент, сво — социално опасен, кра — контрареволюционна агитация… Случихме се за Колыма. Един беше умрял, два дни го крихме, за да му вземаме хляба. Параход „Джурма“. Магадан. Оттам седем-осемстотин километра нагоре към Колыма, река Индигирка, долината на Чай-Уря. Вечно замръзнала земя, под земята злато, ще копаем това злато. Ръчно. „Колыма, Колыма, чудная планета, двенадцать месяцев зима, остальное лето…“ Студ. При 60 градуса не се работи. До 59 и половина се работи. Десет часа на ден — злато. Два часа помощни работи. Два часа за дърва в гората. Това е денят. Бригадир — един криминалист. После го убихме. Човек за човека е лисица. Всеки гледа да спаси ляба и живота. Имаше в бригадата един професор, историк и философ, с Ленин издавал „Искра“ в Берн. Стар човек, пазехме го. Отидем вечер за дърва, него не го караме да носи, оставим го на някой дънер да седи и да ни чака. Човек за човека е човек. И една вечер, както седял на дънера, мушнал ръце в ръкавите, а ръкавиците в пазвата… така го намерихме заспал. Вече не се събуди. Работете, ни казваше професорът, това е за добро, това е за социализма. Някога все ще се разбере истината, не може да не се разбере… Сечеха си пръстите някои. Имаше хора отчаяни, сили не им стигаха да дочакат истината. Един инженер си преряза главата на стоманеното въже, когато се навиваше на барабана. Оцелелите самоубийци ги съдеха за вредителство. Самоубиваха се, избиваха се едни други… Обиждаха се. Тварь, блядь, блядина, падло, подлюка, паскудина, дешевка, дешевая блядь… Веднъж отрязахме въжето на бригадира, той падна в кладенеца, вика да го извадим, но не го извадихме.
Ден из ден, година по година, много години. Минала войната, минали години след войната. Петимата млади мъже оцелели и станали петима стари мъже.
Бяхме шестима. Шестия го накараха да пише против приятеля си, един финландец, с него заедно живееха. И той писа. Бяха го уплашили, че ако не пише той — финландецът ще пише за него. И той писа, за да изпревари приятеля си. Финландецът изчезна, нашият остана. Оцеля. И не ходи на Колыма. И сега си е тук и той. Но ние не го викаме с нас…
Шумел камыш, деревья гнулись,
а ночка темная была…
Хайде да се снимаме, бракя!
И се нареждат петимата. Отпред Цирко, до него Ганчо, после Енчо — седнали. Зад тях изправени Илия и Георги. Също като на старата снимка. И снимките стават две, почти еднакви. На старата снимка петима млади мъже. На младата снимка петима стари мъже.
Дайте насам дамаджаните, друзья!
Дайте — да прелеем пепелищата от старата жарава…
Вчера пак валя. Блъска и би дъждът, плиска и млати, нивите навеждаха гръб под него, до земята се свиваха, и ручеи плъзнаха вред. Потоп, киша и каша. Днес — нищо. Тихо, ясно. Пак жега, пак слънце, като че нищо не е било. Житата пак превили вратове към земята, презряват, прегарят и унило чакат сърпа — той отдавна е тръгнал из тях. Малките, дребни жита по баирите, из горите, по малките нивички, оплетени с бурен като с тел. Нивичките попушиха с пара малко, попушиха и спряха, и пак изсъхнаха. И пак пука сухо изсъхналата стрън. Жътва. Жега и задух.
Задух в рейса. Пътници малко, усилено махат кърпи и вестници. Няколко стринки турили на коляно картонени кутии с пиленца, купени от града. Кутиите надупчени, да се не задушат пиленцата. Една се оплаква, че квачката не ще да ги води. Друга дава съвет да упои квачката с ракия и да я намаже под крилете с амоняк. Квачката ще заспи, а като се събуди, ще признае пиленцата за свои и ще ги поведе…
Двама чичовци пият ракия в пивницата на Попуци. Жена със златна коса минава по уличката, млада и хубава жена, чиновничка в общината. Няколко майстори с престилки се навели и заничат над един опънат конец — мерят, зидат стена. И над конеца айдушки попоглеждат към жената.
Безлюден път се вие нагоре край Еловата могила, която се дига гола и зелена, безлюдна и тя. Врабци наклякали гъсто из сливовите храсти до пътя, непрестанно чучунижат и се карат.
Пътят, измит от дъжда и озъбен с чакъла си, прехвърля хребета под Могилата и спира в Мали Станчо.
Къщата на Даскала е от края, но Даскала го няма. Бабата му пасе овци на поляната пред къщи, на овчите шии завързани чепати дървета — да ги спъват, та да не бягат много. Дядо Даскал вчера носи вишни в града, казва бабата, две кошници, ама се върна. И сега е някъде тук, ще си доде. А ти, докато чакаш, може да се завъртиш из градината, все някоя ягода ще е останала, да позобнеш…
И докато се занимавам с ягодите, дядо Даскал дойде. Нисичък, мършав и пъргав, жив и непоседлив като невестулка, все подскача-подскача, на главата му съдрана и закърпена с конци сламена капела. И приказката му такава скоклива.
— Хайде-хайде! Ти защо не си туриш шапка на главата? Всички болести идат от туй, че човек ходи гологлав. Хайде-хайде!
Подаде ми рибарско кошче, а сам взе една пластмасова кофа, тури лозарски ножици в нея, едно ножче и грабна тояжката си.
— Хайде-хайде!…
Гората започва веднага, през пътя от изток, надолу е едно гъсто обрасло и влажно дере. Неусетно се спускаме по него все по-надолу в полумрака на гората.
— Ѐ онова, дето се белее там — казва дядо Даскал, — то са млечници… — Той реже една по една гъбите е ножчето, от пънчетата им избиват капки бял сок, като мляко. — Изтривам ги о гащите си — ето, така ги изтривам, гледай, за да изтрия шумата…
— И първите гъби трополят в кофата… — А с ножиците режа вейките и си правя пътека из гората, иначе ще се издера цял… А дядо ми веднъж карал дърва с попувалии надолу из полето и като се връщали през нощта, нападнали ги едни турци да им вземат парите. И ги взели. А дядо бил отишъл настрана по нужда и като се върнал, турците уловили и него да даде парите, а той рекъл: чакайте, че парите ми са тука, в чорапите… И се навел да ги извади, а в това време се хвърлил връз главния турчин, хванал го под чатала и изскубал това, което хванал… Дръжте ги, тяхната мама турска!… Хвърлили се тогава другарите му на турците, взели си парите, и турците после избягали, а главният турчин умрял. Така се отървали. Е ония, розовите там, те са гълъбки… Бе ядат се и те, ама остави ги… Има едни гълъбки суровки, сурови се ядат… Баща ми дюлгерин. Ходил със сто души по Романия да строи на болерите. Та един болерин там го арексал и искал да го ожени за дъщеря си, давал му цяла чаршия зестра, но баща ми — тц, не! — не рачил. Върнал се и си зел едно шестнайсетгодишно момиче от горните колиби. А той бил на трийсет години. Строели. По Коледа се връщат, жените ги срещат ей там, зад баира, в уречен ден. Парите им само злато, наполеони само, с петли, помня ги като сега, натъпкали ги в едни кожени пояси — да не ги ограбят. И като си дойдат, изсипят златото на един козяк и го делят на купчинки. Всичко пресметнато. Баща ми сам се научил да чете и пише. Самоук. А напролет пак тръгват, и дюлгерите идват при баща ми: бай Пеньо, ще ме вземеш ли и мене, нали ще ме вземеш?… Това е манатарка, само че дърта, е виж, мека, като я стиснеш, измушяла вече, не става. Пак една гълъбка, остави я. Тука знаеш какви ягоди съм брал, вече са се прекарали, но може да се намери още някоя тук-там. Има, е тука виж… Почнал съм да работя от малък, от първо отделение, па се порязах със сърпа, а майка ми вика: голям жътвар ще станеш, вика, щом си се порязал. Бях момичето на мама, тя ме научи да плета, да тъча, да готвя, да шия, всички женски работи. Лятно време пасем добитъка, па се издерем, ходим само по ризки препасани, момичета и момчета, па се изподереме целите, бабите ще ни намажат с мас там някаква, я с някоя билка, звъниче или бобовак, и ни пуснат — карай. Нищо ни няма. Аз съм прекарал всички болки, и у мене се събираха всички болести. Е и сега… Чакай да пикая, че имам простатна жлеза… Човек тряба и да се облекчи, тъй, да не му тежат газовете, че те са вредни. Аз съм прочел всички медицински книги, и с билкарство се занимавам, от народна медицина отбирам. Тая пътека аз съм я прокарал; като мина из гората, то пътека стара, ама зарасла, аз мина из нея и все с ножица в ръка — клъц-клъц! — все поклъцвам. Правя пътеката. А булки знам къде има, тия са много хубави за ядене, ама надали ще намерим. Тряба да намерим, след тоя дъжд тряба да има. Е там се белее… не, пак млечница. Хубави са с чесън да ги сготвиш. Чесънът е полезен. Тури у кофата, така. Ходех на Бърденте на училище. Даскалите разправят на баща ми: туй момче лесно се учи, много се учи, викат, и да земеш да го учиш. А другите ти момчета са разбойници и багабонти, не става нищо от главата им; ние бяхме четирима братя. Лесно се учи, викат на баща ми, и да го учиш, да се изучи. И като изкарах трети клас, отивам да се записвам в гимназията, сам, пеш до града, и съм закъснял. Че тука, на село, имаше работа и закъснях. Отивам в града и не мога да се оправя, добре, ама диплома ми отличен и се записах. Карах някое време, карах, ама не доизкарах осми клас, обяви се войната и ни взеха войници, в школата за офицери. Изкарахме я — и на фронта. Войниците много ме обичаха, с тебе, казват, не три, а трийсет години война ще караме. Искаха да убиват ротния, че крадеше заедно с фетфебела — пишат триста души войници, а те само сто и петдесет, пишат и умрелите, и болните, вземат хляба и кашкавала и го изпращат в тила да го продават на черно. Много лош човек беше и една нощ стреляха в палатката, дето спеше, аз бях в палатката и излязох навън, но не можа да се разбере кой е стрелял. А през осемнайста, като пуснаха от айроплан позиви да напускаме фронта и да се връщаме, много войници се върнаха и тогаз станаха Владайските събития, и войниците ме караха да се върнем и ние. Ама аз останах. Аз съм мирен човек и се подчинявам на заповед. Останах с част от войниците на фронта, после бяхме заложници в Солун, даваха ни по един хляб на ден, вино и пари по един лев. Добре беше. После ни пуснаха и се върнахме. Аз бунтове не правя. Заповед. Е онова, дето се жълтее, дали не е пачи крак? Ама я откъсни, ако е млада, и я отрежи, не я скуби, че да покара и друга. Пачи крак е, виж каква е жълта и хубава. Я сега да минем отсреща дерето. Ама чакай първо да пикая, че имам простатна жлеза. Човек тряба и да се облекчи, че газовете са много вредни за функцията на всички органи. И язви, и киселини, и всичко друго иде от газовете. Всичко е на нервна почва. И гологлав не тряба да ходи човек. Е там сме копали за лисици, при оня камък, зад вира там. И една видрица съм заложил, я сега да я видя… Като я поставях в дупките, а отвътре пет лисичета ме гледат… Няма нищо, кой знае къде са се преместили… След войната карах матура, после ще уча университет. Баща ми иска инженер, че романските инженери много слаби, често ги бъркали, та инженер искаше да ме учи, но тогаз трябаше по Германия да се ходи за тая работа, трябаше поръчителство, човек да те издържа там, па няма такъв човек. Та записах право. Учих някое време, четох като луд, денем и нощем, нервите ми се разбиха. И рекох: тая не е за мене. И се оставих. Дойдох да работя при баща си земеделие. Добре, ама един ден баща ми му казали, че съм ходил на Чучура, едно ново заведение в града, таман го отворили, имаше там мезелъци и пиене, и ми забранява да ходя там. Добре, ама аз не съм малък да ми забранява. И рекох: тъй ли? Тъй. Тогаз се отделям. Тоя двор, сегашния, къщата е оттогаз. Копнах дръвчета, същите тия дървета, дето са сега, тряба да имат петдесет години вече, а разправят, че сливата живеела само петнайсет-двайсет години. Е ги, петдесет години, и още раждат. Станах даскал в Бърденте. Па бях с комунистически разбирания тогаз и Омарчевски с министерска заповед номер сто и едно ме уволни. И Попзлатев тогаз беше даскал, с него учехме заедно в Бърденте, и много се учеше той, много помнеше, а аз повече четях, той умря от захарна болест. Даскал, трапезарии уреждам ученически, читалище, книги, членски внос, застраховки, декларации, заявления — това беше тогаз заниманието на даскала. Като ме уволниха, селяните искаха пак аз да им уча децата и ще ми плащат, но им казах, че не може, защото ще дойде една рота да ни стреля, не е законно. Па и свидетелства не мога да издам на децата. Ами, викам, да си намерите един даскал. Тогаз, казват, ти ще ни намериш. И им намерих, едно комунистче от града, той сега е в София. Искаха кмет да ме правят. Ма, викам им, недейте, че тряба да ви глобявам и ще ме намразите. Нищо, викат. Ама къде се забодохме в тия драки ние, карай по-нагоре, там тряба да е по-чисто. Все се одрах. Бабата пак тряба да кърпи гащите. Ти не ги ли одра, по-здрави ли са твоите? Що аз ги одрах. По на чисто си минал май… Кмет станах аз, и бях някое време кмет, па имаше трудова повинност, правим калдъръм на пътя, ама калдъръма лош, един камък здрав и един гнил. Наведнъж глобих триста души. И врекна оня народ… Бях и толстоист като ученик, не исках в казармата да взема пушка, и ме затвориха, па идва баща ми, донесъл една печена кокошка, един рибник и ракия. Баща ми плаче. И ми казва. Сине, казва, прави това, което правят всички, това от мене да знаеш. И се съгласих тогаз. Тука някъде имаше една дупка на язовец. Язовецът къде рови, там си ходи по голяма нужда. Изрови една дупка и там ходи в нея по голяма нужда. Затова язовците миришат. Като хване царевицата, заваля я и ръфа кочана. И затова са такива тлъсти язовците. И кучетата ядат царевица. По-рано, като беше частно, щом почне да зрее царевицата, беше забранено да се пускат кучета из къра, което куче се намери — бум! — убиват го… Все се изподрах, бабата ще ме бие. Млечниците са малко лютиви, ама ядат се. А други няма… Тъй е. Всичко тече на тоя свят, казваше един мой приятел. И човек тече, и живота тече, и докато го видиш — изтекъл целия и само капки капят накрая. А какво е било, що е било — не знаеш. И защо е било — и това не знаеш. Тъй е тя. Свят. Лъжовна работа. Човек тича, мести се, прави това, прави онова, блъска се. Накрая — нищо… Тука тряба да се пооклъцка малко с ножицата, отдавна не съм минавал по тая пътека и зарасла. Човек като не минава по една пътека — и тя дивее…
… В кръчмата на Попуци се намерихме с бай Петко. Вчера препих, мама му стара, казва бай Петко, осемстотин драма изпих. Бай Петко е силно набръчкан, с червени бръчки, едри и здрави, той е кощиляв, но як старец още. Та сега тряба да хвърля още една ракийца, казва, да си разбия махмурлука. Па и да си допълня църкалката. И тръгваме…
Църкалката е едно плоско стъкле, човекът го долива от време на време и си го носи в задния джоб — да се намира. Ще ходим на другата страна на Елова могила, северната. Бай Петко иска да види как са кумбалките, дребните сини сливи, как вървят, може ли да си купи малко, та да си свари ракия своя, и откъде да ги прекара с магарето. Все в кръчмата, омръзна ми, казва, нека да си имам и своя, та като ми доде човек, да го почерпя. Че моите сливи нещо не станаха, с цвета им нещо стана и завързаха тук-там…
Стъпката на бай Петко е подвижна и бодра, човекът свикнал да шари по тия баири и в гората е като в двора си. Ходим все из гората, гъста млада гора, вън от нея е такава жега, че се не трае. А в гората е прохладно, мирише на дъбова зелена шума.
Е там, на онова място, сочи старецът, видях веднъж двама млади да се любат. Тя с едни бели крака, мама му стара, и като ги дигнала… А той, като ме видя, веднага й закри лицето, да я не позная. Ама я познах. Беше кондукторка, разоставила се с мъжа си. Сега работи в кравефермата, една омърлявена, цифката си да не хвърлиш на нея. Ама като се постегне, пак я бива… То това нещо по хората оди.
Като излязохме от гората и взехме пътя за Керени, дядото ми показа един стар камък, паметниче до пътя, на него написано нещо, буквите издълбани, но лишясали, та се не четат.
— Тука един ерген беше заклал една мома — отбеляза бай Петко. — Беше хубава мома, но не го искаше и той я заклал. Като я заклал, срещнал баща й да му каже, а после отишъл и се предал на властта. Три години го осъдиха… Има три чешита убийства и първият е по любовните работи… Ние като работехме едно време, работехме все далеко от село. А у село си имах една мома и тя драскаше земята за мене. И веднъж един мой приятел, беше войник и си дошъл на отпуска, и ми съобщава, че моята изпратила китка цвеке и писмо на друг един войник. А, тъй ли? Тъй. И я оставих нея. Работехме тогава в Лом-Черковна, чорбаджията беше богат човек, имаше дъщеря и се запознахме с нея. Арексахме се. Що аз много хубаво им приказвам на момите. И се взехме с нея, тя е моята стопанка, баба Бела. Бях на двайсет и пет години, ама вече си бях направил къща. Работехме тогава чепата мазилка, а после почнах по винарските изби. По няколко пъти ги минавам аз тия мазилки и на проба с вода ни капка не пропуща отникъде. Веднъж двама майстори се завъртяха край мене, бяха решили да ме сменят, докато съм в отпуска. Мазали, квото мазали, а после на пробата тече като из кошница. Учих и сина тоз занаят, две години го водих с мене, ама не е за него тая работа. Все по врата се пипа, по врата му капе вар, а той все бърше и се ядосва, пцува. После се отказа. Не е за него тая работа, секи се не лови на тая работа, не му иде отръки секиму. И стана кондуктор. По рейсовете. Ѐ го, виж го тука, на снимката… (Бай Петко вади омачкана снимка, на снимката — син му в пълна кондукторска униформа.)… Добър занаят нашият, хубав занаят. Ама до време. Едно лято извадих осемстотин иляди, на ония пари. Бяха много пари и тогаз. Ама не съм стиснат. Тоя поиска заем — на̀ ти. Оня поиска — на̀ и тебе. Има хора стиснати, в задника му свински косъм не мож да набиеш. Ама и стопанката ми добра, спестовна и къщовна. Мъжът може с кола да вкарва вкъщи, а жената само на върха на иглата да изкарва — пак не може да й подделее… Тъй е тя… Тия, дето строят стената у село, видя ли? Като мина там, побойват се от мене. Контролата ми казват. Като мина, все гледам как върви стената, добре ли върви, та затова се побойват малко от мене. Аз и сега поработвам малко, ама не мога да се качвам нависоко. Свет ми се вие. А веднъж, като бях взел лекарство за склероза, ми се маеше главата и щях да забода глава в стената. Е ония къщи там насреща, то е Томчоци… Има там един дъртак като мене, Генчо, мой приятел, да идем да го видим жив ли е. Пече хубава ракия той. Па може да ни даде и по едно парче медена пита. Че въди пчели.
Спуснахме се в гористия дол зад Могилата през една тъмна и влажна гора с прави гладки габъри, по добре утъпкана пътека, настлана със стара шума. В дъното тече поток, минахме го и залазихме нагоре, през мочурляци и драки, през поляни с нацъфтели сочни треви. Полъхва мирис на липи.
— Тия липи ги посади синът на Генчо — казва моят спътник.
— Даскал човек, в града учи, ама е много мераклия по пчелата. Мухичките сега много работят. А едно време Генчо имаше цял камион, беше бая възможен човек. Камионът три тона, товареше шест, и отде се зимаше душата на туй нещо… Те — две-три къщи само на припека, туй и цялото село. Колиби. Прадядо на Генчо дошъл още у турско, тук намерил добро място, тук се заселил, Томчо се бил казвал, дошъл от Кучешлии, шумленско някъде. Тук било такава гора, че като се качат да кърнят, не слизат от дърветата, от дърво на дърво вървят. В старо време туй. Тряба да има триста години, море и от триста нагоре ако не е. В един гроб намерихме една плоча с писмо, Исус Христос Победител, попа го разчете и казва, че е на триста години. Попа знае черковнославянски. Пък аз учех френски едно време. Парле ву франсе? Вуи, вуи. Бях дружбаш и като работехме надолу по Тракията, ходехме на комунистически събирания. Добре, ама имаше там в тоя град един джандар, ама гооолям, висок човек. И той ме би за събиранието, аристува ме и ми обрули ушите, и сега ушите ме болят. И вече не ходехме на събирания, ами си останахме само дружбаше. А дядо Томчо, като дошъл по тия места, имал триста овци, направил си колиба от коруби. После дошъл един друг дядо, Стойчо на име, но Томчо не го пуснал при него си да живее. Ами му казал: от дерето натам — за тебе, от дерето насам — за мене. Така… А като дошъл турчина за даноци, дядо Томчо се скрил в нужника, ама дигал врява вътре. И турчина питал кой е там, а баба Томчовца рекла, че е дете. И турчина рекъл, че това не е дете, ами е дъртеж-пърдеж. Но не отишъл да види, заминал си турчина… Е я къщата на Генчо… Някой няма из двора, може да е отишъл някъде… Брей, Генчо, тука ли се бре?… Я излез бре, да те вида!…
Пустота, отникъде ни звук. Само липите ухаят и пчелите бръмкат из тях. Моят спътник повикна още няколко пъти. Тогава някъде отвътре изскърца врата, хлопна меко. От някое прозорче като че мръдна перде. Но човек не излезе.
Постояхме така някое време, постояхме, почакахме. Нищо.
Тогава бай Петко извади своето джобно църкалче да се почерпи сам. Надига стъклето и тегли от него — то дълго и стегнато скърца и чмока от теглене. Подава го и мен. Не ща̀. И пак го надига, още веднъж, по-длъжко. Накрая го сваля, казва: ох, топла, сгряла се. Въздъхва, изръмжава сладко с гърло, слага дървената тапа и го прибира.
И тръгваме си обратно, няма какво да правим тук повече.
— Има стиснати хора на тоя свет — мърмори бай Петко. — На тая земя всички сме гости… Пък аз не съм стиснат… А сега ще заобиколим малко — добавя той, като сваля каскета и бърше олисялата потна глава. — Ще ударим през Пържи-граха, онез там колиби, дето се гледат на усойната страна. Имало там един дядо в старо време, сеел грах. Викали му: какво правиш сам у гората, ей… мечки ще те изядат!… Как живееш, с кво се раниш?… А той: пържа си грах, вика… И тъй останало, Пържи-грах, името на туй село. То кво село, две къщи и половина…
И отиваме към тоя Пържи-грах през зараслите пътеки, по припека, през гората, през малките мочурчета, които раждат извори, през габър и бук — надолу, в дъното на усойния дол, дето всичко е усойно, диво избуяло, диво зелено. Там един едър и пълен човек — градски човек, види се, дошъл на село за малко, тегли една магарешка каручка, а една стара жена бута отзад каручката. Отиват да събират сено. Бащата на този човек седи пред къщи, подпрян на патерици, и се припича на слънце. Едно прасе пасе в градината. Усоето е гъсто зелено и влажно, зеленината се изпоплела сама, такава е силна, заплела и къщата, и сякаш се готви да всмуче и къщата, и всичко, направено от човека по-рано, да го изсмуче, изпие и преработи на листа и дървесина. Старецът с патериците не чува и вече не види. А и не помни. Когато бай Петко му се обади — не го позна и това силно огорчи моя старец.
… — Аз съм се спорил в съда относително добитъка, за закупуване на добитъка и прочие. Аз закупувам, но аз съм закупувач. Джамбазин е друго, джамбазин кандърдисва купувача и продавача. Това върви между хората. Тичал съм като грешен гявол и съм се сгърбил, и съм станал на осемдесет и две години…
Цаньо Чакалев от село Чакалте. Син дочен панталон, сура фанела, продънена на лактите, таке лилаво, станало сиво, космат; прегънат одве, дребен. Стоеше на уличката, която просъхваше от снощния дъжд, като се чудеше накъде да хване и за какво да се хване. И първото нещо, за което се хвана, бях аз.
— Джамбазин ще знаеш, че е тоя, дето дава петстотин лева гаранция и схожда хора да купуват и продават. Е това е. Извинявам се, че съм стар човек. Унуката е добро момче. Имам друга, учи гимназия. Моята баба се изпуща на дюшемето и аз тряба да й шетам. Защото не знаеш в края на краищата кой как ще преживее. Аз я уважавам и тряба да я гледам. Аз съм търгувал с градинарите в Одес. Шест години, но там беше много отлично. Защото там нашите българи бяха трудяещи. А русняците си посръбваха. Екатеринославска губерния. Като отидоха там германците, мене ми направи впечакление, че това е рискувателно много. И така излезе. А сега и нашите се усилиха много. Ама ако нашия българин е в Русия и е много, ще залее целия свет с продукти. Голема земя, ептен големо плодородие. Една шепа народ сме, а гледай… Ама русняците са рискувателни. Раз меня мат парадила, раз памират!… Има там едни русняци като нашите шопи, а в Одес идат хора интелигенти, русняци, евреи и сякакви. А унуката отиде войник, учи се да кара камион и от казармата му дали отпуск, защото направил едно добро впечакление. Направил една желязна врата. Ще я направя, казва. Не мож бе, Цанко, само ще ми развалиш матрияла. Не, ще я направя! От часовите взел матриял, което не е много пътно. Като почва вратата от сутринта — до вечерта закача вратата. Направил я и я закачил. Цаньо да излезе 40 крачки напред! Другари, Цаньо е направил врата и други разни работи. Аз го имам за най-спохватливия и способен. Един месец отпуска!…
— Дядо Цаньо, оди ли бре за ляб снощи? — пита човек, който се подава от един вратник.
— Не съм одил, по причина на големия дъжд… А друго момче се учи в града пет години, да стане началник в работилницата. Най ми е трудно, вика, деде, езиците и задачите словом. За какво излязох аз? Забравих… А. Всяка сутрин си правя закуска попара, ляб, сирене, малко масълце — и туй ми е закуската мене… Излязох преди револуцията, от девета година съм там. С евреите ставаха често револуции. Русняците са ора рискувателни. Мене ми казваше един капетан за войната у България, турската война. Ние, казва, сме правили могили от трупове и пак — перьод и перьод!… Едни се казват казакѝ, а други се казват мужакѝ. На казака, като му се роди момче, дават му десет десетини земя. Като се уволни, дават му коня и снаряжението цялото. Ама като стане револуция или война, казака получава телеграма, качва коня и тръгва. Там имат една ракия от ръж, знаеш колко убава става. Идат на будката и треперят. Пие една, пие две. Има една риза, дига я нагоре през гърди и вика: прадаю!… А пък евреите — и те мамата си тракат. Ще намериш у сяко село пе-шест евреи, ама облечени екстра. В Одес евреи — най-търговци ора. Като стане бунт в Одес срещу евреите, евреина стреля с парабел, ама се навел надоле, да не гледа. Що не е служил в казарма, затова. Снощи дъжд, ама пак ще вали — хапят мухите. А руснакините здраво държат мъжете. Аз трябаше там да остана. Аз си додох тук зарад войната. Бях редник и бяхме оградени от сърбите. Аз гледам калоните на противника, офицерите избягаха и викам: господа, аз командувам ротата, мерник шестотин!… Ама майка ми ми дала едно ризниче, куршумите пищят, а мене куршум ме не лови. И тука на едното бедро като ме удари едно нещо и ме запали, паднах, ама скочих пак. Това на Голо бърдо. Един кон се откачи от другите, та връз мене. И дойде един заповед: кой може да отстъпи — да отстъпи! Що ще додат сърбите. Душа мила. И отстъпихме. Аз съм действал, защитавал съм Отечеството, не съм бил само аз, ама и аз съм бил. На бабата й подлагам мушамата, а тя не гледа мушамата, ами се изпуща на дюшемето, аз й укам, а тя и не разбира даже. Та не знам дали не може у болница…
… Чакалте. Явор в дъното на дерето. Чешма. Забранява се миянето и прането в коритата. 1928. Поток слиза отгоре. Бълбукат чешмата и потокът. Тук се раждат води. Зелени градини, поляни, тихо. Чешмата е като резервоарче, капакът счупен и паднал на дъното, дето има парцал, и една жаба умряла. Увиснали от плод сливи, бели къщи, електрически стълбове, каменни дувари. Потокът минава през пътя и се плъзга по камъка надолу.
… Талазите се разстилат от балкана на север все по-ниски. Бърдо — падина, бърдо — падина. На последното бърдо е Бърденте, татък зад Чакалте, през ливадите и отдавна узрелите ниви, плувнали в жегата, която се усилва и трепти. А през ливадите, по преките пътеки край нивите, терка ситно и спорно едно магаре, понесло на гърба си дребен космат старец със сура фанела и сиво таке. Бързах да го стигна и не можах. Стигнах го чак при бърденското магазинче, оримака. Магарето вече вързано за плета, а старецът вътре в магазинчето, разтворил дисагите и сипва вътре: домати, краставици, рибени консерви, хляб и други насъщни потреби — всичко по двойно; и едното слага в едните дисаги, другото в другите. После пита за цената на всичко. Оримакчийката вика, докато се разбере с него, защото старецът недочува. Беше старецът от Чакалте, дядо Цаньо. Дядо Цаньо, ще пиеш ли една бирица? А, благодарим, отвръща, не съм закусувал, та не моя сега. Благодарим… И излиза. Не ме позна.
Бърденте е на бърдото на хълма, но има много вода и е чудно отде се взема толкова много вода на това високо място. Извори и поточета отвред чучурикат между пръснатите къщи е големи дворове и зелени градини. От бърдото се отваря гледка на север, дето бяхме с дядо Даскал онзи ден. Отсреща, на припека — колиби, зад рътлинката — други колиби, срещу дола от изток — още две. Деретата се събират с други малки дерета, правят голям дол и в най-стръмната урва на тоя дол е колиби Урвата, но самите колиби не се виждат.
Заобиколихме Бърденте от изток и тръгнахме през селото от края му. Изоставени къщи, обрасли с къпини вратници — къпината най-сигурно залоства вратите; избуяли лозници, необрязани и непръскани, пуснали шума, ластари и грозде. Дворовете заглъхнали, вратници и огради скапани, плевни солидни, каменни, пълни с папрат и старо сено, треви силни, бурен негазен и некосен. Тоя се изселил, оня умрял, почти цялото село празно. И вода, вода отвред скача и шумоли из селото, не от дъжда се е съживила, а така си, винаги си я има, това е водно и зелено място, винаги било такова. Вода се изцежда от тревата като от стисната гъба. Чешми със синкава вода, сенчести мокри градини, зреещи летни сливи, ябълки, които вече се зачервяват. На поляната, при чешма една, под село, две жени пасат свине. Големите се калят из локвите, малките розови прасенца поквикват и потичкват насам-натам, учат се да ровят с нежните си, още розови зурлички. Свинарките разчепкват боядисана вълна — ще тъкат черги…
И Бърденте остава завинаги така: вода, трева, сочна земя. Надолу по склона са нивите, вече презрели, прекапали, няма кой да ги жъне, буренът ги надвил, оплел ги в зелена мрежа и ги притиснал до земята. Гургулици кълват из нивите оронени зърна, земята се заринала от зърно. Гургуличи рай.
Надолу към шосето. Ето я дървената автобусна спирка, тя е на самото вододелче, от него на изток — дере, и на запад дере. От запад бучи голям облак. Пак ли? Слънцето се затъмя вече и гръмовете приближават. Да бягаме. Една урва води към Попуци. По средата на склона каптаж някакъв, ограден с бодлива тел. Овци пасат там, жена ги варди. Почва да вали. Бягай от дъжда, викам й, не стой на дъжда. Тя си стои, не бяга. Мене, казва, така ми е добре, като ме мокри. Мене главата ме боли и от дъжда ми е добре. Що не идеш на доктор? Няма кой да ме заведе… Мъжът ти ще те заведе!… Нямам мъж, казва. Да се ожениш пък! А, мене не ми дават да се женя… Че кой ти не дава? Селото, казва, не дава… Селото иска да му паса овците. А мене ме боли глава, боли ме…
Облакът глухо изръмжа, дъждът изведнъж се усили и затрака по шумата. Пътеката се разкаля. Когато се дигнах нависоко и се обърнах, овчарката още стоеше там долу, на поляната. Стоеше на дъжда, подпряна на тояжката си и загледана в овците, на които също беше добре под дъжда.
… Автобусчето прави два курса на ден. Сутрин тръгва от града към колибите, по някое време се връща. Привечер — пак. Пътниците, старци и баби повечето, се измъкват по един-по двама от убогите автобусни спирчици, склепани с по две-три дървета и оръфани, с увиснали парцали насмолена хартия, която някога била покрив и пазела от дъжд и слънце.
На това място спирка няма, но автобусчето пак си спира. Остър завой, не се вижда наоколо ни колиба, ни друг човешки признак. Само една пътека криволи отгоре между камъните, идва от някои невидими колиби там и слиза до пътя.
На тая пътека често стоеше една стара жена, облечена в черно, превита одве, но държелива иначе, с едри мъжки бръчки по лицето. Турила ръце отпред, в ръцете й — вързопче. Автобусчето спре за малко, шофьорът отваря вратата на кабината и говори нещо с бабата. После пак потегля. А отзад, през мътилката на праха, стои пак старата жена сама на пътеката и гледа.
Тоя път се случих близо до шофьора и видях бабата по-добре. Тя му подаде кърпа с десетина ябълки петровки.
— Не са втасали още, сине, сега втасват. Ама пак добри са. Отдавна не съм те виждала, мама, загуби се…
— Благодарим. Бях малко отпуска, бабо Марийо. Хайде, ще се качваш ли?
— За никъде не съм аз, карай си ти…
Шофьорът изсипа ябълките върху кожуха на двигателя и върна кърпата. Като отминах, попитах го коя е тая жена, майка ли му е, баба ли.
— Кой, баба Мария? А, не. — Шофьорът се засмя. — Тя баба. Знае всички шофьори по тоя път, на горското, пътническите и на дезесето. Шофьорите — и те я знаят и щом я видят, спират. Баба Мария… Не е лесна и нейната. Глей какво нещо е…
… Преди години, преди трийсет или четиресет трябва да е било не съм бил роден още, — имала син. Момче едно, войниче. Учело се за шофьор в казармата. Добре, ама после какво се случило, как се случило — не се знае. Войничето изчезнало. Няма го. Убило ли се, убили ли го — не се знае как е тая. Може и да се знае, ама аз не зная. Както и да е… И оттогаз, та досега, баба Мария все си търси момчето. А, не, свестна си е, нищо й няма иначе… Питала, ходила, разпитвала за момчето си. Не могла да го намери. И сега гледа все към нас, шофьорите. Може да наподобяваме на момчето й с нещо. Кой знае. И ни има за синове, всичките. Синът й, ако беше жив, щеше да бъде колко бащите ни на години. Ама за баба Мария все си е младо момче. Такива работи. Свет.
Пътят се завъртя така, че оня завой отзад пак се провидя. На него още стоеше бабата. Стоеше и гледаше неподвижна, сгърбена като мъничък въпросителен знак…
… Далече на изток, на един изметнат насреща склон, се мержелеят редове овошки. Селото не се види, в падина пада. Фъруци. Черква до пътя. Дворът на черквата окосен. Един човек събира сеното, товари две бремета на едно магаре. Какво, църквата ли гледаш?, пита. Погледай я, погледай. Тя не е много стара, нашата църква, на сто и двайсет години е, ама е тунел, момче. Всичко е камък. И свода отгоре е камък. Стоян се казвал майстора. Мой прадядо, бил много желателен към езикя и вярата. Тоз прадядо мой се дига един път и отива в Рилския манастир, с баба, на коне. Среща ги игуменът. За какво дойдохте тука?, пита ги. Да подарим нещо, отвърнал дядо. Всичко си имаме, рекъл игумена. Току направи едно мостче дървено, и то е аир. Добре. Ами как сте с просветата?, питал игумена. От туй най теглим, рекъл дядо. Погрибаме хората без свещеник. Едно дете не можем да кръстим без свещеник…
И почва дядо. Изважда документ за строеж на църква, отделил едно място от двора си и рекъл: тука ще бъде. А имало друг един тогава, дядо Стойчо, той па рекъл: там ще бъде! На негово място, демек. И почват тогаз едни каприции помежду двамата. Ама турчина решил да бъде тука, на дядовото място, и тука я сградили. Да видиш само какви ключове има железни. А вътре изписана цялата, има един Христос всеблаг… с ктитори от Фъруци, Стръмци и други колиби…
Бай Цветко е нещо като клисар на черквата, или просто привързан към нея раб Божи, кльощав, оглозган, приказлив човек, от стар и прочут фъруцки род. Баба ми, разправя той, и бащата на Филип Тотя били брат и сестра. Веднъж тръгнали за вино в Хаинето, па ги нападнали турци, убили едного, Тотю избягал, а турците взели виното. Па ходили на романя̀ по Добруджа на някой бей и Тотю прескачал наведнъж по четиресет кръстци. А веднъж взел един дренов прът да си мери ожънатото място и нещо се скарал с един турчин — и убил тоя турчин с пръта. После забегнал и станал айдутин. Е го тука Тотю, да го видиш… Бай Цветко бърка в джоба си, вади едно охлузено портофелче, а от портофелчето — още по-охлузена цветна картичка, като карта за игра… От баща си съм я наследил, казва гордо бай Цветко. На картичката — Тотю. Побелял вече, с калпак и мустаци…
Голям пехливанин бил, ама и по жени походвал — добавя бай Цветко.
С него двамата се възземаме полека нагоре, над селото, дето един комбайн жъне презрелите, наполовина оронени ниви.
… Походвал по жени… блага му била кръвта, види се. Аз едно време, като ходих да гледам борбите в Керменлий… и там беше тогаз Да̀нко̀лу. Ама вече не се бореше. Стои настрана и все покашлюкува. Него една негърка го ударила с ток в гърдите и от това се поболял. Та питаха го тогаз за пехливанлъка — може ли да върви заедно с курвалъка. Сакън!, рече Да̀нко̀лу. С ушите си го чух, е от тука до там беше, аз насрещу него… Не е работа, не е работа това…
Бай Цветко гледа как жъне комбайнът горе над нас. Отдире му падат купчини сива слама, класове постървени.
— Не е работа, не е работа, през куп за грош работа… Тука беше едно време старият чаирски път, дето вървим сега… Не смееш да барнеш нищо, като вървиш, всяка една педя земя уработена. А сега… То и няма кой да работи, не остана…
Гърчав и немощен на вид, бай Цветко върви все нагоре и нагоре, като паяк върви — уж полека, а не мож го стигна. Най-горе е голият баир.
Тъма, далечна мараня, нависнали облаци. Пак на дъжд се прави времето. Чуват се звънци някъде нагоре по Китката. Не са овци това, говеда са. Пасе ги един рус, кьосав циганин с едно черно като въглен циганче.
По реберите, по вододелчетата, обрасли с папрат и бабина душица. Далечините опушени, едва мержелеят в тъмата. Все по хоризонталите, надраскани от овчи копита. Овците вървят по хоризонтали и така правят пътеките си — те никога не кривят и не се дигат рязко по стръмнината, тия тесни овчи пътеки.
И пак през Фъруци.
Селото празно, няма никой по уличките му. После нагоре по пътя, който минава край редовете сливи на дезесе, тревясали и готови за коситба. Още нагоре, все по жиците, дето насядали гургулици и мъркат блажено. Тук е бѝло и вододел. Пътят нататък отново тръгва надолу, край жътвите, към Дамяни. Пълно с жътвари там. Жънат хората, със сърпове си жънат, като в старо време. Разчекнали крака, тук-там из жътвите стърчат трикраките дървени пирамидки на лулила и в люлките под сенките им гукат пеленаци. Също както едно време, време отминало и вече забравено. Мъже и жени, надошли от града да помогнат на своите в жътвата. Градски хора, неизживели още селското у себе си. Пълномощникът на Фъруци е от Дамяни и жъне на нивата си след работно време. Средна възраст човек, опечен и здрав като лято. Реже една сламка, пъха я в ракиеното стъкло и пие, после подава стъклото. Тука ние, казва, произвеждаме сламки, за да пиете вие там, у градо, ичкиите си… Със сламки, увити в хартишки… Аз, казва, съм първият кмет у България, който живее в един окръг, а работи в друг. Защото двете села са съседни, но от разни окръзи.
… Денят преваля, жътвата не преваля, върви си по реда усилено. Житата, които сутринта стояха зажънати, сега вече са ожънати и натрупани на петини, плъзнали като гъсеници из редките горички.
… После пътят стремително скършва и потъва надолу, край един друг поток, който тече на друга страна. Подмоли бълбучат в скалите, водопадчета бляскат, разплели светли коси по скалните падове. Вади ръмжат отстрани и отдолу. Жегата застива полека и се носи дъх на гора, на бук, напечен през деня, завяхнал бук, той свиква соковете си и отново става сочен. Старият път, изровен и пуст, по него рядко вървят, все слиза надолу. Вече притъмнява и вече светкат светулките. Светкат като далечни, много далечни мътни светкавици. Мънички светкавици, разлети в попивката на здрача.
Възвишението се казва Царасеник, има там една стара чешма. Оттам на запад се отваря широка мека долина, в дъното й тече поток. Стар път минавал през долината. Може и наистина да са били тук цареви, царски ливади — прилича му да бъде царско място. Преди стотина години и повече някой хаджия Димитър се наел да кара пощата, която минавала през долината. Па му харесало това място, било пусто; построил яхъри за конете, построил и пощенска конна станция, дето отпрягали трите заморени коня и запрягали други три нови, отпочинали. После хаджията дигнал хан, ханът сам братясал с кръчма, кръчмата — с бакалия, продажба на брашна, трици, зърно, разни други стоки на едро и дребно. Колибарите слизат да пазаруват тук. Отварят се още дюкяни, още кръчми, прииждат хора, почва търговия, отваря се обущарница, касапница, воденица, още една воденица, и още една, още по-модерна. Започнал живот, започнало движение, за движението трябва мост през реката, в която се влива потокът. Моста построил пак хаджията. Пари му дала една богата и хубава Фатме, кадъна, негова либовница. След Освобождението има вече десетина къщи — Лъговете. Кръчмари и касапи повечето. След това един отваря работилница за веялки. А за ремонт на веялките трябва ковачница. Отварят и ковачница. По нея още една — за дребни домашни потреби, като дилафи, саджаци, долапи за пуканки и прочие ситна железария. Ето и гостилница се появява. Ето, заправя се и железница. Прииждат работници от разни вери и нации. Най-много българи, разбира се. Българи от всички околни колиби. Никакви машини. На ръка всичко — това тунели, това мостове, изкопи, насипи. И, разбира се, всичко живо след това легнало от силикоза. Легнало като траверси под желязната линия — и вече не станало. А линията станала. Минала през Балкана от юг, изкатерила се и хукнала през полетата на север. После пък рекли да правят от нея клон, да върви покрай Балкана. Отде да тръгне тоя клон? Един депутат поискал да тръгне от неговия град. Друг — от неговия. Третият дигнал ръка и рекъл: ни от твоя, ни от неговия, ами от средата…
На средата били Лъговете.
Един човек от общината нарисува картата на лист, нареди колелцата на колибите надве-натри, надраска съкратено имената им: Доч (а), Дур (ча), Шуш (ня), Къ пъ (Кърти пъня), Кук (ля), Су (холой), Ра (до)…
… Снощи валя дъжд, бях в близкия манастир, когато започна. Бяха светкавици, беше трясък. Дълбокият каменен казан, в дъното на който лежи тоя манастир, грухтеше и се клатеше да пада. А когато гръмотевиците отминаха, влаковете пак започнаха да пищят един през друг, като минаваха през казана. Цяла нощ пищяха.
Тая сутрин е тихо, свежо, измито, пътят чист и всичките му камъчета промити. Август, тих, с бяла светлина — започва бялата светлина на дните, когато и слънцето е друго, и въздухът друг. Зреят сливите, зреят ябълките, червеят вече, край пътя ги има много. Пътят се дига полечка нагоре, на изток, все въз баирите, а те са леки, прости баири. Все въз баирите. Долу реката шушне из вировете, гората зеленее насреща, гургулици гургучат там. Пушки пукат някъде далече. Днес е ловен ден, ловджиите требят полезния дивеч, който днес е обявен извън закона. Водата все си шушне в тишината, водата слаба, омаломощена, едва лази по камъка. Дъждът беше малък.
Настига ме каручка. В каручката — мрежа, навита на руло, до мрежата — бичкия. Каручката кара възрастен човек. Петър се казва, бай Петър, той строител в дезесе, сега ще строи сушилня в Радо. За Радо ли си? Е, заедно сме… Сушилня за сливите. Сливи много. По тоя край, нашия, сливи да искаш само. За ядене стават вече, режат на език. А мене бабата ми се спомина. Бог да я прости. Та сега съм намислил пак да се женя. Ама не знам как ще доде… Има една там… бива я и ме иска… Ама за тая работа първо тряба да си направя зъбите — и съм готов. Че зъби нямам. Та тия дни се каня да ходя до града. Лекарят ми е казал: когато кажеш, бай Петре, тогаз ще ти направя зъбите…
Радо. Дол, зелен и влажен, къщите облепили двете страни на дола. Едната страна гледа на залез, другата на изгрев. Пълномощничество; стар телефон като кутия, желязна тракаща вилка, стар държавен герб с небрежно изстъргана царска корона. Пълномощникът Боно говори по телефона с енергото, обяснява: гръмотевиците снощи повредиха тока и ток няма, и хладилниците развалени, може да се развали и месото… Хладилниците в женската лудница. Тук има лудница за жени.
Боно, селски човек, сух, сърдечен и прост, няма хитрина, няма дипломация, говори просто и искрено. Баща ми, казва, с дървено рало ореше земята, аз водя кравките, той ме бие с копралята, че не водя добре. После вършеем с диканята на хармана, а сламата бутаме с тлъкането… А сега тряба да ходя до Руса, ракиджилница ще правим. И едно обръщало ще правим, за рейса. Като иде от града, да има къде да се обръща…
И отиваме на Руса заедно с Боно. Колибите са от другата страна на дола. Познатите стари каменни и дървени къщи, все така повече напуснати, дворове зелени, избуяли и подивели. „Ей, ба Андрео — вика Боно, — ще додеш ли да правим обръщало бе, ба Андрео? Че тряба обръщало…“ „Е па, щом тряба…“ — обажда се ба Андрео.
Ба Андрео строил Анкара при Ататюрк, шест лири надница. Сега ще строи обръщало. „Бабо Йордано, ти ще додеш ли?“ „Ох, Боно, Бонооо, нещо ма тегли, дърпа ма… сърце бодро, а снага не държи, Бонооо. Ма ще дода, щом за рейса…“ „Бабо Йоне, ти? На обръщалото, трудоден? Такива работи не е имало по твое време…“ „Нямаше — отвръща бабата. — Ама имаше па празници. Че Колада, че Великден, че Гергьовден… тъй беше. Хубаво беше…“ „Хубаво беше, че бяхте млади и хубави“ — додава Боно.
— А сега няма празници — продължава бабата. — Като доде Увѐдене (Въведение Богородично), като заговееме… и служби правехме по празници… и на момчетата кравайчета, а на момичетата питки раздаваме. На гроздобер ходим с корабите за грозде, долу, в полските лозя. Ще докарат нашите кораба пълен, ще го смачкат, ще го нагласят. И сабайле пак, с биволските коля. Скрибучат ония коля, квичат. Десетина-петнайсет дена жънем на ръка, по двайсетина дена вършеем с диканите. Па се караме кой да води воловете в диканите. Че то трудно се води. Затънеш до пояс, че и до гърба биля ти стига класът, па жега, па осил ти се набие в ризата, ония волове пуфтят и ти стъпят на петите, ще те прегазят като нищо… Не ти се водят волове, не ти се гледат волове, ами удри с тояга през задник — и пак водиш, къде ще ходиш…
… А тук, дето са къщите, било гора. Изсекли гората старите и си направили къщи от цепени мешови талпи. И у сяка една къща — скривалище. Като доде турчина — бягат у гората през скривалището…
… Като изсекли гората, направили бахчия, вощка. А като се наложили даноци на вощката — изсекли па нея. Та станало пак гора, както било. В тая гора, доле у дола, мечка се е мечила. Па къщите ниски, покривът опира на земята. И доде мечката, качи се на покрива да се грее на коминя… Тъй…
Върби зеленеят във влажното долче, дето се мечила мечката. Една върба паднала напреки, но още живее. До нея друга върба с голяма хралупа и в хралупата една кокошка си мъти яйцата.
И още един древен старец се мярка из пътищата ни. Дядо Генчо. На деветдесет години човек вече. Бил секретар-бирник на колибите наоколо, бил държава и власт. После станал земеделец като другите. Копая си, казва, и ора си досеги. Дадоха ми пенция хората, добре съм. Баща ми бил първия кмет на колибите след турско. А аз свърших трети клас. Станах писар, после бирник. Всичките войни съм прекарал и всичките револуции — на село. Един не е протестирал от мене ни за един гологан. И като дойде новата власт, станах пак секретар и почнах да ги уча как да управляват. Добре, ама като се понаучиха малко, почнаха да ме подиграват. И един път, като правихме избор, забравили да ме пишат и мене, та после искаха да повторят избора, ама бабата викна и не даде. И така си остана. Ма аз пак си ходех на общината, да помагам. И като доде човек от града — все мене викат… До петстотин иляди кила каша за ракия съм мерил. До един тон ракия вареше един човек. Ракия… да я пущиш — селото ще завлече. А през войната, през оная война, беше гладия голяма. Моята сестра с чувалче ходеше да моли тук-там за жито, за брашънце…
Дядо Генчо е суров, строг, с голяма бръсната глава, големи ръце, големи крака, големи черти. Всичко му е голямо, и гласът му голям — едър, бавен и боботещ. Само малко недочува старецът.
… На майка ми, казва, дядо й бил воденичар, с брада до тук. И викаше. Ще доде ден, вика, ще дадеш книжчица — ще ти дадат хляб… Тъй викаше. И туй всичкото се сбъдна. А през войните — реквизиция. Народа реве. Народа събира храна, на вагона пише: „За фронта“, а германеца го задраскал и писал: „За Берлин“! Имаше лоши хора тогава, хора курвари…
Всред селото, горе, дето се събират в гънката на дола двете му страни — чешма. Пише на чешмата: От повиничарите на Радо. 1927. Вода от няколко ръкава шурти, зеленясало наоколо и тинясало. Над чешмата стара черква. Било училище, издънили му източната стена и сградили олтар. Искали да градят с едни съседни колиби обща черква, в Попски трап един. Но не се погодили и всяка колиба си направила отделно. Това в турско. Подкупили пашата с малко блажно масло, овче масло, и една делва мед — и пашата дал разрешение. Камбана няма, вместо камбана закачили на гредата желязна дъска, чукат дъската и тя бие на камбана. Над чешмата и черквата се дигат няколко големи, сенчести, усойни липи.
— … И много добре си здадох службата — допълва дядо Генчо.
— Една стотинка чузда не съм свил. Ама не станах богат, айол… Какво са е прекарало, какво са е преживяло, то туй не може да се опише. То дълъг живот бе…
Две дългополи циганки с камари кошници на гръб обикалят селцето от вратник на вратник, викат: айде мари, кошницитеее!… Дядо Генчо взема две кошници, голяма и малка. Колко? Осемдесет стотинки за двете, дядо. На ти петдесет!… Дай седемдесет!… На̀ ти петдесет!… Шеесет ще дадеш за двете… Петдесет — и бегай. Дай барем още пет стотинки бе, дядо… Хайде, на ти още пет стотинки… И пазарлъкът спира на петдесет и пет стотинки. Животът е прост и евтин, стотинките имат значение…
Като се връщахме с Боно от Руса, Боно се отби в женската лудница да види хладилниците. Жените лежаха на пейките, една жена непрекъснато дърдореше неприлични думи, като че се караше. Другите слушаха безучастно. Една правеше тайнствени знаци с ръце и уста. Други стояха до оградата и тихо гледаха навън. От време на време някоя от жените викаше късо и рязко като нощна птица. Друга, със скъсан халат без копчета, току отваряше и затваряше халата и откриваше голото си тяло — по-бяло и по-младо от лицето й, правеше знаци, като да праща въздушни целувки. Какво бе станало с тая жена, какви подмолни и неведоми сили я караха да прави това? Дали лудостта не е пълното разголване и пълната откровеност, недостъпни за нормалните хора, които сами наричат себе си нормални? Една нисичка жена се залепи за нас, искаше да се обадим на сестра й — в едно далечно полско село, да й носим много здраве… Ще те женим скоро, каза й Боно, само тряба да си ушиеш нова рокля… Жената, някъде към петдесетте, цялата засия. А, ще си ушия, казва, ще си ушия нова рокля…
Чешмата там, в главата на дола, все си приказва и бълболи нещо, жабунясала и затънала до гуша в мокрота. Над нея стои и слуша черквицата, самотна и празна, и червеят на времето невидимо гложди камъните й. В хоремага продават ракия и дини, които все излизат зелени. Хоремагчията се кани да излиза в полето с един свой приятел, да ловят пчелен рой с една тръвна; тръвната е от трева, вързана с тел и разперена като колиба. Роят бил в едно кухо дърво, провъртяно от кълвач. Ще провъртят друга дупка по-долу и ще я опушат, за да бягат пчелите нагоре. Ще натъркат тръвната с маточина, ще я заложат на горната дупка и ще чакат пчелите да се налепят в нея. Те ще се лепят на топка, топката все ще се уголемява, ще се люлее и клатушка…
До късно вечерта се чуваха птичите резки подвиквания на лудата.
… Сутринта отрано Боно беше на крак. Заприиждаха мъже и жени, започнаха да ровят с мотики и лопати — обръщало ще правят за рейса. Пристигна после рейсът, обърна се криво-ляво, почина си и пое обратно за града. И почна да събира народ по пътя. Дебелозаднести жени с торби и чанти, бохчи, пълни с вълна. При една от колибите се качи пълничка невяста, приятна наглед, със златно зъбче и подрусваща се пъргава гръд. Приличаше на снимката на едно момиче, която гледах в Лъговете — едно усмихнато момиче, е хубава усмивка, от нея се виждаше само половината, единият чорап леко смъкнат в коляното. Момичето от снимката се стеснява, самото стоене пред апарата е неловко и срамежливо. А усмивката — чиста и хубава до недостъпност. Момичето пораснало, станало невяста — може би същата, която се качи в рейса, — станало зряла жена и само усмивката й напомня за онова поетично момиче от старата картичка. Тя е свободна, няма срамежливост, тя е уредила живота си в града, на колибите идва само „за продукти“, в града си има апартамент, златен зъб и златен мъж. Малкото момиченце, което пътува с нея, не прилича много на нея, но е хубавко и то с тая червена блузка и сива плисирана поличка. Момиченцето пее в рейса „Моя Дилайла, аз ще умра от любов“, майката приглася и се радва. Стринките, с огромните бохчи вълна на коленете, сядат, прилегнали на вълната, слушат и мълчат.
В града търся зъболекар. Но е неделя и зъболекар няма. Най-сетне намирам едного дома му, посочват ми го. Той преглежда болния зъб и казва, че работата по него е дълга и иска време. Време няма. Тогава той намазва зъба с нещо и болката утихва за малко. А след това почва пак — тихо и гризящо. Трябва да намеря и някой берберин[20]. Но и него трябва да търся дома му, по причина на неделята. Чини ми се, че като се обръсна, ще ми мине и зъбът. И ми посочват хората една „Белберница Толедо“, която е и спалня на белберина. Старинен креват с табли, на таблите нарисувани гърдести жени, като ония от рейса, полегнали жени. Белберинът е мъничък и мършав, всичките му кокалчета се виждат под кожата, с хлътнали бузи, така хлътнали, като че нарочно ги всмукал. И ако рече да се обръсне сам, трябва да си напълни устата със сливи. Пък жив, скоклив, бъбрив — все бърбори и от бърборенето зъбът още повече ме боли. Той забелязва, че нещо със зъба не е в ред, и ме успокоява, че и него го боляло лумбагото едно време, къде ли не ходил и не можал да го излекува. А пружината на тоя креват е много здрава, барем на шеесет години е и не мърда. Само че на лумбаго не върви пружина, та белберинът подлага дъски за по-твърдо. И не знае от какво му минало, от дъските или така си. А имал и жлъчка, боляла го жлъчката, та ходил по София, рекъл: или ще се живее, или ще се мре. И дал да му отрежат жлъчката. Упоили го така, че не усетил нищо, и после му показали жлъчката в един буркан. И професорът казал, че тя ще служи да учи младите доктори да гледат жлъчка с камъни. И сега, като отидеш в София, можеш да я видиш в буркана, ако искаш. Ама оттогаз бир да е да ме боли жлъчка…
Белберинът приказва непрекъснато и нищо не може да го спре, бръсненето е в редките почивки на приказването. Белберинът е по-скоро от Севиля, отколкото от Толедо. И толедската стомана на сечивата му явно се нуждае от точило добро. Той приказва и бръсне с къси, скокливи замахвания, както и ходи, брадата бръсне уж, а налита повече на врата. След около два часа бръснене станах и вратът ми беше отлично обръснат. И напуснах „Белберница Толедо“ с по-голямо облекчение, отколкото стола на зъболекаря.
После нагоре, към колибите.
Жега адска.
Уж е гора по склона, а пътят минава все по сухи места. Жега и жажда. Чак горе намерих едно скоро копано кладенче и пих с шепи, но с шепи човек не се напива, колкото и да пие. Не зная защо е така. От кладенчето надолу се стичаше мочурляк, сливови сенки — малки зелени островчета всред жълтата жега. И се унесох под една сянка, а всичко наоколо пука от жега. В просъница слушам: някой пали мотор, все го пали и все не може да го запали; моторът загъргори за малко и спре, па пак загъргори. По едно време пробуча по-силно, аха, запали се. Но угасна пак. Тогава се разсъних съвсем. Гърмеше не мотор, а облак, и слънцето отиваше в облака. И пак тръгнах нагоре по пътя. И пак съм жаден. Един човек пасе пуйки в едно стърнище, питам го има ли чешма наблизо. Има, казва, в Глуша има. А къде е Глуша? Натам. Напред… Срещам после един циганин овчар, питам го за вода и за Глуша. Оня те е излъгал, казва циганинът. Ѐ там, до гериза, има едно добро кайначе, може да се напиеш и измиеш. Само че трябва да се върнеш малко назад… Къде ще се връщам назад! Карай напред, към Глуша…
И ето го селцето, в долчето има студена чешма, коритата пълни с джанки. Днес от жегата из един път узряха всичките сливи, жълтите и сините. Наблизо един човек вършее с диканя и два вола. На асфалта притупаха едри капки. Отидох на сушина под една плевня, до нея харман, дървена грапа, плуг, сено. Идва селянин, носи чувал на рамо и силен мирис на лук. Вадил лука си и го носи в плевнята. Дъждът попрестава и няма нужда от сушина. Но докато стигна до другите колиби, дъждът отново заплющя. Бягай да бягаме. Под стряхата на една къща. Гледам — стая голяма, като салон нещо, пълен с жито. Салон на читалището. Натиснах бравата и вратата се отвори. Капчуците запяха като звънци. Излезе силен вятър и почна да пилее дъжда, да го пръска на прах през счупените стъкла. Постоях някое време в салона с житото, вътре топличко, приятно. Дъждът бързо отмина заедно с облака, гърмежите забоботиха надалече.
По улиците се стичаха вадички, асфалтът димеше, беше влажно и прохладно, миришеше на цъфнала царевица и треви, от овошките капеше вода. Хора не се виждаха наоколо.
Тогава видях Пръванкьо.
Беше се покатерил на една слива да бере сливи. Няма ли да се намокри? Не, той предварително изтръскал росата от дървото. Впрочем — накъде отивам? За Радо! Разгеле, и аз съм за натам, ще си бъдем другари…
Зелена шапка от док, нещо като каскет и фуражка едновременно, модел от петдесетте, брич и гумени цървули. Решителни кости на лицето и самоотвержен поглед. Къща си правя тук, казва. Като вила. Така ще караме. Колкото е останало. Не ща̀ София. Бях в София, не ща, благодарим… Оставих там жена и деца. Жената не ще тука, аз не ща̀ там. Майната й. Синът хулиган, дъщерята енцефалит, жената по мъже хукнала. Майната й… Баба била махлебашийка на всичките околни колиби, дето се гледат. Па веднъж дошли турци по лов и се разположили при нея на конак. Ядене и пиене. Дядо ми отвързал конете и ги пуснал да вървят, където искат, а с един кон побегнал накъде Русчук, преминал Дунава, та при руснаците. После става опълченец и се бие на Свети Никола, а след туй получава народна пенсия. Аз — сиромашия; искам да уча, бащата не дава. Взел ме със себе си, дюлгер ще ме прави. Ръцете ми се изжулиха от варта до кокала.
Тц, не ща̀ дюлгер. Друго ще уча аз. Тогава бащата ме дава на занаят при един шивач в града, шест месеца да работя без нищо, дърва да му режа… И веднъж режа дърва, а майсторът дошъл при мене и ме гледа… Аз режа, той пиян, казва ми: няма да режеш така, а така… Демек, на ситно да трия с бичкията, а той да играе хоро. Взех едно дърво тогава и го праснах по главата. И край. Избягах. А бащата тогава ме даде при Миньо Парата, пак на занаят. Ама не ща̀. Хвърлих напръстника и иглата и си взех чергата на рамо. Гимназия ще уча. Стоката ще пасеш — ми казват хората. И вярно. Кара-вара и станах овчар. Това после беше. В гимназия не отидох, ами в дърводелско училище. Изгониха ме и оттам. Отивам в Русе — и оттам ме изгониха. Отвсякъде ме гонят. Постъпих въздушни войски. Па ни разпределяха кой за къде, аз — за пилот. Но идва донесение, че съм с леви убеждения, пренасял съм бюлетини. Не може пилот. Та айде аеромонтьорска служба. И като бях запас, канехме се, аз и един приятел, да бягаме в Одеса с един юнкерс. Ама това се осуети. И с моя приятел през четиресет и втора сме дърводелци. Конспирация. Провал. Три месеца бичове и бой. Не провалих никого. Затвор, четиресет и четвърта. Дето лежал Левски, същият затвор. До април четиресет и четвърта. Излизам през април. Всичките ремсови групи трябва да ги възстановявам. Тия месеци два вечера не съм спал на едно и също място. Движение. Бях на разположение… Под предлог, че търся орехови трупи да правя мебели. На осми срещу девети съм Лъговете с Дамян, един мой приятел, и по своя интуиция отиваме в града да превземаме власт. И я превземаме. Мене ме назначиха тогава комендант на гарата в Лъговете. Да ловя из влака разни политически и да ги арестувам. Разни полицаи и бегълци. Командувам отряда, реквизирам. Викат ме през септември, края, да замина на фронта като политически офицер. После школа, военно училище. Генерала ме харесва, праща ме в Ленинград да уча артилерия. Учих. Връщам се. Началник кадри в университета. Петдесет и девета пенсионират ме. Моят приятел ме взема и ме прави председател на текезесе. Отсякох петстотин кубика кавак тогава, че много ни трябваха, и ме съдиха. Викат ме в окръжния комитет, така и така. От приятелите един се обади на министъра и му каза да спре това дело. Спряха го. Председател съм. Няма джип, няма кола — превоз ми е един зетор, трактор. После станах снабдител. С бутове волски се разправям, с овци и кози. А пенсията малка. Отивам в София, викам: дайте някоя работа. Пратиха ме директор школа подготовка кадри. Веднъж държа реч. И в речта не споменах едно име. Пропуснах го, просто забравих. Айде, пак сбърках. И пак ме снеха. След два месеца ме обследват тайно и ми отнемат всичкото — и активното, и ме уволняват дисциплинарно. Шеесет и седма съм овчар в текезесе. Старшия на двама овчари. Слушайте, друзя, трябва да ставаме сутрин в пет да зобим овците… Какво?!… А не може ли в осем?, пита един от подчинените. И зарязах овчарлъка…
Жертва сме на времето. Да можеше да отида някъде, дето има война… Слушай, братче, дай някоя добра жена!… Един ми правеше работа за една, тя трийсе и пет годишна, рекла: за тоя ли старец?… За мене, демек… Не ща̀ го!… Тука, като бях председател, с циганки съм лежал, какво да правя, жената не иска да доде. Сега и къща си правя. Даваха ми вилно място в София, аз ахмак, отстъпих го на друг… Рекъл съм да ме закопаят хе на оня там баир…
Някъде из нивите се измулиха двама ловци и дойдоха при нас, и те на път за Радо. Единият със зелени ловджийски дрехи, другият забол на шапката си фазаново перо. Весели и двамата, пийнали — това им останало, понеже няма лов. Тогава заваля пак и всичките се намушихме в една голяма бетонова тръба до пътя, на сушина. Ей, я да маанете тия пушки, че гявол ви зима, какво сте ги насочили така!…, сгълча ги Пръванкьо и двамата послушно изпразниха пушките си.
… Събуди ме радиото сутринта. Гърми онова радио, та ехти в дола на селото. През етхежа му оная, викащата луда, реве като лъвица. И пак почна да вали. Първо избоботи в облаците и после почна равно да ръси. На изток светлее, но все си ръси. Един от затегнатите и бавни, равно изливащи се августови дъждове, с които времето спира, а междувременно настъпва есента. Заръси, спре, заръси. Едно мрачно слънце се показа иззад облаците. Духа вятър и облаците отиват на север, а това е знак, че времето няма да се оправи скоро. Минават по пътя хора, сгърбушени и сиви.
… И бяхме при Божиль.
Нисичък, сдъвкан и омачкан от годините, но с добре построени, полегати и набити плещи. Познава се, че в тия плещи имало някога сила, от която останала сега само жилавината. Мъничък човек, като го гледаш, а с огромни лапи, напукани и огромни като гръб на костенурка, толкова огромни, че не вярваш да са негови. Негови са си. И много знаят тия лапи, много са любопитни и каквото пипнат — пипнато е; и каквото похванат — все отръки им иде. Зад вратника, под сайванта, е разпиляно в безреда и творчеството им, и инструментите им. Свърдели и пили от всички възможни калибри, ножове, ножовки, зъбни колелца, веялки, центрофуги, каменни точила, счупена пушка сачмалийка, върви и кабели, бурета, каци, карбидна лампа, ярмомелка, коси, изтрити до ръба, бъкли, една точилка с крачен педал, уред за нарези, брусове — фини и груби, белегии. И прочие. Все такива работи. Даже един бронзов бокс се търкаля там — трябвал му на млади години.
Отсреща стои до къщата бабата на дядо Божиль, прежълтяла бабичка, смръждена като изсъхнала жълта джанка. И все нещо се вайка с плачещ глас, все кълне стареца: о, господ да го убие!… О, господ да те убие!…
Маанете я, не я слушайте, казва дядо Божиль.
Един еребат петел без опашка кълве една кокошка, натиска я и я мачка, иска да я възседне, тя се варди и бяга, той по нея.
Старецът вади една кремъклийка пушка, ще я поправя. Едно време, казва, ходехме на зайци. Ама зайци. По пе-шест, врежат ми се в раменете. А сега… едно пиле да удариш — вече е лов голям… А тая пролет си запалих тлъкането с една свещ. Цял се опърлих, бинтоваха ме, само очите ми се видят…
Останал жив.
Пъргав, жив, весел, все плува, плува, никога не потъва и никога не е потъвал, едно вечно добро настроение, едно въображение, което не почива никога. Направил си глистарник, развъдник на глисти. Оставил в един трап слама да изгние и в нея си развъдил глисти. С глистите си храни кокошките. Сам си прави петала за магарето. Събира сливи за ракия; по половин тон на ден, казва. Сливи много, няма кой да ги бере. Няма ли? А дядо Божиль, като си няма друга работа? Той си има много други работи и всичките ги кара наведнъж. Някога попипвал и от гората; сякъл веднъж без разрешително. Па минал лесничеят. Не горският, горския ние го знаеме. Лесничеят минал, ама преоблечен. И пита кой има дърва за продан. Аз имам, викам. Ти ли? Тъй кажи. Я дай да ги видя… Така… А дай сега разрешителното… Е няма. Няма ли?… Така… Я ела сега ти, сине майчин, да ти съставя един акт, че да ти държи топло, докато си жив… И ми състави акт, синковеца. За акъл парасъ, друг път да не пипам държавно. И не пипам. Закон. Край.
Тринайсет пъти съм падал от дървета и от зданията. От седем до единайсет метра. Зет ми падна от метър и половина и умря. А аз не умрях. На един завой като се откачих веднъж, с все каруца и коне, та петнайсет метра се търкаляме омешани. И на, нищо ми няма. Карах дъски тогаз и онова конче като се подплаши и като рече — давай! През гората, та право у дерето. Попиляха се дъски и потойници, климии и колелета. Кончето се обърна нагоре с краката, а аз съм умрял. Ама като поръси дъждец, се съживих…
Луд е дядо Божиль, луд. И луд е бил всякога. На млади години, където има сватби, пристануши и кражби на моми, там е Божиль. Бие и го бият. Юнашки бие и юнашки търпи. Па и сега даже е готов на лудория всякаква. Окото му като на пръча, шарено и дяволско, гледа малко по-другояче, не като хората. И другояче мери.
— Ама и мене ме биха веднъж. Карам в града клечат габър, една кола, ще го продавам, дечицата си храня. И на контролата ме спира старшията Миндов. Стой, какви са тия дърва, откъде са и впрочее. Казвам му аз, а той взе и ме би. Ама и той бял свят не видя. Очистиха го…
— Него на Девети го очистиха — обади се Боно. — Знам го аз Миндов, много гад беше. Той и мене наобикаляше по онова време, ама не можа да ме хване…
… Идват една нощ нелегални — продължи Боно, — ама късно през нощта. Няма откъде да влязат и рекли — през коминя. Спуснали най-малкия, Папаза, та да ме събуди. Че тежко спя и се не събуждам. Спуснали го, ама той се заглавил в коминя при дървото, дето държи веригата. Издърпали го нагоре и пак го пуснали. Тогава попаднал в харанията, големия бакър, а той пълен с вода и в него накиснати седем заека. На другия ден старшията идва. Миндов. Повъртя се из село, подуши насам-натам, ама нищо не можа да намери и си отиде. Друг път пак бяха дошли моите познати, пак през нощта, ама било отворено и те спокойно си влезли. Будили ме, будили, ама аз се не събуждам лесно и не мърдам. Че тежко спя. И те легнали в стаята да спят, напълнили стаята. Сабайле гледам — стаята пълна с народ. Моята къща я знаеш, има добър обзор към пътя, дето идва отдолу за село. Гледам аз — а!… петдесет души полиция пъпле накъде село, иде-иде, ниже се по пътя нагоре. И ги води тоя старшия, същия. Тия хора при мене идат, викам си аз, ама не ме свърта. И по корема мравки ми лазят… Ставам аз и отивам в пълномощничеството, ма аз си знам как отивам. Имах там един приятел и го питам накъде отива тая полиция. Натам, вика, през Руса закъде Българе. Търсят едного, вика, ще блокират къщата му да го заловят… Аха. И си отдъхнах. Ще уловят опинки. Тоя, дето го търсеха, беше в моята къща тогаз. С другарите си. Ама бая бях се уплашил тогаз…
… Радо е високо в дола, в главата на дола, на върха на дола, може да се каже. От западна страна на тоя дол, зад хребетчето, пак почва дол и пак познатото: гори, пътеки, ливади, копи сено, много круши, заринали земята, покарала зелена трева, потоци, сливи, увиснали до земята от плод. Пътеките се спускат все надолу, надолу към реката, там е и линията, понякога просвири влак и тътенът дълго ехти в дола, докато потъне из тунелите. И тогава пак се чуват овчи дебели звънци, подрънкват кротко и занесено. Колибите на Дурчака се провиждат през дърветата, диви и питомни, разчекнати от плод. Едър калдъръм, подгизнал, разкъртен и грапав. Припръсква дъждец. Едно куче лае отвътре, от двора, и си завира муцуната през голямата дървена вратня. Ако вратнята е отворена, сигурно няма да пристъпи и крачка навън. Сега уж вратнята му пречи… Изобразява пазвантска стръв, изкарва си хлебеца. Лае.
И излиза отвътре една млада мургава хубава жена с две бляскави зъбчета отпред. Питам я нещо — за кучето може би. Или може би за дъжда, който иде. Или за траура през косата може би… И тя отговаря нещо — може би за това, че работи в града и че дошла тук, при мама, да си направи компоти, или казва нещо друго може би. Може би… Престилката й мокра, тя се усмихва, зъбчетата блясват и я правят по-хубава. И очаква да я питам още нещо, и става още по-хубава и по-мила, такава усмихната и чакаща. Не зная какво да я питам и питам за пътя. Пътя? Все надолу, казва, надолу по колника карай… Но точно сега не ми се кара надолу по колника, точно сега, когато небето е натежало от дъжд. А тя все още стои и все очаква още нещо да я питам, нещо последно или нещо първо. Стои… Тогава излиза, пъшкайки, от вратника едно старо-харо, стара една бабичка, сяда на пейката и гледа сопнато — и думите ни замръзват от студ. И пита сопнато откъде съм. Отново почва да ръси, бабата се надига от пейката, казва на младата жена „хайде!“ — да се прибере вкъщи, а на мене пожелава един сопнат „добър път“…
Все надолу, по колника. Долината все слиза надолу, пътеката слиза с нея, долината е като чаша, пробита от двете дупки на тунелите. Долу е линията и реката бляска тъмна до нея. Надолу. Пръска несериозен дъждец, ливадки зелени, горички зелени. Песен в гората. Приятен джонихолидейски момчешки глас, думите не се разбират, освен едно „колко дълъг е този ден“. Когато ме вижда, момчето се смущава и спира да пее. Опъва чадъра си. Вече не пръска, а вали равно. Наблизо пасат две крави. Дъждецът се усилва, става дъжд, пътеката лъсва. На сушина под едни дървета. Но шумата им прокапва. А отдолу из дерето се чува жаловит и рязък женски глас: „Ела бе!… Абе ела бе, да ти пикая на…“. Припрян и нервен глас. Момчето се обажда и тръгва по гласа уж, но се тутка. И гласът от дерето отново се дере: „Ела бе, дай чадъра, че намокри боба!“. Момчето още заобикаля отдалеч къпини и храсти, а жената още по-плачливо и жаловито го вика: „Ела бе, къде се загуби, да ти пикая на чадъра…“. Момчето пак се обажда отдалеч, а гласът на жената приближава. И жената се измъква от дерето, на гърба й чувал с боб, и продължава да вика. Но момчето сега е долу, на нейното място — разминали са се и не се виждат. Дъждът продължава да се усилва, жената все така вика. Момчето се връща полека сега, то е толкова спокойно, колкото тя припряна. Тя излиза на пътеката, пред нея вървят кравите, тя вика и на тях да спрат, но те не спират — и на тях не им се стои под дъжда. Момчето най-сетне излиза на пътеката и то и тръгва към жената. Двамата дълго бърборят и се обясняват, и все се обясняват, докато се загубят из шумите нагоре.
Те нагоре, ние надолу. Все по колника, дъжд не дъжд. Докато стигна едни люцерни, през тях минава пътечка, пътечката хлътва в гората. После през реката излиза на линията и тръгва все по нея. И свършва в ресторанта на гарата при Лъговете, където вече са цъфнали червените и зелени рози на семафорите.
… По двете жици надолу, към дъното на усойното дере, все към дъното. На дъното е Рачак. Усойно зелено, калдъръм, свежо тревясал, вехнещи асми, вехнещи къщи, стаени и празни като плевните. Липа скрива една от къщите, която почнала да се събаря сама. Прокапал и свлечен пустиняк. Къпини, черни и лъскави, зреят. Къпини обграждат дворовете и праговете. Къпини, по-непроходими от телени мрежи. Всичко буи и зеленее. Всичко — освен къщите.
— Оп!… — глас отнякъде.
— Троп!
Единственият тукашен жител, дядо Нед, който ходи с две патерици. На едната патерица турил дръжка от рог. Мършав, с таке, бъбрив един старчок, всичко знае. Къщата му дълга, сложна, с множество пристройки и надстройки, камара от добавки, доправки и поправки. Парцалива къща, окапала като стопанина си, подпряна и тя на патерици да не падне. В една от пристройките се намира старата дървена преса за восък. Един влак вощина се е претопило тук, в тая фабрика, казва дядо Нед… Одих за ляб сабайле… А имам унука у града, не е мераклия за учене, ами е мераклия на коне, на мотори, на каруци… каруци да прави и да ги продава. Малки каручки, хората ги търсят… А пресата не е проста работа. Като изстискаме вощината, от нея капе мед, дето останало по питите, медовина му казваме, от нея варим ракия. Царете ни викат назе… Мой дядо Тотю… Куршумлия бил, стрелец. Срещнал едного турчина, турчинът си отплещва пушката — и дядо Тотю си отплещва пушката. Ама дядо по-бърз — ударил го. Имал турчина мешинени дисаги с пари — дядо ги взел. После баба, като изсипала ботушите му, а те пълни с пари. И отгоре малко овес, да се не познава. Уж ги напълнил да се не свиват кончовете. После дядо забогатял, почнали да му викат Царя, понеже богат. Бил едър човек, все при него идвали турците, пръв човек бил. Тука било запазено, у Рачак, турци не минавали много, понеже затънтено и настрана от път. Ама и баба Нейка знаела турски да приказва и как да посреща турци… А баща ми беше грамотен, кмет беше. А аз имах едни волове големи, два метра волове. И ми викаха Царя… Аз сега си виждам без очила. Като ми турят очила — не виждам… Мене ме викат у града моите хора, ама тук си ми е по-добре… На Обекта търсят едно имане. Пари. Па други искат да го видят при Царската воденица туй имане. Ама не е… Аз стоях двайсет и пет дена у града, у криминалната, зарад восъка. Че правя восък. Ние сме дванайсет деца, аз съм дванайстото. Мене ме викат у града, имам си там отделна стая. Ама не ща… Мене един стар руснак беше ми дал скица едно време за едни пари. Зад Сухия геран, там, казват, били тия пари. Пък аз Гераня го зная. Майката на едного, повторница, като копаела, па чукнала една плоча. Подигнала плочата — вътре бакър с пари. Та повикала баба Дена, дето слугувала в черквата, викала я да стои на пътеката и да варди да не дойде някой. Па имаше един дядо Миньо, рекъл да премести една плоча до прага. А под плочата пари… А дядо Миньо много обичаше хора прибирници. И после тоя дядо Миньо с тия пари почна да прави черква. Ама още не е доправена тая черква и досега… Тия са японски кокошчици, виж ги кви са мънинки. Има три петлета от тях, сутрин пеят, та се късат, на тънинко пеят. А има едно черничко, циганче му викам, то сега си менува перушината… Па един друг с коне стоял на една поляна, копано било там, рекъл да порови още, та да накладе огън и да си опече една тиква. Добре, ама като ровил, чукнал камък, то на кухо бие. Плоча било. Дигнал плочата — един половяк пари… Мене ми викаха Царя с големите волове. У града като правехме къщата на големия ми зет… Мене сега ме викат там, има една стая за мене отделно. Ама не ща. Че отървам по малка нужда. Оттук натъй де ще ида аз. Тук си ми е добре. Като се намокря — суша се сам…
Един голям зелен скакалец лази по дочения крачол на дядо Нед и го опипва с мустаците си.
Дядо Нед на портретите не е дядо, ами е едно младо, напето момче. Ето ги двамата с бабата — и тя не е баба, а млада и хубава невяста, ваклоока, гледа под вежди, усмихната хитро. Снимка и от войниклъка: група войници — и дядо Нед с тях; всичките с мустаци, само той без мустаци — като най-младо мустаци не му покарали още. То е музикантската команда. Дядо Нед свири на басфлигорна и басфлигорната му избила двата предни зъба. Имаше, казва старецът, един вещеви ключар, та той ни учеше на ноти: це, де, еф… Има и едни големи ноти, дълги като ооо… И свирихме атака на Бунар-Хисар. И сме качили оръдията на покрива на една къща, а неприятела очевидно го видиме…
Къщата на дядо Нед е на края, до дерето. Там някъде из обърканата си къща е и старецът, или се тътрузи из запустелия двор с четирите си крака. Двата, дървените, се влачат и те, грабнати със сгърчени пръсти, които добили формата на сгърчеността си от патериците.
… Там, в тоя зелен усой, си избрах място, там исках да живея. При дядо Нед с патериците. Да ме лъже как неговата басфлигорна помагала на атаките. И къде има закопано злато…
Има там, в усоя, една стара къща, цялата увита с къпини, заглушена от треви и овошки, с тишина, бръмнала от пчели. А в усоя цъцри слабо, но весело неуморно поточе.
Там…
Мирис на завяхващи треви, които стават сено. Лятото неусетно мина билото си и навали отвъд. Дренките се събаряха като градушка, никому ненужна. Черните косове дообираха крушите, ненужни и те. Последни втасаха ябълките. Ябълки от всякакви вери и соеве, те и след беритба се понамирват тук-там по дърветата за баберкуване май чак до нови.
Ту дол, ту рът, зелени гори, зелени поляни, от всяка пазва на гората бълбучи вода, като сълза бистра. И у всяко глухо усое, у всеки припек и дол, и рът е постървена плявата на тукашните селца, махалички и колиби, по няколко къщи с плочени покриви, лишясали и нахлупени като капи върху главите на къщичките, обвити в зелено, скрити в зеленото. Зелен край, всичко му зелено, весел и страшен край, място на детски приказки, юнашки и страшни. Останали са тук само дядовците и бабите, припичат се като гущери край зидовете. Младите викат и старците при тях, в градищата. Не щат. Някои отиват. Други отиват за зиме. И лете се връщат като птиците, и пак мъкнат клечки към почернелите гнезда. Те си заминават полека-лека, довършват се. А тъй като бабите умеят всичко, но не умеят да раждат деца, и понеже производство на деца тук няма — довършват се и колибите. Къщичките си стоят, здрави и читави. Наоколо така слънчево, така гергьовски ликуващо буят тревите и горите. Като че стопаните са някъде наблизо по работа и ще се върнат довечера. Няма да се върнат. Калдъръмите на малките улички със своите улами — вдлъбнати осеви линии, наредени грижливо камъче по камъче, всяко камъче излизгано от дъждове и копита; пътеките, удълбани от краката на толкова поколения хора и добитъци… — всичко обраства с трева, която покарва и умира негазена. Сливи, ябълките цъфтят и зреят, повечето така си капят, няма кой да ги бере, вятърът ги бере. Казват: някога живот се живеело тук. Народ се разшавал, стока заблеяла, живот — гъмжило с всичките шарки на радости и неволи. И постепенно всичко това — колибите и пътеките на миналите жития-бития — се поръсва с кротката, сивата пепел на забрава и печал…
Най-много от тая пепел е поръсено над Скорците.
Минах оттам, когато лятото догаряше, но беше още лято. Минах през един баир, дето пасяха овци без овчар. Овците тук могат и без овчар — няма къде да бягат, няма от какво да ги вардят. Баирът се спускаше върло към пладне. По тая страна имаше високи слогове. На един от слоговете попадали круши от старо дърво. Круши медени, като мед сладки, угнили като дивите, с вкус на диви, а иначе по-едри от питомните — големи като топузи на кантар. Останали от старите скорчански лозя. Било лозя тук, по склона, сега помен има от тях. Но когато били лозя, колибарите от съседните колиби, дето няма лозя, се научили да ги крадат. Качи се някой на високо дърво и гледа. И ако няма наоколо хора, пее: айденде, вътренде!… Така обажда на своите приятели да влизат вътре в лозята. Зададе ли се човек, съгледвачът сменя текста: айденде, вънденде!… Стари скорчани си спомнят с тъга това минало и се подсмиват на спомена. Било… От старите лозя останали слоговете. Тук-там и някоя круша, като оная, медената. Другото е гола орница, утъпкана от овците. Останало името — Лозята. А склонът отива в дола, пълен с гора, гъста и влажна. От гората друг склон се дига и прави рътлина. Там, на тая рътлина, е Скорците.
За последен път бях тук през една дълбока есен, бе валял вече първият лек сняг. Има права пътека, тя минава нагоре през папратите, през шубраките, най-горе сече едни неорани стърнища, влиза в гората и излиза. Снегът не беше кой знае колко, само бе запрашил горите и поляните. И чудно нещо: гората още зеленееше и въпреки мнимата студенина на зеленото тук, това зелено под снега беше топло. Както бе топла и пътеката. Тя единствена чернееше, макар че по нея не бе минал никой от сутринта. Още пазеше топлината на хората, минали тук преди.
После гората, дебела и усойна. През нея се мяркат първите къщи. Над пътя в деренцето — стогодишна чешма, обрасла с плачещ мъх. Тоз источник ся направи от Белчо… през… Буквите едва личат. Водата пада в голямо корито, минава в по-малко, още по-малко, най-малко… Пет корита. А като се мине вратникът на дядо Нидялко — железата на вратника наредени като струна на лира, по някоя старовремска мода, — отсреща на рътлината, само че от друга страна на рътлината, пак се гледа Скорците.
Селото може да се е заправило горе-долу така: отначало къщите били в един чувал, добре разбъркани. Изсипали тоя чувал от най-високото място, къщите се търкулнали надолу и спрели коя къде завърне. Най-леките най-отгоре, по-тежките надолу… Къщи една над друга, една от друга по-издокарани и по-богатски. Калдъръми с точно отмерени улами по средата — улеи, дето се оттичат дъждовете. Зидове, високи и дълги като на беглишки хамбари. Улички, които братясват една от друга и чертаят немислимия, неразгадаемия план на селото. За какво ли пък му притрябвал план? Стига само една уличка да води за града, две-три за горите и нивите. Останалите — за домашна употреба. Да са по-оплетенки, та да е по-задушевно и домашно. На долния край — черквата. Стърчи ръждясалият кръст, килнат настрани. Сложна желязна орнаментика на оградата. Черквата цялата от дялани камъни. Липи расли от южната страна. Веднъж по липите се покатерили айдуци, проникнали вътре и задигнали нещо от скъпоценната църковна утвар. Затова после отсекли липите. Камбаната донесли от Русия някога. Изпяла песента на толкова празници и тъги навремето — сега мълчи самотна. В черковното дворче, удавено в къпина, дигат глави над къпината няколко горделиви паметници с портретчета и имена на някогашни щедри църковни ктитори. Паметник с ангелче, лозов ластар и портрет: калпак, под него сериозен и мустакат, решителен образ, дрехи дънести, Иван Нидялков, роден през 1860, починал декемврий 1923. Почивай в мир, мили татко. От синовете.
Един от синовете е дядо Нидялко, за когото ще кажем две думи след малко. Друг паметник е на дядото на същия тоз дядо Нидялко — висок, най-високият паметник, стъпаловиден, с много пиедестали и два портрета. Нидялко Русинов, съсечен от злодейска ръка…
На горния край е училището, и то от дялани камъни и с липи отпред. Отдавна замлъкнал звънецът и не тичат дечурлигата с шарени торбички. Сега това е някакъв склад на дезесе, унил и глъхнал.
Срещу черквата е поповата къща, нова, но изоставена, внезапно изоставена, види се. Цялата в бурени, между праговете прорасла дива сливка, покривът прокапал, от таваните поникнали някакви гъбовидни кичури. Пустиняк. А иначе всичко си стои небутнато вътре. Лете трябва да разгръщаш бурените и да гледаш къде стъпваш, да не стъпиш на смок, който си взел за парче връв…
Никой не върви по тая уличка. Къщите стоят сънни, самотни и тихи, отдавна опразнени от човешки шум. На тая тук вратите и прозорци извадени, собственикът ги отвлякъл към новата къща в града. Подивялата асма отвън пуснала дълги лиани, те се намъкнали вътре през празните прозорци и напълнили цялата къща. На двора щерната (резервоар за дъждовна вода) кънти кухо… Празна е и оная къща отсреща. Долу е нещо като зимник или кошара; също и стаичка, облицована със сини дъски. Нагоре води стълбище, засипано с паднала от плетнята мазилка. Горе — салон, от него се влиза в разните стаи, наредени наоколо. Халки висят от тавана, за люлките на отдавнашни пеленаци. Камина го гледаш отсам, а оттам е една печка-джамал, една хитро измислена и вито изпипана печка, огънят в нея идва от камината, и един огън топли цял дом. Топли и краси. Чисто, приветливо. Къщите една с една не се схождат. Не зная каква архитектура е тая и на коя лавица я поставят — местна или вносна, възрожденска или някаква друга. Но това е българска архитектура, човешки удобна дюлгерия, съчинена така, че отвън да пълни окото на човека, отвътре да пълни душата му и да услажда тялото му. Ей това е строителство — за гледане и за живеене.
Оная голямата, светлата къща… Там веднъж един министър щял да отседне на конак, за почивка. Не отседнал, но скорчани пак си я показват гордо: тук щеше да спре на конак сам министерът… И ние не сме правени от дърво я.
Не са. Един старец беше изровил от вехтошаците някъде железните рамена на везни някогашни, и тая останка може да мине за герб на Скорците. Герб и многозначен символ: търговия, мярка в търговията, здравомислеща мярка в личния живот, богобоязлива и законопочтителна златна среда, която не може да бъде посечена и от сабя. Околните села — все народ прост, гурбетчийски. Дюлгери и бахчеванджии. Скорчани — търговци. До един. Цяла империя в дисагите на седлата им. Дисагите им — из цяла империя. Купуват, прекупуват, препродават. Вълна, кожи, вино, вощина, жито. И всичко друго, което вирее на българска земя.
… Една жена в мутвака[21] бърка качамак, около нея се навъртели кучето, прасето и кокошките. Все бърка, дълго бърка, а когато кучето много приближи и гладно погледне дали качамакът е готов, удари го с качамилката по главата. После пак бърка, а кучето се мъчи да оближе удареното. Мъжът вън дялка нещо на дръвника. Идва, казва, един тука да прави събрание. Па все бърза. Чакай бе малко, викам, не е баш така, оно и ние имаме малко разбирание… Шопар един. Оно и ние сме шопари, ама не е така… Та му хвърлиха бомбето оная вечер… Много нещо са е прекарало и претеглило, що нещо е минало през тая глава… Бабо, стана ли пусти качамак, че тоя човек само сливи яде?
Сливаци, натежали от плод през оградата. Бера си сливи и си похапвам. Но един старец от съседното имение се обажда, че тия сливи били негови, та да не бера толкоз много сливи. Все от моите сливи, вика, береш…
Добре де, няма да бера вече все от твоите сливи. Минаваме на качамак.
Тоя старец беше дядо Нидялко, за когото щях да казвам.
И тоя дядо Нидялко разправя, че неговият дядо Нидялко бил бакалин и „имал каприции“ с друг един бакалин, Белча Айдутина. И веднъж, като се скарали двамата, дядо-Нидялковият дядо казал на Айдутина, че може да го претегли със сухо злато. И после Айдутина го съсякъл някъде към Лъговете и го натъпкал в една пещера. Съсякъл го да му вземе парите и сигурно взел нещо, после забягнал. Но от златото все останало и за потомците. Семейството на дядо Нидялко имало тежки магазини за платове в София и другаде. От цял многоброен род старецът останал сам, гол като кол. Едни измрели, други се пръснали накъде видят. Петима братя, другите държеха дюкяните, аз — по вълна. Добрич, Силистра, Иджикьови, Дивиджикьови, Азаплари, Кечи-дере, Арнаутлий, Сребърна… Аз съм с едно око… Дядо ми го убили шпиони, айдуци, багабонти. Баш на Спасовден. Драли го да изкаже парите. А моите братя измряха сичките, само аз съм останал да тегля. Сички от Скорците са шпиони, багабонти и айдуци. Ще взема някое дърво и ще ги причакам някъде, ще ги утрепя и ще ги натоваря на каруцата, конете ще ги закарат у тях си… Едното ми око е глупаво, нищо не види. Другото гледа далеко. Е ония там баири и колибите — видиш ли ги? И аз ги видя…
Снимка от сватбата на сестра му. Тук е и майката на дядо Нидялко, гледа домакински и внимателно. Снимка от погребението на баба Райка, бабата на дядо Нидялко. Опечалените стоят около ковчега. Четири сина и една дъщеря. Синовете по градовете, дъщерята в Лъговете. Обула, казва старецът, едни гащи и оди с мъжете по линията да работи. Мъж й я оставил, курварин човек… Гробът на баба Райка. Разкошен паметник с позлатени краища и ръбове. Със златна боя позлатени. Злато да е, макар и боя — злато, злато… Една мраморна плоча с лъскави болтове завинтена за паметника: Райка Йовчева, на 79 години… Заровена в гроба на дядо-Нидялковата майка. Тя се е стопила, казва дядо Нидялко… та затова използвали стария гроб и същия паметник. Само завинтили плочата на новопредставената, за да закрие името на предишната и да се мине с един масраф. Портрет на баба Райка. Сини цветя на гроба. И мене, казва старецът, ще ме погребат тука. Отсега съм си приготвил дънестите дрехи за гроб… А баща ми е погребан до черквата. Два декара гора сме дали на черквата за тая работа. И едни големи пари…
Треволива пътека между плетовете, къпините и скребъра води натам, към тия няколко метра, дето е гробището. Тоя фасул, казва старецът, е целият мой. И люцерната моя. И бахчията. Всичко тука е мое, три декара място. А имах осемдесет декара и сто сливи. Всичкото дадох. Аз не съм комунист, аз съм самунист… И като отидох при партийния секретар у града, той добър човек и каза да ми възвърнат люцерната. Че бяха я зели. И ми я възвърнаха… Па като бях запас веднъж, аз съм фетфебел алталериски, и съчиних тогаз едно стихотворение: фетфебел мръсна гадина, що лежи цяла година, той със сабя се пъчи, орската челяд мъчи; сутрин рано става, кирки-лопати раздава, копайте, рекъл, мискини, туй до обед да мине, че друго следобед ви чака; капитан Пирго пристига, фетфебел му ръка дига, сичко подробно долага и тъй си воля налага; оня се люто разсърди, извади шашка френгия и на аскер думаше: сичките напред тръгнете и във ареста влезнете!… Слууушаме, госдин к’тан, нашето място е там!
Намерих го стареца да бере фасул в бахчийката си. Отбих се да му помогна малко — той ме накара да му обера целия фасул. Нейсе. После ме поведе вкъщи, извади шише ракия и една зацапана пластмасова чашка, отри я отвътре с палец и наля да ме почерпи — за бог да прости баба Райка. Дай, рекох, от шишето направо… А, опна се старецът, не може, че много ще изпиеш… Е, тогава пък никак да не пия, рекох, щом е тъй. А, не, тц, и така не иде. Се тряба да се пийне, ама малко, колко за бог да прости. Че пък що не ти арексва чашката, глей ква е убава! И не е от стъкло да се строши…
Малко див е старецът, сопнат такъв.
После ми предложи да му купя къщата. Колко? Толко. Десет иляди, казва. Но нямам десет иляди, дядо. Е, казва, като нямаш, защо си дошъл да гледаш къщата?…
Иди му свири с габрова цифара на проклетията.
Последния път, като минах през Скорците, видях на вратника до некролога на баба Райка, пожълтял и изкорубен вече, лепнат друг, по-пресен некролог. Дядо Нидялко? Не, измъкнал се беше старецът някак. Беше за дядо Нед, починал на 86 години, „като ни потопи в дълбока скръб…“
И ни потапя в дълбока скръб тоя край — толкова зелен и весел, и страшен, и хубав.
Овчи кладенци е като желязото — от студ се свива, от пек се разпуща. През зимата остават тук само тукашните жители, те са малко. Къщите, и те са малко. И балканът като че става по-малък, посивява, избледнява и пустее. По-височките върхове — запрашени със снежец. Из лъките, толкова зелени лете, ляга слана. Пак така гърми движението из прохода, но то си кара право, все край Кладенците, не се отбива и не спира. Пушат комините с лек, приятен дървен пушек. Кръвта в жилите на Овчи кладенци едва лази, Овчи кладенци се унася в дрямка.
Лете е друго. Лете гърми и трещи. Народ — наводнение. Народ, придошъл на автобусни талази оттам балкана, отсам балкана и от балкана. Народ булбука от къщите, от почивните станции, от колибите, пукот и трясък на моторни превозни средства, на двигатели с вътрешно горене и външна пушилка; звънко кънтят удари на тесла по дърво, дето строят вили; тухли, вар и пясък, гъмжило, глъч, скара и бира, жени, деца, жени с деца и мъже, старци и баби, поели своя сутрешен, усърден буболечи поход към баните. Овчи кладенци е курорт, нов, сега почва. Допреди няколко години беше нищо, бяха само кладенците с водата, която мирише на варени яйца, и една шепа къщи около водослива, дето се сливат две води и три посоки. Водата лековита и народът търчи. Преди четиридесет години умрял на сто и една години дядо Манчо. Помнят го старите: едър, едрокост, темелен старец с дълги бели мустаки, жив, любознателен, ханджия и търговец, пребродил балкана и целия турски свят навремето. Пръв той забил кола на Кладенците — слязъл от колибите и се заселил тук. Къщата му и сега стои, и сега е голяма, тежка къща, правена като него да векува. По зидовете на двора още стоят халките, дето кираджиите връзвали добитъка си. Дядо Манчо лежи на едно одре, застлано с кожи, продава сол, газ, тютюн на дребно, налива ракия и вино, сипва боб на жадните и гладни пътници. И все разговаря с тях, все ги разпитва кои са, отде са и от коя влъка са. И други колибари слезли от непристъпните си планински гнезда и се залепили около гнездото на Манчовия хан. По едно време селото стигнало до петнайсет къщи, от тях единайсет кръчми, останалите коларо-железарници. Никой не знаел, че на това място има такава вода. Водата я открили овците на дядо Манчо. Старецът поял овците си на реката, а когато реката прииждала мътна, овците избирали винаги едно и също място и оттам пиели. Разкопал старецът мястото, станали кладенци до брега, овчи кладенци, а овчите кладенци станали Овчи кладенци. Към водата тръгнали болни и недъгави, повлякло се кьораво и кьопаво. Прочул се и ханът около Кладенците. На хана прескачал по някой път да нощува Филип Тотю, той е от едни колиби в насрещния рид. Къщата на Филип отдавна е съборена и мястото се оре, но съветът сега иска да я дига пак. Тоя зелен край бил свърталище на хайдути и войводи, че и бърлога на прости разбойници. От Цепераните произлязъл един Бойчо, неговата чета ходела някое време с руските солдати на Дибич, после заради грабежа на един влашки чокоин била заточена в Сибир. Бойчо избягал от Сибир и през Турция се върнал пак в Балкана. И пак събрал чета — лете айдуци, зиме воденичари… Тия вехти хайдушки и айдушки истории хубаво ги реди дядо Марин вечер, като се съберем на диня и зеленобобена или гъбена чорба, която ни вари бабата му.
— Другарю, вие с това куче… нали разбирате?…
Разбирам. Кучето лае. То лае от сутрин до вечер, нощем си почива малко и сутрин почва пак. Непрекъснато, равно и тъпо, един мъжествен кучешки баритон, който се чува надалеч километри, даже повече. И даже отдалеч като че се чува по-добре. Понякога спира само̀, може цял ден да не лае. После почва отново, пак само̀. Не помага свиркане, шъткане, удряне. Умири се за малко, проскимти, опита плахо един такт с голям интервал, докато забрави пръчката, после още един. Като че е пълно с лай, който напира отвътре, и кучето едва го удържа. И щом усети, че не съм в стаята, отприщва лая. Не че иска нещо. На завет е в една вакантна засега кочина, всеки ден голямата бракувана тенджера се пълни с отлична помия от ресторанта, и вода има, и една купчина круши (то яде круши). Всичко има. С мястото не е свикнало, това е. Мястото ново и за двама ни. Или иска да си осигури почитта на местните песове — те, щом го чуят, се разлайват. Трябва да го махам нанякъде. Посрещнаха го любопитно, цялата уличка се изрина да види как се вози куче в щайга на мотор. Пипаха го, питаха дали хапе и яде ли хляб. Яде хляб и всичко друго. На другия ден то лая. На третия ден не го пипаха и не му даваха хляб. Един ми каза, че цял следобед не можал да мигне. Същият, с когото търсехме заедно квартири. Възрастен човек с голяма глава, едва я крепи, толкова голяма глава, също и големи, оплули, мрачни и уплашени очи. Оплакваше се, че му дали стая, в която се влиза направо от улицата и няма ключ, как може без ключ?… Моята има ключ, но мирише на кисело. Тая миризма упорито не иска да излезе през прозореца, отворен цял ден, нито през вратата. Многодетна, от много лета, гъста селска пот работила тук дълго и основателно, докато изработи киселото. И нито четката за дъски, нито сапунът, нито лавандуловият спирт, с който поръсих обилно пода, стените и одеялата, могат да изгонят тая миризма, полепнала като мазилка. Здраво мирише народът.
Всеки час минава рейс от града за колибите и обратно, спира до прозореца, кондукторката вика: „Овчи!“ или: „Кладенците!“. Едни слизат, едни се качват, други посрещат, изпращат. Превървица, мъже, жени, повече възрастни хора. Рейсът заминава, остава да дрънчи високоговорителят, закачен високо на един стълб; той по цял ден дрънчи и гъгри носово музика и говор, не се разбира музиката и говорът. Пълно с народ, пълно с трясък и пукот на дву-, три- и четириколесни возила, те всички минават по единствената уличка, тая уличка е парче от шосето и го наричат булеварда. Горе има санаториуми, почивни станции, строят още, трескаво дигат вили. Вечер народът се спуска отгоре на разходка по булеварда, на покупки из магазинчетата. Сутрин пак излиза, но деловито и забързано, с хавлии под мишка — за баните. Има една стара баня, правят още една, по-голяма. Вода много. Водата съдържа сулфати, сулфиди, хлорати, хлориди, карбонати и киселини, мирише на яйца. Пред банята пише, че водата прилича на едни извори в Дофинските Алпи и че лекува най-ефикасно всички болести. Хронични по дихателните пътища, вътрешни, кожни, нервени, диабетични, гинекологични, ишиаси, кръвни налягания, счупени кости, диабети, екземи. И други.
Денем е по-тихо, ако не смятаме кучето и разсъхнатия високоговорител, от който звуците изпадат отгоре с дрънчене — като негови части. По-тихо е, защото народът е отишъл за гъби, годината се случи гъбава. Или се изпокрил в дупките си и се ослушва за резултата от баните, готви, яде, спи, разказва страданията си — готвейки, ядейки и спейки. А щом привечер се захлади, уличката булевард се размърдва. Един старец винаги, по едно и също време, към шест, премята и мести дългите си крайници през асфалта и сериозно, съсредоточено хлътва в пивницата. Друг един старец се разхожда сам, все сам, изправен като тояжката си, бавно, напред и назад, риза, връзка и сако — жега не жега. Бомбето му с педя широка кордела, старо бомбе, добре запазено, с катарама отстрани — прилича на бомбето на пуяка от една детска книжка. Друго старче, мъничко, избеляло, изсушено хербарийно, седи на пейката на тротоара, от време на време топи нос в една роза, овехтяла и измирисана от мирисане. Седи си на пейката и дълго гледа подир всички жени, които минават пред него, стари и млади.
— … изтръпват ми само двата пръста, госпожа, показалеца и средния…
— … пък мене лекарят ми казва… по три супени лъжици…
— … пък мене да видиш какво ми каза…
— Ма така е та! Га-га-га!…
— Така е, така е! Го-го-о!…
Двете госпожи режат гъби за сушене. В обмена на болките има гордост, ревност, завист, знаене и разбиране тънко. А плавно — сладострастие. Когато обменителките открият една у друга едни и същи болки. И особено когато болките не пречат да се хапне и пийне, да се поспи и поживее така, както е наредил лекарят и сам Господ-Бог. Ще го избутаме някак тоя живот…
Привечерен час. Високоговоителят, по-висок от всичко, снизходително надвесен над всичко, енергично и назидателно гъгри. По уличката, предпазливо отначало, после по-смело, потичат мириси от плътни запръжки на меса, гъби и панирани чушки. Някъде варят дюлево сладко, наричат го сладко, и около огнищата важно, миролюбиво и щастливо клопочат госпожи, стари и млади. Деца се облизват, мъже с къси панталонки, потници и увиснали пихтиести талии играят табла; наблизо погрухва прасе, вързано през талията с въже. Плюс!… — прехвърчава някъде от горния етаж, поръсва розова роса и плюсва на дворчето една кофа динени кори. За мигновен ужас на кокошките, които пръхват встрани и изпищяват по кокоши, също както и госпожите по някой път. Но веднага се връщат да кълват корите.
Розите на булеварда ухаят благо и самоотвержено.
Високоговорителят гъгри.
Чаткат табли и погрухва прасе.
Овчи кладенци цъфти своя късен летен цвят, последния за лятото.
В неделя тръгнахме с Манчо да търсим нов конак из околните колиби. Най-близо са едни колиби, забравих им името — през баира са, зад почивните станции. Над станциите тъмнее борова гора, изкуствена, и като измине гората, пътеката слиза в един дол. В дъното бълбучи поток. Манчо остана да се къпе в един вир („човек няма кога да се окъпе така, с немиризлива вода“). Отсреща над потока лепнати по баира няколко къщи, мяркат се между сливаците каменни огради, зеленозлатно лишясали, има нещо като уличка, покрита с едри камъни, стръмна и кална, с червена кал, разгазена от добитък. Ни звук отникъде, пълна тишина. Вратниците заключени, къщите глухи. Никъде се не мярка човек, ни кокошка да изкудкудяка, ни куче да лавне. Един вратник поддаде и се отвори към дворче, по-кално от уличката. След дълго свиркане и викане: „Брей, има ли хора тука?“, от къщата излезе бабичка и тури ръка над очите си. Ти кой си?, рече бабата… Бре, Петре, ти ли си бре? Не моя те позна… Не съм Петър, бабо. Бабата недовижда. Ааа, дядото го няма, с овците е, с овците, сине… има пе-шес тумбака, та отиде да ги пасе… Бабата недочува. Оти ти е бре, Петре?…
Бабата — и тя като къщите на тия колиби. Почна да се оплаква, че я болели ръцете, кога дои тумбаците, че тумбаците вече прегарят, но още не са прегорели. Пусти да останат пръсти, много болят… Ти по кво така насам бре, Петре?…
Снощи валя дъжд, сега пак припича на дъжд. В тишината, влажна и душна, бръмчат мухи. Калта на дворчето, разгазена и омесена добре, смърди на тор и прокиснато мляко.
Манчо чака долу облечен.
— Забравих да ти кажа, че няма какво да правим тука. Цепим за Браци…
Стари тревясали пътеки, подзидани с камъни, съхнещи сливи и ябълки, редки горички, полянки, на които пасат биволи, овци; баир, дол, баир, къщи, изтървани тук и там, още един баир-дол. Къщички на припек — и това е Браци.
Къщи заспали, дървета с увиснала шума, петел някъде се прозее, магаре изреве плътно като тръба. И пак стане тихо. Хората се мяркат като сенки. На площадчето — паметник на знайния воин от войните, с имена и почупени портрети. Черква, тревясало черковно дворче, асма, натежала от бяло, узряло грозде. Хем ти се ще да посегнеш към тая увиснала примамлива сладост, хем нещо не ти се яде от нейната черковност. Плоча за парастас, построена и подарена от Пеьо. Още един паметник с портрет: фуражка с пеперудка, начернени мустачета. Стихове под портрета: мечтата ти небесните простори да бродиш и владееш, живота, нестихналите бури да търсиш и разсееш, за сетен път в безкрайните простори ти гордо се издигна, но зла орис ехидно те събори, мечтата щом постигна… Подофицер-авиатор, загинал на осми март трийсет и девета, при изпълнение отечествения дълг… Всяко отечество мисли, че умират за него.
В тишината подрънква овчи звънец, един, прихлопа дебело и спре, пак прихлопа, пак спре. Мухите бръмчат на дъжд. Тих говор някъде. Манчо седи на тревата до пътя, срещу него един старец с очила и сламена капела. Старецът — и той седи, до него мотика, две кошници — седи и сочи паметника с портретите, приказва нещо оживено. Една баба стои отсреща, държи бохча с няколко хляба и подвиква нетърпеливо на дядото да тръгва, но дядото е тъкмо в разгара на приказките и маха на бабата да трае — трай ма!… Добруджа… Добруджа… така… Добруджа онака…
… Правеше ми най-голямото удивление и впечатление, че хамбарите им са в земята… Гераните дълбоки, водата като звезда се види… Пуйки ли не щеш, гъски ли… богати села, няма баири, няма нищо, равно всичко… и много рана по хамбарите, много нещо. Та затова ги и запалихме, да няма рана за противника… И много леш падна. Разезда хванал пленници… няколко момчета… едно, като сега го гледам, бяло на вар и уплашено. Не си му дал ти живота, та да му го земеш… Ма нали сме пусти българи некаилници — затриха ги тия момчета…
Гласът на стареца потрепери.
… Лют народ сме, да знаеш… Лоши работи сме препатили…
Бабата се умори да вика дядото, да напомня, че са тръгнали по работа, картофи да вадят, сливи има да се берат, а той моабети ще ми прави… Па приближи и клекна и тя до стареца. Що не щете в града, пита я Манчо, в града при сина, там работа няма, само лежиш и ядеш? Не ща̀ ти града, цъка бабата, небъдна работа е тая… много смърдеш там у тоя град, бръмчило голямо, главата да ти се надуе… Не фирееме ние там, не е за назе там, за назе тука… Еднъж минаваме по улицата, а милиционера свири с една свирка, ние бегаме, а милиционера иде къде нас и пищи с оная свирка. Добре, ама Кънчо ни спря, сина ми, отиде при милиционера и му рече, че ние сме от село хора, като сме чули свирката, рекли сме да не е пъдарят, та затова бегаме… Искаше да ни глоби два лева милиционера, ама Кънчо като му каза така, и той се позасмя. И ни размина тая, тряба да беше и той от село, тоя милиционер… Да те глоби, задето минаваш по улицата — това па чудо не бех го видела и видех го. Че да хвърчим ли? Човек не мое се оправи в тоя град, къде тръгне — все сбърка нещо. Не ти ща̀ град, не ти ща̀ нищо, град не ми тряба мене… Айде, дядка, изприказва ли си войната?
Сламената шапка на дядото скъсана на дъното, зашита по ръба, зашитото скъсано и то. Шетал дядото на млади години, бил бахчеванджия по Одеса, видял свят. Но дошли войни, потекли размирни, несигурни времена и дядо Кузук (така му вика Манчо) понатежал и се прибрал в колибите, за да стъпи на здравата и сигурна земя. Тука и остарял. Колкото дядото смачкан от годините, толкова бабата яка, изправена, достойна, лицето гладко, косите бели и светят чисто. Най-сетне тя отскубна своя старец от приказките и двамата потеглиха към картофите и сливите.
Побързахме да се приберем в Овчи. Иззад балкана се надигаше и растеше един син облак, прошарен с бяло. Привечер пригърмя, присвятка, някъде горе в планината се изтърси голям дъжд, при нас само заръси леко, колкото да обере праха. Реката придойде жълта.
На другата сутрин слънце, блясък, зелените хълмове се дигнаха, окъпани и разрошени.
Кучето го откарах при дядо Марин, на колибата му.
Дядо Марин цял живот работил и само това знае да прави най-добре. Но вечер, като ударим по една ракийка, обича да побъбрим малко. През моя живот, казва, съм прекарал двайсет и шест коня. И като отида на пазар, се улавям за най-добрия добитък. От едни цигани веднъж купих една черна кобила, ама една хубава, с един раван — на гърба й кафе да пиеш. За три хиляди я купих, ама я купих за щерица — ялова била, казаха циганите. Добре. Боса беше кобилката, та я вода на Овчи кладенци да я подкова. От чардака ме видял дядо Манчо и вика: Отде я купи? От цигани, викам. За колко? За толко. Те са я откраднали, казва. Не са, билет си има и всичките белези описани в билетя. Ама, казвам му, купих я за щерица. Той слезе от чардака, позаобиколи я тъй, поогледа я. Ждребна е кобилата, казва, наляла се е. Сега ще гледаш да не я здразниш. Каквото поиска — да й даваш. Зоб да поиска, ще й дадеш. Хубаво. Къде зимата кобилата наедря. Добре, ама се поболя от сусака. Тая болест влиза през ноздрата и главата на добичето се подува. Изнамери се един, от Русаци, ще лекува кобилата. Ще й налива в носа локмаруху, ама треба да я съборим на земята. На два пъти я събаряхме да й налива. А кобилата днес-утре ще се кончи. И като й наля, тоя човек си отиде. И няма да е отминал много, двеста крачки да е отминал — кобилата се притръшка и умря. Умря. На другия ден виках един циганин да я дере и той, като я драл, беше закачил малко и кончето. Беше го порязал по гърба. Ама едно черно, хубаво, къдраво конче. За кобилата не плаках, плаках за кончето… А оня човек от Русаци после изгоря. Беше кираджия, с биволи сваляше трупи.
И една нощ останал в гората, пуснал биволите да пасат, на утринта ще кара трупите, те още от вечерта натоварени. Биволите пасат, а той легнал в колибата. И тая нощ имаше силни трескавици, голям облак минал и колибата се запалила. На утрето само кокалците на тоя човек бяа намерили, другото изгорело. А биволите си пасат на поляната…
Колибата на моите старци, дядо Марин и баба Пенка, е навътре в планината, в една лъка на Осенарската река, на най-глухото място. Сама колиба, наблизо няма жива душа. Зиме старците отиват при дъщерята в града, тя там работи в един завод, там си живее. Рано напролет се връщат пак тук, с щъркелите. Не работят сериозно, не могат вече. Чоплят. Малко домати, малко царевичка, лучец, някое и друго пиле. Дядо Марин имал имот, той и сега си стои, но дивее неоран из гората. Негов е гатерът, развален сега и съборен. До гатера воденицата, тя още може да меле, но улукът изгнил и зеленясал, протекъл, шурти отвсякъде вода от него, няма кой да го поправи. Реката слиза отгоре по каменни стъпала и тук прави голям вир, добър за къпане. Водата мирише на риба, на водни треви и гора. Всички балкански потоци миришат така. Като отидат в полето, вече не миришат така.
Вечер се прибирам в колибата, нося от Кладенците хляб и други неща за ядене, старците ме чакат. Ако закъснея, лягат си. Лягат с кокошките, щом залезе слънцето. От шосето се дели път, минава през реката по един чепат габър, после потъва в тъмниците на дола. Реката клъщи в подмолите, говори нещо тихо. Щурци се обаждат. Пътеката едва белее, провира се между локвите, те също белеят подло като пътека — само чакат да стъпиш. Самото подножие на баира, дето минава пътеката, е подгизнало винаги, и в най-сухо време. Горе из гората се чува глас: еее!… Няма-няма, па пак: еее!… Също като човек вика. Да е овчар или орач някой, не е. Не е и улувица[22], улувицата вика другояче.
На хубаво място е колибата на дядо Марин. Зелено, тихо, пълно с овошки, гора, речица шумоли. Старецът сам ми предложи: да ти резна тъй, едно кьоше, от бахчията? Край кленовия косор, дето сълзи изворче. Та да си направиш и ти една колибка за лете. А? Тоя балкан ти е на сърце… Тъй, без нищо, да си имам само комшия… Може, дядо Марине, може. Само че не бива без нищо, все трябва да се плати нещо.
И тъй остана думата.
После старецът се запъна. Чул, че съветът се кани да потяга воденицата му, за да я гледат курортистите като забележителност. И че над бахчията ще се прави нещо като ресторант. Така се говорело. И се опна оня старец, подушил големи работи. А, не може, казва. Тряба, казва, да се плати на квадрат… На квадрат, добре — на квадрат. Ама не, тц, и така не може. Тряба да се плати на квадрат, ама на квадрат като у града. Като у центъра на града…
В „Успение на света Богородица“, черквата на Райковци, празнуват Успение Богородично, храмовия празник. Черквата пълна с бабички, полумрак, запалени свещи. Два попа пеят утринната. Старият с направен и малко фалцетен глас. Младият с подвиквания и подем, но гласът му като че ли подхожда повече за народни, отколкото за черковни песнопения. Има още един глас там, на една певица, скрита зад аналоя. Тя от Гащеци, мънинка, сгърбушенка, с лице и зъби на гризаче. Но пък песен, но пък пеене… Чисто и вдъхновено, дълбоко вярващо и тържествено — да ти настръхне кожата. Такова пеене може да те направи набожен.
Не само бабите са тук, има и млади. Една такава млада с едра гръд стои изправена и строга, стройна като орлица, до нея дете. Друга една светла жена с траурна лента през косата, с набъбнало здраво тяло. Идват още баби и деца, бабите си целуват ръка една на друга, палят свещ от свещ, застават кротко и слушат. Мирише на восък, на восъчни угарки, тамян и босилек, на старост — на това, на което всички черкви и бабички миришат.
Утринната свършва и почва сложната Златоустова литургия, дето все по-често се чува нежно проникновеният, ревностно смирен глас на певицата, който сякаш е надмогнал колибарското, днешното, сякаш е отшелнически глас, дошъл от първите времена на черковно пеене, едно трептящо в звуци, ликуващо съзерцание на божественото.
Службата е дълга, има още панихида, отчитане на хляб за здраве и водосвет. Черквата все повече се изпълня с народ, няма място за всички. Вън, под навеса на преддверието, също има бабички, те седят на пейката и си приказват тихо, пластмасовите им пазарски чанти са закачени на дрянови куки и клинове по диреците. Бабички с черни вени по изсъхналите, кафяво петносани ръце, краката им изсъхнали и те, тънки врабешки крака, обути в плетени терлички, терличките обути в галошки, галошките — измити, светнали, новички. За какво си говорят бабите? Съобщават си една на друга колибарските новини и грижи. Ох, остаряхме веки, одъртяхмеее, за нищо не ни бива, тук боли, там боли, от кръст не моя се изправи, опустял му и живота, и намерата баш, от стар гроб земя ни е церът веки, ох, що не ме прибере Господ веки… Една прегърбена, мумифицирана бабичка с черна престилка на сини цветчета: осемдесет и толко годин съм склопила веки, ма кръст кво е то не знам, кръст не ме боли — на, кръст!… Чухте ли мъри какво е чудо станало в Косоци? Едно момче запалило баща си в плевнята. Тц, тц, тц, язък. Момчето било малко нещо като побъркано, то му влязло в мозъка мъри… Баща му го биел и то рекло: аз ще го запаля, и го запалило. Тц, тц, тц… Разгеле, тук на черквата дошла и майката на момчето, тя сяда на пейката, правят й място, сяда съсипана, отпуснала краищата на забрадката, и бабите я наобикалят съчувствено, тя приплаква: ох, изгори ни, изгори ниии… като рекоа ония керемиди — бурррр!… и падат в огъня. Уджасна работа… Тц, тц, тцъка бабичката с черната престилка на сини цветчета и стиска в ръка кърпичката, в която увила две угарки от свещи и две стръкчета цветя.
Водосветът е към края. Поп Вачо от Белуша е починал, бог да го прости. Едно стъкле с жълта ракия за бог да прости минава от уста на уста. Една размахана кадилница… и от нея внезапно замирисва не на тамян, а на скара-бира. Мирисът идва от близката кръчма.
В Райковци е сбор.
Селяните от съседните колиби дошли от балкана да се повидят. Те седят пред кръчмата, под сенника от зелени габрови клони, прясно насечени, приказват си, смеят се, гъмжат, разкършват печени кокошки, ядат кокошки и пият бира. Само бирата си купуват. Морето е пълно с тъга и лунен блясссъъък. И с празни лодки. Миризма на коне и конска пикоч, на боза, чебъри с лед и слама; червени, напукани, неспокойни, енергични муцуни на продавачи. Шуруп, ледено-медено! Насамте, народе! Студена лимоната!… Тук е бозата!… Реже, пори, с мечка се бориии!…
Няма шуруп, за шуруп никой не вика. Бозата е много проста за днешните сборове. А лимоната има. Лимоната търсят църковните баби, че е блага, евтинка, реже и боцка благо; току надигат глави и пият на къси кокоши глътчици, после дълго, беззъбо дъвчат. Сергии с бляскави пръстенчета, почти златни, също и обички треперушки. Насамте, народе!… Въртележки се въртят, провикват се индийски факири, провиква се от време на време и магьосникът Ангел, пищят двугласи пищялки, балончета трепкат разноцветно. По уличката се разхождат младите, оглеждат се, избират се, запознават се — приятно ми е, приятно ми е!… — с издадено напред рамо. Момчета с бели ризи и пръчици в ръка, момичета с розови блузки, ужасно модни, и минимум поли, максимум сини; широкопанталонни момчета, необятнопанталонни момичета. Сбор… Радиото внушително и поучително говори нещо, говорът му се дави в гъгнежа наоколо, в пушека на скарата и пяната на бирата, в ручилата, пищалките и гърлестите смехове под сенника, в „насамте, народе“ на магьосника Ангел. Чудно, как магьосниците, индийските факири и сергиджиите надушват кога къде има сбор, за да отърчат там незабавно?
Сбор. Животът си върви. Тъй както върви светът…
… Долът, обрасъл с редки дъбови гори, дъбови бранища, околните колиби редовно ги подстригват за шума. Ечат звънци, лае куче, чува се говор: ррр ма, ууу, къде мари?… Що дириш из тръните, щурооо-щуро!?… Аха, нека тръните ти земат вълната, аха, нека, нека!… Беки и много я имаш… Ррръъъ ма, стой тука, гявол да ти се качи, горе ще пиеш, на кладенчето, ненаяла се, лакомия такава!… Не бягайте, стойте, дядовите шиленца, ѐ тука, на тая полянка… я ква тревица е, виж… Ти брей, не се надувай да ги плашиш там — човек е, не видиш ли?!…
По хребета минава овче стадо, подире му клефуца и джафка едно куцо куче. Овчарят разговаря с овците и кучето.
… Един чакълиран път се въззема по баирите на юг към Кланидол, отрупан с овошки път. Сливи и ябълки, разкършени от тежест. Някъде, гледаш, пръти се размахват, брулят, като че брулят сами, хора се не видят. Другаде чуеш особен съсък — дърво се тръска и глухо тупат сливите. От някое дере лъха на изварени джибри. И казанът трябва да е там някъде, наблизо. Да, е го къде пуши… Наклякали край казана двама-трима кротки, или укротени, селяци — гледат лулата на казана; не точно лулата, а кълчищеното повесъмце, провесено от нея; и даже не повесмото, а това, което сълзи по него. Добре ли сълзи, много ли, малко ли, хубаво ли е тръгнала ракията, дали гладко и заспало, или бурно. Ако тече бурно и се усуква на връв — ще извадят някоя главня да намалят огъня. Първакът е отделен, първакът ще бъде за лек — кога се посечеш, да се намажеш с първак. Във ведрото тече редовна ракия. От време на време селяците топят кратунка във ведрото и си подават един другиму: на, опитай я… После другият подава на единия: на, опитай я и ти… Третият на четвъртия… Опитали са я по няколко пъти вече. Затова са така кротки, позагаснали като огъня, утихнали като есенни мухи. Топлата от казана ракия е пивка, не се усеща как лови. Лятна ракия, от дришливки сливи. От сините сливи ще стане малко по-късно.
Чан-чун!… Чан-чун!… Пее звънко някой дървен чук върху джиброва каца. Един човек уплътнява дъгите с шавар, набива обръчите на кацата. Човекът се навел и задълбочено работи, главата му гола, само отпред, на челото, и отстрани виси рядка косица, на носа висят железни очила. Чан-чун оттук, чан-чун оттам… Работа бабам, тряба да се работи, че сливите капят… На широкия зелен двор — дворове дал господ тук — се търкалят внучетата, две мускурливи момченца, руси и къдравки като кученца, играят с друго кученце, едно палашче, пренаселено с бълхи. Така въврят бълхите по него, като мравуляк. Палашчето е мирно и нехапливо куче, но когато го теглиш за опашката, то се брани и на шега уж похапва. Едно от децата пищи пронизително — кученцето го ухапало. Чукът чан-чун никакво внимание не обръща на писъка, гледа си кацата и чан-чукането. Детето седи на тревата някое време и реве равно и непрестанно, изревало се е и вече никак не му се реве, но продължава да реве за престиж, чака да го умирят. Тогава иззад къщи излиза една млада жена, майка му, ябълкообразна и хубавка, и се разписква и тя: Ей, меринос такъв, бащичко, яз казала ли съм ти да не се дърляш с това кутре, главата да му ядеш! Скоро вътре!…
Пляс по едната бузка, плюс по другата…
И момченцето изведнъж престава да реве — обърнали му внимание. Хванало майка си за полата, то послушно потичква с нея към къщи. След две минути децата пак скачат из двора, гонят кучето, и то ги гони, пак му дърпат опашката, викат и се смеят. Чукът не спира своя дървен разговор с кацата. В средата на двора расте ябълка, клоната и сенчеста, под ябълката има локва, в локвата има прасе — каля се там, блажено се обръща, пуфти и погрухва. В локвата цопва отгоре една едра ябълка, едра като кучешка глава, и прасето се мъчи да я докопа, без да става, мързи го да стане. Но не може да я докопа и лениво се надига, тътрузи се завалено към ябълката, подхваща я и почва да я хрупа. Пенест сок капе от парлицата му. Много вкусно свинете хрупат ябълки, така вкусно, че да ти се дояде. Прасето довършва ябълката си, после пак ляга в локвата, замижава и изпъшква блажено — това е животът…
… Никъде няма такива зелени поляни, с толкова чиста трева, както по тия места. Тъкмо чиста, изчистена от клечици, сресана с гребло, сочно зелена, парково зелена. Особено в сливаците, особено в Кланидол. Кланидол е на една плоска височинка, на припека й. Тук всичко е от камък — улиците, дуварите и къщите. Саморасли овошки извират зад всеки камък и заглушават селцето. Сливобер е навред сега. Дошли са на сливобера гости, бивши кланидолски жители, сега граждани, ще оберат сливите и пак ще заминат. В един сливак брулят две чети и войводи на тия две чети са две жени. Изглежда, сливакът е орташки или поделен между наследници, но не съвсем ясно разделен, защото жените се карат нещо и дигат врява. Карат се, но и брулят кой колко може, не спират. И врявата не спира, тя се дига толкова нависоко, че стига до косите на войводките — улавят се за косите. Олеле! — вика едната. Олеле я! — вика другата. А в това време двете чети брулят ли, брулят. Брулят и събират, брулят и събират — що да губят време да разтървават своите предводителки, когато могат да приберат някоя и друга сливица в повече, кяр е. Ти ще ми бъдеш свидетел!, дърпа ме едната жена. На мене ще бъдеш свидетел!, тегли ме другата. Добре, ще бъда, съгласявам се покорно, на двете ще бъда… Море я си гледай пътя, човече!, намигат ми четите. Ще поврекат-поврекат, па ще клекнат на жили…
Гледам си пътя. Пътят, озъбен като диканя, с каменни дувари и суха, но здрава зидария. Зад дуварите гъсто зелени дворове с могъщи клонести орехи и дренове, облени от слънце и жега. През къща-през две прозорците заковани — стопаните им станали граждани. Но и селяни си има още тук-там. Убедени, непоколебими селяни. Един такъв — едро замислен, едро изпълнен българин, също и едро нарязан от бръчки, спокоен и малко бавен — се изправил в двора си. От ония, дето като пипнат нещо, смятай го за изпипано темелно, здраво и по най-добрия възможен начин, познат в селото. Такъв един български селянин, залепил угарка на уста, гази някаква кал всред двора. Запретнал крачоли до колене, бели кокалести пищялки със сини жили. Насипе бяла пръст в калта, сипне вода и разгази добре, после поръси плява и меша с мотиката, пак гази. Дълго гази и меша, без да бърза и без да спира. Докато калта стане готова. Сега може да поседне някъде на тревата, на сянка, и да припали от угарката нова цигара… Добър ден. Дал’бо’добро. Какво правим? Тѐ кво правим… мъчиме се, тѐ, нали видиш. Сушилнята ще мажем, ѐ оная сушилничка. За сливите. Време е вече…
— Намира ли се тук вода, човек да пие? — питам го, че съм се запалил за вода.
— А, намира се — казва, — как да не се намира… вода се намира, ѐ я стомната…
Стомната напълнена от близкото деренце, в средата на селото. Водата малко твърда, но пие се. А стомната, ако не е гледжосана, държи водата хладна и в най-голямата жега…
— Ти как я караш, бае? — питам го човека.
— Тѐ, мъчиме се — отговаря човекът, — мъчиме се двамата с жената. Двама сме останали. Ама вече не може, няма я тая сила…
Тишина, жега. Няма ветрец, ни полъх, не шават сенките. Петел някъде далече пее премаляло, избеляло, така изтънено на дълго, че забравя да спре: ееееее… Тишина.
— Няма я тая сила… Годините ги няма, годинкитеее… — Той дълго трие потта от лицето си и напукания врат, пие малко вода, гледа към омарните сини далечини на балкана, отдъхва и мисли.
Па казва:
— Ти, като ходиш тъй, по дуня̀та, не си ли чувал нещо за текезе, ще правят ли текезе тука? Що всред има текезе, само тука няма, при нас. Само ние сме останали на частно. Та малко тъй, обидно иде…
— Не знам, човече — казвам му. — За текезе не съм чувал.
— Тъй, тъй — навежда глава човекът, замислен. — Земя много, а не можем да я уработим. Та ако стане текезе, да закачим и ние нещо от пенцийка тъй… ако не стане, ще караме, докъде може… па после ще видиме. Тъй…
Въздъхва човекът и се надига. Взема една мистрия, загребва малко от бялата кал и силно я пляска в стената на сушилничката, после размазва. Добре е, маже се гладко, мазно, бива я калта. Белопръстица. Мазна е като хума — вар не ти трябва. Обърна се човекът и рече:
— Мило е своето… и земята е мила. Ама не можем да я уработим. И не можем да я гледаме такава, неуработена. Като непогребана ще доде, да го кажем. Че ние си отиваме полека-лека. А тя не свършва. Земята де. Та за нея… Тъй е, човече…
Незнайният селянин се обърна пак към стената и започна да я олепва сръчно с кал.
… Ето го деренцето с чешмата, дъното му е тинеста млака, там буят гъсто блатни буренаци, мирише на тиня и дива мента. Ръшне там някоя свиня, плоска като трион и накаляна до очите; коремът й назъбен с виметата, също трион наистина, около нея поквикват и потичкват малките, накаляни и те; рови с един крак кокошка и гледа нагоре, наведе се и човне, рови с другия крак — човне пак. Друга кокошка се къпе в пепелта на пътя. Патици навират човки в рядката тиня, клапат с човки бързо-бързо, търсят нещо — то какво ли пък има? — и като извадят за малко човките си, разговарят една с друга на своя клапащ матерен език и ходят разклатено и тежко. Точно като ония госпожи, които наричат патици. Пътят възвива край деренцето, отива на изток, все въз дуварите, въз дуварите, през камъните, през ноктите на някой голям орех, грабливо забити в камъните. Тишина…
Тишина. Селото задрямало на своя припек.
Кра-крак… кра-крак… Някъде отдалече идва неподражаемият звук на прът, който бие орехови клони, и орехите се сипят като рядка градушка. Кра-крак… Тишина. Пек. Морно увиснали вейки. Слънцето полека слиза надолу и налива още жълт мед в сливите, напълнени с мед. Тишината — и тя има своята мараня като жегата. Тишината жужи тънко, работи нещо, тъче общо покривало от всички селски звуци, колкото го има, за да покрие с него най-резките, за да не се отдели ни един.
Един се отделя. Слят с тишината, малко се отделя от нея. Ветрец повява и шумоли в листака… Не е. Поток клокочи. По-близо… Не е и поток, дѐ поток в припека. Чешма ръмоли в бъкъл, бъкълът свири от празно на пълно, от дебело на по-тънко. Още по-близо… Не е бъкъл. Човешки заглушен говор, там, зад оня дувар, иззад трънака… И това не е.
Песен е. На песен прилича, гъгнива и мъркаща.
Два бивола дърпат тревата, старецът седи настрана, с тояжката между колене, загледан далече в горите на юг — пее. Немощно и тихо, слаби са старческите гърди, негъвкаво е старото гърло и ръждясало. Пее. Паднала е слана есенна между Петровден и Илинден и ослани слана, попари, на гората листото, на полето тревата. Вълчана ми млада вайвода, той на момчета продума, ой ви ва вази, момчета, отрано зима зафана…
Старецът ме видя, смути се и спря.
— Карай, карай, дядо.
— Е, няма… то какво… — смърмори нещо неразбрано старецът и се обърна настрана.
— Изкарай я цялата.
Поглежда и мълчи.
— Кавал нямаш ли? Я гъдулка?
— Отде знаеш? — засмя се старецът.
— Де ще знам. Питам.
— Море знаеш ти, знаеш. Бе ти не беше ли?…
— Не бях, дядо.
— Ей, гаче същият, тц, тц, гледай ти… А гъдулка имам. Две даже.
— Че посвири де!
— Ма дома са…
— Нищо. Дома.
Старецът се замисли.
— Добре — каза. — Я хайде дома, да ти посвиря. И цялата песен ще ти кажа. А, бива ли?
— Бива, дядо.
Старецът се оживи, подбра биволите и сви по една камениста уличка. Тръгнах по него. Каза си името — Герги. В двора громаше веялка. Синът на дядо Герги сипваше в нея жито, две млади момчета въртяха веялката. Целият двор изпълнен с пушилка.
— Що ги караш толко рано? — сърдито попита синът на дядо Герги. — Че и мъртви гладни… таман е ладовина, а те по ладовина пасат…
Момчетата спряха да въртят веялката и загледаха мълчаливо. Старецът отвърна нещо на сина си. Тогава синът завъртя глава и ме видя, и тръгна към мен, до вратника. Тръгнаха полека подир него и момчетата.
— Кво бе, другарю, кво има?
Беше пълен човек, малко серт наглед.
— Рекох да послушам стареца…
— Виж кво бе, другарю. Старецът е забъркан малко нещо, няма кво да му слушаш. Стар човек, изкуфяла работа. Няма смисъл…
Дълго ме придумваше да се откажа. Но като разбра, че няма смисъл, махна с ръка на момчетата и тръгна към веялката. Момчетата след него сякаш вихрушка ги смете, така бързо изхвърчаха към веялката и те, и веялката тутакси загрома пак. Серт човек.
Старецът в това време стоеше мълчаливо настрана и чакаше. Беше вързал биволите и щом свърши разправията със сина му, поведе ме към стаицата си. Извади двете гъдулки, одуха им праха. На едната не достигаха струните и той я остави. Другата си имаше струните. Прекара лъкчето по нея и почна да я настройва. После свали капата и дигна глава. И вече не беше одевешният дръглив и смачкан старец. Беше просветнал, беше весел и млад, очите играят, пръстите играят и те чевръсто, лъкчето трепка. Той затвори прозореца да не влиза вътре громолът на веялката. Седна пак и загледа някъде надалече, към сините купове на планината отсреща, потърка теловете и те бръмнаха всичките наведнъж, по мечкарски, без песен. Старецът настройваше себе си. Удари лъка леко — и тихо, и проникновено се сплетоха двата гласа — на гъдулката и неговият:
Отрано зима зафана…
Спомняше зимите, тия снежни и топли зими, с много вино и ракия, сватбите, на които свирил и пял, невестите, които зачевали под неговите весели и страшни песни, лудите години, хубостта, която минала през очите му, веселието, което текло през сърцето му, текло и изтекло.
Всичко спомняше и живееше пак.
… пък ний за зима не сме гласили…
Диню ле, баш байрактарин, той си на Вълчана продума, язък защо си вайвода… Диню ще отиде в Сливен града голяма при Иванча баш бакалина, да приготви девет коня със самари и чували и дор до седемдесет дреи сватбарски, но да има и дреи за булка, на сватба ще се престорим, през Сливена града ще минем… а Диню ми баш-байрактарин, него на булка ще сторим, че са му малки устата и са му вити веждите…
Дига се сватбата и тръгва…
Песен дълга, разказва всичко подробно, за какво е и чудо станало, как минали през Сливена града, как ограбили едно сарафче, как сарафчето отишло при паша да се плаче, как паша дума продума: сватба наназад да се повърне, булката и младоженецът на паша ръка да цалунат, паша ще ги дари по пет ми жълти жълтици. Тогаз Вълчан дума продума: сваляйте дреи сватбарски, грабайте пушки юнашки… и по улиците сливенски много са тамка избиле сербез ми млади читаци и още много читаци останале — туй, що ги има и досега… Наздраве, чорбаджи!…
… Мама Богдану думаше: я земи, Богдане, та изори черни угари и посей бяла пшеница. Богдан на майка думаше: не ми приказвай, мале ле, за тия черни угари, най ми кажи кой балкан да хвана… А че ми събра Богдан, посъбра, дор до седемдесет юнака… Наздраве, чорбаджи!…
… Остана Ненчо сираче на полвин година, майка му клета удовица по чузди лозя копала, чузди си хурки предяла, за да си Ненча изхрани, изхрани още отгледа. Та расна Ненчо, порасна… та събра Ненчо посъбра дор до седемдесет юнака; хазните Ненчо обира, станало е девет годин — при царя хазни не ходят. Тогаз царят изпраща триста гавазе Ненча да си уловят, жив на кол да си Ненча набият. Тристата гавази пазаряват за триста жълти жълтици Ненчова сестра Тодора, едренотополка, тя да си брата предаде; Тодора едренотополка събира дребни парцали и си дете в пелени загръща, и го в люлка задява, а че се изясно провикна: дѐ да си, братко, да додиш, мъжка си рожба добих — да додиш, да ми дете наречеш… Ненчо се от планина обади: сестро ле, сестро Тодорке, да не е нещо измама, че ти главата отрязвам. Не е измама, кълне се Тодорка. Че си двамата в черква отиват, там Тодорка казва на брат си: тука ме, братко, почакай… и си Тодорка излиза, и си черкова заключи, и дете се от пелени само̀ раздяна и на вуйча си продума: тебе ще, вуйчо, убият… Ха, тъй ли? Пю! Да видим… Натиска Ненчо вратата, врата се не отваря. Че си Ненчо сабя извади, че кат се налево завърте, дорде се надесно обърне — всички гавазе бегале. Остала само Тодорка и Ненчо я предава на седемдесетте юнака, къс по къс да я режат и по драките да я закачат… И си Тодорка питайте как сестра брата издава — на турци и на сеймени…
Ех, въздъхва сватбата, притаила дъх, тъй й се пада на тая… Имало, значи, правда на тоя свят лъжовен. И междата между кривда и правда е ясна като сабя, остра като сабя…
Де-гиди, Тотю, Тотю Черноола, старата комита, младата вайвода. Тотя си търсят, Тотю да го хванат — горе, на балкана; а Тотю лежи доле, на дюкяна, там си ядеше печено агне и си пиеше вино червено. Турците го търсят — мнооого има да го търсят, няма да го хванат…
А че събрал ми посъбрал Чолак Неделчо дългопръсти бакали, мустакати касапи…
Наздраве, чорбаджи!… Да са живи и здрави млади, от здраве да се не отърват, деца да наплодят като пръст и плява по земята, имот да намножат, ниви и стока, да има обич и срекя. Амин!… Чул те господ!… Дълги епически песни, приказки от думи и звуци, чудновати, опесенени хроники, истории страшни или смешни; песни за жътва, за хоро, за севда и сватба, за мома се с мама прощава, за кум, за трапеза, за дарове…
Отминало изкуство. Викат го от време на време на прегледи, както се вика — на медицински прегледи. Причукват го, преслушват го и го записват в книгите, като да го регистрират в болнични тефтери. А щом го записват — то вече е умряло и няма да се съживи. Било живо, когато било единствено.
Дядо Герги оставя гъдулката, изтрива с пръст едното си око. И пак става биволарин, сгушен и затихнал, ослушва се да не загърми един глас, да не го повика отвън за нещо син му, сертлията. Но вън засега гърми само веялката…
Отдавна отшумели петстотинте песнопойни сватби, които изсвирил и изпял из колибите. Останали му песните, много от тях сам наредил, за разтуха понякога си ги спомня, но и те полека тънат в здрачна памет. И няма го ни оня глас, ни онова време, младите булки отдавна са баби, на техните внуци не трябват песните на дядо Герги, ни сам дядо Герги. Тъга и синкава мъгла се стеле пред погледа назад и напред. Пасъл говедата и овците, както всички хлапаци из колибите. После пак, както всички, станал чирак калджия при майсторите, после станал калфа, за да стане майстор. А после не станал майстор. Не мистрия, гъдулка му била писана. Отечеството го взело войник, отечеството го повикало да умре за него — там някъде на юг, в далечни, непознати планини. Е, не умрял; и следват сватбите, следва собствената сватба, следват двата сина — единият забил из градищата някъде, другият, сертлията, вее жито па двора. После не следва нищо. Ако не смятаме биволите, които запасъл, когато проходил, и ги допасва сега, когато едва ходи. Това е…
… Големият път през балкана тече, пълен с громол и движение, тече и реката на юг. Изведнъж реката почва да тече на север. Вододел, една вода тече на една страна, друга на друга. Под вододела — къщи в урвата, точно под завоя на пътя. Не къщи, а покривите им, само те се виждат отгоре. Ако, не дай боже, се откачи камион — право на покривите ще спре. Колиби. Пъруци. Или Лагерите. Тъдява били лагерите на Гурковия отряд едно време. Не е урва, а язовина, язовска дупка, в чаталестото й дъно десетина покрива има-няма, керемидени и плочени. Отвсякъде брегове, между бреговете сълзи немощна водица, над водицата стъпили плевници, човешки и свински обиталища. Единият бряг изгрев, другият залез, слънцето изгрява на пладне и залязва по пладне. Какъв ще да е бил оня първи човек, който пръв дошъл на това робско място и рекъл: тука… Някой отчаян отшелник или разбойник, подгонен или наплашен? Около него се струпали други, които иначе не биха съгледали това място, а и да го съгледат, ще плюят в него и ще заминат. Но — плюли и останали. Стадно се струпало мъничко стадо от колиби. Две прасета се изтягат в кочината доволно, радват се на прохлада, добро здраве и рахат. Една стара сламена шапка се търкаля захвърлена. Дърва на кубици. Смрад на тор и пикоч. Пъруци… ама и име. Колиби между два бряга, когато бреговете се събират долу. Къщите като мостове, стъпили с по два крака на двата бряга…
А когато два бряга се събират горе и най-отгоре на ръба има колиби — тия колиби са Терзии. Терзии е на самия ръб, само за вятърни мелници място. Няма мелници. Даже футбол но игрище няма. А и да има, то ще трябва да бъде прегънато одве и топката ще пада ту в единия дол, ту в другия…
Едно страшно каменно село, страшно с мълчанието си. Каменни зидове, каменни стени, стъпките кънтят с каменен ек. Накъдето дуварите рекли да кривнат — натам кривнала и уличката. Уличка направо, уличка напреки, наблъскано с къщи, къщите се държат яко една за друга, за да не изпадат в двата дола. Вратите залостени, прозорците задънени и заковани, тишината гръмко отеква и дебне отвред. Надпис с вар: „Да живее…“ — натам дъждовете го изтрили. Да живее. „Гласувайте за…“ — и няма повече. Думи, които вече не призовават никого, колибата я няма, развеяна по белия свят. Останали камъните и дълбоката, необятна тишина, безвременна и вечна. Сливите капят небрани, тихо капят край плетищата на малките тревясали бахчийки, в трънаците, по каменните зидчета. Дренките зреят… Но ето — жива душа една се обажда; отнякъде дрезгаво и простинало се обажда кученце мъниче, с мъничи гласец. Ръждиво скърца врата. Бабичка с полуслепи сълзящи очи крета през някой двор, не види къде стъпва, полека опипва с крак, търси да стъпи на сухо — и шляпа в локвите, в разпиления тор, пуснал от дъждовете своя тъмнокървав сос… Едно голямо червено-тухлено здание накрай село, зеят дупки наместо прозорци. Навярно трябвало да бъде училище, на училище мяза. Децата се довършили, преди да бъде довършено училището, и то останало недовършено. Тревата в дворчетата буѝ, няма кой да я гази, да направи човешки топли пътеки. Пусто, сиво, вятър повейва неприветно. Черчеве едно, незатворено и без стъкла, се вее от вятъра и пиука жално. През Чумавото хората бегали от полето в горите, от градовете в планината. Избягали и терзиите от един безистен вкупом, целият терзийски еснаф. Скроили си колиби в гората, намазали вратите с мед, да яде Чумата, да се наяде и да не ги закача. Отминала ги Чумата. Нарекли колибите Безистен, после Терзии. Докато друго чумаво омело Терзиите пак надолу, из градищата, и ги набутало по заводските безистени…
Ръси дъждец. Не от облак, а от цялото небе. Леко, тихо поръси, спре, пак заръси. Листаците край големия път лъснаха. Такъв дъждец най мокри. Подирих покрив при едни големи сгради, там долу, зад дърветата, дето шумеше реката. Сградите излязоха манастир, женски. Зидове високи, старина, двор, пълен с дюли, бафкащи кучета, гроздове, увиснали от лозниците, зърната като едри светли дъждовни капки, натежали, аха да прокапят. Игуменката седи зачервена до едно огнище в магерницата и бърка сладко от сливи в една голяма тава над огъня. Манастирът е млад, стотинагодишен. Имало по-стар, към шест-седем века, бил на върха на гористия зелен баир откъм изгрев. Щом спре да вали, ще отида да го видя… И дъждът спря. Но как се излъгах! Една калугерица ми каза пътя — татък, от оня край на люцерната, има път. Стигнах края на люцерната, задминах го — няма път, няма гявол. Нищо, само треволяк. И карах без път. Минава ли се без път през четка? Габър до габъра. От оня габър, бодливия, клечат габър. От един се откачиш, другият вече те държи. Пипнеш го — и изтърси цялата си вода, събрана от дъжда и стаена в шумата. Когато пролазих горе, бях по-мокър от гората. И одран целият, дрехи и кожа. И вече в гората, всмукани от габърите, вчепкани с тях, се срещат съсипните на оная стара обител — дълга грамада камъни, дебело мъхясали, останали там, дето се сринали стените. Камъните са недялани и затова вековете не могли да ги вземат за употреба. Камъни — това е всичкото, което останало. Камък върху камък. Най-горе през габъра има просека, навярно по някакъв план. Отсечените връшки изсъхнали, но дълбоко напити с влага. Зор напалих огън от тях с няколко кибритени клечки, случайно оцелели сухи. Дигна се голям огън и тъкмо започнах да просъхвам, отде се измули кучето, мокро и то, някъде из гъстака. Дойде до огъня и си изтърси козината близо до мен, та пак ме намокри. За което изяде една добра тояга по задника. Винаги прави така. Ходи къде ходи, измокри се, но непременно ще дойде при мен да отърси козината си…
… Тук господарувал прочут духовник, просветител български, богат с всякакви най-добродетелни и душеспасителни поучения. Мъж немногословен, но многославен, най-вече славен със своето безмълвие. Стичали се тук множество иноци[23] да усъвършенстват душата си като него — и с наслада извличали от него различни душевни ползи. Бил близък на царя, бил православен, правоверен и царюверен, и успешно — с помощта на царя — разбивал всички ереси, отляво и отдясно. Бил премъдър, богобоязлив, царелюбив, смирен човек, на мравката път правел. Неговите противници во Христе всичките били умъртвявани по негово указание и напътствие; умъртвявали ги, задето не били така правоверни като него, задето тъпчели иконите и били изпълнени с всякакви скверни и хули. Изпращал ги Божият старец на дръвника и устата му била все така пълна с безмълвие, а сърцето с веселие. България тогава била между турците и пропастта, България гъмжала от ереси, чрез ересите България се мъчела да познае себе си, за да оцелее. А премъдрият духовник си седял в своята обител света и учел иноците да бягат от своите желания и да презират всички ония неща, които са бързопреходни и се разсейват като веенето на невеществените ветрове.
После повеяли по-веществени ветрове и развели обителта така основателно, че грамадата прилича на природно творение, не на човешко. Най-бавнопреходни са камъните и мъхът, който ги е хванал в зелена мрежа, затова останали и те. Нито се знае какво са били тия камъни, нито какво могат да бъдат. Те са недялани. Недялана като тях, вечна като тях, но по-вечна от тях е само България.
… Изясни се и пекна пак. Към Средоколиба пътят минава в гъстата гора, от гората по каменно стълбище слиза жълтобистра речица. Нагоре, накриво, направо, гората отваря малко простор, мост, поляни, няколко сиви дървени къщи. Един човек куцука през моста, на рамото му кобилица с две найлоновооплетени дамаджани. Нисичък, с набръчкан и строг, важен образ, образ на човек разпоредителен, който знае работата си. Облечен в шаяк, овехтял и изтрит, сур шаяк, станал остър и жулещ като пила — само да го гледаш тоя шаяк, ще ти стане жега повече, отколкото е жега извън него. Камо ли па да си вътре в него… Куцук-куцук, с отмерена и твърда стъпка. Куцук, вода за пиене носи. Къщата му досами моста и пътя, на припека, в двора му на три места вода извира. Но не ставала за пиене, казва той. Става за поливане на доматите в градинката. А един от изворите дава вода на малко, диво рибарниче, което е един трап, пълен с вода. В рибарничето играят нагъсто червени рибки и дядо Петър — така се казва човекът — ги продава на желающи пътници. До рибарничето се заложила котка с изцъклени айдушки очи, снишена, любува се на рибките, гледа ги с въжделение и несподелена любов. Пссс, мац! Уааа! — вика дядо Петър и се навежда за една вършина. Котката, още по-снишена, като куршум се изстрелва в буренака. Но и след това старецът дълго я ругае на български, влашки и турски, сипе какви ли не оскърбления и подигравки подире й. Например казва й, че била много мераклийка да стане рибарка, но не може, не можеее… После се успокоява и пита накъде отивам и откъде съм дошъл. Дошъл съм от полето. Че аз съм бил по това поле, казва дядо Петър. И го знам, казва, като навущата си. Що снопе сме търкаляли там, чет няма. Я ти стой, чакай малко… Дядо Петър чевръсто закуцука из градинката, откъсна два-три домата, оплакна ги при рибките, подвикна на невидимата баба вкъщи: я ма, виж къде беше там пинтичката ма… дай и от шарената сол!… Ракията не беше жълта, беше мъгливосинкава, като вир с много чиста и много варовита вода. Искрящо питие — прави искри в очите.
От полето, викаш, а? Че аз по това поле двайсет годин жътварски чети съм водил на романя̀, драгоманин бях. От петнайста до трийси пета! Народ по колибите много. Па гладория, голоча̀, немоча̀. Кринка посял, кринка пожнал — без пари му сламицата… А доле жътви, ама жътви! Богати жътви — жътви да видиш. Айде надоле, на романя̀! По сто, сто и дваесе, сто и педесе сърпа съм водил. Къде Петровден е най-гоямата сила. Ама преди това ще обикалям житата, ще се пазаря с чорбаджиите, ще зема капара. По сто лева на декар, една десетина на драгоманина, отгоре един лев драгомански бакшиш… и храната също от чорбаджията.
Познавах чорбаджиите, и те ме знаеха добре, и нивите им знаех. По-добре от тях ги знаех, по сто пъти съм ги мерил. Честно ама. Честно се работеше. Една стотинка не съм барнал чузда. Моите жътвари изкарваха повече от другите. Разделя ги на чети, ти тук, ти там, с ред. Ха сега, де бре, у бре!… С песни, веселби, олелия до небо. Там си и спим, по кръстците. Ожънем полето, наплатим се със сейбията, още там си поделим парите — и айде през балкана нанасам. Понакупят си едно-друго момичетата. Случи се понявга, та се и залибят там, някои се и оженят. Тъй е тя. Човещина… Напролет току ме наобикалят момичетата: ще ходим ли бе, бай Петре, пак на романя̀? Ще ходим, ще ходим, стягайте се!… И ония момичета хвърчат, хвърчат… Младо, невидело свет, мерак му. Беше срамота мома да не отиде на романя̀. Даже и богатска да е момата. Ако не отиде, значи не е работна. Я нещо е болнава. И ергените не я искат такава мома. Така беше… И като тръгнем, ония момичета закачат песен: равна романѝя, равна се сравнила с белото жито… А като се връщаме, за мене па запяват една:
Романѝя пуста остала, огън я изгорил,
тръне я обирасли, вода я обитекла,
пожар я пожарил — драгомане, драгомане!…
Какво време беше, еее, какво време… Всичко свърши. Излязоха машини жътварки, понавъдиха се връзвачки и косачки. И лека-полека зехме да не ходим на романя̀. Трийси пета, повня, беше за последен път. Зорлан изведох една четица. После па и народа по колибите понамаля. Отвори се поминък другаде, и така… Тъй е тя… Пссс!… Болес да те яде, пуста да останеш!…
Бай Петър се наведе и хвърли буца пръст към буренака, дето светнаха зелено и тутакси угаснаха зелени айдушки очи.
… Да-да, тъъъй, понамаля народеца. Не, ами хептен се дотърка. Дене ходи по гъби в Гущери… има едни такива колиби горе, Гущери. Взех магаренцето и отидох, рекох да се прошетам пак по тия места, дето съм върлувал, жътварки събирал. Викам си: да ги вида барем, може да не ги вида вече. Да мина тъй само… Оно, брате, не мож да минеш. Сичко се оплело в къпина, къде било пътека, къде уличка — не се знае; драка станало сичко, усукало се бетер телена мрежа, с ножица да режеш. Имаше десетина къщи, илядо и два-триста брава дребен добиток, башка едър. Сега — нищо. Един старец има сега там като мене, побъркан старец един, гледа кошери… Пустиняк. На Богалеци, такова хубаво място, само една бабичка останала. На първи май едно време в Неоци ставаше сбор. Една морава има там, едни дървета, едни сенки — царска работа. Па народ, народ… Ако изгубиш приятела си, зор ще го намериш, толко много народ. Що ерета се изядаа там, що егнета, що вино се изпиваше — край няма тая… Сичко запустя. Няма сбор, няма гявол. Мъртвина. Сичко си отива на тоя свят.
Дуня мердевень…[24]
От горите се свличат на групи гъбари с пълни кошници, яхват автомобилите, замаскирани в сенките на поляната отсреща, зад моста, и заминават към града.
… И ето го града на тия места. Нищо и никакъв градец, градец без значение. В средата му тече една нищо и никаква речица, която мирише на клозети — местните хуморджии я наричат Теменужка. Градецът нищо сега, бил всичко в миналото, бил град със собствено име. Гнездо на чорбаджии, котило на власт. Чорбаджийство всякъде имало у нас. Тук било тежкото, истинското, онова, което иска време, за да се извае. Не паричното, не имотното. Политическото. Чорбаджия, що е то? Ако го видим, ще го познаем. По-трудно е да кажем какво е. Чорбаджия — турска дума на чисто българско понятие. Човек, който дава чорба. От ръката му хляб си ял. Турците направили това добро или лошо, че изтребили българското болярство и така изравнили народа, демократизирали българското общество; обрали каймака на българското мляко, което вече не можело да хваща каймак — зародиш на бъдещо благородничество, отглас на бившо болерство, фамилии от сой, с родословие, с история, с потомствен опит и потомствени заложби, с имена и личности всред безликата сивост на тълпата и раята. И все пак млякото хванало каймак, тъничък, ципица, която постепенно се удебелявала. Колибите и колибарите нататък към балкана, в тия дипли на гори и долове, били рая на султана — и още един път рая на чорбаджията. Така я и казвали — рая Хаджихристова, рая Хаджиюрданова, вечна рая, вечен борчлия на хаджи-чорбаджия. Дядо Хаджи на грош парица зѐма файдица… И така, чорбаджия? Хайде на помощ, дядо Найдене Геров: чорбаджия — богат човек, богаташ, богатник, имотник, зенгинин, богач, богатей, богатина, боляр, големец, господар, първенец, глава, челник, старейшина, велможа, большина, большак, господин, барин, владетел, стопанин, сейбия, хазяин… Много думи. А все нещо остана непокрито от думите. Навярно понятието се разкрива не толкова логически, колкото исторически, не като идея, а като действие. Чорбаджията минава, чорбаджията рече така. На чорбаджията думата надве не става. Тя е тежка, тя е правило, тя е живот и смърт. Чорбаджията седна — сядат. Чорбаджията стана — стават. Чорбаджията се прокашли — раята като рой пилета, подплашени от сокол-пилюк, замира на мястото си. И чорбаджията плю…
Страшна и все още непонятна е тая бездна между каймака и млякото. Колкото по̀ се омаслява едното, толкова по̀ се обезмаслява другото. Българският народ, лишен от първенци, с голямо напрежение породил от себе си своите чорбаджии. Никъде, както тук, чорбаджиите не са имали такава жажда за власт, никъде така умно не са употребявали тая власт като сечиво за производство на още повече власт. Може би защото краят е беден, недвижимите имущества тънки и най-дебелото имущество било тъкмо властта, имущество над всички имущества, имущество нетленно, с най-трайна услада за душата; властта — последната, неунищожимата частна собственост. Поразителна е тая готовност на раята да се покорява и на чорбаджията — да заповядва, назлъндисвайки се, и цялото уну̀тре на душата му да трепти в блаженство и кеф; страшно дълго е това разстояние между двата полюса на пълно покорство и пълно заповедничество у един и същи народ — една от ирационалните, все още недоразгаданите или неразгадаемите страни и черти на тоя народ. На един селски сбор турчин ощипал мома българка, момата се разкрякала, дигнала нара и беж при чорбаджиите да се плаче. Чорбаджиите също били на сбора, попийвали някъде на сянка и похапвали, и гледали веселието народно. Та дошла момата при чорбаджиите, изревала — оле-мале, ощипал я турчин!… Тъй ли? Тъй. Чорбаджиите веднага заповядали на заптието да улови тогова турчина и да му удари двайсет и пет тояги на голо. И цял сбор се сбрал да брои тоягите…
От чорбаджиите треперели високи турски сановници, не някакви си там безимени хъшлаци и зулумджии само. Достатъчен е само един добре съставен, отмерен и премерен махзар, дето трябва — и сановникът хвърчи като костилка, стисната с два пръста. О, понякога народът дигал размирици, когато му идвало до гуша, бунтувал се срещу чорбаджии, злоупотребили с властта. Няколко чорбаджии даже попречукал. Та по едно време даже избирали за чорбаджии и прости колибари. Когато чорбаджията бил щатна длъжност. Но то било за малко. Изглежда, разбрало се, че колибаринът си е колибарин, дай му нему овци и говеда. А чорбаджията — чорбаджия, па макар и неизбран. Както и да е, щом е избран, той бил колибар или гражданин, чорбаджията е патриарх, духовен и политически, той се избира все пак, избира се от раята колибарска. Войводата на окръжния град му предава властта тържествено, това предаване е цяла инвеститура. Войводата му връчва чорбаджийското отличие — една тояга, стар библейски християнско-пастирски символ. Символ и на нещо по-простичко, за което обикновено служи тоягата. И така, чорбаджията е готов. Не е задължително да бъде богат, но е желателно. И не е характерно да бъде беден. Чорбаджия — изедник? Читанкова проста представа. Може изедник. Може родолюбец. Може едното и другото заедно. Раите, че са раи, умеели да вземат мерки на изедниците. Първите чорбаджии били глави. Някои от тях губели главите си заради участие в заверите, предадени от други такива глави. Но техните синове, не преставайки да бъдат чорбаджийски синове, се учели по университетите на Русия. И като се изучели, тъкмо те ставали просветници и черковници, откривали даскалоливници, книжарници и други полезни неща. Преди сто и толкова години тук преподавали логика и художнословие, превеждали книжки като „Начала на политическата економия“, издавали на свое иждивение разни цветосъбирания (антологии), сами съчинявали и съставяли книжки за начален прочит. Ако кажем, че е малко, ще изгубим мерката за много и малко. За да не кажем, че е много, понякога предпочитаме нищо да не кажем, което е по-лесно. Добре е млякото да даде каймак, това показва, че и млякото е добро; лошото е, че тоя каймак невинаги е добър на вкус или вкусът е неопределен. Чорбаджи Юрдан е от най-големите. Умен, разсъдлив, справедлив, мъдър, думата му се чува, член на турския окръжен съд, през седемдесет и шеста съдел априлските въстаници, смъртни присъди подписвал; казват, бил и спасил няколко глави. И казват още: ако не бил той в съда, повече глави щели да паднат. След Освобождението се мерка из великите народни събрания, кове законите на Княжеството, решава уредбата му, губернатор на голям град, през време на пълномощията, 1881 — член на Държавния съвет, член на разни комисии високи, и даже член на комисия по експроприиране на чифликчийски земи. Голям човек. Голям и от двете страни на чертата, която Освобождението прокарало не така дълбоко и непроходимо. Тоя голям човек и чорбаджия бил и българин от един вече довършен и изчезнал тип. Фердинанд поискал на държавни разноски да му направят конюшните. Инженерът представил сметка: планът струвал 80 хиляди лева… Като чухме това, казва дядо Юрдан, ние се хванахме за главите. Повикахме в Държавния съвет оня майчин син, инженера, и му рекохме: бе ти луд ли си? Ако само за един план са потребни толкоз хиляди — колко милиона ще струват самите конюшни? И не му ги дадохме, разбира се…
Чорбаджия — изедник на сюрмаси и бунтовници? Намирало се е. Историята поема винаги само един път от многото възможни; и от платното на избрания единствен път е трудно да се преценят достойнствата на възможните.
Преди двеста години един Стойан Чергилина построил в горния боаз мост и писал на моста: Да се знай, как стана мокаят Стойан, (та) направи пут и моста, минувайте и поменувайте, а не клните. Не кълнете. Защото кълнели. Колко ли душици е затрил Стойан преди тоя пут и мост…
Изедничеството винаги е било страна на чорбаджийството, винаги неизбежна, понякога нелицева страна, понякога откровено лицева. На грош — парица-файдица… Файдицата, файдата (лихвата), казват, не била повече от 12 на стоте, рядко 15 — ако е за кратко време. Но никога — за къща или сватба. „Ако човек не е спечелил да си направи къща или сватба — никога няма да спечели…“ — поне за да върне грошовете, взети назаем. Значи, давали грошове, но и питали: защо ти са? Не може така, през куп за грош. Не може всекиму. Едно здраво, дълбоко българско правило, от патриархалните, от бащинските. Заем се дава да купиш нива, ливада, лозе, стока не само защото така ще се наплатиш по-сигурно на лихварина, а и защото такъв заем е оправдан. Трупаш имот, производителна сила. Всички времена ценят силата, каквато и да е тя…
… Старият градец не бил по-голям от едно средно село, натъпкано с къщи и отминали събития. И особено с отминали имена, пъкнали над безликата, безименната, еднородната робска стадност. Какво е останало от градеца? Той пак търчи на работа и на служба, работата и службата сега навсякъде са еднакви. Останали са къщите, всяка за себе си, всичките просторни, направени да се живее в тях просторно и не робски. Събитията влезли в музеите, посочват ги с екскурзоводска пръчица. Имената останали по семейните надгробни паметници около черквите.
Спиридон и Дойна, той е твърда яка и широка връзка, тя — сурова и властна.
Христо — паметник от признателните наследници, седем сина и четири дъщери. Признателни и наследници.
Скарлада, по баща Жупунова.
Йордан — тежък, самоуверен, самовластен поглед. Поглед на самодържец.
Матей — полудив колибар с кюрк и фес, умрял преди осемдесет години; Цана — е монголоидни очи и скули.
Генерал Петко — вит по модата мустак, геройски паднал на Овче поле за величието на България.
Анчо, кротък и тих, от послушните, от да̀кащите.
Михал и Анка, умрели преди сто години; той сърдито увесил мустак, права бяла яка, връзка, фес, бастун; тя — колибарка, открита и весела.
Юрдан, млачи подофицер, убит при изпълнение отечествения дълг в боя с коварните съюзници.
Иван — примерен в частний си живот, родолюбив в обществений, покойника не знаеше покой, когато предложеше да се помогне на ближний; Анна — натруфено-джанфезена, буфан-ръкавена.
Една стогодишна снимка: чорбаджийството около новия мюдюрин[25]. Не субаша[26] като за село, а мюдюрин — като за град; първият мюдюрин за градеца. Напети, самоуверени, кръвени мъже, кривнати пискюллии фесове. Между тях, като преглътнат, се губи поводът за снимката — самият мюдюрин, млад и, види се, деликатен, мек човек. Тези хаджимихалювци, хаджитодоровци, хаджипетковци… които владеели къде по сто, къде по двеста, па и по петстотин колибарски семейства, раи. Владеели? Доколко нещата зависят от името си? Те покровителствали раите. Покровители. Плащат им данъците, защитават ги пред турската власт. Е, раите после им се наплащат — с каквото бог дал. Кое с дръвца, кое с вълница или сиренце, или работица по някоя от чорбаджийските ниви. Това за онова, мир да е. Тези тежки мъже, тежкомислещи първенци, разтропани епигропи, настоятелни настоятели и състоятелни ктитори, ревностни набожници, загрижени за черковните и небесни дела, сръчни в земните. Тези мамини чорбаджии с изпитани дарби и проверени правоверни добри намерения, сплавени невидимо с лошите…
Чорбаджийски щерки преди сто и пет години… помен няма сега от тях, освен тая покафеняла снимка. Три стоят, три седят на столове, две седят на килима. Отрупани и стегнати в многоетажни, лъскави, сложни облекла, дълги до чехлите, с много дипли и къдри, и плисета, безброй копчета, душна бароковост. Няколко държат ветрила, ветрилата са ужасно нужни и важни в тоя прохладен балкански градец. Една: широкочелюстна, турлашка, крива и грозна муцуна, поредица от недояждащи колибарски поколения дивеели дълго, докато я направят такава дива — и навярно богата; нейните потомци тепърва дълго има да тушират и изправят кривините й. Две: почти аристократки, с тънки черти, над тях поколенията също се трудили дълго и упорито. Останалите са степен между тях и турлакинята — от затънтеност и тъпота до наглост. Една с остър, преценящ поглед на змийка. Друга — почти ентусиазирана, почти съвременна, комсомолка от 50-те… Не облеклата — такива лица вече няма. Всяко време като че си има своя физически човешки образ.
… Няколко пътя в няколко посоки, но все към балкана за колибите, пътища, изтъняващи в пътеки, плетели мрежата на чорбаджийската власт над колибарството. Те още стоят, старите, поправени, подновени, закърпили дупките в мрежата. Единият отива през Тодуци към Дренът.
И тука на един разклон, отдето започва самата гора — къмпинг. Два нови москвича, две палатки, не съвсем нови, поокърпени и двете с парчета от приблизително същите цветове. Цигански катун. Два огъня, до всеки седи циганин и циганка. Циганинът обгаря лескови пръти да омекнат, след това ги цепи на дълги правилни ленти. Циганката плете нещо от лентите. По тревата се търкалят и бърборят на езика си рояк безгащни циганчета.
— Какво плетете?
— Кошньици правим, кошньици! — отвърна бързо и угодливо циганинът. — Сега тряба кошньици. Има кньига, разрешение, на, да видиш.
И циганинът започна да бърка в джобовете за кньигата. Взе ме за горски навярно, дрехите ми зелени като на горските. Но не можа да намери кньигата.
— С кошници ли спечелихте пари за кола?
— Със задник, бате, със задник — обади се циганката. — С бачкалък и зор…
Тя извади от пазвата пакет „Ударник“, запали цигара от едно въгленче, което взе в шепа, друга цигара подхвърли на циганина, който я закрепи на ухото си.
— Сега, като имате кола, за какво работите?
— За ляба. Че и къща че дигаме, бате…
… В Тодуци — празник. Трогателни дечица с юнашки зеленодънести калпаци, които хлапат на главите им и още пазят ръбовете си, както били сгънати на две от предишния празник. Стоят наредени пред училището и пеят: когато над Дунав се мръкне и сънен балкана заспи; шумете, дебри и балкани; партизан за бой се стяга, мята пушка на рамо, на рамо. Едно акордеонче, старият даскал го разтяга, пее и той с всички сили, акордеончето приглася с басчетата си и прави ловки цигански завитушки.
Народът, възрастни хора повечето, стои от другата страна на улицата, пред пивницата, гледа, слуша и пие питието си. След песните има доклад за международното и вътрешното положение и народът от публиката лека-полека се стапя, след като е чул вече песните.
Пътят следва реката, натам, отдето тя слиза от балкана. Дрен, селото, е в едни дълги зелени лъки, реката тук отваря коритото си и тече по-кротко. И Дрен празнува. Тук мъдро поставили по-напред доклада за положението, а после, за да не се разбяга народът: когато над Дунав се мръкне и сънен балкана заспи… Балканът е от всички страни, той се е наспал и е ведър, и сочен, и шумен. Шумете, дебри и балкани. Дечица с бяло-зелени юнашки калпаци, с огладени ръбове, огладени от стоене в сандъците. И така бистри са детските гласове, толкова хубави са децата, подредени по височина, чистички и пременени — че празникът са самите те. Партизан за бой се стяга, мята пушка на рамо̀, на рамо̀… Дрен е колибарски център, но не е колиби, село си е. По шосето, главна и единствена улица, има доста приветливи къщи. Една от тях, на два етажа, държал бивш бакалин на колониална бакалница, търговец, богат човек. И една нощ при него
… момък славен се яви…
Освен другите неща, които му взел, славният момък му взел и астраганения калпак — и дълго, и гордо го носил после. Бил доста бабаитски калпак и макар че бакалинът не бил бабаит човек, калпакът му може да се смята за единственото му участие в Съпротивата. Бил страшен калпак, легендарен калпак, на много врагове взел страха и сигурно ще отиде някога в музея, ако не е отишъл вече.
… командир на отред славен партизански…
Бакалинът треперел да не му вземат и онова, на което слагал калпака си. Но не му го взели, не го закачали, оставили го да си живее. И той си живеел човекът, живеел си мирно, треперейки от време на време; преместил се в градеца и там си живеел. Докато един ден усетил, че златото го няма. Обърнал всичко, преровил навсякъде, разбрал: златото го няма. Няма го и това ти е… Внуците пребарали златото. А има ли смисъл да се живее без злато в тия мътни, в тия неверни, книжнопарични, беззлатни времена? Няма смисъл. Като разбрал и това, човекът отишъл на баня и в банята се обесил…
… колко мъки знаеш… еее-ех, балкан ти роден наш…
Народът стои на площадчето и слуша тия невинни детски гласове. Мънички книжни въртележки се въртят на една маса, до масата седят циганин и циганка, те търгуват с въртележки и печени слънчогледови семки в готови фунийки. Някъде изгърмява детско балонче и проплаква дете, майка му се навела над него и го утешава, тя ще му купи ново балонче, но детето не иска ново балонче, то иска спуканото си.
… песен за свобода пее днес народа…
Клаксон. Пристига автобус и спира на площада, разгеле свършва и песента. Слизат бивши дренци, надошли от града, посрещат ги сегашни, стегнати всички за празник. Автобусът не е новост, но винаги вълнува с нещо ново. Момци, насядали на свален електрически стълб, гледат. Една девойчица им сипва в шепите семки, те си гледат към автобуса.
Дезесе, ливади, пасища, овци, мъжете — дървари и миньори, жените — овчарки. Празникът започва сега с ядене и пиене. В големи котли ператници на открити огньове къкрят няколко овци. Това е яденето, което се готви, а пиенето е готово, то е една едра четвъртите купчина — няколко кубика — бирени каси. На поляната до реката се слага дълга народна трапеза. Музика свири. Музиката е цанена чак от Златарица, долу в полето, прочута циганска музика — кларне, окардион, саксифон, флигорна. Свири оная музика, ония колибарки друсат дебели задници, подскачат и се носят напред и назад по тревата, изпотъпкаха тревата. После сядат разкрачени, разгорещени, пият бира, лицата им — всичките червени и еднакви, по-еднакви от задниците им. Народно веселие. Кръшни народни хора, каже. Тѐ това е. Тъкмо свалят от огъня и котлите ператници, курбанят е готов, курбанят е месо, вода и сол, нищо друго. Чорбаджиите разливат чорбата, това са мъже с престилки, готвачите, те гребат с големи лъжици месото. Много овчи черва, един ги сграбя с ръце — кой иска черва? — и разнася по паниците. От сварените черва капе лой, тлъсти овци се въдят тук. Има ли някой да иска още черва? Има, има… Ами ляба, де е ляба, има ли ляб? Има, има… Дайте и лъжици нанасам!… Има ли лъжици? Има, има. Музиката се е наяла предварително и сега свири на трапезата, провлача трапезна свирня, бавна, трепереща, натежала от овче месо и бира, примижала от наслада. Народът яде и пие. Народна трапеза. Яде се и пие се не до насита, а до ново огладняване и ожадняване. Това продължава доста дълго, защото слънцето има време да грее, след това да залезе в един облак, след това облакът да се приближи над веселието и тихичко да поръси народната трапеза с капки, които чаткат в листака отначало на редки зърна, после на гъсти. Трапезата в миг опустява… И след малко объркана суетня на трапезата остават само кокалите, оглозгани до сухо и побеляващи вече. Но народното веселие си има своя инерция, неконсумирана още, и тая инерция се бухва с всичка сила в отсрещната пивница, която изведнъж се препълва и прелива, за да се удави там в нея. Хора и черва, изстинали вече и мазни, се омешват. Омешва се глъч и музика, над гъмжилото дебело дудне тъпан, който единствен е запазил самообладание в неразборията. След червата почват черните дробове, а когато те свършват — защото те бързо свършват, — иде ред и на белите дробове. Огромно количество бели дробове. Огромни бели дробове. Тия дренски овци дишали чист въздух и много си развили дробовете. Пийте бира от кафяви бутилки, а като свършат кафявите, ще почнем зелените. Пийте, ако можете да ходите на повънка за малко, ако можете да се промушите през навалицата, ако някак можете да минете под масите или по раменете. Под масите е по-лесно. А ако не може и там…
И идва време, когато народното веселие улягва, поуморено и оригващо; когато музиката е изсвирила поред веднъж, дваж и повече всичките си свирни, а слюнката й пресъхнала и драще; когато човешките черва вече не могат да поберат овчите. Идва тихият глас на веселието, на което трябва още нещо, за да бъде пълно и народно, още нещо мъничко. Тогава един дядо Димитър с бяла фанела ще извади цифарата от каиша на панталоните си. И цифарата с глух зърнест глас ще почне да говори за хайдут Сидер юнак, за поляна с овци, овците, наредени една до друга, пасат и идат полека насам, вода бистра в шумите някъде чучурика и е зелено и ясно… Там, на края на поляната, край гората, край потока, като самодива се мерка мома една. После се задава нещо черно и буреносно, което те кара да тръпнеш, нещо страшно има да се случи, саби ще звънтят, кръв ще се лей… идва, идва това страшното, юнашкото, гърми и тресе… Трепериш и чакаш ужасът да се изсипе на главата ти с целия си ужас, да мине през тебе, да те смачка и разнесе… Но то минава покрай, само дето страх си брал, минава и отминава — гръмливо и страшно, и хубаво. И пак е тихо, свети поляната чиста, пеят звънците отдалеко — и те са отминали, и в звънтящата им песен има тъга по една отминала мома, една отминала хубост и младост човешка…
Така говори цифарата, тя се задушава от тих плач и вече не може да говори.
Дядо Димитър пак забучва цифарата в каиша на новите панталони и говори, че всичко на тоя свят отминува и не може да се върне. Отминува, доде видиш, и после не вярваш било ли е, сън ли е, какво ли е… Вчера беше, а на̀, няма го…
Слушат зяпнали. Най-много слуша един човек отсреща, един гладен човек, той изял много черва и се наял, но образът му останал гладен. И по образа му се познава, че и майка му била гладна, и баща му, и бащата на баща му.
… Сутринта се разбягаха колите, те бяха дошли на празника, една след друга избръмчаваха и бягаха коя накъде види. Какъв пуст е денят след празник, всичко се пръска и остават хартии разпилени по улицата. Тревата, смачкана от много крака, не може да се изправи лесно, кокали се търкалят по тревата; кучета, навирили кучешки задници, ръмжат над кокали, разнасят кокали, дърлят кокали, застъпени здраво с предни крака. Лозунгите покъсани и увиснали. И слънцето не грее така весело, и всичко е малко печално и пусто.
Още един автомобил пали и избръмчава внезапно, пътниците се наместват щастливо в теснотата, натъпкана с багажи. Едно малко момченце иска да се качи и то: толкова хубаво е да се повозиш на автомобил, когато си дете, и да отидеш някъде. Но ония от автомобила не му дават. Не може, казват му. Казват му, че отиват много-много далече, че няма място и че то трябва да остане тук. Защото и майка му остава тук, ето видиш ли — и майка ти остава… Автомобилът тръгва полека, момченцето тича подир него и реве, но автомобилът се засилва и тича по-бързо от него, и се отдалечава, отдалечава… момченцето остава, майка му иска да си го отведе, но то се тръшка на земята и не иска да отиде никъде. Тогава майка му си отива сама спокойно, а то остава само на пътя, клечи на пътя и се надува от рев. Няма нищо по-безизходно от плача на дете, което са излъгали, няма нищо по-неутешимо. И тоя дълъг, равен плач е сякаш звукът на празния ден след празника, неговият унил и безответен звук. Това дете вчера беше с нови дрешки, беше с калпаче юнашко и пееше с другите деца…
… Реката има приток отдясно, то е Божичка река. Разсадник, къщичка до него. При къщичката оставихме мотора и поехме из стръмнината към Липорът, една труднопристъпна крепост, на която защитниците избягали. Духне ли югът — керемидите падат, казва моят спътник, оня с гладния образ. Той рекъл да намине тъй само, да види къщата си, отдавна не я виждал, да провери стоят ли керемидите. Па и да набере някоя сливка за ракия. Много овошка, нависнала над плетовете, тунел от овошки, ябълките заринали земята с плод. Даже и свине няма да ги ядат. Ябълки от непознати сортове, в плода около семките месото сгъстило сочно-медена сладост. Дървото работило цяла година неуморно за тая сладост, за тая весела и нежно напръскана руменост. И всяка година ще работи така, ще зарива земята все отново и отново и никой няма да я вземе. Човекът, за когото е тя, няма и да се наведе да я погледне. А дървото, програмирано завинаги, ще продължи да върти и върти програмата си на празен ход, година из година. Ако не беше дърво, ще кажем, че е полудяло. Цяла гора от такива полудели дървета, които работят залудо и произвеждат за никого. Зараснала пътека, до пътеката чешма, заглушена в тиня, чешмата продължава да си тече и тя за никого.
… Все надясно, надясно. Пътят излиза на едно отворено място, при едни изоставени стари трудовашки бараки. Кучето изплезило език, гони мотора. А като спрях, веднага легна във водата да се разхлади и жадно залока легнало. После дотърча при мен да изтърси козината, да разхлади и мен. Хребетче, остригани дъбове. Билото на балкана нависнало съвсем отблизо. Полата му начъчкана с гори, откъртени като лавина отгоре. Гори затрупали къщите, нивите, протекли далече надолу, размъкнати още по-далече, додето могли. Далече на запад се трупат постепенно чукарите, горясали всичките, един зад друг, един над друг, остри и меки, бълбукащи, с нащърбени хоризонти, чертите им полека се изтакат на север, спадат, смъкват се плавно в равнината — и там някъде се стапят в лилава кипяща мараня, в сгъстена далечина. Натам, към бълбукащите чукари!
… Беше диво, отчаяно, невероятно пътуване на две колела, с път и без път, през гора, драка, по надолнище и нагорнище, през дол и рът, по урва и сипей, по парчета от овчи пътеки, които не отиват никъде и свършват точно когато изглежда, че почват. Кучето разузнава напред и води, ходилата му се побиха от ходене и водене. На колелата от ходене се изтриха гумените цървули, на мотора душа не остана. На запад, на запад, на запад!… Нагоре, в най-бурното на чукарите, още нагоре, над главите на реките!… Чукарите се отместваха все така на запад, все така равнодушно, огромно еднакви, бяха нови и приличаха на изминатите, все развълнувани и все чезнещи в запада и севера…
Когато привечер, капнали, спряхме на вододела и духаше вятър, и реките тръгнаха напред, под нас стояха осенарските колиби. Зад Осенаре с бинокълчето се вижда каменната купчина на Терзии; само че Терзии е на хребета между два дола, а Осенаре — в дола между два хребета. Осенарската река блещука огнено там, гасне, запали се на последното слънце, пак гасне в гъстаците на дола, който се влива татък в по-големия дол на Овчи кладенци. Обръчът на дългото колибарско ходене, напълно безсмислено според мотора и кучето, събра краищата си.
После вятърът утихна и по обичая прикапа дъжд.
Сутринта на другия ден беше синкава и малко тръпчива на вкус, обистрена и прекрасна утрин — такива са утрините само на младия септември. Въздухът струи и пронизва, пронизан от блясък.
Все по реката, въз дола. Моторът запален и включен на първа, но не съм го възседнал, ходя пеша като него, държа го и той ме тегли. Отдясно някъде нагоре е Кланидол, но се не види. Усойният скат горист, едри дъбови бранища с много гъби, напълних раницата с гъби булки. Гората надолу става все по-непроходима, трябва да се търси брод за отсрещния скат, присойния, дето има повече храсталаци и поляни. Стар, изоставен път, цял огърмен с храсти, тунел в храстите. По земята постървени дренки, някой минал и разпилял дренките си. Храстите дренови. Никой не е минал. Никой не минава тук. Дренките узрели и се оронили сами. Пътят почервенял, плътно осипан с плодчетата, продълговати като житени зърна.
Реката тук срещнала скала и завила малко. Пощадената от нея лъка долу зеленее сочно, едно полуостровче, зашумено от овошки, а всред овошките се вижда покрив на къща. Долу едно пътче край черен угнил плет води до къщата и нататък, все край плета, през цялата лъка, през овошки и акации, опира в реката; минава я и опира в храстите на другия бряг. И там, на брега, се вижда китка от едри диви череши, под тях изтича вода и на няколко разбити в камъните пенести струи влиза в реката. Около къщата не се мярка никой. Насреща, до самата река, от една вада през овошките слиза вода, отбита от реката, слиза към кухото и обрасло с коприва подземие на стара, замлъкнала воденица. Полянка, една-две върби, напукани и стари, но клоните им млади, щръкнали рошаво. Тревата буи весело и лъска на слънцето като лакирана. Шарени трептящи сенки играят по тревата. Речното корито тук е от камък, насечен на стъпала, водата скача по тях и се пени, влиза в един зелен и дълбок вир, завъртва се веднъж в него, после продължава надолу. Зад плета малка зеленчукова градина с домати, чушки, сминдух, ряпа, турско цвеке… от всичко по малко натуряно. Скоро са поливали, явно има тук хора. Повиках, но никой не се отзова. Из двора ходят кокошки или се къпят в дупки, изровени от тях в пепелта.
Минах още веднъж край целия плет, по тревясалото пътче до реката, край пътчето личи прясно изринат окоп, той тръгва от изворите при дивите череши. Върнах се и седнах на полянката, пред воденицата. Някъде — я!… — тръскат дърво. В отсрещния бряг, по-стръмен от отсамния, обрасъл с букак, всред букака отворено четвъртито място и в него — сливова градина. Там една възрастна жена се навела и събира нещо из тревата. Като отидох при нея, изправи се. И всичко тогава дойде на мястото си. Беше баба Пенка. А наоколо беше имението на двамата мои старци. Виждам аз: нещо ми е смътно познато, а не мога да го позная, така съм се заблудил. Дойдох от горната страна на дола, а досега съм идвал тук все от долната.
Дядото отиде на Овчи да донесе хляб — рече баба Пенка.
Тряба вече да си доде. Ти къде се губи така?
Помогнах на бабата да събере сливите, отнесох двете кошници и свалих раницата. Тогава се сетих за гъбите в раницата, дадох й ги да ги вари и пече. Пак се върнах на поляната до воденицата и легнах на тревата, прохладна и мека.
Слънцето свети. Потокът шуми. Водата от улука съска там долу, под воденицата, равно и глухо. Тревата като длан гали. Зелените вейки на дърветата плуват в синьото небе, облаците стоят, а дърветата плуват из тях, цялата земя плува. И все така — слънцето, тая трева, тоя съсък, небето…
И всичко това е у тебе и тече, и тече, и плува, изтъняло и бледо, плува безкрай в безкрая, меко и унесено…
Минаха две години от чудотворното възкресение (благодарение на Деян Енев) на романа „Калуня-каля“ от Георги Божинов, но споровете около посланието на творбата не секват. Що се отнася до читателите, тях не бива да ги мислим: те го приеха възторжено, като откровение — доказателство за това са почти невероятните за българска книга тиражи. Критиците обаче са бамбашка народ — на тях е трудно да им угодиш. Едни го тълкуват като приключенски роман за юноши, на други им се привижда „глад за голямо“ — демек, ставало дума за „закъснял Индже“, за „закъснял Хайтов герой“ и само за „прилична творба“. Разбира се, има и такива, дето стигат до по-значими прозрения. Според Милена Златарева четем „черна балканска трагедия“. Христо Блажев открива връзка с потресаващия сръбски шедьовър „Нож“ от Вук Драшкович, а Зорница Христова е категорична: „Романът е валиден извън сюблимното време на националната митология“. Най-близко до истината ми се струват дъщерите на писателя — Милка и Яна. Знаят те, че баща им все е избирал „дръгливи теми“, че е вграждал сянката си в текста, че „“Калуня-каля" е кулата, която цял живот строиш", че в романа е „извикал своите огромни въпроси към Бога“.
Не само съм съгласен с тях и с Деян — нещо повече, мисля си, че Божинов е влязъл в градивен диалог с Генчо Стоев и с неговия образ на предводителя на башибозушката сган от съседните на Перущица помашки села Тъмръшлията, че — въпреки абсолютната достоверност на разказаното — е придал на историята надвременно значение. За добро или за зло е проникнал в бъдещето и е стигнал до корените на верския фанатизъм, до пророчество за опасностите, които връхлетяха съвременния свят. Събитията се развиват близо до Сърница, където през април 1972 г. петима младежи убиват милиционера в тяхното село, като формалният повод е отнета шофьорска книжка. Малко след това започва принудителната смяна на имената. Странно ли е, че един български журналист и белетрист е подирил помашката, каракачанската гледна точка, че е осмислил генезиса на насилието и е успял да покаже художествено образа на другия, на несъгласния. Една от отрицателките на романа, която дори го нарича „грубо преиначаване на историята ни“, в някакъв миг е получила просветление и е написала: „И в най-тежките времена, и сред най-голям бяс и озлобление е имало хора, несъгласни с извършването на вандалщини“. Така е — имало ги е не само в далечното минало, такъв човек е бил и самият Георги Божинов, за когото ДС е събирала непрестанно данни и е установила, че многократно се е изказвал в защита на Солженицин, че е наричал словата на Ленин „догма“…
Представете си каква смелост и нравствена чистота трябва да притежава човек, за да посмее в най-ужасяващите години на тоталитарна цензура да включи в свой текст разказ за страшните изпитания в съветския ГУЛАГ, в злокобната Колима, който по сила и по автентичност да се родее със знаменитите „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов. Последвалите преследвания допълнително каляват характера на този „стълб на вярата“ и той създава своя шедьовър. Да, „Калуня-каля“ ни отвежда в онзи реалистичен за нас, но „магически“ за чуждия читател свят, където идеологията ражда насилие, където само единици успяват да влязат в противоборство с него и най-често крилете им изгарят. Критиците се чудят защо са му на Божинов женските образи, но без тях книгата нямаше да бъде същата. И невъзможността да има деца, постигнала Калуньо, и страстта му към Костанда, а после към Малката, са незабравими, изпълнени с непозната за срамежливата ни литература еротична сила моменти от най-автентичния „див разказ“, който някога съм чел, по-силен дори от „Козият рог“, макар силно да се родее с него — не с Хайтовия, а с Методи-Андоновия. Фанатиците са престъпили най-важната заповед на исляма — шестата: милосърдието. Нея престъпват всички фанатици — и нацистите, и комунистите. Това е посланието на Божинов. Но то би било невъзможно, ако не се бе научил да слуша повелите на Природата. Да чуем дъщеря му Милка Рускова: „Той пътуваше много, беше наистина скиталец — пеша, с мотор, с каквото позволяваше теренът… Имах чувството, че познава всяка река и всяка махаличка по чукарите. Беше обсебен, слят с българската земя по един наистина първичен, страстен начин“. Само с думата „първичен“ не съм съвсем съгласен. Първичното е привидно, зад него се крие дълбочината, философската извисеност.
Дойде време да върнем на читателите и срещите на Георги Божинов с тайните на българската земя. Поредното откритие на издателство „Хермес“ получаваме с тома „Кукувица кука“. Представям си писателя, тъй както живописно го е описал Никола Радев — саможив и затворен, мрачен, яростен, непоносим, но ярка личност. Познавах един такъв чудак — Николай Кънчев. Портретът на автора на „Калуня-каля“ ми напомня за него. И той като неспокойния дух Калуньо никъде не намираше покой, не се подчиняваше на статуквото, не опитомяваше сетивата си. Но създаде с поезията си неповторим свят, който се родее с вселените на световните гении.
Неговият духовен събрат Божинов е роден в село Крива бара, Ломско, но от 1950 г. е кореспондент на БТА за Благоевградски окръг. Той не е от онези, които ще зърнат някое ТКЗС и ще си заработят заплатата с покорни и лъскави думички. Трябва да се завре из махалите, да стигне до душите на местните люде. Ще се разговори например с Шериф от Кочан, когото преименували Дойчин, ще изтръгне от паметта му кошмара „кога нашите ходили да колят кяурите“ и ще го накара да прозре, че „една майка ни е раждала“ и „един Господ има над нас“. „Кога се пише едно нещо, трябва да се казва истината“, заявява един от новите му познайници и журналистът никога не отстъпва от това правило. Има си обаче тайна — също като Хенри Дейвид Торо, прочутия автор на „Уолдън, или «Живот в гората», знае, че Природата е живо същество: «Родът на земята е женски, земята е вечна жена, вечно млада…» Разбирате ли сега страстта на Калуньо към Малката? Или признанието на белетриста: «Да има как, бих прекарал цял живот в гората. Честна дума». Всичко, до което се докосне, се изпълва с неповторима свежест. Обаче внимавайте! Божинов ще ви предупреди: «Ах, колко е прелестно», възкликва нечий превзет дамски възторг. Дружко е. Не знаем какво точно е, защото и това дружко намира в общите думи на хората само общ образ. Защото и хубостта, и природата не се описва. Преживява се“. И още: „С природата всеки разговаря сам, на свой език, пречовешки език“. Ако не разберете посланието му, по-добре не се захващайте с книгите на този завършил философия творец, който обаче не робува на ничии теории, а изгражда своята благодарение на умението си да преживява единението, емпатията между пейзажа и човека.
Много преди днешните природозащитници да надигнат глас, Божинов е казал нещата по неповторим начин: „Във всичките действия и бездействия на човешкия корен спрямо човешката почва трябва да стои човешката мярка красота. Която да ни обгръща отвред и отвред да прониква у нас, просто като въздух, като наша съставка, проста и незабележима — до въздушна незабележимост“. Природата е навред в писанията на твореца — без нея „Калуня-каля“ няма да е същата книга, дори историческата хроника „Караджата“ ще ни се стори постна и елементарна. Обаче в пътеписите тя е всевластна. Писателят говори за непознатите райони из Западните Родопи, за Тревненските махали и селца. Ще му повярваме и ще го последваме със съпричастие, след като осъзнаем настроението му: „И ни потапя в дълбока скръб тоя край — толкова зелен и весел, и страшен, и хубав!“. Това е присъда, по-жестока дори от спомена за Колима: изскачат образите на старици и старци, сродни със самотниците от прекрасната книга на Екатерина Томова „Забравените от небето“ — от страниците на Божинов се сипе „кротката, сивата пепел на забрава и печал“, по-ужасна от присъда. Няма ги вече неговите чешити: бай Георги, бай Генчо, бай Цирко и бай Енчо от Черешови кладенци, дядо Даскал от село Мали Станчо, чийто разказ е незабравима повест за патилата на „малкия“ българин. Мисля си, че Георги Божинов по проникновение нерядко надминава дори Иван Хаджийски. Достатъчно е да прочетете разсъжденията му за същността на чорбаджийството, наблюденията му за „страшно дългото разстояние между пълно покорство и пълно заповедничество у един и същи народ — една от ирационалните, все още недоразгадани или неразгадаеми страни и черти на тоя народ“.
„По пътя“ на Георги Божинов на пръв поглед няма нищо общо с „По пътя“ на Джак Керуак, но българинът и американецът са обладани от една и съща страст към свободата, и двамата изповядват онова, което чудак, срещнат от Керуак, изразява по следния начин: „Някой ден човечеството ще проумее, че всъщност имаме връзка с мъртвите и с отвъдното, каквото и да представлява то. Сега, стига да вложим достатъчно воля в съзнанието, можем да предскажем какво ще се случи в следващите сто години и ще можем да предприемем мерки, за да избегнем всякакъв вид катастрофи. Когато човек умре, в мозъка му става мутация, за която все още не знаем нищо, но която някой ден ще бъде напълно ясна, стига учените да се захванат с въпроса. В момента копелетата ги е грижа единствено да разберат дали ще успеят да вдигнат планетата във въздуха“. Георги Божинов успява да създаде дълбока психологическа характеристика на „тези копелета“, които са яхнали насилието. Но той нито за миг не губи и връзката с мъртвите, с отвъдното — открива го и в Природата, и в човеците, които скоро ще си тръгнат, но носят в себе си единството на минало, настояще и бъдеще.
Малко са писателите у нас, които са дръзнали толкова нелицеприятно и проникновено да надникнат в подмолите на родната история, да открият генезиса на братоубийството, да разкажат по неповторим начин „черната балканска трагедия“. Да я дирят не само в несигурните исторически хроники, но и в очите на столетниците из махалите, в старите фотографии, в замлъкналите църковни камбани. Освен всичко друго, не е трудно да открием връзката между Божинов и онези след него. Когато казва, че „черешата е нещо повече, отколкото е самата тя“, сякаш разговаря с Георги Господинов и с неговото видение за „Черешата на един народ“. Няма как да не отбележим „родството му по избор“ и с комитите от „Възвишение“ на Милен Русков. И ето го диалога между поколенията — от Генчо Стоев и Катя Томова, та до Деян Енев и най-младите ни дарования, а средищна фигура между всички тях несъмнено е Георги Божинов.
Провидението си знае работата — не е случайно онова бръкване на Деян в коша със стари книги. Александър Шурбанов открива още сродници на нашия класик — Иво Андрич, Дж. М. Кутси, Дино Будзати. И как да е иначе, след като Калуньо, също като автора си, е дълбоко убеден: „Всички хора на тая земя, каймакам ефенди, всички добри хора на тая земя са братя. И трябва да живеят като братя. Това е. Но що е то — добри хора? Хората, които орат земята и косят ливадите. Хората, които правят нещо. Които създават нещо. Не хората, които правят нищо. Не хората, които искат да превърнат света в нищо. Не хората, които гледат на кръв, мислят за кръв и леят кръв. Не те…“ И разбира се, той непрестанно мисли за свободата: „Но що е това свобода? Знае ли някой?… Когато устата ти е пълна — с ляб, злато или ракия, или власт, — не мож да приказваш за нищо. Не мож и да мислиш за нищо“.
Георги Божинов не се изкуши от фалшивата свобода. Той вървеше до последните си дни по пътищата на родината, за да дири истината — без злато и без власт, но с ясно съзнание за величието на Природата и на Непокорения човек. Затова ни е ужасно необходимо да го четем — нека чуем кукувицата, чиято песен никога не бива да замлъква.