Костадин Семерджиев
Баща и син в мисли и дела

Встъпление

„Децата виждат в родителите си миналото, родителите в децата — бъдещето. И ако срещаме повече любов у родителите към децата, отколкото у децата към родителите, това е тъжно, но е естествено. Кой не обича повече своите надежди от всички спомени?“

Йожеф Йотвьош (1813–1871), унгарски държавник и писател

Позволявам си тази мисъл на унгарския държавник и писател за мото на своя предговор. Бих искал в този сборник да споделя оценката си за моя син Руслан. Колкото и да е мъчно това.

Неговото израстване и възпитание имаше няколко трудни момента. Когато той беше двегодишен, на 30.IV.1956 г. Любомира почина внезапно в транспортна болница до жп гара София. В резултат на едно медицинско недоразумение аз останах без съпруга и без майка на своя син. По това време бях управител на почивното дело в Трявна. Още в първите свои стъпки на вдовец бях принуден да предоставя сина си Руслан в грижи на моята балдъза Славейка и нейните родители в Стара Загора. Тя и нейният съпруг — д-р Касабов, ветеринарен лекар, поеха с голяма обич и преданост детето в Стара Загора. Родителите на Любомира, семейство Николови, положиха изключителни грижи и внимание и пожелаха да оставя своя син в Стара Загора. Това тяхно желание беше почтено, предано, с уважение към дъщеря им и техния зет. Настояването им беше открито и честно, но аз не можех да го приема. Съгласих се временно.

След две години възникна спонтанно нова промяна при мене. Завладя ме моята Петя в Трявна, която прояви огромно внимание към сина ми още при първото ни посещение в Стара Загора с нея при родителите на Любомира. Тежък, труден момент за нас и за най-близките на покойната ми съпруга. Решението да отгледаме Руслан в новото ми семейство стана с почит и разбирателство, което продължи и е все така постоянно в следващите години и сега.

Моята съпруга Петя с горещо чувство, такт, умение и преданост успя да се превърне в достойна приемница на починалата съпруга и майка. Руслан бе обгърнат с обич от новата си майка, дори с още по-близки отношения с него от мене — истинска всеотдайна достойна продължителка на скъпата ни Любомира.

Нашата връзка с близките ни от Стара Загора не е преставала и се поддържа неотлъчно с уважение и сърдечност.

Тук, в Трявна, аз се заех и превърнах Почивния дом в първенец сред домовете на транспортните работници в страната. Но не мина и месец след като се ожених повторно, и първият секретар на БКП принуди ръководството на Съюза на транспортните работници да ме премести в Хисар.

Това предизвика недоволство и протест на тревненци, включително и сред влиятелни обществени среди, но без резултат. В Хисар поех и продължих успешно почивното дело на Транспорта. Но не мина и година-две и отново бях призован да се върна в Трявна. Там, в Хисар, настойчиво ме канеха да остана, но вече бях тревненски зет и се върнах.

Заедно с господин Михаил Ненков се нагърбихме с тежка задача да изградим отдел Обществено хранене в търговското предприятие. Мисля, че се справихме успешно.

Междувременно Руслан израсна и повлиян от дядо си по майчина линия — инженер Николов, завърши строителна специалност в София.

Първите стъпки на Руслан като млад специалист в Транскомплект се съпътстваха от изпращането му в Куба за времето 1982 — 1984 г. Там той успя не само да се запознае с тази далечна страна, за която българската общественост сравнително малко имаше достъп. Руслан осъществи ценен обмен на опит с кубински колеги и специалисти. Същевременно обогати своите знания и трудови дела, спечели близки приятели, като колеги и трудови хора, но и се усъвършенства като специалист. Това негово пребиваване беше полезно. Знаменателно беше и обстоятелството, че по това време в София на 22.03.1982 г. се роди първата му рожба — дъщеричката Марина, като щастлив дар в Деня на първа пролет. Тя израсна като истинско пролетно дарение на скъпото му семейство. И му даде вдъхновение и подтик в професионалното му израстване. Едно начало и вдъхновение в следващите му професионални негови стъпки. Руслан не пропусна да уведоми мен и майка Петя, че след като удостоиха с особена почит родителите на неговата съпруга, назовавайки дъщеричката си Марина, няма да пропуснат да ощастливят и бащиното семейство. И наистина това обещание последва. Неговата обична съпруга Петя и той в чест на дядо Коста и баба Петя нарекоха своя прекрасен син — Константин.

От Куба Руслан се завърна по-насърчен и вдъхновен творец. При следващото негово командироване в Сирия и Алжир 1990 г., той прие това като нова професионална придобивка, черпейки богат опит от контактите си като специалист.

Събитията в страната ни по време на 1991–1993 г. неизбежно му повлияха. Предан син на Родината, той активно се включи в обновлението, което възникна в обществото ни. Руслан първоначално участва в това съживяване в своя квартал по местоживеене в София. Въодушевен, той се наложи като активист на СДС в столицата и в Трявна. От Трявна му гласуваха доверие и Руслан Семерджиев компетентно и вдъхновено вложи усилията си като народен представител на Трявна от СДС. Подпомогнат беше близко и активно от своя съгражданин Людмил Иванов, тогава председател на СДС в Трявна. Избран за народен представител от Габровски (седми) многомандатен избирателен район, той даде своя принос на честен гражданин и родолюбец. Мисля, че не аз определям тази дан, а делата, които Руслан стори, бяха достойно оценени от обществото ни.

В парламента синът ми беше ангажиран с най-активно участие в няколко парламентарни комисии — редовни и извънредни. Още при първо му участие в дискусиите по време на пленарните заседания, още с първото му обаждане, е забелязана находчивата му реакция. Така на Руслан е поверена роля в различни комисии, където неговата висока компетентност е доказа в сложната и трудна борба между партийните групи. От ръководството на Народното събрание с насърчително писмо и подчертана вещина изпратиха своевременно преписи за многостранното му участие там.

Междувременно като народен представител той, заедно с група народни представители посети съседна Турция по покана на председателката на парламента в Турция — г-жа Чилер с ценни контакти там.

Пропуснах да споделя, че при моя среща в Народното събрание с председателя Александър Йорданов, същият ме беше уведомил, че обмислят Руслан да бъде изпратен за пълномощен министър във Франция. Известно беше нему, че той е завършил в Стара Загора Френската гимназия. А и между четирите езика, които Руслан владееше, най-добре използваше френския. Това обаче не се осъществи, тъй като самото НС преживя преждевременно напускане на част от народните представители… между които бяха и двамата — Руслан Семерджиев и А. Йорданов.

Клетвата, положена от моя син в София, понеделник, 4 ноември 1991 г., заедно с клетвения лист, където се е подписал, през всички последващи години от живота му, потвърждава думите:

Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа.

Заклех се!

Пред теб, читателю, в най-общи щрихи ще предложа някои мои записки. Изложил съм подбрано материали от делата на покойния ми син, оставил значителен принос на обществен деец и гражданин към Родината.

Петя Семерджиева
Баща и син в мисли и дела

Всеки човек е един малък космос.

Екзюпери

Човешката мисъл е онази вълшебна енергия, незрима, неуловима — лети неограничавана, подвластна само на разума. Мислите на две силни личности — баща и син Семерджиеви, невинаги летяха в синхрон, но винаги верни на идеалите си.

Обществените и политически изяви на съпруга ми Костадин Семерджиев започват още като ученик. Той е всеотдаен във всички сфери на живота, до които се е докоснал. Посветил се на обществото до такъв предел, че е ощетил в известна степен семейството си. Отдаде му много обич и грижи, но не му остана време да бъде приятел на децата си. Възхищаваме му се на волята и таланта да напише и издаде тази книга.

Що се отнася до сина ни Руслан, колкото и каквото да опиша, ще бъде бледо отражение на истината. Една ярка личност! Той притежаваше ерудиция, интелект, далновидност и още много. Талантлив перфектен професионалист. Като хидроенергиен инженер, където и да е работил у нас и в чужбина, е оставял светла, запомняща се следа. Като общественик и политик виждаше събитията, предстоящи и бъдещи, с невероятен усет.

Изгради здраво, прекрасно семейство.

Любящ и грижовен съпруг и баща, незаменим приятел на децата си.

Личности като него невинаги се оценяват по достойнство. Не му бяха спестени и много огорчения. Милият Руслан — отиде си с наранена душа. Ще живее и след смъртта си докато има кой да си спомня за него с уважение и обич.

Авторът на книгата се постара да опише мислите и делата на баща и син. Тя има и дълбоко емоционален и морален подтекст: молба за прошка.

Дано е успял.

Петя Семерджиева

Дянко Марков
Баща (Костадин) и син (Руслан) Семерджиеви в трагичния период на комунистически гнет над Отечеството ни — 1944–1989 г. и в драматичния период на демократичното му преображение — от 1989 г. до наши дни

Проблемът бащи — деца от хилядолетия до днес е бил жизненоважен както за отделното семейство, така и за обществените структури дори до планетарен мащаб. Книгата на Коста Семерджиев представя този проблем в конкретния единичен случай на отношението между него и сина му Руслан. Но понеже животът им се осъществява в един от най-драматичните и трагични периоди на човешката история, книгата заслужава внимателен прочит и поуки за цялата ни днешна и бъдеща българска общественост.

Кой е авторът на книгата:

Няколко думи за още невръстния Костадин Семерджиев. Едва 13-годишен той се включва в Съюза на младежките национални легиони (СМНЛ, от края на 1935 г. СБНЛ). Интелигентен, строен и снажен, изпреварващ възрастта си, с дар слово, неуморен при изпълнение на възлаганите му задачи, той е оценен по достойнство от околийското ръководство на съюза и издигнат за водач (секционен) на първите гимназиални класове (4-ти и 5-ти) в родния си град Фердинанд. От последните класове (7-ми и 8-ми) следва в 6-та Софийска мъжка гимназия, където получава и дипломата си за завършено средно образование. След дипломирането си Коста е призован в Школата за запасни офицери (ШЗО), където привлича вниманието на командирите си с певческото си и словесно дарование, пламенно родолюбие, добросъвестност и морал. Сътрудничи на списанието, което възпитаниците на ШЗО издават периодически.

Връхлита деветосептемврийската катастрофа. България е обявила война на довчерашния си съюзник Германия. Възпитаниците на военноучебната институция довършват подготовката си, за да бъдат пратени на фронта. Московската болшевишка империя е обявила война на България. Червената армия окупира страната ни, без да срещне каквато и да е съпротива. Под закрилата на чуждите щикове и оръдия гражданската власт се обсебва от комунистите под камуфлажа на квази-коалицията Отечествен фронт (ОФ). Учредена е съдебната структура, която трябва сурово да накаже предшестващото гражданско и военно ръководство на страната. Погубени са вече без съд и присъда над хиляди души, обявени за „безследно изчезнали“ противници на комунизма. Бясна омраза и ненаситна жажда за мъст вилнеят над нещастната ни Родина…

До Коста Семерджиев в ШЗО пристига вест от Враца: Тамошният състав на „Народния“ съд е призовал между другите по-възрастни граждански лица и офицери младеж с презиме Семерджиев, който при следствието в ДС е признал, че е легионер и секционен водач в гимназията във Фердинанд. За него „народният“ обвинител иска смърт.

Коста е разтревожен сериозно: може би Държавна сигурност е търсила него, а не младежа, който случайно има същото презиме. Съвестта му не ще допусне невинен да пострада вместо него. Моли прекия си началник да го пусне в отпуск, за да разбере какъв е случаят. Началникът му, разбира се, го освобождава, за да замине за Враца.

Коста успява да се яви на съдебното заседание тъкмо навреме, когато народният обвинител изброява „престъпленията“ на мнимия легионерски водач Семерджиев. Коста разбира, че това са наистина дела, вършени от него. Иска думата. Веднага му се дава. Той застава в униформата си на боец, готвен за фронта:

— Всичко, в което обвинявате този младеж, който по съвпадение има същото презиме като моето, съм вършил аз. Той е невинен, мене съдете!

— А, така ли? Хайде тогава тука, на подсъдимата скамейка!

До вечерта цяла Враца узнава и коментира самоотвержения жест на Коста, който е почти фантастичен. Някои по-сърцати врачани не остават равнодушни и бездейни пред тази безпримерна саможертва. Явяват се пред престижния деец на комунистическата съпротива Варадинов, едва избягнал смъртна присъда, заменена с доживотна от „фашисткия“ военен съд и произведен след 9.IX. в чин полковник. А той познава много добре Коста Семерджиев, с когото са били съученици и съшколници в ШЗО. За тогавашните сурови нрави държанието пред съда и на Варадинов е почти фантастично:

— Разбрах, че се готвите да осъдите на смърт Коста Семерджиев и идвам, за да осуетя това. Та той за нас, ремсистите, още като съученик, а после и като съшколник в ШЗО беше просто Коста легионерът. Да, разбира се, спорили сме — той със своите, ние с нашите идеи, но почти като приятели. Никого не е предал нито на училищните, нито на гражданските власти. Никому зло не е сторил!

Свидетелството пред съда на полковник Варадинов, който не след дълго става началник охрана на Георги Димитров, е изпратено с аплауз от значителна част от присъстващите в залата — нещо също почти фантастично и неповторимо в нито един друг „народен съд“ в България. А когато в края на съдебното заседание извеждат подсъдимите, сред които вече и Коста, от първите два реда в залата, където са настанени жените с черни забрадки, за да викат „Смърт! Смърт!“, към очарователното момче Коста, все още във военна униформа, вместо хули се протягат ръце да го докоснат и насърчат:

— Момче, не бой се! Няма да те осъдят…

Осъждат и него, както и другия Семерджиев по на 5 години строг тъмничен затвор. Но в обстановката на кипяща омраза и ненаситна жажда за мъст, когато народният обвинител настоява за смърт и на двамата легионерски секционни водачи — истинския и мнимия, такава присъда е почти равнозначна на атестация за ангел-херувим.

Коста Семерджиев остава зад решетките само година и половина. С противоконституционния референдум през септември 1946 г. е ликвидирана Търновската конституция и утвърдената с нея форма на държавно управление — царство България. С референдума страната ни е обявена за „Народна република“ България. В тържествените разпоредби и решения, свързани с този знаменателен акт, е предвидено частично помилване на всички затворници, осъдени до 5 години, с остатъка от наказанието и те биват веднага освободени.

Коста Семерджиев е отново в живота. Но той разбира, че бремето на „Черната карта“ — осъден от Народния съд като „враг на народа“, ще го съпътства и потиска за дълго време. Особено там, където е добре познат — Врачанска област и София. Взема разумното решение да се оттегли в някой по-далечен планински градец, далеч от злите очи, и потъне в забвение. Случаят му помага да намери приют в малка, възрожденска Трявна, където ще протекат най-щастливите дни на дълголетния му живот.

В тихия градец, „забутан“ в дебрите на северния Централен балкански масив, Коста намира убежище в истинския смисъл на думата. Тук хората се познават и знаят кой от кого и какво може да получи. И навярно заради възрожденското минало, с което мнозина се гордеят, в Трявна не вилнее комунистическият бяс, както е в големите градове на страната. Коста е на всички непознат и новите му съграждани го приемат какъвто е. А младият Коста е мъжествено чаровен, интелигентен, пламенен родолюбец от възрожденски тип. Музикално достатъчно грамотен, той основава четиригласна мъжка вокална група, която в насърчаваната по това време художествена самодейност печели награди и престиж. Много бърже Коста се утвърждава като един от факторите в културния живот на Трявна.

Минават година-две. Той вече има обществен престиж в градчето, но жадува за семейно щастие. Не е забравил очарователната девойка Любомира, с която се е запознал при следването си в ШЗО — София и взаимно са се харесали. Но деветосептемврийската катастрофа от 1944 г. ги разделя задълго. Сега вече е възможно да я потърси и ако е свободна… Да, открива я, свободна е и не го е забравила. Заради Коста Любомира се премества на работа в Трявна и става Семерджиева. Това е в третата година слез излизането му от затвора. След още три години се ражда прелестно момченце, което щастливите родители кръщават Руслан. По всичко изглежда, че благосклонната звезда на щастието е засияла над дома на семейство Семерджиеви.

Но злата орис се намесва само след две години и връхлита като стихия: коварна болест поразява любящата съпруга и майка и я отнася в небитието. Коста остава млад вдовец, а Руслан, едва навършил две годинки, почти още бебе — сираче.

Грижата за детето поемат родителите на покойната му майка, които живеят в Стара Загора. Коста не може да отиде при тях. Там мъчно ще намери работа с „черната карта“ на „враг на народа“ като осъден от „Народния съд“, а в Трявна е вече установен, уважаван съгражданин. Така малкият Руслан расте не само без майка, но и без баща. Баба и дядо не могат да заместят отсъствието им.

След още три години в Трявна Коста ще срещне също лъчезарната Петя Донева и между двамата ще пламне взаимна любов и воля за семейно щастие. Разбира се, брак! Благосклонната звезда все пак не е угаснала завинаги. Руслан е само на 5 годинки.

Избраницата на Коста — Петя, вече по мъж Семерджиева, се оказва не само интелигентна и чаровна жена, но и изключително благороден човек. Тя дарява невръстното момченце Руслан с чиста майчинска обич, на която малкият отговаря с взаимност. Но в хилядолетния човешки проблем бащи — синове в основата на традиционния конфликт още от най-ранно детство стои неизбежно незадоволената нужда у сина за повече време, посветено му от бащата. Бащината заетост се оценява от малките момчета като пренебрежение и дори като:

„Татко не ме обича.“

Тази невярна оценка остава у малките синове дори до късното юношество, когато по-интелигентните и по-активни в обществените отношения и действия осъзнават ролята на мъжа в семейните и обществени грижи и задължения…

Руслан завършва средно образование като отличник на Френската гимназия в Стара Загора. С конкурс става студент в София и след няколко години завършва като инженер в наскоро откритата специалност на бъдещето — изграждане и експлоатация на енергийни системи. Той създава свое семейство, идват на бял свят две чудесни дечица.

Настъпва ноември 1989 г. Демокрацията в България се възстановява… или поне така изглежда. Гражданите най-сетне отново имат право да се занимават с политика според своите убеждения. Руслан е увлечен във вихъра на „демократичното преображение“. Присъединява се към СДС и дори е избран за депутат в 36 народно събрание. Но той не става член на партията БДФ (Български демократичен форум), която баща му с приятелите си — легионери основават, макар тя за следващите избори да е включена в СДС като една от 16-те партийнополитически коалиционни съставки. От друга страна, Руслан не може да следва сляпо „партийната линия“ на СДС. Критичен, горд и самоуверен в преценките си, той открито изразява несъгласие с немалко пропуски и преценки в програмата и ръководството на коалицията, заради което е поставен на неизбираемо място за следващите избори. Тогава Руслан напуща непосредствено участие в политическия живот на страната и се отдава на инженерната си специалност, в която е „роб и цар“.

В следващите години Руслан постепенно се обръща към Коста, за да научи повече за политическите му възгледи. При това синът е поразен, че в идеите, предложенията, личното поведение и дейност на баща му и бащините му другари не намира нищо, което сам той не би одобрил и подкрепил. Така Руслан се сближава с баща си и много скоро стига до съгласие с него за отношение и дейност, вдъхновени от възрожденския национализъм, творчество в духовен и материален план, вярност към заветите на предшестващите поколения. Баща и син Семерджиеви се свързват в тандем, обединени от желание да работят за по-честито бъдеще на Отечеството.

За жалост животът на Руслан, изпълнен със смисъл и щастие, е прекъснат от преждевременна смърт — още ненавършил 60 години. Някои негови ревностни бивши политически колеги поддържат версията, че ранната му смърт се дължи на огорчение и дори покруса от пренебрежението, което ръководството на СДС проявява към дейността му (оценки, предложения и др.) в 36 народно събрание, както и на загубата на последващите парламентарни избори от коалицията СДС. Тази доста разпространена версия е несъстоятелна. Руслан поема лидерство в една от най-престижните професии на бъдещето. Има предана съпруга и чудесни две деца. Освежил е връзката с баща си и приятелите му. Той е щастливец, когато го поваля злощастната съдба, за която той няма усет и каквото и да е предупреждение.

Инфарктът на Руслан се дължи несъмнено на генетично обусловена несъвършеност на сърдечно-съдовата система. Тази недостатъчност е проявена още преди десетилетия у баща му Коста, контролирана с наблюдение, имплантиране на пулсатор, съблюдаване на щадящ режим, които мерки осигуряват дълголетието му. Сърдечно-съдовата недостатъчност е силно наследствен недъг, който, дори ако е осъзнат навреме и внимателно контролиран, невинаги е съвместим с дълголетие.

Съдбата на тандема „Баща и син Семерджиеви“, протекъл почти изцяло в условията на комунистическото всевластие с редуващи се зиг-заги на възход и срив, може да се обобщи с едно изречение, с което завършва и романът „Един живот“ на бележития френски писател Мопасан: „Животът не е нито тъй хубав, нито толкова лош, колкото изглежда понякога.“

Споделя: Дянко Марков — виден обществен деец, летец, председател на БДФ, писател, народен представител, музикант

Месец януари, 2017 г.

Първа част

Драгомир Николов
Поздравителен адрес от кмета на община Трявна

ДО

Г-Н КОСТАДИН СЕМЕРДЖИЕВ, ГР. ТРЯВНА

ПОЗДРАВИТЕЛЕН АДРЕС ОТ

ИНЖ. ДРАГОМИР НИКОЛОВ, КМЕТ НА ОБЩИНА ТРЯВНА

 

 

УВАЖАЕМИ Г-Н СЕМЕРДЖИЕВ,

За мен е истинско удоволствие да Ви поздравя с излизането на Вашите две мемоарни книги: „Достойни дела и светли имена“ и „По стръмните пътеки на живота“. Поздравявам Ви за смелостта и настойчивостта, с които извървяхте нелекия път на всеки автор, дръзнал да види отпечатано своето слово. Вашите съчинения продължават една впечатляваща поредица от спомени за Трявна и тревненци, която води началото си от първите години на XX век, и сред която личат имената на Тодор Духовников, Дабко Уста Генчов, Христо и Богомил Даскалови, Димо Казасов, Кънчо Пенчев, Вера Христова, д-р Димитър Беров. Мисля, че и Вие сте успели да намерите своите значими теми и личности, които да осветлите като добросъвестен и емоционален разказвач. В този смисъл приносният характер на Вашите книги е несъмнен. Без да са история, те ще представляват безспорен интерес както за историците, така и за обикновените хора, изкушени от случилото се и случващото се в Тревненския край и България. В този смисъл съм щастлив, че община Трявна успя да подпомогне тяхната поява на бял свят.

Уважаеми г-н Семерджиев,

Искам да пожелая на Вас и Вашите близки преди всичко здраве. Съхранявайте впечатляваща си жизненост, бъдете все така обществено ангажиран и отговорен човек. И продължавайте да се радвате на подкрепата, разбирането и обичта на своите близки, без които никой човек не може да сътвори нещо значимо.

Честито и до следващата книга!

С уважение

ИНЖ. ДРАГОМИР НИКОЛОВ, Кмет на община Трявна

30.04.2010 г.

гр. Трявна

Урок по родолюбие и неувяхващ български всенароден дух

Прелистваш последната страница на книгата на Костадин Г. Семерджиев „По стръмните пътеки на живота“ и почувстваш, че той става още близък и свой на СВВНВУ, ШЗО и РВГ (родолюбивото войнство и гражданство), на които е последователен и упорит член.

Като трибун на незабравеното легионерско движение, духът му и родолюбивата същност продължават да звучат все така бащински, многопланово, човешки. Минал по стръмните пътеки на живота, устоял на терзанията и подлостта, съхранил родното, българщината, той не спира, мимо натежалите години, да се бори и съхранява възхода и добруването на разпокъсаното и обезверено общество.

Една емоционална личност, обладана от звуците на родната песен, литературното творчество, самоустояването, дълга и честта. В живописната и кокетна Трявна Костадин Семерджиев беше, е, и ще продължава да бъде беззаветен и смел деятел на заветното верую на Съюза — винаги да остава верен на славното ни военноисторическо минало. Едно достойно минало, без което едва ли ние и Родината ни щяхме да бъдем същите. На Националните събрания и съвещания на Съюза той винаги присъстваше и от трибуната редовно призоваваше с неугасващ жар и будност, нещо ново и родолюбиво в подсилване на общата дейност. Приканваше с подчертана и възпламеняваща топлина да прегърнем истината и само с нея да шестваме все напред и напред. С приемливи, народни думи разказва за родовото си битие, вижда се почитателната българска патриархалност и сплотеност. Твърдо държеше в една прегръдка да бъдат семейство, отечество, училище, казарма и църква. За да се успокои, хваща перото и написва топли и сърдечни, свързани с трънливия и зигзагообразен житейски път, стихотворения.

Похвално е неговото преклонение към Ръдиърд Киплинг като помества в своята книга силното му и многоцелево стихотворение „Ако“. Едно „Ако“, на което всичко залага и хвърля своя зар за всестранен успех и бъдеще и се изявява в огнен нрав, за да се тачи свидното българско племе. Сега и до Веки. Родната песен е негова втора природа. Общува и поддържа непрекъснати връзки с утвърдени композитори и музиканти и сее човешка, певческа радост, за да ускори незаглъхналите родолюбиви стъпки из будните улици на любимата Трявна. Отговорно и с лекота в този балкански край се леят предимно фолклорни песни и мелодии, което сближава поколенията и животът става по-смислен и желан. Той е радетел културният порив да не стихва, затова с охота излага и поднася силни моменти в своите книги и стихотворения и е контактен с всеки човек, който носи радост и признание към бащина Родина.

Неговите виждания, спомени и взаимоотношения искат и задължават всеки нов ден да бъде по-добър и различен от вчерашния, отишъл в безкрайността. Все още е силна неговата воля и подтик и му благодарим от сърце, по воински, за огромната дейност към клуб „Трявна“, респективно Съюза, който е един от водещите в страната. Неговите книги не отлежават по рафтовете на библиотеката ни, а се четат с удоволствие. Те заслужават и са пътен камък към всеобхватна родолюбива деятелност на Съюза и личното му творчество.

С успех и само „Пълен напред“ в живота е съюзната благопожелателна и топла, към родолюбеца Костадин Семерджиев, благодарност и ангажираност.

Месец февруари, 2017 г.

Управителен Съвет на запасните воини

Кратко биографично описание от Костадин Георгиев Семерджиев

Адрес: гр. Трявна, ул. „Проф. П. Н. Райков“ 11

Роден съм на 24.04.1924 г. в гр. Фердинанд (сега Монтана) в семейството на Георги Петров Семерджиев — банков и търговски чиновник. Като деятел в Демократическата партия баща ми беше околийски управител на гр. Фердинанд 1932–1934 г. и от 1942 г. банков деец.

Завърших основно и средно образование в родния си град до 5-ти реален клас. След преместването на семейството ми в София, в VI-та мъжка гимназия станах първенец на випуска през 1943 г.

За военната си повинност в ШЗО София постъпих на 10.09.1943 г. във втора дружина — лекарската рота. Като старшина на военно-полицейски взвод в ротата бях задължен да осигурявам задържани по това време от ремсова конспирация, задържани като дейци във връзка със съветски агенти. В качеството си на старши във взвода и редактор на вестника на ШЗО „Перо и меч“ изразих своя решителен протест за извършване на следствени действия в Школата. Не се прие. Ръководейки охраната на задържаните, проявявах грижи и уважавах техния идеализъм на ремсисти. Самите ремсови дейци приемаха зачитането на тяхната саможертва. Един от тях беше разстрелян, а първият негов помощник Лукан Варадинов получи доживотна присъда. Това обстоятелство споменавам, защото стана повод да бъде уважено в по-нататъшните ми житейски дела.

9-ти септември 1944 г. ме завари в ШЗО, първенец на Втора дружина. През това време съм подведен на съд задочно като ръководител на младежките легиони в родния Фердинанд, таксуван за избягал в Германия след 9-ти.

Научавайки за подвеждането ми като подсъдим, доброволно се явих в самия действащ Народен съд във Враца с обвинителен акт и предложение за смъртно наказание. Моята сродница Мария Станева, нейния съпруг — виден жп деятел и в ЦР на Съюза на жп работници уведомяват началника на VI-ти милиционерски участък София, бившия ремсистки деец, осъден като школник в ШЗО на доживотен затвор Лукан Варадинов. Полицейски началник и ръководител на охраната на Георги Димитров по това време, той веднага пристига във Враца пред Народния съд в качеството на доброволен мой защитник. Той застана в моя защита смело и открито, заявявайки: „Ние, задържаните в ШЗО, знаехме, че като охрана Костадин Семерджиев не скриваше своите различия с нас като легионер, но прояви най-човешка оценка за нашия идеализъм и това бяха искрици в наша защита като ремсови дейци…“

Неговите показания бяха моето спасение, което приех с човешка благодарност. Получих присъда само 5 години строг тъмничен затвор, една от най-леките тогава. Друго обстоятелство се случи във Врачанския народен съд: Подвеждат вместо мене мой съименник Христо Семерджиев, и той фелдфебел школник, без каквато и да е връзка с моето легионерство. Човекът получи условна присъда, която беляза целия му живот.

Във Врачанския народен съд бяха осъдени още редица дейци на легиона от Врачанска и Плевенска област. Студенти, ученици, изявени литературни дейци, юристи, писатели. Една група затворници с най-различни присъди, които се оформиха като любимци на хората във Врачанския затвор, преместиха в Софийския централен затвор, от където бях освободен на 10.10.1946 г. В централния затвор се калих житейски. Заедно с мене беше колегата ми Стефан Чанев. Чрез него успявах да осъществя близък контакт с бележити политически дейци. Сред тях и видният църковен деец митрополит Николай, осъден заради версията „Катин“. Светът узна истината и неговата невинност. По-късно с него, след освобождаването ми от затвора, успях да вляза в Богословския факултет. В централния затвор бях привлечен в църковния хор на затвора — първа школовка на църковното ми пеене. Полезен беше и близкия контакт с бележити политически дейци като Никола Мушанов, Константин Муравиев, Вергил Димов, проф. Арнаудов, бивши запасни генерали, офицери, дейци на младежки движения и др. Една полезна закалка и „извоювано“ досие, пречка през целия ми житейски път.

След излизането ми от затвора последваха трудни стъпки. Първоначално бях строителен работник, след това сътрудник на дружество „Телефон“. В него осъществих съвместна работа с френска деятелка на „Сил Ву пле“ във Франция и станах сътрудник на о.о. д-во „Телефон“, по подобие на френското „Сил Ву пле“ с осъществяване на здрава култура по всички въпроси и участие в информиране на най-видни интелектуалци и други среди в столицата. Завоювани бяха ценните абонати в София.

Но през това време в София по предателство на двама дейци се монтира от Държавна сигурност блокада и процес на видните дейци на СБНЛ от цялата страна със 7 (седем) смъртни присъди и задържани десетки в лагерите на Държавна сигурност в Куциян, Белене и др. Този монтиран процес ликвидира обществено много дейци всред интелигенцията на легионерското движение, и увреди фатално техния живот.

Житейските ми стъпки не можеха да не повлияят на моите обществени изяви, колкото и за съвременниците ми, както в Съюза на транспортните работници, така и в обществените среди на гр. Трявна, които не биваха достатъчно информирани за моите дела. Дори и след моите няколко издания — сборни и лични в Трявна, включително и моето своеобразно издание за моите слова надгробни. В тях дори има изложени, макар и недостатъчно биографични данни за дейци от различни селища, хора с достойни дела в Трявна и страната. Имах мои публикации в редица издания извън Трявна и в родния си град Монтана, където се опитвах да предизвикам реално преодоляване на различията и преживените санкции към почтени съграждани там — мои съученици и близки. Сред тях и сина на видния революционен деец Христо Михайлов. С него — Михаил, бяхме съученици в родния си град, участвахме заедно в сборния ученически цигулков оркестър в реалната ни гимназия. Една част от контактите на моя баща с неговия са описани в публикации в пресата на родния ми град след 10.XI.1989 г.

Разказвайки за моите прояви и дела преди и след 10-ти ноември, може би не всичко съм споделил, включително и допуснатите грешки. Грешка беше безусловната моя ориентировка, когато не отделих достатъчно внимание на литературните и музикални свои стремления в ранна възраст. Завладян от мои идеалистични и политически попълзновения, не вложих съвсем разумно всички свои изяви и в обществото. Не бях съгласен СБНЛ да се превръща в политическа партия и колкото можех, настоявах за запазване на неговата обществена родолюбива значимост. И още, и още други в личните ми дела, когато прекалената отдаденост водеше до грешки. Но сега в тази напреднала възраст правя свои оценки и съждения, за които не знам дали ще остане време и сили.

ДАНО БОГ И МОИТЕ НАЙ-БЛИЗКИ МИ ПОМОГНАТ, ЗА ДА ОТДАМ ЩАСТЛИВО БЪДНИТЕ СИ ЖИТЕЙСКИ СТЪПКИ, КОЛКОТО И ДА СА ТЕ!

За своето участие в живота на Трявна съм описал в книгата си „По стръмните пътеки на живота“.

гр. Трявна

10 февруари 2016 г.

Ценно дарение в Трявна

Едно културно събитие с особено съдържание и блясък бе отбелязано наскоро в Трявна — град, сгушен в Стара планина, съхранил богато културно наследство и традиции на чистата българщина от Възраждането до днес.

В една от най-старите и хубави тревненски къщи, наречена „Калинчевата къща“, представителка на прочутата тревненска възрожденска архитектурна и строителна школа, бе открита художествена галерия с над 400 картини, дарение на Тотю Панайотов Гъбенски.

Тотю Гъбенски е роден в Трявна през 1899 г. Още от най-ранна възраст проявява любов към изобразителното изкуство. Завършва право в София, където се установява да работи и живее.

В продължение на повече от 60 години Гъбенски събира и съхранява в своя дом картини от най-известните представители на българското изобразително изкуство от всички поколения.

„От всяка картина, купена от мен, съм изпитал удоволствие — споделя колекционерът. — И това е била радостта през целия ми живот. Можех да придобия много неща, но аз предпочетох картините. Чрез изобразителното изкуство обикнах още повече природата, хората, красотата в живота!“

Всред колекцията се открояват творбите на такива ярки художници като Владимир Димитров-Майстора, Петър Морозов, Константин Щъркелов, проф. Иван Петров, Димитър Вълканов, Стоян Василев, проф. Панайот Панайотов, проф. Никола Маринов, а от по-младите — Димитър Казаков, Кирил Христов, Милко Павлов — общо над сто автора, изразители на своето време с оригинален почерк, виждане и възприемане на света.

Колекцията на Тотю Гъбенски, оценена от специалисти в стойностно изражение, сега струва над 400000 лева. Но тази висока цена има далеч по-голямо нравствено измерение. Хуманната и патриотична постъпка тепърва ще получава оценка и признание като пример за поколенията. Гъбенски е заложил в подписания договор за дарение с Общинския народен съвет в Трявна пожелания и завети за осмисляне на това духовно богатство и за пълноценното му използване:

„Картинната галерия да представлява самостоятелен културно-просветен институт и дарението правя именно за осъществяване на нейните цели: да допринесе за естетическото възпитание и утвърждаване любовта към изобразителното изкуство и спомогне за творческото развитие на изкуството особено всред младежта, да се сближава изкуството с народа, да върши научно просветителска работа, като се провеждат кръжоци по рисуване, организиране на лектории във връзка с развитието на изобразителното изкуство в миналото и сега, изнасяне на лекции…“

В откритите 10 зали и помещения на картинната галерия в Калинчевата къща, реставрирана и подредена от Общинския народен съвет, са създадени всички условия за разгръщане на такава широка културна дейност.

Със своя дарителски акт Тотю Гъбенски, верен на дълбоко всадената в народа дарителска традиция, издига високо факела на родолюбието и внася нова ценна придобивка в културната съкровищница както на малкия балкански град, така и на България.

Костадин Семерджиев

Агенция „София прес“

Ул. „Славянска“ 29, София

ЦМ-№421/XII.1983

Размисъл и вълнения в навечерието на 6 май, Ден на българската армия и храбростта

Преди дни се срещнах със сина на покойния Михаил Мечкаров, който бе дошъл от Бургас по повод 2-годишнината от смъртта на баща си.

Като запасен офицер о.з. капитан Михаил Мечкаров бе един от основоположниците на клуб „Един завет“ на родолюбивото войнство и гражданство в Трявна през 1993 г. В разговор с мен, неговият син Тотьо сподели спомени за участието на баща му във Втората световна война — спомени, които чувах за първи път и които дълбоко ме развълнуваха. През последните години, когато беше тежко болен, Михаил Мечкаров ми е разказвал за свои преживявания като тежко ранен, но поради затруднения му говор не бях разбрал почти нищо. И сега слушах с вълнение сина му.

В Сърбия Мечкаров бива улучен от германски куршум и пада в очакване на помощ. До него, на метър-два пада германски офицер — вероятно този, който го е ранил. Двамата, обърнати един към друг, с насочени пистолети… и никой от тях не натиска спусъка. „Германецът издъхна пред очите ми, а аз бях откаран в полевата болница. В умиращия до мен противников воин аз виждах само човека и не можех да допусна, че ще стрелям в него. И двамата изпълнявахме воинския дълг към своето отечество…“ — така Мечкаров споделя със сина си и винаги, когато разказва, разказва покъртително. Говорейки с мен, синът му също се развълнува — от обич и почит към достойния си баща.

Зная, че той ще предава тези спомени и на своето поколение — като пример, че при изпълнението на воинския си дълг човек трябва да запази човешкото си достойнство и добродетелност.

Този разказ на младия Мечкаров ме върна и към други събития, които в тези предпразнични дни искам да споделя.

През май 1992 г., в църквата „Св. Неделя“, участвах в организираното от нашия Съюз на ВНВУ, ШЗО и РВГ, и Съюз „Истина“ заупокойно възпоминание за бойците-летци, загинали в отбраната ни от бомбардировките на американските и английски самолети над София и страната през 1943–1944 г. На това тържествено възпоминание присъстваха военните аташета на САЩ и Великобритания. Отдадена бе почит и на загиналите техни летци. Няма да забравя прочувствените слова, жеста към жертвите, дадени от нашите летци и от техните противници. Това бе една дълбока драма на човешка признателност и хуманност към изпълнението на воинския дълг към Отечеството.

През октомври 2002 г. присъствах на Юбилейна военно научна конференция по случай 90-годишнината от Балканската война (1912–13 г.). Война, отразила най-точно същностните черти на българския национален характер; война, донесла възторзи и покруса, предопределила съдбата на нацията ни до края на века… Изброени бяха имена — цели страници — на представителите на българската интелигенция в тази война, между които Симеон Радев, Иван Вазов, Сирак Скитник, Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Елин Пелин…

Ще се спра само на два случая:

Научил за обявяване на войната по време на театрално представление, в което той играел Хамлет, големият български актьор Сава Огнянов прекъсва хамлетовските слова и се превъплъщава в български офицер, произнасяйки словата: „Господа, войната е обявена. Да вървим да изпълним своя отечествен дълг!“ — и цялата публика пламва в патриотичен екстаз.

Символ на синовен стоицизъм и бащинска безгранична любов става наскоро след войната загиналият като десантчик на Мраморно море подпоручик Стамен Панчев. Тежко ранен в ръката и стомаха, той не напуска мястото си, докато другарите му не го изнасят на ръце. Умира, стиснал и пречупил със здравата си ръка портрета на своето момченце — Павел. На него оставя незабравимата творба „Сине мой“, както и на поколенията:

„Сине мой, живей със светлий спомен

на родолюбивите деди…“

А малко ли са мъжете от Тревненско, дали своя живот в името на Отечеството, през всички войни и борби за нашата Родина! Наред с паметните плочи и паметници в района, нашата общественост е в подготовка за ново увековечаване на тяхната памет.

С тези мисли и вълнения отдавам своя дълбок поклон пред всички, на които на 6 май трябва да отдадем почит и признание!

Костадин Семерджиев, председател на клуб „Един завет“ — Трявна

В-к „Тревненска седмица“, 02.05.2006 г.

В най-близко сътрудничество на музейното дело

Приятелството към музейното дело и паметниците на културата е израз на здраво гражданско съзнание. То осъществява приемственост на поколенията в материалната и духовна култура на родния край. Заздравява и обогатява традиции, въжделения и стремления към нови висоти и върхове за процъфтяването й.

Трявна е привлекателна и забележителна преди всичко с тази приемственост и самобитност в минало и настояще, с възрожденската атмосфера, в удивителната си българщина в своето развитие. Нейните многобройни музейни експонати и обекти са съхранили само част от голямото богатство, което крие в недрата си тревненският край. Тук всеки кът, улица и къща има неразгадани и неразкрити ценности и достойнства. Те са били и продължават да бъдат предмет на нови страници от минало и настояще.

Тези задачи в своето развитие обуславят и мотивират приятелството и вещата заинтересованост на нейните граждани. Приятелството към музейното дело е проява още от 30-те години на XIX век. Г. С. Раковски и Васил Априлов поставят въпроса за опазване и разкриване на културно-историческото наследство. През 50-те години на същия век ентусиазирани дейци от Свищов, Шумен и другаде са създали първите музейни сбирки.

В Трявна приятелство с музеите съществува много отдавна, през всички времена. То е заложено в душевността на тревненеца. Известни са редица дейци от близко и далечно минало, които са съхранили свои лични архиви с ценни материали от историята на родния край. Други са отдавали свои средства в принос на това дело, изразявайки патриотизма си и обичта си към неговата духовна култура.

През 70-те години на XX век в страната възникнаха и т.н. „Дружества за приятели на музеите и паметниците на културата“. В Трявна официално Дружеството е създадено на 31.05.1974 г. Негови първи ръководители са Катя Николова и Вера Христова, с участие и на самите основоположници на музейното дело в много пълноценно взаимодействие.

Регистрираните първи 20 основоположници са: Стоянка Сиракова, Ружа Скрежева, Цаньо Митев, Веска Рачева, Иван Димов, Никола Духлев, Пенчо Донев, Надежда Донева, Христо Василев, Станчо Станев, Здравка Станчева, Коста Йоцов, Милка Иванова, Иванка Бонева, Катя Николова, Вера Христова, Дочо Дочев, Марин Цурев, Койчо Христов, Анна Кожухарова, Д-р Беров, Ганка Калчева. Председателството се пое от Вера Христова и Катя Николова, и двете щатни служители. Те свързаха широка програма между своите дела с възникващите през това време прояви на „Народната памет разказва“. Утвърждава се и „Празника 7 октомври“ като повод за разгръщане масовизацията на дружествата в страната и обогатяване на тяхната дейност. Поставя се организирано привличане на съмишленици от селата на тревненския край — учители, общественици, будни и предприемчиви хора. Предано и въодушевено те се включват в разкриване на миналото и настоящето на своя край в бита, занаяти, навици, постижения, исторически проучвания и пр. прояви.

Амбициозно и щателно се осъществяват I-ва и II-ра краеведческа конференция 1978, 1981-ва с разработени 11 теми в първата и 14 участници във втората. Това са Вера Христова, Катя Николова, Ружа Скрежева, Васил Христов Михалев, Станчо Станчев, Петър Богданов, Радослав Колев, Радо Тодоров, Иван Димов, Илия Николов, Кольо Божков, Недка Пенчева, Кина Резачева, Здравка Станчева, Вичка Попова.

Разработените теми са ценен архив и достояние в музеите за бъдещи разработки. Лично аз бях привлечен в музейното дело през 1983 г. с участие в III-та и IV-та краеведческа конференция и поех председателството на дружеството на мястото на щатните в музея Вера Христова и Катя Николова, които продължиха сътрудничеството си. Новото ръководство на дружеството се комплектува от Катя Николова, инж. Стоян Стоянов, Ганка Гогуманова и свещеник Цветан Методиев, с много щедро подпомагане от щатните музейни служители и особено дейно от Кольо Пенчев, Иванка Бонева, Недка Пенчева.

Даденият положителен старт на дружеството и спечеленият авторитет допринесе за утвърждаването му в града и околните села. Броят на неговите участници нарасна на 51 редовни и допълнителни сътрудници в училищата, в селата и читалищата в Трявна и Плачковци.

Основните направления, които определят и специфичния му характер — приятелството на музейното дело — са: агитационно-разяснителната работа за значението на културно-историческото наследство; активна събирателска и проучвателна работа за обогатяване на музейните фондове и нови веществени и документални свидетелства за историята, изкуството и културата, живота на хората в този край от древност до днес; непосредствена грижа за опазване на музейното богатство, етнографските и архитектурни паметници и природни забележителности.

В тези направления дружеството реализира ежегодно най-активни участия в Славейковите дни; участие в теоретичните конференции за 800-години от въстанието на Асен и Петър и възстановяване на българската държава; 200 годишнина на поп Йовчо; откриване на музейните експозиции; филателната експозиция — дарение Никола Живков, срещи „Общуване с природата“ в туристически дом „Бръшлян“; литературни музикални вечери в клуб „Дръзновение“; „Алекови вечери“ в Калинчевата къща; честване годишнините на Левски в музея на иконата; 7-ми октомври — празник на приятелите на музеите; организирани срещи на бяло сладко и кафе в празнични дни. В събирателната и проучвателна работа за обогатяване музейните фондове забележителни са резултатите от провеждане на краеведческа конференция 1974–1989. В резултат от натрупаните разработки се осъществи и печатното издание „От ръката Тревненска“ и др.

Проявен бе жив интерес от дружеството по реставрация в Трявна на възрожденската й архитектура. Сериозни стъпки бяха предприети и по възстановяване на паметника на Капитан Дядо Никола, въпрос продължаващ да бъде актуален, предизвикал редица трудности и противоречия. Въпрос, който остава нерешен и свързан неизбежно с историческата правда за Възрожденска Трявна.

В съвместните прояви на специализирания музей дейно беше и участието на МВГ „Здравец“ към Туристическо дружество „Планинец“ в Трявна. В изявите на МВГ „Здравец“ бе обезпечавано културно шефство към музейните експозиции в различни нейни поводи и празненства. Забележителни в това отношение бяха организираните чествания на годишнина от обесването на Левски, на Алеко Константинов в Калинчевата къща, в Райковата къща и самата сграда на Славейковото школо.

Заедно със своите събирателски и проучвателни дейности от миналото на тревненския край, дружествените приятели, като престижни и авторитетни граждани, вземаха най-живо участие в публикации в местния печат, местното радио. Те бяха редови хора, без професионален опит, но с буден балканджийски дух.

С особено задоволство бих искал да отбележа, че дружеството на приятелите на музеите и паметниците на културата активно сътрудничеше в организиране на срещи и публични прояви по честване на забележителни музикални дейци, като Янко Мустаков, Надя Афеян, Светла Тенева, Мария Славкова. Паметен е онзи момент от честване на видната оперна певица Мария Славкова по повод нейната годишнина, когато на самото честване присъстващите чуха запис от нейното обаждане от Германия по телефона на 18.10.1999 г. Мария Славкова сподели: „Щастлива съм, че съм изхвръкнала от този чудесен град и съм горда, че с нещо мога да допринеса за него“. И само три години след това — 17.06.2002 г., тя угасна — едно светило за Трявна. Подобни срещи биваха организирани и за другата забележителна оперна певица Светла Тенева и срещи с откритите пръснати сродници от фамилията на Янко Мустаков — потомци от Свищов, Видин, Русе, Варна, София, от самата Трявна.

Важно е да се отбележи, че преките сътрудници и участници в проявите на дружеството на приятелите на музеите и паметниците на културата, бяха изключително предани на това дело. Обществеността им дължи признателност. Те не жалеха сили и време, за да проучат и събират, да пишат и комплектуват свои ценни теми и достояния в културната съкровищница на Трявна.

Във всички свои прояви дружеството работеше с много полезна подкрепа и съдействие на ръководителите на музеите и паметниците на културата в лицето на Кънчо Пенчев, Иванка Бонева, Недка Пенчева, Цветан Колев, Тодор Шарланджиев, Кольо Божков. Благоприятно дружеството бе обезпечено и със свой офис в сградата на музея и работеше в най-близък контакт с щатните музейни дейци.

Като деец в това дело бях много близък в контактите си с видния деец Цаньо Антонов, големия колос в резбарското изкуство и културата, един забележителен човек.

В настоящия момент дружеството го няма като организационна структура. Но него го има като явление и действие в приемствеността, която Трявна има от настоящите поколения. В архивните материали на музея техният принос се зачита и цени. Новите поколения на Трявна са обградени от висококвалифицираните щатни служители на Музея с много разнообразни съвременни изяви и новости в музейното дело. Специализираният музей за резбарско и зографско изкуство осъществява контакти и взаимност с много подобни институции в страната. Мисля, че в своята 50 годишнина, скромен дял и място заема дружеството на приятелите на музейното дело и неговите въодушевени радетели.

Физически някои от тези лица вече ги няма, но тяхната памет ще живее в словата, които са оставили след себе си като ценен дух в тяхната проучвателна и публицистична дейност.

С пожелание тази юбилейна годишнина на музейното дело да бъде ново начало, да расте, да се обогатява и бъде най-ценен фактор за процъфтяване на Възрожденска Трявна!

Честит юбилей!

Март, 2013 г.

Интервю с народния художник Иван Кънчев Христов в новия читалищен дом

1. Др. Христов, споделете някои моменти от Вашата биография, Вашето детство, родословия, образование?

Роден съм в гр. Видин на 19.I.1900 г., но, както всеобщо е известно, съм тревненец по душа и сърце и винаги съм се чувствувал такъв. На мен Трявна ми е близка и всичко, което съм могъл и мога, съм отдавал и ще отдам за Трявна и нейната култура.

Завършил съм Художествена академия в София, след което съм специализирал в чужбина.

Дядо ми, Христо Томчев, е тревненец и неговото име е свързано с революционното минало на Трявна от преди Освобождението. В къщата музей на Ангел Кънчев това е отбелязано. Той е живял в старинната част на града — до къщата на Гъбенски. Той е имал 16 деца. Едно от тях — Кънчо — е моят баща. Дядо ми Христо е умрял на 102 години и е бил много жизнен човек, типичен тревненец — балканджия.

Моят баща, Кънчо, е бил любознателен, буден младеж. Той отишъл да учи в Търново, но като научава дядо ми, отива там, набива го хубаво и го връща: „Магаре такова, никакво учене, ще учиш занаят тук при баща си!“ — му казал той. (А дядо ми бил кожухар, бакалин.)

Въпреки тази забрана обаче, баща ми продължил образованието си. Става учител в тревненските колиби и с припечелените пари, с помощи и от роднини, пак тръгва да учи. Минава бос Балкана и заминава в Кюстендил. По пътя в Балкана дори го хващат разбойници, връзват го, но понеже нищо не намерили у него, го освобождават. В Кюстендил учи в педагогическо училище, но не го завършва. Продължава образованието си в Силистра, където именно завършва педагогическото училище там. Връща се отново в тревненските колиби, където става учител.

С икономисаните пари от учителството си заминава за Швейцария, завършва право в университета Гренобъл. След завършването на висшето си образование се връща в България и се установява в първия град в България — Видин, и там става съдия. Тук именно се раждам аз през 1900 г. Баща ми се оженил във Видин за майка ми, която е от австрийски произход. От нея може би съм приел в характера си деловитостта, настойчивостта, упоритостта, които са ми помагали да преодолявам трудностите в живота си, да си пробивам и намирам своя път и място.

Баща ми е прекарал само няколко месеца във Видин и от там отива за председател на Окръжен съд в Силистра. Чиновничествува от град на град и стига до поста член на апелативния съд в София. Остава там, но наскоро по някои стечения на обстоятелствата го местят в Русе. Той обаче отказва и се установява на свободна адвокатска практика в София. Като юрист си завоюва голям авторитет и 14 години непрекъснато е бил и член на Висшия адвокатски съвет, заедно с такива големи юристи като Фаденхехт.

В София аз съм завършил II мъжка гимназия и като ученик проявявах особена любов към музиката. Цигулка съм учил при Никола Абаджиев — бащата на Васко Абаджиев, а в гимназията съм участвал в оркестъра под ръководството на учителя по музика Радев. Като цигулар съм участвал в концерти на нашия оркестър във Военния клуб и другаде. Цигулката ме е съпътствала през целия период на моето ученичество и студентство до завършване на около 30-годишната ми възраст. Тогава постепенно все по-малко почнах да се занимавам, тъй като честите излизания в чужбина, ангажиментите ми като художник и пр., колкото и да обичах музиката, ме пооткъснаха от нея.

В Трявна дойдох след специализация в Мюнхен през 1927 година и тук се установих за учител в тогавашното столарско-резбарско училище. С много идеализъм и въодушевление се заех да предавам рисуване в училището, да поставя основите на едно истинско обучение в художественото творчество, да създавам изкуство. Моят метод на обучение скоро стана известен и сочен за пример в цялата страна. Тогава липсваха учителски кадри, специалисти, художници. Аз бях може би единствен тогава преподавател с висше образование в столарско-резбарско училище. Спомням си, че Министерството организира конференция с учителите от цялата страна, за да демонстрирам пред тях моя начин на предаване рисуването в училището — да се рисува по натура. Извеждах учениците сред природата, където от живата природа взети цветя, уловени насекоми, пеперуди, бръмбари, донасяхме в училищните стаи и ги рисувахме по натура. Стилизирахме и конструираме — най-добре се сваля и работи в работилниците по този начин.

2. Освен като учител по рисуване, какви други интереси проявявахте през този период в Трявна?

С голяма любов и със съдействието на мои ученици поставихме началото на тревненската музейна сбирка. Събирах материали от нашето културно наследство, икони, резбовани предмети, живопис от всякъде, откъдето може да се намери, и ги съхранявахме в отделна стая. Тази наша дейност тогава не се разбираше от хората, не можеха да си дадат сметка за нейното огромно значение, но бавно, постепенно тя стана начало на бъдещия музей в Трявна.

Положително това наше начинание се приемаше и подкрепяше от тогавашния директор Кашев, Цаньо Антонов, но другите колеги не го оценяваха. С голям жар приеха това начинание такива ученици като Виктор Величков, Кольо Божков, Борис Нейков, Атанас Икономов и много, много други — това са труженици, основоположници на едно дело, което тепърва в Трявна ще получава признание и ще дава плодове.

Моето участие в музикалния живот на Трявна през периода 1927–32 година се определяше от влечението, любовта ми към музиката, от естетическите ми интереси и младежкия ентусиазъм, с които работех тогава в този любим за мен град. В самото училище нямаше музикални състави. Такива по това време имаше в прогимназията, където особено се отличаваше и проявяваше учителят по музика Георги Казасов, а по-късно Иванов.

Като цигулари любители с Казасов, Иванов се събирахме вечер и поставихме начало на един малък оркестър. Нашият оркестър вземаше участие във вечеринките на тогавашното женско дружество, което беше особено активно.

Тогава в Трявна познавах като музикантка Маруся — дъщеря на д-р Мустаков, завършил медицина в чужбина. Тя е завършила консерватория в чужбина по пиано. Оженва се за сина на Стефан Попов — собственик на мина Плачковци. Дъщерята на Стефан Попов Тотка също беше любителка пианистка. Тотка Попова също активно се включваше в музикалните прояви на Трявна, изнасяхме концерти, разучавахме музикални пиеси с нея. Концертите, които изнасяхме от името на женското дружество, бяха с благотворителна цел. С Маруся също разучавахме дуети на пиано и цигулка. Изнасяхме често концерти в старото читалище.

С Казасов, Иванов и други правехме квартети, разучавахме класиците. В отделни моменти вземахме участие и в изнасяните от учащите се оперетки. Един от нашите приятели в музикалните прояви, в струнните ни квартети беше и Икономов. Най-голямо участие в музикалния живот по това време си спомням вземаше Цаньо Радков.

Трудно ми е да си спомня за още много неща от миналото, необходимо е повече време. Един спомен извиква друг, необходими са контакти и повече разговори по тези въпроси.

Тотка Попова имаше пиано в дома — първото може би в Трявна.

 

 

В нашия разговор с любимия на тревненци народен художник Иван Христов, който е съхранил и претворил в своите платна най-хубавото на Трявна и го е популяризирал навсякъде из нашата страна и целия свят, той видимо от сърце се вълнуваше. Трудно ми беше да запиша всичко, което той сподели, защото заедно с него и аз се вълнувах. Но аз често виждах в очите му влага, чувствах голямото умиление, с което той говори за Трявна, грижата му да се запази, да се увековечава самобитното, тревненското, което е най-ценното богатство на този малък, но богат със своята култура град.

„Онова, което човек твори и внася в обществото — сподели той — не отива напразно. Може в настоящето тези около него да не го виждат, да не го оценяват и признават, може да го отричат и хулят дори, но рано или късно то ще даде своите плодове. Неговият принос ще бъде признат, неговото творчество няма да е безполезно! Затова кой с каквото може и както силите му позволяват, трябва да твори, да създава блага, да се отдава в служба на обществото, на хората. Времето е най-добрият съдник за делата ни…“

Записал разговора: К. Семерджиев

гр. Трявна, 11.V.1972 г.

Иван Христов
Писмо — отговор от Иван Христов

Другарю Семерджиев,

С възторжени чувства Ви връщам записа.

Колко много топлота и сърдечност личи във Вашите редове, казани от мен, но изразени от Вас!

Нека вярваме, че още много хора има такива — да обичат човешкото дело, да го ценят и да се вдъхновяват от народните майстори, отдали цялата си душа на хората — тези знайни и незнайни майстори, наистина с удивителна всеотдайност са изграждали нашата култура!

Хвала им!

Те са пример за подражание.

Един от тези скромни труженици сте и Вие. Чувствам как със завидна преданост и Вие давате своята синовна дан на безсмъртните и на нашата скъпа Родина.

Дерзайте!

С най-топли чувства:

Иван Христов

13 май 1972 г., София

Многокнижовник

Вчера бях в София и имахме среща с Никола Живков. Бяхме двамата с Митко Смилов и трябваше да уточним някои въпроси по предстоящата среща на актива на музеите и туристите от Трявна с бай Кольо при предстоящото откриване на неговото дарение като Експозиция в старото школо… Беше една чудна вечер, наситена с деловитост и приятни разговори…

Тръгнахме по булевард „България“ и двамата със Смилов доволни от прекараните часове при този толкова приятен събеседник…

— Колко е вещ по всички въпроси! Каква памет и свежест на ума в този 84-годишен човек! — се възхищавах аз.

— Наистина — потвърди Смилов. — С него работим толкова години вече с клуба на тревненци, живущи в София. Той е човек с много интереси и конкретна богата компетентност, начетеност, знания… И никога празен ход, с бистър ум и не се задоволява да черпи знания и сведения само от един източник…

В този момент моят събеседник замълча и след малко с усмивка ми заговори:

— Еднокнижовник… Бяхме приятели с проф. Балабанов и от време на време него съм го слушал, когато преглежда някакъв материал във вестник или списание, да възклицава — Еднокнижовник!… Веднъж го запитах:

— Проф. Балабанов, — какво значи това Ваше възклицание — Еднокнижовник!…

Какво ли ми отговори тогава професор Балабанов?

— Това значи, че този човек — писач, е чел само една книга и затова толкова знае…

— Тогава, — попитах аз Смилов — разбрах… Искаш да кажеш, че нашият събеседник, с когото току-що бяхме заедно, е многокнижовник!

— Да — отговори ми Смилов — бай Кольо е многокнижовник. Той е черпил и черпи знания от много книги!…

Спомням си преди няколко години на Славейковите тържества в Трявна бяхме на една среща заедно с бай Кольо Живков и акад. Димитър Косев. Бай Кольо започна да му разказва за някои претенции на гърците по отношение на Бачковския манастир. Разказваше той с толкова дати, събития и точности, с такава изчерпателност и компетентност. Тогава акад. Косев се изуми: „Аз съм академик и специалист по история и тези неща с такива точности и компетентност — не ги знам, Вие как, от къде?“… Възхищаваше се от знанията на Живков.

Той е турист, вегетарианец през целия си живот, с програмиран режим в своето ежедневие. Интересува се от всичко и задълбочено, вещо го изучава.

Споделяше ми моя приятел Смилов: „Бай Кольо написа история на Туристическо дружество «Алеко Константинов»“ в София.

Сега ЦС на БТС му е възложил да пише история на туристическото движение в България и не се съмнява, че ще я направи богато-изчерпателна.

Разделихме се вечерта с Митко и на другия ден отидох в Народната библиотека „Кирил и Методий“. Там имах да довърша някои изследвания от историческия архив на Христо Даскалов във връзка с темата: „Търговията в Трявна през Възраждането“. Разлиствах листовете от материалите на Христо Даскалов — тетрадчици, бележки, в които е отразил събития, етнографски сведения, търговски тефтерчета, разкази и повести, стихотворения — какви ли не вписвания от този наистина забележителен културен и какъв ли не деятел от XIX-ти и първите десетилетия на XX-ти век в тревненската летопис. През цялото време, когато разлиствах страниците на този исторически архив, все тази мисъл за многокнижовник ме владееше.

Ето го един истински многокнижовник — изявен в най-различни области на човешкото знание и най-пъстри страници от неговото съвремие и минало.

Събирал лист по лист, че дори и султански ферман заедно с писмата на Петко Рачев Славейков се намират в папките му…

И все мисълта за бай Кольо Живков от снощната ми среща с него — ето го един жив следовник и продължител на делото на такива тревненски дейци като Христо Даскалов.

Когато снощи гледах неговите томове от събрани марки от първите години след Освобождението до наши дни — възкликвах и недоумявах: Какво забележително старание? Как е облепвал всеки лист, всяка марка от тези томове, с какъв финес и внимание и с колко обич!

Само марки ли е събирал и колекционирал този човек!… А неговите географски и исторически марки и картички, пощенски клейма и вписвания, които е събрал в тази възхитителна колекция, която тези дни ще открием в Трявна, като негово дарение в музейната експозиция!?…

Колко жар, любов, вещина, знания, опит, колко часове е отделял от времето си този човек, който през целия си живот не е имал свободни часове!

Снощи го попитах:

— Бай Кольо, имате ли някаква икономическа изгода от това ваше старание, от този труд?…

— Да, отговори той, изхарчване на джоба.

Помислих си за другото изхарчване, което той е правил и което всъщност е обогатяване духовно в тази негова дейност.

Ще могат ли на 31 октомври т.г. всички, които ще присъстват на церемонията по откриването на тази експозиция, да си дадат сметка, какво представлява тя в неговия живот. — Откъсване повече от 60–70 години от сърцето, от ума, от времето, от любовта, от най-съкровените чувства на този човек! Ще усетят ли присъстващите какъв забележителен пример за патриотично и естетическо възпитание е примерът на бай Кольо!

Може би някои там ще се опитат да дават оценки в стойност на неговото дарение.

В стойност!… Те са безценна стойност тези дела.

Многокнижовник!… Бай Кольо не чака стойностна оценка на своето дело. Него го интересува другата страна на тази церемония, за да преживее истински удовлетворението от своя жест за тревненци.

Това бяха неговите подбуди, когато снощи изясняваше със страст подробности около предстоящото изключително в живота му събитие — откриване на колекцията. Може би някои институти се интересуват от това, кой ще открива, кой ще реже лентата, на какво равнище ще мине тържеството? А него — дарителя, многокнижовника — с какъв отглас в сърцата и душите на тревненци в Трявна и в София ще откликне.

Отпътувах от София за Трявна и във влака все с мисълта и с образа на този толкова жив и толкова богат и млад в своите вълнения и мисли възрастен човек и с желанието, когато дойде в Трявна тези дни, да почувства топлия прием и отклик в сърцата на тревненци от неговия жест и от богатството на творческия му дух.

Многокнижовник.

Написано във влака на 23 октомври 1986 година в 19:30 часа.

„Да няма забрава“: Напомняне за мъртвите и живите…

Наскоро излезе от печат сборникът с надгробни слова „Да няма забрава“, чийто автор е нашият съгражданин Костадин Семерджиев. Седмица преди официалното му представяне, разговаряме с него за идеята, провокирала подобно издание, както и за традициите и корените — някога и сега.

 

 

— Г-н Семерджиев, как се зароди идеята за този сборник?

Преди години разговаряхме с поетите Дянко Марков и Сава Кръстев на тази тема, тъй като те присъстваха на няколко погребения, на които изнасях надгробни слова. Попитаха ме дали ги пазя и ми дадоха идея — след време да ги събера в сборник, който да остане като спомен за всички тези хора, вече покойници. Това ме провокира да събера всички надгробни слова, които съм писал в един сборник, който да остане за бъдните поколения. За съжаление, някои от тях липсват, тъй като съм ги произнасял спонтанно, на момента, и ги няма на хартия. Повечето от покойниците, за които съм писал, са мои близки, приятели. Някои от тях не са тревненци, но бяха свързани с Трявна. Така или иначе за всяко едно слово се изискваше сериозна предварителна подготовка и нагласа.

 

 

— Едва ли е по силите на всеки да пише надгробни слова…

— Поводът наистина е безкрайно тъжен и се изисква по-особена нагласа. Но, след като имам самочувствието, че мога да пиша за тези хора, тъй като ги познавах, след като техните близки ме търсеха с молба да произнеса надгробното слово, нямаше как да не се отзова. Пък и съм достатъчно чувствителен и емоционален човек, имам усет и влечение към словото, поезията, така че колкото и да е трудно, се справях. Винаги оставях по един екземпляр от словото на близките на покойника за спомен.

 

 

— Кога написахте първото си надгробно слово?

— Преди 40 години по повод кончината на Димитър Стоянов, който беше диригент на хора към тревненското читалище. Той беше прекрасен човек, неговото семейство — също. Светла му памет!

 

 

— И все пак, имало ли е моменти, в които Ви е било трудно да пишете?

— Не е имало подобни случаи, въпреки че за близки хора се пише много по-трудно. Особено за Митко Смилов, който от години живееше в София и беше мой много близък приятел. Спомням си, че когато отидох на погребението в столицата и дойде време да произнеса словото, ми беше много тежко. Трудно беше да говоря и за приятелите ми от мъжката вокална група „Здравец“, които си отидоха от този свят, както и за хората, с които съм работил през годините и съм бил в много близки отношения. За всички тях съм писал с голяма обич.

 

 

— А случвало ли се е да откажете да напишете подобно слово?

— Никога. Винаги съм се отзовавал на молбата на хората. Не съм подготвял слова избирателно — само за изявени тревненци, например, писал съм и за много обикновени хора.

 

 

— Доколкото разбирам този сборник е не просто спомен, а един вид напомняне за мъртвите и за живите…

— Точно така — не просто спомен, а напомняне и за едните и за другите. Напомняне и за онези, които не са познавали тези покойни вече хора, всеки, от които е оставил своя следа, и не бива споменът за тях да тъне в забрава. Може би тук е мястото да споделя, че не приемам думите: „За покойника или само хубаво, или нищо“. Винаги съм смятал, че е нужна истинска, гражданска почит и вярна оценка, без злоба, ненавист, високомерие, суета… Когато се изправиш пред ковчега и пред близките, роднините и приятелите на покойника, няма място за фалш и излишна суета. Днес, повече от всякога са нужни религиозните ценности, гражданската съвест, морал, етика…

 

 

— Всъщност, „Да няма забрава“ е една тъжна книга… Как я възприемате Вие?

— Бих казал, че това е една книга на признателност. А близките на всички тези покойници, трябва да се гордеят, че са техни наследници и по-често да си спомнят за тях. Друг е въпросът, че всеки от нас трябва да живее със спомена за своите близки, които вече не са между живите. И тази обич, уважение и почит към мъртвите, трябва да се възпитава у младите. Познавам семейства, които пазят жив спомена за своите покойни близки и се радвам, че все още има и такива хора. Мисля, че особено в наши дни, тези мигове на уважение, почит и признателност към паметта на онези, които вече не са между нас, не трябва да бъдат толкова редки или пък да ги няма изобщо. Няма да забравя погребението на един голям тревненец, който беше главен инженер на бившия „Аврам Стоянов“. Картината беше покъртителна, тъй като нито един от неговите колеги не дойде да го изпрати в последния му път. Помня, че и гробарите ме питаха, как е възможно подобно нещо. Предполагам, че се стигна до там, тъй като погребението беше в неделен ден… За панихидата по повод 40 дни от смъртта му обаче, се събраха хора, тогава произнесох и надгробното си слово за него. Имам и други случаи, в които произнасях словото си на някое от възпоменанията за покойника, тъй като на самото погребение отсъствах от града.

 

 

— На финала на нашия разговор, да попитам и кой Ви помогна за издаването на този сборник?

— Благодарен съм за оказаното съдействие на Община Трявна, на близките на покойниците, които откликнаха на молбата ми тези слова да бъдат публикувани в сборник. Имам писменото съгласие на всеки един от тях. Искрено съжалявам, че не успях да обхвана всичко. Чрез страниците на вестника изразявам голямата си благодарност и признателност към общинския съветник Живко Христов и неговите сътрудници, които помогнаха с компютърната обработка на голяма част от текстовете и отпечатването на изданието. Специални благодарности и на председателя на Общинския съвет д-р Нели Цанева за финансовата подкрепа за издаването на този сборник. Сърдечно благодаря и на отец Неделчо и съпругата му, както и на всички свещеници в храмовете в Трявна и страната, в които бях канен. За съжаление, сборникът е отпечатан само в 35 екземпляра, които са твърде недостатъчни дори за близките на покойниците, за които съм писал. Ще подаря екземпляри на библиотеката в Трявна, за да може повече хора да имат достъп до изданието.

 

 

Въпросите зададе Галина ИВАНОВА

На 21 март 2016 г. от 16 ч. в заседателната зала на Общината се извършва официалното представяне на сборника „Да няма забрава“ на Костадин Семерджиев.

Открито писмо

До г-н Велко Вълканов

Народен представител — НС — София

 

Уважаеми г-н Вълканов,

На 20.IX. т.г. на публично събрание на БСП в гр. Трявна във Вашия отговор на поставените от мен въпроси относно правния характер на „народния съд“ в България, Вие отхвърлихте твърдението ми, че се касае до един позорен акт в световната юриспруденция. Но не направихте каквото и да е в правна обосновка. Вие се позовахте на традиционните твърдения, които десетилетия бяха втълпявани в обществото ни, че „народния съд“ е висша проява на обществен морал и справедливо възмездие. И се насаждаше омраза и ненавист към „народните врагове“ и техните потомци. Вие се опитахте да съпоставите нашия „народен съд“ с Нюрнбергския процес. И все пак признахте, че е имало увлечения, грешки, насилия над невинни хора. Това Вие обяснихте със сталински, болшевишки и други уклони в политиката на БКП, която Вие винаги сте осъждали.

Аз смятам, че Вие дезинформирахте тревненските слушатели и си позволявам открито да Ви възразя и Ви призова към един трезвен интерес. И като съвременник и непосредствено засегнат от този „народен съд“ да Ви помоля поне малко да открехнете от неразгаданите досега страници от това близко минало.

Тук приложен Ви изпращам един препис от присъдата на I-вия състав на Врачанския народен съд по наказателно дело № 82/1945 г. и Ви моля като вещ правист и народен представител да изясните: Защо в продължение на десетилетия подсъдимите по това дело не можем да получим мотивите за осъждането ми? Къде се намират тези мотиви и другите документи от Врачанския народен съд, има ли ги изобщо и трябва ли да ги получим?!

По това дело с горецитираната присъда са осъдени 35 младежи — ученици, студенти, юристи, икономисти, лекари, свещеници като активни легионери от различните околии на бивша Врачанска област. От групата 6 души бяха осъдени на смърт на 6.III.1945 г. и същата вечер разстреляни. Заедно с другите групи от I-вия състав на Врачанския народен съд, разстреляни тази нощ бяха над 50 души. И забележете и сравнете г-н Вълканов, на Нюрнбергския процес, на който Вие се позовахте, са произнесени 11 смъртни присъди. И на него никой не е осъждан за идейни убеждения и политика, а само за извършени престъпления.

Споменатите 35 млади хора имаха само един грях — любов и преданост към най-възторжените си национални и социални идеали и въжделения. Към тях бяха скрепени и монтирани необосновани обвинения, и шантажи. Самият председател на I-вия състав на този съд Тодор Тихолов бе споделил на четири очи с моята близка и негова сродница Стефана Славкова: „Нямам никакви основания да съдя тези млади хора, но виж какви писма и решения получавам от партийни и ОФ комитети от села и градове… Така самите съдии и обвинители бяха заставяни да изпълняват сляпо и безропотно, без да смеят да проявяват съвест и право“. Бих могъл тук да изброявам редица факти и обстоятелства от този процес — срамни и позорни. Да вземем само един от тях: лично аз бях подведен задочно в процеса (в неизвестност) и се явих доброволно пред съда десетина дни преди произнасяне на присъдата. Преди това при следствието и съдебното дирене на мое място е било привлечено друго лице, носещо фамилното ми име (Семерджиев — Христо). Този човек е бил принуден под натиска на насилие на следствието да прави самопризнания и да поеме всичко, което му е внушавано. И след моето явяване пред съда и изясняване лично от мен на съдебната заблуда продължи да бъде подсъдим и дори не бе оправдан, а осъден условно. Този човек е жив и дълги години заради този съдебен произвол е заставян да носи подозрението и клеймото „враг“ за себе си и семейството.

Ето това беше „народния съд“. Страната ни бе осеяна с кръв, саморазправа, насилия, лични отмъщения. И заедно с осъдените — техните най-близки потомци и сродници десетилетия водеха жалко съществувание на преследвания, конфискации, лишаване от пенсии, концентрационни лагери, уволнения, изключване от учебни заведения, потъпкани елементарни човешки права.

Нямате право, г-н Вълканов, да съпоставяте и оправдавате тази вакханалия на кръв и отмъщения с действителни прояви на грабежи, убийства произволи над партизани, ятаци и други, за които виновниците можеха да носят отговорност по законен правов ред в страната. Без да се прилагат извънредни законодателства. И ако те са проява на сталински, болшевишки уклони, които вие отричате, защо не ги осъдите?! Защо не проявите смелост и прозорливост, както ги проявявате когато въставате срещу прояви на корупция и беззаконие в Народното събрание?!

Само отхвърлянето и отричането на този позорен акт — така наречения „Наредба закон за народния съд“ може да доведе разчистване атмосферата и пътя към национално помирение и спокойно бъдеще в нашата страна!

С уважение: Костадин Семерджиев

гр. Трявна, 24.IX.1993 г.

 

 

P.P. Споменатата Стефана Славкова е покойница, но нейната дъщеря Лиляна Славкова Стефанова е жива и е в течение на този разговор на „четири очи“. Разполагам с адреса й, а също и на Христо Семерджиев.

Писмо

До г-н Горан Благоев

I-ва програма на Българска национална телевизия, София

 

Уважаеми господин Благоев,

Току-що приключи Вашето предаване от 8 часа тази сутрин и с възторг Ви приветствам. Трудно мога да следя предаванията Ви, които с въодушевление се приемат от гражданството ни. На моята възраст — вече 88 години и здравословно състояние телевизионните излъчвания ми влияят зле. Но…

Вие отстоявате кауза, която достойно се приема, но ще ли се отзоват онези, които отговорно са задължени за това?

Следях Вашия опит да интервюирате владика Григори и неговото предизвикателно хамалско отхвърляне и държание на непочтеност. Аз лично не съм изненадан от това негово поведение. Изпитах го на своя гръб. И не само лично аз. А цялото гражданство и енориаши на възрожденска Трявна.

Неговото държание тук по повод опитите да бъде привикан по повод отправените обращения към него от енориашите за вземане отношение към нередности и слабости в църквата „Св. Арх. Михаил“ са безсрамни.

За да не изпадам в подробни изяснения, ще си позволя да Ви запозная с ксерокопия от част от мои многократни обръщения към него, част от издадената моя книга „По стръмните пътеки“ (стр. 218–221). Вярвам, ще добиете представа, колко жалко постъпи този църковен първенец. Той е бил неслучайно и деец на БКП като кандидат за общ. съветник от нейно име. Допускам, че също е информиран за мен като репресиран от комунистическия режим. Но обществото на Трявна се опита да го развенчае безуспешно… Обратно, той се помъчи мен да изобличи пред църковния клир във Великотърновския район и Габровски също, въпреки че бях редовно избиран и за църковен настоятел в църквата, а също и представител на Трявна във Великотърновската митрополия.

От своя страна, уважаеми господин Благоев, разбирам колко вещо и чутно Вие се мъчите да изясните поведението на визираните като сътрудници на ДС митрополити. В очакване да се получи разкаяние и още нещо, но аз виждам колко е деликатно тяхното държание да напуснат този техен живот на излишество и разкош в разрез с онова, което учи българското християнство. Но откъде да вземат пример днес, когато обществото ни във висините живее в забрава, без да се интересува как е народът ни в низините.

Препоръчвам Ви да се запознаете с публикацията на сп. „Борба“ на БНФ в нейния бр. 4 от юли 2012 г., за митр. Доминикат и неговото братско предателство.

 

 

Позволявам си да продължа моите мисли, г-н Благоев с моя реплика тук: тези разкрития, които са обект на Вашите проучвания и заключение, не Ви ли застрашават лично в това общество на пълна изневяра. Не са ли все още обезценени човешките добродетели в обществото ни. Та тази ДС, която още я има тук-там в различните форми, виждате ли как продължава да руши съвест и човечност в хората. Когато успяха след 09.09.1944 г. да репресират елита на българската нация, та тя, нацията ни, е обезглавена. Тогава в репресивните заведери-затвори, лагери, арести не само подлагаха на физически насилия и ликвидация. Те полагаха всички други опити и начини да подлагат освен тези насилия физически върху затворници, лагеристи, но и тотален стремеж да ликвидират съвестите в останалите живи хора. Този натиск бе употребяван към всички, за да ги принудят към сътрудничество срещу жалки облаги и обещания за въздух и живот. И вижте как и там, в църковните дейци, блюстители на християнската добродетелност, успяват. Ако в обикновените редовни хора и дейци те успяваха и не, как да приемем предателството на тези, които бяха заможни, облагодетелствани в обществото ни… Ето тази коварна роля на ДС и грехът, който носи БСП продължат да властват, без да се изчисти обществото ни от тежките злочестия, които десетилетия бяха нанасяни у нас. И знае ли се добре това от новите поколения на страната ни и от къде и как да го научи…

Вие г-н Благоев, със своя лицеизраз на благородство ме изпълвате с благодарност за Вашето достойнство!

Костадин Семерджиев

Гр. Трявна, 28.08.2012 г.

Мисли и вълнения
По повод предстоящата среща с писателя Николай Хайтов в Трявна във връзка с неговата книга „Последни мигове и гробът на Васил Левски“ — I-во издание и „Гробът на Васил Левски“ — II-ро основно и преработено и допълнено издание

1. Преди всичко искам да изразя голямото си задоволство от такава възможност за тревненци да общуваме с такъв забележителен творец на нашето време. Мисля, че това е толкова навременно. Навременно не само заради книгата му, а и заради 150-годишнината на Апостола. Заради този изключителен момент, в който около нас се вълнуваме от мисли за преустройство в мисли и възпитание, във възгледи и отношения.

Един творец, който дава примерна чест и достойнство в една толкова неравна борба в името на истината и правдата. Колко ли са тези дейци у нас, които могат така, както аз вече съм възприел да наричам тези хора с гражданска доблест, ПО ХАЙТОВСКИ да застанат на една позиция и да я отстояват?!… изразявам своето възхищение от този жест на Николай Хайтов…

2. Четох и двете книги и първото и второто издание. Това е един огромен труд, за да се излезе с толкова аргументи и доказателства, с такъв доказателствен фактически материал. Това е една неравна борба, в която мисля, че Хайтов си е спечелил много врагове и „душмани“. Следях борбата до някъде в сп. Духовна култура, Лит. фронт, Пулс, сп. София. Престрелките са много… Кой е правият? Къде е истината?…

Това ние трудно бихме могли да отсъдим, след като на такива високи равнища и институти не можаха да решат този въпрос. Аз по-скоро бих размишлявал върху въпроса: кой от какви позиции отстоява каузата си.

Мисля, че Хайтов го отстоява от позициите на един наистина чист патриотизъм, по Левскарски, като достоен негов следовник… за останалите не смея да мисля същото… Струва ми се, че там се води борба не за честта на Левски, а за тяхната чест, титли, научни степени и достойнства, които криво-право трябва да отстояват щом веднъж са се хванали на таз игра.

Не знам точно каква е позицията на уважавания от всички ни тук почетен гражданин на Трявна, носителя на Славейкова награда — акад. Косев — моя учител по история от ученичество, когото дълбоко уважавам. Бих искал да се запозная по-отблизо с неговата позиция. Аз твърдо му вярвам на този човек. Бих искал Хайтов да поясни за неговата позиция, за която от книгата не е съвсем категорично. Също и на акад. Николай Тодоров.

Добре. Дискусията продължава вече повече от 30 години, а преди това от Освобождението до сега. Каква е съдбата на този толкова чист и български титан на делото и борбата…

Левски! Един деец, за който няма никакви противоречия. Признат от всички. Признат и неразбран…

Ето един завет оставил на майка си и на тези, които са го предупреждавали преди бесилото. Да му се знае гроба. И този завет няма кой да изпълни…

Та Левски само на археолозите ли е, на Висшите научни институти, на редакциите и списанията, на журналистите и писателите ли?

Той е знаме на нацията — единствен, неповторим… Как така някои най-отговорни институти досега не се намесиха да се реши този въпрос.

Аз не мисля, че може др. Хайтов да е само правият. Но само той е на здравата позиция (разбира се не само той), но все пак, макар и условна, ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ ВЕЧЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ!

Спомням си в моето ученичество как го разкъсвахме този човек — Апостола. Всяка една от организациите и националистически и шовинистични и ремсови и прогресивни искаше Левски да бъде техен. И как ли не го наричахме и не го давахме никому. Спомням си една манифестация пред Паметника на Левски 1942 г. на 19 февруари, когато ученици и студенти се сбихме с полицаи помежду си, кой по-напред да му се поклони. Другите се смятаха за недостойни за Левски. Въпреки че и ние не сме знаели, че някои от тези, които ни подтикваха в тази манифестация са правели ортаклък с Бекерле за връзване България за колесницата на Хитлеризма. Ние всички изхождахме от чистото родолюбие и патриотизъм, на които такъв изумителен пример и учител беше за цялото наше поколение и за всички наши поколения Левски…

Разкъсван от всички да бъде наш и никой досега гробът му не е открил…

Намери преди година една англичанка да разкрие онова, което ние българите не успяхме докрай да разкрием…

Сега, когато един такъв достоен български син като Хайтов е вдигнал завесата и открил пътя, как така не се намират сили да се преодолее честолюбието на учени и неучени и се сложи край на този срамен акт…

Не знам дали е удобно да пращаме телеграми… И до къде… Мисля, че има до къде…

Колкото годините минават, толкова този въпрос се затормозва и остава нерешен…

Мисля, че и ние в Трявна сме длъжници на Левски и на тези, които бяха с Левски. Паметника на капитан Никола е въпрос, по който трябва да се замисляме. Не може едно поколение само да решава въпроси, които са на историята. Не искам да обвинявам никого. Един държавник, един общественик става още по-голям и достоен, когато умее да се коригира и поправи…

Вълнение

Днешният ден винаги ме връща назад към моите преживявания преди 53 години. Тогава в моята прегръдка загубих ЛЮБОМИРА. Събитието, което предреши съдбата — моята и за нашия син. Тя беше един изключителен човек. Едно слънчево създание, за което сега думите биха били безсилни да опишат вълненията ми в този ден. Десетилетия съм ги изразявал. Изправен бях да решавам след нейната загуба въпроса „Сега накъде и как с прекрасното същество, което ми остана — РУСЛАН“. Тогава той беше на две години и половина. Преживях две години на изпитания.

Спонтанно тук в Трявна се появи вълнение и решение. Изгря ново слънце, достоен приемник на скъпата майка и съпруга — ПЕТЯ. Едно крехко същество, което се зае с изключителната повеля да бъде майка и съпруга след достойната покойница. Тя пое този тежък кръст и го изпълни и изпълнява с изключителни грижи, внимание и отдаденост към него и новото ни семейство. В крехката душа на четиригодишното дете неизбежно се появиха смут, объркване, влияния и ветрове. Знам колко трудно ни беше на двамата с Петя да овладеем всичко. За нея, за Петя това изискваше изключителни преживявания и устойчивост. Мисля, че успя и се наложи като една истинска достойна приемница на скъпата ми Любомира, включително и с постоянното внимание и почит към нейната свята памет. Доколко това добре ще бъде оценено? Вярвам в доброто. Главно Руслан — той вече е на 55 години. Виждам колко трудно е общуването ми с него. Може би и аз да съм допускал и грешки в трудните ми грижи и отношение към него. Може би характер — негов и бащин. Това е моя постоянна болка и грижа. Въпреки непрестанната ми искрена и чиста любов и внимание към него. Аз и той — та нали това е най-скъпото между нас, а вече съм на 85 години и мечтая да извървя останалото време в моя и неговия живот в спокойствие и обич.

Но тези дни се случи нещо, което ме изпълни с много радост. Тук на Великден бяхме всички. Петя, Руслан, Маринка, Константин, Рекс, Боряна с нейната свидна рожба Виктор и Жожо. Точно в следобедните часове една спонтанна, неочаквана стъпка от Руслан ме стопли. ЕДНА ПРЕГРЪДКА СЪРДЕЧНА И МИЛА ОТ НЕГОВА СТРАНА В МОЯ ЧЕСТ, придружена с музика по негов избор от лаптопа му. Подбрана, необикновена, топла. Маринчица засне всичко на нейния апарат. Аз преживявах с невероятно вълнение до сълзи този прекрасен жест на Руслан. За мен това беше неговият прелестен изблик на уважение към своя баща. Набързо се оттеглих и написах няколко реда за това събитие, в израз на голямо „БЛАГОДАРЯ“ към своя син. Разбирам добре, че той си има свой маниер, който не всякога съм оценявал. Виждам какъв внимателен и грижовен баща е към своите деца и към всички…

Така този ден наистина се превърна в истински празник, ще го помня!

Тези редове сега споделям с моята раздрънкана машина и мисля, че все някога ще стигнат до Руслан и неговите дечица.

Тук ще прибавя и вълненията ми от топлата прегръдка!

БЛАГОДАРЯ ЗА НЕЯ!

Татко КОСТА

30.IV.2009 г.

Една топла прегръдка

Една спонтанна мила прегръдка

и чудесни песенни вълни

от твоя лаптоп, днес ме обгърна, Сине!

Изпълни мен и всички в нашия дом

във светлия ден на празнично настроение

с вълшебни минути, до сълзи ме обляха в омая…

Благодаря, благодаря…

не ще забравя тази прегръдка

и синовна милувка, с която ме дари…

Нека все така, с щедрост, сърдечност и доброта

бъдат утрешните мои и твои дни и светли бъднини!

Твоя татко Костадин

19.04.2009 г.

Янка Александрова
Лишиха ни от правото да бъдем свободни хора

Истината за репресиите след Девети септември трябва да се знае

„Аз уважавам идеите и се прекланям пред саможертвата на загиналите в Септемврийското въстание, пред падналите в борбите 1941–1944 година“ — с тези думи започва разказа си Костадин Семерджиев за онова минало, което все се опитваме по един или друг повод да подминем, да забравим. Той е родом от Фердинанд, учил е в местната гимназия. Със сина на Христо Михайлов, въпреки различните убеждения, били приятели.

Във Фердинанд Костадин Семерджиев става легионер и до днес е верен на онези идеи, изповядвани от около 300000 младежи преди 9 септември. Съюзът на българските национални легиони е създаден преди 70 години, през лятото на 1930 година, връща се назад в миналото нашият съгражданин „Ние нямахме нищо общо с фашизма, ние работехме за националните идеали, милеехме за християнските ценности, бяхме преди всичко родолюбци. При нас беше цветът на нацията“ — спомня си бай Костадин и продължава. „От 13-годишен съм легионер, бях знаменосец на гимназията, председател на въздържателното дружество“.

Сигурно не всички знаят, че и преди 1944 г. легионерите са преследвани заради убежденията си. „Арестуван съм и по онова време, аз се осмелих да се изкажа против Богдан Филов“ — продължава той.

През 1943 г. г-н Семерджиев е заставен да напусне родния Фердинанд. Отива в София и постъпва в Школата за запасни офицери. След 1944 г. отново е преследван заради идеите си, а през месец февруари 1945 е изправен пред Народния съд във Враца, заедно с 36 легионери. Все още силно го вълнуват онези събития, личи и по пълния с болка поглед, и по леко треперещия глас.

„Аз бях в София, а във Фердинанд, понеже не могли да ме намерят, арестували Христо Семерджиев Приписали му моите обвинения и не след дълго човекът се признал за виновен. Когато се явих пред Народния съд и заявих, че той е невинен, осъдиха го условно. Така, за назидание“ — връща се назад в годините бай Костадин. В негова защита свидетелствал Лукан Варадинов, началник на личната охрана на Георги Димитров. Естествено, заклеймили го, че помага на фашист, че за враг на народа говори добро. „Аз говоря за човека, а не за врага“ — опонирал Варадинов.

Народният съд е жестока разправа с инакомислещите хора, няма такъв прецедент в световната юриспруденция, вълнува се г-н Семерджиев. Ненапразно председателят на Народния съд във Враца Тодор Тихолов, адвокат по професия, признал с чувство на вина пред близък роднина на бай Костадин: „Аз не съдя, аз изпълнявам онова, което ми наредят от ОФ и партийните организации“.

„Лишиха ни от правото да бъдем свободни хора, граждани на България. Не ни дадоха възможност да учим и да работим“ — убеден е г-н Семерджиев. Той е сигурен, че тези жестоки репресии са следствие на Септемврийското въстание от 1923 г. Хората, загубили свои близки в онези дни, след 9 септември раздаваха особен вид правосъдие, категоричен е побелелият мъж. Дали се знаят гробовете на всички убити в онези бурни години, а колко са чували за погребаните живи в местността Сапунджийското, пита развълнувано Семерджиев. Там са погребани живи хора, а сега е сметище. Малцина се сещат за септичните ями на Живовци, в които също са намерили смъртта си инакомислещи. Техният гроб сега е под язовир „Огоста“. В местността Голямата яма край Винище са убити хора, които дори не са погребани. Не за да търси отмъщение припомня тези факти бай Костадин. Той просто иска историята да се знае и е убеден, че миналото не можем да променим, но можем да се поучим от грешките му. Удивен е от факта, че младото поколение не знае много (меко казано) за летеца Богдан Илиев, за неговия баща поп Йордан. А това са личности, дали много на този край. Неизвестен е и арх. Асен Иванчев, по чийто проект е построено киното във Фердинанд. Архитект Иванчев също е осъден от Народния съд задочно на смърт. Доктор Атанасов, светило в медицината, е убит в Живовци. Защо не е увековечена паметта на тези хора, пита г-н Семерджиев и пояснява, че не иска мъст, но истината за събитията след 9 септември трябва да се знае.

Костадин Семерджиев дълго не е стъпвал в родния си край поне 30 години. Забелязва промяна у хората към по-добро, заражда се онази политическа търпимост, от която всички имаме нужда. Но все още витае страхът. Хората все още не казват истината, не смеят да потърсят информация за безследно изчезналите си близки, такова е впечатлението на бай Костадин.

„Аз видях досието си, което е доста обемисто. Изумен съм от организацията на ДС. Всяка моя крачка е следена, не всички писма на майка ми са стигали до мен“ — с болка споделя изстрадалият мъж и с благородство допълва „Не трябва със злоба да гледаме на миналото“.

Дълбоко в себе си Костадин Семерджиев е съхранил младежката легионерска идея, на която е верен и до днес. Той е закърмен с родолюбието, духът му е несломим.

Дядо му по майчина линия Ангел Бояджията е застрелян, когато е говорил в подкрепа на Стамболов. Прадядото по бащина линия, Иван Панов, е един от първите помощници на Васил Левски. Обесен е през 1876 г., а във Велико Търново има негов паметник.

В Трявна, където е създал дом бай Костадин, го знаят като председател на читалището и читалищен деец, краевед и самодеец. Г-н Семерджиев е член на Националния съвет на Българския демократичен форум. „Въпреки че сме в СДС, ние не винаги сме съгласни с линията на правителството. Ние сме коректив на властта. Искаме социална справедливост и сме против дивия капитализъм“ — декларира Костадин Семерджиев.

А преди да сложим точка на разговора, нашият препатил съгражданин още веднъж напомни, че не трябва да се търси възмездие и отмъщение за минали събития. Историята си трябва да познаваме, да я съхраним за поколенията и да се поучим от нея, а пред личностите да се прекланяме, убеден е Костадин Семерджиев.

Янка Александрова

Текст под снимката във вестника:

Нека да останат тези паметници, те са история. Но защо няма поне паметна плоча на загиналите след 1944?

Публикувано в рубрика „Общество“ на в. „Монт прес“, бр. 61/2000 г.

Открито писмо

До г-н Стефан Лилов — директор на Държавния архив, гр. Варна, ул. „Калоян“ №5

Копие до вестник „Народно дело“ гр. Варна

Копие до вестник „Прелом“ — седм. издание на БДФ — София

 

 

Уважаеми г-н Лилов,

През м. IX.1992 г. по време на почивка във Варна се запознах с вашите публикации във вестник „Народно дело“, а също така и публикациите на репликиралите ви автори от БДФ — Варна. Исках лично да се видя с Вас, но не успях поради Ваше отсъствие. Трябва преди всичко да ви изкажа своята благодарност, че чрез тези Ваши публикации, които вие наричате „Не интерпретация, а документална публикация“, вие разтваряте един прозорец, от който отдавна вече е назряла необходимостта да се изясни исторически ролята и мястото на българските легиони в политическата история в нашето близко минало и съвремие. Тук не искам да се задълбочавам за подбудите и стоящите зад тях сили, които са ви подтикнали да правите достояние на обществото тези материали от наличния Ваш архив. Заглавието, което сте използвали: „Ние бяхме повече вредни, отколкото полезни“ красноречиво говори за това. Но нека да не забравяме, че Вие правите извадки от показания пред милицията на един човек, над който е била предрешена смъртната присъда от така наречения „народен съд“ — най-позорната касапница в най-новата история на България и може би безпримерен прецедент в световната юриспруденция. Една жестока кървава саморазправа, за която тепърва трябва да си каже думата българската и световната историческа наука. Но аз познавам този човек, който вие цитирате в неговите показания пред „джелатите“ на ДС в онези мрачни септемврийски дни на 1944–45 г. И не бих го упрекнал, ако той действително е подписал признанието за „вредни, отколкото полезни“, защото знам и Вие, като историк, сте длъжен да знаете как се изтръгваха тези „самопризнания“. Бай Христо Недев беше един достоен гражданин, борец, когото младите български легионери в страната сочеха като „съвест и пример“ на легионерското движение. Той можеше да пали и печели сърцата. Но аз бих ви попитал, г-н Лилов, след всичко това, което Вие притежавате като негови показания и сте публикували, на какво основание на този родолюбец и предан български борец е произнесена смъртна присъда? И този въпрос десетки, стотици, хиляди български граждани след близо половинвековно мълчание отправят днес за още толкова много, безброй жертви на комунистическата репресия чрез „Народния съд“ и чрез „безсъдието“ на болшевишкия терор след 9.IX. 44 г., която българския народ беше принуден да нарича „най-светла дата“! И с това внушение завинаги бе всадена неизлечимата комунистическа зараза на две поколения, от която е толкова трудно да се лекуват днес.

Тук аз бих искал да се възползвам от Вашата покана и тази на в-к „Народно дело“, за да споделя своите непосредствени лични впечатления, спомени, преживявания, като оцелял участник в легионерското движение и преживял всички перипетии на репресиите и отровата на това позорно време. Може би вие сте сравнително млад човек и не бих могъл да ви упреквам, ако изпълнявате своя професионален дълг и правите публикации на материали, с които разполагате, без да си давате сметка, че ставате жертва на „историческата наука“, която близо половин век сееше заблуди всред нашите поколения млади историци. В подобно състояние изпада и друг един „изследовател на историята“ на СБНЛ — Желязко Колев, който като вас използва полицейски сведения и документи. Тях той ги ползва толкова, колкото да може да черни, да заблуждава, да сее омраза и фалшифицира историческите факти.

И все пак показанията на Христо Недев, на които Вие главно се позовавате, са един значителен принос. В тях всеки един от нас, които добре познаваме действителните факти и обстоятелства, можем да правим съждения. Те само потвърждават основанията, за които жертвахме своята младост. Десетилетия носехме „черното“ петно на прокажени, които комунистическата партия искаше да унищожи физически и морално. Тя, партията на българските комунисти не можеше да се отнесе по друг начин с нас. Тя знае кой пресуши корена, който те искаха да пуснат в най-крехките сърца и умове и най-решителните моменти в развитието на българската младеж, на нашите поколения. В 30-те и 40-те години на нашия век движението на българските национални легиони и другите национални движения възникнаха спонтанно в борба срещу зараждащия се комунизъм и болшевизъм, срещу партизанщината в училищата, в университетите и институтите, всред българската общественост ние се „вплетохме здраво“ и водехме неравна борба. Червената зараза се вмъкваше умело, упорито под диктата на Коминтерна и Москва, с примамливите лозунги, които младежта беше готова и голяма част поемаше безрезервно и наивно. Срещу нея ние изправяхме светлите идеали на нашето поколение в любов към родното и Родината, в борбата срещу Ньой, за социално справедлива и мощна национално обединена България. Ние водехме борбата — така като и Вие, г-н Лилов, я представяте в показанията на любимия на всички ни Христо Недев — честно и лоялно. В различните просветни звена и дружества, с вестници и списания, с реферати и открити демонстрации по улици и площади, удряха ни с полицейските палки, обливаха ни с водните струи пожарникарите, когато ревяхме по площадите „Долу Ньой“, „Искаме си Добруджа“, „Социална правда и благоденствие“, „Вън съветските агенти“ и пр. и пр. В класните стаи и университетските зали, открито и закрито ние водехме борба за всеки млад човек, за да го предпазим от заразата на марксизма.

Тази борба беше трудна. Отсреща заставаха дългогодишни добре подготвени учители, професори, партийни дейци, обучени марксисти. Те стояха здраво зад своите съмишленици, ученици и студенти, завоювали своя престиж и влияние. Идейната борба не всякога се водеше постоянно от преподаватели в училища и университети. Това сериозно затрудняваше нашите млади сили. Същевременно ги подтикваше към всеотдайна преданост и подготовка за борба с висок дух. И с жертвоготовност. И с амбицията да превъзмогнат голямата и трудно преодолима политическа обвързаност на обществото ни от десетилетия насажданата идейна и нравствена отрова за нашата младеж: марксистко-ленинство с всички сили и възможности, десетилетия наред.

Това беше периодът на безпартийния режим в страната ни и ние бяхме основните сили, които можем да се противопоставим срещу него. Ние също бяхме забранена политическа формация, макар че не бяхме партия, а движение. Но с нас и в наша подкрепа беше родолюбивата част на обществото, на войската, на духовенството. В казармата под формата на противовъздушни отряди в църковните зали с християнски дружества и църковни хорове, в читалищата, в трудови младежки бригади, в просветни звена. Навсякъде, където беше възможно легално, полулегално и нелегално, ние се възправяхме срещу опитите на Ремса да конспирира. Да вербува свои привърженици и оформя звена и прави саботажи. Да сее анархия и невежество. Да богохулства и насажда атеизъм и отрицание на националните добродетели и патриотичен морал. В опазване нацията ни от покварата на болшевишкия интернационализъм и нихилизъм, класова омраза и ненавист.

Тази борба ние водихме с РМС честно, лоялно, кавалерски. Без подлост! В нашите редици беше цветът на българската младеж, умни, талантливи, себеотдали се на своите идеи, въодушевени от идеите. Отсреща всред младежите ремсисти също имаше такива хора. Ние уважавахме техните идеи, колкото и да се противопоставяхме на тях. Но това ставаше с честна надпревара чрез знания, слова, поезия, спорове и дискусии, с дела. Може да е имало и уклони, отрицателни прояви, побоища, сблъсъци. Но това са изолирани случаи, каквито винаги е имало, има в политическите борби. На такива случаи се опитва и Желязко Колев в своя „научен“ труд да акцентира, за да злепоставя. Може и в някои идеологически постановки да е имало известни различия с първоначалните програми. Това личи и от Вашите твърдения, господин Лилов, проследявайки — I, II и III конгрес на СБНЛ.

Но това е съвсем естествено за едно движение, каквото беше нашето. То възникна спонтанно без ничия поръка и то търпя свое развитие и усъвършенстване. Влияние оказваше и международното положение и войната през 40-те години и неизбежната близост на нашата страна с Германия. В нашите националистически разбирания имаше преди всичко чисто родолюбие и патриотизъм, вярност на легията на Раковски, на Левски, на Българското национално възраждане, без каквито и да са шовинистични пораженски уклони и крайности. През нашите редици в цялата страна минаха стотици хиляди младежи, които получиха патриотичната й нравствена закалка. Възпитаха се в национални добродетели и здравия християнски морал на нашите деди и бащи. Във вярност на цар и родина. На историческата съдба и мисия на българската нация. В жертвоготовност в името на своите идеали и за отечеството!

И това е най-ценната историческа заслуга на българските национални легиони. За това ние бяхме полезни не само за своето време, но и за бъдещето на България. Вредни бяхме за онези сили, които искаха да убият българщината, националната ни чест и достойнство.

За тази историческа заслуга на българските национални легиони след 9.IX.1944 г. бе лепнато най-позорното петно. Най-чистата и предана на своите идеали младеж бе наречена ВРАГ №1 на ОФ власт. Въпреки прокламираната политика, че ОФ власт няма да съди за убеждения и политическа принадлежност, „народният съд“ напълни затворите и лагерите на цялата страна с безбройни невинни жертви, само защото бяха другомислещи хора. Между тях легионерите бяха в първите редици. Те бяха третирани като идейно закалени антикомунисти и трябваше да бъдат ликвидирани. И само те ли? Тук бих могъл да изброя десетки случаи на извращение на всякакво човешко право и правосъдие. На процесите на Врачанския народен съд, където бях подсъдим и аз като легионер от гр. Фердинанд, беше подведена цялата интелигенция на Врачански окръг. От градове и села там бяха кметове, свещеници, учители, юристи и лекари, видни общественици, лица, които имаха единствената вина, че бяха против комунистите или просто защото така са пожелали партийните комитети и ОФ, за да си разчистят лични сметки и да бъдат премахнати тези, които биха им пречили. Разбира се скрепени с някои конкретни „дела“ и „обвинения“, за които не се търсеха доказателства и основания… достатъчно беше да попаднеш под „революционния трибунал“. Една голяма част от осъдените на смърт, обявявани „в неизвестност“, бяха ликвидирани предварително без съд и присъда, а „народният съд“ само узаконяваше тяхното „безследно изчезване“. Ние, 35-те легионери от Врачанско във II-ия състав на Врачанския съд, бяхме събрани от гр. Фердинанд, Берковица, Б. Слатина, Оряхово, Кнежа, Луковитско и др.: ученици и студенти, юристи, икономисти, учители, будни младежи, за които се търсеха мотиви и основания. Произнесени бяха 6 смъртни присъди и останалите — доживотни, последващ период затвор, с пълни конфискации на имуществото, глоби, лишения от граждански права.

Аз бях подведен задочно и се явих пред съда няколко дни преди да произнесат смъртната ми присъда. И въпреки че след разпита ми пред „съда“ се разбра, че няма каквато и да е причина за вина, съдът не се поколеба да ме осъди.

Моите съграждани — легионери от същия процес Георги Томов и Кирил Прокопиев бяха осъдени на смърт и разстреляни още на 6.III. 1945 г., само защото бяха активни легионерски дейци. За да има „законно основание“, бяха им прикачени обвинения, че като мобилизирани войници в Сърбия са участвали в противопартизански акции. Нещо, за което беше лесно да бъде осъден всеки български войник в окупационния корпус там. В периода на „съдебното дирене“ биваха монтирани и скалъпвани толкова несъстоятелни свидетелски показания и доказателства, че когато си спомня за това, изпитвам винаги огромно отвращение от това позорно „правосъдие“. Имаше обикновени хора от белослатински и други села, които биваха съдени, че някой си бил барабана за обявяване на символична война на САЩ и Англия;-други, че носели име, подобно на жандармерийски офицер и какво ли не. И зад всички тези случаи стояха лични вражди и амбиции, искания на техни съселяни да бъдат премахнати и ликвидирани тези „народни врагове“.

Партийни функционери, озверени, обикаляха около съда, натискаха за „смърт на фашизма“, привикваха настървени свидетели, освиркваха всеки, който кажеше някаква добра дума за подсъдимите (ако имаше кураж да каже), и какви ли не сцени на позор и срам, на омраза и озлобление, на закани за кръв и отмъщение! Беше толкова лесно да се предизвика смъртна присъда за всекиго. Това беше „народният съд“. Десетки омърсени ръце и съвести, за които народът има право да знае. Трябва да се разбули цялата истина, за да спрат завинаги в изстрадалата ни родина кръвопролитията и невинните жертви…

 

 

Десетилетия наред — както аз, така и моите колеги от процеса във Враца — предявявахме искания пред Врачанския окръжен съд да ни представят мотивите за осъждането. Но не ни ги дадоха и не знаем къде са материалите от този „народен съд“.

Ето Вие, господин Лилов, разполагате дори с показанията на милицията и „следствието“ и ги публикувате. Как така само Вашият окръжен архив има тези материали? Добре е да се публикува къде са архивите от другите съдебни състави в страната. А бихте ли могли Вие, хората на архивите, да публикувате и писмата, които по това време „народните съдилища“ получаваха „от народа“ и от които се определяше кой каква присъда да получи от разните „безлични“ уплашени или озлобени съдии — правници и безправници, на чиято съвест тежат толкова жестоки престъпления…

Трудно е да се разбива онова, което партията — ръководителка десетилетия наред насаждаше всред нашия народ за справедливия „народен съд“. Толкова дълбоко бе внушението, че на мен самия ми беше невъзможно да споменавам за жестокия белег — „осъждан от народния съд“, въпреки че винаги съм се гордял, че съм отдал от своята младост на обществото — колкото и това да ме осакатяваше при всяка моя житейска стъпка в комунистическия „рай“.

Може би и аз някъде в многобройните си задържания в ДС, в затвори или лагери след 9.IX.1944 г. при изключителните условия на комунистическата инквизиция, в крайни моменти на психически тормоз и въздействия, да съм писал, „че сме били повече вредни, отколкото полезни“. Може би… но този фалш, за тези „изповеди“ нека Бог да ни съди… Но не и Вие, господа лъжеисторици, които търсите в милиционерските и полицейски показания факти и обстоятелства за своите исторически изследвания и постановки. И то не за да се правят научни съждения, а за да се угажда на тази партия, която научи целия български народ на науката и изкуството да угодничи и лицемери…

Искрено Ви съжалявам, ако Вие изпълнявате такива поръчения сега, когато най-сетне е наложително да се изчисти от съзнанието на народа ни една десетилетия преиначавана историческа истина. Да се научи истината за едно достойно поколение български родолюбци и тяхното дело. Онова, което носехме в душите и сърцата си, ние всаждахме предпазливо и честно в душите и сърцата на своите деца и внуци. Днес това е една благодатна почва, от която никнат новите сили на демокрацията в страна ни.

Българският демократически форум е достоен приемник на тази посявка. Честни, предани, всеотдайни, устойчиви, закалени в борбата, изстрадали за това ново време, което сега се ражда, неговите членове не могат да му изневеряват.

С Вашите публикации целите да уязвите безкомпромисните и твърдите борци. Вие пречите да се излекуват раните, да се изчисти голямото петно, което „народният съд“ нанесе на българската политическа история.

Същевременно ни улеснихте. Дадохте повод да се правят публикации по този въпрос. Да се отвори малко прозорче към истината. Господин Желязко Колевото издание (1976 г.) излезе във време, когато не можеше да се реагира с нищо. Българският народ бе принуден да мълчи и да ръкопляска на всичко.

Затова бих си позволил да завърша с цитати от произведението на този именно изследовател, който заедно със СБНЛ се опитва да черни и онези, които след 9.IX. 1944 г. успяха да оцелеят извън страната и оттам, от чужбина, продължиха борбата срещу комунизма! В тази борба ги беше закалил СБНЛ и другите демократични формации в страната ни. Една от тези формации е Българският национален фронт! Ето как завършва господин Желязко Колев своето „научно изследване“ (стр. 157–159):

„От възникването до края на своето съществуване СБНЛ се развива като антинародна, фашистка организация… води най-остра борба против комунизма, против жизнените интереси на българския народ и българската нация“…

И споменавайки за Българския национален фронт и неговото списание „Борба“, организация на „именниците“ на НР България в Европа и Америка, той твърди: „Дейността на фашистките антибългарски организации протича под формата на политически сбирки, просветни събрания, църковни служби, срещи с тъй наречения цар Симеон II с емигранти и други, на които се държат клеветнически речи против Народна република България, които се пържат клеветнически речи против Народна република България, Българската комунистическа партия и трудещите се у нас. Своята ненавист и омраза против социализма в България те изливат на страниците на своето списание «Борба», в което не пропускат да ПРЕДСКАЗВАТ ГИБЕЛ НА ДНЕШНА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ…“ (к.м.)

„Нека злостният оракул да пророкува падането на социализма в СССР и Народна република България. В това време българският народ под ръководството на партията ще продължи изграждането и развитието на социалистическото общество“…

„Непрекъснатите всестранни успехи в строителството на социализма са активна пречка за развитието на антинародните идеи и дела на остатъците от фашистките елементи, включително и легионерите…“

 

 

Историята отговори на Желязко Колев колко е бил прав за борбата на СБНЛ. А на Вас, господин Лилов, независимо от репликите, които предизвика Вашата публикация, още веднъж благодаря. Вие открихте една рубрика във вестник „Народно дело“ — Варна. Такава е необходима и в други наши вестници и издания. Защото все още онова, което е наслоявано десетилетия наред, следва да се разчиства, за да блесне делото на едно цяло поколение честни и чисти хора, отдали сили и младост в името на България.

 

С уважение: Костадин Г. Семерджиев

1992 г.

Да — на вероучението!

Споделям напълно тревогата, която иконом Атанаси Странски изразява в статията си „Вероучение или не“. В нея той същевременно отправя призива: „Какво мислят тревненци по този въпрос“?

Мисля, че тревненци трябва да изразят недвусмислено своята позиция, за да бъдат верни на възрожденския здрав народностен дух на своя край. Това вече направиха редица градове и села в страната.

Този въпрос е от решаващо значение за настоящето и бъдещето на нацията ни. Действително живеем в напрегнато, тежко време, в което проблемите за съществувание и оцеляване са много. Но щяха ли тези проблеми да бъдат така непреодолими, ако заедно изключително сложните икономически затруднения, не бе и това страшно духовно опустошение, което нанесоха на народа ни радетелите на атеизма във възпитанието на нашето общество в последните десетилетия. Когато, както изяснява авторът — „Религията бе обявена за опиум“.

Всъщност „опиума“ дойде именно от носителите на тази античовешка теза, след несполучливите опити да насаждат в съзнанието на хората „култове“ и „кумири“, които рухнаха и обезоръжиха духовно поколенията ни.

Лечението от този „опиум“ ще дойде, когато заедно с неоспоримото влияние на семейство и обществото с всички негови институции, достойно място заемат и училищата с въвеждането на вероучението и религиозното възпитание на подрастващите в страната ни. Това е повеля на миналото, настоящето и бъдещето за националното ни самосъзнание.

Без да се счита, че политизирам по този въпрос, нужно е наистина да се спрат опитите на тези, които са виновни за тази нравствена разруха в обучението и възпитанието в нашите училища, да разберат, че продължават да нанасят тежки нравствени щети. Че без въвеждането на вероучението в училищата ни поемат голяма морална отговорност за бъдещето на нацията ни.

По този повод предлагам църковните настоятелства в двете църкви в Трявна да организират подписки всред тревненци, богомолци и граждани, за да си кажат думата „За, или против вероучението“.

Това ще бъде ориентир и морална подкрепа на тези, които трябва да продължат борбата в държавните и обществени институции по този въпрос.

Костадин Г. Семерджиев — църковен настоятел в църквата „Св. Архангел Михаил“

Трявна, 1998 г.

Неделчо Марков
Споделям спомени и признания към господин Семерджиев

Помня го от времето, когато още бях студент в духовната академия. Той беше най-близък колега на моя баща. С него работеха заедно в търговското предприятие на Трявна в най-тясно взаимно уважение и сътрудничество.

Когато станах свещеник в Трявна, той беше и остана до настоящем най-близък до мен като църковен деец. В църквата „Св. Архангел Михаил“ и във всички мои прояви съм споделял моите църковни дела с него и съм ползвал неговите отношения към църковните дела като бивш семинарист и дългогодишен певец в църквата „Св. София“ — София. Когато стана тревненски зет, той споделяше за своята първа закалка в църковните дела, вкл. и спомените си от свещениците тревненци в същата църква. Тази закалка Костадин Семерджиев продължи с проявите си като обществен деятел на Трявна и църковен певец в църквата „Св. Арх. Михаил“.

Злополучията, които бяха предизвикани в храма „Св. Арх. Михаил“, напускането на хоровия колектив и прехвърлянето му в параклиса „Св. Георги Победоносец“ в Качаунската махала, създадоха условия за укрепване живота на църковния хор. Активен църковен хорист в параклиса, господин Костадин Семерджиев бе сред най-активните дейци. В параклиса, със съдействието на общинския съвет, господин Семерджиев издаде отделна сборна книга за своите надгробни слова. В това отношение в постоянен контакт и с останалите църкви в Трявна вземаше най-активно съдействие със свои надгробни слова при нужда с уважение към близките на покойниците в нашия град и с подкрепа на общинското ръководство.

Църковен певец и деец, господин Семерджиев е уважаван гражданин, който въпреки напредналата си възраст продължава неотстъпно и предано да участва в църковните дела на Трявна.

Настоящото споделям във връзка с предстоящото излизане на неговия труд, посветен на покойния му син и на обществените изяви на двамата: баща и син Семерджиеви.

ЗАВЕДЯЩ: о. Неделчо Марков

09.II.2017 г.

Родова среща

Срещата на роднини и сродници от фамилията на баща ни Георги бе организирана по инициатива на Руслан като народен представител. Под негово ръководство бе изграден акционен състав: братовчедите ни Георги и Явор. Близка връзка и помощ бе указана и от братовчеда ни Петър Станев — син на сестрата на баща ни, леля Марийка и вуйчо. Той бе единствен от рода ни дипломат в Чехия. Срещата бе посветена на 125 годишнината на дядо Петър и 100 години на баща ни Георги.

Проведена бе заупокойна молитва в храма „Св. Неделя“ и след нея обща среща с всички сродници в ресторант в близко съседство с площад „Св. Неделя“. Една част от присъстващите се познаваха и преди, а за друга част това бе първи контакт. За тях това събитие бе уникално. Създадена бе обстановка на изключително роднинско общуване, опознаване, което бе превърнато в един прекрасен празник. Значителен роднински успех, той бе навременна връзка със своя роднина — депутат Руслан. Руслан успя отблизо да се запознае с всички и предостави възможност за следващи трайни взаимоотношения и общувания. Този досег обогати него, обогати всички. Нашият братовчед Петър Станев го оцени достойно. За Руслан тази среща остана богатство и постижение. Богата беше за всички ни.

С някои от присъстващите Руслан контактуваше и след това, роднинското познанство се превърна в мост на взаимно общуване и полезно сътрудничество.

Петър Станев
Слово на братовчеда

Уважаеми родственици,

През последните години у нас се утвърждава събирането на родовете във възможния пълен състав — едно много полезно (най-вече за всички нас) мероприятие, но не твърде лесно е да се организира.

Тук искам да изтъкна големия принос на Костадин (Костя) Семерджиев — вторият син на Георги Семерджиев, третият от внуците на Петър Семерджиев. Без неговата енергия, настойчивост, предприемчивост, тази наша „среща-проверка“ едва ли щеше да бъде проведена.

Понеже споменах, че Костя е третият от внуците на Петър Семерджиев, ще ви спестя пътуването, кои са внуците на дядо Петър преди него — първият съм аз — Петър Станев, син на дъщеря му Марийка, вторият е Дори — братът на Костя. Това означава, че аз съм може би най-възрастният от тук присъстващите, следва ме Доротей (Дори) Семерджиев.

Всеки от нас, всички тук по своему обогатява историята на рода ни. Можем да сме горди, че приносът ни като родствено ядро на българския народ има своето достойно място — нека и в бъдеще се множи и обогатява родът на дядо Петър и Анастасия (Сийка) Семерджиеви!

Петър Д. Семерджиев — търговец в село Акчаяр (сега Алеково), благовиден, добре сложен, среден ръст, с мустачки, характерни за българина по онова време. Фалит — затова семейството се преселва чак във Фердинанд — (град с много имена — „Голяма Кутловица“, „Михайловград“, „Монтана“). Баба Сийка го дарява с пет деца — трима синове и две дъщери: Георги, Марийка, Димитър, Поликсена и Иван.

Димитър открива на главната улица в града модерен за времето си галантериен магазин, работят заедно с баща си — Петър. Георги взема за съпруга Бонка — чаровната дъщеря на друго заможно семейство (баща й още тогава е ходил в Америка). Също на главната улица притежават двуетажна къща с магазин, става представител на „Стандарт Оил“, търгува и с брашна. Семейството е в малкия кръг на градския елит по това време. Георги Петров Семерджиев бива избран за околийски управител.

Промяната на политическия режим в страната ни през 1944 г. наложи семейството му да се пресели в София, където е и днес. След няколко години тук се установява и семейството на другата му сестра Поликсена. Девет са живите внуци на Петър Семерджиев.

Петър Ив. Станев

София, 02 септември 1995 г.

Приветствено слово

Ваши благоговенства, скъпи роднини и приятели,

Позволете ми да благодаря на уважаемите отци, хор и служители в храма „Света Неделя“ за изслуженото богослужение в този чудесен храм на човешката добродетелност и на всички вас, които се отзовахте на поканата ни да бъдем заедно този ден, да споделим мисли и вълнения, възпоменания и почит към паметта на нашите юбиляри и паметта на всички, с които те са свързани и чиито имена бяха споменати и неспоменати тук в заупокойната молитва.

Събра ни днес 125 годишнината от рождението на Петър Денев Семерджиев и 100 годишнината на неговия син Георги Петров Семерджиев, чийто юбилей заедно с молитвения ритуал превръщаме в едно своеобразно възпоменателно тържество на нашия род и на всички, които сме свързани с тях.

Ние носим в себе си, в своята физическа същност, в своя морал и възпитание, във възгледи и мировъзрения, в плът, кръв и дух, частица от тях, за да ги предадем на следващите след нас, за да осъществяваме тази вековна приемственост между поколенията ни, една от най-здравите основи и гаранции за националното ни самосъхранение.

125 години от рождението на дядо Петър Денев Семерджиев от Велико Търново — един достоен син на своя род и време, когато в страната ни кипеше огъня на борбата за национално освобождение и правдини. Верен последовател на своя сродник Иван Панев Семерджиев, първият сподвижник на Левски и Стамболов, председателя на революционния комитет в Горна Оряховица, увиснал на бесилото на 28.05.1876 г. в гр. Велико Търново, заедно с прославения белочерковски революционен деец Бачо Киро. Скромният гражданин на Котел, на В. Търново, на Алеково, Свищовско и гр. Фердинанд, отдавал сили с неспокойния си дух, в любов и преданост, в стопанското и културно разцъфтяване на тези краища, оставил трайни следи от своето родолюбиво будно семейство.

100 години от рождението на неговия първороден син Георги Петров Семерджиев от с. Ахчар (Алеково), банков деец в Ямбол, В. Търново, Фердинанд, впоследствие търговец, обществения деец, демократ, един от първите съратници на Александър Малинов и Никола Мушанов, председател на общинската Демократическа партия и околийски управител на Фердинанд през 30-те години и в по-късния си период застрахователен деятел и служител в София. И позволете ми да отбележа, че през този период непрестанно окрилян и подкрепян от будния творчески дух на неговата предана спътничка в живота, нашата майка Бонка, и до нея нейната „мама Ленка“, внучка и дъщеря на Ангел Бояджията от Кутловица, пренесъл себе си в жертва, в името на борбата срещу партизанщината и произволите на първите години след Освобождението, разстрелян на предизборна трибуна на площада в Кутловица на 21 септември 1887 г. като либерал, тези две жени — майка и дъщеря, носители на борческия дух на своя дядо и баща, закалени в житейските несгоди на осиротялата ни многолюдна челяд от неговото семейство, бяха здрава опора в живота на нашия баща.

Георги Петров Семерджиев внесе своя скромен дял в цялостното икономическо и културно, всестранно развитие на родния ни град Фердинанд като общественик и стопански деец, като едни от първенците на града с престиж и достойнство. В годините до 1940 г. във Фердинанд и след това, в София, той трябваше да се справя с трудните житейски проблеми, които възникнаха около него и неговото семейство, в обстановка на извънредни изпитания, репресии и несгоди след 1944, които той и всички ние преживяхме с непреодолима устойчивост, но и с жертви, една от които беше самият той.

Заедно с цялата обществена значимост, признание и непризнание в скромното дело на двамата юбиляри — баща и син и потомците им, от братята Георги и Атанас — сестрите Елена и Мария — те оставиха всред нас едно голямо духовно наследство. Ние сме длъжници към тяхната памет и настоящето възпоменание идва, за да поправи тази празнота. Днес сме изпълнени с признателност за примера, който ни дадоха в изпълнение на обществените си идеали и със запазване моралните ценности на един смислен, добродетелен живот. В това наше близко общуване, което днес искаме да осъществим един до друг, в тази жива връзка между отделните поколения от един и същи род и фамилия, от една кръв, плът и душевност, ние осигуряваме една наистина действена почит към паметта на юбилярите.

Нека да превърнем днешния ден в ден на признателност и благодарност и да дадем пример на тези, които са около нас, на почит към покойниците. Те са повече от нас. В нашите родословни схеми този наниз от хора и поколения не трябва и не може да секва. Той ще се ниже и наслоява, за да ни вдъхновява и сочи пътя на човешката борба за добродетелност и човечност.

Ние всички сме смъртни и всеки един от нас ще пребъде в този свят в паметта на настоящи и бъдещи поколения със своята житейска следа, която оставя след себе си. Нека днешния ден ознаменуваме тази годишнина на нашите деди и бащи. Да бъде начало на една трайна връзка и дружба в името на общото, което свързва нашите поколения. Всеки от нас и тези, които сме, и онези, които вече не са между нас, имаме — и не може да нямаме — своите грешки и грехове — един към друг, един за друг — към себе си, към нашите семейства и общество.

Нека в този храм и на днешния паметен ден да се позовем на голямата християнска повеля — грях, покаяние и прошка — и потърсим и получим чрез покаяние прошка, за да поддържаме все по-чисти и честни човешки взаимоотношения.

Да носим с достойнство факела на миналото и да изграждаме свое настояще и бъдеще!

Всеки по свой път, от свой ъгъл, умозрение и мировъзрение, но винаги с почит и уважение към своите предшественици — с тези, от чийто ум, мишци и сърца ние поемаме своите житейски пътеки!

Дълбок поклон пред покойните ни дядо Петър, татко Георги, пред паметта на всички сродници и близки, които си отидоха от този свят и ни завещаха да пазим и тачим онова, което беше смисъл на техния живот!

Бог да прости и Бог с всички ни!

2.09.1995 г.

София, храм „Св. Неделя“

Вълнения по Савата
Приятел и съмишленик

В осемдесетте години

на нашия живот,

в най-пламенните младини,

в славни и трудни дни

вървяхме с тебе един до друг!

От светли идеи окрилени

с мисли и слова

с мечти красиви

в борба за свобода и правда

и най-възторжени дела

по стръмните пътеки

на нашите деди,

в устрем срещу злото устремени

мъчехме се да го победим

и да променим света

за добро на цял народ,

Родината си да спасим!

 

Преминахме през тежки изпитания

и страдания на жестокия век!

Но в дружбата си свята

с обич и вярност

закалихме си сърцата

един за друг

от нине и до века!

От мене и от Петя привет!

За многая лета! Здравей!

Честит осемдесети юбилей!

 

От твоя Семер[1] — Коста

 

Написано на пейката пред входа на блок 30-ти на 13.05.2004 г. в очакване да се прибереш — 19 ч., идвайки да те поздравя за твоя осемдесети, след като бях минал моя!

Не съм поет, но тези драсканици ги споделям с тебе с обич!

Юбилейният концерт на МВГ „Здравец“ — посветен на стогодишнината от Балканската война

Наскоро България отбеляза стогодишнината от Балканската война — знаменателно събитие в родната ни история. Безброй са случаите на героизъм и саможертва, за които големия български писател и участник в тази война Йордан Йовков споделя: „Ние ще се удавим, но вие минете по нас“. Каква жертвоготовност и каква чиста, безпределна вяра, надежда и доброта има в тия думи. А големия немски кореспондент Курт Арам, наблюдател на битката при Чаталджа пише: „Бият се човек срещу човек. Не стрелят, ами си прехапват гръкляните, бият се с приклади, саби, зъби, мушкат се с щиковете… Биеха се и смъртта за тях е нищо…“ На този героизъм посвещаваме нашия юбилеен концерт, на 85-те свидни жертви от Трявна и Тревненско, загинали в тази славна война, на всички българи, които отдадоха себе си, за да я има нашата Родина! Паметните плочи не стигат за всички, но те живеят в народната памет и техният подвиг не бива да бъде забравян.

Живеем в друга епоха, не може да говорим и се готвим за война и конфликти, но за родолюбие и национални идеали, за правда и свобода — трябва и следва да говорим. Трябва да превъзмогнем апатията, алчността, омразата, ненавистта, корупцията и безразличието към проблемите на народа. Надяваме се с нашето певческо изкуство да внесем радост и наслада в душите на хората, за да останем верни на онова, което великите творци на песента, музиката, словото са ни завещали: „Музиката е най-поетичното, най-могъщото и най-живото от всички изкуства“ (Берлиоз); „От всички изкуства музиката е най-човешкото и най-разпространеното“ (Рихтер); „Музиката можем да я наречем въплъщение на всичко прекрасно и възвишено“ (Платон)…

Костадин Семерджиев

МВГ „Здравец“, в."Тревненска седмица", бр.7/07.11.2012 г.

Февруарски вълнения

13 февруари 1943 година — убийството на ген. Луков. Събитие, което определи решително бъдещето на страната ни. След него и смъртта на Цар Борис III. Тези два момента решително повлияха за стъпките, които България следваше да предприеме, виждайки, че изхода на Втората световна война предопределяше загубата й. Това безспорно ще реши и нейната съдба. Ген. Луков беше приятел на Германия, но той преди всичко, беше най-вещият неин военен пълководец и стратег. В последните свои месеци търсеше начин как страната ни да се освободи от военно участие и да осигури освобождаването от зависимостта на силите от оста, и не участие във войната. Тази мисия на Генерала бе известна на Съветското разузнаване. Те търсеха и намериха начин да го погубят. Терористът Лев Главинчев осигури неговото убийство. Тази историческа истина тепърва ще бъде разкрита. Видният легионерски деец Дянко Марков хвърля светлина по този въпрос в своето издание „Легионерство“. В настоящия момент подготвя новото си научно издание, в което още по-убедително третира този въпрос.

Тук бих искал да споделя за моя спомен от самото убийство и за контактите ми с ген. Луков, като водач на Щаба на ученическите легиони към ОМД на Георги Радков — апостола на младите легионери, посочен още в първия ден на 9.IX.1944 година. Имах възможност няколко пъти да бъда в контакт с Генерала и неговия секретар Никола Цонков. За мен това беше рядък момент, в който усетих величието на неговия дух и водачество. Той излъчваше неукротима енергия, прозорливост и любов, особено към младежите на легионерските звена в страната. Това беше завладяло българската общественост в тези особено решителни моменти за България. Бе го превърнала в надежда за спасителното утре на Родината. Изпитах гордост, че съм се докоснал до него в изпълнение на задачите, които той провеждаше с плам, с готовност да отдаде всичко от себе си за страната, в най-решителния момент за България.

Помня какво преживях на 13 февруари, около 20 часа. Неговата дъщеря, първа ме уведоми за злодейския куршум. Живееха на 300–400 м. от „Артилерийска“ 1, а аз на бул. „К. Стоилов“ 4, до паметника на Левски. Заварих я до трупа му на входа. Трудно ми е да се връщам към този спомен. Цяла нощ обхождах столицата. Събрахме се на площада пред Съветското посолство, на ул. „Московска“ с тревожни прегръдки и вълнения за Водача Генерал. Протестирахме с готовност да браним честта на Родината и нейния велик син. На другия ден, в нашите колони, пред църквата на Военното на НВУ-ще, имаше някакъв смут. Беше пуснат слух, че Цар Борис има пръст в това убийство. Но това не ни подведе. Знаехме кой има интерес ген. Луков да го няма. Ние останахме верни пред неговата памет, но събитията след това, станаха фатални за България.

В паметта на младите поколения легионери и националната младеж, ген. Христо Луков заема най-почетно място, като велик пълководец, родолюбец и водач.

 

 

27 февруари 1948 година

Нощта на 27 февруари, една изключителна нощ! След като след 9.IХ.44 година, още в първите дни, навред в страната бяха извършени първите кървави злочестия към българското легионерство. И не само към него, а и към всички честни антикомунистически настроени хора, предимно изтъкнати първенци в градове и села. След като беше минал Народния съд и преди него бяха избити, и заровени в урви и кладенци, по долини и дерета, най-безчовечно, дейците на българските национални легиони. След безчовечните безчинства, след специалните процеси, стъкмени от ДС, се ликвидира най-зрялата българска интелигенция, дейци на българското православие, будни интелектуалци, творци и предани селски стопани, заровени и незаровени, без техните близки да знаят къде да палят свещи за помен. И все пак, имаше останали живи и пълноценни граждани, изповядващи преданост към Родината, почтени представители на различните исторически институции, между тях и дейци на Съюза на българските национални легиони, за които Георги Димитров беше наредил: „Избивайте легионерите…“

ДС и военното разузнаване бяха успели да скалъпят т.нар. „Легионерски процес №2“, преди него имаше „Легионерски процес №1“. Само за една нощ, в цялата страна, за 3–5 часа бяха извършени масови арести. Запълнени бяха килиите на ДС до Лъвов мост и Централния затвор в Столицата. Започна процес на разследване по предварително изготвен план, да се формира съдебно дирене и в него да бъдат осъдени най-първите, останали още живи легионерски дейци.

В книгата си „Народен съд. Кому и защо беше нужен?“, издание 1990 година, един от организаторите и дейците на ДС — П. Семерджиев, споделя: „Мога да говоря съвършено определено, че във всички конспирации, които бяха създадени и наречени легионерски, имаше участие, преди всичко българската ДС.“ Създадена от ДС беше, т.нар. агентурна група Х-11. В резултат на този процес, проведен на 27 юли 1948 година, бяха осъдени на смърт, доживотен затвор и други степени, десетки легионерски дейци от елита на легионерското движение. Тогава бе решена съдбата на стотици хора. След 10 ноември 1989 година с тези материали от агентурна група Х-11 и другите легионерски дела, българското легионерство беше злепоставено, защото беше създало огромна сила от цяло поколение дейци. То застрашаваше другите лъжедемократи и патриоти, втурнали се да се представят за предани „родолюбци“.

По този въпрос има издадени редица публикации, включително в. „Прелом“, сп. „Борба“ и др. Потулени бяха истини, които можеха съвсем различно да повлияят на тяхното обществено-политическо лице. По тази тема сме публикували в сп. „Борба“ и аз, и Васил Златаров, и др. А цялостна оценка готви Дянко Марков, чиито материали скоро ще бъдат публикувани. Новите поколения на БДФ трябва да се запознаят с тези истини.

Ето как днес изживявам тези „Февруарски вълнения“, в напредналата си възраст и с безпокойството, че новите поколения имат неотменен дълг да разкрият потулените факти и обстоятелства за българското легионерство.

Не се ли вижда как БСП до сега, многократно се мъчеше да прикрива много исторически истини за недостойните си дела? Народът ни трябва да знае своята история и всичко, което е нужно, за да заживее спокойно и пълноценно под чисто небе!

13 февруари 2012 г.

Янко Мустаков

На Надежда Мустакова-Костенко

С първите ти пръв горя,

на родната ни песен в безкрая!

Свободата на Родината възпя

с полъха на пролетна омая!

 

В трудни дни към нови светове

поведе вдъхновени ученици

и в полета на сияйни върхове

пламтяха техните редици!

 

На Дунава братушките посрещна,

борбата им за правда окрили!

Братската им обич тъй сърдечно

с нови песни победно възвести!

 

В цялата страна пламенния зов

на хоровите звуци ти разнесе!

На Трявна и Свищов Янко Мустаков

дружба и прослава им донесе!

 

Наш първоучител и патрон,

след тебе ние възторжено вървиме!

На времето в светлия му фон

блести безсмъртното ти име!

гр. Трявна 3.12.1981 г.

Дружески шарж

С уважение към Светла Тенева (оперна певица в Германия) и нейните родители

Сурва, сурва година!

Нека добри дни и години

за живот и здраве да има!

 

А осемдесетте Васката ги мина,

Гането и тя със здраве

и без много здраве ги стигна!

И така и двамата Бог да ги поживи!

Днес пред дванадесетима

двамата щастливи са поканили

с любов гореща на юбилейна среща!

Да чествуват шестдесетте

на берекет и късмет на брачния хомот

в техния живот!

Макар понякога и горчиви,

все пак годините им бяха богати и сладки като мед!

В семействата на всички хора

има бурни и немирни дни,

но… за всеки дом важи закона

да има разбирателство, мъдрост, умение и

зов към търпение и любов!

Двамата един до друг,

един за друг

вървяха в житейските пътеки

и удържаха на бури и мъгли,

в трудни години и с успех

навъртяха ги шестдесет!

Привет, привет на всички вас

в тържествения час!!!

Близки и роднини от душа и сърце,

с най-ведри и топли пожелания за здраве и любов!!!

За многая лета и щастлив живот навеки

да ги дари и благослови Бог! АМИН!!

Приятеля Костадин

07.11.2005 г.

Трявна, Балабановата къща

Братски привет към Дянко Марков

Не знам дали ще мога, за Бога,

Най-верни думи за теб, брат, да подбера.

Неугасимия ти дух, образ и величие

в живота ти богат да изразя!

С най-мъдрите, най-ярки и предани дела

ти бе и си олицетворение на творчество и борба!

Жертвено с въодушевление в него ти горя!

С устреми по верните и трудни друми

народа си да поведеш към светли дни

в нерадата му съдба!

Неволи, изпитания, злочестия преживя,

но нито миг не сведе мишци и глава!

С плам и огнените си слова

като факел осветяваше с вдъхновение

най-верните решения

за правда, свобода, към светли идеали

на родната страна!

Верен син, потомък на знатен род, родители

на безпределно предан свой баща,

на достойни твои братя будители,

ти отдаде всичко, с което бог те е дарил —

буден младенец, воин, летец,

талантлив поет и цигулар,

публицист, оратор, писател и борец,

ти будеше достойните чеда

на нашата страна за свяст и за борба!

Благословени са твоите жизнени дела!

Вървяхме с теб един до друг, в братска вярност и любов!

Низвергнати и угнетени, но с вяра и готовност окрилени!

В късните си житейски дни с надежди сме укрепени

за достойни бъднини!

Тук в будния балкански край

десетилетия ти бе желан приятел и другар,

любимец на народа, обграждан с обич и признание

от редовите хора. Мъдро с чар

Вливаше струи за вяра в бъдните им дни!

Аз често в дни, когато съм обременен,

те търся и намирам по ефира,

при всяка среща бивах подкрепен!

Моята вяра безмерно и верно се сливаше

с твоята и пламенния ти зов!

Десетилетия пазим братството ни с преданост и любов!

Ще дойдат дни, когато ти и аз няма да ни има!

Вярвам, че другите след нас и нашето поколение

с признателност и преклонение

в спомени и борба ще следват верните послания и завети!

За светите наши идеали,

за тях верни синове на родната страна

съдби, живот в жертва са отдали с вяра,

за да я има и пребъде нашата БЪЛГАРИЯ!

Твоя Косьо

Трявна. 25.03.2011 г.

Денят на Благовещение

Привет на нашия приятел поета Иван Дочев за осемдесетгодишнината му

От Петя

Броеницата на годините

нека се реди,

но факелът на вдъхновението

буйно да гори!

Честит юбилей! Наздраве!

От Коста:

Върви, върви, не спирай, поете!

С вдъхновението и дръзновението

На младостта!

И все така с възторжени слова

Във възрастта на осемдесетте

Да си неувяхващо цвете

В обятията на любовта!

 

Честит юбилей, здравей, скъпи приятелю!

 

20.09.2005 г.

 

Скъпият наш приятел Иван Дочев през целия свой живот е творец с поетичното си въображение, но се яви в българската литература в късния си период — 75–80 годишнината си. Дори тук в Трявна на гости на нашето „ранчо“ е писал някои от своите стихове.

„Със своята стихосбирка «Протегнати ръце» поетът Иван Дочев отново ни убеди, че е между най-нежните и чисти лирици…“ (Благовеста Касабова, 2010 г.). Позволявам си тук да цитирам извадка от неговите стихове:

 

Благословена да си — ти дойде

в превала на моя живот

и тихия залез превърна

в разточителни утрини.

И с простата нежност на дланите

ти ми върна нещата,

от живота ограбени;

ти откри

на дните понятния смисъл.

А надеждите, свити

на страха във гнездата,

като птици излитаха.

Честити петдесет и една

Петдесет и една с теб

заедно извървяхме…

Един до друг, един за друг

в радост, беди и неволи с вярност бяхме.

В признание днес искам да те помоля

и да благодаря на теб и на Бога.

Толкоз години ти беше до мен

неизменно

в най-трудните ни дни.

Но може би за тази обич и доброта

не всякога достоен бях аз…

Знам… имаше и грях

и пропилени дни и сили…

Прости! — с вълнение те моля аз…

БЛАГОДАРЯ! БЛАГОДАРЯ!

До нас и сред нас

са милите ни същества.

Син, снаха, внуци

и нашата дъщеря

със своята доброта.

Как с този образ мил — Виктор-Богомил,

колко грижи, нежност е съхранила

и нас с нови надежди

за утрото ни е дарила!

Това богатство — най-скъпи са блага

в годините на старини.

С тях щастливи, светли бъднините

със здраве

молим Бог да ни благослови

с добри дечица и внуци да ни дари!

Честито!

дядо Коста

15.02.2009 г.

Размисъл и вълнения за доктор Георги Миланов

Тази сутрин станах рано. Една вълна се бе плиснала по прозореца на каютата ми и ме разбуди.

Другите още спят. Тихо и спокойно е. Моряците предвиждат за днес вълнението да се увеличи до буря. До родния бряг имаме още 24 часа път в открито море.

Загледах се в далечината на морската шир и някакво особено вълнение ме обхвана. То е от няколко дни. Предстои възпоменанието за него… Аз не можах да го изпратя. Късно научих при едно мое поредно отиване в София през януари т.г. Спомням си този ден…

Трудно ми беше да се реша и да отида у дома му на ул. „Самуил“ при Вера и Бистра. На няколко пъти се стъписвах да натисна ли бутона на звънеца. Уви, никой не се обади. Позастоях се и зачаках.

От съседната къща една жена ме забеляза и се обади. Разказа ми за последните мигове на Гого я развълнуваха и смутиха. „Той беше орлицата за нашия дом. И на всички домове тук наоколо, в квартала, за всяка къща.“ Е. Само толкова и си отиде с навлажнени очи…

Останах сам… „Орлицата!“ „И в моя дом той беше спасителен пояс.“

Загледах се отсреща на стената в некролога. Засмян, одухотворен, топъл и сърдечен. Такъв, какъвто го виждах преди месеци. В образа на един любим герой от телевизионна поредица. И всяка вечер, когато у дома гледах филма, все радостно възкликвах: „Ето го Гого!“ Гледах филма „Птиците умират сами“ с американския артист Ричард Чембърлейн. Той удивително приличаше на Гого. След всяка серия от филма аз споделях вълнения по Гого. И когато филмът свърши, му изпратих едно писмо. С писмото си споделях искрено и с обич. В този период Гого вече е бил починал. Неговата дъщеря съхранявала писмата ми. Когато след месеци отидох в София, разбрах злочестата истина. Бисера ме посрещна и това беше за мен и нея вълнуваща среща. Той е бил в отпуск, но когато го потърсват от болницата, той прикрива състоянието си и с бърза помощ отива в болницата да спаси болното дете там… Така свършва в изпълнение на своя високо хуманен дълг.

Когато Руслан беше на три месеца, Гого още беше студент и след като най-известни детски лекари в София не можаха да го спасят… Гого посвети едно денонощие над него и го спаси.

 

 

Постоях още няколко минути и реших да отида в близката църква „Св. Георги“. Запалих свещичка и застанах в мълчание. Сам в цялата храмова зала, в размисъл и спомени. Те възпламваха един след друг.

За първи път се срещнахме там в казармата през есента на 43-та и след това в ШЗО през януари 44-та година. Споделяхме заедно безсънните нощи на тревоги и бомбардировки, в окопи и скривалища, всред огнените стихии на горящите сгради и обезумелите в ужас хора, всред развалини смърт… в борбата за спасение на всеки гражданин, в най-трудните мигове на човешко изпитание… Страданието, върховното напрежение в тези изключителни дни сближаваха сърца, умове, мисли, въодушевление и мечти, изправяха на проверка всеки пред себе си и другите…

В този период на нашето другарство Георги Миланов, когото ние с най-топло чувство наричахме „Гого“, беше умерен, благ, всеотдаен за другаря и човека, с чувства за мярка за всеки от нас…

По-късно, когато ние, неговите колеги и приятели се пръснахме в различните посоки на живота, той се посвети на благородната професия на хуманната медицина…

Откъснах се от София и не можех от по-близо да следя професионалното му развитие, но се радвах на израстването му като специалист. Скромно, без шум около себе си, с делата и дарованията си, с голямото си обаяние, той вървеше, изкачваше се по стълбищата на своята професия. Без да се снишава и пълзи, устремен към висини, в светлината на науката, в отдаване душа и сърце на делото, на което се е обрекъл… Като детски лекар беше попаднал на такова необятно поле за вливане на своите живителни и спасителни струи в душите и живота на подрастващото поколение…

… Стоях. Мълчах до късно в църковната зала. Отдал всичко, което трептеше в душата ми за него и все по-пълно и все по-силно се извисяваше неговият образ…

Върнах се отново на „Самуил“ 4 и пак никой не ми отговори… Оставих срещата си с Вера и Бистра за следващото си идване в София. Нужно беше да събера повече сили за утеха на най-близките му…

Заживях с мисълта да се срещна и с неговите колеги в Окръжната болница. Исках от по-близо да проверя и своите, и техните вълнения по него и онова чувство, което беше заседнало в мен от тази внезапна и тежка загуба на този прекрасен човек. За отгласа от неговото себеотдаване, за това обикновено и необикновено човешко безсмъртие, с което мисля, че е обграден в спомена на хората нашият Гого…

Бяха минали повече от три месеца от неговата смърт и отново бях в София през м. март т.г. В този ден току-що беше започнал голям ремонт на детската клиника в Окръжната болница. Всички от персонала бяха заангажирани и пръснати из помещения, коридори и кабинети, всред разхвърляни вещи, апаратури, майстори и строителни материали. Това отначало ме смути, но ето че не попречи на срещата ми и общуването с неговите колеги. Те сами идваха при мен, когато разбраха за посещението ми. И нашите разговори се превърнаха във вълна от чувства и спомени, които избликваха направо от сърцата на тези хора. Те споделяха непринудено, но със силни думи и с навлажнени очи. Едва успявах да запиша някои от тези мисли.

Една сестра се доближи до мен и промълви: „Доктор Миланов — като него такъв човек няма да се роди…“

След нея други — сестри, санитарки, санитари, лекарки и дори граждани…

„Сега е трудно да разговаряме за д-р Миланов. Той беше изключителен човек!“

„Работя с него повече от 20 години. Той умееше да постави всеки на своето място, да го разбере, да му помогне, да го изгражда…“

„Той беше различен от другите. Него всички го обичаха и той обичаше всички.“

„Ние се молехме той да не се пенсионира. Не можехме да си помислим нашия живот и работа без него…“

„Той беше хубав като мъж и прекрасен като човек. Всичко хубаво в човека беше събрал в себе си и го отдаваше на хората.“

„Благодарение на него, ние се популяризирахме като добър колектив“.

„Той беше с голямо сърце, интелигентен, много умен, голям специалист като детски лекар. Цялото ръководство, всички го ценяха във всички времена.“

Това бяха откровения на хора с различен уровен, но с явна и спонтанно изразена обич и уважение към човека, с когото са вървели рамо до рамо години наред. Рамо до рамо в един вървеж и път, когато много често добрите отношения могат да помръкнат и радостите, и успехите да прелеят в сплетни, гонитби, в ненавист, подлост, кариеризъм и какво ли не. Но там с тях, пред тях и зад тях е стоял един кормчия с верни посоки, с факел на доброто и човешката обич, и той не е позволявал да се помрачат светлите дела на човешката добродетелност…

Затова и сега ето в душите и сърцата им блести ореолът на това обикновено и необикновено човешко безсмъртие, с което те са обградили образа на любимия си д-р Миланов.

Бях тръгнал да излизам вече от клиниката, когато на коридора една негова колежка се приближи и ми прошепна:

„Д-р Миланов беше звезда. Една ЗВЕЗДА, която като угасне, друга лесно не се явява на нейно място! — и допълни. — ТОЙ СВЕТЕШЕ!“

И тя, и аз не можахме да издържим на това вълнение и излязохме.

Навън ръмеше ситен дъждец. Аз нямах чадър и тръгнах тъй. Исках капките да мият лицето ми. Но в душата ми да свети. ЗВЕЗДИЧКАТА ДА СВЕТИ. Да, светеше… свети…

 

 

Наведен над белите листи, не бях разбрал как неусетно денят беше настъпил и всички вече се раздвижиха. Излязох от каютата на палубата. На кораба беше светло и просторно. Морето вече беше разлюляно и попътният вятър силен и студен. Слънцето беше успяло да разгони мъглите и се отразяваше в морските вълни…

Погледнах нагоре и наоколо в безкрая на небе и море. Неочаквано в паметта ми с мислите и вълненията за моя приятел се заредиха и стихове на Хайне:

Гърди ми се надуха подобно на морето,

обхвана ме копнеж и мъка

по тебе образ мил,

що вред ме обкръжаваш

и вред ме викаш…

Навред, навред, в шума на вятъра,

в рева на морските вълни

и в шепота на моите гърди…

Те бяха от онзи период на нашата младост преди повече от 40 години, когато в душите си с Гого бяхме разлюлени като тези морски вълни…

Постоях. И мислех за светлата диря, която Гого остави след себе си и за онази крилата мисъл на големия френски писател хуманист Ромен Ролан, която тези дни напираше в мен: „Има мъртъвци, в които има повече живот, отколкото в живите. А има живи, които са по-мъртви от всеки мъртвец.“

Коленичих. На почит… Загледах се нататък в далечината към Родината…

Морето сякаш ревеше…

8.V.1987 г., на парахода „Осетия“ на път от Сокуми за Варна

Той бе сияние

Седя край твоя гроб

със запалена свещичка

и с пламнало сърце

в мъка и вълнения по твоя край!

С мисълта за онзи ден,

когато в откровение

с гордост и със болка

пред мен те назоваха

сияние и звезда!

Тогава сякаш по-добре

и аз почувствах това сияние,

и разбрах

за обаянието на твоя образ мил

и твоята съдба!

Почувствах

с колко обич

обграждат твоето име

именни и безименни лица,

разкрили от душа

и от сърце

онова,

голямото,

безсмъртното,

което за тези хора бе!

Напразно, може би

те търся тук

всред млъкналите камъни.

Аз знам,

видях и чух

в разказите

за онези деца,

за които ти

с пламъка

на слънце и звезда

горя и изгоря!

Остана в паметта

и в детските очи,

разплакани и мили,

всред майчините грижи и сълзи.

Не ще забравя!

Безсънната ти нощ,

когато бдя над моя син —

успя да го спасиш

в миговете на

първите му жизнени искрици.

С неугасимия си ум

и вещина на всички

ти даряваше спокойствие,

здраве, доброта

и дни щастливи!

За безброй синове,

бащи и майки,

нощ и ден,

при всеки звън

и всякаква покана

ти ставаше от сън

и никого не върна…

И за всяка рана

намираше отклик.

И нито миг не закъсняваше за тях,

защото всеки миг

бе искрица

живот…

И всякога

ти бе готов

да се отдаваш всеотдайно

на своя дълг и обич…

Само в себе си смутено тайно

криеше своите рани

и болка на своето сърце.

За да не отнемаш мигове,

дни, часове

на тези, които обичаше безкрайно.

И пазеше от смут и искаше докрай

за тях

да бъдат твоите сили…

Но… кажи ми

сега кому да кажат

своята болка

от секналите дни

и несподелените рани

на твоето сърце…

За таз съдба жестока!

И купчината пръст,

безмълвие и кръст…

Свещичката догаря вече

и пламъкът й мъжделее.

И тук наблизо сякаш чувам

гласа на птичка…

тихо пее и прошепва:

Не, не ще угасне!

Ще свети…

Свещичката ще свети…

Той бе звезда!!!

Той е сияние!

04.10.1987 г., 10 ч. на гроба му в софийските гробища, парцел 31[2]

Скъп приятел

Скъп приятел, другар, събрат

на Гого свързан с най-ранните

мои години и съдба,

богат със своята душевност и човечност,

незабравимия наш скъп Петко Попов!

Предано, неугасимо той гореше

в дълг и доброта!

Поруган, неразбран в жестоко време,

жертвено отдаде своя млад живот,

за да остане в паметта ни

с безпределната си обич и любов!

Поклон!

 

Твой пръв приятел

и събрат любим

Костадин!

Завръщаме се с поклон пред Охридското езеро

Завръщаме се в нашата Родина

след четири дни разходка.

И то не къде да е, а там,

където е най-старата на планетата,

възникнала преди милиони години,

и първата в света езерна находка —

необозрима от човешкото око!

По своето обаяние и красота

е ОХРИДСКОТО ЕЗЕРО!

Не усетихме как от Трявна и насам

двадесет и четири час

в захласа пътувахме в автобуса.

Всеки миг и всеки час

се разкриваха пред нас

прелестите на една страна —

откъсната жестоко от родната снага!

Сега, за жалост, в новата история

наричаме „чужбина“ „съседна Македония“,

а тя е част от нашата Родина!

Незабравими мигове от минало и настояще,

обграждаха ни отвред планини и долини!

Възприемахме ги с възхита

от разказите на екскурзоводката честита,

прелестна, добра, споделени с вещина и финес.

С обич за нейния прекрасен жест,

наричахме я с топлота нашата любима Нина!

Всеки от нас изпълваше душата си

с радост, с гордост, с умиление,

с възхищение от всеки кът, град и село,

от всяко възвишение, прегърнало

в омайваща прегръдка това чудо —

ОХРИДСКОТО ЕЗЕРО!

Там в храмове и манастири,

със свещички и преклонение,

с молитви, песни и вълнение,

дори в сълзи от умиление

всеки кой как може,

отправяхме искрено и мило:

„БЛАГОДАРЯ ТИ, БОЖЕ!“

Благодаря Ти, че можахме да се докоснем

до тази позната и непозната,

неповторима и невъобразима красота!

Неотменно в националните ни въжделения и мечти

на българските поколения

сме тачили като свещена българска земя!

Завръщаме се с доволство, с наслада…

И със… болка от всичко, което видяхме и узнахме

в безбройните ценности, мемориали,

в родолюбивите дела,

в борбите ни за правда, за национални идеали

и за свобода!…

И във всеки образ на дейци от Охрид и от Струга,

от десетки свети места, села и градове,

в поклон пред Гоце, пред братя Миладинови,

на Климент и Наум, на цар Самуил,

на братя Кирил и Методий

и още, още имена. БОЖЕ, БЛАГОДАРЯ!

Усетихме как десетилетия

прикривана, забулвана е с неправда

тази братска наша страна…

И новите й поколения

в съвременната история на Македония

България се споменава с ненавист и ирония…

Горчива, невъзвратима й съдба!

Далеч за четири прекрасни дни

прекарахме в песни, разходки, игри,

с обогатени в душите ни познания и любов

от прекрасната Родина на достойните й чеда

с преклонение сме и благодарствен зов: „Хвала!“

Хвала и на тройната автобусна коалиция

от Стефан, Маргарита и Нина,

че за четири дни ни отделиха

далеч от родната тройна коалиция

българо-турска и псевдоцарска на Сергей,

която народа ни оскверни с измами, с обещания и лъжи,

и принуди народа в неверие и безверие

и в нищета да се мъчи и живей!

БЛАГОДАРИМ НА ВСИЧКИ, ПОДАЛИ НИ РЪКА

за това наше посещение и с най-голямо уважение

към нашата Марияна с туристически привет и обет,

че групата „Здравец“ и нейните почитатели

ще следват творческия си път с успех и ВСЕ НАПРЕД!

ТЕЗИ РЕДОВЕ, НАПИСАНИ С ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ПЪТУВАНЕ КЪМ ТРЯВНА НА 17.06.2007 г. ПАЗЕТЕ, ПРИЯТЕЛИ, КАТО СКЪП СПОМЕН!

Втора част

Петър Стоянов
За Руслан Семерджиев от Президента Петър Стоянов

Още в началото на промените името на Руслан Семерджиев стана известно на широката българска общественост, наред с имената на всички, които представляваха нововъзникналата опозиция у нас. Дотолкова ни беше омръзнала несменяемата дотогава комунистическа номенклатура, че запомняхме всяко ново име от първите неформални движения и партии, които по-късно създадоха СДС. По онова време Руслан не беше сред натрапващите се на общественото внимание опозиционни лидери, но присъствието му беше осезаемо.

Разбира се, изпатилите от режима хора, като моя баща например, гледаха доста скептично на повечето от новопоявилите се лидери, смятайки (и както това се оказа по-късно, основателно), че голямата част от тях са били трайно свързани с комунистическия режим и просто играят новите си роли в годините на гласност и перестройка. За Руслан обаче баща ми беше категоричен: на това момче можеш да му имаш пълно доверие, защото е от семейство на истински български патриот и антикомунист. И ми разказа историята на Руслановия баща, Костадин Семерджиев, с когото ги свързваше дългогодишна дружба и споделено концлагерно минало. Ето защо ми беше лесно да се запозная с Руслан и да създам с него отношения като с близък съмишленик и сподвижник.

У никого по онова време не будеха съмнение неговите очевидни качества. Руслан беше интелигентен, много начетен и широко скроен млад човек, а неговата привързаност към демократичните принципи и свободи беше безусловна. Широката му култура, великолепното познаване на френския език го правеше особено ценен за нашата млада опозиция. Най-важното за мен, разбира се, беше гаранцията, че за разлика от мнозина други, Руслан нито е „внедрен“ при нас, нито е случаен кариерист, който търси как да се облагодетелства от новите обстоятелства. Гаранция за това бе здравият му тревненски произход и светлата фигура на баща му, бай Коста, на чийто ентусиазъм и патриотизъм се възхищавам и досега.

С Руслан бяхме в различни политически партии и понякога имахме различни политически схващания. Имаше дори време, в което бяхме сериозни политически опоненти. Но никога не съм се съмнявал, че неговата политическа позиция, макар и различна от моята, винаги се е формирала на основата на българския национален интерес. По един начин е виждал той нещата, по друг начин съм ги виждал аз. Но неизменно съм знаел, че зад всяка негова позиция стои отговорността му към България и към изграждащата се българска демокрация. Ето защо му вярвах безусловно и приятелството ни остана ненакърнено през годините — защото знаех, че в политиката той никога не е изхождал от користни и себични цели и никога не е обслужвал чужди интереси.

В последните години, малко преди смъртта си, идваше при мен на гости просто ей така, както ми казваше той, да сподели с близък човек. Говорихме си за това защо не успяхме да направим България такава, каквато я виждахме в мечтите си преди 20 години. Болеше го за грешките, които допуснахме — поради нашата неподготвеност и откровените предателства на много от нашите „съмишленици“, за чувството на несправедливост, което гнети българския народ след 25 години посткомунистически преход.

Такъв беше Руслан Семерджиев — човек, който отстоява своето мнение, често пъти различно от мнението на мнозинството, но също и човек, готов да признае правотата на опонента си. В едно всички бяхме сигурни — в неговата честност и готовността му да постави интересите на България над своите собствени интереси.

Петър Стоянов, Президент на Република България (1997–2002 г.)

3 октомври 2016 г.

Людмил Иванов
Да си спомним Руслан

Когато бях помолен да споделя спомените си за Руслан Семерджиев, си дадох сметка, че много малко хора знаят за заслугите му към живеещите в община Трявна в периода 1991–1995 г. В този период той представляваше тревненци в Народното събрание.

Как стана това? Няколко месеца преди изборите на 13 октомври 1991 г. сериозно се бяхме замислили чия кандидатура да издигнем от името на СДС (тогава движение, а не партия). Обяснявам някои неща, защото изминаха 25 години от тогава и може би малко хора си спомнят детайлите. Зад гърба ни бяха изборите за Велико народно събрание от 1990 г. и все пак имахме някакъв опит. Изказах становището, че кандидатът ни трябва да е свързан с Трявна, но не трябва да е живял в Трявна, защото имахме лошия опит от издигането на местен кандидат. По време на предизборната кампания за ВНС се разпространяваха какви ли не слухове за него. За да избегнем това, решихме да процедираме по гореспоменатия начин. Божидар Йовчев се сети за Руслан и го предложи, като подходящ кандидат. Проведохме разговор с него и той се съгласи. Успяхме да се преборим да бъде четвърти в листата на Габровския многомандатен избирателен район. Като се вземе предвид, че първият в листата (Иван Ненов) беше и кандидат за кмет на Габрово, то шансовете Руслан да бъде избран, бяха големи.

Разчетите ни се оказаха верни. Иван Ненов стана кмет на Габрово, а Руслан — народен представител. Аз бях избран за кмет на Трявна, а Божидар Йовчев стана председател на ОбС — Трявна, така че се оформихме като екип. Тук искам да разясня, че няма да занимавам читателите с всичките ежедневни проблеми, с които сме се занимавали, а ще се спра само на три такива, които са касаели големи групи от хора, живеещи в общината, в решаването на които Руслан изигра важна роля.

Едни от първите нормативни актове, които прие тогава Народното събрание, бяха реституционните закони. Тяхното изпълнение беше поверено на кметовете на общини. След като навлязох в материята, се появи проблем. Някои от малките магазини, намиращи се в приземните етажи на старите къщи, се оказа, че не са национализирани, а изкупени чрез покупко-продажни договори от търговското предприятие (тогава държавно) на територията на община Трявна. Това се е случило в повечето случаи в началото на 70-те години на миналия век. Естествено, че последното, което можеше да се твърди е, че продажбите са ставали доброволно. Описахме подробно всичките случаи в писмо до съответната комисия в Народното събрание и Руслан го внесе за разглеждане. Вследствие на това към единия от реституционните закони беше направено допълнение, с което бившите собственици получиха правото да си върнат собствеността, ако възстановят получената на времето сума за имота. Всички се възползваха. Така още в началото на 1992 г. се усети ползата от това, да имаш директен представител в Народното събрание.

В средата на 1992 г. се появиха индикации за намерения на Министерството на регионалното развитие и строителството да се спре финансирането на язовир „Нейковци“. Реакцията ни (по обясними причини) беше мигновена. След намесата на Руслан бяха проведени няколко срещи и финансирането продължи. Случаят търпеше развитие, защото в началото на 1993 г. се появи възможност Световната банка да финансира подобни обекти с държавно гарантиран заем. Беше направен списък от 12 приоритетни язовира за водоснабдяване и язовир „Нейковци“ попадна в списъка. Ако някой си мисли, че това е случайно, аз ще му кажа, че греши. По този повод ще цитирам думите на зам.-министър Краевски (тогава) казани пред мен, цитирам:

„… ако не беше Руслан този гьол (язовир «Нейковци») нямаше шанс да попадне в списъка“, край на цитата. Както се казва, коментарът е излишен!

През 1993 г. се появи още един проблем. Много хора живееха във ведомствени жилища, собственост на предприятията (все още държавни), в които работеха. Законът за дългогодишните жилищни спестовни влогове регламентираше правото им да ги закупят. Тогава процедурата минаваше през съгласието на ОбС — Трявна, направата на оценка и подписването на покупко-продажен договор от кмета на Общината. Но тук отново се появи препъникамък. В закона имаше изискване, даващо правото на наемателите да го изкупят, ако датата на договора за наем е преди 1.10.1990 г. (датата е условна). Оказа се, че много предприятия не са предлагали такива договори на своите работници, а само настанителни заповеди, което формално не изпълняваше изискванията на закона. Тогава предложих на Руслан да внесе искане да се промени законът така, че вместо договорите за наем, да бъдат валидни настанителните заповеди, като крайната дата се запазва същата. Руслан го направи и промяната стана факт. Така много хора, живеещи в община Трявна станаха собственици на жилищата, в които живееха. Сега, когато четете всичко това, Ви се струва много лесно. Бъдете сигурни, че не е така. Да попаднеш на човек като Руслан си е цяло събитие. Затова Ви моля, спомнете си за Руслан с добро чувство и благодарност!

Людмил Иванов, кмет на Община Трявна в периода 1991–1995 г.

Трявна, 2016 г.

Веселин Зидаров
От писателя Веселин Зидаров

С Руслан се познаваме още като младежи и често сме се виждали в общи компании, но когато след 1989 г. и двамата симпатизирахме на синята идея, вече се виждахме при всяко негово идване в Трявна. Той имаше възможността да навлезе по-детайлно в процесите на прехода и да се включи в него като член на СДС. Разговаряхме за възгледи, политически формации и фигури, с които той работеше и виждах, че прави това с истински ентусиазъм. Познавах го като честен и принципен човек и знаех, че не го блазни някаква слава, а иска да допринесе за реализиране на истинските политически промени.

И така в периода 1991–1995 г. той представяше тревненци в Народното събрание и изигра важна роля за решаване проблемите на нашия град.

Жалко, че си отиде в разцвета на силите си.

България имаше нужда от интелигентни и предприемчиви хора като него в политиката. Радвам се, че имах за приятел човек като Руслан. Мисля, че трябва по-често да си спомняме за него.

Веселин Зидаров

Трявна, 2016 г.

Костадин Семерджиев за втората част на тази книга

Позволявам си като баща и политически деец да се спра на някои обобщаващи факти и обстоятелства, на няколко исторически моменти от онова, което споделям в делата на своя син, който беше депутат и политически деец.

Преглеждайки материалите, които публикувам в тази книга, ми е трудно да обхвана всичко, а може би и моите възрастови възможности не ми позволяват.

Проследявам публикации, мнения, изказвания по различните моменти от живота в Народното събрание, и виждам следното:

Руслан — моят син, в периода на З6-тото Народно събрание влезе все още незапознат напълно с проблемите, които един народен представител следва да решава. Но той получи една съществена опитност, за която неговите изяви говорят, че има значително развитие.

Той се справи добре с тази своя роля. Моите изводи като родител ще се оценяват по-особено. Но аз видях и усетих колко бързо, умно и всеотдайно завоюва успех в своя политически път. Между материалите, които проучвах, намирам, че най-силно е едно от последните му участия: в призива на групата депутати, подписан от 65 народни представители. И е най-мъдро. Знам лично от него, който е един от авторите на това обръщение. Виждам в какъв сериозен решителен момент е отправено и си позволявам да акцентирам на най-важното в него.

„Времето за отлагане на трудните решения се изчерпва. Нямаме право на отлагане и за губене дори на един ден. Корупцията се разраства, авторитетът на институциите ерозира, сигурността на отделните граждани и на страната е застрашена. От това печели само тънък слой от стари и нови спекуланти. Губят всички останали…“

И още:

„но има една стихия, която е в състояние да надвие дори над предпочитанията на огромното мнозинство от хората…

Днес въпросът не е дали ще вървим на дясно или на ляво, на Изток или на Запад. И споделяйки положението на страната, България се намира пред решаваща фаза.“

Цитирам отделни моменти. Това обръщение го има тук, в тази книга, и се набелязват мерки с чувство на отговорност пред Отечеството.

Това обръщение, подписано от 65 народни представители от отделните партийни групи, е значително възвание към нацията и пр., и пр.

Проследявайки тези изяви на своя син, моята публикация е малка изповед и желание да бъда разбран. Да ги разберем — него и подписалите се 65 депутати.

Моментът на подписката е по време, когато с преодоляването на един от най-сериозните проблеми 36-тото народно събрание можеше да се превърне в решаващ фактор! Народът ни да узнае, да черпи пример и опит и да стигне до важни решения, за да се обедини към верните пътища за своето спасение и благополучие.

Не успях да обхвана цялостно изявите и делата на своя син, но имам чувството, че в това запознаване с неговите прояви и действия, виждам колко още чудесни дела той можеше да осъществи. Примера му успях да проследя. Опитах да направя една малка изповед пред паметта му. Мисля, че остави на страната и на своите най-близки една възможност да се гордея, че сме го имали!

На моя син Руслан

по случай 30-годишнината му

Роди се в светъл ден

в късен час

на петдесет и трета.

Обкръжен

с много обич и надежди…

В грижи нежни

на майка и баща,

на сродници и близки —

всички окрилени

с грейнали сърца,

с трепетно мечтание

да бъде пълна радостта

по нежното създание…

Но… зла съдба надделя, дете!…

Ръцете си простря

към свидна жертва,

майчицата свята ти отне…

 

Отдала всичко зарад тебе —

в твоето небе

да бъде синьо и в простори

да хвъркаш с криле,

без облаци и бури,

да бъдеш слънчево дете!…

Помръкна слънцето без време…

Една звезда

от твоето небе

угасна…

Една съдба

в моите и твоите очи…

сълзи, сълзи…

Но ти, мили,

преодоля…

Остана може би…

в сърцето рана…

Но кой в твоята душица

можеше тогава да чете?…

Край теб отново

една звездица заблестя…

Тя нежната десница

си простря…

Една жена, една девица

с трепета на майката светица

заживя…

С теб, с мен,

с милата сестрица,

с нас…

В труден час,

в стръмен друм,

без шум, без стон…

Изправи ръст,

понесла тежък кръст

да бъде тя спасение

на нашия дом…

И даде тон,

и даде всичко…

И облаците разпиля

от нашето небе,

и със светлина обля

в твоите и моите дни,

в нашата съдба!…

Ти израсна, възмъжа

в топли грижи.

Полетя, летя

с много майчина любов…

На твоя зов, на всеки глас,

във всеки час

от твоите часове

откликваме

с много обич и сърце!…

Дете,

ти нежно беше като цвете,

синеоко, русокосо момче…

В твоята душа

цветя цъфтяха…

Към нови светове

мечтите ти летяха

и ти постигна върхове…

Под твоята стряха

израства твоето дете

от нежна и грижлива майка-другарка

в твоя път…

И двете същества горят,

вървят напред, нагоре,

към светлите простори

и възход…

Със силната десница

изграждаш своя дом…

веч блести

в твоите мечти

и в твоите надежди…

Радостта трепти…

Върви, върви,

със смели стъпки възторжена младост

по своя верен път

смело, неотстъпно…

Създавай и раздавай радост

в обич и в труд…

И нивга не забравяй

човек да си ти!!!

Бъди!

Бъди в трудност и несгоди,

в тежки и във светли дни!

Човек бъди!

Със смели стъпки възторжена младост

по своя верен път

смело, неотстъпно…

Създавай и раздавай радост

в обич и в труд…

И нивга не забравяй

Човек да си ти!!!

Бъди!

Бъди в трудност и несгоди,

в тежки и във светли дни!

Човек бъди!

Помни

на миналото златните завети

и изминалия път…

Пази, не опетнявай

на своето време

новите пътеки…

Чисти ги от бурени и смет…

В бъдещето светло

прокарвай нови пътища безчет!

Сърцето си пази,

да няма в него сенки

и петна…

Ти сили имаш и крила,

дете на красотата,

в своето гнездо

на обич се отдавай…

Пази го като зеницата на своите

очи!!!…

 

Грешил съм, може би към теб

и не всякога съм те разбирал…

Твоите криле дори

към светли пориви съм спирал,

когато ти и аз

не всяка стъпка

в твоите стъпки

съм прозирал…

Не всякога,

дори тогава,

когато неверие

на твоята вяра съм отдавал,

аз пак съм вярвал в теб…

В мечтите си красиви,

в моето вдъхновение

в моята лира,

(доколкото съм я имал),

в моя бащински завет,

дете,

към теб — в привет, в закрила,

протегнати са били

неспирно моите ръце!!

Аз вярвам в тебе, сине мой.

И днес разбирам,

в своята вяра

в твоя дълг и дълга свой

колко много трябва

бащата да познава своите синове,

дечицата си във всеки миг

в безбройните им мигове —

в радост, в неволи

и всякога, когато нужно

е да се бори,

да отдава и раздава

своето бащинско сърце!!!…

Но ти, като баща ще достигнеш

недостигнатото и неразбраното

от мен…

То блян за мен ще си остане!…

От моето знание,

вземи,

разбери в себе си неразбраното,

събери го в драгоценна дан

и дай на своите деца!!!…

Ще стане то най-верната следа

от нашите поколения…

Така и аз във своите вълнения,

ще бъда днес разбран

и ти — изпълнил своя дълг

на син и на баща!!

Върви, не спирай

и никога не казвай „знам“.

Достигнатите върхове

не смятай връх

на своите върхове.

Но в устрема към тях върви

и не достигай, но кажи,

че няма никога да спреш

в своя полет и вървеж,

НАПРЕД, НАГОРЕ, във висините,

в дълбините

на наший свят…

В този вековечен бяг

е смисъла да бъдеш ЧОВЕК!!!

от твоя баща Коста

10.09.1983 г. Трявна

Благодаря ти, сине…

„… Музиката въодушевява целия свят, снабдява душата с криле, спомага за полета на въображението, музиката придава живот и веселие на всичко съществуващо…

Можем да я наречем: въплъщение на всичко прекрасно и всичко възвишено.“

Платон — древен гръцки философ (427–347 г. преди Христа)

Неочаквано със спонтанна прегръдка ме обгърна, сине.

С чудесни песенни вълни от твоя лаптоп.

И дадоха тон в душата ми

за трепетно вълнение в празничния ден

на Христово Възкресение.

Посветени на мен и всички в нашия дом

вълшебни минути ме завладяха в омая…

Благодаря, благодаря.

Не ще забравя тази прегръдка

със синовна милувка, с която ме дари!

Все така с щедрост и доброта бъди.

И все по-щастливи да са твоите бъднини!

19.IV.2009 г.

По време на великденската ни трапеза

За малък спомен от дядо и от баба

По левче и стотинка

събирахме ги в кесийка

през твоите дни и години

за спестовната ти книжка.

Макар и твърде скромно

от оскъдните си левове,

но все с мисъл и любов

в щастливи мигове до двайсетте

да ти ги спестим и подарим!

И малък спомен да остане.

За тази скромна дан

при всеки внос

за благодат за този час

с баба ти сме мечтали със вълнение,

със здраве и с обич са си богат.

И в този плик на дядо Костадин

неговият лик да ти напомня, сине!

И когато няма да го има

добро за всички край теб да има!

От нине и до века!

За многая лета!

От дядо Костадин, и от баба Петя

26.05.2008 г.

Честито, мило дете!

Но моля, ти вече не си дете!

На двадесет години си момиче!

Първа пролет, първо внуче!

Роди се с първото кокиче!

И виж колко си голяма, умна и добра!

Каква снага си извисила!

И колко си красива! Браво, здравей!

Днес е твоят юбилей.

На твойта младост най-хубавият ден!

И сега отново пак е онзи ден,

в който ти изникна с пролетта,

в пробудата на птици и цветя.

Преди двадесет години!

С каква любов мама Петя ни поднесе

радостта и ти беше

едно малко дребосъче,

не искаше да суче…

Баба ти на длани те държеше в захлас.

Гореше от вълнение…

С нетърпение в далечната страна

татко ти очакваше

вестта

и колко ли душицата му е трептяла

да чуе бебешкия глас…

 

С възхищение на твойто тържество

днес всички сме те обкръжили

мама, татко, братчето ти сладко

баби, дядовци, лели и братовчеди!

Мило наше прекрасно същество,

поело житейския си друм

с ум, с жажда за любов и за възход…

 

Върви, върви, недей се спира!

Окриляно от нашите копнежи

и светлите надежди

на младия си живот!

 

Върви, върви, недей се спира!

Над теб е твоята звезда

на пролетта, на любовта и младостта!

 

ЧЕСТИТО!

 

С баба ти далече сме от вас,

но всеки миг и всеки час

с мисли и вълнения

в радост, трепет и тревога

с молитвите към Бога

сме при вас!

ДЯДО КОСТА

22.03.2002 г.

Ура, ура! Имам си син!

Ура!… Ура!…

Имам си син!

Имам си син!

Син и дъщеря.

— Чувате ли там,

татко, мамо, бабо —

току-що по телефона

прогърмя Руслан!…

За миг и къщата ни засия!

Радостни възклици.

Прегръдки и сълзици!…

Ура, ура!

Ела, ела бе бабо.

Бабо Пете, бабо Пенке…

Имаме си внуче!

Руслан си има син!

Петя — скъпа рожба…

Баба Петя — внуче,

дядо Коста — внук

(и насмалко… тук

нещо щеше да се случи…

добре, че не стана…),

Маринчица добра

има вече братче

и за у дома

вече е с другарче!

 

Баби, дядовци и лели,

племенници, братовчеди

задрънкаха по телефона

с радост и любов

да честитят

и попитат

за внука ни нов…

Да се повълнуват

и да поумуват

как ще се нарече

Семерджиевското момче!

И ще ли носи този син

мойто име Костадин!?…

Че още като беше в Куба,

сина дал ми беше дума

и снахичката добра —

и тя ми обеща!…

Та от фамилния ни род,

както е наредил Бог,

и в нашия дом

да си има клон!…

 

Сватове, роднини,

братя мои мили,

да сме живи, здрави,

радостни, щастливи!

До днес,

за наша чест,

внуците ни бяха шест…

След Маринка,

с новата ни рожба

станаха седминка.

Ето го там Петър

(израснал вече метър),

Натали, Ивайло,

Вера и Ралица,

малки и големи,

в една редица

цяла върволица!

Мили братовчеди,

весели, засмени!

По креватчета, колички,

с пелени и гащи,

наакани и напикани,

с кукли и играчки,

с шейни по пързалки

и разни залъгалки…

Ту ящни и дебели,

ту злостни и злояди,

но иначе все здрави, мили!

Момченца с пишчици корави.

Момиченцата все красиви!

Да са живи, да са здрави!

Хайде, дядо Боже,

дай им сили, здраве…

Че за тях да може

дядо Коста пак

да им пише с мерак.

Дано с тази вест

от днес да е късметлия,

че отдавна той с чест

за Костадин е мераклия!

дядо Коста

гр. Трявна, 17.I.1989 г., 18 ч.

На Маринка

по случай рождения й ден

В деня, когато в наште дни

възраждат се надеждите

и трепета на слънчевото утро

облъчва с нежността

на първите си пориви

на пролетта

и пролетната младост —

тогава ти изгря,

като слънчев лъч,

като нежно цвете,

разцъфтя и обля

сърцата ни в радост!…

 

От мъката болезнена и сладка

на майчицата нежна и добра

разперила крила

на обичта безбрежна.

От тръпката на бащината грижа и надежда

далече там в далечната страна…

С притаен дъх на толкова обични

със своя първи дъх,

превърна ти за всички

в най-светъл празник —

празника на пролетта!

 

И днес припомняме с обич този ден лъчист.

Молим се да бъде

все тъй светъл, чист

простора твой…

и твойто небе

да бъде синьо!…

Бъди ни пролет! Бъди ни цвете!

С възторжен полет, като птица,

лети, лети, дете!

Бъди любов… и зов

към светли дни бъди!

 

В честити бъднини

обгрявай с радост

и със сладост

дарявай, сгрявай наште дни!

От дядо Костадин

22.03.1995 г.

Руслан Семерджиев
Декомунизация и държавни служители

В бр. 23/16 юни 1992 г. във в. „Дебати“ е изразено мнението на г-жа Г. Иванова относно внесените законопроекти от народни представители от СДС, свързани с декомунизацията. Отправени са сериозни въпроси, някои от които лично към мен, поради което сметнах за необходимо да отговоря и доколкото е възможно в най-кратка форма да разширя мотивите към внесения от мен законопроект за държавните служители, най-вече предложените ограничителни мерки за заемане на ръководни длъжности от някои категории служители.

Декомунизацията на обществото е многостранен процес, който ще трае не една или няколко години. Той обхваща всички сфери от обществения живот и няма да бъде решен само с един или няколко закона, и не само със закони. Защото законите определят само рамките за развитие на процеса в една или друга сфера на дейност, но не и целия обхват от действия, които ще осъществят декомунизацията.

В изминалите няколко месеца от внасянето на трите законопроекта, предвиждащи ограничения за държавните служители, се водиха немалко разговори и полемики, но според мен този въпрос невинаги е обсъждан в нужната дълбочина. В повечето случаи връх взема политическата пристрастност, като се набляга основно на самия факт за предлаганите ограничения, а не толкова върху причините и необходимостта от тяхното прилагане.

Ще се огранича само върху поставените от г-жа Иванова въпроси, свързани с декомунизацията на държавните институции и служителите в тях.

Процесът на декомунизиране на държавните институции започна още с приемането на конституцията (независимо от нейното несъвършенство и слабости) чрез разделянето на властите. Превръщането им от средство за упражняване на диктатура върху цялото общество в средство за обслужване на гражданите на държавата се извършва чрез преструктуриране на институциите както по форма, така и по функции. И това става с всеки приет закон, регламентиращ нови принципи на работа на министерства, ведомства, съдебна система и т.н. Променя се положението на държавата спрямо собствеността — от „главен капиталист“ държавата се превръща в гарант на собствеността на отделния гражданин или свободно формирано сдружение.

Промяната в институциите, връзките между самите тях, отношението към гражданите неминуемо водят до изменение на характера на работа на служителите в тях, трябва да промени и отношението на самите служители към държавата и работата, която извършват. След като всички безспорно желаят тези промени и създаването на държавен механизъм, отговарящ на изискванията на гражданското общество, то трябва да си отговорим на въпроса как и доколко следва да се засегнат интересите на отделните държавни служители. За да бъде възможно най-точен отговорът, следва да се анализира най-вече какво представляваха държавните институции досега, за какво служеха и какви функции изпълняваха ръководните служители в тях. Как, по какъв начин се извършваше подборът на ръководните длъжностни лица и какви бяха основните цели на този подбор? Какво и по какъв начин вършеха същите тези лица и доколко бяха и са компетентни да ръководят държавните дела? Съвместими ли са комунистическите методи на управление с тези на гражданското общество и отговарят ли на целите, които то си поставя? Допуска ли се, че е възможно придобиването на определени навици и привички, които формират стереотипно действие, вредно за условия на коренна промяна на взаимоотношенията в държавното управление? Съществува ли все още тясната обвързаност между кадри, обединявани в т.нар. клубове по интереси на БСП (к), и политиката, провеждана от висшето ръководство на същата партия? Въобще допустимо ли е държавен служител да провежда чрез действията си политическа линия, различна от тази на правителството на страната?

Въпросите могат да бъдат още много. Убеден съм, че всички, които познаваме условията, които се предлагаха за развитие на нашата държава през последните десетилетия, можем да дадем точен отговор. Но само тогава, когато политическите ни пристрастия не спускат цветен филтър по пътя на мислите ни. Ще си позволя да се върна към основните принципни ограничения, предвидени в законопроекта за държавните служители, засягащи:

1. Щатни служители и доброволни сътрудници на бившата Държавна сигурност и УБО.

Ще се намери ли някой, който да отрече това, с което се занимаваха тези служби, и че освен под партиен контрол, се намираха под вещото ръководство на КГБ? Не мислите ли, че дългогодишното приятелско сътрудничество между българските тайни служби и „братските“ съветски е създало преки и силни връзки между самите служители? Или някой вярва, че КГБ се е грижило и се грижи за интересите на България? Далеч съм от мисълта, че всички наши служители в тайните служби са станали съветски шпиони, но може ли да се отрече, че такива има, и то много. Наивно би било да се надяваме, че Русия ще ни предостави някакви сведения за миналата и настоящата дейност на КГБ в нашата страна. И накрая — ще създаваме ли независима държава или не? Пречи ли нещо, ако временно се ограничи достъпът до ръководни длъжности от бивши служители на тайните служби у нас? Аз твърдя, че не!

2. Щатни служители в апарата на БКП и сателитните й организации.

Управлението на държавата се извършваше чрез структурите на БКП на всички нива. БКП определяше ръководството, дори членството в БЗНС, Оф и ДКМС. Цялата стопанска и държавна дейност се извършваше не само под контрола, а под прякото ръководство на партийните щатни функционери. Резултатите са известни и явни. Смешно би било да се твърди, че хората, които разработваха и изграждаха централизираната система на планиране и управление, които получиха негативните резултати, сега сами ще съумеят да ръководят в условията на пазарни отношения. Безспорно е, че има между тях специалисти в конкретни области, че познават състоянието в отделни области от икономика, култура, образование и т.н. Но нека не изкривяваме нещата и не заблуждаваме. Никой не предлага да бъдат лишени от работа, никой не им пречи да отдават познанията си в полза на държавата. Става дума за ръководство — нещо, което те доказаха, че не умеят!

3. Лица, които са преподавали или завършили политически науки.

Това са хората, които имат най-малки теоретически възможности за работа в управлението при новите условия. Защото най-малко тяхното образование съответства на пазарни отношения в икономиката и демокрация в гражданското общество. Дори нещо повече. Тяхното образование е вредно. Не е тайна каква насоченост има основата на политическите науки у нас — марксизма-ленинизма и „ценните“ разработки на хора като Сталин, Брежнев, Живков и плеядата от псевдопрофесори и философи. Ако в първите години на социалистическата революция бойният авангард на комунизма бяха политкомисарите с пищов на кръста, то в годините на „развития“ социализъм бойният авангард са хората, обучавани в политически школи не само в България, но и в страните от бившия лагер. Неслучайно подборът там беше най-строг. Тези именно специалисти разработваха стратегията и тактиката на тоталното разрушаване на обществото и установяването на човеконенавистния комунистически режим. Тези хора подготвяха плановете за изкривяване на историята, деградацията на личността, подчинявано на икономиката на политически авантюри, унищожаване на държавата в името на чужди интереси. Ще могат ли да ръководят армията офицери без необходимата бойна подготовка, но за сметка на това надъхани с омраза срещу свободния свят, наричан от тях със зловещи имена? Те ли ще ръководят възпитанието на децата ни в училища, университети, казарма? И все пак те са граждани на България. На всички тях трябва да бъде дадена възможност да участват пълноценно във всички области на нашия живот. Затова е необходимо да им се осигури възможност да получат образование, да се квалифицират и тогава чак да стават и началници.

4. Лица, участвали във „възродителния“ процес.

Няма по-срамно петно в историята на държавата ни от тези варварски и дивашки действия срещу личността. И то срещу граждани на собствената ни страна. Мисля, че обосновка за отстраняване на тези лица от ръководни длъжности не е необходима. Ако някой мисли противното, то нека го заяви високо и открито.

Особено много и често се говори за някакво ограничаване на правото на труд, без да се уточнява, че във внесените законопроекти въобще не става дума за ограничаване на правото на упражняване на професия или дейност, и то отново в държавната сфера. Право на заемане на ръководна длъжност в гражданските общества няма. Това го имало само в робовладелските, феодалните и комунистическите общества, където това право е регламентирано по наследствен и партиен принцип — примери у нас и бившите социалистически страни колкото щеш. Не е необходимо да се припомнят.

Освен това в коментарите на противниците на някои от мерките за декомунизация не се споменава, че например в законопроекта за държавните служители се предвижда голямата част от засегнатите да продължат да заемат ръководни постове, но това да стане чрез конкурс, където основният критерий да бъде образованието и квалификацията на всеки специалист. Защо се премълчава това? Случайно или поради желанието за настройване на общественото мнение в определена посока?

А що се отнася до предвижданите в законопроекта за държавните служители представителни пари за най-висшите ръководни държавни служители, то нека задаващият въпроса проучи по-подробно как става това в нормалните страни. И да си отговори дали не е по-добре да се знае кой колко и за какво харчи държавни пари, отколкото да бърка в тайни каси на тайни служби. А сравнението между разкоша на бившите и представителството на бъдещите големци е направено под влиянието на червения филтър. Някои хора като че ли никога няма да разберат разликата между това, да казваш, че всички са равни, и тайно да се облажваш, и това, да казваш, че всеки може да получи много, но само ако успее и го заслужи.

Това са нещата. Най-кратко казани. И надявам се, ясни. Стига да не се спекулира с извадки от текст или с това, че има още много неща да се кажат.

Руслан Семерджиев

в. „Дебати“, 23.06.1992 г.

Руслан Семерджиев
… И неволята дойде

Една от големите мъдрости на българския народ е приказката за неволята. Но през хилядолетното съществуване на българската нация мъдреците не са прозрели, че е възможен и друг край на тяхната приказка. Или защото винаги са вярвали на народа си и собствените му деца, или защото Нострадамус не им е подсказал, че ще се появи Международният валутен фонд, който в нашия случай ще се яви в образа на Неволята. От дух и плът.

Много неща се написаха и изприказваха за валутния борд през последните седмици. Колкото и да се кажат, едва ли ще бъде достатъчно, за да може спокойно и уверено да се вземе най-правилното решение. Все повече обаче се налага мнението, че самото въдворяване на борда в никакъв случай не е достатъчно условие, за да се родят поне приемливи и оптимистични очаквания за промяна в тежката икономическа криза. Да, ясен е проблемът с инфлацията, ясни са дупките, през които изтичат бюджетните средства, ясни са и методите, които ще се приложат — ясни са в крайна сметка и очакваните резултати, като бързо намаляване на инфлацията, стабилизиране на валутния пазар. И с това като че ли се изчерпва пълнотата на прогнозите — защото всичко останало, необходимо за събуждане на икономически растеж, е под въпрос и то няма да зависи от валутния борд и Международния валутен фонд.

Не са малко икономистите на Запад, които се отнасят скептично към прилаганите теоретични модели в прехода на бившите социалистически страни към капиталистическа пазарна икономика. Прави се оказват онези, които се опасяваха още в началото на деветдесетте години, че някои управляващи ще отрекат либералната, пазарно ориентирана икономика и ще се плъзнат към някакъв по-хуманен социализъм.

Уродливите резултати на такава икономическа политика за съжаление ще консумираме всички заедно. Днес отново сме на прага на вземане на важно решение така, както през деветдесета година — дали да се тръгне към решителен либерален преход или бавно преминаване към някакъв вид пазарна икономика с преобладаващ дял на държавните икономически субекти. След около 15–16 месеца бързи промени, които надминаха очакванията и предизвикаха дори овациите в Европа и Америка, в България надделяха настроенията за „ред“, „постепенност“, „ниска социална цена“ и други подобни празнословния.

Въвеждането на валутния борд несъмнено намира широка подкрепа: настоящи министри, бивши управители и подуправители на БНБ, доскорошни бивши икономически съветници и прочее — общото между тях е, че несъмнено всички те заедно са главните причинители на сегашния хал на финансовата система и разрухата в икономиката на страната. И неистовият вой или пък благите разяснения за предстоящата стабилизация, след като валутният борд започне да действа, все повече изясняват целта им — да се отърват от отговорността. Защото всичко онова, което валутният борд би могъл да свърши, е в рамките на компетентността на българските власти — по конституция и закон. За съжаление не по професионални и умствени възможности. Решението на въпроса е най-вече политическо. Ако валутният борд успее — то за това ще бъде виновно правителството, ако ли не — то виновен ще е МВФ, който ни го е наложил неправилно, без да се съобрази с характера и спецификата на българската икономическа действителност. Твърде малко се говори за социалната цена, която всеки гражданин ще трябва да плати за некадърността на маститите си управници. Не че не се чуват отделни гласове или не се поставят сериозни условия. Трябва обаче по-ясно да се кажа точно кой и с какво ще плати. Неслучайно американски и европейски специалисти смятат, че при твърде голяма парична маса постигането на равновесие само с рестриктивна политика едва ли е по силите на населението, а възможностите за икономически подем са практически нулеви. Защото проблемът на постсоциалистическите икономики е най-вече създаването на средния и дребния собственик и производител.

Кой ще плати цената на рестриктивната политика такава, каквато се очаква — дребните спестители и родилите се в мъки малки частни фирми. Техните пари ще изгорят — дали ще има хиперинфлация, или ще „вържем“ лева за чужда валута. Ако наистина искаме пазарна реформа, подкрепена с реални структурни промени и тя да бъде понесена от населението — то трябва да се извърши смяна на лева с нов отговарящ на валутните резерви и приходи.

На първо място това означава понасяне на по-голямата тежест от онези, които имат повече пари. Никакви фалшиви или нереални социални мрежи не могат да осигурят по-справедливо разпределение на тежестта от плащането на натрупаните държавни дългове. Още повече че те са натрупани в голямата си част чрез преливане от държавния бюджет в лични джобове. Тук не става дума за онази идеална социалистическа справедливост, която фалшиво прокламират управляващите, а много повече за истинските възможности за оцеляване на населението и истинския частен почтен бизнес.

На второ място това означава действително прибиране на голяма част от откраднатите милиарди чрез пирамиди и кредити.

На трето място това означава ликвидиране на онази огромна парична маса, която върти сенчестата икономика, пари, които не минават през банки, пари, които не носят данъци и които са основно в ръцете на спекуланти и нелегални търговци.

Това означава „разчистване на авгиевите обори“ или операция „чисти ръце“ на национално равнище.

Възражения естествено има. На първо място, че такава операция също струва пари и сигурно ще ни смайват с големи числа — пак тези експерти, които споменах по-горе. Ще кажат, че няма смисъл, защото хората с много пари отдавна са ги обърнали в чужда валута и потърпевши ще бъдат пак тези, които трябва да бъдат защитени. Първото просто не е вярно, защото разходите ще се изплатят за сметка на унищожената парична маса. А от второто не следва нищо лошо — защото тези хора няма да имат левове и ще трябва да попълнят държавния резерв с валутата си, ако искат да правят бизнес и да живеят като нормални хора.

Ние все още имаме шанс да направим както в добрата стара българска приказка. Тогава ще дойдат и инвестиции, ще дойде напредъкът, ще повярваме сами на себе си, ще си повярваме помежду си, ще ни повярват и другите.

Руслан Семерджиев

в. „Либерална политика“ бр. 41/29.11.1996 г.

Иван Славчов
От Главния секретар на Народното събрание

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАРОДНО СЪБРАНИЕ

София, 2015 г.

 

До

Г-н Костадин Семерджиев, гр. Трявна

 

 

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН СЕМЕРДЖИЕВ,

Във връзка с Ваше заявление вх. №5194-8 от 22.01.2015 г., в архива и библиотеката на Народното събрание беше извършено проучване за дейността на Вашия син Руслан Семерджиев като народен представител в Тридесет и шестото Народно събрание.

Господин Руслан Семерджиев е избран за народен представител в Тридесет и шестото Народно събрание от Седми избирателен район — обл. Габрово от квотата на Съюза на демократичните сили. През периода 1991–1993 г. е член на Парламентарната група на СДС, след което до месец юли 1994 г. е независим народен представител. На 29 юли 1994 г. става учредител на Парламентарната група „Нов избор“ и е избран за неин заместник-председател.

В Тридесет и шестото народно събрание г-н Семерджиев е член на четири постоянни парламентарни комисии — Комисия по външната политика, Комисия по правата на човека, Комисия по транспорта и Комисия за произвеждане на тайно гласуване. Избран е и в две временни парламентарни комисии — Временната анкетна комисия по въпросите на вноса, преработването, реализирането и износа на нефт и нефтопродукти и състоянието на „Нефтохим-АД“ — Бургас и „Плама-АД“ — Плевен и Временната анкетна комисия относно неправомерни намеси на неоторизирани лица и институции, накърняващи установеното от Конституцията разделение на властите в Република България, която да се базира на фактите и обстоятелствата, изнесени от Ани Крулева.

По време на целия си мандат г-н Семерджиев е парламентарен секретар на Народното събрание.

Към настоящето писмо ви изпращаме пълна справка за всички изказвания на г-н Руслан Семерджиев от парламентарната трибуна. Изпращаме Ви и копие от стенографските протоколи, в частта им с тези изказвания. Някои от тях включват изказвания и на други народни представители, за да получите в най-голяма степен яснота за идеите и предложенията на г-н Семерджиев.

Копие на изказванията на народния представител Руслан Семерджиев в парламентарните комисии не можем да Ви предоставим, защото съгласно Закона за Националния архивен фонд, документите от дейността на Тридесет и шестото Народно събрание вече са предадени за съхранение и използване в Централния държавен архив, гр. София, ул. „Московска“ №5. Само там могат да се прочетат и проучат тези документи.

Изпитваме огромен респект към благородното дело, с което сте се заели на вашата достолепна възраст. Желаем Ви крепко здраве и успех. С радост ще Ви помогнем, в случай, че имате други въпроси.

Приложения: Съгласно текста.

ГЛАВЕН СЕКРЕТАР НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ: ИВАН СЛАВЧОВ

София 1169, пл. „Народно събрание“ №2. тел. 939–39, факс: 981-31-31

Извадки от стенограмите от пленарни заседания на Тридесет и шестото Народно събрание на Република България

Дебати от първо четене на законопроекта за връщане на отнето държавно имущество

10/12/1991

ПРЕДСЕДАТЕЛ СТЕФАН САВОВ: Думата има господин Семерджиев.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: Много съм благодарен на господин Вълканов, че той напомни как Българската комунистическа партия се беше сраснала с държавата. Той напомни как тази партия наистина беше собственик на цялата държава. И ни прочете съответните членове на бившата Конституция.

И аз си задавам един такъв въпрос — всички ние знаем, когато един собственик фалира, какво става с неговата собственост. След като той не може да плати, то тази собственост му се отнема.

И аз моля уважаемите депутати от лявата страна, когато излизат да защитават своята собственост, нека защитят 12-те милиарда долара дълг на държавата, който те и тяхната партия натрупаха. И те са длъжни да ги изплатят, защото в една нормална държава, а ние ще станем такава и ние вече ставаме, който пие и яде, той плаща. А вие имате да плащате, господа!

И още един малък въпрос — тук непрекъснато се спекулира, че даденият проблем трябва да бъде решен в съда. Аз питам, миналата година — притежавам документ от 13 ноември 1990 г., подписан от заместник-председателя на Висшия партиен съвет на БСП, който дава разяснение какви сделки и прехвърляния са направени с имущества на общините в София, с партийните имущества. И в заключение казва следното (цитирам): „Разбира се, всичко това са предварителни стъпки. Цялостното решаване на въпроса за имуществото на БСП ще се реши от Народното събрание. Вярвам, по достоен и справедлив начин“.

Аз питам — кога си сменихте мисленето? Когато искаха да ви съдят, вие искахте Народно събрание. Сега, когато сте в Народното събрание — искате да ви съдят.

Дебати по ЗИД на Закона за Висш съдебен съвет

18/12/1991

ПРЕДСЕДАТЕЛ СТЕФАН САВОВ: Чухте предложението на господин Хубенов — да се четат всички текстове по закона. Това е процедурно предложение. Има ли оратор, който да се противопоставя на това процедурно предложение?

Думата има господин Семерджиев.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители! Противопоставям се на процедурното предложение по следните съображения: имахме достатъчно време да разгледаме предложения законопроект. Естествено е, който е искал да вникне в неговото съдържание, да е разгледал и действуващия до момента закон.

Това процедурно предложение според мен е направено само с една-единствена цел — да се спъва работата и да се губи време.

Заключително изказване по гласуването за избор на членове на Надзорния съвет на Агенцията по приватизация

17/06/1992

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Благодаря ви, господин председател! Аз много съжалявам, че господин Луканов излезе и няма да може лично да чуе, но предполагам, че по радиоточките в коридорите може и да разбере от кои дупки излязоха всички тези хора, които са симпатизанти и членове на Съюза на демократичните сили.

Аз лично съм бил в дупки, за разлика от него, който обикаляше палатите, строеше палати и живееше в палати, обикаляше посолствата на Република България в целия свят и то не със свои пари, а с парите на народа.

АТАНАС ПАПАРИЗОВ (ПСБСП, от място): А Стоян Ганев с кои пари обикаля?

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Вярно е, господин Папаризов, аз съм бил в дупки като строителен инженер на много обекти на страната. Бил съм в дупки, защото те са представлявали тунели. И много са хората, които строяха дупки. За съжаление, много и още повече са тези, които партията на господин Луканов вкара наистина в дупки. Дупки, които не стават за живеене! Дупки, които обиколиха цяла София с пръстен и не само София, а всички големи градове.

Вярно е, че тази същата партия, на която в ръководството беше господин луканов, искаше да вкара целия народ в дупка! Но ние няма да останем в тази дупка!

И накрая бих си позволил да кажа, че имаше едни хора, които излязоха от дупките с оръжие в ръка някъде около 9 септември 1944 г. Те добиха кураж да излязат от дупките, когато дойдоха танковете на Съветската армия в тази страна.

Но българският народ няма да стои в дупките! И той ще измете всички тези, които заслужават, и те ще влязат, ще се скрият сами в някакви дупки, но някои от тях ще бъдат с прозорци с решетки! (Ръкопляскане от мнозинството)

Дебати по ЗИД на закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищно-спестовни влогове.

09/07/1992

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители, уважаеми господа министри! Аз напълно споделям необходимостта от приемането на този законопроект за изменение на Закона за жилищните въпроси и считам, че той е едно постижение на политиката на правителството и на Съюза на демократичните сили като цяло.

Няма да се спирам в подробности по всички предложения, тъй като явно те са обмислени много добре още от самия предложител — Министерския съвет. Искам да обърна внимание само на една корекция, която предлага Икономическата комисия на Народното събрание. Това е корекцията, отнасяща се до §4 на действащия до момента закон.

Всички знаем какво се случваше с ведомствените апартаменти, построени по различни поводи из цялата страна. Късното приемане на закона и краткият срок, който беше даден на служителите в предприятията и фирмите да подадат молби за закупуване на ведомствените жилища, не дадоха възможност на голяма част от хората да получат това, което по принцип и по право може би им се полага. Защо казвам, че им се полага? Защото в тези жилища бяха настанявани работници от съответните предприятия. Те със своя труд са дали част от средствата за построяване на тези жилища.

Знаем, че най-хубавите и най-добрите апартаменти от ведомствата бяха раздавани не по нормалния начин, а бяха раздавани на номенклатурата. Сега в тези жилища останаха хора обикновени, които получават ниски заплати и нямат възможност да закупят нови жилища, а така, както предлага Икономическата комисия, се предвижда за тези служители, които са получили и са настанени във ведомствени жилища към датата 4 март 1991 г., също да се даде възможност да закупят апартаментите по старите цени.

Аз мисля, че това е едно много справедливо предложение. Защитавам го с пълна убеденост, че това е един много справедлив акт, който ние ще извършим. И призовавам всички вас да подкрепим предложението на Икономическата комисия.

Благодаря ви за вниманието!

Дебати по законопроекта за възстановяване на собствеността на недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май — септември 1989 г.

16/07/1992

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Уважаеми колеги народни представители! Аз взимам думата по следната причина. Този законопроект, наистина, както каза господин Ходжа, беше много подробно и внимателно разглеждан в Комисията по правата на човека. Какъв е обаче резултатът?

Аз се страхувам, че тук липсват хората, които определено, умишлено заблуждават една част от българското население, българските граждани, каква е целта от приемането на този законопроект.

Колегите преди мен изказаха много от нещата. Защото основното, което аз виждам в тази срамна на времето постъпка на правителството и на Българската комунистическа партия чрез изгонването на част от българските граждани извън границата и отнемане на тяхното имущество беше тяхното лично облагодетелстване. Но от справките, които ние получихме и разгледахме в изпълнение на 170-о Постановление на Министерския съвет, стана ясно, че една голяма част от жилищата, принадлежали на български граждани, насилствено изселени от България, са раздадени на други български граждани, които реално са имали нужда от жилища и са били крайно нуждаещи се.

В този смисъл аз вземам думата, за да изкажа по тези микрофони съображенията, които бяха изказани и приети в Комисията по правата на човека, за да чуят хората, и за да не се спекулира с това, че сега — виждате ли — Народното събрание ще отнеме раздадените жилища на крайно нуждаещите се хора.

Аз не съм юрист, но предлагам на колегите юристи от Законодателната комисия да направят така, че да гарантират крайно нуждаещите се български граждани, получили по законен път отнети жилища от други български граждани, да не бъдат засегнати по никакъв начин. Да бъде ясно, че няма да има засегнати български граждани.

В същото време обаче аз изказвам следното положение: че на тези, които отнеха най-хубавите жилища от българските граждани от турски произход, използвайки своето служебно положение и се обогатиха по този начин, то в закона да влезе такава разпоредба, която да отнеме тези жилища от незаконно придобитите притежатели в момента и да ги върне на техните истински притежатели — принудително изселвани български граждани от турски произход. Тоест, с този закон да се възстанови справедливостта и да бъде наказана номенклатурата, която по този начин е станала крадец на чужда собственост.

И най-накрая имам едно предложение, което би следвало да се разгледа от Комисията по бюджет и финанси:

Какво се оказа от разглеждането на работата, която е извършена от общинските съвети във връзка със 170-то Постановление на Министерския съвет? Една от основните слабости е финансовото неосигуряване на възстановяването на собствеността или обезщетяване със собственост на български граждани от турски произход. И тъй като знаем, че постановленията са нормативни актове, които много често и много по-лесно могат да бъдат изменяни, отколкото един закон, затова предлагам в закона в окончателния му вид финансовото обезщетение на гражданите от турски произход да бъде решено.

Така че да има едно спокойствие, една увереност в тези хора, че действително ще получат обезщетение за отнетата им собственост.

Благодаря ви за вниманието!

Изказвания по второто четене на законопроекта. „ЗАКОН за допълнителни изисквания за дейността на научните организации и Висшата атестационна комисия“

10/09/1992

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: … Господин Семерджиев, нямате време за изказване. Само една минута.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Тя ще стигне.

Аз искам да се противопоставя на предложението на господин Божинов за ограничаване на обхвата на закона, съгласно чл. 2 от предложения законопроект. И ще ви кажа защо.

Господин Божинов, вие самият заявихте, че въпреки всички старания на Българската комунистическа партия… (шум в залата, реплики от опозицията)

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Има още три минути. Много ви моля. Аз гледам по моя часовник… Репликите ще ги оставим за сряда.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: … да развие българската наука, има изключително малко изобретения в тази страна. И вие самият казахте, че се броят на пръстите на едната ръка. Защо?

ГЕОРГИ БОЖИНОВ (встрани от микрофоните): Подменяте ми думите. Не изобретенията, а открития. Откритията в България са три.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: Открития, открития, да. Благодаря за уточнението!

Защо обаче се получи само така, че има толкова малко открития в българската наука? Защо? Защото системата на издигане на българските научни кадри беше порочна и установена от Българската комунистическа партия. (Шум в залата, реплика „браво“).

И ето тук (показва някакъв документ) аз нося един документ, който казва следното: „Основни изисквания и процедури при издигане и развитие на научнопреподавателските и изследователските кадри във ВМЕИ «Ленин»“. Един технически университет, кръстен на името на един международен бандит и престъпник. (Шум в залата, реплики от опозицията)

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Господин оратор, много ви моля. Ще продължите…

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ:… И какво е главното съображение в тези основни изисквания и процедури:

„Издигането на тези научни кадри да бъде последователното и неотклонно прилагане на класово-партийния подход при подбора на кадрите“. Това е много научното определяне и издигане на учени, способни и т.н.

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Господин Семерджиев, много ви моля.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: „Главната отговорност за кадровото издигане и развитие на научнопреподавателските и изследователските кадри…“

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Не искам да ви прекъсвам, но много ви моля.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: … „носят съответните партийни органи, партийни групи и първични партийни организации.“

Къде тук става дума за научни способности, за някакво необходимо най-малкото образование? Дори и за това не става дума.

Какво е другото основно изискване? „Да е бил и да е на изборна работа в партийната, комсомолската или друга обществена организация или на ръководна административна работа на ниво факултет с положително“…

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Господин Семерджиев, много ви моля. Обещахте две минути.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: И съвсем накратко: „Документите на кандидатите, които искат да бъдат издигнати, се разглеждат в партийната група, която предлага, кои от кандидатите се допускат за участие в конкурси“.

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Оставете време за съобщенията.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: Ето механизма, по който беше унищожена българската наука…

СТОЯН РАЙЧЕВСКИ (от място): И интелигенция.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: … И ако има някакъв портрет, както госпожа Величкова каза, че ние сменяме политическия портрет на българската наука, да, сменяме го. Сменяме и ще махнем този портрет на некомпетентната наука в България.

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР; Господин Семерджиев, много ви моля.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: И ако някой, някога е унижавал българските научни работници, то това бяхте вие, членовете на бившата комунистическа партия. (Единични ръкопляскания от мнозинството).

Дебати по Кодекса на труда

01/10/1992

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Благодаря ви. Има думата господин Руслан Семерджиев.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Аз вземам думата, понеже при предложението, което направи господин Манев за работниците в горските стопанства, между редиците се чу някакво недоволство. Искам да ви обърна внимание, че това е един много сериозен въпрос и с огромно желание подкрепям предложението на господин Манев. Защото това наистина са работници, които в мнозинството си са пенсионери. Те работят при изключително тежки условия, в планината, на голямо разстояние, без подслон при дъжд и сняг и при всякакви други атмосферни и неприятни условия.

Затова ви моля всички от името на хората, които работят в планината, а знаете, че там останаха изключително пенсионери, особено във високите части на планините, където селата са малки, с много малко хора. Те просто нямат никакъв интерес да отидат и да работят в тези стопанства, тъй като при тази удръжка се получава едно възнаграждение от порядъка на 200 — 250 лв. — нещо, което в никакъв случай не може да заинтересува един пенсионер да отиде да работи тази тежка работа.

Затова молбата ми, особено към моите колеги от СДС, защото там се чуха повече неодобрителни възгласи, е да подкрепят това предложение. Това е един изключително справедлив акт.

[…]

МИЛЕН ПЕНЕВ (СДС): Аз ще бъда съвършено кратък. Искам да подкрепя направеното от господин Маньо Манев предложение, подкрепено и от колегата Семерджиев — да се разшири действието на предложената разпоредба и в областта на горското стопанство. Не мисля да губя времето на пленарната зала, тъй като колегата Семерджиев се аргументира.

Искам да се опитам, колеги, да ви убедя, че действително условията на труд в този отрасъл са много тежки и фактически, ако ние не възприемем така направеното предложение, няма реални кандидати, млади хора, които да работят в тази област и преди всичко в областта на залесяването.

Що се отнася, господин председателствуващ, за писменото предложение, би трябвало Законодателната комисия или специализираната комисия да избистри конкретния текст и тогава вече ние ще го внесем писмено. Благодаря ви за вниманието!

Дебати по Кодекса на труда

08/10/1992

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Уважаема госпожо председател, уважаеми колеги! Моето предложение по чл. 178 е в следния вид:

„Ал. 1. Забранява се компенсиране на платения годишен отпуск с парични обезщетения до изтичане на срока по ал. 4 на чл. 176, освен при прекратяване на трудовото правоотношение.“

Това е едно условие, което съществува и досега и няма да давам коментар по него.

Новото, което предлагам, е в ал. 2 и ал. 3. „Работникът или служителят има право да получи парично обезщетение за платен годишен отпуск преди изтичане на срока по ал. 4 на чл. 176 по негово искане и със съгласието на работодателя.“

Какви са мотивите? Мотивите са, че в досега съществуващата уредба има изрична забрана за получаване на парично възнаграждение за годишен отпуск при условие, че работникът продължава да работи в едно и също предприятие или фирма. След изтичане на 3-годишния срок работникът губи правото на обезщетяване на един неизползван платен годишен отпуск. Аз считам, че това е едно нарушение на правото на работника сам да решава как да употреби полагаемия му се по право годишен отпуск. Тоест, да се даде възможността на самия работник със свое волеизявление да прецени дали да ползва този годишен отпуск или да получи за него съответствуващо възнаграждение.

Знаем каква е идеята за изричната забрана за изплащане на парични средства за годишен отпуск. Това е гаранцията, че работникът трябва да употреби този отпуск за възстановяване на своите сили и т.н., тоест за възстановяване на работната сила. Но в едно демократично общество все пак би трябвало да има възможност, да има гаранция, от една страна, че този отпуск ще му бъде гарантиран от работодателя, от друга страна, работникът сам да реши дали има нужда от ползването на този отпуск или няма. В този смисъл предлагам и ал. 2.

И за да бъде по-сигурно, че работодателят във всички случаи в рамките на 3 години ще осигури ползването на платения годишен отпуск по желание и взаимно споразумение с работника, предлагам ал. З, която е формулирана по следния начин: „След изтичане на срока по ал. 4 на чл. 176, работодателят компенсира неизползвания платен годишен отпуск с парично обезщетение в троен размер, ако неизползваното на отпуска е по негова вина.“ Тоест, една допълнителна гаранция, че работодателят е длъжен да осигури ползването на отпуска по желанието на работника.

Благодаря ви за вниманието.

Дебати по законопроекта за акцизите

18/02/1993

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Аз искам да взема думата и да се спра на един момент в Закона за акцизите и по-специално за тарифата за акцизите — приложение №1, нещо, за което досега само се намеква, но не стана много ясно за всички за какво стана дума.

Първо, аз бих искал да кажа, че този закон не бива да се коментира само като средство за напълване на държавния бюджет. Този закон играе и много съществена роля, като създаване на икономически условия въобще и за производители, и за търговци, и за потребители. И точно в този смисъл искам да разграничим начина на определяне на акциза за някои видове стоки, които са включени в приложението. Имам предвид, че за алкохолните напитки и леките автомобили много по-сполучливо би било акцизът да се определя не върху стойността на тези стоки, а по някакви натурални показатели. И аз ще се спра какви биха могли да бъдат те и защо предлагам такъв начин на процедиране.

Това е било преди години в България, така е и в Западна Европа, и в Съединените щати. Алкохолните напитки се облагат с акциз на литър градус или на литър чист алкохол. Какво имам предвид?

Първо, това създава по-добри условия за събиране акциза, защото той става много по-лесно определяем за данъчната администрация. Спираме да се интересуваме колко струва една ракия, някакъв вид ракия, а всички ракии от 40° в цялата страна имат еднакъв акциз. Много лесно става за определяне на акциза на внасяните алкохолни напитки. Знаем, че има известни стандарти, които вече са придобили доста голяма гражданственост и не само у нас, но въобще по света, категориите спиртни напитки обикновено са с еднакъв градус. Например ракиите, уискито, водката, този тип високоалкохолни спиртни напитки се правят около 40°. Тоест за един митничар ще бъде много лесно каквато и да е високоалкохолна напитка да мине през границата, да му бъде ясно колко ще бъде акцизът. В същото време това ще предпази и някои нечестни опити да се излъже в цената на внасяната напитка чрез фалшиви фактури и други подобни начини, които използват черните вносители.

Друго съображение, което бих изтъкнал, че това ще създаде един стимул за качество у производителя. Тоест разликата в цените на еднакви по градус напитки ще бъде по-малка, отколкото ако се определя акцизът върху стойността.

Например една хубава ракия ще струва 40 лв. и е 40°. Друга ракия, която няма същото качество, но е много по-евтина, ще струва 30 лв. да кажем. И ще се харчи повече, но тя е некачествена. Тоест ние ограничаваме достъпа на качеството до пазара и до човека, който, както каза господин Русев преди мен, аз не съм на мнение, че ние трябва да разграничаваме лукса за богатите, а за бедните да остава евтината и некачествена стока. Напротив. Ние трябва да направим лукса достъпен и за средния, и за бедния човек. Какво ще стане? Ако разликата в цената на две еднакви ракии бъде близка и е малка, то естествено ще има стимул да се купува по-качественото и този, който произвежда некачествено, ще бъде принуден от пазарните условия да повиши качеството на своята стока.

Същото нещо важи и за автомобилите. И това, което се каза за разграничаването на автомобилите на луксозни и нелуксозни, много по-лесно ще бъде ако акцизът се определя на конска сила. Защо? Естествено тези луксозни автомобили са с конски сили няколко пъти повече, отколкото нормалните или достъпните за обикновения човек автомобили. И разликата в цената естествено ще бъде голяма. Но ние имаме интерес в същото време от един клас автомобил да внасяме по-качествения автомобил. Сега в момента, ако искаме да внесем една „Лада“, тъй като тя струва някъде около 6000 долара, ще получи съответно по-малък акциз. За същия клас едно „Пежо“ ще струва 9000 долара и ще стане два пъти по-скъпо за един българин да си купи „Пежо“, а ще купи „Лада“. А защо, когато знаем всички… Аз не искам да обиждам производителите на „Лада“, нека да се постараят да направят автомобила си като „Пежо“, но по-добре в България да има „Пежо“, отколкото „Лада“, защото, от една страна, даваме качеството на потребителя, от друга страна — ефектът от използването на такива автомобили е много по-голям и в други сфери на стопанството и икономиката.

КРЪСТЬО ТРЕНДАФИЛОВ (от място): Дали ще е в кубатура или в конски сили — няма особена разлика.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: Не е едно и също. Аз говоря за кубатура. Съгласен съм — говоря за натурален показател. Да не е върху цената. Защото цената виждате, че е много различна.

И последното, което искам да обоснова, това, което предлагам, е, че в същото време ние трябва да осигуряваме продаваемост на тези стоки независимо дали са луксозни, полулуксозни или не. Защо? Защото няма никаква полза от това, че една скъпа напитка или една скъпа кола ще бъде обложена с голям акциз след като тя няма да се продаде. Няма да има и такъв внос. По-добре да се внесат повече напитки с по-малко стойност, които да бъдат продаваеми. Ще ви дам следния пример. Една бутилка уиски сега ако струва 300 лв. и се обложи върху стойността си, тя ще нарасне някъде от порядъка на 800–1000 лв. Тогава кой ще си купува уиски? Никой няма да си купува. Но няма и да влязат пари в бюджета, ако не се консумира уиски. А ние не можем да си затваряме очите и трябва да се стремим нашите граждани да пият такова, каквото искат. И то да пият качествени напитки. Тук дори може да се погледне и от здравна гледна точка. Знаете, в Русия преди известно време имаше режим за алкохола и в момента, в който станаха толкова скъпи напитките, се появиха много поражения върху населението от некачествени и долнопробни напитки. И това доведе до увеличаване на много заболявания.

Аз ще направя и конкретно писмено предложение. Надявам се, че доста от колегите ще подкрепят тази идея, защото тя се прилага в напредналите страни и аз считам, че поне е полезна и с удоволствие бих я обсъдил с членовете и на Икономическата комисия, и на Бюджетната комисия в по-големи подробности.

Благодаря ви за вниманието.

По Законопроекта за разсекретяване на досиетата на всички народни представители

02/12/1993

ПРЕДСЕДАТЕЛ СНЕЖАНА БОТУШАРОВА: Господин Руслан Семерджиев има думата за реплика.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (СДС): Искам да направя една реплика на госпожа Младенова и да я помоля да ми отговори на няколко въпроса в рамките на 2 минути.

Първо, тук въпросът не стои за разкриване на всички досиета на секретните служби, това трябва да бъде ясно за всички. Искам да попитам какво общо има външното разузнаване с народните представители, стоящи в тази зала? И тъй като аз мисля, че уважаемите гости на нашето заседание, представители и ръководители на тайните служби са експерти и те имат право да дават своето мнение в съответните комисии, нека господата двама министри да отговорят какви са интересите на българското външно разузнаване в залата на Народното събрание. Тук става дума, че не може да има интереси на разузнаването, дори на контраразузнаването към изпълняващите длъжност „народен представител“ и висшите длъжности в управлението на държавата. Нека те си вършат своята работа там, около тези длъжности и да следят като контраразузнавачи и разузнавачи какво става в управлението на страната, но самите хора, самите министри, самите народни представители, аз считам, че не могат да бъдат членове или служещи, или сътрудничещи по някакъв начин извън служебните им задължения на тайните служби.

 

[…]

 

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: Уважаема госпожо председателствуваща, уважаеми народни представители, уважаеми министри и уважаеми гости!

От това, което чухме, от изказването на…, лично мое уважение към министрите, аз обаче искам да кажа, че съм дълбоко неудовлетворен от всичко това, което чух.

РЕПЛИКА ОТ БЛОКА НА БСП: Това е твоя работа.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: Моя работа е, разбира се.

Първо, оказа се, че това, което се твърдеше преди два дни или вчера вечерта, че тука някой иска да разруши службите, не е истина. Защото те са разрушени от един човек, който се казва ген. Атанас Семерджиев. И той е член на БКП. Никога не е бил на СДС. (Шум и реплики от блока на БСП)

А също, искам да ви кажа, забравих да направя декларацията, че нито съм служил, нито съм сътрудничил. (Реплики от блока на БСП) на всичките бивши структури на Държавна сигурност. (Шум и реплики в блока на БСП)

ПРЕДСЕДАТЕЛ СНЕЖАНА БОТУШАРОВА: Може ли, не коментари от този род?

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: И господин ген. Семерджиев не ми е роднина. И това да ви кажа, да сте спокойни. (Шум и реплики в блока на БСП)

Значи, първата теза, че някой иска да разруши службите, не е истина. Оказва се, че 95 на сто от службите са разрушени от БКП. (Реплики от блока на БСП)

Втората теза, за която стана дума и въпросите, на които никой не отговори, защото, тука, повтарям, и в двете решения, които са предложени за обсъждане и в законопроекта на господин Марков, става дума за народните представители. Не става дума за службите. Тук се коментира, извинявайте, и двамата министри, вие говорихте за добрата работа на службите, която аз съм убеден, че трябва да продължи да бъде. И трябва да има едни служби, които да работят добре.

Но аз ви зададох преди малко, под формата на реплика към госпожа Младенова въпроса — кажете ми какви са интересите на службите, тука, в Народното събрание, да има техни сътрудници и агенти? (Ръкопляскания от депутатите в блока на СДС, „Браво! Браво!“)

И става дума и за по-нататъшни, разбира се, не само тия, които сега са тука, ами които ще влязат и в следващото Народно събрание.

Аз ви предлагам тези, които са агенти, да си отидат да си вършат работата в разузнаването извън страната, не в Народното събрание. (Ръкопляскания от блока на СДС, весело оживление)

И може да им дадем един период от време да си подадат молби да ги изпратят командировка в чужбина някъде, да не им се разкрие мрежата. (Реплики от блока на СДС)

И накрая, искам да кажа още един въпрос. Тук се каза, че досиетата били унищожени и нямало начин да се намери кой е бил сътрудничил на Държавна сигурност и кой не е.

Аз твърдя, че това не е истина. Защо? Защото опитът от службите, от комисията в бившата ГДР, която разсекретява досиетата на ЩАЗИ, ние го познаваме. Ние не сме дошли от някъде си и не сме толкова баламурняци, за да не знаем как става тая работа.

РЕПЛИКА ОТ БЛОКА НА БСП: Точно така! (Весело оживление в блока на БСП)

Да, така е. Ако това е истина, ако е истина, че всичко е унищожено, това означава, че Държавна сигурност е била баламурска организация. (Смях в блока на СДС) И не си е свършила работата както трябва. И сега, ако разкрием някои нейни агенти, ние няма да увредим нищо.

А ние много добре знаем, че тези унищожени досиета са оставили в архивите достатъчно данни, за да се каже точно каква е истината, кой е бил сътрудник и кой не е. Това го има. Или ще признаете, че Държавна сигурност е била някаква глупава история, тогава ще отворим на тези всичките глупави хора досиетата и няма да навредим на никого, или ще признаете, че има наистина една жестока организация, която е тормозела тази държава и този народ и ще намерим вътре в нейните архиви хората, които са й помагали. (Бурни ръкопляскания в блока на СДС, възгласи „Браво!“)

По процедурата на гласуване

28/07/1994

Господин Семерджиев, имате думата.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (ПСН): Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! От името на Парламентарната група „Независимост“ оспорвам гласуването. Не бяха изтекли три минути. Вие прекратихте, без да предупредите за това.

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Трите минути важат само за първото гласуване.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ: Не е вярно, господин председател. Има правилник.

ПРЕДСЕДАТЕЛ КАДИР КАДИР: Бяха много предложенията. Може да има грешка.

Моля, режим на гласуване. Ще прегласуваме предложението.

По създаването на Парламентарен съюз „Нов избор“

29/07/1994

ПРЕДСЕДАТЕЛ АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ:

Постъпило е писмо до председателя, с което петима народни представители, а именно: Иван Пушкаров, Свиляна Захариева, Руслан Семерджиев, Петко Гинев и Атанас Велчев уведомяват, че напускат Парламентарния съюз „Независимост“ в съответствие с чл. 15, ал. 3 и чл. 13, ал. 3 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. По този начин Парламентарният съюз „Независимост“ престава да съществува. И правилно, защото не може да има независими хора. Всички сме зависими от промяната.

Същевременно е постъпило писмо, с което се съобщава за създаването на Парламентарен съюз „Нов избор“ в съответствие с чл. 13 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, като е приложен протоколът с решението за създаване на този парламентарен съюз, съдържащ и политическата ориентация и платформа. В този парламентарен съюз влизат десет народни представители: Димитър Луджев, Радка Василева, Велислава Гюрова, Стефан Божилов, Красимир Найденов, Иван Пушкаров, Свиляна Захариева, Петко Гинев, Атанас Велчев и Руслан Семерджиев.

За съпредседатели на парламентарния съюз са избрани народните представители Димитър Петров Луджев и Иван Николов Пушкаров, а за техни заместници — Стефан Божилов и Руслан Семерджиев.

Аз моля един от ръководството на Парламентарния съюз „Нов избор“ да заповяда на трибуната на Народното събрание, за да представи накратко политическата ориентация и платформа на съюза.

РУСЛАН СЕМЕРДЖИЕВ (ПСНИ): Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Новият парламентарен съюз „Нов избор“ е образуван в съответствие с политическия съюз между партиите Център за нова политика и Сбор за демокрация, нещо, за което предполагам, че сте наясно и че сте чули. Той има сериозна програма за действие… да, за разлика от някои малки комунисти, които се обаждат от лявата страна.

Искам да съобщя, че ние се обединяваме около принципи, които защищават либералните идеи и практика в политическия живот и, най-кратко казано, става дума за следното.

Ние сме за многопартийна политическа система, основана на конкуренцията, а не на конфронтацията в политическия живот. Авторитетна, силна и честна изпълнителна власт, гарантираща сигурността на българските граждани и семейството. Ние сме за стабилност на държавните институти и ефективно разделение на властите. Ние сме за президентска институция, която да бъде действен гарант за демокрацията в България. Ние сме за публична администрация, нормативно уредена и защитена на базата на професионални критерии, а не политически борби и симпатии. Ние сме за нова честна избирателна система, избирателна система със силен мажоритарен елемент, който да спре надигащата се партокрация. Ние ще защитаваме в политическия живот и 36-то Народно събрание нова и модерна икономическа политика, основана на ускорено преструктуриране на собствеността, ускорено инвестиционно и търговско интегриране със световната икономическа общност. Политика на стимулиране на частния сектор в икономиката на страната чрез данъчни, кредитни, митнически и други облекчения, насочени към укрепване на средното съсловие като гаранция за развитие, стабилност и добър живот.

Ние сме за политика на социална сигурност, намаляване на безработицата, обвързване на социалните осигуровки и социалните помощи с пазарни механизми.

В нашата платформа ние ще защищаваме и ще подкрепяме и с нашите действия българската култура и наука, образованието, църквата, за един свободен, независим и достоен духовен живот.

Парламентарният съюз „Нов избор“ е за външна политика и съвременни въоръжени сили, отбранителна доктрина, които гарантират националната сигурност и запазване на българщината.

Уважаеми колеги, аз се надявам, че в това Народно събрание ние сме показали, че можем да работим конструктивно и ще се противопоставим чрез своите идеи и ще защитаваме нашата платформа. Надявам се, че ще срещнем, така както ние се обръщаме към всички вас колегиално, съответното уважение към нас.

Благодаря ви за вниманието.

Към колегите народни представители от 36-то Народно събрание на Република България

Госпожи и господа народни представители,

Ние, депутатите, подписали настоящото обръщение, сме убедени, че 1994 година може и трябва да стане година на поврат към политическа и икономическа стабилизация, да положи началото на излизане от дълбоката криза на обществото. Но съвсем не е изключено партийни сметки и предизборни страсти да я превърнат в още една загубена за реформите година. Това би имало наистина драматични последици за бъдещето на България.

Времето за отлагане на трудните решения се изчерпа. Нямаме право на нито един загубен ден. Корупцията се разраства, авторитетът на институциите ерозира, сигурността на отделните граждани и на страната е застрашена, периметърът на управляемите процеси се смалява. От това печели само тънък слой от стари и нови спекуланти. Губят всички останали. Чувството за безизходица предизвиква растящо недоволство, неверие в реформите въобще и настроения за връщане към старата командна и уравнителна социално-икономическа система. Мнозина се отдадоха на самоохулване и самосъжаление. Българският дух, българската наука и култура не заслужават участта да бъдат затривани от безпаметни хора.

Категоричното желание за поврат към реформи в интерес на голямото мнозинство у българските граждани отчетливо звучи днес в обществото независимо от „цвят“, възраст, професия. И в града, и в селото.

Но има една стихия, която е в състояние да надвие дори еднозначните предпочитания на огромното мнозинство от хората. Това е партизанщината. И друг път в българската история интересите и маниите на партийни котерии, на клики и личности, болни за власт, са подривали националния интерес, довеждали са страната до ръба на пропастта.

Днес тази опасност се надига с нова сила. И в двете основни политически сили — СДС и БСП — достатъчно влиятелни кръгове виждат политическото си бъдеще на основата на противопоставянето, на сблъсъка, чрез който едната по-ярко се откроява на фона на другата. Този „модел“, съчетан със задкулисни маневри, интриги и манипулации, прави парламента непродуктивен и срива остатъците от неговия авторитет.

Госпожи и господа народни представители, днес въпросът за България не е дали да тръгне надясно или наляво, на изток или на запад. Днес въпросът е дали ще вървим напред към едно действително демократично и икономически конкурентоспособно общество или ще потъваме в анархия и бедност.

Като споделяме убеждението, че през тази година парламентът има да изпълни мисия с трайно значение за бъдещето на нашия народ и на страната ни;

като имаме предвид, че България се намира пред решаваща фаза на преговорите за външния дълг, което ще ни даде отсрочка от 5 до 7 години за съживяване на икономиката;

като оставаме верни на положената от нас клетва пред българския народ;

като се обявяваме против опитите да се търгува с интересите на България и българската нация заради вътрешнопартийни интереси,

НИЕ ПРИЗОВАВАМЕ всички народни представители с чувство за отговорност пред отечеството си:

1. Да се противопоставим на всякакви опити за блокиране работата на Народното събрание.

2. Да не допуснем Народното събрание да стане заложник на политическата партизанщина.

3. Да противодействаме на подклажданата от партийните централи война между държавните институции.

4. Да работим единствено по законите, осигуряващи действителна реформа на икономическата и политическа система в България, националната сигурност и социалната стабилност на българското гражданство.

Националните интереси на България не са едноцветни. Опитите от последните години показаха убедително, че няма една политическа сила в страната, която е способна сама да извърши реформите.

Затова, уважаеми колеги, отправяме към вас

АПЕЛ ЗА ПАРЛАМЕНТАРНО СПОРАЗУМЕНИЕ

за приемането на необходимите закони и решения по следните жизненоважни проблеми:

— националната сигурност;

— външния и вътрешен дълг на страната;

— държавния бюджет и местните финанси;

— социалното и здравно осигуряване, заетостта, социалното подпомагане;

— ускоряване на приватизацията и разширяване на формите за нейното осъществяване;

— аграрната реформа;

— гаранции и стимулиране на частния сектор в икономиката на страната.

Тези проблеми не се поддават на степенуване. Но успешното им решаване изисква друга нагласа, друга организация на нашата работа в парламента.

Предлагаме това парламентарно споразумение, защото всички ние, народните представители, сме длъжни:

Да укрепим българската държавност, като пресечем тенденциите на неуправляемост.

Да работим така, че да възстановим доверието на гражданите към Народното събрание като върховна държавна институция, защитаваща именно техните, а не нечии други интереси.

Да работим така, че да възстановим доверието на българина в демократичния процес като единствено възможен за намиране на най-верните и трайни решения по основните национални проблеми и за приобщаването ни към Европа и света.

Да гарантираме законовата основа за работата на изпълнителната власт, без която нито едно правителство не би могло да действа ефективно и енергично.

Да осигурим необратимост на прехода към гражданското общество и пазарната икономика.

Да гарантираме стабилността на държавната администрация и държавните служители със закон.

Да гарантираме онази социална сигурност, която ще затвърди вярата в предимствата на демократичното общество.

Да работим за осигуряване на международния авторитет на България.

Нека мнозинството в полза на разумната алтернатива в този парламент съединим усилията си в името на България, на нейните днешни и утрешни интереси!

Подписано от Руслан Семерджиев, втори в списъка с имената на подписалите народни представители.

 

 

ИВАН ПУШКАРОВ, след прочитане на Обръщението:

Този документ е подписан и разработен от 65 народни представители, както казах, от следните групировки: от независимите депутати, от Новия съюз за демокрация, от ОСД, от ГОР и от ДПС.

 

 

Искам накрая само няколко думи, за да завърша. В историята има много примери, когато политически противници, политически партии и политически опоненти са намирали сили да надмогнат своите политически пристрастия. Един от най-хубавите примери в това отношение е Великата китайска стена. Тя е изграждана 350 години. В продължение на тези 350 години са се сменили над 30 императора. Половината от тях са били убити от своите приемници. И въпреки това Великата китайска стена е построена, защото тя е представлявала сигурната бариера срещу нападенията на хуните, на варварите срещу Китай.

Аз мисля, че ние можем да поставим началото на изграждане на такава китайска стена срещу реставрацията.

Благодаря ви. (Ръкопляскания от средата на залата).

08/02/1994

http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/4/ID/1375

Руслан Семерджиев
Предизборните послания на Руслан Семерджиев през 1997 година

ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ ’97

23. МИР

София

Обединение за национално спасение

Руслан Семерджиев:

За чиста и спокойна София!

За България!

Руслан Семерджиев:

• 43-годишен, женен, с две деца. В часовете на отдих обича да е със семейството си.

• Има висше инженерно образование. Бил е Главен проектант, ръководил е строителство на обекти в чужбина.

• Народен представител в 36-то Народно събрание, член на комисиите по Външна политика и Транспорт.

• Автор на многобройни публикации с икономическа и политическа тематика.

• Владее френски, руски и английски език.

• Съосновател на Либерален съюз „Нов избор“.

• Руслан Семерджиев е работил и работи по големи проекти и обекти в Украйна, Русия, Куба, съвместно със специалисти от Дания, Белгия, Италия и др.

• Като народен представител е един от най-активните законодатели. Вносител на закони за държавния служител и за жилищен фонд за офицери и сержанти от българската армия.

• Като член на Комисията по външна политика е работил за интегрирането на страната в европейските и евроатлантическите структури.

ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ ’97

• Тези избори засягат Вас, Вашето семейство и Вашето бъдеще. Ще бъде избран Парламент, който ще взема решения и ще прави закони, които Ви засягат. С Вашия глас ще изберете Вашия човек в Парламента.

• Тези избори не са „за“ или „против“ промяната. Решението вече е взето. От Вас зависи каква ще бъде промяната.

• Ние искаме здрав разум, конкуренция и разбирателство.

• Ние искаме нова конституция и работещо държавно устройство.

• Ние искаме ниски данъци и проста данъчна система.

• Ние искаме висока цена на труда и съгласуваност със синдикатите.

• Ние искаме модерна, силна и професионална армия.

План 3Х3:

1. Искам честни правила на играта!

• Бърза и законна приватизация.

• Закон за търговете с държавно и общинско имущество.

• Бюджетна дисциплина и закриване на извънбюджетните сметки.

2. Искам сигурност за децата си!

• Гарантирана законова защита.

• Право на самозащита и защита на личната собственост.

• Национална програма за борба с престъпността.

3. Искам да покажа какво мога!

• Инвестиционна политика за създаване на нови работни места.

• Стимулиране на свободната лична инициатива, на частния, малкия и среден бизнес.

• Ускорено връщане на земята и свободен избор на разпореждане с нея.

Това е моят договор с Вас.

Ако сте съгласни, подкрепете ме!

Гласувайте с оранжевата бюлетина!

Руслан Семерджиев
На среща с почитатели — турци в София

Надявам се, че не съм Ви омръзнал днес…

Ще се постарая да не бъда многословен.

Искам да представя пред Вас съвсем накратко моите лични мотиви за участие заедно с Вас в Народна партия Свобода и Достойнство.

От много години… аз за съжаление вече съм доста възрастен, но не се чувствам такъв — чувствам се съвсем млад… Аз съм наследник на стар български род. Моят прадядо е загинал във въстанията за независимост на България. Казвам това, за да чуят много хора в България, че тези, които са се борили за независимост на България, не са били насочени против турците в България. Така съм възпитан аз — наследник на един борец и бунтовник.

Знаех много добре, че това е и завещанието на Левски. Ние с Вас имаме обща съдба. Ние сме наследници на народи, които са населени на тази територия, днес казвайки се България. Всички ние сме възпитани да ценим и да търсим, да се стремим отечеството ни, нашите деца, ние всички да живеем добре, да живеем по братски, да си сътрудничим и да знаем много добре, че това е било и през вековете. Да, имали сме и трудни моменти. И нашите деди са имали трудни моменти. Ние с Вас обаче преживяхме не по-малко страшни, дори много по-страшни години на комунистическото управление. Заедно — трябва да припомня това, което Касим каза — нашите бащи, някои от нас бяха по затворите, дадоха част от живота си, за да бъде България свободна. България — свободна и всички български граждани, които живеят тук, и онези, които са извън страната, да живеят добре и да се чувстват свободни също. Затова аз избрах и този път, освен че познавам много от Вас, освен че познавам и Касим твърде отдавна… Аз не искам да живея във Време разделно. Време разделно трябва да свърши. Има хора, които искат да продължим във Време разделно. Дошло е време да живеем във времето на обединяването, във времето на добрия резултат на общите усилия. И аз съм убеден, че само по този начин може да се стигне до добър резултат… и ние ще го направим. Ще си говорим следващите месеци много за това как ще управляваме страната, защото аз твърдя, че точно тези в един не толкова далечен ден ще управляват България, защото хората ще повярват на честните хора. На честната политика. Ние знаем, че България може да бъде чувствително по-богата и не по-малко богата от другите европейски страни. И това е в нашите ръце, в ръцете на балканското сътрудничество и нашите умения. Ние ще направим онова, което беше казал Левски — Чиста и свята Република. Още веднъж Ви благодаря за доверието и се надявам да се срещаме твърде често и за бъдеще и ще говорим много на тези теми, защото аз разчитам на нашите общи решения, нашите общи обсъждания и включително да покажем на всички българи, че България може да бъде добре управлявана.

Желая Ви успех — личен и всякакъв в живота.

Руслан Семерджиев

Руслан Семерджиев
За чиста и спокойна София с Обединение за национално спасение

Уважаема госпожо,

Уважаеми господине,

 

България днес е унизена. Тя действително не е в първата редица. Заразата на разложение ще иска огромни усилия от всички нас, ще иска да поставим целите твърде високо, за да бъде тя изправена, за да бъдем ние, българите, гордата нация с история от повече от тринадесет века. Една нация, един народ, са готови да понесат лишения и трудности. Но никога в историята този момент не трае вечно. И ние не трябва да си позволяваме още повече трудности, още повече безизходица. Заради нашите деца, нашите внуци, заради самите себе си.

Убеден съм, че има много неща, които политиците трябва да споделят с хората, за да може все пак някога връзката между тях и избирателите да стане по-лесна, по-пряка и по-естествена. Аз вярвам, че правенето на политика не е самоцел, не е само средство за кариера. Нашето Отечество заслужава повече обич, повече грижи, повече всеотдайност, за да се превърне в страната, която всички отдавна желаят. Нашите млади хора искат да бъдат щастливи и ние всички им дължим много от себе си, за да стане това действителност. Много поколения живяхме трудно и като че ли без никакъв добър резултат. Всичко, което излезе изпод ръцете ни, сякаш е обречено да загине. Това не трябва да става. Ние, българите, винаги сме успявали да превъзмогнем беди и нашествия, ние сме твърда и корава нация. Сега не трябва да се оставяме на отчаянието и безразличието.

Дочаканата промяна се превърна в поредната и измамена надежда. Защо? Всички ние си задаваме едни и същи въпроси и сякаш знаем отговорите, но все нещо не достига, за да бъдем щастливи хора. Смачкани сме. От всички страни. Вече се страхувате от следващия ден, защото не знаем с какво ще ни изненада — с ново стряскащо повишение на цените или поредната разтърсваща драма.

Политическите битки, които ни разделят вече толкова години, трябва да свършат. Ние, хората от Обединение за национално спасение, вярваме в това и искаме да го направим. Най-напред помежду ни, след това с тези, които желаят в България да има разбирателство и сигурно бъдеще. Ние знаем, че всички сме различни, но знаем, че има много неща, които, ако направим с общи усилия, животът ни ще стане по-добър, по-ведър и по-щастлив. Различието и разнообразието в нашите възгледи ще бъде двигателят, който ще движи напред усилията ни.

Ние, българите, сме способен народ, ние имаме прекрасно Отечество, ние имаме земя, която може да радва очите ни, ние имаме индустрия, за която много народи могат да ни завиждат; ние имаме млади и амбициозни специалисти, ние имаме опитни и авторитетни професионалисти. Ние, българите, сме били и ще бъдем господари на земите си и България ще бъде пример в Европа и света. Не, това не са само думи. Ние всички знаем, че можем да го направим.

Ние, хората от Обединение за национално спасение знаем какви закони са нужни, за да може да стане бърза промяна за всички — знаем колко да намалим данъците и акцизите, за да станат те поносими за хората, но и да пълнят държавната хазна; знаем, че в управлението трябва да има ясни и точни правила, за да няма корупция и за да има справедливост; без образование и култура всякакъв напредък е немислим и за това има достатъчно средства, независимо от условията на валутния борд; знаем, че всички искат сигурност на улицата, в дома и защита на своята собственост — ние имаме закон за бързи процедури за осъждане на престъпниците, увеличаване и модернизиране на полицията; знаем, че състоянието на армията ни трябва да се подобри и за това ще работим за професионална и модерна армия и нов висок статус на българския офицер; знаем, че без защита на частника няма да има прогрес в България и ще бъдем безкомпромисни в защитата му със закони и всички позволени в парламентарната практика средства; ние сме против безпринципните партийни чистки и ще защитаваме професионализма, но ще подкрепяме и безкомпромисната борба с онези, които крадат и разхищават държавната и обществена собственост.

Управлението на държавата трябва да бъде решително и смело, но в съгласие с най-широки политически и обществени среди. Ние ще намерим сили и средства, за да постигнем разбирателство за управлението на страната с онези, които искат действително добро бъдеще на страната, знаят и могат да поемат тежките отговорности за това.

Да повярваме в себе си, да си повярваме, за да успеем!

С уважение: Руслан Семерджиев

16 април 1997 г., София

Кратки цитати от Мрежата след 11 юли 2013 г.

Изпълнителният политически съвет на Народна партия „Свобода и достойнство“ с голямо прискърбие съобщава, че на 11.07.2013 г. в София внезапно почина нашият колега и приятел, зам.-председателят на партията — Руслан Семерджиев. Неговият богат жизнен и политически опит беше упование на младите му колеги и ние искрено скърбим за преждевременната му кончина.

Руслан Семерджиев е роден в град София. Магистър по хидротехническо строителство от ВИАС. Владее 4 езика. Член на Научно-технически съюзи в България. Управител на „Оптимус 21“.

Зам.-председател на Народна партия „Свобода и достойнство“. Бивш директор в „Енергопроект“ АД. Бивш председател на Съвета на директорите на авиокомпания „Балкан“ ЕАД. Народен представител от СДС в 36-ото Народно събрание на Република България. Съосновател на СДС в жк „Младост“.

Бивш председател на Политически оперативен съвет на Либералнодемократичен съюз. Бивш член на Изпълнителното бюро на Социалдемократическата партия. Съосновател и бивш зам.-председател на Либерален съюз „Нов избор“.

Ръководител и разработчик на десетки проекти с национална и международна значимост. Участник в множество неправителствени сдружения и организации. Женен, с две деца.

http://www.novinite.bg/articles/44115/Pochina-Ruslan-Semerdjiev

 

 

„Днес Руслан не е вече между нас и независимо от политическите ни различия, аз скърбя за неговата преждевременна кончина. Имам чувството, че светът на нашите мъртви става все по-богат и достоен, в сравнение със света, в който сме осъдени да живеем неизвестно докога. Бог да го прости!“, написа в социалната мрежа Александър Йорданов, председател на 36-то Народно събрание.

http://frognews.bg/news_56527/Pochina_Ruslan_Semerdjiev/

 

 

Валентин Дончев към сестрата на Руслан, в социалните мрежи на 11 септември 2016 г.:

Звездичката му завинаги ще блести, защото беше един светъл човек, с чисти помисли и с чест ги защитаваше! Баща ми, Бог да го прости, винаги ми го даваше за пример… Боби, тъгата ни е обща… Руслан завинаги ще остане като светъл спомен от мечта.

Руслан Семерджиев
Да започнем

Интернет е нещо, което трудно може да намери точно определение, освен със сухи технически термини. Защото това пространство съдържа не само резултата на човешкия гений, създаващ невероятни технологии, но съдържа и най-великия стремеж — този за свободата.

Като започвам този нов опит, на първо място искам да изразя възхищението и (блогодаря!) благодарността си към всички онези непознати, които създават непрекъснато повече и по-добри условия за споделяне на свободата чрез магията Интернет. Чрез този блог очаквам да намеря нови приятели и съмишленици, да потърсим заедно повече пътища към истината в политиката, да намерим повече и разнообразни идеи за онази българска политика, която не отвращава и не отблъсква, а която може да стане двигател за осъществяване на въжделенията на тези, които се осъзнават като част от една съвременна, европейска и в същото време помъдряла от опита си Българска нация.

Аз познавам много Българи и вярвам, че въпреки дългогодишните трудности и неуспехи, решенията за напредък и истинска промяна са тук, в България, между нас и вътре в нас. Затова и започвам този разговор. С увереността, че ще намерим пътя, който да следваме заедно — дори и с различни стъпки, с различни мнения, но уверен съм, с една цел — Българите да живеят по-добре, да бъдат горди с постиженията си и да се радват на общите успехи. Ще се опитам тук, на тези страници, да предизвикам разговор по нещата, които ни сполетяха през последните години, наречени „преход“ — участвувах, за добро или зло, твърде навътре в българската политика по време на този злополучен период.

Виждам, че твърде много неща продължават да остават вън от вниманието на главните медиатори в обществото — вестници, радио, телевизия, и това съвсем не е случайно. Твърде много са остатъците от старите навици, твърде много и твърде силни са все още лицата, които не желаят да има свободна България и достойни Българи. За това ще се опитам да преодолея тази „тишина“ именно чрез Интернет.

Разбира се в този разговор, когато става дума за минало, аз ще представям нещата такива, каквито са били според мен, такива, каквито съм ги видял и усетил и ще се старая да бъда достатъчно аргументиран. Когато става дума за днес или бъдещето, то се надявам да има повече нови идеи, не само от мое име — дано да успея да предизвикам дискусии, дори по предложения от бъдещите събеседници. Желанието ми е да предизвикам разговор и обмяна на идеи за това, какво да се прави днес, утре и по-напред. Напредъкът на човечеството се дължи на идеите — грешат онези, които мислят и твърдят, че времето на идеите е отминало. Те просто не могат да виждат напред, а повечето от тях го твърдят, за да плуват на повърхността на посредствеността на временната власт, която притежават в момента.

И така, добре дошли в блога на Руслан Семерджиев!

Да направим своя Нов избор!

http://optimus.blog.bg/politika/2006/12/04/da-zapochnem.28055

Публикувано от Руслан Семерджиев на 04 декември 2006 г.

Руслан Семерджиев
Стрелба по изкуствените патици

В нашия политически живот непрекъснато се пръкват подставени партии, лидери и не толкова лидери. Да замъгляват пространството и да обират гласовете на недоволните от поредната сценка. И защото, ние, Българите не вярваме на себе си, чакаме някой от вън да ни светне. Е, светнаха ни за пореден път с неща, които всички си знаем, но мнозина не искат да повярват. Да повярват на собствената си наивност и се отдават на мераците „някой да оправи нещата“.

Така и с Бойко Борисов. Хубавото в тези истории е, че винаги някой се хваща на въдицата и така дава доказателства за собствената си роля в „патешкия отстрел“. Реакцията по случая Борисов само потвърждава поръчковата му роля да „играе“ дясната алтернатива на червената мафия и като такъв да гарантира оставането й във властта. Разбира се, заедно с поредните „нови лица“, но силно наши хора. Така, както се случва вече 17 години имитирана демокрация, преход или както и да го наречем — време на симулация и грабеж на имане.

Ни в клин, ни в ръкав, уж основните опоненти на Борисов почти единодушно се загрижиха за образа на България, накърнен за пореден път от „лошите американци“, които решават вътрешните си проблеми с нищо незначещия за тях бивш главен секретар на МВР. Сега ще започне едно главоболие за стабилността на политическата система, за отлива и поредното разочарование на избирателя, за „опразненото“ политическо пространство. В което, не дай Бог, се настани някой неконтролиран „елемент“. Социолози и политолози ще се надпреварват да дават мъдри съвети и тежки размисли.

Кметът на София едва ли заслужава много внимание, но ще се напънат да удържи в политиката с цената на всякакви компромиси. Още повече, че предстоят важни избори за Европейски парламент и не по-малко важните за Българите местни избори. Иначе на вятъра отиват много енергия, пари и направени сметки. А време за нова патица няма. След влизането ни в Европейския съюз беше провъзгласен краят на прехода. Очакваше се да настъпи лелеяното от социалисти време на „експертите“ и безкрайното продължение на прехвърляне на топката в политическото пространство, в която игра те, разбира се, да продължат да раздават пасовете.

Несъмнено, обаче, безкрайната имитация е към своя край. Колкото и да не вярват на механизмите на демокрацията, слава Богу, в повечето страни, чиито съюзници станахме, работят. Все ще се намери журналист, политик или просто достоен общественик, да извади на бял свят поредната нечиста игра. Не е нужно да се припомня, че демокрацията не е съвършена. Не може и там, в тези страни да няма провали и груби грешки. Така и с Борисов. Ще се питат някои защо чак сега обявяват американците истината, защо чак сега забелязват какво е станало? За да се разбере това, трябва веднъж завинаги да бъде разбрана простата истина за американската политика. Те влияят, притискат, но не се налагат безкрайно, особено ако си техен официален съюзник. Няма да изпратят „братските“ армии, за да сменят тази или онази партия. Ще ни оставят да се пържим в собствен сос, защото са приели, че у нас има демокрация. А те вярват в нея, колкото и да не им се вярва на много хора тук, в България. Ще се обаждат тогава, когато опасността стане твърде голяма, и особено, ако пряко ги засяга. Случаят с Борисов няма да е последен. Твърде много имитатори има в нашата политика. Кой по поръчка, кой за да се облажи покрай „богатите“ съюзници.

Дали ще продължаваме да се струпваме около поредната изкуствена патица, зависи само от нас. Ние, Българите, просто трябва да се вземем в ръце. Да се хванем да прочистим „атмосферата“ в нашата политика и да спрем да викаме „неволята“.

http://optimus.blog.bg/politika/2007/03/11/strelba-po-izkustvenite-patici.50762

Публикувано от Руслан Семерджиев на 11 март, 2007 г.

Руслан Семерджиев
Въведение в новия блог

Занимавам се пряко с политика от края на 80-те години на XX век. Стана възможно за хората, които не бяхме комунисти. Станах привърженик и активен участник в СДС. Събитията ме изстреляха на върха на политиката. Бях член на първата делегация български депутати в Съвета на Европа. Лека-полека станах професионален политик. Беше страшно интересно и вихърно време. Нещата в България обаче не се развиха в добра посока — надделяха порядките от времето на комунистическата диктатура. Все още вярвам, че в България има достатъчно хора с морал, култура и познания, които могат да променят нещата и за това продължавам да следя събитията и колкото мога да участвам в тях.

Аз съм строителен инженер — занимавал съм се с различни проекти. Бях и Президент на Авиокомпания „Балкан“ през 1992–93 г. — най-успешният период на компанията в историята й. Заслугата не е лично моя. Но като неин президент вероятно съм направил нещо добро, за да има тези успехи.

С този блог искам да участвам в дискусията по проблемите на съвремието, да намеря съмишленици и споделя нещата, които съм научил. А също и да науча нови неща.

Смятам, че човек се учи докато е жив — стига да иска.

https://www.blogger.com/profile/07155112259950577826

Март 2009 г., Руслан Семерджиев, София, Bulgaria

Руслан Семерджиев
Руслан Семерджиев в коментари за антикомунизма в блога на д-р Атанас Щерев

Здравей, Докторе!

Много неща ми допадат от 12-те пункта, но с повечето от този последния не мога да се съглася.

Първо: Антикомунизмът не е отрицание, не е негативизъм. Разпространяването на подобни изфабрикувани от Кънчо Стойчо-Андрей Райчевата „социология“ от АОНСУ има ясна цел — хвърляне на отговорността в мъглата. Антикомунизмът е разумно разбиране на вредите от насилствено наложената извратена идеология, разбила обществата в десетки страни, окървавила 20-ти век с повече от 100 милиона жертви и обрекла вероятно 100 пъти повече човешки същества на бедност и мизерия, заличила ценности и култура, обичаи и традиции. Изкоренила почти напълно основните морални ценности в обществения и дори личния живот.

Второ: Антикомунизмът е разбиране за управление. Почтено и основаващо се на приетите от обществото правила, закони и установен морал. Отричане на привилегиите, управление, основаващо се на опазване на свободата — индивидуална и групова. Управление, основаващо се на предприемаческия дух, познанието и свободната конкуренция.

Трето: Антикомунизмът е управление на свободния пазар, който е достъпен за всеки, независимо общественото му положение, роднински връзки, етническа или религиозна принадлежност. Управление на икономическата ефективност, опазване на сътворените блага и усъвършенстване на производството, услугите, забавленията.

Четвърто: Антикомунизмът е против КРАЖБАТА и разсипничеството. Ако това противопоставяне на комунизма е крайно и емоционално? Има ли друго общество в историята на човечеството, в което кражбата и присвояването на обществени блага, доносничеството, предателството и лъжата да бъдат идеал и ценност, освен КОМУНИЗМА?

Пето: Антикомунизмът е стремеж към добро образование за всички, без измислени и безбройни привилегии, но с правото на по-способния, по-работещия, по-успяващия. Заедно с това и помощ за онези, които съдбата не е дарила достатъчно, но също имат право на достойно участие във всички области на човешкото проявление. Само такова общество създава напредък и благоденствие.

Шесто: Антикомунизмът е против насилието. Не зная защо не се припомниш основата на комунистическото противопоставяне — непримиримия антагонизъм и класовата борба. Нима антикомунизмът предлага насилие, отнемане на живот, собственост, права? Ще рече антикомунизмът е за СВОБОДАТА, ИСТИНСКАТА.

Седмо: Антикомунизмът е правосъдие и справедливост. Запомни, не съм аз първият, който го казва — БЕЗ ПРАВОСЪДИЕ противопоставянето в обществото ще трае вечно! Намесата на правосъдието може да бъде заменена с истинско покаяние, когато е доброволно и искрено. Тогава може да настъпи и общественото единение и сплотеност. Но май възможностите за покаяние отдавна се изпариха. Вместо покаяние — безогледна вакханалия на простащина, грабеж и наглост.

Осмо: Антикомунизмът е защита на Отечеството и интересите на нацията!

Още много неща могат да се добавят. И ако всичко това е вредно противопоставяне на комунизма, то Бог да пази Българите!

07 март, 2009

http://www.atanas-shterev.com/?p=20#comment-3469

Руслан Семерджиев
Кризата, разгледана като шанс

Глобалната криза е факт, факт е, че в България вече започва да се усеща — особено след големия медиен шум, който в повечето случаи помага за раздухване на паниката, отколкото до търсене на разумните решения. Известно е, че в случай на кризи единствено хладнокръвието и разумът помагат за преориентация и поне намаляване на част от последствията, ако не пълното им избягване. Характерът на кризата е такъв, че засягането на българската финансова система е по-скоро рефлексия на всичко, което се случва на големите финансови пазари и презапасяването на неопитните български играчи на родната българска борса. И така, какви са сериозните последствия от кризата, поне това, което се проявява до момента и какво ние, в България, получаваме от това?

На първо място е сривът на цените на основните енергийни ресурси и основни суровини като стоманата, медта и т.н., респективно производните продукти. Като общ резултат намаляване на цените почти във всички области на търговския обмен. Този резултат несъмнено ще удря големите производители, които неизбежно ще „стегнат коланите“ и по същество ще натоварят с резултатите от кризата обикновения консуматор. Какъв обаче е ефектът за България? Очевидно сривът на цените ще се отрази положително най-вече на нерешения проблем с лошия търговски баланс, с който поредица от правителства не могат и не желаят да се справят (някои от тях дори не знаят как). По простата причина, че по-големият срив в цените е именно на суровините, които България внася, а не толкова на стоки, които България изнася. При всеобщо познатото несъответствие между вноса и износа — то изказаното съображение не изисква специални разчети, за да бъде доказано. На второ място несъмненият ефект е свиването на инвестициите, а като резултат намаляване на външните инвестиции за България. Ако обаче анализираме инвестициите в България по-детайлно, то ще се разбере, че голяма част от тях имат чисто спекулативен характер в недвижимо имущество и строителство, които самите българи трябва да платят, а външните играчи да отнесат печалбите. Например, ако през 1999 година инвестициите в недвижими имоти са били 10 пъти по-малко от инвестициите в индустрията, то през 2007 година вече са повече, дори при голямото нарастване на инвестициите в енергетиката. Това, разбира се, е рискът от участието в отворения пазар и собствената ни незаангажираност, както и небрежност към собствените ни ресурси, неосъзнатата роля на т.н. едри собственици в България за участие и подкрепа на националните интереси.

Трябва ли обаче да се вайкаме от този спад на подобни инвестиции? Те, независимо че нямат пряко действие за повишаване ефективността на българската икономика (като разширяване на производство и технологично усъвършенстване), все пак раздвижват оборотите на производства, свързани със строителството. Този спад на инвестиции може да бъде компенсиран с мултиплициращ резултат, ако повишим рязко използваемостта на европейките структурни фондове, колкото и в настоящия момент да изглежда невъзможно на фона на шумния провал на действащото правителство; колкото и скептицизъм да поражда опитът на предишните в използването на предприсъединителните програми — между 20-30% в различни периоди. Използването на тези фондове би означавало при големия спад на цените повече километри магистрали, повече инфраструктура, повече нормализирана околна среда, повече земеделие и животновъдство, преработваща индустрия.

В България има достатъчно празни ниши и възможности за инвестиране именно в сферата на производствата, като земеделието и животновъдството са „неразорана нива“. Като допълнение се добавя общият недостиг на качествена селскостопанска продукция в световен мащаб, дори при добрите през тази година реколти в зърнопроизводството. Инвестиране в индустрията също е възможно, въпреки пропуснатото време, главно по вина на днешните управляващи, които по стратегически причини и русофилство не допуснаха европейски и американски инвестиции (разпространяваната легенда, че реформите са съсипали военната индустрия, машиностроенето и други развити на времето производства, са една голяма лъжа). В този момент може би ще прозвучи невероятно, но възможността да се появят нов тип чуждестранни инвестиции, е напълно реалистична. Намаляването на цените на стоките в глобален мащаб неизбежно ще принуди търсене на решения за намаляване на производствените разходи и изнасяне на производства в „по-евтините“ държави. Не е случайно, че самият Европейският съюз тръгва към намаляване на данъчното бреме.

Други основни разходи обаче като заплати и амортизации не могат да бъдат намалявани с подобни бързи решения. И това обстоятелство е вторият шанс на България след пропуснатите възможности от 90-те години, когато чуждестранните инвеститори биваха прогонвани поради течащото у нас преразпределение на собствеността. Логиката произлиза от логиката на естествената пазарна реакция и характера на финансовата криза днес. Кризата определено не е криза на свръхпроизводството. Което означава, че търсенето ще продължи и големите производители ще търсят начин да произвеждат при ниски цени. А това би могло да върне поне част от изгубените инвестиции в по-сериозната индустрия. Тези предпоставки могат да останат за пореден път една наивна мечта, но могат и да бъдат използвани, ако се работи разумно.

Несъмнено ролята на управляващото мнозинство е решаваща. Сегашното е отчайващо некомпетентно, а при условията на продължаващото разяждане от корупция, не може да се очаква нищо друго, освен сериозни опасности за българската икономика. Доброто е, че в скоро време предстоят избори и несъмнено ще има промени в мнозинството.

Какво да се направи?

1. За европейските структурни фондове. Главната причина за слабата успеваемост в използването на фондовете е липсата на качествени проекти. Поредица от правителства от Виденов насам без изключение не разбират и не успяват да планират добре подготовката и реализацията на добри и качествени проекти. Не защото няма добри идеи, а защото неправилно се разпределят разходите в целия инвестиционен процес.

На първо място се подценява процесът на проучване и проектиране в идейна фаза. Преобладава мнението, че може да се мине с минимални разходи и основно на ниво чиновници и специалисти в министерствата, където практически има най-малко специалисти. Това е порочен остатък от времето на централизираното управление, когато всички се оправяше в следващите фази — технически проект и работно проектиране — за това и при разпределение на хонорарите в проектирането основите разходи се дават именно в тези фази. В пазарни условия обаче тежестта е във фазата на проучването и идейното проектиране, където се изяснява напълно ефективността и определят главните технологични решения. Не може да се очаква привличането на 10-тина милиарда евро за две-три години без в проучване и проектиране да се вложат поне 3-4% от очакваната стойност на капиталните вложения само за проучване и идейно проектиране. В средите на чиновниците и политиците преобладава незнайно откъде наложеното разбиране, че проектирането не надхвърля по стойност 1-3% за проектиране въобще. Естествено гоненето на ниска стойност на проектирането води до необмислени и повърхностно обмислени решения, и в крайна сметка, некачествени проекти, които не намират подкрепа в Европейската комисия. Липсва систематизирано представяне на проектите, липса на модерни и ефективни технологии.

На второ място е процесът на провеждане на процедурите по обществените поръчки. Преобладава мнението, че корупцията е основната причина за провала и всички усилия се насочват към административно и полицейско решение, като се набляга на всемогъщия контрол, който сам по себе си само премества центъра на корупционната практика и преразпределя потоците на корупционните пари, вместо да се превръща в бариера и ограничител. Никой не се хваща да промени самите процедури така, че резултатите да бъдат положителни, дори и при наличието на желание за корупция. Обяснението, че в обществените поръчки се прилагат европейски процедури, е и вярно и невярно. Вярно е дотолкова, че наистина повечето от процедурите са по европейски модел. Невярното обаче е в това, че се пропускат някои на пръв поглед дребни подробности, и това, че има различни процедури, в зависимост от конкретните условия на проектите, както и в зависимост от целта, която се преследва със съответния проект. Като един от най-лесните инструменти за промяна в тези процедури е промяна на системата за оценка на офертите, като най-голяма тежест в коефициентите се даде не на цената, а на техническото решение и размерът на експлоатационните разходи е за период поне от 10 години. Заедно с това се регламентират отговорностите на съответния изпълнител през този експлоатационен период в случай на невярна информация по време на оферирането, съответно спечелването на търг за конкретния проект. Несъмнено въвеждането на повече видимост при представянето на офертите и обявяването на определени параметри в момента на представянето ще намали възможностите за задкулисни тарикатлъци и провеждането на пазарлъци, които в крайна сметка облагодетелстват корумпираните политици и изпълнители на проектите.

Третия път несъмнено е оглеждане и подмяна на административния състав, управляващ процесите, като се заменят с квалифицирани инженери с опит. Наивно е да се очаква, че добрият мениджър по принцип може да управлява инженерни проекти. Примерът с агенцията по пътищата е повече от показателен. Не става дума за обиждане на мениджърите, но много по-лесно, евтино и бързо е да се квалифицира един инженер в администриране, отколкото един добър администратор в инженер с практика.

2. За чисто пазарното инвестиране

На първо място е избистрянето на ясна стратегия какво може, какво се иска и какво може да се подкрепи на политическо равнище, щото бизнесът да бъде наясно какво българите искат като развитие през следващите десетилетия. Отговорът на тези три въпроса трябва да бъде безусловно даден не от политическите партии, а от частния предприемачески интерес. Тогава тези отговори ще бъдат верни и с дълготраен ефект. Сегашните управляващи не са способни да направят каквото и да било, въпреки че по природа си падат именно по стратегиите. Работата е там, че те не разбират пазара, влагат в идеите несъвместима с правилата на пазара намеса на държавата и като резултат вземат грешни решения. Ярък пример за това е проектът за втора ядрена централа в Белене. Тук не става дума за критика на идеята да има втора ядрена централа, а за това, че намесата на държавата и политиците водят до блокиране на инвестицията поради погрешни процедури и предпоставки.

Т.е. политиците трябва да предприемат онова, което се препоръча от предприемачите — привлекателни облекчения за инвеститорите (не разбира се смешното предложение на президента-ловец-бракониер за облекчение на руските инвеститори). България има нужда от високотехнологично инвестиране, а не от остарели производства и олигархичен грабеж. Заедно с това ще дойдат сигурните доставки и пазари, които не реагират по прищявката на един или друг путин, а от логиката на пазарния и инвеститорски интерес. Българските предприемачи могат да се огледат и поканят партньори не чрез политическото лобиране, а по своя инициатива на основата на добре разработени идеи не само за проекти с бърза възвръщаемост, но и такива с дългосрочна ефективност.

Такива условия има в добивната промишленост. България разполага с някои ценни ресурси, които отдавна са изчерпани в Европа, които тя набавя от далечни страни и именно в аспекта на намаляване на себестойността на продукцията е привлекателна като място за инвестиране. До момента все още не е реализиран нито един проект за технологичен парк. Сега в тези условия на криза на доверието и търсене на ниските разходи тук, в България условията са едни от най-добрите — стига някой да го разбере.

Несъмнено може да се направи опит за възраждане и на изгубени производства. Както при всяка криза има губещи, но има и печелещи. Ние, Българите, нямаме особено голям опит в намирането на печелещата стратегия. Губим в решаващите моменти, главно поради емоционални и „пристрастенчески“ причини. Казват, че птичето на късмета не каца на рамото два пъти. Има обаче едно случайно обстоятелство, което противоречи на тази умна приказка — България е на пътя на прелетните птици и те щат, не щат, кацат по-често у нас. Въпросът е да не ги прогоним.

Нещо, което умеем за съжаление добре.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2009/03/blog-post.html

Публикувано от Руслан Семерджиев в неделя, 08 март 2009 г.

Руслан Семерджиев
Дясно ОФ или ще се лутаме ли в мъглата?

Натискът е страхотен. От всякъде — обединение на десните партии, всички срещу тройната коалиция и прочее… Римляните са имали едно правило, което днес на български звучи „Кой има интерес от това?“, а аз бих добавил „Виж кой бие камбаната“. Повече от очевидно е желанието на повечето избиратели за промяна на управлението и то също очевидно с определен превес на десните възгледи. А това обстоятелство определено е опасно за плуващата по повърхността на политическото блато клоака от политически тарикати. Опасната промяна не е толкова от очаквано различно политическо поведение, колкото от изхвърлянето от политическата сцена на ключовите играчи, осигуряващи рахатлъка на организираната посткомунистическа мафия. А това ще означава, в условията на силно намесващата се държава, разместване на връзки, разпадане на контакти и схеми, вероятност от стабилизиране на членството на България в НАТО и Европейския съюз. Защото също толкова очевиден е стремежът на все повече млади българи към действително европеизиране на българските институции, политически нрави и правила за правене на бизнес. И се запява познатия за нас рефрен — обединявайте се, за да станете по-силни и за да победите!

Всъщност никой не се сеща да припомни историята на един твърде успешен инструмент на комунистите от времето на втората световна война — създаването на ОФ и народните фронтове, чрез които разсипаха десетки държави по света. Трябва да припомним, че комунистическите и левите партии в тези фронтове в началото винаги са били малцинство и винаги са успявали в последствие да завземат отвътре съответното ОФ чрез интриги, вътрешнопартийни битки, разцепления и т.н. Съвсем познати прийоми, а за последните две десетилетия историята на СДС е направо учебник по стратегическо планиране и тактическо приложение на създаване на лесно манипулируемо управляващо мнозинство. Ако се обърне внимание на събитията във всички посткомунистически страни, ще се открие странно подобие на политическо коалиране, управление и разпад. И винаги в интерес на бившите комунистически партии. Стремежът е да се забави нормализирането на политическите структури в интерес на създадените мафиотски структури и не по-малко значимото — в интерес на външнополитическото влияние на Русия. Така, ако се огледаме кой призовава към обединение на т.н. десни партии: главно бандата на социолозите и политолозите от бившето АОНСУ на БКП (някои от тях дори бяха членове на СДС) и контролираните от бивши ченгета медии, заедно разбира се с амбициозни, но необразовани журналисти, борещи се за запазване на сутрешните си агитационни предавания в основните телевизионни канали. Не остават по-назад и самите т.н. „десни“ лидери изиграли пагубна роля за създаването на ясна българска десница във всички събития след 1989 г. — от кръглата маса до настоящия момент. Намират се и достатъчно количество наивни политикани, чието разбиране на политиката е по общоприетото правило, че българинът разбира от всичко, но най-много от политика и футбол. Като става дума за обединение винаги става дума за обединение на партии.

Нека погледнем какво е състоянието на т.н. партии и то поне на тези, за които ще си спомним с най-малко губене на време да търсим в регистрационните архиви, защото повечето от тях са останали да съществуват само там. Въпреки предприетите ограничения с последните няколко поправки в закона за политическите партии. СДС — След като СДС беше реформиран и превърнат в партия, той постепенно се наложи като основната дясноцентристка партия в България, докато собствените му лидери не го разпиляха, с основна причина — те никога не са били десни политици, но да се правят на такива им беше поръчал главния реформатор на БКП — другарят Андрей Луканов. В настоящия момент СДС остава все пак най-автентичната дясна партия в България, като се има предвид, че повечето от изкуствените патици го напуснаха, а особено след излизането на Иван Костов, в Съюза започна да се осъзнава ново поколение политици с ясно съвременно разбиране за дясна политика. На тези избори СДС има реалния шанс да се възроди като лидер на дясното политическо въжделение чрез осъзнаване на направените пропуски и грешки, чрез ясно дефинирана бъдеща политика и поведение. Вижда се нарастващото очакване след промяна на ръководството, което може да прерасне в доверие, ако се покаже и политическа зрялост, а не се върви по утъпканите пътеки на политическите компромиси, не се влиза в рамките на познатите политически капани, нито се подтичва под изтъркани лозунги и обещания.

ДСБ — партията, която много по-вярно щеше да звучи като „Костов“. Това е най-дясната партия на думи и програма от регистрираните партии България. Тя обаче се състои основно от верни послушници на Командира, израснали политически в сянката му по време на неговото управление. Това е и партията на хората, яхнали недоволството от Виденовото управление и сгромолясали българската десница до жалките прагове на бариерата за влизане в парламента. Нейни привърженици остават все по-малко хора, основно носталгично мечтаещи за уж отстраняването на БКП от власт. Всъщност тогавашното управление постигна успехи, особено в онази част от действията на тогавашното ОДС, която беше по предписание на МВФ и Европейката десница. Но това е тема, която ще бъде предмет на отделни разсъждения.

Бързото стопяване на авторитета „Костов“ се дължи основно на осъзнаването на онова, което кабинетите „Костов“ свършиха по време на мандата на ОДС — изоставяне интересите на дясно ориентираните и гласувалите за ОДС избиратели, създаването на съвременната организирана икономическа мафия чрез прехвърляне на собствеността на бившата комунистическа номенклатура, установяването на политическата корупция като основен инструмент за разпределение на блага и пазари.

Останалите т.н. десни партии трудно могат да се открият в който и да е град на България, освен по време на избори — местни или законодателни и то чрез активността на платени агитатори. Огледайте се около себе си и няма да намерите нищо. Не ги познават дори местните медии. Знаят се само техните лидери, показвани по централните телевизионни канали. Такива са „Новото време“, „Гергьовден“, т.н., „Ред, законност и справедливост“, скоро създадената „Българска нова демокрация“. Още по-трагично е положението на другите отцепници от СДС — партията на Софиянски, чието име дори никой не помни, така и приятелите на иначе бодрия Бакърджиев. Към тях по инерция се пришива някогашната Демократическа партия и група верни на Анастасия земеделци. Всъщност тези последните са толкова десни, колкото екватора минава през полюсите. Единственото им положително качество е, че наистина са последователни противници на БКП и наследници, че изповядват и отстояват основните демократични ценности, но това в никакъв случай не е достатъчно да се приеме, че са дясноцентристи. Има разбира се и още мераклии за подтичване към „голямата дясна коалиция“ ще ги познаем по призивите за обединение. Всъщност чрез голямото обединение се цели не промяната, а запазване на политическото статукво на отделни лица, обслужвали и обслужващи бившата комунистическа номенклатура и корумпираната част от съвременните бизнес структури. В целия този ажиотаж на дясното „обединение“ не се говори за нищо друго, освен непрекъснатите пазарлъци, броене на гласове и мандати, предположения за създаване на правителства и всякакви още безполезни дискусии.

Изгубва се основният и важен дебат за това, какво и как десницата ще го прави, ако спечели изборите. Изгубва се дискусията за важните за избирателите ежедневни и предстоящи проблеми. За тяхна сметка се бръщолевят общи грандиозни обещания и повтарят известни послания за принципи, програми… В крайна сметка поредното разочарование и въздържане от избори се подготвя внимателно и последователно. Мъглата над дясното става все по-гъста и лепкава. Ще излезе ли СДС на слънце? А заедно с него и хората на истинската десница? Следващите дни са решаващи.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2009/03/blog-post_09.html

Публикувано от Руслан Семерджиев в понеделник, 09 март 2009 г.

Руслан Семерджиев
Десният избор няма да се състои

Някога по времето на комунизма един човек отишъл да си купи яйца. Влязъл в гастронома и започнал да избира. Продавачът го сепнал „Ей, какво правиш?“, „Искам 10 яйца и си избирам“, отговорил човекът. „Не може!“ била строгата реплика. „Как така? Аз народни представители избирам, та едни яйца ли да нямам право да избера?“. Продавачът му подал един плик с яйца и му казал: „Ето ти десет яйца — избери си десет. Нали искаш да е както на изборите!“

Така и с изборите за десни народни представители стана. Но не във времето на комунизма, а по времето на „европеизма“, не преди 1989-та, а в 2009-та. Иска десният избирател да си избере десните си представители, но другарите от АОНСУ му опаковаха какво да избира. Не дай Бог десният избирател да откаже — тогава насреща му ще се усмихне хитро Станишев — „Е, драги десни избирателю, разбра ли, че НИЕ сме на всеки километър? Това е то демокрацията. Имаш право да избираш. Както беше още по времето на Тато!“

Трудно е да се обясни на хора с болшевишки манталитет и най-естественото. Сега вече можем само да теоретизираме, какво би станало, ако… нещата бяха следвали естествения си път. Следвайки най-нормалното — всеки да гласува за онази дясна партия, която одобрява, а след това в парламента да се намери онзи консенсус, който да доведе до разумно и добро управление. Вероятно и по-голямо представителство на десните би се постигнало, но не така мислят „социалните инженери“. Няма социологически инструмент, който да прогнозира с достоверност ефекта от създаването на предизборни коалиции, освен в периоди на крещяща криза, какъвто беше случаят през 1997 г. Тогава изводите бяха, че ОДС е магията, която спечели изборите, а истината е, че избирателите бяха в безизходица и гласуваха против БСП. Спечелилите тогава отдадоха целия успех единствено на собствените си действия, без никога да направят спокоен и разумен анализ на резултатите. Едно от обстоятелствата, което в последващи времена ги доведе до сегашното им състояние на борба за прескачане на изборната бариера.

И тъй като тази година е година на Дарвин (200 години от рождението му), не е лошо да припомним неговият основен извод — естественият подбор води до усъвършенстване, до развитие на по-добрия вид. Така и човекът се е появил. Вярно е, че от времето на Дарвин твърде много хора се опитват да променят естествения ход на нещата, но тъй като това все пак са хора, може да се приеме, че тези им опити са естественото развитие на човека. Не така обаче стои въпросът с политическото социално инженерство и генетика. Нашите, български експерименталисти, упорито отказват дясното да се развива по естествен път и непрекъснато ни приготвят поредното си творение, което да облечем в мандат на „народния“ вот. Поредната дясна коалиция е новият експеримент, който трябва да спре естественото отмиране на недействителните десни. Никой не може и не бива да отрича полезните неща, които ОДС свърши, но в същото време поредният грешен извод е, че реминисценцията на ОДС днес ще изиграе същия ефект. Най-малкото, което се забравя, е, че ГЕРБ ще бъде носител на мандат, а не едва прехвърлилата бариерата коалиция на СДС-ДСБ. Голямата надежда остава ЕНП да катализира и регулира отношенията, но всичко това е само предположения. Те стават още по-несигурни, ако в коалицията се включат предизборно и вредните (за дясното пространство) формирования като т.н. БНД и Новото време и цяла сюрия „присъдружни“ партии файтони. Защото, ако Костов и компания все пак са свършили нещо полезно за България, то споменатите две партии нямат подобни заслуги, освен личния принос на Кошлуков в събитията около 10-ти ноември 1989-та. Не и неговите „другарчета“, които бяха вкарани в парламента от Сакскобургготски, и най-голямото, което свършиха, е играта на карти с известния по онова време бос на мафията Иван Тодоров-Доктора. За приноса им към присвояването на имоти, което Сакскобургготски извърши, няма нужда да се обсъжда. Групата на Свинаров, според самите костовисти беше за прокурор, така че едва ли ще успеят да убедят десния избирател в полезността на „топлите“ днешни отношения. Двегодишното участие на компанията Свинаров-Панайотов в тройната коалиция е ясно доказателство за безпринципното им участие в политиката. Ако приемем, че това твърдение не е вярно, то следва, че са бавноразвиващи се — цели 6 години им бяха нужни да разберат какво правят Сакскобургготски, Доган и БСП.

Какво най-важно не направиха Костов и ОДС:

1. Не отвориха досиетата на ДС — още повече, направиха всичко възможно да имитират отварянето им и да блокират процеса с няколко отворени досиета. Костов назначи Бонев за министър на МВР и той си свърши работата перфектно. Малко по-късно Бонев направи необходимото за свалянето на Петър Стоянов.

2. Не потърсиха отговорност от правителството на Виденов за огромните финансови загуби. Нищо. Просто прикриха всички виновни.

3. Не направиха нищо за създаване на работеща съдебна система в България. Самият Костов назначи един болен човек за Главен прокурор.

4. Не направиха нищо за създаване на почтен и независим от БСП бизнес.

Какво „лошо“ направиха Костов и ОДС:

1. Още по време на първото си участие в правителството на Попов, Костов разреши противозаконно отварянето на казина, които станаха по-късно основните центрове на зараждащата се мафия.

2. Ако по времето на Беров се роди организираната престъпност, то Костов създаде олигархията. Как? Чрез приватизацията, извършена от него, която беше подобрен вид на грабителството от времето на Виденов, наречено „масова приватизация“.

3. Създаде закона за компенсаторките, чрез който бившите комунисти ограбиха онова, което по времето на сталинизма бащите им не бяха успели да направят. И така за дълъг период се ликвидира възможността на българите с нормален произход да укрепнат икономически. За да се установи властта на олигарсите.

4. Отново чрез приватизацията предаде енергетиката в ръцете на руските олигарси, което направи България напълно зависима от руските интереси на Балканите.

И двата списъка могат да бъдат продължени значително, но нека оставим допълненията на читателите, и се върнем на темата за изборите.

Най-лошото, което се случи с „обяздването“ на дясното пространство, е, че отново се отложи промяната, наречена сполучливо преди години от Надежда Михайлова „отваряне на прозорците“. Нужното за десницата пречистване и обновление няма да се състои. Не само като представителство в парламента, но още по-лошо — като участие в управлението, доколкото Б.Б. им позволи. Новите лица от ДСБ наистина привличат симпатии, но по-задълбоченото вглеждане открива повече хъс към властта, площадни лозунги и прекалено самочувствие, отколкото знания и ясни алтернативни политики. Несъмнено сключването на коалицията е премерен ход в условията очакванията на народ, който уважава единството, чиято родословна легенда е основана на силата на Кубратовата мъдрост. Народ, който е записал надслов на своя парламент „Обединението прави силата“, не може да не изпитва тежнение към своята дълбока същност.

Всичко това е така, но в целия стремеж към обединение, легендите и принципите имат значение съвсем в различно от ценностите на демокрацията и различието в съвременния политически живот. Защото онова обединение е в смисъла на националните идеали и стремежи, а различието в демокрацията осигурява напредъка и естествения подбор — подобно на онзи на Дарвин.

Пак в традициите на чисто българските нрави, от Европа се изсипват „мъдри съветници“ от народната партия, които многогласово хвалят единството, без да изясняват, че в собствените им страни подобни предизборни коалиции не се случват — нито във Франция (където дори се допусна на първи тур на президентски избори да има двама кандидати на голистката партия — Жак Ширак и Едуар Баладюр), нито в Германия (където християндемократите загубиха мнозинството си, но поради липса на дясно ОФ), нито в Обединеното кралство, нито в която и да е друга европейска държава.

Десният избирател най-вероятно ще отиде за гъби, защото при тях поне има възможност да избира. Без опасност от отравяния, защото, той, десният избирател, е знаещ.

Пишейки тези редове, си припомням и края на вица от началото. Прибрал се човекът с избраните му яйца вкъщи и решил да направи омлет. Чупил яйцата едно по едно и ги хвърлял отвратен от миризмата… Оказали се запъртъци.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2009/04/blog-post.html

Публикувано от Руслан Семерджиев в четвъртък, 02 април, 2009 г.

Руслан Семерджиев
Агент Гоце играе за олигархията

Мажоритарните избори са модерна тема. А за Първанов постоянен рефрен, който повтаря при всеки удобен случай.

Изборните техники не са познати за избирателя по простата причина, че политиката по принцип не му е по сърце вече твърде много години. За успокоение на българите, тези техники не се познават и от мнозинството от избирателите по света, така че той не би следвало да се чувства неудобно от подобно незнание.

Кризата на политическата система в България вече почти пълни 20 години след 10-ти ноември естествено предразполага към по-лесното приемане на привидно примамливи идеи, които по правило се оказват лъжливи. Като се започне с обещанията на СДС/ОДС, благите послания на БСП, омагьосващите, но откровени лъжи на Сакскобургготски и се стигне до безпардонния популизъм на Първанов.

Като този, последният, за съжаление, получи шанса да го прави най-дълго. След като непрекъснато ставаме свидетели на посредствеността, която е захлупила като огромно мръсно и мазно петно политическата среда, съвсем естествено е надеждата изборът на личностите да изглежда примамлив. По простата причина, че избирателят е приел, че са му виновни партиите. Непрекъснатото внушение за вината на партиите дава резултат. Без никой да се замисля, че всъщност за тази боза има конкретни отговорни лица и всъщност те са виновните, а не партиите по принцип. Съвременната демокрация се гради на принципа на партийното многообразие и състезание, и всички останали измислици, поне за сега, са обикновена глупост. Такава глупост са и внушенията за надпартийно, експертно правителство или каквато и да е друга измислица. Защото управлението е политика и няма такива експерти, които да са „независими“, поне от собствените си политически пристрастия, които всеки нормален човек има, без да членува в която и да е партия.

Най-голямата глупост е да се очаква, че някакви граждански организации (в никакъв случай не омаловажавам дейността на тези организации в онази им мисия, която всяка една от тях и приела за себе си) ще могат да излъчат управленски екип и да упражняват контрол върху парламента. Подобни идеи са чиста проба марксизъм-ленинизъм, според който след възцаряването на комунизма и отмирането на класовата борба трябваше да се възцари някакво комунистическо безпартийно гражданско общество. Гражданското общество в демокрацията няма нищо общо с комунистическата цел, но днешните социалисти разбират под същото понятие онова — марксистко-ленинското.

Но, да се върнем на изборите. Мажоритарните избори са най-несправедливите избори, които са измислени в политическата игра. Защото позволяват неравномерно представителство и твърде много възможности на управляващите да нагласят избирателните райони по начин, който удовлетворява единствено самите тях. Само при мажоритарните избори с по-малко спечелени гласове можеш да спечелиш изборите (Справка — Джордж Буш за І-вия му мандат и редица случаи във Франция). На прост език казано, БСП и ДПС така ще разпределят избирателните райони, че да осигурят мнозинството си в повечето от тях, а с това и мнозинството в следващото Народно събрание. Особено в настоящия момент при липса на изразено надмощие на друга партия (преднината на ГЕРБ не осигурява такова надмощие, което с хитро подреждане на избирателните райони да не може да бъде елиминирано).

Именно това иска АГЕНТ ГОЦЕ. А не да бъдат избирани личности. Всъщност Гоце стреля в няколко цели и случаят му предоставя печеливш резултат във всички случаи, ако мажоритарните избори бъдат въведени.

1. Запазване на ядрото от сегашната управляваща коалиция за още един мандат, като се увеличат ключовите позиции, контролирани лично от него в парламент и правителство.

2. Пренареждане на основните играчи в БСП и подчиняване на цялата партия, което евентуално гарантира на Първанов премиерски пост след изтичане на мандата му или дори по-рано и провеждане на предсрочни избори за президент.

3. В случай на провал в първите две цели, то избор на достатъчно депутати, които най-сетне основат негова лична партия, осигурят контролираща позиция за бъдещо мнозинство и самият Първанов поеме по пътя на Путин.

Защо при приемане на мажоритарна избирателна система Първанов ще осъществи поне един от горните варианти? Защото една от най-големите слабости на мажоритарните избори е, че най-лесно осигуряват купуването на гласове, без това да изглежда нито морално, нито законово нарушение.

Какви са основните лостове за провеждането на кампания при мажоритарни избори:

1. Участие в медии — електронни и печатни. Съвременните медии могат да направят така, че чрез масирани внушения и реклама да бъде представен за ангел и най-големият престъпник, съответно той да бъде избран мажоритарно. Да, но тази реклама струва все по-скъпо и може да бъде платена само от два вида структури в България — партиите и олигархията. Дори всички останали записали се кандидати да са по-свестни от този, човека на олигархията, то избирателите нямат да имат дори шанса да го разберат. Защото всички качествени кандидати няма да получат достъп до медиите по причина на недостиг на пари. За това по-горе казах, че купуването на изборите ще стане законно и дори привидно морално оправдано.

2. Активисти. Партиите, дори по-малките имат хора. Хора, които да правят кампания, обучени добре или зле, но все пак добре познаващи „правенето“ на изборите. А партиите ще подкрепят своите кандидатури, не на т.н. личности. Кой друг може да осигури достатъчно активисти за кампания — олигарсите. Срещу заплащане. За онези, които те, олигарсите, представят за личности. Какво правят кандидатите личности през това време? Ами нищо, освен на кварталната сбирка да оплюят мажоритарната система.

Като добавка предимство на партиите и олигарсите пред т.н. личности се явява още едно важно обстоятелство. В случая: най-голям работодател в България отново се явяват партиите и олигарсите. Първите, защото контролират държавната администрация и служби. Вторите — защото контролират управляващите в момента партии и в добавка огромен брой работници в контролираните от тях предприятия. Това е истината за мажоритарните избори. А всички лелеяни мечти за избор на личности са красив блян, мираж или сън.

Мажоритарни избори се провеждат в страни, където има твърде много свобода, гарантирана не само от закона, но от самите общества, традиции и морал. Да, те действат добре в някои случаи — главно във Франция, Обединеното кралство и САЩ, но са твърде специфични и отговарят на традиции от по няколко века. Не бива да се забравя, че тези именно три страни са създали, направили и упражняват съвременната демокрация. Там, при тях, условията са различни от векове — като се започне от общественото структуриране, мине се през натрупаните и укрепнали традиции, отчете се неприкосновеността на свободата, неприкосновеността на частната инициатива, и се стигне да натрупаната естествена селекция на можещите, мъдрите и достойни представители.

Агент Гоце играе „демократ“. Връща избирателния закон с предизвестен край — БСП и ДПС ще го прегласуват. Нещата са договорени — връщането е заради играта, заради „образът на Президента“. Мажоритарните избори имат много привърженици сред образованите хора, които очакват именно те да „пренаредят“ политическата система. Това обаче няма и не може да се случи.

Кризата в България не е в системата. Кризата е на партиите в България. Когато у нас се появи истински демократична партия, създадена чрез естествено събиране на съмишленици, а не чрез „социална генетика“ и подставени лидери, когато тази партия покаже с поведението си модел на демократично управление вътре сред своите членове — тогава ще се приеме и демократичен закон за изборите. Това става в онези страни, чиито модел искаме да копираме.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2009/04/blog-post_16.html

Публикувано от Руслан Семерджиев в четвъртък, април 16, 2009 г.

Руслан Семерджиев
Защо се нуждаем от нова конституция — три причини

Конституцията на една държава е нейният най-важен механизъм, осигуряващ условията за напредъка на нацията и най-важното — благоденствието на хората.

Действащата българска конституция беше приета уж с такива намерения. Действителността обаче доказа друго — България остава на опашката на реформиращите се посткомунистически държави, въпреки началните обнадеждващи прогнози на мнозинството от чужди наблюдатели, експерти и политици. Тези надежди не само не се потвърдиха — все по-чести стават песимистичните очаквания, а най-важното е, че Българите не се чувстват удовлетворени нито от работата на държавните институции, нито от собственото си бедно битие, още по-малко от неясните перспективи за бъдещето. Обстоятелства, които не се нуждаят от специална обосновка. Надеждите една или друга магия да „оправят положението“ не водят до нищо друго, освен поредното разочарование и поредната криза, въпреки временните изблици на ентусиазъм и мобилизация, частични успехи, но и бързо връщане назад.

Причините за това са уж известни, критиките към политическата система и партии също, критиките и опитите за корекция на Конституцията отдавна са налице, но желаната промяна не се получава в темповете, които хората искат.

1. Настоящата Конституция стана продължител на Държавата, която управлява своите граждани, независимо от приетите основни постулати за свобода и права.

Гражданите обаче останаха подчинени на институциите, вместо да се получи точно обратното. И това се използва от която и да е партия, взела властта по привидно демократичен начин. Дори успешно управлявалите бързо губят опора и доверието на населението, ставайки жертва на същия държавен механизъм, който уж управляват или поне се стремят да управляват. Простото обяснение и обвинение към съответната партия е достатъчно за поредните избори, но не решава основния проблем на хората — да имат възможност свободно да развиват своята инициатива, като тази свобода се гарантира от институциите, а не да й се пречи. Това няма да се реши само с реформа на съдебната система. Колкото и работеща да е тя, няма да успее да се справи със защитата на гражданите, ако останалите държавни институции продължават да се усещат като началници, а не като обслужващи суверена на властта — гражданите на Република България. Единственото възможно бързо решение е преосмисляне на механизма на работа на държавните институции и промяна на техните правомощия чрез конституцията. Това означава такава конституция, която да гарантира, че ГРАЖДАНИНЪТ е над държавата, а не обратното. Тогава ще намерят място онези форми на гражданско участие в управлението, което обичаме да наричаме граждански контрол, и което въпреки частичните си завоевания, остава все още блян. Това в настоящата Конституция го няма и с никакви частични поправки няма да се случи.

2. Очевидно е неподреденото решение за функциите, правата и отговорността на изпълнителната и законодателната власти.

Повече от 20 години сме свидетели на неефективност и безотговорност на управлението, формален контрол от страна на Народното събрание без никакви конкретни резултати, като изключим отчайващия спадащ авторитет на най-важната институция, според действащата Конституция — българския парламент и избраниците на нацията в него. Смешно е да се смята, че с решаване на проблема с гласуването, авторитетът на парламента ще се повиши. Очевидно той не работи не по тази причина. Ако работата беше качествена — никой нямаше да забележи кой с колко и какви карти гласува в залата. Какво от това, че те ще бъдат там и ще натискат различните копчета, по командата на един или друг партиен началник! Въвеждането на каквито и да са административни мерки няма да реши неразборията, а ще влоши още повече резултатите, защото не бюрокрацията трябва да управлява, а реално свободни и отговорни представители на нацията. Само тогава партийните лидери ще бъдат принудени да се съобразяват с народното представителство, а не обратното.

Промяната на устройството и правата на народното представителство ще принуди и политическите партии да се променят и станат действителни изразители на проектите и идеите, които уж представляват. Липсата на гарантирани права на местно и регионално равнище пречат за решаване на най-важните затруднения на гражданите, чиито проблеми потъват в централната администрация и остават там, докато мухлясат.

Териториалното деление на страната продължава да остава в допотопния неефективен за управление модел още от времето на първите кризи на социалистическото управление. След като поредица от политически партии не решават проблемите със закон, то явно е, че въпросът трябва да реши от поредно Велико народно събрание, което да формулира ясно местното и регионално управление и го гарантира срещу стремящата да обсеби всичко централна изпълнителна власт. Това, между другото, ще развърже и много проблеми, свързани с интеграцията с Европейския съюз, като дори ще допринесе за едно от най-големите качества на свободата — ще създаде условия за своеобразна конкуренция (в добрия смисъл) за по-бърз напредък.

По подобен начин стоят нещата и с изпълнителната власт. Държавата има нужда от ефективна администрация с ниски разходи, бърза реакция на актуалните проблеми и лесни и бързи решения. Което означава, че конституцията трябва да гарантира срещу прищевките на една или друга конюнктурна партия, придобила властта временно.

3. Прословутата неефективност на правораздаването в България.

Безкрайните обсъждания и спорове за промените в съдебната система вероятно са додеяли дори на партньорите ни в Европа. Има един крещящ проблем — каквото и да се прави, съдебната система остава под контрола на партийните интереси, за съжаление вече и на организираната престъпност. Единственото възможна промяна е коренна промяна на системата, колкото и страшна да ни се струва, колкото и скъпа да изглежда. Съдебната система трябва да премине под прекия контрол на ГРАЖДАНИТЕ, което ще рече съдилищата да станат избираеми, да се промени и досегашната система на съдебни заседатели.

Днес съществуващите партии няма да направят необходимите промени заради ежедневните интереси на тази или онази групировка — била тя икономическа или административна. Това означава промяна на статута на съдилищата, преосмисляне на правата и задълженията на вътрешно министерство и прокуратура. А това може да се случи само чрез промяна на действащата Конституция.

България може да се промени само чрез промяна на устройството на властите и техните взаимозависимости, а не чрез козметика, лично обаяние и благи надежди.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2009/07/blog-post.html

Публикувано от Руслан Семерджиев в понеделник, юли 20, 2009 г.

Руслан Семерджиев
„Балкан“ беше бисерът в короната на България

Господин Семерджиев, безспорно едно от безпрецедентните недомислия на 20-годишния преход по отношение на икономическата ни политика, е продажбата на авиокомпания „Балкан“ за смешната сума от 150 хил. долара. Ако върнем лентата назад, в първите години на промяната, когато Вие управлявахте авиокомпанията, как мислите, имаше ли основание за подобна стъпка?

Мисля, че не. Много малко българи днес знаят, че „Балкан“ беше най-голямата авиокомпания в социалистическия лагер след „Аерофлот“, че ние имахме авиация с история и традиции, и в самолетостроенето включително. Ние сме били едни от водещите в Европа, да не кажа в света, не толкова като мощ, но повече като интелект, като поглед в развитието.

Авиокомпания „Балкан“ е резултат на преструктурирането на БГА, която беше един мастодонт. Фактически реформите започват още преди 1989 г., според мен, в правилната посока. Това иде да покаже, че и по време на комунизма са се случвали някои добри неща, особено в сферата на преструктуриране на икономиката, и това е един от примерите. От БГА се отделят летищата, РВД, селскостопанската авиация, хеликоптерната, авиокомпании „Балкан“, „Хемус ер“, „Ер Виа“, правителственият отряд. Но „Балкан“ беше бисерът в короната на България.

Екипът, с който я управлявахме през 1992–1993 г. (част от него остана и през 1994 г.), показа, че това може да се прави добре. 1993 г. е единствената година от самостоятелното съществуване на авиокомпанията, през която тя е печеливша — приключихме с 1 млн. долара печалба. И то в едни изключително тежки условия за този бизнес. Не можехме да работим нормално — бяхме в ембарго, без право на кредити. Трудно беше да се намерят оборотни средства, за да се завърти бизнесът. Ние все пак се справихме, но… по български. И, разбира се, това бе време на големите мечти за приватизация.

По време на управлението на нашия екип се случиха някои добри неща. Успяхме да вдъхнем увереност у служителите, че можем да се оправим. Имаше пилоти, които получаваха по 2000 долара месечно. Доброто заплащане беше гаранция, че няма да избягат. Най-важното обаче беше, че започнахме преструктурирането на парка, което ни доведе, от друга страна, много проблеми. Бяхме обвинени в антируски настроения заради лизинга на девет самолета „Боинг“ и „Ербъс“. Трябва да кажа, че в момента 65% от парка на „Аерофлот“ са такива машини. Не защото руските самолети бяха лоши, те бяха неефективни, с 2,5 пъти по-големи експлоатационни разходи. Успехът ни през това време се дължеше на тия девет самолета и на ефективното използване на останалите.

Много направихме за обслужването на пътниците. Взехме някои от „магиите“ на швейцарските авиолинии, променихме обслужването благодарение на швейцарския опит чрез фирмата „Лили кетеринг“ на гимнастичката Лили Игнатова. Благодарение на това се промени отношението на пътниците към авиокомпанията. В онези години поддържахме 67 дестинации. Имахме представителства в 67 държави, бяхме известни кажи-речи в целия свят. По летищата самолетите не се деляха по марки, а по авиокомпании.

Ще споделя в тази връзка една истинска история. Пътувах от Вашингтон до Ню Йорк. Кацнахме на летище „Ла Гуардия“ и трябваше да се придвижим до летище „Кенеди“. Имах неприятния късмет шофьорът мексиканец да не знае къде се намира последното. След като проведе един-два телефонни разговора, ми даде да разбера, че ще се оправи. Каква беше изненадата ми, когато десетина километра преди летището, се появиха пътни знаци, на които пишеше авиокомпания „Балкан“. Всяка авиокомпания е символ на държавата си! Милиони хора минаваха през летище „Кенеди“ и четяха „Bulgarian airlines“.

Споменахте, че тези години са и на мечтите за приватизация…

Да. По наше време се проведе и един неуспешен опит за приватизация. Тогава големите компании се кооперираха, създаваха се различни видове консорциуми, сливания, но такива, че се запазваха имената им. Например чешката компания беше купена от „Ер Франс“, не цялата, а част от нея. По същия начин можеше да се постъпи и с „Балкан“ — да се влезе в играта чрез някой голям инвеститор, макар че ние бяхме на седмо място в Европа по капацитет. От всички компании, които закупиха тръжни документи, нямаше нито една, която да не бе известна. В самия търг участваха дванадесет от тях и накрая се класираха две — Австрийските авиолинии и „Луфтханза“.

Още преди да започнат тия процедури, поискахме да продадем някои от старите самолети, за да имаме оборотни средства. Правителството не разреши, макар че се предлагаха по над два милиона долара на самолет. Причината — влезли сме в процедура на приватизация. По-късно, при реалната приватизация, бяха платени не повече от няколко хиляди долара за самолет.

От намеренията ни не се получи нищо и по други причини — Министерство на транспорта, т.е. министър Кирил Ерменков и Ренета Инджова, която ръководеше „Агенцията по приватизацията“, нямаха никаква идея какво искат за авиокомпанията. А ставаше дума за приватизация на 35% от активите й, като едната от офертите за тия 35% беше за над 8 милиона долара. Повтарям — за купуване на част от авиокомпанията. Тези пари можеха да станат част от капитала, за да имаме оборотни средства.

Ние имахме десетгодишна програма за развитие, водехме преговори с „Боинг“ и с „Ербъс“ и ако тя беше реализирана, от 2003 г. щяхме да летим само на самолети на тези две компании. Плановете ни бяха съвсем реалистични, но… Всички добри намерения бяха сложени в кошчето за боклук и изхвърлени по най-безобразния начин от хора, които въобще не мислеха за бъдещето на своята държава.

Кога авиокомпания „Балкан“ тръгна надолу?

По време на управлението на Жан Виденов. През тези години, а може би и малко по-късно се извърши едно престъпление — съсипването на „Балкан“. Ако бях сред управляващите, бих осъдил някои хора за национално предателство. Защото авиокомпания „Балкан“ не беше обикновена фирма, а нещо доста по-различно. Тя беше образът на България пред света. Една авиокомпания е първото място, където един човек от този глобализиран свят се докосва до която и да е друга държава. Всеки наш самолет е късче българска територия, а то беше на много места. И това имаше голямо значение за самочувствието на българина. Неслучайно всички държави гледат да си съхранят тези символи. Аз съм краен привърженик на частната икономика, но това не означава, че ако човек е привърженик на глобализацията, трябва да забрави собствената си държава. В този смисъл отношението към „Балкан“ трябваше да бъде различно. България можеше да стане най-големият център за преразпределение на пътникопотока между Америка, Азия, далечните части на Африка, Австралия.

И така, поради тоталното безхаберие на управляващите, дълговете на „Балкан“ при управлението на Жан Виденов нараснаха на 80 милиона долара (една голяма част от които „наследени“ при преструктурирането). Тия дългове означаваха едно — източване на авиокомпанията. Нещата можеха да бъдат стабилизирани. След като нашият екип беше освободен, независимо, че само аз бях политически обвързан със СДС, никой по-късно не ни попита: „Вие как постигнахте печалба, какъв съвет бихте дали?“. Така и не си обясних защо всъщност целият екип беше освободен, още повече, че това бяха хора, свързани с Партията, докато ние не си позволихме подобно нещо. Аз се сработих много добре с един от директорите — Валери Доганов. Независимо, че беше от комунистическо семейство, аз не го уволних. Това направиха по-късно тези след нас, само защото аз не допуснах политически уволнения.

Все пак как се стигна до продажбата на „Балкан“?

По много прост начин. След като по времето на управлението на Жан Виденов авиокомпанията беше докарана до фалит, правителството на Иван Костов не направи нищо за каквото и да е стабилизиране, просто реши да се отърве от нея. Продаде я на безобразно ниска цена (150 хил. долара) на евреина Гад Зееви. Сумата беше смешна наистина, независимо че „Балкан“ вече не бе онази компания, за която говорехме. Ще повторя — беше извършено национално предателство! Още тогава се видя, че купувачът няма да развива авиокомпанията, а само ще вземе онова, което тя притежава.

Има хора, които твърдят, а и аз съм от тях, че държавното управление не е най-доброто за една икономическа структура, но авиокомпанията е съвсем друго нещо, тук са съвсем друг вид интереси и то не само икономически.

Според мен съсипването на авиокомпанията и последвалата безпрецедентна продажба е резултат и от намесата на чужди интереси, и предполагам тези чужди интереси са си заплатили.

Чии интереси?

Ами помислете кой няма интерес от това България да не е транспортен център на Балканите? Основните конкуренти — Сърбия, Русия, защо не и Гърция. София, Атина, Белград са толкова близко, че за самолет от далечна дестинация е почти все едно къде ще кацне. Ние със съседите си живеем добре, по съседски, и няма нищо лошо в това нашата авиокомпания да е по-добра, да е конкурентна на Балканите.

Има и друго — ако си бяхме направили международно летище като хората, ситуацията щеше да е различна. Сегашното, колкото и да го модернизираме — не става.

Днес правителството прави проверки, ревизии, внася съдебни искове и т.н. Защо обаче не се връща още по-назад, към предишни правителства? За престъпления от този род има ли давност?

Това зависи от поведението на управляващите. Няма давност за извършеното национално престъпление, а случаят „Балкан“ е такъв. Нанесена е вреда на страшно много хора.

Казахте, че „Балкан“ е източвана. А изнасяни ли са пари навън?

Не мога да кажа със сигурност, но заварихме една много сериозна разсипия и една от стъпките бе да затворим кранчето. Не сме открили изнасяне на големи пари, но имаше една такава традиция пилоти, стюардеси, които извършваха бордна търговия, да държат с месеци у себе си приходите. Някои избягаха с част от тези пари, но те не бяха много като сума, да кажем 50–60 хил. долара. Имаше изтичане на пари в представителствата. Започнахме да ги търсим, но не довършихме работата си — уволниха екипа ни.

Днес имаме ли представителна авиокомпания?

„България еър“, но те не са „Балкан“ и не могат да бъдат. Случиха се много неща на международния авиопазар и кой ще потърси за партньор сянката на „Балкан“? Освен това въпросът е не само да купиш самолети, въпросът е и на договори, споразумения. България загуби не само „Балкан“, тя загуби всичките договори по летищата. Останаха и летят перфектно обучени пилоти, но не в България.

 

 

Руслан Семерджиев е роден на 10 септември 1953 г. Завършва университет със специалност — строителен инженер. Депутат в 36. Народно събрание от СДС. Президент на Авиокомпания „Балкан“ през 1992–93 г.

http://obshtestvo.net/руслан-семерджиев-балкан-беше-бис/

http://obshtestvo.net/?p=2711

20 Ноември 2009 г., категория „Анализи“ на сайта Общество.нет

Руслан Семерджиев
Проектът АЕЦ „Белене“ — Шматко „капели“ и къде са заровени труповете

Сложиха ни „капелата“! Имаше един стар български лаф „сложих му шапката“, което означаваше, че му е осигурил проблеми за цял живот. Така се получава и за нашенския данъкоплатец според последните информации за споразуменията между многоръкия министър Трайков и представителите на Русия, начело с Шматко.

Много неща се казаха и се казват за този проект и повечето от тези излияния основно с пропагандна цел. Споровете се водят обикновено от неспециалисти срещу специалисти, без да се казва истината особено от последните. По разни причини — било политически, било от най-обикновен материален интерес. Темата бяга от нива технологични до икономически шмекерии, при условие че и в двете направление нещата са пределно ясни.

Само невежи могат да оспорят предимствата на ядрената технология — всички резерви и опасности са технически решими и само невежите и преднамерено уговорени лобисти продължават да отричат очевидните факти.

Заедно с тях на обратната страна се изправят други невежи и лобисти, които отричат очевидните истини за технологичната изостаналост на руските производства и слабостите на руските специалисти в енергийните мегапроекти. Последният голям провал беше само преди няколко месеца — катастрофата със Саяно-Шушенската ВЕЦ — някогашната гордост на съветската енергетика. Елементарни познания в областта на техниката бързо намират различията в ефективността на евро-американските технологии, превъзхождащи руските със значителна преднина. Технологичната изостаналост на руснаците стана и една от основните причини да се простят със СССР и подчинения му т.н. социалистически лагер. Но за това — не му е сега времето за спорове.

Няма съмнение, че проект от подобен характер е основно със стратегическо значение за държавата — за осигуряване нуждите на българите, за стабилността на икономиката, така и за сигурността на държавата. С не по-малко значение е, разбира се и общата стратегия на Европейския съюз. Веднъж завинаги всички управляващи трябва да разберат, че БЪЛГАРИТЕ ИЗБРАХА своя път — с Европейския съюз и това обстоятелство предопределя стратегическите решения. Всякакви опити за доказване на печалби или предотвратяване на плащане на неустойки са обикновено НАЦИОНАЛНО ПРЕДАТЕЛСТВО. Ядреното и енергийно куфарче не може да се държи от други освен български ръце! В прав текст — Русия не може да притежава на българска територия стратегически обект от подобен характер, дори и част от него. За вземането на стратегическо решение цената не е определящата, защото каквато и да е тя в никакъв случай няма да бъде вярна, каквото и да се твърди. Защото тази цена ще се плаща десетки години напред, ако не и да се окаже фатално скъпа завинаги.

А сега за това какво, къде и как се премълчава, щото настоящето правителство да се тласне в погрешната за страната посока и продължаването на проекта.

Какво се цели? Малка група от заинтересовани лица да се облагодетелства от реализацията на самия проект, без да се интересува от интересите на населението и каквото и да е бъдещо развитие на България. Само от участието в проект за около 10 милиарда евро, то може да се очаква, че поне половин милиард (това е само 5%, което е далеч от „българската практика“) ще изтече към български комисионери и за това вече с години не можем да им затворим устата. От останалите милиарди ще се облажат естествено и солидни строители и монтажници, които естествено потриват ръце (за съжаление не става дума за работниците, а за собствениците на фирмите).

Безспорна е националната гордост от притежанието на високотехнологичното енергийно производство — въпросът е обаче имаме ли нужда от него в ТОЗИ момент и каква е цената, която тези мераклии искат НИЕ, ВСИЧКИ БЪЛГАРИ, ДА заплатим, за да се напълнят техните джобове.

ПЪРВАТА ГОЛЯМА ЛЪЖА, ЧЕ АЕЦ „БЕЛЕНЕ“ е необходима за осигуряване на енергийната независимост на България.

На първо място стои въпросът КОЛКО Е НЕОБХОДИМАТА електрическа енергия за осигуряване на нуждите на страната, респективно населението и икономиката.

На този въпрос има отговор — той според официалния проект за енергийна стратегия и според достъпните източници за 2020 година е максимално около 54 млрд. киловатчаса.

До тук добре. Данните на експерти и министерство леко се разминават в различните документи, но порядъкът е общо взето еднакъв. Липсват обаче няколко прости числа, а те са: колко от електроенергията ще се произведе съответно от ТЕЦ, АЕЦ, ВЕЦ и други възобновяеми източници, т.е. малки ВЕЦ, ветрогенератори, фотоволтаични и/или комбинирани централи. Защо липсват тези числа? Защото тогава и за неспециалиста ще стане ясно, че проектът АЕЦ „Белене“ е излишен. Т.е. към 2020 година България ще разполага с достатъчно мощности за производство на електроенергия, без да даде и лев за строителство на нови ядрени мощности. Така наречената стратегия за развитие на енергетиката, в частта си за електроенергетика е изпълнена с празни словоизлияния, лафчета от диско клубовете (например „енергиен микс“, като че ли става дума за поредната смесица от чалга със социалистическа „Ален мак“ естрада) и неразбираеми за самите пишещи чуждици, естествено безбройно повторение на Европа, изпразнени от съдържание понятия за ефективност и т.н.

В заключението на т.н. „Проект на Енергийна стратегия на България до 2020“ година ясно е записано, че през 2020 година ще бъде възможен износ на 20 млрд. кВт часа електроенергия, което е повече от възможното годишно производство на 2000 МВт-вата АЕЦ „Белене“. Следователно, централата няма да обслужва нуждите на българския гражданин и държава, а мераците на „незнайните“ износители, като спрягания за бъдещ лидер на БСП г. Кадиев, чиято съпруга непонятно как е усвоила бизнеса с електроенергия от АЕЦ в характерния с туризма и риболова бургаски край.

ВТОРАТА ГОЛЯМА ЛЪЖА Е, ЧЕ ПРОЕКТЪТ Е ИКОНОМИЧЕСКИ ЕФЕКТИВЕН.

Не е необходимо да се правят сложни икономически разчети и анализи, за да се разбере, че проектът е печеливш само за онези, които участват в харченето на парите за неговото осъществяване. Простото обстоятелство, че няма желаещи частни инвеститори е достатъчно основания да се спре каквото и да е спорене по въпроса за икономическата ефективност. Пазарната икономика има своите правила и именно тяхното неразбиране ни докара до сегашното трагично състояние. Липсата на енергиен пазар е повече от очевидна на фона на започнатите проекти в района, които са резултат на съвсем естествен стремеж на съседите ни да осигурят собствената си енергийна обезпеченост и най-вероятно именно от стратегически съображения недостига на електроенергия в региона ще става все по-малък. Т.е. малоумните мечти за превръщането на България в някакъв енергиен тигър на Балканите могат да се окажат с не по-малки последици от малоумните мечти за световната съветска власт (странно или не, „мечтателите“ са едни и същи!).

Прочетете, моля Ви, това тъпоумие по-долу. То е извадка от официалния сайт за реклама на проекта: http://www.belene-npp.com/index.php?lang=1&pid=4&sid=25

Влизат ли разходите за АЕЦ Белене в цената на тока?

Разходите за АЕЦ „Белене“ не се калкулират в цената на електроенергията и не са ценообразуващ елемент в тарифите на НЕК ЕАД. Регулаторните правила в България не допускат такава практика и това се контролира стриктно от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране.

Разходите на НЕК за поддръжка на съществуващото оборудване по проекта АЕЦ „Белене“, както и разходите по проекта, които са с характер на разходи за придобиване на дълготрайни материални активи не се калкулират в цената на електроенергията и в цената за услугата по пренос, защото не са ценообразуващ елемент. Извършените инвестиции се финансират със собствен и с привлечен капитал. Общият размер на разходите по проекта до момента е над 336 млн. лева. Двеста милиона лева от тази сума са от заем от „БНП Париба“, а останалите 141 млн. лева — собствени средства на НЕК. До края на 2008 година предстои да бъдат платени 121,500 млн. евро, за авансово плащане на оборудването на централата, с дълъг срок на производство. Около 60 млн. лева са разходите за подготовка на площадката за бъдещото строителство. От общо над 336 млн. лева разходи по проекта за периода от 2005 г. до 31 декември 2008 г. в него 289,914 млн. лева, от които 215,520 млн. са за „Атомстройекспорт“, а оставащите 74,394 млн. лева са платени за програмата за управление на качеството, за лицензиране на площадката, за финансовия консултант „Делойт“, за „Уорли Парсънс“, която е технически консултант и инженер-архитект, както и за държавни такси, които са платени през Агенцията за ядрено регулиране. От 2004 г. до 30 юни 2008 г. държавата е платила за поддръжка и консервация на оборудването и за поддържането на инфраструктурата — 46,150 млн. лева. Във връзка със заема от БНП „Париба“, който е около 250 млн. евро или 489 млн. лева, до момента са изразходвани 100 млн. евро, които са плащания за „Атомстройекспорт“ и са за изготвения Идеен проект, за Техническия проект, за обследване на строително-монтажната база, за Информационен портал, за управление на проекта, и др. Разходите за обслужване на кредита за 2008 г. са 4,453 млн. лева.

Интересно КОЙ ще плати инвестицията и последващите разходи!!! Като че ли НЕК е благотворително дружество! И следва да си зададем въпроса От КАКВО и от КОГО се издържа НЕК?

ТРЕТАТА ГОЛЯМА ЛЪЖА Е, ЧЕ ПРОЕКТЪТ ЩЕ ОСИГУРИ РАБОТНИ МЕСТА — ПО ВРЕМЕ НА СТРОИТЕЛСТВОТО И ПО ВРЕМЕ НА ЕКСПЛОАТАЦИЯТА.

В публичното пространство се хвърлят „бомби“ за десет хиляди работни места по време на строителството. Пази Боже! Явно смятат да строят централата по технологиите на египетските пирамиди! Очевидно подобни изявления се правят от крайно некомпетентни хора или, което е по-вероятно — платени пропагандатори. Т.е. участници в голямата кражба от българския данъкоплатец. Трудно е да се оборят подобни твърдения, защото най-трудно се спори с неграмотността и глупостта. Ако пък това е вярно, то много по-ефективно ще е да се осигурят 10000 работни места за изграждане на инфраструктурата на България — занимание, които във всички случаи ще бъде много по-ефективно и печелившо.

Заетостта по време на експлоатация също е твърде „вероятностна“. Съмнително е, че в „чужда“ централа ще бъдат наети български специалисти. Ако това беше така — то към настоящия момент би трябвало подготовката на такива специалисти да е започнала — т.е. отговорът, ако наистина е така, би могъл да бъде твърде точен и ясен, а не само като предположение и условности. Очевидната липса на подготовка на персонал предполага две възможност — в бъдещата централа ще работят и получават заплати чужди специалисти или втората — проектът става още повече икономически рисков поради липсата на подготвени специалисти.

ЧЕТВЪРТАТА ГОЛЯМА ЛЪЖА Е: БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПЛАТИ МИЛИАРДИ НЕУСТОЙКИ.

Истината е, че България ВЕЧЕ е загубила много пари около възстановяването на проекта. Колко са, е трудно да се каже — най-малко е това, което пише по-горе, изваденото от сайта. Интересното е, че както за всички останали неща — никой не казва точни числа. Поради неяснотата в цената на проекта — от 4,50 до 10-тина милиарда става ясно, че неустойките също в „плаващо“ състояние, но запознатите с осъществяването на големи проекти, особено чрез възлагане не възлизат на такива огромни числа, с каквито плашат премиера на България. Освен това, много важно е сега да преглътнем сравнително малките загуби — т.е. по-добре е сега да загубим 2 милиарда, отколкото впоследствие 120. Зная, че надеждата „крепи човека“ и именно на това разчитат мераклиите да бръкнат в нашия джоб все по-дълбоко. Трябва да припомним, че същи тези мераклии „опростиха“ няколко милиарда дългове на Русия (СССР), Ирак, Либия и други предполагаеми соцсимпатизанти с лека ръка, без никаква икономическа логика. Което в случая не е същото.

КАКВО ДА ПРАВИМ ВМЕСТО АЕЦ „БЕЛЕНЕ“

Много важно е да се разбере, че АЕЦ в България може да бъде построена тогава, когато възникне необходимост от допълнително производство. Отлагането на проекта с 10-на години е само в полза на по-нова и съвършена технология, която не би плашела и безпокояла пазителите на околната среда, опасяващите се от радиационно замърсяване и т.н.

Отлагането на проекта ще осигури следните възможности, много по-важни към настоящия момент за българите, особено в аспекта на задълбочаващата се криза.

Със спестените от проекта средства (дали заеми, резерв или бюджетни приходи) може да се осигури кредитиране на производства, които да задоволяват вътрешния пазар и дори излизат на стоковите пазари по света. Освен увеличаване на благосъстоянието несъмнено ще се подобри и външнотърговския баланс на националното стопанство.

Усилията в на строителите трябва да се насочат главно в осъществяване на инфраструктурните проекти, които осигуряват „чисти“ приходи от Европейските фондове над 15 милиарда евро. Приходи значително по-сигурни от предполагаемата печалба от износ на електроенергия и то при условие, че осигурени веднага, а не след 5–6 години, докато АЕЦ се въведе в експлоатация.

Проектът „Белене“ несъмнено ще ангажира строителни мощности, които биха били много по-ефективни в осъществяването на инфраструктурните проекти.

Съпътстващ, но не по-маловажен е ефектът на привличане на инвеститори, в България. Известно е, че не само кризата е причина за намаляващите инвестиции. „Белене“ не е фактор, привличащ инвестиции в други направления, поне не в такава степен, както една бързо подобряваща се национална инфраструктура.

Изводите са ясни — проектът „Белене“ ще доведе до по-нататъшно обедняване на българските граждани.

* Авторът е ползвал „Проект на Енергийна стратегия на България до 2020“ на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, така и изложението на директора на НЕК, Мардик Папазян на конференцията „Регионални отражения на глобалните икономически предизвикателства“ от 5–6 ноември 2007 г. в София.

** Авторът е хидроинженер, бивш директор на „Енергопроект“, направление „Хидроенергетика“.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2010/02/blog-post.html

Публикувано от Руслан Семерджиев в сряда, 24 февруари 2010 г.

Руслан Семерджиев
В търсене на българския фокус

Тези дни за пореден път разгорещиха спорове около националния празник на България. И така ще бъде вероятно всяка година, докато този ден се води такъв. За съжаление, подобни спорове се разразяват само около самата дата. Обстоятелство, което донякъде предопределя надмощие на емоцията и слаба чуваемост на аргументите на спорещите. Ето че и аз несъмнено съм повлиян именно от тази разгорещеност на чувствата. Ще се опитам да изляза от емоцията и по-нашироко да опиша личните си основания за възприетата от мен позиция на несъгласие с определената дата за национален празник чрез Конституцията на България от 12 юли 1991-ва година.

Смисълът на националния празник: Това е ден, който трябва да отбелязва и насърчава обединението около неизменни за нацията ценности и постижения, които са характерни най-вече само за нея, не само за определен период от нейното съществуване, а в една продължителност, която предполага единството и в бъдещето на следващите поколения. Това несъмнено е ден на демонстрация на самочувствие, радост и удовлетвореност, независимо от конкретния исторически момент, временни трудности или бурен възход. Ден, в който различията, породени от ежедневието, политическите пристрастия или етническото многообразие, събира в една точка енергията на цялата нация с цел напредък, благополучие и взаимно уважение.

Какво се получава вече 20 години? Обикновено ожесточени спорове, изостряне на про- и анти руските настроения. За съжаление стигащи до нетърпимост, взаимни обиди и обругавания. Обстоятелство, което само по себе си е достатъчен аргумент за промяна на датата на Националния празник на България. Достатъчно основание за разумно обмисляне и обществена дискусия, която да ни изведе на мястото на общото съгласие. Без да бъдем пришпорвани от времето, както се получи в месеците на приемането на последната Конституция.

Камъните на раздора? Като наблюдавам вече двадесетгодишните изблици на препирни, стигам до заключението, че главната причина се явява недостатъчното, дори може определено да се нарече, манипулативно обучение още от най-ранни детски години, когато се създават устоите на ценностното мислене на отделните личности. И това манипулативно обучение се свежда до скриване на голяма част от фактологията около събитията, свързани с борбите за национален суверенитет в края на XVIII век, ролята и политиката на великите сили в същия период и по-тясно ролята на Русия и Отоманската империя в тези събития. Големият мит са т.н. наречената Руско-турска освободителна война и Сан Стефанският мирен договор. Руско-турската война от 1877–78 г. в много български учебници и исторически изследвания се нарича „освободителна“ с внушението, че тя е организирана, започнала и завършила с основна цел освобождаване на България от „турско робство“. В подобни внушения няма никаква достоверност и истина, с изключение на това, че тази война като резултат води до началото на освобождението на България. Истина е, че в пропагандата на руската преса от онова време стремежът на тогавашния император е бил да мотивира народа си, и още по-важно — руската интелигенция за подкрепа на войната, снабдявайки мотивите с една красива християнска и хуманитарна цел. В архивите на официалните документи както в Русия, така и в Европейските източници, също никъде не става дума за „освободителна“ война.

Важна за установяване на истинността в случая е частната кореспонденция на руското императорското семейство, където взаимоотношенията са значително по-открити и откровени — тази война също не получава оценката „освободителна“, за разлика от официална пропаганда. Важни са впечатленията на участниците във войната — руски офицери и интелигенти, които откриват съвсем различни настроения и факти в земите и сред населението, което са тръгнали да „освобождават“. Едно от важните свидетелства е на Достоевски — личност, в чиято стойност не може да има съмнения: „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…“. Твърде важна е оценката на самия Сан Стефански договор, с който много Българи мотивират привързаността си към датата 3-ти март. Съдържанието на този договор също потвърждава по-горното ми твърдение. По същество този договор е за прекратяване на военните действия и уреждане на взаимоотношения между Русия и Отоманската империя. Що се отнася до останалата му част, най-вече отнасяща се до възстановяването на България като държава — договореността е само предварителна и твърде условна. Целият договор е в 28 члена, от които само 6 (шест) се отнасят до България. От 4279 думи (по българския превод на договора), употребените за отнасящата се част до България са 1158. Основните бенефициенти от този договор са Русия и нейните съюзници на Балканския полуостров — Черна гора, Сърбия и Румъния (което обяснява участието на румънски войскови части). Признава се безусловно независимостта на трите балкански държави, докато за България се признава само автономност при последващи допълнителни уточнения. (Виж договора тук: http://www.omda.bg/bulg/hystory/San_stefano.htm). Така, че самият договор дава много повече основания на Сърби, Черногорци и Румънци да обявят 3-ти март за свой национален празник, отколкото на Българите. Преди да се стигне до Берлинския конгрес (който повечето Българи смятат за основния „виновник“ за разделянето на България), се сключва тайно споразумение между Русия и Великобритания — от 18 май 1878, което практически предрешава разделянето на България и съответно решенията на конгреса, състоял се през юни-юли 1878 г. Сключват се преди конгреса споразумения и между Великобритания и Турция, между Великобритания и Австро-Унгария (виж The Great Soviet Encyclopedia (1979)). Не по-малко важно за Българите е да разберат мотивацията за Руско-турската война от 1977–78 година, наричана от самите руснаци „Восточная война 1877–78 года“, а в европейските източници „Руско-турска“.

Историята на преразпределението на Европа през 19-ти век много добре обяснява какво, как и защо се е случило. И как това се отразява на нашия, български интерес. Тогава ще разберем, че твърде вероятно именно руско-турската война от 1877–1878 година е попречила на създаването на България в границите, в които тя естествено трябваше да се възстанови. Нека тази мисъл не звучи еретично, а предизвика размисли. Анализът на Германската външна политика от онова време, основоположена от Ото фон Бисмарк, чиято основна цел е Германо-Руски съюз и който сам заявява в мемоарите си — „По време на Берлинския конгрес не ми остана нищо друго, освен да подкрепям желанията на Русия!“ — не е в полза на българските въжделения. Не влизат българските надежди и в плановете на останалите „хиени“, чакащи и подбуждащи разпадането на Отоманската империя.

Да, Русия се е възползвала много сполучливо от кризата в Отоманската империя и желанията на останалите велики сили за преразпределение на „наследството на болния човек“. И това е разбираемо. Илюзия е обаче да се мисли, че това е в български интерес. Показателно е отношението на тогавашните български борци за независимост, които много по-добре от нас са виждали, участвали и разбирали събитията. Не е случайно, че главните апостоли не са свързвали самоопределението на България с Русия. Да, Русия е изиграла картите си изключително добре. До степен, че европейците са се уплашили от създаването на голяма България, вместо да я подкрепят. Не познавайки българския характер. По това време изглежда само Американците са разбирали най-вярно нещата. Казвам го съвсем осъзнато, въпреки риска от неразбиране и нападки. Това обаче са фактите. Не настроения и чувства.

Не може да се подмине в разбирането на руските интереси и поведението на Русия в първите десетилетия след Берлинския конгрес по отношение на развитието на България, както по отношение на Съединението, така и по отношение на обявяването на независимостта. Какво по-добро доказателство за истинските намерения от това? Какъв е изходът? Несъмнено той е тук в решенията и действията на българското общество. Не само на равнище политика, а много по-широко в търсене на национално обединение, спокойно и с разум. Не с отлагане на „горещата“ тема, а напротив — в спокойно и разумно обсъждане.

Основният аргумент на привържениците на 3-ти март, като национален празник, е благодарността към жертвите на руско-турската война. Няма съмнение, че такава благодарност, чисто човешка и християнска е налице. 3-ти март може да остане една чествана дата именно като ден на благодарността, но не и като национален празник в този му вид — както предписва Конституцията. Може ли някой да забрави героите от тази война? Не, разбира се. И не трябва. Аз съм убеден обаче, че онзи подполковник Калитин, нанизан на османските щикове, пазейки българското знаме, е искал и именно независима България. Нима трябва да забравим за това? Анти- и проруските настроения трябва да търсят и да намерят своето успокоение — то е в общ интерес. Това е реалната политика, ако искаме да бъдем успяваща нация и уредена държава.

Моето мнение е, че дори Русия има полза от подобно развитие — стига и там да се намерят разумни политици, които да го подкрепят. В една практично, осъзнато сътрудничество има много повече сигурност за всички. А от това ще спечелим всички заедно, защото нали искаме едно и също нещо — да се гордеем, че сме Българи и силна България?

Време е да осъзнаем, че не чрез надделяване на едната или другата част от нацията ще се реши нашето бъдеще. Такова надделяване ще бъде само временно. Време е вече да намерим магията и действията, които ще ни изведат в осъзнаването на общия ни интерес.

Илюзия е да мислим, че проруските защитници ще изчезнат и това не бива да бъде цел на проевропейските настроения. Също такава илюзия е, че някога другите ще се примирят с насила налаганите „метани“ пред Русия.

Време е да кажем сбогом на илюзиите.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2011/03/blog-post.html

Публикувано от Руслан Семерджиев в петък, март 04, 2011 г.

Руслан Семерджиев
За промените — какво да се прави

Има една много хубава песен, изпълнявана от Жан Габен. Казва се „Аз знам“. Чудесна песен, обясняваща в няколко стиха цялата същност на човешкия живот.

Открих, че всъщност подобен текст е едно от размишленията на Конфуций. Учителят К’унг (оказва се, че всъщност популярното име на древния мислител означава точно това: К’унг Фу Це — учителят К’унг). Четейки неговите беседи, притчи и размишления, откривам изключителни неща. За мен са необясними. Мъдростта, с която са изпълнени, е всеобщо призната. Това, което най-много ме впечатлява, че той е казал с твърде малко думи почти всичко, което човечеството продължава да преоткрива. А дори и това той е предрекъл в една от своите притчи.

Последните няколко години, като че ли все повече Българите разбират необходимостта да променим наистина живота и държавата си. За това и предлагам един текст от беседа на Конфуций. Той съдържа онова, което трябва да стане, за да има наистина някаква надежда да постигнем онова, което желаем.

И така:

„Древните, за да развият най-високите добродетели в империята си, са започнали с това — да сложат в ред собствените си страни. За да сложат ред в страните си, те започват чрез уреждане на семейството. За да сложат ред в семействата си, те започват чрез развитие на собствената си личност. За да развият собствената си личност, те започват чрез промяна на своето сърце. За да променят сърцето си, те се стараят най-напред да бъдат искрени в собствените си мисли. За да бъдат искрени в собствените си мисли, те започват чрез развиване възможно най-много на своето знание.

Това разширяване на знанието решава обяснението на нещата. Веднъж нещата обяснени — познанието става пълно.

Науката, веднъж приета — мислите им става искрени.

Мислите им, бидейки честни — сърцата им стават правдиви. Сърцата станали правдиви — тяхното аз е развито. Развито тяхното аз — семействата им са добре уредени. Добре уредени техните семейства — всяка страна беше добре управлявана.

Всяка държава добре управлявана — империята в цялост беше спокойна и щастлива.“

Намерих този текст в една много стара книга. Първата история на Китай, написана и издадена от европеец през XIX век. Моят превод е от френския превод на тази книга.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2011/03/blog-post_31.html

Публикувано от Руслан Семерджиев в четвъртък, март 31, 2011 г.

Руслан Семерджиев
Откриващите „Америка“

Слушам и гледам, чета и се дивя на разните медии — електронни и на „хартиен“ носител. Като всеки българин, макар че от години се заричам да се правя, че не съществуват. Оказва се, че няма как. И вероятно работещите в медии го разбират много добре. Личи от поведението им. Така се получава, че през целия този период на посткомунистическата извратеност, в която живеем, все едни и същи „журналисти“ ни тълкуват, обясняват и внушават „истината“. С ценната помощ на едни и същи „социолози“, псевдополитиолози, вечните ченгета от бившата ДС и откровени престъпници. И това тече, залива и прелива от ефир, екран и страниците на многотиражни парцаливи жълти, оранжеви, розови, но не и нормални вестници.

По принцип трябва човек да е луд да тръгне срещу „четвъртата“ власт — рискува да бъде унищожен за няколко дни. Но в тази лудница, в която живеем, ми става все едно дали съм или изглеждам луд. Най-малкото, за да изкрещя, че четвъртата власт е с магарешки уши! И няма да изкопая дупка, за да заровя там възмущението си, а ще се опитам да го изкрещя тук в Интернета.

Тези дни на мода са Любо „Пъпката“ и „достолепният“ Огнян Донев. Откриват нашите журналисти едни „страшни“ работи, спомнят си изведнъж едни пикантерии отпреди двадесет и кусур години. Все една същите тези „журналисти“ са били през цялото това време в полярната станция на Южния полюс. Забравиха, че интересите на Павлов още в зората на започващите „промени“ бяха именно в медиите — започна се с проекта „Експрес“ — вестник, радио и днешната „телевизия 7“. Говори се за Любо като за някакъв „чиновник“ в общината. А същите тези журналисти много добре знаеха, кой е той и с какво се занимава. Израсна империята на Донев пред очите ни, но през всичките тези години журналистите се радваха на „вечно усмихнатия“ кмет Софиянски и тиражираха чрез предаванията, интервютата и статиите си разпищолването на столицата, без да им трепне окото — с оправданието, че за престъпленията има съдебна система. Тя да отговаря. Четвъртата власт отговаря само за шоуто, за хапването и пийването по коктейли. За скандалите и за потушаването им. Откриват тези дни разни „истини“ — за милиардерите, за офшорките и т.н. и т.н.

А в същото време рекламата на подобни продължава — със същата сила. Гледаме един „преуспял“ и също толкава „достолепен“ като Донев „бизнесмен“ — някой си Николай Вълканов, който ни обяснява как инвестирал над 100 МИЛИОНА само във възобновяеми източници на електроенергия. И насреща му стои една „журналистка“ и се възхищава. Ах какъв човек! Колко компетентен! Какъв мениджър! Вместо да го попита ОТКЪДЕ БЕ, ДР. ВЪЛКАНОВ, ТЕЗИ СТОТИЦИ МИЛИОНИ? И КОЙ ПЛАЩА ТАЗИ ЕНЕРГИЯ И НА КАКВИ ЦЕНИ?

А онзи наглец пък обяснява какъв ХИДРОЕНЕРГЕТИК е Ахмед Доган! Как непрекъснато мислел за хидроенергетика и ходел с куфарче и компютър, за да изчислява. И как стотици признати в света хидроинженери българи не са успели да измислят как да се направи язовир на р. Тунджа, та онзи непрокопсаник без нужното образование се „сетил“! Та затова му и платил дребно хонорарче от един милион евро. И онази пак мълчи, и се усмихва — виж ти какъв „специалист“ бил Доган! Нищо не бил помогнал Доган през държавата за Минстрой. А Онази не ще да попита например как Минстрой (който в историята си няма изграждане на язовирче-гьол дори) стана изпълнител на строителството на Цанков камък и защо крайната стойност на същия обект се увеличи НЯКОЛКОКРАТНО?

Така може да си карам до безкрая. Примери, както казват комшиите — доскан докуз. Да върви шоуто, или както е по-модерно „летс дъ шоу гоу он“! След някой друг ден ще открием нов „случай“, ново дърво, израснало в зениците ни през последните двадесет и няколко години, защото когато плевелът е бил само стръкче — ние сме го поливали и напоторявали с усилията на 4-тата власт. И когато вземе да се огледаме ще забележим, че гората от дървета е станала толкова гъста и дълбока, че изход не се вижда отникъде.

И ако някога през 1989-та копаехме тунел и все очаквахме се види светлинката в края му, то тогава ни крепеше надеждата, че посоката е вярна и все някога светлинката ще блесне. В тази гъста гора обаче, накъдето и да погледнеш нищо не се мержелее, и в коя посока да тръгнеш? А нашите журналисти ще продължават да откриват неща, които отдавна са известни. Както някога е станало с Америка. И пак както тогава истинският откривател ще остане неизвестен. Този път благодарение на „журналистиката“.

Публикувано от Руслан Семерджиев в неделя, 17 юни 2012 г.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2012/06/blog-post.html

Антон Луков, Руслан Семерджиев
На първо място е спирането на грабежа!

— Г-н Семерджиев, коалицията НДСВ-НПСД беше първата коалиция сключена преди извънредните парламентарни избори. Как се стигна до нея?

— Основахме Народна Партия Свобода и достойнство, с цел да осъществим нов модел на политическо поведение и действия, както и да формираме нова идея за развитие на България — идеята за обединението на нацията, независимо от етнически и верски различия, т.е. обединение на усилията на българските граждани в общи цели, което ще гарантира напредъка на страната и ще доведе до достоен живот на хората. Бяхме твърдо решени да се явим сами на редовните парламентарни избори. За съжаление, политическата мафия предизвика предсрочни такива. Същата тази мафия ни създаде всички възможни административни пречки за регистрацията ни като политическа партия, което се осъществи буквално часове преди края на срока за регистрация в ЦИК. Тези са причините да потърсим политически партньори, за да участваме в изборите. Най-близко до нашите политически идеи са СДС и НДСВ. Със СДС не се получи по необясними за мен причини — най-вече остатъци на грозни политически навици, въпреки промените в партията. НДСВ се оказаха по-коректни и ни подадоха ръка, за да се осигури участието ни в изборите. Това е главната причина. Осъзнаваме негативите, които НДСВ носи заради участието си в управлението с ДПС и БСП, но отчитаме и обстоятелството, че в тази партия също има обновление — главно в структурите в провинцията — с млади и образовани политици. Ако те ни подадоха ръка за участие в изборите, то ние им подаваме ръка за обновление. На грешния трябва да се прости и да му се даде възможност да се върне на пътя към истината.

— Какво ви обединява? Считате ли, че тази коалиция ще постави основите на умерения политически център?

— В политиката партиите се обединяват за осъществяване на определени програмни цели. Кризата, която обхваща обществото днес, може да бъде преборена само с общи усилия. На първо място са, разбира се, галопиращото обедняване и унищожаването на малкия и среден бизнес, липсата на справедливост, отчайващо лошият инвестиционен климат, некачественото образование, репресията на държавата над личната свобода, лошото здравеопазване.

Що се отнася до т.н. политически център — не, това не ни вълнува нас от Народна партия Свобода и достойнство. Ние сме по-дясно ориентирани от НДСВ. Нашите главни цели са свързани с националния успех на основата на пазарната икономика и богатството на традициите в българското общество (не тези от комунизма, естествено). Традиции, носещи ценностите на различни етноси и религии. Спойката между тях, намирането на общото, а не противоречията, ще се превърне в мотор на напредъка. Теоретизирането на тема ляво, дясно, център и т.н. е остарял начин на мислене, макар и да дава определена ориентация за политическо поведение. За мен лично, т.н. център е вредно нещо — това означава компромис с левите — политиците, които ограбват хората и спират развитието. А точно те трябва да бъдат изгонени от управлението в България. Това е и голямата грешка на НДСВ от близкото минало. Трябва да се разбере веднъж завинаги, че левите са онези, които носят конфронтацията, бедността и безпътицата! Какъв компромис с подобни хора?

— Бихте ли очертали вашата икономическа програма? Идеите ви за преодоляване на последствията от икономическата криза?

— На първо място е спирането на грабежа. В България се ограбва близо една трета от националния доход. Ограбва се от групи бандити. Това може да бъде спряно чрез бързи промени в държавната администрация, намаляване на бюрокрацията, премахване на процедури и разрешителни, които задушават инициативата и изсмукват огромни пари, задушават икономиката с корупция. Промяна на използването на европейките фондове — насочване на програмите към хората, а не към големите фирми и арендатори. Подобна политика ще има най-малко два ефекта — насочване на огромни средства за социални дейности и повишаване на доходи, а от друга страна рязко засилване на икономическата активност.

Естествено, без смачкване на монополите, всичко това са празни приказки.

Ние сме за ниски данъци. Ниски данъци и ниско равнище на корупцията — това означава икономически растеж. Надяваме се да успеем да допринесем за подобряване на инвестиционния климат. Промяна в доверието на инвеститорите — български и чуждестранни — към държавата. В тази посока несъмнено стои въпросът за съдебната система, колкото на пръв поглед де не е „икономически“ въпрос. Подобно е значението на качеството на образованието.

— Повечето прогнози са категорични, че след парламентарните избори ни очаква коалиционно правителство. Има и прогнози за нови парламентарни избори. Вие готови ли сте да участвате в бъдещото управление на страната? При какви условия?

— Какво ще е поведението на „Свобода и достойнство“ след изборите, ще определим според това, което ще покаже доверието на избирателя. Това решение е главното. То предопределя и условията, при които е възможно участие в управлението на страната.

— Непосредствено след парламентарните избори във Варна ще има извънредни избори за кмет. Готови ли сте с кандидатура?

— Това ще реши варненската ни организация. Най-важното е варненци да имат добър кмет, който да се ползва с доверието им. Кмет, който заедно с варненци да върне красотата на града и интереса на всички ни към красива Варна. Пожелавам го на варненци от сърце.

— Вие сте известен като един от българските инженери с най-голям опит в строителството на пристанища. Изборите (парламентарни и кметски) отново поставиха в центъра на обществената дискусия във Варна съдбата на Пристанище Варна. Според Вас, кой от проектите за изграждане на ново пристанище, обсъждани във Варна, е най-полезен за бъдещето на града?

— За съжаление не познавам последните дискусии около съдбата и развитието на Пристанище Варна и въобще целия район. По тази причина не трябва да се произнасям като професионалист. За съжаление, оставам с впечатление, че за подобни решения не се търсят специалисти. Като гледам какви фирми и хора се занимават с пристанищата в България, и се чудя, да се смея, или по-скоро да плача. Нямам предвид само Варна. Намесват се интереси, които целят главно източване на огромни пари от държавата и хората. Без в тези интереси да се държи сметка за икономическа ефективност, национални и регионални интереси, екология и т.н. Много отдавна управлението на Черноморието въобще се извършва твърде некомпетентно и за съжаление с лоши последици, които ще се отразяват и през следващите десетилетия. Това е както в сферата на туризма, така и в сферата на морския транспорт и в пристанищната дейност.

Разговора води Антон Луков (nakratko.bg)

Публикувано на 8 април 2013 г.

Бележки към публикацията от Антон Луков:

Руслан Семерджиев е зам.-председател на НПСД. Бил е народен представител в 36. НС.

Дългогодишен проектант и главен проектант в направление „Пристанища“ на „Транспроект“ в периода на най-голямото строителство на пристанища в България. Проектирал пристанища и в чужбина, в т.ч. и за западноевропейски инвеститори.

Руслан Семерджиев
Голизмът

Преди години преведох книгата на проф. Жан Тушар „Голизмът 1940-1969“. Смятах, че познаването на този политически феномен ще бъде полезно за обществено активните българи, а най-вече за онези, които се опитват да правят политика. В годините на криза не успях да намеря подкрепа, а аз нямах достатъчно лични възможности да осигуря издаването на тази книга. Така, обезсърчен от многократните откази, я оставих в архивите на компютъра ми. Днес мой близък познат подхвърли идеята тази книга да се разпространи чрез Интернет. Този мой познат върна желанието ми да споделя с повече хора виждането на един изключителен политолог за явлението, наречено голизъм. Позволил съм си да напиша кратко предисловие, което се надявам не ще отегчи бъдещите читатели и се надявам те да изпитат удоволствие от прочита на един великолепен анализ и да разберат по-дълбоко, без идеологически внушения, една политическа практика и политическа философия, чиито резултати са Европейският съюз и голяма част от съвременния свят.

Тази година се навършиха 40 години от оттеглянето на генерал Шарл дьо Гол от властта. Това не е повод само за отбелязване на тази годишнина. Вероятно по-добре е да се разбере, какво и защо направи генерала, за да се говори за голизъм и днес.

Съвсем накратко за автора на този анализ — професор Жан Тушар.

Жан Тушар е роден на 13 ноември 1918 година в Париж. Завършва лицеите Кондорсе и Анри ІV и през 1938 г. е приет в Ecole normale superieure (Висше нормално училище, специфично за Франция, осигуряващо административни служители в публичния сектор, чието задължение е да изработят най-малко 10 години трудов стаж, за да се осигури стабилност и интегритет на администрацията). Мобилизиран през 1939 г., бива ранен, попада в плен и затвор в Германия. Освободен през 1942 г. той се присъединява към Съпротивата, продължавайки своето образование.

След войната започва професионална кариера, в това число и преподавателска дейност в Гренобъл и Френския институт в Аржентина. Завръщайки се във Франция работи в министерството на външните работи по задграничните френски образователни програми, като заедно с това работи и в Института за политически науки в Париж.

През 1966 г. е избран за генерален секретар на Националната фондация за политически науки.

Тези му отговорности не пречат да развие преподавателска дейност, високо оценявана както от колеги, така и от студенти. Засяга теми като традициите на френската левица, френския национализъм след 1871 г., комунизма във Франция, така и актуални политически идеи във Франция. Смятан е като един от преподавателите „звезди“ в подготовката на висши администратори.

В качеството си на администратор, преподавател и изследовател, Жан Тушар участва активно в „развитието“ на политическите науки.

Той е член на Националната комисия за ЮНЕСКО, на секцията за юридически и политически науки към Националния център за научни изследвания, генерален секретар на Френската асоциация за политически науки и вицепрезидент на секцията за политически науки към Консултативния комитет на университетите за 1070–1971 г.

През 1971-ва година умира нелепо.

 

 

По-известното от творчеството на Жан Тушар:

— Аржентинската република (в сътрудничество с Ален Руке);

— История на политическите идеи (в сътрудничество с Луи Бодет, Пиер Жанен, Жорж Лаво, Жан Сиринели);

— Народният фронт 1936 г. (в сътрудничество с Луи Боден);

— Славата на Беранже;

— Произход на социалния католицизъм;

— Левицата във Франция след 1900 г.;

— Литература и политика.

 

 

Настоящата книга е публикувана в началото под формата на размножен курс в Института за политически науки в Париж през 1972 г.

Окончателната редакция и оформяне на текста, бележките на издателя, които го съпровождат, хронологичните и библиографски допълнения се дължат на Оливие Ролен.

ПРЕДГОВОР

Има личности, които остават в историята, които оставят ярки следи в развитието не само на своите страни и съседите им, а в историята на цели континенти и целия свят. Много от тях стават такива по силата на постовете, които заемат в резултат на наследствени и съсловни привилегии или заради влиянието на политическите партии, към които принадлежат, в съчетание на силата на характера и ума си. Има обаче личности, които правят историята, които променят нейния ход, въпреки неблагоприятното развитие на събитията, въпреки „общоприети“ доктрини и планове.

Двадесети век е богат с такива личности — едни за добро, други за зло. Същият век е векът с политици, които хвърляха света в най-мрачни и жестоки войни, в унищожаването на нации и държави, в безкрайна омраза и противопоставяне. Други се изправиха срещу опустошението и разрухата, срещу омразата и разделението, срещу посредствеността и упадъка.

Кои от тях са най-достойни, ще определи строгият съд на историята след време. Днес обаче за всички е ясно, че цивилизацията победи в средата на миналия век, защото имаше Уинстън Чърчил, имаше Франклин Делано Рузвелт. Заедно с тях се появи един човек, който като че ли не беше професионален политик, който в началото на голямата битка за света, разпалена от войнстващия комунизъм и национализма, беше повече отдаден на военната си професия, отколкото на решаването на обществените проблеми.

Без него днес светът сигурно щеше да изглежда друг — Франция също може би нямаше да играе съществена роля на световната арена и щеше да бъде друга — друга щеше да бъде днес и Европа. И това може би именно защото той се извиси до върховете тогава, когато се полагаха основите на съвремието. Не само в разгара на върховната битка и войната, а продължи дейността си до началото на края на световния комунизъм в края на 60-те години.

Има и други политици със своите големи заслуги за победата на цивилизацията над мракобесието и злото, но без съмнение Шарл дьо Гол е един от най-интересните. Не само като личност и индивидуалност, а защото е един от малкото политици, които оставиха след себе си не само актуалните за времето си резултати от своите дела, но и политическа школа, която продължава да „произвежда“ политика с трайна продължителност и успех.

Бях ученик във френската гимназия „Ромен Ролан“ в Стара Загора, когато Шарл дьо Гол си отиде от властта. Тогава и през ум не ми минаваше, че ще се сблъскам пряко с политиката, но този възрастен вече държавник по особен начин ми беше симпатичен. Познавах го само от кратките телевизионни репортажи в България, клеймен от световните революционери, познавах го от вестника на френските комунисти, който единствен по това време беше допускан от комунистическата цензура в България. И беше изкривеният образ на всичко, което ставаше по онова време във Франция и Европа. Това бяха годините на силни надежди на съветските болшевики и техните сателити за надигане на комунистическата вълна в света. Особено след възникналите във Франция студентски вълнения през 1968-ма. Всъщност това се оказа началото на края на световния комунизъм. Малко по-късно от тези събития се случи варварското нахлуване на сдружените комунисти в Чехословакия, което разкри истинския характер и образ на комунистическите режими в Европа, доведе до отдръпване на авторитетната интелигенция от комунистическите партии и до началото на ерозията в комунистическото единство. Няколко години по-късно испанските, френските и италиански комунисти се опълчиха срещу диктата на Москва и постепенно и естествено за свободния свят големите по онова време комунистическа партии в Европа започваха своето маргинализиране.

Дьо Гол си отиваше след като в историята си бяха отишли Рузвелт, Чърчил, Труман, Аденауер, а Кенеди беше убит. Дьо Гол си отиде, но голизмът остана. Остана и с това естествено засили интереса защо, коя е магията му, кои са идеите, успели да устоят на традиционни идеологии и модерни политически теории, на масовата лява психоза и примамливия образ на препускащия американския напредък?

Голизмът е феномен, който непрестанно предизвиква интерес сред учени и практикуващи политици. Заедно с това голисткият порив изведе последователите на дьо Гол трайно в управлението на Франция през последните бурни години на промени в Европа и изграждането на Европейския съюз.

Мнозина мислеха, че голизмът е временно и преходно явление. Мнозина го представят като стройна политическа доктрина. Какво всъщност е голизмът? Точният отговор не е даден окончателно. Единственото сигурно нещо е, че неизбежно се свързва с личността и примера на генерал дьо Гол. Има опити голизмът да бъде детерминиран в някакви рамки — идеологически, философски, доктринерски. Едва ли някой ще успее. Защото съдържа в себе си невероятна смесица от идеологии, традиции, части от доктрини, философски и политически възгледи. И както казва авторът на тази книга по-нататък — нищо оригинално. Изглежда оригиналното е тази смесица, дозираното присъствие на най-разнообразни и понякога на пръв поглед противоречащи си идеи: патриотизъм стигащ до границата на опасния национализъм и идеята за „Европа от Атлантика до Урал“; антиколективизъм и „сдружаване на труд-капитал“; силна централизирана власт и практиката на пряката демокрация; отрицание на комунизма и остра критика на капитализма; върховенство на цивилната власт, защитавано от професионален военен; фундаментален антикомунизъм и включване на комунисти в първото правителство след Победата; противникът на Берлинската стена, който пръв от политиците на свободния свят прекрачва Желязната завеса и т.н.

Изследванията за генерал дьо Гол и съвременния голизъм в България са изключително малко и може да се каже, че практически липсват. Това са две статии на Ел. Жекова-Цветкова в „Исторически преглед“ през 1964 и 1970 г., биографичната книга „Генерал дьо Гол“ на съветския автор Н. Н. Молчанов през 1977 г. и излязлото през 1995 г. есе на Жеко Кьосев — „Политическата доктрина на генерал дьо Гол“. Статиите на Жекова-Цветкова са откровено пропагандни, твърде характерни за войнстващата и преиначаваща марксистко-ленинска историография на „правата“ линия и не представляват интерес, освен за една оценка до каква степен политологическите и исторически науки от времето на т.н. социализъм в България са изкривявали и подменяли действителността.

Книгата на Молчанов е първият сериозен източник за живота на генерал дьо Гол на български език, но в интерпретациите си е белязана прекалено силно от идеологическия подход на автора. Жеко Кьосев без съмнение прави опит за много по-обективен анализ на политиката на генерал дьо Гол и неговите възгледи, но като че ли остава в рамките на доктринерството и според мен са му убягнали някои от най-привлекателните и интересни черти на политическата практика на генерала и неговите възгледи, вероятно поради силно желание и стремеж за строго дефиниране на голистките идеи.

Във всеки случай трябва да се отдаде дължимото уважение на господин Кьосев за начинанието за по-ясно разбиране на голизма в България въобще.

Несъмнено голизмът не може да се анализира отделно от личността на Шарл дьо Гол. Не може да се знае дали политическата практика, наречена голизъм, щеше да се появи без дьо Гол и Втората световна война, но днес повече от 40 години след оттеглянето на генерала от политическата сцена и кончината му, във времето след разтърсващите промени в целия свят и особено Европа, политическият модел за властта, възгледите на голистите от времето на Шарл дьо Гол по отношение на развитието на Европа и външнополитическите взаимоотношения в света представляват особен интерес.

Голистката политическа практика доминира дори в много случаи на ляво-центристко управление във Франция. Франсоа Митеран — дългогодишен противник на Шарл дьо Гол и голизма, не направи нищо през двата си последователни мандата, за да промени каквото и да било в държавното управление и беше последователен във външната политика именно на онова, което голистите установиха по времето на генерала.

През последните години усилено се говори и пише за криза в парламентарната демокрация. Светът се отърсва от враждебните и противопоставящи идеологии и догми. Политически партии се отказват от идеологическата си основа и се насочват към чист прагматизъм. Привидно дори изглежда се доближават до голисткия модел на партии-движения. И ако по-горе се каза, че голизмът по своето същество не съдържа нищо оригинално, то все пак отношението му към властта и нейната употреба е базиран на ясни идеи и принципи, основаващи се на характерните за свободомислещите хора ценности, съчетани с традиционните за демокрацията форми и характер.

Дали генерал дьо Гол и голистите са едни от първите практици-политици, усетили „вятъра на промяната“?

Самият генерал дьо Гол не е теоретик на властта и общественото развитие. Той е военен теоретик и политик-практик. Но още в младежките си години, като пленник по време на Първата световна война, той осъзнава кризата на институциите в тогавашната демокрация, която до голяма степен се повтаря след Втората световна война, а и до днес. И ако в младостта си той критикува основно военните структури и установената политика за действие a priori, то по-късно той насочва битката си срещу режима. Парламентарната демокрация в чистия си вид е по-скоро режим на партиите. И този режим, според генерала е в основата на повечето беди на нацията и държавата: „[…] един режим в упадък, неговите лъжливи показни правителства, неговата подаваща се на влияние съдебна власт, неговите комбинации в аферите, приходи от високото положение и привилегии, и ужасяващата тирания на господарите, роби на неприятеля, техните закони-карикатури, техния черен пазар, техните наложени клетви, тяхната дисциплина, постигана чрез доноси, техните микрофони в преддверията.“ (реч на 15 ноември 1941 г. от Лондон). И по-късно в Мемоари от войната: „[…] класата, квалифицирана като управляваща, което ще рече установила се в употребата, богатството, обществената значимост“ (т. ІІ, стр. 171).

Критиката на генерала не е насочена толкова срещу парламента, колкото срещу партиите[3], посредниците между народа суверен и властта: „Тяхната природа (на партиите) е да представляват, да противопоставят едно на друго нашите различия, нашето деление“ (24 април 1947) и по-късно на 5-ти октомври 1947-ма, когато говори за системата на партиите „според която всяка партия измежду тях си вари супата на малък огън, в своя малък ъгъл“.

За генерал дьо Гол и голистите основен въпрос е пряката връзка на народа — суверен на властта и управлението на държавата. Колкото и силни да са обвиненията срещу генерала в авторитаризъм, те не издържат нито на възгледите му, нито на поведението му, както в моментите, когато упражнява властта, така и в моментите, когато е повече в ролята на наблюдател на политическите събития. Още през 1942 г., на 11 ноември в Албърт Хол, Лондон, генералът заявява: „Една нова демокрация, такава, каквато суверенитетът на народа би могъл да упражни чрез избори и контрол, такава, че също властта, натоварена да ръководи държавата, ще има средствата да го направи с твърдост и последователност.“ Властта, според генерал дьо Гол трябва да обединява, а не да разделя. Ето защо тя трябва да произтича пряко от народа, от „нацията, в нейните дълбини“, както често се изразява самият той. На пресконференция в Лондон на 27 май 1942-ра: „За мен демокрацията се съчетава точно с националния суверенитет. Демокрацията, това е управление на народа от народа, националният суверенитет, това е народът, упражняващ своята независимост без ограничения“. „Прекият договор между народа и този, който го управлява, е станал в съвременните времена основен за Републиката“, заявява генералът на 8 юни 1962 година. И по-нататък: „[…] Републиката да съществува силна, подредена и приемствена.“

Осъществявайки своите идеи за държавно устройство Шарл дьо Гол никога не пренебрегва традицията на парламентарната демокрация: „Както казах в Уестминстър, аз пожелавам на нашата страна един истински парламентарен режим, с една опозиция, която не е отмъстителна, злобна, а изпълнява основната си роля, която е контролна, разкривайки пред общественото мнение грешките на правителството. Би трябвало една опозиция, съзнаваща ролята си и приемаща правилата на играта […] и едно мнозинство, което да не изгаря от съперничество с нея на терен, който не е негов […]“ (11 май 1961 г.)

Дали голисткият политически модел и държавно устройство са най-доброто решение, е трудно да се твърди. Факт обаче е това, което постигна за последните 50 години Франция. Той се наложи в момент на изключителна криза във Франция — в продължение на 12 години след войната страната е разкъсвана от смени на правителства и управляващи коалиции, колониалната империя е пред разпад, икономиката е обхваната от дълбока криза, нацията е разкъсвана от противоречия.

Франция се възроди постепенно и утвърди позицията си на велика сила в света. Тя успя да промени империята си и да осигури суверенитет на бившите си колонии, предпазвайки ги до голяма степен от комунистическата инвазия, установи се стабилна политическа система и управление, които позволяват истински политически плурализъм и приемственост. Франция е една от малкото страни, където в изпълнителната власт успешно се съвместява управлението на съперничещи си политически сили, както по времето на президента Франсоа Митеран, така и под президентството на Жак Ширак. През 60-ти години се твърдеше, че моделът на V-та Република във Франция е скроен едва ли не заради самия Шарл дьо Гол. Днес, толкова години след него е повече от очевидно, че генералът, неговите сътрудници и последователи просто са гледали и виждали по-ясно в бъдещето.

* * *

Не по-малък интерес представляват възгледите на генерала за международните отношения и голистката външнополитическа практика. В Шарл дьо Гол много хора и специалисти виждат продължителя на политиката на raison d’Etat от времето на Ришельо или го оприличават на последовател на германската realpolitik на Бисмарк. Може смело да се каже, че е и едното и другото.

Както вътрешната голистка политика предизвиква остри спорове сред изследователите, така и външната среща сериозни противници. Но и двете се посрещат с най-широка подкрепа от избирателите! Днес, когато интеграцията и обединението на Европа се осъществяват, когато се създават и укрепват съвременните системи за сигурност, политиците неизбежно се връщат към дьо Гол. Защото толкова години след дьо Гол, на фона на станалите събития след него, осъществяваната външна политика от генерала изглежда по друг начин, оценките ще звучат много по-различно.

Днешна Европа дължи изключително много на голистката външна политика. Дьо Гол е първият съвременен държавник, който решително се обявява за обединяването на Европа — от 29 юни 1947 година. А през юли 1952-ра дори твърди, че „европейската конфедерация е може би последния шанс на Запада.“ В същото време е изключително внимателен и недоверчив към наднационалните институции още от времето на създаването на Европейската общност за въглищата и стоманата през 1951-ва, станала основа на Общия пазар и днешния Европейски съюз. Според дьо Гол европейското обединение може да стане само на основата на суверенитета на държавите и днес еуфорията след края на 80-те и началото на 90-те години, проблемите с разширяването на Европейския съюз, така и изпълнението на договора от Маастрихт, по-късно от Ница и Лисабон само потвърждава правотата му.

На 5-ти февруари 1962-ра той призовава „да се извади съюзът на Европа от областта на идеологията и технокрацията, за да го вкараме в тази на действителността, което ще рече на политиката“ и три месеца по-късно: „Днес не може да има друга Европа, освен тази на държавите.“ Реализмът на генерала към европейската интеграция и дебатите, които днес се водят, звучат невероятно актуално — ето едно негово изказване от 14-ти декември 1965 година в телевизионно интервю — на въпросите за Европа той отговаря: „Разбира се, може да скочим на стола като едно козле и да се провикнем Европа! Европа! Европа! Но това няма да доведе до никъде и не означава нищо… […] Да, знаете ли, това е удобно и понякога много съблазнително. Върви се по пътя на химерите, но това си остават само химери и митове. А има реалности и реалностите не се третират така.“ Въпреки тези думи на генерала не може да има съмнение в неговите стремежи за „голяма Европа от Атлантика до Урал“. Те само потвърждават реалистичното политическо поведение. Неговата цел е: „Изграждането на една европейска Европа, другояче казано независима, мощна и влиятелна в лоното на света и на свободата“ — 24 ноември 1964 г. Тоест, онова, което генералът иска за Франция, иска и за Европа, заедно с всичките държави в нея.

 

 

Изключителен интерес представлява политиката на генерала и голистите по отношение на доминацията на двете суперсили в света, ролята на НАТО в европейската и световната сигурност и стабилност. Дьо Гол е идеологът на разведряването — през 1959 година той прави първата стъпка в тази посока. Това не пречи 2 години по-късно, по време на Берлинската криза (издигането на стената) да бъде най-безкомпромисен към СССР, дори, когато американците са били склонни на сериозни отстъпки. Факт, който не е широко известен в България.

Генерал дьо Гол е политикът, наложил свой почерк в деколонизацията на световните империи, разбрал твърде рано опасността от комунистическото влияние в колонизираните страни и предимствата от установяването на демократични управления в третия свят. „Колкото до страните от Азия и Африка, малко или много «колонизирани», ще заявя, че според мен новата епоха ще отбележи идването на независимостта, при уговорката, че формите ще бъдат силно променливи и прогресивни. Западът трябваше да го разбере и дори да го желае.“ (Мемоари от войната, т. ІІІ, стр. 213., по повод на разговор с Труман през август 1945 година). Тези разбирания на дьо Гол се откриват още по време на началото на Втората световна война, когато той прави своята обиколка във Френска Африка, търсейки подкрепа за Свободна Франция.

Авторът на този книга намира ключа на голистката външна политика в независимостта на Франция. Независимо от много силните негови аргументи, аз бих добавил и припомнил някои виждания на генерала, които разширяват значението и целите на неговата политика, които са повече универсални, отколкото национални. Според дьо Гол „Геният на нашата епоха е този на взаимозависимостта“ (19 юни 1945 г.) и тази взаимозависимост трябва да бъде в основата на световната сигурност. Но тя може да се постигне само на основата на националните реалности: „Не може да се изгражда нито европейска отбрана, нито атлантическа отбрана, освен на основата на реалностите, които са национални реалности. Няма друга действителност, с изключение естествено във формулировките на политиците“ (21 декември 1951 г.).

Историческото минало и наследство винаги са били изключително важни за дьо Гол: „Това са нации, всяка със своя дух и своето тяло, наистина техни, които в края на краищата образуват неразривните елементи и необходимите сили на всемирния живот.“ — 15 май 1968 година в Букурещ.

„България, която в Античността бе Тракия…, която принадлежи на семейството на славяните“ — 13 октомври 1966 г., Париж. „Знамето на идеологиите в действителност само прикрива стремежите“ — 22 юли 1963 година. И т.н.

За нас Българите е невероятно уважението на генерала към нашата история. В момент, когато българските комунисти правеха всичко възможно за изтриване на националното съзнание и предаване на България на Русия.

 

 

Има много въпроси около генерал дьо Гол и голизма, които могат да предизвикат различни коментарии, възхищение или отрицание. Всяка теза има свои привърженици. Особено, когато става дума за силни личности като Шарл дьо Гол и неговите сподвижници, които са толкова различни и противоречиви.

С изследването си проф. Жан Тушар ни доближава най-вече до самия Шарл дьо Гол и то чрез него самия. А най-кратката и точна характеристика на генерала, като че ли дава Жан Лакутюр: „Един реалист на въображаемото“.

Жан Тушар прави анализ на голизма още във времето на неговия възход и малко след оставката на генерал дьо Гол. Много от поставените от него въпроси вече имат своя по-точен отговор. Времето на промените в света през последните години налага друг поглед към делото на дьо Гол и голизма въобще. Голизмът също се промени в известен смисъл, но запази основните си качества — да прави обединение и мобилизира френския дух и инициатива.

Въпреки голямото разстояние във времето, това изследване на професора е изключително интересно. На първо място, защото той е съвременник на всички събития и донякъде пряк участник (както сам заявява), анализите му се основават най-вече върху действителните факти — изреченото, написаното и направеното от самия дьо Гол, а не върху критики, предположения, тълкувания или идеологически подходи. Не е безинтересно да се знае, че Жан Тушар по убеждения е повече ляв центрист, отколкото представител на заможната прослойка. Което прави заключенията му значително предпазени от лични симпатии и заедно с това ценни, защото не са злонамерени или повлияни от левичарско внушение.

Книгата има още едно достойнство. Тя не представлява сух научен труд, а е по записките на четените от професора лекции в Парижкия институт за политически науки. Това прави прочита лек и приятен за възприемане.

Постарал съм се в превода да не променям стила на изказа, за да може текстът да бъде най-близък до маниера и духа на изложението на автора. Разбира се това обстоятелство доближава езика до френския стил, който донякъде е различен от българския.

Дано съм намерил доброто сечение и читателите изпитат удоволствие не само от темата за дьо Гол и голизма, но и от таланта на един великолепен политолог.

* * *

Ние, Българите[4], обичаме французите и културата им, но се отнасяме с подозрение към френските политици, които в течение на десетилетия са се държали настрана (поне според българската историография) от българските проблеми на Балканския полуостров и може би дори са допуснали сериозни грешки спрямо България. Особено по времето на злополучния за нас Ньойски договор. От друга страна, ние не познаваме всички факти около решенията на Франция, отнасящи се до България и във връзка с влиянието и целите на други сили. Това обстоятелство предопределя в много случаи нашето политическо отношение.

Моят личен опит[5] от първите години на промените след 10 ноември се разминава с по-разпространената липса на ентусиазъм от политиката на Франция спрямо България, особено в годините след 1990 година, но това е тема на други размисли и анализи, които надявам се ще предоставя на всички, които се интересуват, по-късно.

Издаването на тази книга не си поставя задачата да разруши създадените представи, да измени изведнъж и коренно натрупаните взаимни чувства — това не е възможно да стане с една книга. Но тя може да бъде полезна за всички, които се интересуват от европейската политика и работят в тази област. Тя ще бъде, надявам се, полезна с примера на възмогване на една държава, изпаднала в дълбока криза, след първоначалната загуба във войната, нанесена от вековния й противник, разпадането на колониалната й империя, и превръщането й в една от решаващите сили на съвременния свят; полезна с примера на решаването на вътрешнополитическите си проблеми и създаденото уникално държавно устройство; създаването на основите на днешния Европейски съюз, чрез най-невероятния за досегашната история съюз между вечните съперници Франция и Германия и налагане на нов модел за решаване на междудържавни гранични и териториални проблеми, и т.н. Тук заслугата на дьо Гол с вярната преценка за бъдещ мир и личното приятелство с Аденауер, продължени от съратника на дьо Гол, Валери Жискар д’Естен с Шмид и Бранд, както и на Франсоа Митеран с Хелмут Кол, е труднооценима, но несъмнено е възхищение и признателност за всички, които днес се чувстват в семейството на Европейския съюз.

Нека всеки читател открие за себе си онова, което го интересува.

Не мога да не споделя, че в издаването на тази книга е заложено дълбокото ми убеждение, че политиката може да бъде и почтена и полезна професия, че примерите на личности като тези, които ще срещнете в цялото изложение, доказват, че твърде много хубави неща за днешния свят са направени от политици.

Ако има какво да научим от голизма, то това е да имаме самочувствието на нация, която е част от семейството на великите нации, правещи Историята на света; това е да открием силата, която да превърне Балканите в зона на интеграция и сътрудничество, силата, която да свали омерзението от плещите ни и да насочи усилията ни към творение.

За нас Българите, днес е особено важно да преодолеем себе си, да впрегнем националния си потенциал в посока на развитие и съзидание.

Да можем да кажем, както генерал Шарл дьо Гол е казал на съотечествениците си на 14 юли 1941 година: „В края на нашите мъки е най-великата слава на света — тази на човеците, които не отстъпиха!“

Руслан Семерджиев / semerdjiev.blogspot.com

Статията е публикувана на 15.7.2016 г., 18:03 в категория „Позиция“ на електронното издание „Накратко“: http://nakratko.bg/category/41/117768/

Пълен превод на книгата на Жан Тушар „Голизмът 1940-1969“, а по-късно и на книгата „Острието на сабята“ от Шарл дьо Гол се намира на адреса на един от блоговете на Руслан Семерджиев: https://gaullismebg.wordpress.com/

От 2011 г. насам, дори и след смъртта на преводача през 2013 г., двете преведени книги са достъпни за всекиго.

За мен

Аз съм Руслан Семерджиев,

Занимавам се политика повече от 20 години. Научих и пропуснах много неща. В политиката в България се извършиха добри и не дотам добри промени. Една от причините е недостатъчното познание. През тези години разбрах, че не може да се прави добра политика, без да се познава Историята и личности, които я правят. Защото в повечето случаи те оставят трайни следи върху развитието на събитията след тях. Това е особено важно за България, която беше в изолация от световния свят почти половин век.

Попаднах на тази книга в Париж, при едно от посещенията ми през 1992 г. Прочетох я веднага, но впоследствие реших да направя превод, за да бъде достъпна за повече хора, които имат не само исторически интереси, но и онези, които отделят внимание на политическите събития и имат активно отношение към всичко, което е свързано с напредъка на България.

https://gaullismebg.wordpress.com/%d0%b7%d0%b0-%d0%bc%d0%b5%d0%bd/

Снимки

semeyna_mladezh_mayka_basta_dusterya.jpgСемейство Семерджиеви
grupa_3_pravi_i_zname.jpgКостадин Семерджиев — знаменосец
fontan_sednali_basta_i_sin.jpgБаща и син
deca_s_cigulki.jpgВ музикалната школа по цигулка
zimno_snyag_muzh_i_zhena_pred_kulata_tryavna.jpgКостадин и Петя Семерджиеви пред Часовниковата кула в Трявна
fontan_muzh_zhena_dete.jpgРуслан, Петя и Костадин Семерджиеви във Варна, лятото на 1958 г.
chasovnikova_kula_pametnik_tryavna.jpgНякогашният площад на Трявна с паметника на капитан дядо Никола
muzh_byala_brada_pred_masa_sednal.jpgКостадин Семерджиев, 2016 година
muzh_dyasno_zhena_lyavo_ruka_na_ramoto_mu.jpgРуслан с майка си Петя на селската им къща — 1978 година
semeystvo_s_dve_deca_na_stulbi_navun.jpgСемейството на Руслан, 1991 година, когато той е депутат в 36-то Народно събрание
grupa_4_pravi_v_grada.jpgСемейство Семерджиеви с абитуриентката си Марина
mnogo_hora_zala_narodno_subranie.jpgРуслан Семерджиев на първото заседание на 36-то Народно събрание, 4.XI.1991 г.
grupa_4_do_krusta_v_grada.jpgЩастливото семейство има син абитуриент: Константин Семерджиев младши
muzh_do_krusta_otzad_kartina.jpgРуслан Семерджиев — кандидат за кмет на София
grupa_2_muzhe_v_beli_rizi_2_zheni.jpgСемейството на Руслан Семерджиев в София
muzh_s_photoaparat_priroda.jpgРуслан Семерджиев с фотоапарат сред природата
brat_i_sestra_pregurnati.jpgКонстантин и Марина Русланови
trima_mladezhi.jpgРуслан със свои съученици от Френската гимназия в Стара Загора
svatbena_snimka.jpgСватбена снимка на Петя и Руслан Семерджиеви
planina_dve_momcheta_pregurnati.jpgРуслан Семерджиев и Иван Мендев, Стара Загора
4glavi_okolo_masa.jpgРуслан Семерджиев със свои съмишленици
3_muzhe_2_zheni_nacionalni_nosii.jpgРуслан Семерджиев по времето на работата му в БГА „Балкан“
zhena_lyavo_mug_dyasno.jpgПетя и Руслан Семерджиеви
centralata_na_oon.jpgРуслан Семерджиев в Централата на ООН
grupa_4pravi_5otpred.jpgСемейството с родителите и сестрата на Петя
grupa_4muge_2geni.jpgБонка и Георги Семерджиеви със синовете си Доротей, Костадин, Петър и баба им Елена
Допълнителна информация

$id = 10392

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Костадин Семерджиев

Заглавие: Баща и син в мисли и дела

Издание: първо

Издател: ТИХ-ИВЕЛ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ТИХ-ИВЕЛ

ISBN: 978-954-9310-23-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4977

Бележки

[1] Семер — остаряла диалектна дума от турския език, самар. ↑

[2] Написах го след посещението ми в Окръжна болница — София, където той беше завеждащ детското отделение. Посетих всички лекари и сестри — с всички, с които успях да разговарям, и бях поразен от онова, което чух за него. Прекрасен човек, скъп колега и то след като бяха минали месеци след неочакваната му смърт. ↑

[3] Известно е, че генералът е основател и участник в една политическа формация през цялата си кариера — РПФ (Rassemblement du people Francais) — обявил основаването на 30 март 1947 година. Но той никога не я е смятал за партия и когато това обединение започва да се държи като традиционна парламентарна партия, той го напуска — на 6 май 1953 година. В България наименованието на тази формация е възприето като „Сбор на френския народ“, но според мен по-правилният превод е „Обединение на френския народ“. Поради обстоятелството, че самият генерал дьо Гол е много внимателен при подбора и употребата на думите и понятията. Българската дума обединение подхожда повече на вижданията на генерала за политическата формация и ролята, която й предвижда, съответства на един най-важните му политически възгледи — единението на нацията. Възприетата в България дума сбор вероятно се е наложила от първия официално разпространен превод, който не е неправилен, но не отчита тези особености в характера на генерала — а в онези години и условия не би и могло. Това се отнася и до името на по-късно основаната голистка партия „Сбор за републиката“ (Rassemblement por la Republique) Наименованието „Сбор“ е получило толкова утвърдено разпространение, че по-нататък в превода употребявам него, за да не са получи объркване — РС. ↑

[4] Позволявам си да имитирам генерал дьо Гол в нарушение на българския правопис, защото смятам, че той е прав. Във всички негови писмени наследства, имената на нациите са изписани с главни букви. Ясно е защо. По подобен начин — ще разберете по-късно защо, прочитайки тази книга — той пише и думата История винаги с главна буква. ↑

[5] Авторът на този предговор и преводач на тази книга беше Председател на Българско-Френското парламентарно дружество за приятелство в периода 1991–1994 г., член на делегацията на 36-то Народно събрание в ПАСЕ в същия период, така и член на Комисията по външна политика на 36-то Народно събрание на Република България. В това му качество е участвал в преговори и срещи на най-високо равнище. ↑