Людмила Улицка
Сонечка. Бедни роднини

Бедни роднини

На двайсет и първи, ако не се падаше в неделя, в тихата пролука между обяда и следобедния чай на гости на Анна Марковна идваше втората й братовчедка Ася Шафран. Ако двайсет и първи се падаше в неделя, когато цялото семейство си беше вкъщи, Ася идваше на двайсет и втори, понеделник, тъй като се притесняваше от бедността и слабоумието си.

Към четири тя звънеше на вратата и след малко отвътре се чуваха тежки стъпки и безсмисленото: „Кой е?“, защото по глупавото хихикане зад вратата, а и по датата, Анна Марковна би трябвало да се досети, че това е Ася.

„Аз съм, Анечка, минавах наблизо и рекох да се отбия, може да си си вкъщи…“ — без да спира да хихика, фалшиво и ненужно обясняваше Ася, докато целуваше пълната Анечкина буза… тъй като нямаше нищо по-очевидно от това, че Ася, бедната родственица, е дошла за ежемесечната си издръжка.

Навремето учеха в един и същи гимназиален клас, ходеха с еднакви сиво-сини униформени рокли, шити при най-добрия шивач в Калуга, носеха на пищната си гръд еднаквите значки на гимназия „КЖГС“, които с много години бяха изпреварили времето на масовите абревиатури. Ажурните букви обаче не означаваха „държавен съвет“ по „К“ и „Ж“, който би могло да бъде кожухарски или железопътен, каквато мода излезе впоследствие, а само — „Калужка женска гимназия на Салова“, която, като частно заведение, си позволяваше да обучава богатите еврейски момичета в пропорцията, която й осигуряваше оскъдното еврейско население на изцяло руска полуселска Калуга с наглите й кози, които бродеха из улиците на бъдещата столица на космонавтиката.

Анечка беше отличничка с дебела плитка, преметната през рамо; в тетрадките й последната страница не се различаваше от първата, която беше особено красиво и старателно изписана. Ася не беше толкова усърдна в учението като Аня: френските глаголи, нескончаемата върволица от дати и красивите финтифлюшки на теоремите влизаха през едното й ухо, полускрито от пружиниращите в безредие къдрици на русата й, почти бяла коса, и докато тя рисуваше с тънко подострен молив карикатура срещу подлия преподавател по история Семьон Афанасиевич, излизаха през другото. Ася беше жива, весела и славна госпожица, но никой освен Анна Марковна не я помнеше такава…

Потрепвайки леко с глава, глупаво гримираната Ася свали кайсиевото палто на райета от черни копринени лентички. Анна Марковна, която цял живот й даваше старите си дрехи, отдавна се беше примирила с факта колко ловко превръщаше Ася — понякога с едно докосване на сръчните си ръце, почтените й дрехи в нелепи дрипи. Черните лентички, които Ася беше зашила отгоре, тук-там провисваха, като образуваха клупове и фльонги, и всичко това, взето заедно, напомняше остроумен маскараден костюм от изписана тетрадка за ноти.

Изпод зеленото таке на челото се подаваха черни ресни — хибрид между воал и бретон, а устните бяха неизменно опънати в зачатъчна усмивка, готова да изчезне незабавно или да се преобрази в подмилкващо се хихикане.

— Влизай, Ася — приветливо и величествено я покани да мине в столовата Анна Марковна.

На застланата с ковьор кушетка лежеше Григорий Вениаминович, мъжът на Анна Марковна. Той не се чувстваше добре и си беше тръгнал от университета по-рано, като остави двата часа лекции от блестящия си курс по хистология на доста способния, но иначе небрежен асистент.

Като видя Ася, той издаде едно „хъм“, попита я как е и без да дочака отговора, влезе в съседната на столовата спалня, като затвори след себе си двойната стъклена врата.

— Гриша нещо не е добре — обясни Анна Марковна и присъствието му вкъщи през деня, и изчезването му.

— Отбих се за малко, Анечка. В Петровския пасаж има китайски термоси. Купих няколко — излъга тя. — Много са красиви. С птички. Да ти купя ли?

— Не, благодаря. Имам един, който изобщо не ми трябва, слава богу. — В нейното съзнание термосът беше свързан с ходене по болници, а не с извънградски екскурзии.

— Как е Ирочка? — попита Ася за внучката.

Тя нямаше нужда да съчинява всеки път въпроси, тъй като питаше поред за всеки член от семейството, и обикновено Анна Марковна отговаряше кратко, но понякога се увличаше и влагаше в отговорите си подробности, които бяха предназначени за по-важни събеседници. Този път още първият въпрос попадна в целта, защото Ирочка вчера беше обявила, че ще се жени, и абсолютно неподготвено, цялото семейство беше развълнувано и леко огорчено. И затова Анна Марковна започна доста обстоятелствено да разказва за събитието, като стройно излагаше в две колонки плюсовете и минусите.

— Добро момче е, приятели са още от училище, във втори курс е и той, в авиационния, добър студент е, изглежда добре, но е ужасно дълъг, слаб, умира за Ирка, всеки ден се обажда по пет пъти, музикален е — не е учил, но дойде и седна зад пианото, прекрасно хваща на слух всякаква мелодия. Семейството, естествено, нали разбираш… — Ася разбиращо затресе глава — е много просто. Бащата е домоуправител, инвалид. Говори се, че попийва. — Тук Ася съвсем на място се разхихика, а Анна Марковна продължи: — Майката обаче е много свястна жена. Много достойна. Четири деца: двете по-големи момчета следват в институт, малките — момиче и момче, близнаци, са прелестни… — За Анна Марковна всички деца без изключение бяха прелестни. — Видях ги: чистички, спретнати, възпитани. Майката на Серьожа я познавам отдавна — беше секретарка в училището на Ирочка. Във всеки случай за нея не мога да кажа нищо лошо. Той, разбира се, е много млад — гол като пушка, още дълго ще трябва да ги носим на гърба си, но не е там работата. Гриша смята, че трябвало да живеят отделно. Да излязат на квартира! Представяш ли си? Вместо да учи, Ирка да трябва да тича по магазините, да чисти, да готви, че и да роди… да зареже института! Няма да мога да си го простя!

Накрая Анна Марковна се сети, че Ася няма защо да знае всичко това. Но Ася с наслаждение седеше на черния дъбов стол, подпряла боядисана буза с ръка, усмихваше се щастливо, примигаше нетърпеливо и търсеше пролука в думите на Анна Марковна, за да каже:

— Анечка, ами нека живеят при мен!

— При теб? Как не! — взе думите й насериозно тя, като си представи дългата Асина стая на „Пятницкая“ в дъното на едно разклонение на коридора, което водеше към кухнята. Да беше поне жилище като жилище, ами то битпазар. От всички стени стърчат различни на големина пирони: тук — мъжко сако, там — блузка, на третия — пощенска картичка или снопче трева. Невероятна миризма — същинска лудница; и освен това навсякъде са пръснати връзки вестници, към които Ася имаше необяснима страст…

Анна Марковна се засмя: хубава работа! как можа за миг дори да допусне такова нещо? В отговор и Ася се засмя послушно, но след това попита:

— А защо не? Аз и параван имам. Щях да им приготвям закуската. Нека дойдат.

Анна Марковна махна с ръка.

— Както и да е, да се оправят сами. Ирочка в края на краищата си има родители. Да помислят поне веднъж в живота, защото той е свикнал — родителите неусетно се сведоха до зетя, когото семейството много-много не обичаше — цял живот на готово… Хайде да пийнем чай, Ася — предложи Анна Марковна и викна през отворената врата: — Нина, сложи, моля те, чайника!… Какво ново при теб, Ася? — попита учтиво и незаинтересувано тя.

— Ами вчера бях у Берта. Иска да купува палто на Матиас, но той се дърпа. Рая от Ленинград им е на гости. Показваше снимки на внучките си.

— На колко години са? — заинтересува се Анна Марковна.

— Едната е съвсем голяма, мома за женене, а другата около дванайсет.

— Ти да видиш! Че кога успяха да пораснат?

Така предъвкваха несъществени неща: Анна Марковна снизходително, с чувството, че изпълнява роднинския си дълг, Ася — простосърдечно и усърдно.

Влезе с чайника и го сложи върху една поставка домашната прислужничка Нина — красавица с трайно навита коса, хваната с две фиби на слепоочието, която падаше като метла на раменете.

По-нататък разговорът на дамите премина на френски, което винаги предизвикваше тихия гняв на Нина. Тя беше сигурна, че стопанката говори против нея на еврейски.

— Новата ни домашна прислужничка. Много добро момиче. Дусина племенница, от едно и също село са. Дуся се омъжи и ни я прати подарък — засмя се Анна Марковна.

— Много е красива — гледаше я Ася с възхищение.

— Да — гордо отговори Анна Марковна, — истинска руска красавица.

Анна Марковна имаше лека ръка и уреждаше живота на домашните си прислужнички, до една девойчета от село. Те учеха във вечерна гимназия, където тя непременно ги записваше, караха курсове, след това се омъжваха и по празниците й ходеха на гости с мъжете и децата си.

Пиха чая в скъпи тъмносини чаши. В розови чинийки от такова странно стъкло, че изглеждаха очукани, Анна Марковна сложи зелено сладко от цариградско грозде, варено по една рядка рецепта, която тя смяташе за своя запазена марка.

— Колко ти е красиво сладкото! — възхити се Ася.

— А помниш ли часовете ни по домакинство?

— Разбира се, самата Лидия Григориевна Салова ги водеше. Аз бях най-зле от всички — с парадоксална гордост я подкрепи Ася.

— Помниш ли как за имения й ден винаги й правехме торта… Ох, да — стресна се Анна Марковна, че е отишло, много време напразно, — тук съм ти приготвила едно-друго. Ето ти нощница, ще я зашиеш малко, тя е здрава, Гришините ръкавици от камилска вълна и някои дреболии — не искаше да влиза в подробности тя, тъй като на стола бяха струпани кърпени женски гащи…

Предисторическата чанта с голяма рогова закопчалка на устата погълна на бърза ръка целия текстил заедно с четири парчета пирог, завити в салфетка, и една консерва риба. Едночасовата им среща набижаваше кулминацията и… развръзката. Анна Марковна ставаше, отиваше в спалнята, подрънкваше там с ключовете от гардероба и след минута изваждаше предварително приготвения сив плик с голяма пъстра банкнота от 100 рубли — естествено, не по сегашния курс.

— Това е за тебе, Асенка — връчваше тя плика с нотка на тържественост. Ася, която беше много по-висока от Анна Марковна, се изчервяваше като дете и се свиваше, за да даде на ставащото правилна пропорция: тя, малката Асенка, получава подарък от своята едра и по-голяма братовчедка. Тя поемаше плика с две ръце, претъпканата чанта увисваше на изкривената китка и тя се мъчеше едновременно да я свали от ръката, да я отвори и да пъхне вътре големия плик…

Срещата биваше приключена. Анна Марковна изпращаше гостенката до антрето, целуваше я сърдечно по боядисаната буза. С чувство на облекчение, което малко унижаваше искрената й любов и безмерно уважение към братовчедката, Ася слизаше почти на подскоци от втория етаж, емваше се с леки тънки крака към Садовое колцо по Долгоруковская и точно след четирийсет минути беше на Костянски переулок у приятелката си Маруска Фомичова.

Тя редеше скъпите подаръци на опряната до влажната стена паянтова маса. Поколеба се за миг над камилските ръкавици, но ги сложи, а големия сив плик пъхна под купчината кърпено бельо.

— Виж ти, Ася Самолна, как ме глезиш само — бърбореше омачканата полупарализирана старица.

И Ася Шафран, нашата слабоумна родственица, цялата сияеше.

Бронка

Както разказваше впоследствие Анна Марковна, Симка била изхвърлена в московския двор от вълната на някакво преселение още преди войната. Файтонджията я стоварил — кльощава, дългоноса, с усукани около тънките крака чорапи и големи мъжки обувки, и с ругатни си заминал. Без да пада по-долу, викайки и размахвайки ръце като вятърна мелница, Симка останала насред двора с имуществото си: един огромен пухен дюшек на петна, две възглавници и малката Бронка, която притискала до гърдите си по-малката възглавница, която била в розов калъф и приличала на умряло прасенце.

Като се нанесла в кухненския килер, за голямо съжаление на останалите наематели, и по този начин ги принудила да приберат по стаите си вехториите, които държели там — предимно пробити легени и корита, тя не събудила топлите чувства на бъдещите си съседи, обитатели на една от най-вехтите постройки в сложно застроения двор.

Операцията обаче се ръководела от домоуправителя Кузмичов — еднорък негодник и доносник, и всички си траели. Какъв му бил келепирът на Кузмичов да настанява Симка в килера, не се разбрало, но не ще да е било заради хубостта й. Явно успяла е да го забаламоса, на което, както се видяло, била голям майстор.

Симка измила пода на килера с обществения парцал — с професионална нежност и твърдост го държала в жилестите си ръце, — сложила върху вестници на изсъхналия под дебелия си пухен дюшек и се обърнала към една съседка с основния въпрос:

— Да ви питам, Мария Василиевна, къде по принцип живеят интелигентните хора тук?

Мария Василиевна мълниеносно прозряла накъде клони и я упътила право при Анна Марковна; няколко минути по-късно Симка седяла пред бяла покривка, държейки в ръка кобалтовосиня чаша със златен кант, а горката Анна Марковна, издокарана със сребристо-къдрава прическа, толкова съчувствено кимала с глава, че провисналият крайчец ту на едното, ту на другото й ухо припламвал със синя светлинка, и пресмятала колко и какво трябва да даде на просителката и как едновременно да се предпази от ежедневните покушения на простодушната нахалница.

Изтънченото взаиморазбирателство било пълно, тъй като, докато разказвала частично измислените си нещастия, Симка виртуозно заобикаляла истинските събития, като оставяла ту празно място в текста, ту черни следи на задрасканото от цензора, а Анна Марковна тактично не задавала въпросите, които биха могли да нарушат приблизителното правдоподобие на повествованието. Достоверен бил само фактът, че след като погребала мъжа си, Симка избягала от домораслия Сион, разположен на бреговете на Амур, без да се съобразява с пречките от страна на властите, началниците и небесните сили.

Един ден Симка си излязла от Анна Марковна с малка зестра, в която имало всичко — от примуса, та до последното копче. Едновременно с това й било дадено да разбере, че в случай на нужда може да потърси помощ, но чая няма да си пият заедно. Това я задоволявало напълно.

Колкото и да е странно, тя се включила бързо в обществения живот. Дворът я приел, като оценил хапливия език и абсолютно новия вид скандалджийство — с нюанс на добродушие и с готовност и в най-върлата съседска междуособица да се разсмее звънливо, обхванала с ръце гръдния си кош, чието най-издадено място била мощната и костелива като на стара кокошка гръдна кост, карайки рогатия възел на вързаната над челото й кърпа да се тресе.

Ако не полет, в кариерата й се забелязвал най-малкото напредък: тя си оставала прислужничка, но от кантората на домоуправлението най-напред се преместила в заводоуправлението, а по-късно, непосредствено преди войната, и в Наркомздрава.

В работата била страстна и неуморна: работния си ден започвала в държавната служба сутрин в шест, след това бързала да се прибере, да нахрани дъщеря си, а после да чисти общите помещения в, кажи-речи, половината апартаменти на съседната, строена в началото на века и заселена с итееровци, прилична сграда. Така сутрин от пет, та до късна нощ не подвивала крак и живеела не по-зле от другите.

Най-интересната черта на Симка било прекомерното й славолюбие. Тя не спирала да хвали парцала си за дъски, шит от кеневир екстра качество; когато пролет изнасяла да проветри огромния си пухен дюшек, тя така се надувала от гордост, като че ли на въжето пред нея се поклаща най-малкото самурено палто; превъзнасяла покойния си съпруг — най-добрият сред покойниците; дори пълната липса на зъби в устата си имала за доста интересен факт, достоен ако не да възхити, то поне да смае.

Главното, което я въздигало над останалото човечество, била дъщеря й Бронка, която растяла неусетно, легнала по корем на перваза на приземния прозорец, откъдето наблюдавала сезонните промени на люляковия храст и вечно оръфаните панталони на момчетата, които претичвали покрай прозореца да търсят литналата нанякъде дървена пойна птичка.

И действително Бронка била изключително, замесено от друго тесто същество: с въздушна балетна походка, опънат като тетива гръбнак и отметната назад глава. От майчиното нахалство в нея нямало и помен. Гледала винаги нагоре или встрани. Първа се хвърляла в очи червеникавата, растително-буйна коса и ниското, очертано сякаш с изискани фигурни скобки чело и едва след това, само ако се вгледаш внимателно, проличавала останалата й красота, сглобена от дребни неправилности: едва-едва издадени прозрачнобели предни зъби, леко повдигната горна устна и толкова големи светложълти очи, които сякаш притискаха основата на носа и стигаха чак до слепоочието. Към всичко това се прибавял чаровно-сънливият израз на лицето, като че ли току-що е отворила очи и се мъчи да си спомни избледняващия сън.

На една групова училищна снимка от четирийсет и седма година дванайсетгодишната Бронка не гледа в обектива. Тя се е обърнала и се вижда само част от бузата и дебелата й плитка, завита на кравай над ухото.

Разделното обучение било въведено вече, но униформите още не били задължителни.

Облеклото им било разнообразно, но опитното око би уловило една обща особеност: всички носели преправяно, комбинирано и обръщано.

Впрочем две от момичетата са с престилки старорежимна кройка. Това са Бронка и внучката на Анна Марковна, предана до гроб на гимназиалните представи за света, заслужаващи дълбоко, но закъсняло уважение. В съответствие с идеалите на баба си Ирочка е с тъмна рокля и бяла якичка, имитираща бъдеща униформа, Бронка — с вълнена блузка и сатенени ръкавели. Децата са дребни и недохранени, дебели няма. За нарушенията в обмяната на веществата се разбра по-късно, когато времената станаха по-сити и нямаше купони. Под престилката на застаналата в профил Бронка се забелязва добре оформено хълмче.

След две години, в седми клас, Бронка била отстранена с позор от училище в едва ли не последния месец на бременността. Колкото и да е смешно, класната й ръководителка, Клавдия Дмитриевна, стара мома с кръгло черно гребенче на темето, забелязала бременността на Бронка преди врялата и кипяла Симка.

Симка била извикана в училище и уведомена.

Тя проверила и се убедила.

Писъците и виковете й оглушили претръпналото към всичко Котяшкино село — както поетично се казвал дворът. Освен проклятия на общодостъпен руски и слаборазбираем еврейски, звуковата партитура на развилото се в Симкиния килер действие включвала всевъзможни вокализми на „аа“, „оо“ и „уу“, звънтене на стъклени и гръмолене на метални съдове, трясък на мебели и плясък на шамари. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че Бронка не издавала и звук, което в края на краищата толкова разтревожило съседите, че те нахлули вкупом, напръскали Симка с вода, извели пребледнялата и абсолютно безчувствена Бронка, а след това един по един и хорово започнали да внушават на Симка, че това е божа работа, на всеки може да се случи и да не се отчайва толкова.

Анна Марковна отишла самоотвержено на прословутата родителска среща вместо дъщеря си — жена с деликатно здраве, на която й идело да повърне, щом наближи училището, и на въпроса на Ирочка за Бронка отговорила сухо, че Бронка ще има бебе и повече няма да ходи на училище. От това как свила устни, станало ясно, че интересни подробности около биографията на Бронка от нея няма да се чуят.

Бронка доизносила бременността си, без да напуска килера, но когато детето се родило, започнала да го извежда, все едно нищо не се е случило. Тя влизала в цветната градинка вляво от входа с детето на ръце и разходката й траела точно час и половина.

На първо време момчетата от двора се опитвали да й кажат какво им е отношението към станалото, правели й най-различни предложения, свързани с посещение на тавана или сайванта, но Бронка вдигала прозрачните си очи, безсрамно и снизходително се усмихвала и никога не ги удостоявала с отговор. Тя и преди била мълчалива, необщителна и независима по свой начин, но сега и с майка си почти не приказвала.

За Симка това било един тормоз повече. Тя дълго се опитвала да измъкне от Бронка кой я е ощастливил с потомство. В душата си се залъгвала с облекчителната версия за изнасилване. Но Бронка мълчала като камък, без да показва ни най-малко смущение. Това докарвало Симка до бяс, но слабоумното спокойствие на Бронка било непоколебимо. Може да се каже дори, че изглеждала щастлива.

Раждането на детето заедно с неразкритата тайна на бащинството ни най-малко не накърнило Симкиното славолюбие. Мургавото и сивооко момченце, което нарекли Юрочка, не се било метнало на тях и възхитена от правилната му миловидност, Симка все се вглеждала в чертите му с надеждата да открие прилика. С кого ли? Не се знаело…

Поведението на Бронка както преди, така и след раждането, било безукорно. Тя и преди не се усуквала по входовете и таваните, не ходела по гълъбарниците при отраканите момци с шапки, обърнати с козирката назад, а откакто се родило детето, профучавала с балетната си походка до магазина, когато майка й я пратела за нещо, и направо хуквала към къщи, страхувайки се да остави бебето дори за минутка, без да й е под око. Вечер обикновено седяла в своето ъгълче на кревата и ако не кърмела сина си, просто му се радвала.

Изпълнена понякога с нелепо съчувствие към самотата на дъщеря си, Симка я карала да излиза: да беше отишла някъде на гости или при приятелките. Но Бронка вдигала рамене и отказвала. Момичетата от училище, с които доскоро ходела в седми клас, се кокорели отдалече ужасени, без всякакво желание да поддържат отношения с нея. Само смелата Ира се приближила веднъж, докато Бронка разхождала детето, и я помолила да го погледне. Бронка отгърнала пелената от лицето на сина си и бившата й съученичка се възхитила:

— На това му се казва хубаво бебе!

И си тръгнала объркана, че въпреки факта на ужасяващо срамното събитие детето е много симпатично, а Бронка вече принадлежи на свят, по-сериозен от света на теоремата за подобие на триъгълниците, изборите в учкома и прескока на кожена коза. Като се има предвид общата разюзданост на времето, за четиринайсетте си години Ира не била глупаво момиче, макар да „не виждала за какво“ да си другарува с Бронка.

Към момента, когато момченцето Юрочка проходило и започнало да чурулика „баба“ и „мама“, се забелязало, че Бронка пак е в напреднала бременност. Този път Симка не вдигала скандали, а предприела строго разследване. Унизила се дотам да разпитва Мария Василиевна дали при Бронка не ходи някой, докато тя, Симка, е на работа. На едно кухненско събрание съседките обсъдили всестранно и осъдили Бронкиното поведение, но все пак признали единодушно, че Бронка не си води мъже. Най-малкото никой не я бил хванал. Освен това тя толкова спокойно и скромно, с такова смирение и безразличие слушала да я наричат всякаква, както й се падало, че съседите загубили интерес към нея. Малко я съжалявали дори.

Така или иначе — родило се и второ, досущ като първото момче. И то черничко, мургаво, със сиви кръгли очи. Вместо да си скубе косата, Бронка била съвсем щастлива, играела си с децата като млада котка с котенцата, кърмела малкия, не отказвала и на големия понякога. Той бил умничък и като изсучел докрай млякото, което оставало след малкия му брат, казвал „благодаря“.

Още с раждането на малкия, Юрочка се изпълнил с нежност към него, която не намалявала с годините. Децата били засмени, галени, съседите ги обичали и глезели кой с каквото може, оплаквайки Симка и глупавата Бронка. Един ще им даде пирожок, друг — сладкиш…

Виктор Петрович Попов, стар пенсиониран фотограф, чиято осемнайсетметрова стая била най-голямата в апартамента, живеел сам и понякога ги пускал да си играят у него. Те сядали на пода върху червения килим на дребни шарки, а той им изрязвал от черна хартия диви животни и велосипеди…

А Бронка пак била бременна. Симкината еврейска душа, калена в хилядолетните изпитания на врялата и кипяла диаспора, барабар със собствения й опит от две изселвания, не могла да издържи на подобна мистерия: дъщеря й раждала всяка година, а помен от мъж нямало. Симка изнемогвала и започнала да попийва.

В килера било толкова тясно, че Симка с двете деца спяла на знаменития си пухен дюшек, а Бронка си опъвала походно легло в кухнята край вратата на килера и спяла там, вързана за крака с въже, което Симка, без някога да е чела Бокачо, стискала с твърда ръка. Третата Бронкина бременност, която всички забелязвали вече, не могла да приспи безплодната майчина бдителност.

Гришка, новият син на Бронка, се родил на рождения й ден, когато навършвала седемнайсет години. За разлика от големите си братя той бил болнав и ревлив. Не слязъл от ръцете на Бронка, докато не направил годинка. Той движел нелепо ръчички, кривел сърдито уста и влязъл под кожата на Симка.

Големите — Юрка и Мишка, се въртели по цял ден в кухнята, докато един ден старичката Кротова не заляла Мишка с тенджера вряла супа. Оттогава Бронка не ги пускала в кухнята и когато времето било лошо, те стояли в стаята у стария Попов, който им изрязвал от черна хартия цял свят, заселен с чудновати безименни животни, четял им в лош превод приказки от Андерсен и не проявявал никога нито умора, нито раздразнение.

Най-малкият постепенно се съвземал, макар че проходил късно — на година и половина, и малко изоставал в развитието. Бронка се занимавала много повече с него, отколкото с големите, но многото грижи по децата не й попречили, като му дошло времето, да забременее. Тази й детеродна способност вече престанала да учудва съседите. А Симка започнала да смята раждането на поредния си внук за също толкова неизбежно, колкото и смяната на сезона.

Последният син на Бронка, Сашка, бил от същия мургаво-сивоок образец, родил се малко преди старият фотограф да почине и в деня на погребението Симка, Бронка и четирите деца след кратка панихида и голям кухненски скандал, който избухнал във връзка със самоволното нанасяне на Симкините потомци в бившата стая на Попов, влезли и заживели в нея като царе.

Още първата вечер пийналата Симка викала в кухнята по Бронка, която миела на чешмата детските шишенца — за четвъртото не й дошло мляко.

— Уличница си ти, Бронка, уличница! От млада съм сама заради тебе! Да не мислиш, че не можеше да си намеря мъж? Раждай, раждай, не се притеснявай! Виж на осемнайсет квадрата колко дребосък от тоя може да натръшкаш още! — плачела тя и бършела сълзите от лицето си.

Бронка трепнала, шишенцата издрънчали в металната мивка. Ръцете й се дигнали нагоре, тялото се изметнало и тя паднала на циментовия под.

По-нататък Бронка мирясала. Най-малкият станал на годинка, че на три, Юрочка вече тръгнал на училище — същото, от което навремето били изгонени с майка му. Училището вече не било разделнополово, а смесено. Момичетата носели гимназиални униформи, момчетата се стрижели нула номер и само някои — бохеми и бунтари, които от малки се били обрекли да се противопоставят на обществото, ходели с прозирни като рибя опашка алаброси. Учителите на Юрочка били същите, които учели, но на нищо добро не научили безпътната му майка.

Бронка се хванала на работа в една хлебарница като чистачка. Хлебарницата имала фурна и освен заплатата Бронка получавала и колкото хляб изяде, та от тази надбавка четирите й момчета растели до един едри и здрави. Дори болнавият Гришка ги настигнал, всичките се изравнили и заприличали на деца от един и същи баща.

Между връстниците на двора командвали те, а и можело ли някой да излезе насреща на братската фаланга. От време на време горното прозорче се отваряло и Симка се провиквала с дрезгав глас:

— Юрка, Мишка, Гришка, Сашка, прибирайте се! — В гърления й вик се дочувала някаква смешна музика. Сега Симкиното славолюбие се подхранвало от тези изключителни момчета, които излезли толкова добри, толкова талантливи — слава Богу! — и толкова умни — ах, Боже мой! — и здрави — пу-пу, да не им е уроки!

По-нататък дошли нови времена. И май всичко тръгнало тъкмо от Котяшкино село. Говорело се, че ще го събарят. Симка, която навсякъде се вре, се уредила овреме като чистачка в райизпълкома. Дошла някаква комисия, измерила й стаята повторно и излязло, че не е осемнайсет квадрата, а седемнайсет и осем, на човек се падало под три метра и те първи, преди още другите да почнат да се изнасят, получили тристаен апартамент.

Докато Симка не завела съквартирантите си на улица Вятска, на гърба на Савеловската гара, където се ходи с трамвай право по Новослободска, и не им показала въпросния апартамент, който имал дори баня с вана, никой не й вярвал.

Отначало момчетата идвали често в стария двор, но после свикнали с новия, пък и старият започнал да се променя: старите постройки, сайвантите за дърва и гълъбарниците се бутали, а наемателите се изнасяли. Видял се краят на малкото, което било останало от провинциална Москва: прашните дворове, въжетата за пране, опънати между старите тополи, и великолепните огради с бамбук и позлатени топки…

 

 

Ирина Михайловна, пълна и вече на възраст, жена със сребристо-къдрава коса и сини диамантови пламъчета, които блещукаха от провисналите крайчета на ушите й, си беше направила грешно сметката. В седем трябваше да се срещне с мъжа си, Сергей Иванович, на площад „Маяковски“, но катедреният съвет се отложи, и й се отвори прозорец от два и нещо часа. Да се прибира, не вървеше, тъй като се канеха да ходят на гости в другия край на Москва.

Тя пристигна на площада доста по-рано от уречения час с намерение да се отбие в „Малиш“ и да купи нещо на внука си, но магазинът беше в ремонт и непредвидената пауза — време, което не беше пресметнала и запълнила до минутата, я караше да се помайва в нерешителност. Огледа се безцелно с нови очи и видя неща, които трийсетина години не беше забелязвала: постепенно, малко по малко се беше променил площадът, почти не бяха останали сгради от първите години след войната, когато със Серьожа си правеха срещите на паметника; и хубостта на пепеляво-сивата есен без ярка светлина, но и без ранни дъждове.

Ирина Михайловна изпадна в неприсъщо за себе си елегично настроение. Прекрасно беше да не бърза за никъде.

Тя си купи без причина букет дребни разноцветни астри, засмя се на жизнерадостната му безвкусица, после се запъти към една будка, където се продаваха билети за филхармонията, и разсеяният й поглед се спря на един голям лист със списък на концертните абонаменти.

Жената от будката беше протегнала шия и разглеждаше Ирина Михайловна с интерес и щом я разгледа, се обади:

— Ира! Ирочка!

Ирина Михайловна погледна жената и сърцето й се сви: лицето й беше толкова скъпо, мъчително познато, все едно научено преди години наизуст, фигурната скобка на челото, тънкото носле, тясната преграда на носа, която дели стигащите до слепоочието египетски очи — лице незабравимо и забравено, като сънуван много пъти сън… през детството… през детството… още едно усилие на паметта, още едно гмуркане към забранени дълбини.

— Не ме ли позна? — усмихна се умоляващо жената и една продълговата трапчинка се образува на бузата й. — Наистина ли не ме позна?

— Господи! Бронка! — изуми се Ирина Михайловна, която изреждаше наум най-далечните си роднини по бащина линия.

— Аз съм, Ирочка, аз! Бронка! — Тя толкова се радваше, че Ирина Михайловна чак се смути. А Бронка мигаше и се канеше да плаче. Тя затвори гишето и излезе от будката. — Чакай, чакай, за Бога — припряно рече тя. — Нали не бързаш? — с надежда в гласа попита тя. Когато излезе от будката, се видя, че е дребна и слабичка, каквато беше като малка.

Тя обхвана Ирина, завря глава в нея и вече през сълзи — бързи и леки, говореше на скоропоговорка.

— Ирочка! Ох, Ирочка! Колко се радвам, че се намери! Беше ми единствената приятелка, не съм имала други… Да знаеше само какво значеше за мен, като бяхме малки… Единствената приятелка… Помня, помня как искаше да ти покажа Юрка… И баба ти… ни помагаше… Ирочка, каква радост… — Бронка избърса сълзата от лицето си.

Ирина Михайловна беше обезпокоена: ненадейната среща, лекото вълнение от допира с детството беше попреминало, но ако се съдеше по истеричната нотка, която я караше да бъде нащрек, Бронка не беше много на себе си — така беше според нея — човек сдържан и без предразположение към открити емоции.

— Хайде да идем у нас, съвсем близо е, на три минути оттук — умоляващо предложи Бронка.

Ирина си погледна часовника — имаше два часа незапълнено време.

— Разполагам с около четирийсет минути, разбрахме се с мъжа ми да се срещнем тук — отговори Ирина, а Бронка вече пъхаше в една голяма кожена чанта кочаните с билетите и заключваше будката.

Едва сега Ирина Михайловна забеляза, че Бронка е невероятно младолика и е с костюм от зелена мека кожа, каквито не се продават на всеки ъгъл.

— Да вървим, хайде — подканяше я Бронка и я дърпаше да пресекат улицата. — На две крачки сме. А мама, мама колко ще ти се зарадва… — И тя отново заповтаря, че Ирина била единствената й приятелка от ужасното й, непоносимо детство…

— А майка ти е жива, да не повярваш… че на колко е години? — учуди се Ирина.

— На осемдесет и четири. Прекара инсулт, ходи с бастун и прави скандали. Естествено, не е много добре с паметта, не помни какво е станало вчера… Но миналото го помни много добре. Не по-зле от мен — с оттенък на мъдра тъга каза Бронка.

Влязоха в приличен апартамент в една от хубавите сгради, наричани преди генералски. Щом вратата се хлопна, се чу тътрузене на крака и потропване на бастун. В коридора се показа сбръчканата Симка с възпалено-червен цвят на лицето и кърпа на главата, вързана все на същия фасон — коза с две рогца над чело. Опираше се с две ръце на бастуна, провличаше леко левия крак, а сухото й личице беше изкривено от смъкналата се надолу уста.

— А, ти ли си, помислих, че е Льова — изфъфли Симка.

— Мамо, Льова замина в командировка, в командировка е Льова — почти викна Бронка и каза тихо на Ирина: — Мъжът ми вече втора седмица е в командировка, а тя хич не може да запомни. — И пак викна: — Мамо, виж кой ни е дошъл на гости! Това е Ирочка, внучката на Анна Марковна. Нали помниш Анна Марковна от старата къща?

— Аа — кимна Симка, — Анна Марковна, разбира се, че я помня. Жива ли е, или не?

— Отдавна умря. Вече има двайсет години — отговори Ирина, която почувства странно объркване. — И баба, и дядо, и мама ги няма отдавна.

— Добра жена беше Анна Марковна — каза тя снизходително, като че ли от мнението й зависеше благополучието на покойната. — Много ме уважаваше, много — с гримаса на гордо достойнство изрече с усилие Симка.

Ирина Михайловна изобщо не можа да си спомни как й е бащиното име. Не можа, защото никога не го беше знаела. Никой никога не е знаел бащиното име на Симка — най-малкото по онова време…

Бронка заведе майка си в една отдалечена стая. Ирина се огледа: безлично жилище със стандартни като нейните секции и множество скъпа музикална техника…

— Отивам да сложа чая — каза Бронка. — Бонбоните са „Юбилейни“ — голяма рядкост в наши дни…

Широките ръкави на копринената блузка красиво следваха движенията на тънките Бронкини ръце, докато се мъчеше да свали кутията с бонбони от високата полица. Тя вдигна ръка да поправи фибата в косата си — русата, запазила и досега медния си оттенък коса, и всичките й жестове в очите на Ирина бяха необикновено женствени и красиви. А Бронка си знаеше нейното:

— Ирочка, колко години минаха, Ирочка. Боже мой, колко години…

„Бронка всъщност е красавица“ — прозря неочаквано Ирина. Преди такова нещо и през ум не й минаваше. Беше кльощава, тънкокрака, червенокоса и мрачна.

„Какво разбирахме по онова време от такава красота — помисли си Ирина. — Твърде тънка беше за тогавашния вкус.“

Бронка сложи на масата кобалтовосини чашки с позлата отвътре. Виждани, познати чашки. Неочаквано Ирина видя съвсем ясно как младата Симка седи със синя чашка в ръка пред колосаната белота на семейната им маса и как баба й, склонила настрани глава, слуша припряната й реч: на места неразбираема, изпъстрена с еврейски думи и резки неуместни жестове, и себе си, Ирочка, как седи под позлатената кръгла масичка в единия ъгъл на стаята и гледа странната гостенка през бежовите ресни на покривката, която стига чак до пода.

— Как са твоите момчета? — попита Ирина.

— Добре са, Ирочка. Пораснаха. Не е точно това думата… Сега ще ти ги покажа. — И извади една кутия, а от нея — целофанови пакети с цветни снимки. — Това е Юрочка, живее в Калифорния, ето го. Инженер по електроника, има някакъв голям бизнес. Богат е. Не като у нас, а истински. Това са жена му и трите им деца. Американци. Момичетата са красиви, нали? Внучката Джейн. А това е Мишка. Той е невролог. Там завърши. Юрочка му помогна. Това са моите американци. А това е жената на Миша, китайка. Можеш ли да си представиш: ожени се за китайка. Там, при тях в Америка, всичко се е омесило. Особено в Калифорния.

Ирина гледаше с интерес красивите и здрави хора и неестествено яркия, фалшив на цвят живот, а Бронка взе скромната купчинка черно-бели и продължи:

— А Гришка и Сашка са тук, с нас. Тоест не са с нас. Гришенка живее на Вятска. Разведе се, не му върви нещо, а Саша е в Ленинград. Изпонародиха ни внуци. Имаме две момиченца, Джейн е на Юра и ето тази, Лилечка, е на Саша. А това е дъщерята на Льова от първия му брак. Ей сега ще донеса чая. — Бронка се усмихна и излезе.

Пред Ирина имаше купчинка снимки, които бяха еднакво далече от истинския живот, както и Бронка със сивата й селска кърпа и завитото в тежък памучен юрган бебе, застанала вляво от входа преди почти четирийсет години, с единствената разлика, че снимките са нещо измамно и реално, докато обликът на Бронка от онова време беше истинен, но нереален…

— Ах, колко се радвам, колко се радвам да те видя — с простодушно многословие повтаряше Бронка. — Но кажи ти как си, как живееш? Какво правиш?

Ирина се усмихна и вдигна рамене — живееше добре.

— Добре съм — каза тя, — дъщеря ми е аспирантка, имам внук, мъжът ми е професор, аз съм преподавател… доцент, работя в институт.

И изведнъж в душата й помръдна сянка на необяснимо недоволство от собствения й живот, на неудобство от пълното и заслужено благополучие. „Ами, глупости — мина й през ум, — какво лошо има, че родителите са ми дали добро образование и са ме осигурили с всичко необходимо в живота, а ние дадохме същото на дъщеря си…“ Тя се върна към снимките и смени темата.

— Хубави снимки… Обичам да гледам снимки…

— Така ли? — странно я погледна Бронка. — Наистина ли обичаш снимки?

Ирина кимна.

Бронка изчезна в съседната стая, там нещо изтрополи, разпиля се, минаха още няколко минути и тя се появи с една доста голяма прашна папка в ръце. Издуха прахта и сложи папката пред Ирина.

— Разгледай тези.

Ирина развърза папката. Отгоре имаше старинна бледокафява фотография голям формат.

Един съвсем млад чернокос студент с малки, наскоро пуснати мустаци седи в едно кресло, отпуснал дясната си ръка върху кръгла масичка, чиято среда — мястото на предполагаема ваза с цветя, е заета от нова фуражка. Смътна усмивка минава по устните, бодро блестят металните копчета на още новия мундир.

Върху гладкия като коприна картон имаше златно факсимиле на подпис и правоъгълен щемпел: Салонъ Теодора Гросицкого, Ново-Ивановский Спускъ. Саратовъ.

— Теодор Гросицки е бил от семейство на заточени поляци, огромен човек, пияница и драка. Но е бил много добър и невероятен майстор-фотограф. Хванал се на бас да мине по ледохода през Волга и не се върнал. Удавил се. Дълго пазехме у нас един негов фотоапарат, но после децата го изпочупиха — каза Бронка с неочаквана интонация на музеен пазител.

На следващата фотография, залепена също на кафеникавосив картон, на фона на тъмен килим на дребни шарки, доближило колене до брадичката и обхванало с ръце малки голи стъпала, облечено в нещо дамско от светла дантела, седи младо момиче, което страхотно прилича на Бронка.

— Красива фотография, нали? Майстор я е правил — усмихна се тя и сложи пред недоумяващата Ирина друга: от овала я гледаше още една Бронка с малка — от времето на непа — шапка с голяма панделка; косата пада тежко на раменете, изразът на лицето издава нега и лукавство. На око старинна фотография.

— Да, да, аз съм — потвърди Бронка. — На петнайсет години.

Тя вече държеше в ръце малка снимка, формат пощенска картичка, на същия красив студент, облечен този път с руска рубашка, чиито горни копчета не бяха закопчани, и младата, но като че ли понапълняла Бронка, защитена от слънцето с широк набран чадър.

— Ето тук — посочи в дъното на снимката тя — е имало беседка и от нея по нанадолнището се е стигало до реката. След дъжд глинените стъпала ставали ужасно хлъзгави и били поставени боядисани в бяло метални перила.

„Какви ги дрънка? Явно, че си приличат много с жената от снимката… и от приликата с нея се е побъркала“ — си обясни Ирина странните й думи.

Появи се още една снимка с познатия вече сюжет: младият студент в креслото, завесата на едри и на дребни гънки, но симетрично в ляво, в също като неговото кресло седи едно тъничко момиче с вдигната нагоре и усукана с широка панделка пухкава коса. Тя гледа към студента, той гледа в обектива. Момичето е същото.

— Странно, че не можеш да ме познаеш! Пак съм аз. А снимката е правена през единайсета година и знам прекрасно какво е станало тогава, и къщата, и улицата, където е снимано…

„Със сигурност е луда — помисли си Ирина. — Какви измишльотини само, дали пък не си ги съчинява ей тъй като децата?“

Бронка позна какво мисли.

— Не, не съм луда. Да ти разкажа ли? — Тя отпусна брадичка в ръце и прекара длани нагоре по лицето. Заприлича на китайка, но не погрозня. — Наистина ли искаш?

Ирина кимна.

— Ти, Ирочка, си единствената, която може още да го помни… Кажи, помниш ли Виктор Петрович Попов?

— Попов ли? Не, не си спомням.

— Старият фотограф — ходеше от време на време да играят шах с дядо ти. Един висок, слаб, приличаше на аристократ. Не го ли помниш?

— Не. При дядо ми идваха най-различни хора. Негови ученици, приятели… А шах играеше обикновено с асистента си, Гречков. Попов не помня да е идвал, не.

— Жалко — въздъхна Бронка. — Впрочем това не е важно вече, снимката е монтаж. И тази — посочи се тя с пръст на снимката с чадъра. — Тук е бил със сестра си. Много обичаше да ме снима. Не беше просто фотограф, а художник, снимаше артисти, правеше снимки за музеите. Преснимаше нещо, лепеше, ретушираше. Веднъж донесе един театрален костюм да ме снима с него. Той, Ирочка, ме мислеше за красавица — разсмя се Бронка с тих глуповат смях. — Правилно си си рекла. Вярно, че съм луда. А като дете — още повече. Живеех като насън. Като в кошмарен сън. Все ми се струваше, че като се събудя, всичко ще е хубаво и както трябва. Макар че нямах представа как трябва. Знаех само, че хората не може да живеят като нас. Да ядат, да спят и да приказват като нас. Все ми се струваше, че това ей сега ще свърши и ще започне друго нещо, същинското. Чаках непрекъснато, всеки миг, да се разпадне и изчезне и да почне новият, правилният живот, а не това безобразие… Не ти е познато това. Имала си бялата покривка и сините чашки — мечтата на майка ми, и може би нямаш представа какво е детска тъга, пък може и душевно разстройство да е било.

Потресена, Ирина я слушаше внимателно и с остра неприязън: не би трябвало малката бивша повлекана, която беше станала за смях и на кокошките, да има толкова сложни чувства, такива дълбоки изживявания. Това разбиваше представите й за живота, които в нейния случай бяха твърди и непоклатими…

— Ах, колко жалко, че не помниш Виктор Петрович — продължаваше Бронка. — Беше ни съсед. Майка ми го помоли да ми помага по математика и в шести клас започнах да ходя при него. Ира, той ми говореше на „вие“! С всички беше на „вие“! Около него, как да ти го обясня, имаше различен живот и той нямаше допир с живота на останалите… Имаше си някаква защита и към всички се отнасяше с уважение, дори и към котката. Ужасната простащина и грубост, нямаш си представа дори каква простащина, не го засягаше. Ходех при него — по алгебра бъкел не разбирах и не исках да разбирам. Исках да седя на неговата маса и там да си остана. В стаята му си като на остров. А колко тъпа бях! Нищо не разбирах, пък какво отвращение имах само към алгебричните буквички. А той невероятно търпелив, и дума няма да каже с раздразнение.

Показа ми веднъж едни снимки — стари семейни снимки, ето тези. И започна да ми разказва. За баща си, за майка си, за Теодор Гросицки, за братовчедките… Господи, какво ми стана тогава! Колко плач изплаках… Виктор Петрович се изплаши, не можеше да разбере: „Какво ви е? Какво ви стана?“ А аз от фотографиите и разказите му бях познала живота, който трябваше… който през цялото време бях чакала… без да знам, че е минал, а не бъдещ, и че изобщо няма отношение към мен, за мен беше непоносимото от нашия апартамент и нашия двор…

Ира, влюбих се. Влюбих се в него, какъвто е на снимките. Ако не бях се влюбила, сигурно щях да се обеся в някой сайвант за дърва, толкова непоносимо беше…

Виктор Петрович и на стари години беше много красив, много. Оттогава не съм виждала такива красиви хора. Сега разбирам, че като млад — нали виждаш на онази снимка — не е бил толкова красив, колкото беше като стар. Но така мисля сега. А тогава беше тъкмо обратното — в него виждах студента с новия мундир. Той беше Бог за мене, Ирочка. Когато разбрах, че го обичам и че няма да обикна никого другиго, защото не никой друг, ами друг такъв няма на света, тъпотата ми премина и станах съобразителна и остра. За възрастта — и моята, и неговата — не съм се замисляла изобщо, но едно ще ти кажа: Виктор Петрович беше тогава — в началото на романа ни, на шестдесет и девет години. А аз нямах и четиринайсет. А какви страсти бяха — Боже опази! Южна кръв, гореща… А и кръвта на Виктор Петрович не е каква да е — майка му е грузинка, грузинска княгиня.

Отначалото изнемогвах от страдание.

На него и през ум не му минаваше. Отивам аз веднъж да учим по алгебра и гледам при него една дама с розов костюм, с пудра… негова позната. Помоли ме да мина утре, а аз до утрето не можах да мигна. Ужасна ревност изпитвах. Цяла нощ не спах и нея нощ се зарекох да го съблазня. Разбира се, не с тези думи, сега казвам така, а тогава в душата ми вреше и кипеше. Нищо не можех да му кажа. Пък и тогава почти не говорех. А да пиша ми се струваше още по-ужасно. А и какво да пиша? Тръгнах посред нощ само по нощница, боса. Майка ми спеше като заклана, а аз — по тъмния коридор, треперя цялата от страх, но не от тъмното, а от мен самата… И го победих, Ирочка. Не беше лесно. Трябва да му се признае, че се съпротивляваше.

Бронка се усмихна. Ирина поклати глава и каза тихо:

— Не мога да си представя. Като в роман…

— Той много ме обичаше, Ира — въздъхна Бронка. — Много. Ако се беше разбрало, щеше да иде в затвора за развращаване. Макар че би трябвало аз да ида, защото аз го измамих. Е, разбира се, по-скоро щях да се обеся, отколкото да кажа на някого. Пазех го. Никой не се сещаше за него. Макар с децата да прекарвахме доста време при него. А когато се роди Юрочка, излизам, заставам пред неговия прозорец, а той седи в креслото и ни гледа през пердето…

Ирина седеше със синя чашка в ръка, върху златния й кант беше останала малинова следа от червило. Тя слушаше Бронка като насън.

— Младите мъже не могат да обичат така. Изобщо сегашните мъже. Разбрах го по-късно. Много години трябваше да минат след смъртта му, докато погледна мъж. А и нямаше кога, както знаеш. Виктор Петрович умираше три дни. Умря от пневмония. Трудно му беше. Задушаваше се. Не се отделях от него. Отвори очи и каза: „Душо моя, благодаря ти. Господи, благодаря“. И това беше… А майка ми, нали е много досетлива, веднага разбрала, че съм хвърлила око на стаята му. И докато той умираше, не ми пречеше, дори не влизаше в стаята. Пазеше децата да не влизат, той малко преди края помоли да ги извикат. Сашенка беше само на два месеца… Такива работи, Ирочка. Тайната, заради която преди трийсетина години бях готова да умра, днес не струва пукната пара. И никого не интересува. Отдавна никой не ще да знае кой е бащата на децата ми. Дори мама…

Ирина Михайловна си погледна часовника. Мъжът й вече я чакаше пред паметника на Маяковски.

— Благодаря ти, Броня. Закъснявам, мъжът ми ме чака. Радвам се, че се видяхме.

Бронка я изпрати до вратата.

— Ако ти трябват билети за нещо, мини. Всичко мога да намеря. Благодаря ти. Каква радост само.

Те се разцелуваха. Ирина си тръгна. Не си размениха телефонните номера.

… Пепеляво-сивата есен си беше същата, денят си беше същият, годината — и тя, но Ирина Михайловна носеше на сърце някаква дълбока и горчива промяна и изобщо не разбираше какво е станало… Нейният собствен живот и животът на родителите й, и животът на дъщеря й изведнъж й се сториха обезценени, обезцветени, макар всичко да беше достойно и правилно: старците в тяхното семейство умираха на преклонна възраст, големите бяха здрави и трудолюбиви, а децата — послушни…

И Ирина си спомни, спомни си Виктор Михайлович, слабия опърпан старец с твърдо бръснато лице, чисти мустаци, светли очи в сбръчкани торбички под очите и черно-сребърния пръстен на пожълтялата ръка…

И нелепа, необуздана, необяснима завист към Бронка се размърда в сърцето й. Впрочем само за миг…

Генеле

Леля Генеле имаше темперамент на обществен деец, но в живота си не случи на големи задачи и от немай-къде се занимаваше с относително дребни проблеми, като този — да се грижи за чистотата в северозападния ъгъл на доста голямата градинка в двора. Всъщност за нейния мащаб нямаше да е много и цялата градинка, но тя предпочиташе да наглежда по-малък участък, но пък да постигне съвършенство в него. Леля Генеле си падаше много по съвършенството.

Позасъхнеше ли малко калта, тя нагазваше с обуща в локвите, маскирани под останалите след стопилия се сняг боклуци, примъкваше се до позицията си — една още небоядисана пейка до разрушения фонтан — и сядаше да дебне нарушителите.

За голямото пролетно чистене беше още рано и пътечките бяха осеяни с излинели обвивки от бонбони, набъбнали фасове и дребни, използвани на бърза ръка предмети на бездомната любов.

Беше мъртво време още и в градинката рядко се отбиваше някой, но Генеле откриваше сезона си по-рано, като изпреварваше с ден-два първия посетител.

Този път пръв влезе един мъж с чанта, който седна наблизо, запали и хвърли кибритената клечка зад гърба си. Генеле трепна като ловджийско куче и със сладка усмивка се пробва:

— Гражданино, кошчето за боклук е на две крачки, толкова ли е трудно?

Гражданинът не разбра и обърна към нея занесен поглед.

— Извинете, казахте ли нещо?

— Да — като наблягаше на всяка дума, изрече наставнически Генеле, — кошчето е на две крачки от вас, а хвърляте клечката право на земята!

Той се засмя неочаквано, стана, вдигна клечката, която прясна-прясна се белееше между потъмнелите сиви боклуци, и я хвърли в кошчето. Старата жена се обърна разочаровано: дивечът не беше истински. Мъжът допуши цигарата и си тръгна, като хвърли фаса, където трябва.

— Де да беше винаги така — презрително го изпроводи тя, защото беше повече от сигурна, че без надзор той пак ще хвърля, където му падне.

След това се приближиха три подпухнали и опърпани гълъба. Изглеждаха замаяни. Генеле извади от пазарската чанта един буркан с накиснат хляб, който събираше по съседите — на нея никога не й изоставаше хляб, — омачка го и го раздели на три равни порции. Обаче глупавите птици нищо не разбираха от справедливост или пък бяха убедени колективисти. Като се бутаха един друг, и тримата се втурнаха към най-близката купчинка и лакомо я изкълваха, без изобщо да забележат останалите две.

Генеле се опита да им обърне внимание върху храната, но както винаги остана неразбрана.

Тя изчака да стане обяд и когато бледото слънце се показа, помъкна криви костеливи крака към къщи. Беше в чудесно настроение — мъртвият сезон беше свършил и тя усещаше прилив на душевни сили. Освен това през следобедните часове изпълняваше основния си жизнен дълг — визитата на роднини. Посещаваше ги по график: сестра си Маруся, племенницата Вера, племенницата Галя, Тамара — внучката на сестра й, и племенникът Виктор бяха в първия цикъл, начело на втория беше брат й Наум, който живееше със сина си Григорий, ерген и малко нещо кутсуз. Следваха племенникът Александър и племенницата Рая. Имаше още две бездетни сестри, Мотя и Нюся, а кръгът роднини се затваряше от Анна Марковна, която беше далечна, но в очите на Генеле достойна за визити родственица.

Тъй като роднините бяха доста, Генеле случваше да иде в една и съща къща обикновено не преди да мине месец. Всички се бяха примирили с това, защото разбираха, че тя изпълнява функциите на един вид спойка, която крепи семейството да не се разпадне докрай.

Дребна, спретната, с побеляла къдрава коса, тя влизаше в къщата и произнасяше фраза, която отпърво минаваше за комплимент, нещо от рода на:

— Маруся, миналия път изглеждаше прекрасно…

Беше гений по тази част: никога и никому не беше казала нещо неприятно, само комплименти правеше, но всичките бяха малко… бамбашка.

— Ах, да знаете какъв син има Шура! Пълен отличник, от горе до долу само шестици! Ама нали разбирате сега какво е равнището в училище?

— Ах, Галя! Колко вкусен пирог! А да знаеш само какъв пирог прави Рая, направо пръстите да си оближеш! — възкликваше тя, като дояждаше пирога, който тъкмо Галя беше правила.

Тя влизаше отрупана с малки пазарски чанти, а под лявата си мишница стискаше здраво голяма дамска чанта, с която не се разделяше никога. Именно заради нея си беше спечелила прякора Чантата.

Чантата била донесена от Швейцария още преди Първата световна война от една заможна леля, която следвала в Цюрих зъболечение. Чантата най-напред била кафява, тъмнокафява с богат лилав оттенък и копринен блясък. С годините започнала да потъмнява и станала почти черна, но по едно време започнала да побелява заедно със стопанката си, докато накрая не добила неописуемо изискан жълтеникавосив цвят. Чантата на няколко пъти излизала на мода и от мода. На гърба си имаше дълбок разрез, зашит от старателната ръка на стопанката — веднъж, през четирийсет и четвърта година, пострадала от бандитско нападение с нож. На закопчалката се виеха растително и вяло линиите на умиращия модерн и тънките възлести пръсти на стопанката тъй естествено се вплитаха в плетеницата му, че изхабената кожа на двете, все едно че произхождаше от един и същи измрял животински вид.

Генеле никога не отваряше драгоценната си чанта пред хора, но от многобройните пазарски вадеше по някой самоделен армаган — зеле по провансалски, което готвеше по една неописуема рецепта със седемнайсет съставки, между които и някои странни неща: корени от магданоз, стафиди и лимонова кора.

Някои от роднините смятаха, че знаменитото зеле си е чиста отрова, но на никой и през ум не му минаваше да не приеме даровете й, които тя поднасяше с тайнствен и развълнуван вид.

Всички знаеха, че парите от пенсията на Генеле са смехотворно мизерна сума, но тя никога не се оплакваше от недоимък, напротив, държеше се с достойнството на богата роднина. Тя даваше наставления на племенничките, а впоследствие и на дъщерите им, как да въртят домакинството, като се имаше за корифей в този висок жанр.

— Трябва да се купува по малко, но от най-хубавото — учеше тя неразумните си племеннички и веднъж даде на любимката си, Галя, незабравим урок как се пазарува.

Една неделя Генеле я завела на Тишинския пазар, горе-долу един час преди търговията да спре и пазарът да затвори.

— Първата ти работа е да обиколиш навсякъде и хубавичко да огледаш всичко. Запомни си чия стока е най-хубавата. На втория кръг вече знаеш, къде е най-хубавото, и сега те интересува цената. Чак на третия път купуваш и така никога няма да сбъркаш.

Генеле кръстосвала пазара с пламнал поглед, взирала се в стоката и я ругаела, хвалела времето, пожелала на една дебела украинка, която бързала да хване влака, да е жива и здрава, успяла да обиди един меланхоличен азиатец с дълго лице, като му рекла, че е „луд по цялата глава“; ръкомахала, подръпвала магданоза, обяснявала на Галя покрай другото, че трябва да избира моркови само със заоблено връхче, мачкала спаружените патладжани, душела с остър нос „пъпчивите“, както ги наричаше, кисели краставички и недоволствала от саламурата, разтривала между палец и показалец капка мед и шепнела на Галя:

— Чистият мед попива целият, ако има остатък, значи не е чист!

От една простодушна бабичка от Подмосковието купила моркови, цвекло и две глави ряпа за половината от вече намалената цена и на туй отгоре взела и последната крива тиквичка, която пъхнала в чантата си, смятайки я за законна комисиона за покупките, които плащала Галя.

— Трябват ми сто и петдесет грама — настоявала тя пред продавачката, която не била свикнала да работи с толкова малки количества и й свалила от ножа върху везните един тънък пласт слоеста извара, която тежала почти триста.

— Защо ми е толкова, трябват ми сто и петдесет! Не мога ли да си взема колкото ми трябва, а? — не мирясвала тя, докато флегматичната продавачка завивала в бяла хартия изварата и презрително мърморела:

— От мен да мине, няма да обеднея.

А Генеле гледала победоносно Галя и й обяснявала шепнешком:

— Сега разбираш ли какъв е номерът? Трябва да се мисли! Да се мисли! Като я гледах как се помайва, от мързел нямаше да го върне. Пък и изобщо не може да премери точно сто и петдесет грама, винаги излиза повече!

От нерви по бледото лице на Галя избили червени петна, тя умолявала да си вървят, но Генеле била като обсебена. Тя искала да покаже таланта си в пълния му блясък и кандърдисвала продавачката от пазарната кулинария да й отбие петдесет копейки от цената на държавния гулаш…

Галя цял живот си спомняше с ужас този поход и разказваше за него на дъщерите си. Репликите на леля й от онзи пазарен ден се превърнаха в дежурни семейни шеги. Станеше ли дума за морков, някой от домочадците задължително питаше: „Със заоблено ли връхче?“, краставичките биваха „пъпчиви“ или „абсолютно не пъпчиви“…

Но Генеле живееше в дълбока мизерия. Впрочем, ако някой й беше намекнал за това, щеше да я учуди. Защото тя живееше така, както искаше. Сред множеството хора, които живеят в принуда, обвързани от най-различни връзки, тя беше така независимо самотна, че разглеждаше роднинските си визити като дан на хората, които имат нужда от общуване с нея, от съветите и наставленията й.

Бедността й имаше монашески-радостен оттенък, чистотата в дългата й единайсетметрова стая беше празнична и дори предизвикателна: толкова твърдо стърчеше бялата колосана салфетка на малката масичка с лъснати с восък крачета, медицински се стелеше бялата завивка, толкова официално приветливи бяха суровите калъфи на двата бели стола…

В гордата си нищета тя спазваше безусловно главния си принцип: да купува само най-хубавото. Затова не я мързеше да ходи през ден във Филиповската хлебарница да си купи най-хубавия на света кравай, който й стигаше за два дни. Отбиваше се след това в Елисеевския магазин за сто грама швейцарско сирене. Колкото до сиренето, тя подозираше, че се намира и по-добро. Но тук, в Русия, най-хубавото беше швейцарското от Елисеевския.

Другата й храна бяха кашите от елда и пшеница, за които казваше скромно, че никой не ги готви по-добре от нея. Това изглежда да беше вярно. Тя застройваше кашите си с олио от пазара и на обяд изяждаше по четвъртинка ябълка или лук, или пък малък морков със заоблено връхче.

Веднъж годишно, на Пасха, купуваше кокошка. Именно кокошката беше същинската Пасха. В деня, когато щеше да я купува, ставаше преди още да се е развиделило и дълго и старателно се стягаше: пъхаше в една здрава копринена мрежа черно пресукано въженце и връзка вестници и в пет сутринта излизаше от къщи. От Покровка до Цветной булевард вземаше първия трамвай и пристигаше двайсетина минути преди Централният пазар да отвори. Чакаше дълго — понякога и по два часа — „своя“ продавач, едноок кестеняв евреин, който си вадеше хляба с редкия по наше време занаят — търгуваше с жива кудкудякаща стока. Явно и той като Генеле живееше според собствените си претенциозни закони. Например не обичаше да вади повече от една кокошка на тезгяха. Генеле, която се подчиняваше на собствените закони, не можеше да купи кокошка, пък било тя най-великолепната, без да опипа най-подробно всички останали.

Тя чакаше, докато старецът не отпори, без да бърза, дебелия сив парцал, с който беше зашита голямата кръгла кошница, докато, без да гледа, не пъхне ръка и не измъкне за вързаните крака първата кокошка. Генеле опираше лакет на тезгяха и казваше равнодушно с глас на случаен минувач:

— Аа, довтаса най-после, не артиса… Това какво е, да не би кокошка?

Едноокият не я удостояваше с отговор.

Генеле стисваше по-яко под лявата мишница антикварната си чанта и се залавяше с кокошката. Манипулациите й наподобяваха най-вече обстоен медицински преглед. Тя заничаше в спрелите очи на кокошката, отваряше човката, оглеждаше гърлото, опипваше гърдите и задницата. Разперваше крилата, все едно минаваше с рентгенов поглед през птичата й душа. След това я поместваше небрежно встрани.

— Е, това ли е всичко, което имаш? — пренебрежително питаше тя.

Едноокият мълчаливо пъхаше ръка в кошницата и вадеше следващата…

— Какви ми ги показваш? Да я махаш веднага! — сърдеше се Генеле.

Продавачът свиваше и бездруго тънките си устни и докопваше под тезгяха още една…

Избираше я, както се избира невеста за единствения син. С трепета на огромна отговорност и със страха от непоправима грешка. Тя не забравяше необяснимата си страст към черно-сивите пъструшки и гледаше да бъде обективна, да не би страстта й да обърка точността на избора. Защото най-достойната избраница би могло да бъде и бяла, и рижавокафява.

Старецът изпитваше към придирчивата купувачка вътрешно раздразнение заедно с нарастващо уважение. Той също разбираше от кокошки — от отлични, хранени само със зърно почтени пасхални кокошки. Разбираше, че възрастната жена ще избере действително най-хубавата и се опитваше да познае коя ще бъде. Познаваше я от много години и знаеше, че не греши.

След дълъг пазарлък избраницата най-накрая биваше определена. Генеле вадеше от заветната чанта нови пари и запазвайки неестественото си положение надолу с главата, царската невеста преминаваше в ръцете на Генеле, която я увиваше в многобройните вестници, след това в чисто бял парцал, после я пъхаше в мрежичката и накрая — в пазарската чанта.

След тези манипулации Генеле заминаваше за Малаховка при колача, изчакваше си реда на опашката от двайсетина съплеменнички пред сайванта в задния двор на една двуетажна солидна къща, предаваше безсловесната жертва в ръцете на дребния дебел евреин с кипа на главата и го чакаше да прочете над кокошката една кратка извинителна молитва и да пусне на воля глупавата й птича душа, обитаваща, както се казва, малкото количество кръв, която продължаващото да тупти сърце изхвърляше на тласъци върху цинковия поднос.

Генеле свързваше сложната вяра на прадедите, многобройните ограничения и забрани, които през хилядолетията бяха загубили рационалния си смисъл, с глупавата чистичка птица, която олицетворяваше пасхалния агнец…

Впрочем на туй място уподобяването свършваше и започваше кулинарната суетня. В опитните й ръце една-единствена кокошка се превръщаше в множество ястия: бульон с кльоцки от маца под название „кнейдлех“, пълнена шийка, кокоши кнедли, пастет от черен дроб и дори аспик. Как успяваше ли? Ами успяваше… Покрай кокошето меню се появяваше и пълнена риба, и някакви варени в мед тестени топчета.

След това тя разпределяше всичко в бурканчета и тенджерки. Което трябваше да е топло, го увиваше. Овързваше всичко, слагаше за уплътнение валячета от вестник, за да не се обърне нещо, и носеше всичко у брат си Наум да празнуват Пасха. Бутилката кагор купуваше брат й.

Два пъти вдовец, той беше непоправим кутсуз. След смъртта на първата си жена, която умря рано, се ожени втори път, за да може втората му жена да отгледа още малките му деца, но тя скоро се разболя от някакъв зловредно-бавен рак и умираше с години, без семейството да види някаква полза от нея, а точно обратното — отнемайки последните сили на Наум за безплодно състрадание. Липсата на късмет се прехвърли и върху децата му, особено върху Григорий, който се роди здрав и читав, но след като го удари ток, започна да страда от слабоумие.

Именно в този бедстващ дом носеше Генеле пасхалните си дарове, та, като изслуша докрай известната история за Изхода от Египет, която Наум прочиташе набързо, да седне спокойно край празничната маса и да се наслади на мъдрия миропорядък, в който е отредено място и на суетната шетня, и на достойната празнична трапеза, и на Единия Бог и пратения от Него Ангел, който обикаля като писмоносец къщите на децата на избрания народ, и на слабоумния Григорий, който се усмихва радостно с цялото си лъснало в кокоша мазнина лице… Същия ден, за който става дума, Генеле с три чанти, пълни с пасхални ястия, излезе от входа на дома си с намерение да отиде при Наум и зави не накъдето трябва. Тя стигна до ъгъла, потърси с очи трамвайната спирка и не я намери. Не можа да познае кръстовището, което, кажи-речи, знаеше от малка.

— Божичко! Как така се намерих в този чужд град! — ужаси се тя и започна бавно да пада, като притискаше здраво към себе си кафявата чанта и не изпускаше от пръсти драгоценните мрежи.

„Бърза помощ“ я докара, както си беше с мрежите и чантата, до Петровские ворота в приемната на бившата Екатерининска болница.

С Генеле се беше случило нещо ужасно: простият, здрав и разумно уреден свят беше загубил вътрешните си връзки и беше станал неузнаваем. Тя виждаше зеленикаво-пъстрия очен ирис на сведения над нея лекар, блестящата от излишъка на кола яка на бялата му престилка, четината, която беше набола по мургавата буза след денонощното дежурство, грапавината на бялата боядисана стена, страничната повърхност на шкафчето за медикаменти и решетката на прозореца, но това бяха единични детайли, които не правеха обща картина.

Генеле искаше да завърши мисълта, която все й се изплъзваше, мъчеше се да я предаде с думи, но не можеше. Остана й само чувството, че е малка и се е объркала, загубила се е и трябва да бърза за някъде по много важна работа. Чантите й бяха отнети и тя все мърдаше пръстите на лявата си ръка, тъй като имаше усещането, че в ръката й нещо липсва.

Обидена и ограбена, малката Генеле лежеше на тясната кушетка в мъчително недоумение. Не чуваше въпросите, които й се задаваха. Една възрастна медицинска сестра отвори кафявата й чанта и прекара в нея ръка с дълги пръсти. Погледът на Генеле падна върху чантата и тя заплака с бавни сълзи.

Медицинската сестра извади от чантата една увита в тъмна хартия кутийка с крем, връзка малки ключове и овехтелия й паспорт. Генеле беше опозната.

Настаниха я в един бокс в неврологията. Тревогата й растеше непрекъснато. Горката Генеле не познаваше нищо, сякаш изведнъж беше забравила целия си живот. Когато болногледачката й донесе чаша вода, тя не можа да си спомни веднага как се гълта. Напълни си устата с вода и мъчително замря. Опитната болногледачка я потупа по гърлото и тя преглътна.

В ординаторската стая двама лекари обсъждаха кой точно дял на мозъка е поразен. Единият смяташе, че има стволов кръвоизлив, другият — че изобщо няма кръвоизлив, а е получила силен съдов спазъм и нарушение на мозъчното кръвообращение.

Докато младите лекари обсъждаха медицинския казус, главата на Генеле се поизбистри, мъчителната прескочикобила от несвързани вътрешни и външни картинки се позабави и изплува един-единствен образ заедно със свързаната с него дума. Тя беше чанта. Не чанта изобщо, а кафявата. Тя рече доста силно:

— Чанта! Чанта!

Очите й гледаха умоляващо.

— Казвах ли ви аз, че е спазъм — каза единият от лекарите, — съхранена е речта!

Тя до дълбока нощ повтаряше единствената дума, която й беше останала. Опитваше се да скочи, да избяга, дърпаше се и се мяташе. За да не падне от леглото и да не се пребие, я вързаха с мрежа.

А чантата като че ли вече беше в ръцете й, тя не искаше да я дава и непрекъснато викаше: чанта! чанта!

Знаеше, че колкото по-силно вика, толкова повече й принадлежи кожената вехтория с лъкатушеща плетеница на роговата закопчалка.

А един ласкав и печален глас на някой от познатите й казваше:

— Недей така, недей!

Но Генеле не се предаде до края. Умря си със сгърчена лява ръка и подвити пръсти, които стискаха невидимата закопчалка.

На другата сутрин опечалените племеннички Галя и Рая и старият Наум, който беше по широки къси панталони, получиха в болницата нещата й по опис. Галя взе кафявата чанта с отделно описана дребна сума пари, които са били в нея, Наум — стигналата със закъснение до него пасхална гощавка.

По-късно, когато вкъщи отвореше пакетите, той щеше да открие в термоса още неизстиналия бульон, а останалата храна, приготвена от ръцете на Генеле, щеше да бъде сложена на масата за помен и тази последна трапеза щеше да бъде грубо нарушение на еврейския обичай, защото след погребение на близък човек редът от край време е бил да се пази строг пост, а не да се преяжда.

Рая тръгна по разни скръбни учреждения да оформя документите, а Галя отиде на гробищата във Востряково да разбере какви документи са необходими, за да положат покойната Генеле до сестрите, братята и родителите й.

Вечерта племенничката Галя отиде при Наум. Рая беше вече там. У Наум светеше малката лампичка, която той палеше за годишнината от смъртта на близките. Те седнаха край паянтовата маса. Григорий с радостна усмивка отиде да сложи чая. Наум го изчака да излезе и каза тържествено на племенничките, но се обръщаше предимно към умната и малко педантична Галя:

— Дъщери мои! Генеле умря. Без да се мъчи. Лека й пръст. Идете в дома й, докато съседите не са я обрали и домуправата не е запечатала стаята, и търсете хубавичко.

— Какво да търсим, чичо Наум? — учудено попита Рая.

— Първо, завещание… — Рая вдигна рамене, но Наум строго продължи: — А второ, диамантените обици на баба отидоха у нашата Генеле… ей такива диаманти бяха! — Той събра палец и показалец и се образува пръстен, голям колкото да мине орех.

— Какви диаманти, чичо Наум, да не бълнувате? — изуми се Галя. — Винаги сте били бедни!

— Така излезе. Имаше обици. С испанско фасетиране. Диаманти — един път! — И Наум целуна върховете на пръстите си. — И да живее така! Баба, като умираше, я гледаше Генеле. А тя беше хитро момиче, тя ги е прибрала. Когато сестрите я питаха, каза: „Не знам нищо! Знам само, че аз се грижех за баба, аз я хранех, аз я перях. А къде са диамантите — не знам!“ Нали ме разбирате? — настояваше Наум. — Ровете в бельото, в чорапите, на местата, където жените крият, знам ли…

Галя погледна мрачно тъмния прозорец и стана.

— Тръгвам, чичо Наум. Саша е в командировка, оставила съм децата сами…

И си тръгна.

Галя до късно вечерта върши точно, механично и без да се замисля женската работа в къщи, която няма свършване.

След това седна, взе чантата на старата Генеле и я погледна с тъга. Отвори я. Вътре имаше няколко стари рецепти, връзка малки ключове и една завита в пергамент кутийка от крем. Тя разгъна пергамента. Кутийката беше пълна с нещо като вазелин, който се беше окислил отгоре.

— Горкичката Генеле! — каза Галя съчувствено, като изтърси върху един вестник каквото имаше в старата чанта. — Какво ли мога да направя за нея сега? Нищо…

И неочаквано се сети. Прибра залежалите се боклуци на място в чантата.

Тя знаеше как да достави удоволствие на Генеле: на погребението щеше скришом да сложи чантата в ковчега…

Така и стана: разнесе се лекият дим над комина на Донския крематориум и по небесната пътечка тръгна със суетливата си походка прозирната вехта Генеле, стискайки отляво сянката на чантата, в която за вечни времена се пазеха сенките на диамантите, които беше опазила от власти и роднини…

Щастливците

Берта и Матиас ходеха при сина си всяка неделя. Берта правеше сандвичи, пълнеше термоса с чай и старателно овързваше с книжен канап метличката от брезови клонки. За всеки случай вземаше и един буркан и пъхаше всичко в една кърпена от Матиас чанта. Той й подаваше палтото или пък шлифера, или жакета и тръгваха да купуват цветя на пазара. След това дълго чакаха на спирката да мине някой трамвай.

С възрастта Матиас ставаше все по-нисък и набит и все повече започваше да прилича на шкаф от червено дърво; тъмнорозовото му лице и кафеникавите лунички по ръцете издаваха червенокосия в него. С Берта някога трябва да са били на един бой, но сега тя стърчеше над него с половин глава. За разлика от мъжа си с възрастта тя не погрозняваше повече. Макар да се бяха посгъстили, големите рехави мустачки, които на младини я разваляха, на остарялото лице много-много не личаха.

Трамваят, където в зависимост от сезона беше или горещо, или студено, но винаги задушно, дълго ги кандилка. Седяха като вцепенени — място им се отстъпваше винаги. Но то им се отстъпваше още от времето, когато се ожениха.

Пътят, без да оставя място за съмнение, ги отвеждаше до една тухлена ограда, прекарваше ги под арката и ги оставяше на една спретната тъжна пътечка, от двете страни на която сред зеленина или сняг, или влажна нежна мъгла ги посрещаха стари познайници: Исак Бенционович Галперин с яркосини очички, малиноворозови бузи и синееща се плешивина; съпругата му — Фаина Лвовна, пресметлива жена с яко стиснати уста и треперещи ръце; полковникът от инженерните войски Иван Митрофанович Семерко, с широки като на Иля Муромец рамене, който прекрасно свири на китара и пее и е толкова млад, горкият; след него поизтъркалите се дядо и баба на Боренка Медников — на две години и два месеца; недотам симпатичното семейство Крафт: едри, тромави и белотели, известяващи за себе си с претенциозно стройни готически букви; необикновено сърдечните старци Рабинович, чиито имена се римуваха — Хая Рафаиловна и Хаим Габриилович, винаги прегърнати, с пооредяла на старини побеляла коса, сухи, леки, почти празнични, възнесли се едновременно, оставяйки свидетелите на видяното да се чудят и маят…

След завоя пътечката се стесняваше и ги отвеждаше право при сина им. Вовочка Леви — на седем години и четири месеца, ги посрещаше с избрана преди много години специално за случая усмивка, която повдигаше горната устна и оголваше редицата квадратни, нестигнали пълния си размер зъби, между които се тъмнееше мястото на един току-що паднал.

За отмъщение, че не са били избрани да го представят, останалите изрази на широкото му мило лице се бяха мернали и изчезнали незабелязано, за да оставят една-единствена усмивка от неизброимото множество мимически движения.

Берта вадеше пакета с метличката, развързваше го и сгъваше на четири вестника, в който беше завита; Матиас сваляше с метличката прахта или снега от непретенциозно зелената пейка. Берта постилаше сгънатия вестник и сядаше. Почиваха си малко и след това започваха да подреждат, без да си дават зор, но чевръсто и бързо като добри стопани.

Берта застилаше правоъгълната масичка с книжна салфетка, наливаше чай в хлъзгавите пластмасови капачки и редеше един върху друг абсолютно еднаквите пресни сандвичи. Това беше ежеседмичният им семеен обяд, който за толкова години беше станал сърцевина на обреда, който започваше с опаковането на метличката и завършваше със завинтването на капачката от празния термос.

Дълбокото мълчание, изпълнено с общи спомени, не се нарушаваше от някоя случайно изтървана дума; за думите бяха отредени други часове и други години. Те завършваха месата и си тръгваха, оставяйки след себе си мирис на мити дъски и проветрени стаи.

На обяда вкъщи Матиас изпиваше неделната половин бутилка водка.

Той три пъти напълни голямата, грубо гравирана сребърна чаша — пасхалната чаша на Бертиния баща, и Берта, която не можеше да му отговори другояче, три пъти въздъхна като крава. След това занесе съдовете в кухнята, изми ги по специален начин — със сапун и нишадър, избърса ги с чиста стара кърпа и те полегнаха на високото съпружеско легло.

— Ох, старо — каза Берта шепнешком, затваряйки очички с големите клепачи.

— Нищо, нищо — промърмори той, като силно и тежко я обърна към себе си с лявата ръка.

Сънуваха най-обикновени неделни сънища, следобедни сънища, най-щастливите осем години, които бяха прекарали тримата, като се почне с онзи незаличим ден, който прекатури целия им живот, когато, изтормозена от лоши мисли, тя отиде с набъбнали гърди и други притеснения на онколог, без да каже на мъжа си. Старата лекарка, сестра на нейна приятелка, я мачка дълго, стиска млечните зърна, зададе й няколко безсрамни медицински въпроса и каза:

— Бременна си, Берта, и бременността е голяма.

Берта седна на стола, без да си сложи сутиена, и заплака, като бърчеше старото си лице. Едрите сълзи се стичаха бързо по сбръчканите бузи, позабавяха се на мустачките и падаха на студени капки върху големите бели гърди с черни чипоноси зърна.

Когато му каза, Матиас я погледна учудено — той отдавна вече знаеше, защото първата му жена четири пъти му беше раждала момиченца, но димът от телата им отдавна вече се беше разнесъл над бледните поля на Полша. Той я разбираше защо мълчи — какво толкова има да се говори, и изобщо не подозираше, че тя самата не знае.

— Аз съм на четирийсет и седем, а ти скоро ще станеш на шестдесет.

Той вдигна рамене и каза нежно:

— Значи ние с тебе — старите глупаци, ще ставаме родители на стари години.

Те дълго не можаха да изберат име на момчето си и до двумесечна възраст му казваха „ингеле“, или „момче“ на еврейски.

— Щеше да е правилно да го наречем Исаак — казваше Матиас.

— Не, никой вече не дава такова име на детето си. Нека, по-добре, да бъде Яков — на баща ми.

— Би могло да бъде Йегуда, нали е червенокос.

— Стига глупости. Няма да го наречем Соломон само защото е наистина много красиво дете.

Нарекоха го Владимир. Той беше Вовочка — мълчалив като Матиас и кротък като Берта. Когато стана на пет години, баща му започна да го учи на каквото бяха го учили на същата възраст. Момчето за три дни научи разкрачените букви, които си приличаха като мравки, а след седмица започна да чете книгата, която баща му чете отляво надясно цял живот. След още един месец той четеше с лекота и руски книги. Берта отиваше в кухнята и в покруса миеше съдовете.

— О, какво момче! Какво момче!

Тя му се възхищаваше, но понякога една студена струйка, подобно на онази, която се откъсва зиме от облепените черчевета и бодва като с игла разгорещената ръка, я жегваше в сърцето.

Тя си миеше съдовете, разбиваше каймак, който на съседките никога не бухваше, печеше сладкиши и правеше пастети. Беше се побъркала малко на тема готварски рецепти и съвсем беше забравила бедната пшенична каша, която се разтичаше по дъното на алуминиевите канчета, разредената супа от млада парлива коприва, брана в задния двор на една порутена къща, където най-напред живееха четирийсет и осем, а в края на войната — осемдесет вечно гладни, болни и мръсни деца. Забравила беше нежно-бодливите синкави глави на момчетата, голо щръкналите им беззащитни уши, тънките ключици и сините вени по шиите на момичетата. Изгарящата й любов към децата изобщо сега се беше фокусирала единствено върху Вовочка.

Тя всеки един ден се наслаждаваше на близостта с рижавото пухкаво момченце, често го пипваше с ръка да се увери, че го има. Къпеше го, той плачеше, а тя с възхищение гледаше несъразмерно големите му стъпала и съкровения малък конус.

Когато той порасна, тя със същото възхищение наблюдаваше детските му игри, които приличаха на истинска и досадна работа — той с часове плетеше килимчета от разноцветни ивици и майсторски ги съединяваше. Матиас, варшавски шивач от парижката школа, работеше в едно закрито ателие и носеше на сина си парцалчета, които после му помагаше да реже на ивици…

Дълбоко в себе си Берта се стесняваше от прекомерната си любов и дори я намираше за малко греховна. Без да е склонна към самоанализ, тя не докарваше усещанията си до онзи праг, когато трябва да се формулират словесно, и живееше, като вътрешно избягваше това.

Матиас се прибираше от работа, вечеряше и сядаше на дивана. Вовочка се настаняваше до него като пирожок, печен от тестото, останало след големия рижав пирог. Те четяха, приказваха си, а Берта суеверно отиваше да мие блестящите си съдове…

Насън тя влизаше в миналото като в съседна стая, движеше се из него с лекота и дишаше щастливо един въздух със сина си. Мъжът й, Матиас, с мустаци сталинска кройка, присъстваше мълчаливо като главен детайл на декора. Сънищата приличаха на много пъти гледан спектакъл с наркотично обаяние, който траеше дълго и винаги свършваше четвърт час преди Берта да внесе на опънати ръце от двора Вовочка — бледен, с прясна драскотина по бузата, следа от усилията му сутринта над самолетния модел, който беше изместил майсторски плетените килимчета. Яката на раираната риза беше разкопчана и на оголената шия, която изглеждаше по-дълга заради отметнатата назад глава, не пулсираше нито една жилка.

Всичко стана за миг и напомняше лош плакат: една голяма червено-синя топка внезапно тупна насред пътя, след нея като изстреляно от прашка изскочи едно момченце, чу се как изскърцаха спирачките на едва ли не единствената кола, която тази неделна сутрин мина по улицата. Успяла да пресече пътя на камиона и загубила всякакъв интерес към движението, топката още продължаваше ленивото си движение, а разперило ръце, момченцето лежеше по гръб в последна неподвижност още съвсем здраво, с прясна, непроляла се кръв, която още не беше спряла движението си във върховете на пръстите, но необратимо мъртва вече.

Матиас стоеше пред малкото стенно огледало с насапунисани бузи и вирната брадичка, и вдигнал в дясната си ръка тежко острие се опитваше да стигне до трудното за бръснене място на врата си.

… Старците се събудиха около шест. Берта пъхна съсухрени сиви крака в кожените пантофи и отиде да сложи вода за чая. Те седяха на кръглата маса, покрита с колосана, твърда като шперплат покривка. Насред масата беше изваденият от бюфета поднос с домашни медени курабии. Зад гърба на Матиас в ъгъла имаше детско столче, върху което от петнайсет години висеше малкото кафяво яке, което той собственоръчно беше преправил от собственото си сако. Лявото рамо, което гледаше към прозореца, беше поизгоряло, но на електрическа светлина това сега не личеше.

— Ами хайде, раздавай — каза Берта и се пресегна към очилата. Матиас разбърка картите.

Дъщерята на Бухара

В архаичния крайградски московски живот — многоклетъчен, лъкатушен, с гравитационни центрове от рода на заледените водни помпи и складовете за дърва — не съществуваше семейна тайна. Нямаше дори обикновен личен живот, защото всяка кръпка по долните гащи, проснати на общите въжета, се знаеше от всекиго и от всички.

Чуваемостта, виждаемостта и физическата натрапливост на съседните животи бяха непрестанни и неизбежни, та възможността за оцеляване се крепеше единствено на факта, че гръмотевиците на скандала отдясно се компенсираха от пиянския весел акордеон вляво.

В дъното на огромния разхвърлян двор, разпарчосан от тарабите на барачките за дърва и оградените терени, залепено за огнезащитната стена, се извисяваше крилото на прилична предреволюционна постройка с наченки на архитектурен замисъл, скътана зад условна прозирна ограда. Към пристройката имаше малка градина. В пристройката живееше стар лекар.

Веднъж посред бял ден в края на май четирийсет и шеста, когато всички, на които беше писано да се върнат, вече се бяха върнали, в двора влезе опел кадет и спря пред портата на докторовата градина. Още преди децата да се струпат около трофейния автомобил, вратата се отвори и от колата слезе майор — военен медик, толкова изряден, белозъб, русо-руски, сякаш току-що беше скочил от плаката с обгорелия на слънцето воин освободител.

Той заобиколи изгърбеното возило, отвори другата врата — и бавно-бавно, тегаво като разтичащо се по масата сладко от колата слезе много млада жена, невероятна източна красавица с лъскава мощна коса, която с тежестта си опъваше назад изящната й главица.

Над саксиите в разнокалибрените прозорци се появиха бабешки лица, съседките бързо изпълниха двора и над хаотичните постройки увисна висок ликуващ женски вик: „Дима! Дима докторският се върна!“

Те стояха до портата — майорът и неговата спътница. Той пъхна ръка странично и се опита слепешката да дръпне резето, а насреща им по тревясалата пътечка бързо закуцука старият доктор Андрей Инокентиевич. Вятърът вдигаше белите му коси, старецът се въсеше, усмихваше се, по-скоро се досещаше, отколкото разпознаваше…

Светлината след полумрака на стаята му изглеждаше някак прекалена, неземна, изправена като стена — както става при проливен дъжд — над майора и неговата спътница. Майорът се обърна към съседите, махна им, пристъпи към дядо си и го прегърна. Красавицата с премрежени черни очи скромно надничаше иззад гърба му.

Пристройката, която и досега бе съществувала съвсем отделно от всичко друго, с връщането на докторския внук направо заискри с различния си — красив и богат — живот. Слепоглухи като всички щастливци, младите като че ли не забелязваха сърцераздирателния контраст между съществуването на копторските преселници, лумпени, нито граждани, нито селяни — и собственото си жилище, скрито зад нов зид вместо старата ограда.

Бухара̀ — така нарече дворът анонимната красавица — не понасяше чужди погледи, а докато зидът не беше вдигнат, никоя съседка не пропускаше да погледне пътем към примамливите прозорци.

И все пак околните, полугладни сиромаси, въпреки законите за справедливо вселишение, за всеобща равна и задължителна бедност им прощаваха аристократичното право да живеят само трима в три стаи, да обядват не в кухнята, а в трапезария, и да работят в кабинет… Как да не прощават, като в двора нямаше старица, която да не бе навестявана от стария доктор, бебе, което да не е носено при стария доктор, и човек, който да каже, че докторът му е взел поне рубла за лечението…

Това не беше дори семейна традиция, а семейно пристрастие. Бащата на Андрей Инокентиевич бил военен фелдшер, дядо му — полкови лекар. Единственият син на Андрей Инокентиевич, млад лекар, се беше заразил от петнист тиф, умря и остави момченце на годинка, което дядото бе отгледал.

От пет поколения насам фамилията имаше една наследствена особеност: мъжете от рода, едри и силни, раждаха само по един син, сякаш имаше някакво указание свише за ограничаване естественото възпроизводство на тези здравеняци професионалисти, манипулиращи с плътни гумени ръкавици из операционното поле.

Бидейки наясно със семейното малоплодие, старият Андрей Инокентиевич наблюдаваше очаквателно крехката снахичка с розови и лилави копринени рокли, тъжно отбелязваше юношески тесния й таз, общата й субтилност и си спомняше за отдавна починалата си жена Танюша, която на осемнайсет години беше висока като мъж, едроплещеста, със здрав руменец на бузите и жилава бухнала плитка, която сряза безмилостно и весело в последния гимназиален ден…

Докато Дмитрий се колебаеше дали да оглави отделение в градската болница или да предпочете Военномедицинската академия и да се премести в Ленинград, жена му усърдно и ревностно се захвана с къщната работа, дори измести Паша, старата болнична санитарка, която, кажи-речи, двайсет години поддържаше скромното докторско домакинство.

Паша се обиди и престана да ходи у тях. Докторът за първи път през живота си отиде да я търси в Измайлово, намери я, седна на виенския стол, потегнат с връв, сложи на масата смачканата си шапка и загледан с недовиждащи очи в иконата с окачени по нея кухненски кърпи, каза:

— Не знаех, че си вярваща — поклати глава и отсече със строг лекарски глас: — Не съм те освободил, Паша. Остави им кухнята, но разтребването на моята стая, прането — това си е твое задължение. И заплащането ти ще е пак същото.

Паша заплака, свила устни като смачкана подкова.

— Защо ревеш сега? — строго попита докторът.

— Че какво има за разтребване в кабинета ви? Раз-раз, и готово… А тя какво готви — ни борш да направи, ни каша… — Извади от джоба на избелялата си черна престилка бяло парцалче и си избърса очите.

— Давай, Паша, да тръгваме, и без глупости — нареди Андрей Инокентиевич и те заедно изминаха дългия път с трамвай през цяла Москва до дома на доктора. — Няма нужда да се обиждаш, и двамата с теб сме пътници. Остави я да прави каквото иска, тя скоро ще ражда — втълпяваше й докторът през цялото това време, но тя скръбно клатеше глава, мълчеше и чак пред къщата се престраши.

— Яд ме е. Оженил се за тази главня азятска… Абе Бухара… — явно Паша не изпитваше пълна и всеотдайна преданост към интернационалната идея.

А „главнята азятска“, наричана нежно от мъжа си Алечка, мълчеше, обръщаше към него сияйни очи, леко и сръчно движеше тънки пръсти, разчиствайки занемарената къща.

Докторът, дълго живял на младини в Средна Азия, имаше доста добра представа за особеностите на Изтока. Той знаеше, че и най-образованата азиатска жена, която пише стихове на фарси и арабски, само да мръдне свекърва й вежда, отива да събира оборски тор и да прави кирпич наравно със слугините…

От прозореца на кабинета докторът наблюдаваше как бременната му снаха клечи в градинката, лъска стара тенджера и сърповидните й тънки плешки подскачат под лекия плат на роклята.

„Горкото момиче — мислеше си старецът, — трудно ще свикне.“

Но младата жена бързо се ориентира.

Нито е свекърва, нито е слугиня, прецени тя старата Паша, поразмисли и я класифицира: дойка.

От този миг Паша не изпита повече никакво недоволство от снахата, защото, макар и да не бе познала ролята на старата, грешката се оказа по-точна от истината. Алечка се държеше сърдечно и почтително естествено с Паша.

Колкото до стария доктор, дори само заради белите му коси не смееше да го погледне със смирените си очи. Но освен това докторът й напомняше някак баща й, узбекски учен от старата школа, починал малко преди войната. Оттогава все му търсеха мястото в новия пантеон на съветските узбекски дейци — дали като ориенталист полиглот, дали изследовател и познавач на фолклора, дали лекар, ерудиран познавач на източната медицина.

Самият той в края на живота си беше предпочел богословието и до последните си дни пишеше трактат върху Ал-Исра, нощното пътешествие на Мохамед до Небесния Ерусалим, което също беше сериозна пречка за официалното му посмъртно признание. Но кръстиха улица в покрайнините на столицата на негово име, макар че след няколко години я пренаименуваха… Той беше толкова свободомислещ човек, че даде образование не само на многобройните си синове, но и на дъщерите си. Най-малката не успя да се доизучи, докато баща им беше жив, и завърши само медицинско училище…

Андрей Инокентиевич така и не разбра до смъртта си, настъпила внезапно и леко скоро след раждането на правнучката, колко рафинирана кръв, облагородявана от столетия в най-елитните азиатски медресета, тече във вените на мъничкото жълтолико и жълтокосо момиченце, тържествено докарано със сивия опел кадет от родилния дом „Надежда Крупская“.

Още от пръв поглед детето много смути стария доктор. Момиченцето беше вяло, подпухнало, с ярко изразен епикант, клепачна кожна гънка, характерна за монголоидната раса. Андрей Инокентиевич отбеляза наум ниския тонус, мускулната отпуснатост и пълната липса на хващателен рефлекс.

Дмитрий, който набързо беше завършил висшето си образование след началото на войната, специализира полева хирургия и нищо не разбираше от педиатрия, но също беше разтревожен вътрешно и пропъждаше лошите предчувствия.

Кръстиха момиченцето Людмила, Милочка; Аля, която говореше руски съвсем правилно, я наричаше със смекчено окончание — Миля. Не я изпускаше от ръце и дори нощем все опитваше да я държи до скута си.

Старият доктор умря и отнесе в гроба подозренията си, но докато детето навърши половин годинка, вече и самият Дмитрий беше разбрал със сигурност, че детето е нередовно.

Той откара момиченцето в Института по педиатрия, където академик Клосовски, свързан с покойния доктор чрез корпоративната връзка на отминалите времена, артистично прегледа детето пред възхитените погледи на ординатори и аспиранти. Той обърна нагоре миниатюрната длан, посочи едва забележимата надлъжна бразда, с ловко движение натисна странично скулите, за да се види белезникавото езиче на бебето, и провъзгласи диагнозата, рядкост за онези времена — класически синдром на Даун.

Щом приключи с блестящото си представление, академикът остави момиченцето на студената бяла маса под надзора на старшата медсестра, хвана под ръка объркания баща и го поведе към кабинета си, затрупан с бронзови украшения и мозъчни препарати.

След петминутен разговор Дмитрий разбра, че детето е безнадежден случай, никаква медицина никога не би могла да облекчи участта му и единственото утешение, което ни дарява природата, е анатомичният строеж на носоглътката, при който са неизбежни постоянни простуди, съответни бронхопневмонии и ранна смърт. Общо взето, утеши го академикът, такива деца рядко стигат до пълнолетие.

На връщане непълноценното дете безметежно заспа, красавицата майка с такава горда вглъбеност притискаше към себе си своята скъпоценност, че Дмитрий напрегнато запремисля дали жена му е разбрала най-подробно целия невъобразим ужас на случилото се и не смееше да я попита.

Дмитрий Иванович постепенно проучи американските медицински списания, уточни произхода на болестта и проклинайки наследствеността по Вайсман и Морган, потъваше в болезнени спомени за най-щастливите мигове в живота си, за първите дни на внезапно озарилата го любов към девствената красавица, истинско чудо за военновременните години, изпратено във военната болница вместо демобилизираните медицински сестри направо от джанна — мюсюлманския рай.

Прегърнала първия и единствен мъж в живота си с шафранени, мускусни ръце, тя шепнеше в ухото му: „Името Дмитрий беше написано на гърдите ми“ — и произнасяше думи на непонятен източен език, които бяха не слова на нежност, а молитва… Точно тогава секретите на наследствените вещества са се срещнали и случайно са се прихванали, та една хромозома в повече или нейна част си е сбъркала клетката и тази микроскопична грешка е белязала увреденото още при зачеването същество…

Жена му сякаш не забелязваше, че детето е нередовно. Тя го гласеше в цветни копринени роклички, връзваше пъстри панделки на рехавата му жълта косица и се любуваше на плоското безсмислено жизнерадостно личице с малко размазано носле и винаги отворена мокра уста.

Милочка беше ведро и спокойно дете — не плачеше, не се сърдеше, не се обиждаше, никога не поискваше нещо забранено. Тя не късаше книжките, пазеше се от опарване, гледаше през пролуката на градинската врата, но не излизаше навън.

Дмитрий Иванович наблюдаваше детето и горчиво си мислеше колко чудесно създание можеше да е това момиченце, каква чаровна личност е погребана в дефектната плът.

Единствената неприятна особеност на Мила беше нейната нечистоплътност. Тя много късно, както поначало е обичайно за такива деца, се научи да ползва гърнето и абсолютно не проумяваше понятието „мръсно“, докато много по-сложни неща вече възприемаше. Така например по своему различаваше „добро“ и „лошо“ и най-жестокото наказание, което си позволяваше майка й, бяха думите: „Мила е лошо дете.“ Тогава закриваше лице с късите си пръстчета и лееше бурни сълзи. Подобно наказание я спохождаше рядко, и то именно заради „мръсното“ — изцапана рокля, одеяло, стол.

Любимата стихия на малката беше мократа кал, в която си играеше с наслада. Тя с часове седеше до пясъчника, загърбила чистия зърнест пясък, докаран специално за нея от баща й, поливаше мазната градинска пръст с дъждовна вода от кацата, забъркваше тесто и си правеше разни фигурки…

Дмитрий Иванович, отгледан от дядо си по суховатата и качествена нравствена схема на Марк Аврелий, усвоил освен това скучната материалистическа религия на обществената полза, оставаше до късно в болницата и вникваше издъно в медицинските съдби на своите пациенти.

На път към къщи изпитваше обичайното ежевечерно отчаяние и чувстваше все по-чужда жена си, така здраво слепена с дъщеря им, че сякаш Милочкината непълноценност преливаше и в нея.

Цялото вълшебство на близостта с тази прелестна и покорна източна красавица се издуха нанякъде и дори когато някой път я повикваше в кабинета на дядо си, в който отдавна се беше пренесъл, той не успяваше да се отърве от дълбокия тъмен страх, свързан с невидимото движение на тайнствените и непонятни частици, отговорни за съдбата на вече роденото дете и на друго, което би могло да се пръкне на бял свят… Тъй силен беше страхът му, че понякога стигаше до физическо гадене и в края на краищата напълно уби желанието на Дмитрий Иванович да прегръща това женско съвършенство.

Операционната сестра Тамара Степановна, дебела и груба, с умни и сигурни ръце, след една служебна вечеринка по случай нечий рожден ден на мушамената кушетка в заключеното приемно помещение освободи Дмитрий Иванович от скрупулите на пуританското възпитание, а красавицата Бухара — от мъжа й.

Едропорестата ситно накъдрена и дебелокрака Тамара Степановна не беше и мечтала за такъв успех. Но тя беше тежкотоварна фронтовачка, отдавна и наизуст научила съкровената мъжка тайна: най-силно да крепят най-слабото си място. С интуицията на опитен женски звяр тя усети слабото му място и на втората им среща, която се случи подир няколко дни по време на случайно съвпадение на дежурствата им, се оплака от безплодието си, и с тази грозна и на години жена Дмитрий Иванович се отърва от кошмарното видение с малките и гнусни движения на хромозомите, които по него време се отричаха категорично от най-напредничавата наука, но това вече не можеше да промени абсолютно съсипаните отношения с жена му.

Дмитрий Иванович съобщи на жена си, че я напуска заради друга. Тя не вдигна очи и не изрази никакви чувства, само попита защо трябва да я напуска… Дмитрий не разбра въпроса и даде нужните обяснения.

— Знам, че съм ти омръзнала. Доведи си новата жена тук. Нямам нищо против. Аз самата съм дъщеря на по-младата съпруга… — каза Бухара, без да вдигне очи.

Дмитрий Иванович се хвана за главата, изстена, още същата вечер си събра в един куфар ризите и чорапите и се премести при Тамара Степановна…

Пращаше издръжката с пощенски записи. Никога не навести Милочка. Момиченцето го забрави на третия ден. След напускането му Паша окончателно се нанесе в докторската къща, а Бухара започна работа по почти забравената си специалност.

Животът рязко се промени. Предишното ненаситно любопитство на съседите към Бухара и дъщеря й, разпалвано от височината на стобора и тяхната пълна усамотеност, сега се превърна в агресивно желание да посместят пришълката, да я „посгъстят“, както се казваше тогава. Написаха се неграмотни и убедителни заявления до районния жилищен отдел, милицията и други инстанции, свързани с разпределението на жилищната площ. Но вече бяха дошли по-прогресивни времена, не успяха нито да ги изселят, нито дори да ги „сгъстят“, макар че кварталният Головкин все пак ги навести, за да види в какви стаи се шири сламената вдовица.

Мъртви котки от цялата околност непрестанно се хвърляха през високата ограда на Бухара, но тя не беше гнуслива и ги носеше на боклука, а намереше ли Милочка мършата в отсъствие на майка си, изкопаваше под големия дъб в ъгъла дупка, погребваше там котката и отбелязваше мястото с тайна подземна плоча: под парче стъкло подреждаше цветни хартийки, златни станиоли, камъчета. С часове се трудеше над тази красота и когато майка й се прибереше от работа, разчистваше леката пръст и й показваше вълшебната картинка над гроба, тропаше по стъклото с мръсен показалец и обясняваше на майка си:

— Маца там.

Дебелата Милочка растеше в щастлива самота. Имаше си мама, Паша, градинката с висока ограда и безброй значителни и огромни по смисъл неща: старата желязна каца с дъждовна вода, заобиколена от разнообразни миризми и дребни движения на насекоми около нея и вътре в нея, стария дъб в ъгъла на градината, който ронеше красиви жълъди с гладки шапчици, корави изрязани листа и крехки вейки, също пълен целият с дребен животински живот, беседката, където Мила ходеше да си смуче късите дебели пръстчета…

Караше вече осмата година и познаваше много неща по вид, миризма и на пипане. Но произнасяше малко думи и ги изговаряше странно, сякаш гръклянът й беше създаден за друг език, отвъден.

Старата Паша я обичаше. „Мъко моя“ — я наричаше и когато Бухара отидеше на работа, надълго и нашироко разказваше какво ли не на възпитаничката си. Не че разсъдъкът й вече губеше яснота, но цял се беше устремил към миналото и тя подробно, по много пъти преразказваше на Милочка истории за селските си роднини, за злобния пастир Филип, който я ударил с камшик, когато била малка, за пожара, който лумнал в селото от тяхната баня, където изгорял по-големият й брат мъртвопиян.

Детството на Милочка беше безкрайно дълго: цяло десетилетие я радваха броилки и жмички, тя криеше личицето си с носна кърпа или във възглавница и искаше да я търсят… Бебешкият й период взе да приключва към единайсетата година, когато внезапно отбеляза напредък, тригодишният й ум се разви, тя започна да говори по-добре и да отдава много грижи на чистотата, най-вече на ръцете си: дълго ги миеше в топла вода, сякаш дори ги переше.

Освен това се научи да изрязва с ножица хартиени фигурки. Сега майка й донасяше разни изгледи, стари съдрани списания и Милочка усърдно изрязваше по цели дни някакви ситни цветя от твърдите картички. Прехапала връхчето на едрия си език, тя сумтеше над всяко цветче и плачеше, ако случайно срежеше зелено листо или стъбло.

Старанието й беше сериозно и достойно за уважение, а безсмислената й дейност приличаше на разумен и съзнателен труд. Тя залепваше изрезките си в скицници, правеше някакви невъобразими комбинации от конски глави, автомобилни колела и женски прически, по своему привлекателни и безумно художествени… Лигата на прилежанието се точеше по брадичката й. Но нямаше кой да заплаче над усилията на творческата душа, напъхана по неизповедимата небесна воля в трудолюбивото уродче…

Радостно носеше на майка си всичките си усърдни изделия, тя я галеше по главата и одобряваше: „Много красиво, Милочка! Браво, Милочка!“ — и детето леко подскачаше от радост, приклякаше и се смееше: „Браво! Браво!“ Явно имаше заложен стремеж към съвършенство…

Междувременно Бухара рязко и завинаги приключи с красотата. Тя много отслабна, потъмня в лицето, прибра в стария немски куфар пъстрите си рокли, облече се в тъмно. По бузите и брадичката й поникна неприятен черен пух и ярките й бели зъби загубиха празничния си блясък.

Колегите в поликлиниката й намекваха, че не е лошо да се прегледа при добър специалист, но тя само се усмихваше, свела очи. Знаеше, че е болна, и дори знаеше от какво.

В края на зимата неочаквано си взе отпуска и отлетя с Милочка в родния си край за първи път от години. Нямаше ги малко повече от седмица, Бухара се върна полужива, още по-тъмна, с огромен лек чувал от рехав вълнен плат.

Чувалът беше пълен с билки, които тя дълго сортира и стрива. После пресипа всичко в марлени торбички, уви ги в бяла хартия и започна да вари шепички от билките.

Паша душеше въздуха, мърмореше: „Ах, Бухара, вещице азятска!“

Бухара мълча, мълча, после клекна до стената в кухнята по любимия си начин и каза:

— Паша, имам смъртоносна болест. Сега не бива да умирам, как да оставя Милочка… С билките ще изкарам още шест години, после ще умра. Един старец ми даде билките, свят човек. Не вещица.

Паша никога не беше чувала толкова дълъг говор от устата й. Помисли, примлясна с нащърбените си устни и помоли:

— Дай и на мен.

— Ти си здрава, ще изкараш повече от мене — тихо отговори Бухара и Паша й повярва.

Бухара все пиеше дъхавите билки, ядеше съвсем малко и винаги едно и също — варен ориз и сушени зарзали, донесени от родния й край, много твърди и почти бели.

Захвана се и с още нещо — взе да води Милочка в специално помощно училище за увредени деца. Даже си смени работата, премести се в медицинския кабинет в същото училище и заедно със специалистите възпитатели с всички сили се помъчи да научи Милочка на жизнени умения: да си връзва обувките, да шие с игла, да бели картофи…

Милочка полагаше усилия, пъхтеше търпеливо и по трудово обучение след две години стана отличничка. С буквите и цифрите обаче беше наникъде. От всички цифри честолюбиво разпознаваше само шестицата, радваше й се, знаеше и буквата „м“. Голяма радост беше за нея да излязат вечер с майка й и да погледат червената буква М, пламтяща над входа на метрото.

— Мъ, метро, Мила! — бъбреше тя и се смееше от щастие.

Сред разнообразните идиоти в страховитото училище децата дауни бяха най-спокойни и добри.

— Даунчето труда обича — казваше за тях шефът по лечебната част — старият Голдин, който неуморно сипеше каламбури и шегички. — Жалко, че не се поддават на обучение.

Бухара внимателно се вглеждаше в Карен, Катя, Верочка, сравняваше ги със своята Милочка и сравнението беше в нейна полза. Макар физическата прилика между всички тези деца да беше поразителна: ниски, с къси пръсти, с монголоидни очи, късогледи, затлъстели, но в очите на майката Милочка изглеждаше по-добре от останалите. Може и така да беше…

Към седемнайсетата си година Милочка взе да напълва, на дебелото й туловище се оформи бюст. Милочка се смущаваше и леко се гордееше, казваше:

— Мила голяма. Мила леля…

Помоли майка си за обувки с токчета. Стъпалата й бяха детски и майка й дълго не можа да намери, накрая й купи грузински лакирани обущета с дебел корков ток. Милочка беше щастлива, забърсваше ги с носна кърпа и целуваше Бухара по лицето, по ръцете, както паленце ближе стопанина си, където му падне.

Мила не се научи моментално да ходи на токчета, две седмици се препъва вкъщи. Щом свикна, майка й я заведе в работилницата към психоневрологичния диспансер, където чрез трудово възпитание, а именно лепене на пликове и изрязване на етикети за цени, се мъчеха да превръщат умствено изостаналите в полезни членове на обществото.

Бухара напусна училището и започна работа в регистратурата на диспансера, за да е близо до дъщеря си и да й помага в трудовата дейност.

Бухара разнасяше медицинските картони по кабинетите и целенасочено проучваше посетителите. Нямаше много време и бързаше, както бърза обречен художник да завърши преди смъртта най-великата си картина.

В диспансера, както и във всяко друго учреждение, се работеше свръхрутинно и безсмислено. Всяка година се викаха за преосвидетелстване пациентите, това беше основната дейност на диспансера. Впрочем в съседното медицинско заведение, обикновена местна поликлиника, се викаха за подобно освидетелстване и безкраките. Иначе не можеха да си вземат пенсиите, а те не бяха никак малки, някои получаваха дори към четирийсет рубли. Точно тези хора, които се явяваха на експертните комисии, интересуваха Бухара. Тя вече имаше свой собствен малък архив, своя картотека. Проверяваше какво представлява пациентът, с кого живее, къде…

Но късметът сам я намери. Веднъж на мръсното мраморно стълбище в къщата, където се намираше диспансерът, я спря малък плешив дядка с възкъс раиран панталон и с чаплиновски живи очи. Хванал за ръка тлъст дебил с голяма глава и розова усмивка, старецът попита Бухара къде е доктор Рактин, който по-рано им бил участъков, но вече го нямало.

Бухара отговори, че Рактин е напуснал, на негово място е младата лекарка Веденеева, но май днес нямала приемни часове.

— Бре-бре-бре — разкудкудяка се старецът покрусен, сякаш беше станало кой знае какво нещастие.

А Бухара тайно разгледа човека с него — също плешив, добродушен и дебел, с карирана чиста, но негладена риза и сатенени шалвари следвоенна мода. Беше на около трийсет или там някъде, ала Бухара вече знаеше, че болните хора живеят и остаряват някак другояче, не както другите, и човек лесно можеше да сбърка възрастта им: отначало често изглеждат по-млади, но после изведнъж бързо се състаряват…

— Името? — почтително попита Бухара.

— Берман — отговори старецът и дебелият му син закима. — Григорий Наумович Берман — повтори и посочи сина си, а онзи продължи да кима усмихнат.

Оказа се, че са дошли за документ. Щели да им бутат къщата и старият Берман искаше покрай болестта на сина си да вземат малко по-голямо ново жилище.

Бухара бързо разпита кога да дойдат, обеща да разбере дали ще дадат нужната бележка на Григорий.

Бащата и синът си тръгнаха, а Бухара дълго гледа подир двамата мъже, които някому можеха да се сторят смешна двойка, но не и на нея…

Проучи подробно картона на Григорий Берман. Сред болестите му фигурираше и вродена хидроцефалия, и менингит, а и светкавица го беше ударила на седемгодишна възраст — сякаш провидението искаше пълна гаранция, че този човек ще бъде унищожен…

Според почти неразбираемите грозни драсканици на лекуващите лекари младият мъж беше слабоумен, с добър и спокоен нрав и нямаше припадъци.

На другия ден Бухара отиде до Старопименовски переулок, където в малка дървена къщурка, същинска къщичка на Баба Яга, но все пак с натъпкани вътре три семейства, живееше старият Берман със сина си.

На въже, опънато през стайчето, висеше неизсъхнало пране, старецът четеше една от дебелите кожени книги, струпани върху масата, и сърцето й се сви от сладката миризма на старинна кожа, спомен от детството й.

Григорий седеше на стол и галеше мръсна бяла котка, заспала в скута му. Миришеше на прегоряло ядене и урина.

Старият Берман се защура, щом позна вчерашната медицинска сестра, по никакъв начин не беше очаквал такава отзивчивост.

— Гриша, върви веднага сложи чайника — нареди Берман и Григорий тръгна, понесъл много внимателно чайника с кърпа за дръжката.

— Идвам по работа, Наум Абрамович — подхвана медицинската сестра. — Докато го няма сина ви, искам да ви кажа: имам дъщеря, много мило момиче, спокойно и добро. Със същата болест като сина ви.

Берман трепна, понечи да каже нещо, но кротката Бухара властно го спря и продължи:

— Болна съм, скоро ще умра. Искам да омъжа дъщеря си за добър човек.

— Мила моя! — плесна с ръце Берман така внезапно, че дебелата книга тежко падна на пода, той се наведе да я вдигне и продължи бурно някъде изпод масата: — Какво говорите! Как си го представяте? Коя ще го вземе? И какъв съпруг ще е той? Мислите ли, че момичето ще е много щастливо с него, разбирате какво имам предвид, а?

Бухара мълчаливо изтърпя цялото му дълго и излишно изказване, после влезе Григорий, седна на стола, взе котката и я зачеса зад ушите. Бухара го изгледа остро и съсредоточено и каза:

— Гриша, искам с баща ти да ми дойдете на гости. Искам да ви запозная с дъщеря ми Мила — после се обърна към Наум Абрамович и рече в съвсем еврейски стил: — Какво лошо, ако се запознаят?

… В неделя Бухара обикновено не ставаше от леглото, почиваше, пазеше си силите. Кожата й много потъмня и се сбръчка, лицето й стана съвсем старешко и дори тънката й фигура загуби младежката си стройност, прегърбена в раменете и гърба. Нямаше и четирийсет, но единственото запазено нещо бяха силните й черни коси, които отдавна беше подкъсила, изнемогнала от живата им и ненужна тежест.

Милочка донесе на майка си чаша гореща билка и няколко накиснати зарзали и седна на ниско столче до леглото й, обгърнала пълните си колена. Бухара погали с немощна ръка рядката й жълта коса и каза:

— Благодаря ти, дъще. Искам да ти кажа нещо. Нещо много важно.

Момичето вдигна глава.

— Искам да имаш мъж.

— А ти? — учуди се Милочка. — По-добре ти да имаш мъж. Аз нямам нужда.

Бухара се усмихна.

— Аз вече имах мъж. Отдавна. Сега нека ти имаш мъж. Вече си голяма.

— Не, не искам. Искам с теб. Не мъж, а с теб — навъси се Милочка.

Бухара не беше очаквала отказ.

— Скоро ще замина. Бях ти казала.

— Не заминавай, не заминавай! Не искам — заплака Милочка. Майка й много пъти беше казвала, че скоро ще замине, но тя все не вярваше и веднага забравяше. — Нека и Мила замине!

Когато се вълнуваше, забравяше, че трябва да говори за себе си в първо лице и говореше пак в трето, както когато беше малка.

— Аз дълго-дълго живях с теб. Винаги. Сега трябва да замина. Ти ще имаш мъж, няма да си сама. И с Паша — търпеливо заобяснява Бухара. — С мъж е много хубаво. Добър мъж.

— Мила лоша? — попита момичето.

— Добра — погали дебелата й кръгла глава Бухара.

— Утре не заминавай — помоли Мила.

— Няма утре — обеща Бухара и затвори очи.

Отдавна беше решила, че ще замине да умре при брат си във Фергана, та Милочка да не я види мъртва и постепенно да я забрави. Момичето имаше къса памет, в която не се задържаха нито хора, нито събития.

Всичко стана точно както го беше намислила Бухара. Берман дойде на гости със сина си и сестра си, малка бабичка с вид на глухарче. Паша предния ден разтреби, макар и с много мрънкане. Бухара донесе купешка торта. Изобщо не готвеше, дори не пристъпяше до печката, така й призляваше от топлината и миризмите на храни.

Пиха чай. Приказваха си. Бабичката се оказа извънредно словоохотлива и задаваше безброй странни и безсмислени въпроси, на които не беше нужно да се отговаря. Старият Берман умислен пиеше чай. Григорий се усмихваше и току питаше баща си може ли да си вземе още от тортата, въодушевено ядеше и си бършеше ръцете ту в носна кърпа, ту в салфетка, ту в края на покривката.

Бухара със сърдечен отглас разпознаваше у него всички старателно-деликатни движения на Милочка, която се боеше да не би да изцапа или да изтърве нещо, когато сядаха на масата.

Милочка слезе от стола. Тя беше детски ниска на ръст, но с развити женски гърди. Отиде при Григорий.

— Ела да ти покажа — повика го. Той послушно остави последното недоядено парче и я последва в малката стая.

Без никакъв преход, сякаш говореше на себе си, дребната старица изведнъж каза:

— Може и да е права… И къщата им е много хубава, направо генералска… — И премлясна с устни.

Милочка в стаята редеше пред Григорий безбройните си скицници. Той държеше в уста ядка от тортата, премяташе я с език, радваше се на картинките, после попита Милочка:

— Познай какво имам в устата?

Милочка се позамисли и рече:

— Зъби.

— Ядка — засмя се Григорий, извади ядката от устата си и я сложи в дланта й.

… Веднага щом Милочка навърши пълнолетие, сключиха брак. Григорий се пренесе в докторската къща. Бухара месец след сватбата замина за родния си край.

Отначало Милочка току се натъкваше на вещите й и тъжно казваше: майчината престилка, майчината чашка… После старата Паша неусетно прибра нещата и Милочка повече не си спомни за майка си.

Сутрин Милочка ходеше да се труди в работилницата. Харесваше й да изрязва етикети за цените, справяше се почти най-успешно от всички. Гриша всеки ден я изпращаше до трамвая, след работа я чакаше на спирката. Когато вървяха по улицата, хванати за ръка — малката Милочка с токчета и с младежката розова рокля на Бухара и мъжът й, главунестият плешив Григорий, и двамата с уродски кръгли очила, които им се полагаха безплатно — нямаше човек, който да не се обърне подире им. Момчетата кряскаха след тях някакви улични мръсотии.

Но те бяха така отдадени един на друг, че не забелязваха чуждия долнопробен интерес.

Стигаха до спирката. Милочка тромаво се изкатерваше на високото стъпало, Григорий я подбутваше отзад и й махаше с ръка чак докато трамваят се скриеше зад завоя. Милочка също му махаше, лепнала на стъклото размазаната си усмивка и изпъната на пръсти, за да вижда по-добре мъжа си на спирката, размахал вълнена ръкавица…

Семейният им живот вървеше прекрасно. В него обаче имаше някаква тайна, неизвестна за тях самите: от гледна точка на нормалните здрави хора бракът им не беше истински.

Старата Паша, седнала на пейка, с важен вид обясняваше на останалите старици:

— Какво ви разбират главите! Бухара излезе най-умна от нас! Всичко, всичко подреди! И на Милочка намери добър мъж, и тя самата, щом пристигнала в онова своето… точно на петия ден умряла. Какво ще ми приказвате!

Но никой нищо не казваше. Точно така си беше.

Лялината къща

Олга Александровна, наричана на галено Ляля, имаше златен характер. Красива и сърдечна, тя не искаше много от живота, но и нищо не изпускаше. С всички беше в добри отношения: с мъжа си Михаил Михайлович, рано състарен едър, безцветен професор, със сина си Гоша, деветокласник, с всякакви колежки, дори и с най-злобните дами от катедрата, с любовниците, каквито никога не липсваха и от време на време се сменяха с леко застъпване.

Само с дъщерята Лена бяха трудни отношенията й. Момичето се беше метнало на баща си, също едро, с пълно безформено лице, тромаво тяло и малък бюст, който не пасваше на габаритите й. Олга Александровна вътрешно се засягаше от тъпата външност на дъщеря си, от апатичния й вид, от вялата й бледа коса. Тя нападаше от време на време Лена, настояваше да се погрижи енергично за външността си, караше я да се докарва, поне тоалети не й липсваха. Но дъщерята само се дразнеше и презрително присвиваше очи. Недолюбваше майка си и тайно се ядосваше, че не тя, а брат й беше наследил яркосините й очи, тънките вежди и нос и здравата белота на зъбите.

Освен това някои слухове за майчините й похождения бяха стигнали и до нея — двайсет и две годишна, тя беше завършила същия институт, в който баща й беше ръководител катедра, а майка й преподаваше френска литература. Понякога злобно се дразнеше и от любимия си татко, възмущаваше я безпринципното му търпеливо поведение — защо търпи телефонното кискане на Ляля, закъсненията й, лъжите и равнодушно-безсрамното кокетство с всички същества от мъжки пол, включително регулировчика и котарака на съседите…

На всичкото отгоре самата й възраст изглеждаше за дъщерята доста оттатък границата, до която са допустими флиртове, свалки и всякакви подобни глупости.

А Ляля имаше изящна теория за брака, съгласно която съпружеските изневери само укрепват семейството, създават у двойката чувство за вина, което нежно циментира всяка пукнатинка и всяка шупла в отношенията. Ляля не понасяше трагедиите, никога не завързваше приятелства с жени, склонни към любовни страдания и романтичен патос, и житейската практика потвърждаваше правотата й. Собственото й семейно щастие се множеше от извънсемейното. Освен прекрасното семейство тя имаше своите есенни срещи в парка, леки докосвания с коляно по време на институтски заседания, бързи целувки в антрето и парливи празници на двойната изневяра — на мъжа си и на приятелката, с чийто мъж трескаво се съешаваше на някое случайно щастливо място…

Ляля се огорчаваше, усещайки дъщерната неприязън. Щеше й се дъщеря й да си намери любовник, за да стане по-човечна. Но умното момиче се отнасяше снизходително-саркастично към майка си, обясняваше на най-близката си приятелка:

— Знаеш ли, това са пошлите стандарти на тяхната младост. В тази сфера, интелигентската, университетската, копнежът за свобода най-ярко се е реализирал в разврата. Да-да — отсичаше грозноватото момиче, — през прословутите шейсет години всички са били или дисиденти, или развратници… Или и двете… — Лена леко подбели очи: — Мога дисертация да напиша на тема „Психологически особености на поколението от шейсетте“.

Впрочем аспирантската й тема беше съвсем друга. Ето такава подвижна бомба пребиваваше постоянно в дома на Олга Александровна. Нищо чудно, че общуването със сина й доставяше много повече радост… При голямата си външна прилика с майката той беше наследил от баща си педантичния и жаден за знания ум, склонността към догматизъм и добра доза мъжко делово честолюбие. Но най-много я свързваше със сина й рядката Божия — или дяволска? — дарба, дарбата на чаровността. От най-ранна възраст връстниците му се съревноваваха за правото да са до него в строя, да седят на един чин с него, да му носят чантата или да му подават топката… Затова професорският дом винаги беше пълен: съседи, бивши студенти, приятелки на Ляля от всички епохи на живота и от всички жанрове — от маникюристка до министерша, съученици на Гоша, съседски деца и куп случайни лица, дошли кой знае с кого.

Два големи чайника вряха непрестанно на печката. Закупуваха се евтини храни в големи количества.

Професорът, който прекарваше повечето време в дъното на апартамента, в кабинета, откъдето се дочуваше слабо и неритмично чаткане на пишеща машина, няколко пъти дневно влизаше в кухнята, с неопределена усмивка пиеше слаб чай, хапваше сандвич с пушено сирене, с удоволствие се заслушваше в разните небезинтересни приказки и отново се оттегляше в кабинета си. Харесваше многогласието в топлата кухня, красивата си младолика жена, цялата атмосфера на вечен предпразник, но още повече му харесваше да затваря вратата зад гърба си и да се вглъбява в нескончаемите и никому ненужни пиеси на Тирсо де Молина, които цял живот превеждаше с тежка и нездрава упоритост.

Една есен в професорската кухня се появи нов персонаж — изискан юноша от Изтока с презиме Казиев, нов съученик на Гоша. Семейството му чрез размяна или чрез някаква райизпълкомовска машинация се беше нанесло в освободен апартамент на четвъртия етаж в същата сграда — точно наполовина от професорския апартамент: другата половина беше преградена и с вход откъм главното стълбище, а новите обитатели можеха да ползват само задния вход.

Тук, на старомосковската уличка, отдавна обитавана от актьори, част от които вече бяха оставили известните си имена на мемориални плочи по околните сгради, обичаха екстравагантността. Новопристигналите бяха циркови артисти. Главата на семейството, именитият илюзионист Казиев, брутален човек от Изтока, се оказа номинална личност, защото само докара семейството си в новото жилище и се изнесе при приятелката си, девойка от кордебалета; маман, както наричаше майка си младият Казиев, беше асистентка на илюзорния илюзионист и щом свалеше златния си тоалет и червилото, няколко номера по-широко очертало тънките й устни, се превръщаше в мърмореща нервна блондинка със злобни и нещастни очи.

Но момчето беше прекрасно. Грубата мургавина на баща му при него беше смекчена до плътно персийско кафяво, смуглата матова кожа беше така опъната на челото и скулите му, че му стоеше като омаляла. Вече беше с висок мъжки ръст, но костите му още бяха тънки, а ръцете му с дълги пръсти изглеждаха чистокръвно царски, та погледнеше ли ги човек, изпитваше моментално желание да скрие собствените си ръце в джобовете…

Появата му в училището взриви цялата установена йерархия. Момичетата спряха да стрелкат с очи в различни посоки, поголовно влюбени в новия съученик, момчетата полагаха неимоверни усилия да притиснат в ъгъла новодошлия, но той победи, без да си мръдне пръста. Оказа се, че и той като родителите си е „циркаджия“. Тоест за разлика от нормалните ученици работеше, и то отдавна, пътуваше от време на време с цирка, умееше какво ли не в тази тайнствена професия и ходеше на училище само от време на време. А в циркова школа не искаше да влезе поради капризно желание да учи непременно в театралния институт, при това в някакъв специален клас за циркови режисьори, каквито се набираха веднъж на три години…

И така, той веднага остана без конкуренция и като се добави искрената му незаинтересованост от ролята на главен герой в класа, става ясно, че той получи по естествен път първото място, което почти не го интересуваше.

Единствената привилегия, която използва, беше привилегията да си избере приятелите. Той избра Гоша и почти се пресели в кухнята им.

Прекарваха дълги часове и в стаята на Гоша, някога проектирана за слугинска спалня, четяха и си говореха. Четеше Казиев, говореше Гоша.

Израснал сред книжовните камари на потомствено хуманитарното семейство, под влияние на случайно разположение на звездите или на книгите по рафтовете Гоша си беше изработил чудноват мироглед. Той се самоопределяше като християнски социалист, четеше Маркс и свети Августин Блажени и това странно съчетание го беше изпълнило със снобско високомерие.

Той се чувстваше посветен в собственоръчно създадения си орден и от глава до пети го изпълваше важността на самопосвещението.

Много от съучениците бяха минали през притегателния дом на Гоша, но той не набираше нито поддръжници, нито последователи.

Новият съученик Казиев изслуша заплетената и вдъхновена лекция по научен социализъм с непроницаем, но внимателен вид. Щом Гоша приключи, Казиев рече:

— Забавно… Но честно казано, не ме интересува умственото, интересува ме телесното. Умственото както и да е, но всичко това социално, обществено — изобщо не ме засяга, разбираш ли?

После си събу обувките, изправи се в тесния проход между дивана и стария гардероб и направи двойно салто.

И заявеното от Казиев, и неочакваното премятане не оставяха място за интелектуалните подвизи на Гоша. Всичко мигом бе затрупано с пръст.

— Аз, разбираш ли, от дете тренирам тялото си — обясни Казиев. — Например не бях пластичен. Но се понапънах и след време се разтегнах на китайски шпагат. Всичко мога с тялото си — той се погали по гърдите. — А тези твои теории за какво са — за стрелба по царя? За революции? Не, не ми е интересно… Сега ме канят за четири участия… еквилибристика, волтижировка и в две трупи с въздушна гимнастика. И това не ми е интересно. Гледал съм йога. Също не ме дърпа. Тялото ми иска нещо друго. Гледал съм китайски цирк. Там има нещо… — И с неочаквано моментно вдъхновение: — Чувствам, че при правилен подход човек би могъл да лети… Това трябва да е толкова просто, ами… както да спиш с жена. — И кисело добави: — Но не знам как…

Гоша загуби ума и дума. И Фурие, и Августин Блажени се стопиха. Толкова неочаквано прозвуча. При това упоменатото мимоходом за жените тайно го уязви, защото Гоша отдавна вече се тормозеше, че при богатата си теоретична подготовка в тази сфера няма капка практически опит. Той изведнъж остро усети, че и научните му дирения страдат от недостиг на жизненост, свързана по някакъв странен начин с жените, с простото и силно обладаване…

Но приятелството им дори укрепна. Казиев изпитваше необяснимо уважение към интелектуалната сила на Гоша като към нещо ценно, но абсолютно безполезно. Освен това харесваше професорския дом заради леката прилика със скритата страна на цирка — в тази хаотична къща постоянно се водеха разговори, свързани с цялостното задкулисие на живота. Хората, които се мяркаха тук, не само гледаха телевизия, но и правеха телевизионни предавания и говореха за всички събития така, сякаш знаеха истинския им скрит и таен смисъл и разбираха тайните им механизми… Младият Казиев оставаше с чувството, че там, на някакви абстрактни нива, както и в цирка, всичко се решава с незабележимо кимване, неочаквано ръкостискане, дискретни примамки и каприз на фаворитката… Това му внушаваше приятното убеждение, че обстойното познаване на една малка област от живота важи безпределно и за всичко друго.

Той бързо се вписа в обстановката: носеше хляб точно когато оставаха без трошичка, и мляко в момента, когато Лена страдаше от гърлобол и обидено трясваше вратата на хладилника:

— Мляко няма, разбира се.

В този миг той влизаше в кухнята откъм задното стълбище с две бяло-сини кутии мляко.

И къщата свикна с него: той се сдоби със свое постоянно място в кухнята — на широката дървена пейка под фиктивния прозорец. Някога прозорецът е бил истински, но отдавна, още по времето на дядото на Михаил Михайлович, родоначалник на професорската династия и пръв собственик на жилището, към къщата бяха пристроили едноетажно крило, та прозорецът беше зазидан, оттогава голямата кухня се осветяваше само от високия прашен прозорец към стълбището и от крушка, която изобщо не се гасеше.

На електрическа светлина лицето на Казиев — бързо го нарекоха по домашному Казя, истинското му име така и не се разбра — изглеждаше по-жълтеникаво, очите по-тъмни, а черчеветата на някогашния прозорец, които така и не бяха махнати поради равнодушното безхаберие на стопаните, се очертаваха като идеална рамка за будистки неподвижната му фигура.

— Поразително — чудеше се Олга Александровна, леко вдигнала писани вежди, — гимнастик, акробат, същински живак, а като седне, е същинско каменно изваяние!

И наистина. Неподвижността му беше цялостна и естествена.

Една сутрин, на тръгване за училище, Гоша каза на майка си:

— Казя е нещо болен. Сам е вкъщи, майка му е на гастроли. Ще го нагледаш ли по-късно? Сега още спи, разбира се…

Ляля кимна. Имаше свободен ден. Разписанието й беше изключително удобно, тя сама си го определяше и си осигуряваше три свободни дни. Изпрати Гоша, взе си гореща вана, намаза напареното си лице с гъст крем с лимонов дъх, поразтреби кухнята, обади се на две-три приятелки и направи свеж чай. Приготви два дебели сандвича с кашкавал, сложи на стария жостовски поднос^[13], тук-там поръждавял, чаша сладък чай и чиния със сандвичите, наметна върху стария си копринен пеньоар захабено кожено палто от лисици и с чехли на бос крак излезе на задното стълбище да занесе скромната закуска на болния Казиев. Сбърчила нос заради гнилата воня по занемареното задно стълбище на бившата богаташка къща, тя се качи по изронените стъпала от някога аристократичния си надпартерен етаж до четвъртия и последен и без да звъни, бутна вратата на Казиеви. Вратата точно според очакванията й не беше заключена.

— Казя! — повика още с влизането и заразглежда апартамента да отгатне по какъв начин са разместени стените — кухнята на Казиеви беше малка, при разделянето на жилището банята е останала за съседите, така че тук са преградили част от кухнята за баня, досети се Олга Александровна. Но пък имат кухненски прозорец, въздъхна тя със съжаление заради зазидания си прозорец.

Открехна вратата на стаята до кухнята, където според нея би трябвало да е Казиев. И позна. На тясна кушетка, леко отметнал глава на плоската възглавница, спеше Казиев.

Олга Александровна се приближи с подноса, с изхлузващото се от едното й рамо кожено палто и видя, че момчето не спи. Очите му бяха полуотворени, лицето му влажно блестеше.

Тя остави подноса в края на писалището и сведена над него, сложи ръка на челото му.

— Ууу, че температура… Много си болен, Казя!

Той лежеше под тънкия яркожълт чаршаф, увит до брадичката, и приличаше с цялото очертание на тялото си на фараонска мумия, сходството беше още по-голямо заради стъпалата му, не отпуснати надолу, както е обичайно за легнал човек, а твърдо вирнати нагоре.

— Казя, Казя — повика го Ляля.

С бавно и неумишлено движение смъкна чаршафа надолу и разкри по египетски мускулест гръден кош и плосък корем, изцяло препречен от мургав детероден член, към който тя протегна машинално ръка, а той се насочи насреща й.

Очите на Казя тъмно лъщяха изпод притворените клепки.

— Стисни! — каза той дрезгаво и строго.

Клетата Ляля усети такъв остър спазъм в сърцевината на тялото си — от стомаха надолу, — че в безпаметство хвърли палтото, чехлите, още нещо излишно и след миг се изви, вдигнала ръце към небето, в остра наслада, каквато тя, неуморна търсачка на подобен жив дивеч, никога не беше усещала.

В края на краткия ден, по здрач, се прибра от училище Гоша, после и Леночка… Ляля криво-ляво ги нахрани. Към девет се появи и Михаил Михайлович, уморен и както винаги отнесен… Тя сервира още веднъж, изми всички съдове.

Вечерта Гоша се качи при Казиев, скоро се върна, остави на масата таблата с недокоснат чай и пресъхнали сандвичи и каза на майка си:

Ама нашият Казя си няма равен. Вика: когато съм болен, не ям, не пия, лежа три дни на тъмно, на четвъртия съм здрав. Чувала ли си подобно нещо?

Ляля сви рамене. Всички тези часове, откакто се беше прибрала от Казиеви, усещаше такъв пожар, такава нарастваща жар, сякаш всяка клетка в тялото й се спичаше от разжарен вятър и само една влага можеше да утоли жаждата.

Домашните се разотидоха по стаите, единствена Ляля седеше в кухнята, почти припаднала от нетърпение, и чакаше всички да си легнат. Но те бяха късни птици: Михаил Михайлович чукаше на машина, Лена се опитваше да се свърже с приятелка по междуградските линии и непрестанно въртеше телефона, Гоша четеше в своя килер-кабинет. Изтощена от нетърпение, Олга Александровна се облече и надникна при мъжа си:

— Миша, съвсем забравих да намина при Прасковя. Тя ме чака.

— Толкова късно, Лялечка? Да те придружа ли? — запротиви се той неуверено. Но никак не му се излизаше и неохотно я пусна: — Не те свърта, Лялка…

Прасковя Петровна, престарялата бавачка на самата Лялка и на децата й, живееше наблизо в комунална квартира и Ляля често я навестяваше. Но все пак не толкова често, колкото биваха уведомявани домашните. Предана на бившата си питомка с цялата страст на прислужница по рождение, Прасковя беше сигурен параван за Лялините похождения.

Ляля излезе от предната врата, заобиколи отзад и се качи на четвъртия етаж. Вратата на Казиеви беше пак отворена. Тя влезе.

Казиев лежеше все в същата поза като сутринта, завит с чаршаф, но беше тъмно и в тъмнината не личеше, че чаршафът е жълт. Очите му пак бяха полуотворени. И останалото беше също както сутринта. Той не произнесе нито дума, дори не се помръдна, само по едно време протегна ръце и докосна тъмните зърна на едрите й гърди, щедро надвесени над тънката талия…

„Луда, абсолютно луда“ — повтаряше си цяла нощ Ляля и се въртеше до мъжа си, ту отмяташе завивката, ту я придърпваше до шията си и се опитваше незнайно защо да държи стъпалата си изправени нагоре като Казиев.

Малко след пет сутринта, когато всички спяха, пак се качи по смрадливото стълбище и пак всичко стана по същия начин… След три дни Казиев наистина оздравя. Животът тръгна по някакъв абсолютно безумен начин: рано сутрин в най-сънения час тя се измъкваше от леглото и се качваше при него. И късно вечерта, когато гостите си отиваха и къщата притихваше, пак се качваше. Ако нещо й попречеше да се измъкне в този час, цяла нощ не мигваше и чакаше утринната среща. Той оставаше безсловесен и безупречен и Ляля имаше чувството, че не са нужни никакви думи — толкова изчерпателно и парливо беше общуването им.

Майката на Казиев още беше по гастроли и Ляля отлагаше мисълта, че ще дойде миг, когато всичко ще трябва да приключи. Това беше такъв тъмен, такъв неизбежно убийствен черен облак, вещаещ край на всичко, че Ляля ценеше всеки миг и всяко докосване като последни и цялата се съсредоточаваше само върху едно: още веднъж да достигне брега, на който мощното момче я освобождаваше от самата нея, която вече отдавна се беше оказала досадна, скучна и стара… Още веднъж с помощта на това механично всъщност средство да постигне огнения взрив, който я освобождаваше от паметта на душата и тялото.

Тя, която споделяше с две-три приятелки за всичките си връзки и откриваше в това особена наслада, този път на никого дума не каза. Беше я страх.

Ходеше на работа, говореше обичайните неща за Флобер и Мопасан, купуваше провизии в сутерена на позната шефка на магазина, готвеше, усмихваше се на гостите и само чакаше мига, когато ще може да се измъкне на задното стълбище, кълнейки се в дочакания мрак: „За последен път! За последен път!“

… Изпрати неколцина посетители, хвърли тесните прилични дрехи, сложи стария копринен пеньоар, сив като паяжина, истинско японско кимоно с лимоненожълт хастар… На стълбището забави крачка с умишлено усилие. Да не тича нагоре, да спре поне за миг вътрешното трескаво препускане, кипежа на шупналата кръв във вените — само това можеше да направи, за да не рухнат окончателно твърдите и разумни устои, които надеждно и здраво крепяха живота й. Докато се качваше, тя сякаш се намери в центъра на тръпнещо тригласие: основният глас със звучене на флейта припяваше в четири такта: „По-сле-ден път! По-сле-ден път!“, вторият, допълнителният, беше барабаненият туптеж на сърцето й: систола — диастола — пауза… а третият, натраплив и детски, автоматично броеше стъпалата — шейсет и шест в шестте отрязъка…

Тя се катереше, преглъщаше, от време на време спираше, за да успокои дишането си, и си мислеше, че ето, настигна я възмездието за всичките й лековати безгрижни любови, за високомерната снизходителност към любовната мъка, именно към тази нейна разновидност — женската алчна ненаситност на чувството…

Вратата както винаги не беше заключена и гърмеше музика. Силната, груба и примитивна музика на това поколение. Никога досега не беше чувала такава музика у Казиеви. Напрегна внимание — но всичко освен музиката беше както винаги: тъмната кухня, звуците на капеща чешма и стройната ивичка светлина от стаята. Ляля отвори вратата и видя нещо, което отначало не разбра… Във всеки случай успя да направи още една-две крачки, докато се задействат всички нужни импулси, да минат през рецепторите, да дотичат от окото до мозъка, до сърцето, да прострелят с люта болка съкровеното лоно… Точно пред нея с бавно-провлачени движения се вдигаше и спускаше бледият гръб на дъщеря й Лена и влажната й коса като жалка опашка леко се удряше в луничавите й плешки. Не видя лицето на Казиев, както и той не можеше да види влязлата, но тя прекрасно знаеше как изглежда там, на плоската възглавница, непроницаемото му смугло и прекрасно лице…

Ляля се изтегли заднишком към вратата и излезе от стаята, от апартамента…

Децата я откриха сутринта на стария плетен стол в кухнята. Тя седеше, вперила безжизнен син взор в зазидания прозорец. Повикаха я, не откликна.

Лена звънна на „Бърза помощ“. Опитните инфарктно-инсултни лекари изпаднаха в недоумение. Тя не беше за тях, предложиха да извикат специалисти психиатри. Пристигнаха и те. Олга Александровна хрисимо седеше на стола, без да отговаря на въпросите им. Лекарите натискаха меките й топли ръце, местеха пред лицето й някакъв глупашки метален инструмент. Тя послушно протягаше ръце, после с неуверен, но съвсем ясен жест отново ги отпускаше на подлакътниците.

Лекарите си подхвърляха откъслечни думи на неразбираем латински, недоумяваха. Предложиха на Лена незабавно да вземат майка им в болница. Лена отказа. Задължиха я да подпише. Лена и Гоша се опитаха да сложат майка си да легне, но тя само клатеше глава и гледаше ли, гледаше зазидания прозорец.

Лена се обади на баща си. Той долетя от Киев, където провеждаше някаква конференция. Олга Александровна се остави мъжът й да я отведе в спалнята и за първи път през последните две денонощия си легна. Повикаха светила психиатри. Всички недоумяваха, говореха различни неща, но бяха съгласни в едно: аутизъм в остра форма.

Обсъдиха клиники, разни лекарствени схеми, дори заговориха за шокова терапия. Щом това стигна до знанието на Михаил Михайлович, умерен и предпазлив човек, той отказа каквато и да било лекарска помощ и рече на дъщеря си:

— Леночка, да опитаме някак сами…

Така минаваха дните. Горката Олга Александровна се намираше в състояние на мъчително недоумение. Тя имаше пълното усещане за себе си, но сякаш всичко се беше пръснало на парчета и се беше разбъркало. Понякога й се струваше, че трябва само малко усилие — и светът пак ще се подреди в правилна картинка като в детските книжки. Но това усилие беше невъзможно.

Тухлената стена в зазидания прозорец й беше безкрайно интересна. Тя сякаш знаеше, че именно в пукнатините на тухлите, в тяхното просто и правилно редуване, изместено през ред, се крие спасителната система, която трябва да следва, за да съедини цялата разрушена картина на живота си. А може би циментът, споил завинаги отделните тухли, беше тъй притегателен за очите й. Циментът, свързващ отделностите в едно цяло…

Освен това я безпокоеше, че е забравила нещо изключително важно, и тя се вглеждаше в зазидания прозорец, очаквайки оттам да дойде помощ. Вечерта я слагаха да спи, но тя упорито се връщаше в кухнята, сядаше на меко проскърцващата стара сплитка на стола…

Къщата опустя като бряг подир отлив. Само огромното количество чашки и чинии напомняше колко много хора се събираха тук само допреди няколко седмици.

Една нощ, когато Олга Александровна седеше на шумолящия си стол, тухлите изведнъж започнаха да избледняват и да се разпадат, и на сивокафявата недневна светлина тя видя отметнатото лице на Казиев. Очите му мъждукаха изпод тънките, леко дръпнати в крайчеца клепки и Олга Александровна видя това лице отгоре. После то започна бавно да се отдалечава и тя разбра, че момчето лети, вдървено изтегнато по гръб, изпънало е леко разперени ръце край тялото си и слабо полюшва преувеличено едри китки. Отдалечаваше се в такава посока, че Олга Александровна след малко виждаше само босите му ходила и развятата тъмна коса, разделена на две неравни полукрила…

Зазиданият някога прозорец се превърна в светещ и все по-ярък екран, светлината ставаше все по-малко кафява и все по-жива, изпълваше се с топло злато и Олга Александровна се почувства вътре в тази светлина, макар да усещаше още известно време хлъзгавия допир на протритите подлакътници.

Босите й крака затънаха до глезените в топъл пясък. Тя се огледа — суха пустиня, но не мъртва, а обитавана от множество растения, изсъхнали до полупрозрачност на слънцето. Това бяха ароматни храстчета начленена ефедра и бебешки малки саксаули с едва забележими листа-люспи, свити край чепатите стъбла, и подвижни валма кълбовидна мишорка, и още някакви коилови, перести, полувъздушни и танцуващи… Тънък, едва доловим звън, музикален, напевен и малко отегчителен, отекваше във въздуха и тя се сети, че самотно политнали песъчинки се удрят в сухите треви и създават тази мъничка музика. Живите, бавни, но все пак забележимо за окото движещи се дюни светъл сипкав пясък правеха хоризонта грапав, нащърбен. На запад беше полегнал пъпешовият овал на тъмнозлатното слънце с пурпурен отблясък, долната му част сякаш беше нахапана от огромните челюсти на хълмовете. Слънцето се топеше, всмукано в бабунестата омара, и когато от него остана само звездният букет на последните полегати лъчи, тя видя, че край всяка тревичка, край всяко безжизнено стъбло пламва жива, тънка пъстра ципа, нежна дъга, която блещука, искри и звънти с още по-тънко звънтене, сякаш песъчинките, които се бяха удряли в стъблата, сега се удряха в многобагрените сияния…

В този миг Ляля усети присъствието…

— Господи! — пошепна тя и отпусна лице в кръглия храст ефедра, още лумнал в догаряща дъга.

… Сутринта Леночка се появи в кухнята сънена и подпухнала и откри там ред и чистота. Дори отдавна непочистваната печка лъщеше и двата чайника задружно кипяха на задните котлони. Майка й стоеше с гръб към нея, десният й лакът следваше движението на парче кашкавал, което тя настъргваше на голямото метално ренде.

Олга Александровна се обърна към дъщеря си, посрещна я с виновна усмивка и каза с обичайния си някогашен глас, който мигом приключи всички спорове на лекарите дали заболяването й е неврологично или психическо:

— Печени филийки с кашкавал, нали?

Всичко беше почти по старому: майка й правеше закуска, чайникът кипеше. Лена седна на плетения стол и заплака. И като заплака, видя, че и лицето на майка й е обляно в сълзи. Това не бяха обикновени сълзи — те никога, никога вече не секнаха…

Оттогава минаха много години, а сълзите все така се стичат от очите на плашливата глуха старица, в каквато се е превърнала веселата засмяна и любвеобилна Ляля. Тя е пенсионирана по инвалидност. Лекарите й написаха такива латински думи, че те я освободиха от необходимостта да преподава някога тъй любимата й френска литература.

Мъжът й Михаил Михайлович все така държи на нея. Той я извежда на разходки по Тверской булевард, по пътя й разказва институтски истории. Всъщност той единствен не забелязва лекото й слабоумие. Михаил Михайлович отскоро е действителен член на някаква академия, май не в самата Академия на науките, а в педагогическата.

Лена защити дисертация, не се омъжи и не се знае има ли любовници.

Гоша направи голяма кариера, но промени нагласите си — вече не изповядва нито християнски, нито социалноутопични идеи. Сега е икономист от висока класа, специалист по междуотраслова дифузия на капитала в условията на… тук авторът няма думи. Накратко, специалист е.

Младият Казиев за разлика от Гоша не направи кариера. Нещо се пречупи в живота му. Той не влезе режисура, а отиде в казармата, изкара година и половина жестока азиатска война и се върна издъно променен. Стана касапски чирак в малко магазинче на Трубной площад, бързо се обучи на елементарното месарско изкуство и досега работи в усмърдяното на кръв мазе. Все така е красив, но много надебеля, огрубя и по източен маниер се пристрасти към парите. С Гоша не се виждат, макар че живеят в една сграда.

А Олга Александровна се справя с дребни, по-силни за нея домакински задължения, с леко залитане се движи в кухнята, лее слабосилни светли сълзи и изпитва непрестанно мъчително състрадание към всичко живо и неживо пред очите си: към старата изкривена тенджера, към белезникавия кактус, единственото растение, което се беше смирило с мрака в кухнята, към напълнялата и вечно нервна Леночка, към кафявата хлебарка, объркана в лабиринтите на мръсните съдове, към самия вкиснат спарен въздух, който идва от задното стълбище. Тя мислено гали всичко с ръка, прегръща и си повтаря наум: горкото момиче… горката тенджерка… горкото стълбище… Малко се притеснява от състоянието си, но нищо не може да направи.

Душевното й заболяване е толкова рядко и странно, че и най-знаменити професори не успяха да го диагностицират.

Гуля

Именният й ден се падаше на Бъдни вечер. От дете несмислено, а с годините все по-осъзнато и всеотдайно изповядвайки световната и тайна религия на празника, Гуля нито веднъж не пропусна да празнува именния си ден. И в годините на заточение, и в лагерните години тя с нищожни подръчни средства направо от въздуха излавяше тези хрупкави нишестени зрънца на празника, клъвваше ги, раздаваше и на другите, които в тези минути бяха с нея. Празнуваше имения си ден, рождения, рождените дни на покойната си майка и сестра си, годишнините от сватбата с първия си мъж, също и Великден, Петдесетница, всички големи православни празници и повечето официални. Празнуваше Нова година два пъти, по стар и по нов стил, също и Коледа: първо католическата — оправдаваше се с полските корени на баба си, после и православната. Не пропускаше Първи май, Осми март, зачиташе и Седми ноември. По възможност спазваше определени ритуали. Така например рождения си ден, който се падаше в началото на лятото, обичаше да празнува от ранно утро. Ако имаше възможност, заедно с някоя приятелка отиваше до Селскостопанското изложение или в Ботаническата градина, обикаляха два часа, тя разказваше на приятелката ослепително скандални истории от ранната си младост, после ходеха в „Прага“, където поръчваха обяд: супа, второ и десерт за осем рубли стари пари, впоследствие рубла и трийсет нови.

После отиваха у Гуля да подремнат, след това пиеха кафе с предварително купени ликьор, сладолед и бонбони „Гриляж“, докато още бяха достъпни за зъбите им и не изчезнаха от магазините.

Когато количеството изпит ликьор значително напреднеше спрямо обема на кафето, Гуля сваляше китарата от стената и с точно възпроизведени интонации и произношение имитираше Вертински и многозначително премълчаваше някакви страстни спомени.

Цялото това прекарване се наричаше „гуляйче“ и любимата й съучастничка в тези скромни оргии беше Веруша, Вера Александровна.

Ролята й през годините непрестанно се променяше — възторжена почитателка, довереница, съперничка и дори покровителка през различните периоди на живота им, многопластов като геоложки разрез. Вера Александровна, полуроднина-полусянка, оризова хартия на паметта и най-убедителното доказателство на Гуля за реалността на собствения й живот…

Много преди деня на света преподобномъченица Евгения на Бъдни вечер Вера Александровна започваше да се тревожи, че тази година няма да може да направи хубав подарък на Гуля и тя ще се разочарова.

Този път намери сред наследени от покойна сродничка книжа една стара снимка, божем потвърждаваща митичното им роднинство с Гуля покрай първа братовчедка на Гулината майка, която била сключила втори брак с дядото на Вера Александровна. Спомената снимка представляваше благородна съпружеска двойка, и Вера Александровна се надяваше, че е открила въпросното крехко доказателство за роднинска връзка. Към фотографията, която беше духовната част от подаръка за именния ден, тя добави югославски шампоан и неугледна кутия бонбони. Тъкмо бонбоните най-много я безпокояха, тя даже попита Шурик какво ще каже за грозноватата кутия. Шурик погледна кутията с преувеличен интерес и каза:

— Чудесно, майче, чудесно! Направо се е получила композиция. Много изискан подарък.

И отчасти успокоената Вера Александровна отиде в кухнята да включи машата. Докато къдреше жълтеникавобелите си леки коси, Сан Санич мажеше обилно с боя алпинките си, любими обуща, съчетание на здравина и ниска цена, и двамата, майка и син, подхванаха увертюрата към Гулиния празник, композирана от мирис на нагорещена маша, опърлена коса, вакса и непретенциозен одеколон.

… На овалната маса със захабена покривка беше сложена продълговата чиния с колак и бутилка червено вино. Малка елхичка беше втъкната в голяма ваза с нащърбено гърло — заради това останала непродадена. Вестниците с изпражнения на Джулиетка, обикновено разстлани равномерно в цялата стая, по случай празника се събираха в ъгъла, а понякога дори се изнасяха на боклука.

Последните часове на Бъдни вечер гостите изкарваха на постна трапеза, а когато станеше осем и би трябвало да е свършила вечернята в храм „Пророк Илия“, за Гуля започваше първият ден на Рождество Христово и по този случай се сервираха месни ордьоври, понякога и месни ястия. Приключваше двучасовият пост и започваше отговяването.

Как прекрасно изглеждаха на масата. Сан Санич се наслаждаваше на ефирните бабички, избранички, които през последните двайсет и пет години поддържаха тонус чрез плащане на глоби при всяко споменаване за болести, за отделителни функции и, опазил Бог, за смърт. Литература, изкуство, спомени от младостта, светски разговори — това бяха темите на обичайните им разговори.

Сега обсъждаха шапките: неумението на младите жени да носят шапка, този полов признак, свидетелство за талант или бездарност, знак за социална принадлежност и показател за интелектуално ниво. Конкретно за шапките на Зинаида Гипиус. После Гуля някак леко измести темата към предимствата на „шведската тройка“ пред „семейната“… после по някаква лъкатушна пътека стигнаха до Дягилев, балета изобщо, Мая Плисецкая…

Говореха, говореха… Коледната звезда отдавна вече беше изчезнала сред безброя неколедни, а в дългата стая — от трикрилния прозорец до иззиданата врата в коридора, нарушила аристократичната анфиладност на някога благородното обиталище — ставаше течение, което охлаждаше гръбчетата на стариците с повехнали плешки.

Мократа кална зима сякаш се беше засрамила и посрещаше Коледа с календарен студ по поръчка. Вялото подухване от прозореца се усещаше все по-силно. Гуля затъкна широкия мраморен перваз със стар кожух, но закотвеното на нула отопление не успяваше да се пребори с бързото захлаждане.

Наметнаха се с кърпи, шалове и пеньоари на Гуля и заговориха за студовете през седемдесет и трета или и пета — тук леко се разминаваха, — четирийсет и първа, двайсет и четвърта и, с извинение, тринайсета.

Изядоха всичко, което беше предложил на Гуля кулинарният магазин на „Прага“: и пълнената патица, и месото по влажки, и волованите с някакъв скапан пълнеж. Щяха и да изпият всичко, но Гуля по стар навик „покри“ малко коняк и половин бутилка от донесения за подарък португалски портвайн, който според Гуля беше само малко по-хубав от полусладкото „Таврическо“…

Когато заговориха за времето, Джулиетка слезе от диванчето и демонстрирайки явно презрение към такава еснафска тема, легна на кадифената възглавница.

Нямаха никаква външна прилика — Джулиетка и Гуля. Джулиетка беше нечистопороден късокосмест дакел, а Гуля — породиста тънконога стара хрътка с ноздри като фигурна скоба и високо изписани тънки заоблени вежди. Приликата им беше в дълбочина и не личеше за невнимателния поглед. Тя се изразяваше в аристократичното пренебрежение към дреболиите, неприятната повърхностност и вътрешно невероятно твърдия характер.

Гуля едновременно с Джулиетка усети лека досада и тъкмо щеше да предложи една игра шмендьофер, но неочаквано Сан Санич, който до този момент скромно се беше любувал на проскубаните ароматни вехти диетични дами, девици, стари менади, ангелици и дяволици, Сан Санич, който скромно си бе мълчал цялата вечер, тихо каза:

— Гуля, тук ужасно духа. Трябва да се облепят прозорците. Утре ще дойда след работа, към седем и половина, и ще го направя. Не излизай, изчакай ме, моля те.

— Ти си златен! — изскимтя Гуля. — Шурик, ти си душичка! Колко прекрасно, Верочка, от твоя страна, че се поблазни да родиш! — Тя леко скочи от фотьойла, прелетя до Сан Санич и опряла в рамото му прочутия си голям бюст, опакован в корсет „Грация“, го целуна по оплешивяващото теме.

През нощта лошо спа. Болеше я коремът и сутринта й се наложи на два пъти да ходи до тоалетната. Заподозря, че е от портвайна. Джулиетка в знак на солидарност също се изака, и то направо на пода, защото Гуля забрави, преди да си легнат, да й постеле поредната порция „Литературная газета“. Това впрочем дори трогна Гуля — обикновено и двете имаха запек, но Джулиетка не беше пила портвайн, следователно разстройството й се дължеше изцяло на дълбоката им духовна връзка.

Гуля премръзна, дълго не можа да се стопли под двете одеяла и кожуха, коремът непрекъснато я болеше и тя заспа чак след като стопли вода в чайника и напълни термофора.

Събуди се следобед, още около час се излежава — не обичаше веднага да става — с приятно чувство за лек и празен корем, порадва се на студеното зимно слънце. В стаята беше жесток мраз, на перваза имаше нежно валмо скреж. Гуля с живо чувство заразглежда стаята си — отдавна не беше я виждала в такава ярка светлина. Стаята беше висока, непропорционална — една трета от салон с три прозореца, тук фризът правеше лек завой и Гуля, която се беше нанесла скоро след като се прибра от заточението, набързо сключила брак с импозантния собственик на същата тази стая, дълго си търси място за леглото, защото имаше свои собствени отношения с пространството и никак не успяваше да напасне тази част от фриза горе със собственото си опънато в кревата тяло… А три месеца след екстравагантния й брак собственикът на стаята скоропостижно се помина и остави на Гуля това прашно и вехто, но ценно антикварно наследство.

Стаята беше яркосиня. Гуля за малко да я боядиса червена, но Веруша каза, че кракът й няма да стъпи тук, та стопанката нареди на бояджиите да я направят синя. Оказа се прекрасно: Гуля сякаш живееше сред театрален декор, толкова неправдоподобно, небитово синееха стените, и всичко — изжулената ламперия от карелска бреза и бронзовата угаснала рамка на потъмнялото огледало — живваше на фона на това неприродно синьо.

Неразтребените мръсни чинии на масата сякаш бяха подредени за натюрморт и Гуля, подпряла възглавницата на носа на ладията, се усмихна. С тази ладия всяка вечер потегляше за небесно плаване, но не забравяше първо да пошепне: „Слава Тебе, Боже, още един ден се попремятахме с Теб. И моля Те, никакви сънища. Ако може…“

Този път обаче на зазоряване сънува нещо, в началото не си го спомни, но празничното й настроение се развали. Някакъв безсюжетен сън. Усещане за чужда власт, за затворено пространство. И някак много груб като усещане. Къш, къш, не искам да си спомням! Сукно на масата… Капитан Утьонков с гнусни ругатни, насочени нежно в ухото… И се не видя… Смрад… Гнъс… Кръст… Махай се! Не искам!

Но сънят вече беше изскочил на повърхността, изплува против волята й. Стои в кабинет на много чиста килимена пътека — тя, Гуля, с ужасно отвратителни боти, и капитан Утьонков сладко премята в устата си моминското й име, тя изведнъж усеща как я изпълва тежко желание, като риба удря с опашка. А Утьонков престава да е Утьонков, става някакъв любим, близък… уточнява се и изобщо престава да е Утьонков… и всичко това продължава и все не свършва, няма завършек… Глупости! Уф, че глупости! Нали Те моля, за Бога, не искам никакви сънища…

А, да, Шурик ще дойде да облепи прозореца. Колко е мил. Да, прозореца. Трябва да стане и да разтреби. Би било добре една гореща вана. Но не й се чисти. Съседите са свине. Банята е ужасно мръсна. Гади й се да стъпи вътре, камо ли да пълни ваната…

И потече денят. В три пи кафе. Телефонът звъня. Обаждаха се вчерашните гости, някакви търсеха съседите. Почете френска кримка. Скучно. Стопли си кренвирш. Джулиетка отказа да яде. Пак телефонът — Беатриса, преселила се в Русия еврейка от Америка, приятелка от заточението, я покани на гости. „Ще ида! — реши Гуля. — По дяволите прозорецът! Зима е, естествено, че е студено. Нормално е да е студено. А Шурик я дойде, я не, не се знае.“

— Ще дойда, Бетка, ще дойда! — обеща Гуля. Щом затвори, звънна Шурик, попита я дали има памук.

— Да отложим, а? — заотказва Гуля.

— Изключено. Ще настинеш. Такъв студ. И става течение!

Гуля се обади на Беатриса да каже, че ще иде малко по-късно.

Сан Санич пристигна в осем. Гуля, изнервена, че изпуска гостито, празникът плясва с опашка и се изхлузва, се ядоса на Шурик, че закъснява, на себе си, че се беше съгласила да облепят прозореца, без което прекрасно си беше поминувала досега, и дори на Беатриса, милата Беатриса с груб мъжки глас, нежна и наивна до идиотизъм.

— Страшен студ, поне минус трийсет е навън — с премръзнал глас каза Сан Санич и си свали палтото в стаята на Гуля. Никой не си оставяше връхната дреха на закачалката в антрето. Смяташе се, че ако не ти я откраднат, поне ще ти пребъркат със сигурност джобовете. — Студ, викам, ужасен — продължи Сан Санич и извади от опърпаната си чанта рула хартиена лента, — сложи чай, моля те. И тенджера с вода да забъркаме лепило.

Гуля обречено се затътри към кухнята, ставаше ясно, че днес няма да ходи на гости.

Шурик набързо изпи чая, качи се на перваза и отвори вътрешната рамка. Медните резета с дълги плъзгачи по целия вертикал работеха прекрасно, макар че бяха стогодишни, но самите черчевета бяха прогнили. Слоят студен въздух, скрит помежду им, моментално набъбна и изпълни цялата стая.

Сан Санич взе да натъпква с нож тънки пресукани памуци в пролуките. Гуля седеше на фотьойла с Джулиетка в скута и любезно питаше с какво да помогне.

Сан Санич я обичаше. Познаваше Гуля от малък, но някак откъслечно. Три пъти я бяха затваряли: два пъти според нея заради мъжете й и един път — както самата тя обясняваше — заради прекалени знания. Този последният случай беше вече след войната, в краткия й период на несемеен живот. Обикновено мъжете й дори малко се застъпваха, но тогава беше точно в период на несемейно положение и тя тръгна на работа.

Не беше завършила нищо друго освен гимназия, но владееше езици, и то за онези времена прекрасно. Майка й беше полунемкиня, израснала във Франция, така че и двата езика се говореха в къщата. Освен това у тях живееше мис Фрост, англичанка, която въпреки обичайната представа за англичаните беше невероятна дърдорица. Тя пълнеше с неуморния си птичи говор цялата къща и само глух можеше да не научи езика покрай нея. Четиринайсетгодишната Гуля с лекота овладяваше чуждите езици — в последното предвоенно лято тя се влюби в италиански певец, преподавател, който тогава пребиваваше в Москва, та за два месеца без проблем научи италиански и възхити сладкогласия учител с лекота на изговора и с несеверната пламенност на маниерите си.

Полски научи по време на заточението заради случайно стечение на обстоятелствата. Вера Александровна я беше навестила и забрави при нея томче Агата Кристи на полски; Гуля, която дотогава не бе познавала сладостта на този жанр, се вкопчи в него и дълги години не пипна друга книга освен Агатка, както нежно я наричаше.

Гуля си намери работа като референт-преводач в техническо ведомство, поработи малко повече от година и се забърка в някакъв изключително тъп конфликт, който се разрастваше и се усилваше, докато началникът не написа донос срещу нея, в който крайно непоследователно я обвиняваше в аполитичност, космополитизъм и шпионаж. Дори за онези времена обвинението беше толкова нелепо, че я освободиха след година и половина, още преди да умре Сталин.

В паузите между откъслечните си присъди Гуля намираше начин да си живее като птичка, незабавно се омъжваше отново, празнуваше неистовия си любовен празник, смееше се, ходеше на гости, „подскачаше“, както казваше предпазливата и смъртоносно уплашена от живота Веруша. Но Гуля не сменяше цветовете на лекомислените си одеяния.

Шурик се роди, когато Гуля след първия си лагерен опит живееше у Веруша в Калуга, и той стана първото и единствено дете, с което Гуля се чувстваше свързана още от бебешката му възраст. Тя някак успя да преодолее отвращението си към този влажно-сополив житейски период, който я погнусяваше. Във всеки случай за Шурик направи изключение.

Дори когато се изнесе от Веруша, за да заживее с Павел Аркадиевич — сега е трудно да се каже кой пореден съпруг беше той, — тя навестяваше Вера и Шурик през всички години, докато живя с него, чак до смъртта му, в непомръкващо веселие на душата и тялото — въпреки вътрешното си устройство насмалко наистина да го обикне.

В тези ранни години на Шуриковия живот Гуля се появяваше копринена, празнична, в облак от парфюм и с нещастна пяна от жалки масури, с нарисувани вежди и истински скъпоценно-зелени очи. Нежното момченце прегръщаше хлъзгавите й колене, сърцето му се уголемяваше и замираше. А Гуля рошеше обречените му на кратък живот тънки косици с червените си нокти, леко подвити навътре.

После Гуля изчезна и Шурик тъгуваше за нея. Но когато се върна окончателно, сърцето му вече не беше способно на големи празници и Гуля вече не беше толкова копринена. Освен това беше станал шестнайсетгодишен и тази година коприната, медът, кожата, ледът и други съвършенства на света се въплъщаваха за него в съвсем друг образ.

А Гуля спешно се омъжи за стар красив човек с известно име. За съжаление не беше въпросният, а само съименник, но кой би посмял да зададе такъв въпрос?

Гуля живееше с пълна сила, не пропускаше предпремиери, премиери, изложби, бенефиси, гастроли. Някак неусетно умря и последният й мъж и тя заяви пред приятелките си, че вече е монахиня, но съвсем светска…

Сан Санич, по това време загубил вече доста от косата си, натрупал множко килограми и добил неотблъскваща прилика с картоф, се кланяше тогава на съвсем друг кумир, но никога не отказваше на безцеремонните — впрочем той самият никога не би ги определил така — изисквания на Гуля да размести мебелите, да я откара до вилата или да я придружи до гарата. Но той все пак страдаше от мисълта, че тя е стара, че нищожно малко й помага, и облепването на прозорците го зарадва като възможност поне с нещо да е полезен на милата Гуля.

Трикрилният прозорец беше с прекомерна — господарска — височина: от перваза стигаше с ръка само до средата на рамката, а пролуките се оказаха бездънни, те глътнаха цели три пакета памук, куп парцали, скъсани на ивици, а краят не се виждаше.

Гуля в опиянение разказваше вече трети час за нежното си приятелство с някакъв Макс, но Сан Санич хич дори не заподозря, че става дума за Максимилиан Волошин. Тя видя, че е приключил с вътрешните рамки, намигна и извади скрития коняк и някакво остатъчно мезе.

— Снощи гостите почти всичко изядоха, днес не съм излизала — обясни мизерната си трапеза. — Сега ще му ударим по едно, приятелче любезно! — гукаше Гуля, която от младини обичаше веселото алкохолно съживяване на кръвта, и извади големи вински чаши от зеленикаво стъкло. — Глупост е разбира се, коняк от такива чаши, и то зелени, но тези малките всички са мръсни — махна към помийната, както я наричаше, масичка до вратата, затрупана със снощните немити чинии и чаши. — Знаеш ли, казах си: по дяволите робията! Щом не ми се мие, мога в края на краищата и да не мия, нали така, миличко?

— Точно така, Гуленка — с умиление й отговори Сан Санич, килнал глава на една страна. Гледаше я с възхищение, тя го усещаше и се наслаждаваше. — Ти си просто чудесна. В нашето поколение няма хора като теб.

— В смисъл? — попита Гуля, която обичаше всякакви комплименти. — Я налей, пиленце. А така. Достатъчно.

— За твое здраве! Гуля, ти си поразителна жена! Ти си най-прекрасната жена! Нищо ново няма да ти кажа, но ти си евиг вайблих! Елена, Маргарита и Беатриче, заедно взети! — възторжено, искрено и вдъхновено закаканиза Сан Санич и вдигна мътната зелена чаша.

Гуля се разсмя, опряла челото си с тънка китка, извърната навътре като на пианист.

— Толкова отдавна не съм чувала тези благородни имена, че в първия момент се смаях какво общо има милата ми Беатриче, Беатриса Абрамовна, с тази възвишена компания! Ох, забравих да й се обадя! — сети се през смях.

— Стига де, Гуля! Не оставяш човек да ти се възхити!

— Аз ли? Ама моля ти се! Какво по-приятно за една дама от възхищението… Освен… — И тя пак се разсмя с глас.

— Ах, Гуля, Гуля, как да не те обича човек! Това е просто невъзможно! — простудено изгъгна Сан Санич.

Тя седеше на широкия фотьойл, чийто подлакътник беше закрепен със стар колан от пеньоар. Синкавата й пряснобоядисана коса се кълбеше край малкия й череп; както винаги заоблено беше изрисувана веждата й, а под нея светеше скъпоценното засмяно умно око. Сан Санич наля пак.

— Да, Гуля, скъпа, искам да пия за чудото на женствеността, за чудото на твоята женственост! — тържествено провъзгласи той, наведе се и й целуна ръка.

Нещо изпука в паметта й. Близкото-любимото-познатото в чертите на капитан Утьонков беше той, Шурик, Шурик!

А Сан Санич, загубенякът, продължаваше да нарежда. Разчувстван от коняка, той мънкаше за копринените колене, които така обичал в детските години, за нежните ръкавици, чието докосване така го вълнувало, дори за далекогледа, който някога му подарила…

Пръстите й, окичени с големи грозни пръстени, разкопчаха трите горни копчета на лилавата блузка, тя дълбоко въздъхна и тихо, ясно произнесе:

— Шурик, лошо ми е…

— Боже мой, Гуленка, какво ти е? Да викна лекар? — разтревожи се Сан Санич.

— Не, не, моля те, в никакъв случай! Случва се. Спазъм. От времето е. Помогни ми да си легна. Така. Благодаря ти, моето момче! — И следвайки хитрото си вдъхновение, тя примъкна нищо неподозиращия невинен, възторжен и вече безвъзвратно обречен Сан Санич към закотвената си ладия. — Възглавницата малко по-високо, ако обичаш, и ми разкопчай корсета, миличък! — с примрял глас изкомандва Гуля. Сан Санич се подчини.

Два тънкокожи есенни пъпеша се изтърколиха в ръцете му.

— Искаш ли някакво лекарство? Ей сега… — изломоти той смутен.

— Ах, какво ти лекарство — великолепно и снизходително рече Гуля. — И Сан Санич най-после разбра, че е в капана…

Ладията потегли и в същия миг Сан Санич почувства, че всичките надути, префърцунени и бездиханни комплименти, които ломотеше преди половин час, са самата свята истина.

Джулиетка драсна с костените си ноктенца от кадифената възглавница до фотьойла, скочи на него и се настани, втренчила черни оченца в тънките бели крака на стопанката си.

В шест без четвърт щракна секретът на Гулината стая — тя изпрати Сан Санич до вратата. Бяха еднакви на ръст — дългокраката Гуля и набитият Сан Санич с дебелото зимно палто. Тя бутна закачалката, събори пръчката с парцала, подпряна до съседската врата, целуна го по челото и каза с неочаквано висок и гръден глас:

— Благодаря ти, Шурик!

— За кое? — тихо попита Шурик.

— За всичко! — тегли трагичната черта сияйната Гуля.

… Три дни не вдигна от овалната масичка двете зелени чаши. Идваха приятелки. Тя ги настаняваше на фотьойла, сочеше чашите и морно обясняваше:

— Трябва да ти кажа, че на наша възраст любовните игри са прекалено уморително занимание — правеше пауза и продължаваше небрежно: — Любовникът ми беше тук. Млад. Така се изтощих, че нямам сили да измия чашите.

Повдигаше със средния си пръст клепача, който последните години малко беше паднал, и внимателно следеше лицето на приятелката си да не изпусне и това последно зрънце от неочаквано споходилия я празник.

Избран народ

На седми октомври, точно преди деня на Сергий Радонежки, Зинаида довлече до черквата желеобразното си скръбно тяло, стичащо се на вълни надолу, и спря на ничия земя, където вече нямаше сергии, а още не почваше черковният парапет, край който се навъртаха просяците.

Беше минал един месец, откакто погреба майка си, погребалните пари, заделени от майка й, свършиха, още осемнайсет рубли се наложи да додаде за помена от инвалидната си пенсия. Зинаида не умееше да се оправя с парите, майка й купуваше всичко, докато беше на крак, а като се разболя, животът се обърка и закъсаха с храната. Преди да умре майка й, Маря Игнатиевна от втория етаж носеше ту супа, ту нещо друго, но майка й умря, Маря Игнатиевна спря да идва при Зинаида, защото се обиди: искаше да вземе китайската жилетка на майка й, а Зина не я даде, не й се откъсна от сърцето. Не за да остане за нея — Зина не можеше да носи дрехите на майка си, майка й беше суха като хлебарка, дребна, а Зинаида беше с такава обиколка, че не влизаше през трамвайните врати. Но не даде жилетката, защото й беше спомен от майка й — в китайско зелено, с облечени копченца и бродирани вълнени цветчета на раменете.

Имаше и една друга, синя, но и нея вече я нямаше, защото майка й поиска да я погребе със синята. Беше зиморничава, боеше се от гробищния студ и поиска да бъде погребана със синята жилетка и с вълнени чорапи. Зинаида изпълни всичко заръчано и за Маря Игнатиевна нищо не остана, та я беше яд.

Освен това майка й заръча Зинаида да се осланя на Богородица и щом свършат парите, да върви при храма и там да стои: „Добри хора ще ти помогнат в името на Богородица.“

И сега Зинаида беше дошла и стоеше. Стоенето я измъчваше още повече от ходенето, тя смяташе, че главната й болест е в краката, макар участъковата лекарка да казваше, че е в надбъбречните жлези.

Две просякини седяха на сгъваеми столчета до парапета на черквата, но такова столче не можеше да й свърши работа, нямаше как да я издържи.

Беше обула меки плъстени пантофи, срязани отпред, вкъщи имаше към тях и галоши за мокро време. Майка й беше й оплела чорапи, широки, от селска вълна, носеше и анцуг — никакви други чорапи не ставаха за отеклите й крака. Отгоре беше с нова огненоръждива трикотажна роба и с хубава блуза — от неблагоразумие си беше облякла най-хубавите дрехи, както ходеше в поликлиниката, защото излизаше сред хора.

Стоеше така, край нея минаваха старици и по-млади жени — с чанти, имаше и няколко съвсем млади, но никой нищо не й даваше. Очевидно стоеше по някакъв погрешен начин или на погрешно място. Мина половин час, краката й пламнаха от болка, а и много огладня — сети се, че в бюфета има пакет юфка. И бавничко се запъти към къщи в недоумение, че майка й я беше излъгала — или тя самата беше в грешка: никой не й даде нищо за увреждането й в името на Богородица.

На сутринта се сети: на никого от минувачите не беше споменала, че е в името на Богородица. Сети се, обаче беше късно да ходи, защото службата беше минала.

Но на другия ден стана по-рано и се застяга за храма. Денят беше хубав, пак с празник — църквата честваше Йоан Богослов, и времето беше слънчево, неочаквано топло за сезона. Зинаида пак се докара с огнената си роба, красивата блуза, пак не се сети да се облече по-бедняшки. Върза си розова кърпа и се затътри през булеварда.

Пред храма имаше повече хора, отколкото онзи ден, а просяците направо се бяха строили на опашка. Зинаида стигна до тях, но не съвсем близо, неудобно й беше. Сега вече помнеше, че трябва да проси в името на Богородица. Но минувачите не поглеждаха към нея, а тя не знаеше как да привлече вниманието.

Накрая мина една съсипана бабичка с очила, с бастун, спря се до Зинаида и й даде дребна копейка.

— В името на Богородица — глуповато рече Зинаида, а старицата някак обиграно й отговори:

— Помози Бог!

Зинаида се зарадва, заразглежда копейчицата, тя беше съвсем обикновена, но все пак подарена.

„Добре ми каза майка“ — помисли си Зинаида. В този миг до нея се приближи черна дългоноса жена с токчета, с плашещи тъмни очила, сложи в ръката й монета от двайсет копейки и рече:

— Помоли се за упокой на Екатерина.

— Благодаря ви много, ще се помоля — каза Зинаида и се прекръсти. Не знаеше как да отговори правилно, но жената с очила май не придиряше.

Хората минаваха, минаваха наоколо, не навалица, а по един-двама, Зинаида събра пълна шепа, но повечето жълти монетки. Краката много я заболяха и й прималя от глад. Реши да си ходи, но първо да влезе в храма и да благодари на Богородица за помощта.

Зинаида се изкатери, стъпалата бяха високи, стори й се, че някой я повика: „Ей, ти“, но тя нямаше познати тук, та влезе вътре, като се кръстеше по три пъти на всяка врата. Купи свещ за трийсет копейки — и пак й останаха много, поне една рубла, — запали пред иконата на Казанската Богородица — майка й винаги палеше тук свещ — и затепа към изхода.

Една старица я сръга в ребрата и изсъска:

— Къде сега, стой мирно, като пеят „Херувимска песен“.

Зинаида не разбра защо й се кара и прегърбена завлачи крака към вратата.

Излезе от храма, още усещаше в ребрата удара на старицата и изведнъж — същинска напаст! — друга старица с карирана забрадка и мазна брадавица под окото — една от бабичките, които стояха на най-печелившите места пред стъпалата — й се нахвърли, извъртя дланта й така, че събраните монети се посипаха на земята.

— Да не си припарила повече тук, краката ще ти счупим! — И взе да я бута в гърба с коравата си торба.

Сакат старец се надигна от земята, заблъска я от другата страна, наруга я грозно и замахна да я удари.

— Махай се, махай се оттук!

Зинаида зажумя и спря. Краката й сякаш се схванаха, тя усети жарава в бедрата и прасците.

— Разкарай се, разкарай се, нямаш работа тук, само ти липсваш! — загълча и съвсем дребна бабичка с проскубана мъхеста шапка.

Зинаида искаше да се махне, но краката не я държаха — омекнаха и тя се свлече на земята като голяма разпарцаливена кукла, вдигнала бели пухкави ръце да се предпази.

Внезапно над главата й екна свиреп дрезгав глас.

— Ууу, хищна сган, дрипльовци ненаситни! Гадина си, Котова! Двайсет години просиш пари, все са ти малко! На оня свят ще ги носиш! Ами ти къде се буташ, дърт пръч проклет, фашистка подлога! Я стани!

И Зинаида усети желязна ръка да я хваща за рамото и да я дърпа нагоре.

— Ей, на жената й е лошо, помогнете да я вдигнем! — ревна гласът и някакви ръце задърпаха Зинаида нагоре, замъкнаха я до пейката и я сложиха да седне. Чак сега отвори очи. Видя пред себе си малък и широкоплещест — в началото й се стори младеж, не, не беше момче, а мъжкарана с панталон, с разлати вежди и бандитско лице. Жълторижав бретон се подаваше изпод бялата й обредна кърпа. Разширените й ноздри трепкаха. — Няма нищо, няма нищо, ще им насвия сармите, просешка банда! Идвай и стой където си искаш, да не са ги купили тия места тук! Ква мафия, моля ти се, съща Сицилия! Клетите сакателници вече няма къде да се притулят! От милицията по-бетер! — кряскаше тази странна жена. — Хич не ги слушай! Само да ти се опъне някой, веднага им кажи: тъй ми рече Катя Рижата!

Катя Рижата стоеше подпряна на две яки патерици, после се наведе до Зинаида, угаси гнева и попита:

— Ти откъде си?

Зинаида искаше да отговори, но езикът й беше като залепнал.

— Къде живееш? — настоя Катя. — Глуха ли си?

Зинаида поклати глава:

— Тук живея, отсреща през булеварда.

— Коя група си? — делово се осведоми Катя.

— Втора — радостно отговори Зинаида.

— Ъхъ — доволно кимна Катя.

— Майка ми умря. Преди месец я погребах — продължи Зинаида.

— А моята хич не ще да мре — със съжаление отбеляза Катя. — На ти три рубли, дръж. Пиеш ли?

— Нее — учуди се Зинаида.

— Вземи! Щом не пиеш, ще ти стигнат до Покров Богородичен. Утре не идвай. Ела на четиринайсети или може на тринайсети за вечернята. Аз ще съм тук. Ако има нещо, направо им кажи — Катя Рижата тъй ми рече! Как ти е името?

— Зинаида — свенливо се представи Зинаида.

— Те, Зинаида, са толкоз прости, нямаш си представа. Някои са като зли кучета. Кви ти кучета — още по-проклети! Ама само да им се озъбиш, и подвиват опашки. Повечето припечелват с просия, малцина са истински сиромаси. Но ти идвай, идвай, не бой се!

Катя й помогна да си измъкне телесата от ниската градинска пейка, в която направо се беше заклещила. И Зинаида си тръгна, пантофите й бяха мокри, чувстваше се настинала от кръста надолу.

Премръзнала и някак сякаш стопена, Зинаида вмъкна бухналото си тяло в жилището и без да влиза по-навътре, седна на столче в антрето, свали си кърпата от главата, усука я в ръцете си, сви я като кукла, взе да се жали: „Горката, горката“ — и заплака…

Зинаида беше обидчива и докато живееше с майка си, често й се сърдеше, че не й дава да яде. Апетитът й не секваше никога, това беше болестта й, а майка й я възпираше. Тогава Зинаида усукваше кърпата си на кукличка, сядаше на дървеното столче до вратата и мънкаше на майка си:

— Ще се махна от теб, ще се махна…

— Къде ще ходиш, шкембо? Къде ще ходиш, търбух? — равнодушно мърмореше майка й.

И Зина някак си представяше, че куклата, направена от забрадката, е самата тя, само че малка, и тя пошепваше:

— Ще заминем. Да дойде пролет, ще заминем за Анапа.

Когато беше на десет години и болестта й беше в начална форма, я бяха водили в санаториум в Анапа.

… Зинаида си почина от страха и обидата, свали си подмокрения анцуг и влезе в банята да го изпере. Къпеше в сапунената вода полупрозрачните си грамадни ръце, въздишаше — не умееше нищо. По-рано майка й правеше всичко, сега се налага сама…

Мислите й бяха големи, раздути, неповратливи — тя си мислеше за бъдещето си на просякиня, за всякаква храна, с която ще се наяде сега, и за Катя Рижата, която я беше спасила от лошите хора…

Зинаида отиде на Покров на Света Богородица. Вече никой не я пъдеше. Събра много пари, почти четири рубли. Облегнала гръб на парапета, през цялото време търсеше с очи Катя Рижата, но така и не я намери.

Когато парите й свършиха, пак отиде и пак събра, но не срещна Катя. Бабичките не я пъдеха, една дори я поздрави, помръдна се и рече на друга:

— Мръдни вляво, дай Слоницата да стане.

Така се върна някогашният й прякор Слоницата. Наистина беше Слоница, още в училище така й викаха, но като малка се обиждаше, а сега го чувстваше като собствено име…

Чак на третия път срещна Катя. Тя вървеше по асфалтираната алея, която водеше диагонално към храма, поднасяше настрани, креташе с единия си крак, а другият — с ортопедична обувка — подскачаше встрани. Катя видя Зинаида, кимна й и влезе в храма.

„Сигурно е в притвора“ — помисли си Зинаида. И на нея й се щеше да влезе на топло, но я беше страх, че пак ще я изпъди онази баба с брадавицата. Така остана в размисъл почти час. Отначало усещаше мравучкане в краката, после ги почувства схванати. Даваха й малко пари, по-малко, отколкото на всички други. Беше го забелязала още по-рано и реши, че това е правилно, слабите будят повече съжаление, отколкото дебелите.

Поколеба се още малко и реши да потърси Катя в храма. Видя я в левия страничен олтар на опашка за изповед при свещеника. Имаше строг вид, косата й не стърчеше изпод кърпата, вързана ниско на челото с по две дълбоки дипли на слепоочията. Тя пристъпи към жълтолиция свещеник с прошарена брада, той дълго време й говори нещо, тя кимаше, после тя самата заговори за голямо учудване на Зинаида. Старецът клатеше глава, после сложи на главата й мъждивозлатистия си епитрахил. Тя целуна жълтата му ръка и закуцука към царските двери.

Зинаида я причака, дръпна я за ръкава, но Катя я погледна с празно кехлибарено око и каза: „После, после…“ В този миг целият храм затътна гръмогласно, запяха „Символа на вярата“, Катя й обърна гръб и с неочаквано тънък глас заприпява: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо…“ — с такива снишавания, пропадания и въздигания, сякаш сама водеше цялата тази тълпа по стръмен планински път.

После песнопението завърши, пак заговори свещеникът, малко попя хорът, после целият храм запя „Отче наш“, Зинаида я знаеше, защото майка й я беше научила на тази молитва. Но беше много задушно, тясно, хората сякаш не бяха отделни, а като едно грамадно същество, събрано от различни трепкащи капки, Зинаида усещаше как всичко се превръща в гъста мъгла, но не влажна, а дъхава, медена. Пламъците на свещите като че ли се стопиха във въздуха, всичко стана сладко, сънливо, целият живот навън изчезна, стопи се като локва с разноцветни мазни отблясъци, а тукашният, златист, се сгъстяваше и стана накрая плътен като тялото й, тя се откъсна от земята и се заиздига между златните стълбове, арки и трепкащи нимби, а гъстият въздух, който докосваше с ръка, я милваше благосклонно…

Не беше забелязала, че отдавна вече седи на широка и удобна пейка заедно с другите, изобщо не помнеше кой я е настанил тук. На пейката я намери Катя.

— Какво става, не те пъдят вече, нали? — приведе се към нея Катя.

— Не, не ме пъдят — светна цяла Зинаида.

— Добре. — Катя потегли, после се обърна и попита: — Събра ли нещо? Да тръгваме?

И двете излязоха заедно, Зинаида с разлюшканата си плът и Катя — като чепато сухо дърво.

— Да идем у вас — предложи Катя и Зинаида се зарадва: никой не беше стъпвал на гости у тях освен леля Паша, сестрата на майка й.

По пътя Зинаида купи хляб и сладолед — много. Сега, след смъртта на майка си, ядеше на корем и се беше пристрастила към сладоледа. Майка й не даваше да яде сладолед: прекалено е сладко за теб! А сега Зинаида се заслаждаше на воля.

У тях Катя огледа навсякъде с остро око, дори като че ли подуши въздуха, забеляза немития под и каза:

— И аз не мога да се прегъна като хората, мия пода пълзешком. Лягам по корем и пълзя назад. Да ти измия ли?

Зинаида се притесни от предложението й, а и защо? И така става. Катя надзърна в другата стая след преходната. Зина не беше влизала в нея от смъртта на майка си, нямаше работа там. Докато Катя разглеждаше, Зинаида приготви ядене: надроби в емайлирана паница варени картофи и топено сирене, наля кисело мляко. Сама си беше измислила тази гозба, харесваше й, супа и второ едновременно и няма нужда от готвене. Така дробеше каквото имаше и ставаше вкусно. Храненето много я успокояваше. Само докато дъвчеше, се чувстваше добре. Щом глътнеше храната, сякаш голям звяр се размърдваше в корема й и настояваше: още, още!

Седнаха да ядат, но Катя скочи с едната патерица — Зинаида видя, че без патерица Катя изобщо не можеше да ходи, веднага падаше, — изнесе се до антрето и се върна с износената си жакардова чанта, щракна звънко закопчалката, извади четвъртинка водка и я сложи на масата.

— За празник не е забранено — каза наставнически, но Зинаида изобщо не възнамеряваше да забранява. Тя потърси стъклени чашки, не намери, извади чаши за кафе. Катя смръщи късия си нос: — Дай тогава водни чаши.

Зина донесе две водни чаши и раздели попарата в две супени чинии. Катя изчопли с дебел нокът капсулата на бутилката, наля я в чашите. Зина ахна — тя не пиеше водка.

— Много ли ти е? — учуди се Катя. — Ако не щеш, недей — позволи снизходително, чукна с чашата си нейната, каза: „С Бога напред, Зина“, прекръсти се и ливна водката в зиналата си редкозъба уста.

Зина помириса своята чаша, отпи малка глътка — не й хареса вкусът и й одра гърлото.

Катя бързо изяде попарата, хапна и сладолед — малко, без голямо удоволствие. Изчака, докато Зинаида оближе обвивката, раздигна чиниите и ги остави в мивката, многозначително каза:

— Така.

Зинаида вдигна леко омазаното си със сладолед лице и се приготви да слуша, отворила уста.

— Иди се измий! — каза Катя, но Зина не отиде да се мие, а си обърса устата с кърпа — стига й толкова. И Катя започна: — Така, Зина, виж какво искам да ти кажа — гласът й звучеше тържествено и многообещаващо. — Майка ти е умряла, ти самата не си много умна (Зина закима, точно така). Освен това си болна — отсече Катя. — Много добре си направила, че дойде пред храма. Но защо дойде? — Катиният въпрос не изискваше отговор. — Дошла си да просиш. Много правилно. Там проси сума народ. Повечето са си просяци. Това е фасулска работа. От теб, Зина, искам да станеш истинска беднячка, а не просякиня.

„Никога не мога да съм като Катя — възхити се наум Зинаида от новата си приятелка. — Какъв глас има само, ту силен, когато скастри бабичките, ту детски, звънлив — когато запя в храма…“

А Катя продължи:

— Не ме гледай мен, аз съм по-особен случай, ни риба, ни рак, седма глуха, учила съм в технологичен техникум, а колко съм се мъкнала по болници и на какви други места съм била, не си го и сънувала. Мен не ме гледай. Кажи ми най-напред: какво ти липсва, Зина?

Зина сключи вежди, навъси се, позамисли се.

— Сега си имам всичко, Катя.

Катя доволно се изсмя.

— Правилно, правилно съм те набелязала. Рядко някой ще каже: всичко си имам. Обикновено ламтят за още. Искат всичко, драпат, страдат, мразят се направо до смърт, защото завиждат, че онзи има, аз нямам. Разбираш ли?

— Естествено! — важно се съгласи Зина, поласкана от важността на разговора. Много се развълнува, чак се позачерви. — Аз не завиждам, тяхното изобщо не ми става… виж ква съм дебела!

— Наивница си, Зина, наивница — някак разочаровано вметна Катя. — Добре де, вярваш ли в Бог?

Зинаида се притесни, взе да се върти на стола.

— Е? — строго попита Катя.

Зинаида взе да усуква кукла от кърпата.

— Ех, и ти, Божи човек си, а не вярваш в Бог — съвсем се разочарова Катя.

— В Богородица… — пошепна Зина, свела глава като двойкаджийка в час.

— Е, казвай — с учителски глас настоя Катя, — тя кого е родила?

Зинаида се нацупи и тихо каза:

— Дъщеря си е родила.

Катя зина. Опули жълтите си очи и така разпери ръце, че патерицата, подпряна на перваза на прозореца, падна с гръм и трясък.

— Какво? Дъщеря? Каква дъщеря? Родила е нашия Господ Иисус Христос! Ама ти, Зина, си по-зле от поганците! Хубава работа, дъщеря!

Зина цяла беше пламнала, в главата й удряха камбани.

— Иисус Христос, Синът Божи, е слязъл от небесата само за едно — да ни каже да не сме зверове, да се обичаме, ала Го хванали и Го осъдили на смърт, убили Го, Зина! После се усетили, ама край! Късно! Възкръснал — и да Го няма! Върви Го търси сега! — Катя придърпа чашата на Зина, пи, измуча, поклати глава: — Като не пиеш, не пий! Аз ще я изпия. За всички хора, Зин, е така: за едни има, за други няма: красота, ум, разни богатства. Чуй какво ми се случи на мен. Това беше още когато ме освободиха… излязох… — Катя бръкна в жакардената чанта, извади от нея още една четвъртинка, погледна колебливо към Зинаида, но тя си седеше простодушно, не изрази никакво недоволство или учудване. Катя пак сръчно свали капсулката, наля половин чаша и я гаврътна. — Аз съм от Химки, от областта, според присъдата имам право на жителство, прибирам се, а майка ми не ще да ме регистрира. Майка ми не е стара, хубавица е, черни очи, вежди, личи й циганската кръв. Не разбирам защо не иска да ме регистрира. С нея никога не сме се карали много-много… После ми казаха, Зин. Имах приятел, Зин, беше ми като мъж, по-възрастен от мен, но нормално. Та когато влязох в затвора, заради него между другото стана всичко, майка ми го подмамила за себе си. А тя и без моя Витка си има безброй тъпкачи, не разбирам защо й беше. Общо взето, майка ми не ще да ме регистрира, без регистрация не ми дават дори инвалидната пенсия, нито мога да започна работа, направо лягай и мри. Но тя не, и не. Дрехите ми — което си е върху мен: памуклийка и съдрани ботуши. Имах приятелка на гара Новодачна, отивам при нея — няма я, напуснала. Отивам на Савеловската гара, не помня как съм стигнала до метро „Новослободска“. Чувам — камбана. Викам си: дай да вляза в черква. Защо не? Да не сам некръстена? А ми иде да се обеся. Влизам, стоя. Нямам пари дори за мъничка свещичка. Черквата пълна, някакъв празник беше, вече не помня какъв. Та стоя и си мисля: защо, Господи, си ме създал на този свят такава нещастница? Саката, пък и бедна като мишка, пък и собствената ми майка ме пъди, приятелят ми — дяволите го взели, но ми е криво, че собствената ми майка ми го е отнела. Мисля си така и все повече Му се сърдя: какви ги вършиш? Справедливо ли е това? Защо трябва така да се мъча, а на други, които с нищо не са по-добри от мен, всичко да им е наред? Ако, викам, ще ме залъгваш с царството Божие някой ден, хич не ми е притрябвало, искам сега, на момента… Стоя и се ядосвам, и се гневя все повече и повече. И се самосъжалявам, че съм инвалид, че ни красота, ни нищо не ми е дал Господ… — Катя подсмръкна. Зина все сучеше кърпата с най-съболезнователен вид. Катя вдигна четвъртинката бутилка с късопръстата си ръка, но не наля. — Изведнъж чувам зад мен някакви железа „стръг-стръг“, оглеждам се — една бабичка отзад разпъва разтегателно легло. Да не е полудяла, си мисля… И повече не поглеждам натам. Мина някое време, после пак „стръг-стръг“. Обръщам се и гледам картинка, Зина, няма да повярваш. На разтегателното легло натрупани три възглавници и на тях лежи, подпряло брадичка, някакво същество — не е мишка, ни жабче, а незнайно е зверче. Жената увита в детско одеялце, малко й е късо за краката, повита като бебе и овързана с връвчици. Само личицето й личи под черната кърпа, а очите й пламтят — съща бояриня Морозова, не я знаеш, разбира се, има една такава много хубава картина на художника Суриков. Такава памет имам, Зина, ще знаеш, веднъж да видя нещо, и ми се запечатва. Всичко помня. Та лежи, очите й пламтят. Сякаш ме прогори цялата. А бабичката я вдига като дете, мята я на гръб, главата й виси през рамото й, не може да си крепи главичката, пада. Цялата — като седемгодишно детенце, одеялцето малко й късо, крачката й се подават — с вълнени чорапки, мънички, безжизнени, и старата я понесе за изповед. А пък аз, Зина, вървя подире й като коза с връвчица. Все едно ме води вързана. Сложи я старата пред свещеника, онзи чете дълги молитви, аз тогава нищо не знаех, после научих какво й чете и защо. Сега вече знам наизуст цялата служба до последната дума, а тогава не разбирах нищо черковно. Той се помоли, после веднага я заговори и й каза нещо. А тя като мишле: пиу-пиу! Зина, отвътре — никога повече не ми се е случвало — сякаш цяла се изринах, иде ми да се чеша с нокти до кръв и в гърлото, и в гърдите, и направо в сърцето, направо не издържам. Какво нещо, какво нещо! Ни крака, ни ръце, ни човешки глас, като чувал я носят… Изведнъж нещо в мен сякаш се пръсна и потече… Заплаках, Зина, заплаках, облях се в сълзи! Така ми стана жал за нея, не мога да ти опиша… — устните й се разкривиха, затрепераха, тя си издуха носа, обърса си очите и строго продължи: — После, Зина, научих всичко за нея, тя е монахиня Евдокия, а старата, майка й, също се замонашила, не живеят в манастир, разбира се, кому са притрябвали там. Това се вика нещастие! И защо, Господи? И внезапно ми просветна, Зиночка! Всеки човек, който я погледне, едно си мисли: какво нещастие, най-ужасното, от това по-лошо няма накъде, моето нищо не е, с моето все пак се живее. Ето кого трябва да съжаля, а не себе си. И тогава ми се проясни, Зиночка, защо Господ праща на тоя свят такива като нас немощни уроди недъгави! Разбираш ли ме, Зиночка?

Зинаида седеше като замръзнала. Устата отворена, очите разкривени, тя слушаше думите на Катя и не ги чуваше, но смисълът влизаше в нея по някакъв чудноват начин — през кожата ли, през въздуха ли.

— За сравнение, за пример или за утеха, не знам как да го кажа — обясни Катя. — Хората са лоши, много се кефят да видят, че някой е още по-зле от тях. Виж например, има разни известни артистки, красавици, продават ги в будките, целите цветя и рози, само като я погледнеш някоя такава, и ти призлява — няма, няма справедливост. Но когато от една страна е артистката, а от друга — сестра Евдокия на разтегателното легло… Ще се замислиш! Където те е сложил Господ, там стой! А, викам си, чудесно! Ето моето място: саката, стоя пред храма, минават хора, всеки ме поглежда и си казва: слава Богу, че краката ми са здрави и не протягам тук ръка! А друг ще го загризе съвестта, ще се сети, че е неблагодарник за всички благодеяния Господни. Виж просяците, Зина, те само за едно ламтят — да скубят пари. А истинският бедняк, Зиночка, е Божи човек, служи на Господ! Той е избраният народ — бедният!

… Зина потъваше в полусън. Очите й бяха отворени, но тя не виждаше Катя, не чуваше думите й. Имаше чувството, че седи на земята, краката й са тънки, със слънчев загар, наоколо са пръснати безброй мънички синкави и лилави цветчета, леко изсъхнали, но невероятно ярки. Листата и стъблата леко боцкаха босите й крака, но с весели бодежи — като газировката на лимонадата, тя стана и тръгна направо по цветята, а земята беше малко подскоклива, краката й сякаш бяха направени от нещо по-твърдо от несигурната земя, по която вървеше…

А Катя говореше, говореше, но думите й ставаха все по-тихи, по-бързи и неразбираеми.

— И сега Го славим. Той ни праща болести, а ние Го славим! Той ни праща бедност — ние Го славим! Всякое дихание да хвали Гос… — така насред дума Катя положи глава на карираната мушама. Голямата мъжка китка на дясната й ръка лежеше на масата, другата й ръка висеше и оттичаше с тъмна кръв.

А Зина все вървеше през ярките бодливи цветчета, отстрани иззад голям камък излезе майка й със синята жилетка с избродирани на раменете вълнени цветчета, но Зина знаеше, че цветчетата са от зелената, китайската. Мама вървеше на верев, ала непрестанно идваше към Зина, махаше й с ръка и се усмихваше, и беше млада.

Допълнителна информация

$id = 10388

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Людмила Улицка

Заглавие: Сонечка; Бедни роднини

Преводач: София Бранц; Мария Ангелова

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: сборник (не е указано)

Националност: руска

Печатница: „Симолини“

ISBN: 954-529-321-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4608