Животът най-добре се смее,
защото смее се последен
Къде сме тръгнали, къде
с души изгубени по пътя?
Къде сме тръгнали, къде?
Не беше сън.
Звездите ме повикаха.
А бяха ярки както никога,
потрепваха от страх
и яркостта им проговори:
„Не виждате ли? —
Сред този океан от мрак
безчетните ни точици блестят
с върховно напрежение,
за да огреят тъмнотата му.
А той,
по-тъмен и по-тъмен става.
Не ни достигат вече сили!
Ще ни погълне в себе си!
Не виждате ли?“
Не беше сън.
Звездите ме повикаха.
Не мога да заспя.
Не мога.
Отвън в помръзлицата
вика коте.
До изнемога вика
създателя си, Бога.
Не мога да заспя.
Не мога.
В далечина безсмъртната ти песен
светлее над земята ни.
Пречиста Дево,
не си ли призрак, който денонощно
кръстосва същността ни
и се измъчва, че не може
да ни докосне и пречисти с мъдрост?
Не си ли призрак?
Или обратното, самите ние
не сме ли призраци от плът
от памтивека недостойни
за твоята небесна щедрост?
Прелита светло над душата ми
Безсмъртната ти песен.
Господа съдии!
Поиска прокурорът наказание.
Най-тежкото.
Излишен труд.
И без това,
самоуби ме светлата измама,
че знам посоката към Елдорадо…
Ти, Елдорадо, Елдорадо!
Господа съдии!
За мен не искам нищо.
За вас си мисля.
Огледайте навсякъде!
Край себе си огледайте.
Пред себе си.
Зад гърбовете ви.
Дали не ви очаква в сянка
прокурор —
вековен страж на нищетата ни човешка.
Историята няма супермозък,
но има здрав стомах
и остра нужда да прежѝвя.
Край родното ми село се издига
замислен хълм. Застана ли на него,
когато гаснат юлските звезди,
когато чухъл вика безответното
и нощ, и ден се срещат за раздяла,
по чудо омагьосан предусещам,
че цялата безбрежност от енергии
върти се в лабиринта на абсурда.
Че сам по себе си абсурдът е
космичното безсилие на силата.
Тогаз разбирам, че те има, Боже.
Че ти си този, същият абсурд.
И впил зеници в сумрачната пропаст
на твоята божествена безпомощност
неволно си припомням всички вярващи,
измислили те свят и всемогъщ,
за да намират в тебе упование.
И както знам, че ти не би могъл
да ме дариш със същото и мен,
то пак те моля, някак си опитай!
Добре, че слънцето е там във висине.
То инак щяхме да го разделим —
едни да имат слънце, други — не.
Понеже ние сме във времето
и времето е в нас, Апостоле,
Понякога душата ми обхване
нечакана печал:
какво ли щеше с теб да стане,
ако ти беше доживял
денят на свободата?
Но милостива е съдбата.
Тя знае винаги това, което
не знаем ние:
великия кога да го роди —
кога да го убие.
И все ще е така, Апостоле,
додето многолетните уроци
не ни научат как да бъдем
небесно светли и достойни
за своите пророци.
На никого под тоя небосвод
не се е случвало да му е лесно
да е народ.
Незнайна, изтерзавана, до болка свята,
родино —
сълза под здрачните клепачи на земята.
Когато и да съм я слушал,
наместо да се радвам,
съм плакал.
Навярно Лудвиг ван Бетховен,
надвесил грива над клавишите,
е плакал също.
О, превъзмогване човешко!
Поклон!
Не се наднича лесно в рая!
Благодаря ти, Господи,
че ме прие, за да те видя
със собствените си очи.
(Едва ли смъртен с тази чест
е бил удостояван.)
Къде съм всъщност?
Не виждам небесата ти,
ни земните ти далнини.
Пред мен си само ти
сред кръг от мъртва светлина,
вградена в мрак.
Къде съм?
Не отговаряш.
Добре, това не е най-важно.
Кажи защо светът край мен,
тъй, както уж е явен,
е пълен с тайни?
Не искам да живея в слепота!
Не мога!
Но ти защо не ми отвръщаш,
насреща ми седиш
и вместо отговор се хилиш?
(Такъв не съм те виждал
на никоя икона,
на никакъв олтар,
на никой древен стенопис!)
Ухилен Бог!!
Къде сте, звездни небеса,
под купола ви да застана! —
По-малко страшна ще ми бъде
безмълвната ви пустота.
Не идвай, Исусе! Не идвай
за твоето второ пришествие!
Тук ние сами си го готвим
къде по-гигантско от твоето,
къде по-библейско.
Не идвай, Исусе, за твоя
божествено праведен съд! —
Тук няма ни грешни, ни праведни.
Тук има безумни от умност.
Тях как ще ги съдиш, Спасителю?
Не идвай, Исусе, не идвай!
А само иди при Отца,
моли го:
„О, Боже, прости им, макар че
те знаят що вършат!“
Звъни, звъни, съзвучие небесно,
в самите висини звъни.
Дари ме, Боже, с ангелски крила!
Погиналият Рим не е погинал.
Живее пак.
Макар да е на друго място
и в друго време.
Блести, тъй както е блестял.
И много, много повече.
Прежѝвя лакомо света,
тъй както някога го е прежѝвял.
Но днеска с по-обострен апетит.
Погналият Рим не е погинал.
И варварите, също непогинали,
живеят пак.
Макар да са на друго място
и в друго време.
И готвят се и тоя път
да го сразят и те да станат Рим.
И както Рим навеки да прежѝвят
света презрян на варварската сган…
А сляпата безсмислица върти се.
Върти се в бесен кръговрат.
Потрива тъмни длани
със сатанинско удоволствие.
И тътне грозният й смях.
Библейски дъжд пространствата прихлупва.
Съобщават ни от малкия екран:
„Над Франция, Холандия и Швеция
летели НЛО“.
Човешки свят!
Какво ли не измисли ти за своето спасение!
И въпреки че всичко е възможно,
прадревната измислица Озирис
потъна в тъмните си мироздания,
преди да те спаси.
Издъхна светлият Исус на кръста,
спасил от мъките
единствено самия себе си.
Космити,
под всички небеса са ви видели,
недосегаеми, неуязвими
като летяща мисъл.
Посели сте ни, казват, чак от Сириус
и сте дошли да видите посятото.
Не знам какво посявали сте някога.
Но знам какво поникна.
Погледайте, космити!
Погледайте!
Аз вече се нагледах.
Библейски дъжд пространствата препълва.
Житейският шум ме влуди.
И аз, зажаднял за покой,
укрих се в душата си
и Тишината повиках.
И след миг връхлетя Тишината
с неочаквана грохотност
от думи завихрени,
които оглушал не разбрах,
но със същността си долавях,
че те са тревога и повик…
Милиарди по земната шир,
от житейския шум оглушали,
Тишината повикайте в себе си!
А когато я чуете,
разгадавайте нейното слово
дума по дума!
Дума по дума!
Отпреде ми моята котка
стои и ме гледа.
Щастливка е тя:
Не знае за своето раждане,
ни за своята смърт,
ни за световните тайни.
Не знае.
А може би знае.
В очите й виждам усилие
да проговори.
Да, може би Някой лишил я е
от слово човешко,
да не би да ни каже
нещо, което
е от страшно по-страшно.
Какво милосърдие!
Обрулен лист попадна в локва.
А тя, устата му запуши с длан,
та никой да не чуе
безпомощния му протест.
Отец, и досега не проумявам
кого ме прати долу да спасявам?
Отец, спасяват ли се неспасяеми?
И ето, Справедливият Създател
на всичко живо и неживо,
обгледа нашата планета,
зареяна във времената,
и рече огорчен:
„Как е възможно бедният Сизиф
да бута толкова огромен камък
към оня връх, в небето вбит,
и миг, преди да го е стигнал,
да отмаляват тъй ръцете му,
та той да го повлича
отново в низината?
И тъй хилядолетия!
Несправедливост е допуснал Зевс!
Несправедливост!
Но аз ще я оправя!“
И ето, Справедливият Създател
издигна тежката си длан
и вдъхновено викна:
„От днеска камъкът да е Сизиф,
а пък Сизиф да бъде камъка!“
И казаното стана.
Но след хилядолетие
извика вбитият в небето връх:
„Създателю,
оправяйки една несправедливост,
комай я умножи:
Сизиф не ще да бъде камъка,
нито пък камъкът — Сизиф.
Измъчват се и двамата.
И още нещо твърде важно! —
Оправяйки една несправедливост,
забрави най-несправедливата:
Безсмислицата!…
Какво ще правиш с нея?“
И ето, Справедливият създател
опря брада върху дланта си
и силно се замисли.
И сбърчил вежди, мисли вече
неизброими векове.
Да го оставим на спокойствие!
Я виж, небето е миролюбиво
като света́ обител.
Пък ние с теб — какво!?…
Е, нека ти да бъдеш победител,
а победеният да бъда аз.
Ще чакам търпеливо оня час,
когато ще си спомниш
оназ банална истина:
че всякога, при всякакво сражение
победата е поражение
и поражението е победа.
Че в нас една неведома Увреда
пред нищо се не спира,
за да ни прави глупави и смешни.
Макар че тя самата
от хумор не разбира.
И тъй, дерзай! Небето ще погледа
двустранното ни поражение.
А според тебе — Твоята победа.
На пътя ми в прииждащия мрак
през жълтите очи на черно коте
ме гледа космоса като въпрос.
Или като недоумение.
Или като насмешка…
Не знам.
И ето че невидим меч разсича
капаните на делничните сънища
и зейва безпощадност:
Над мен разбит озонен щит
безстрастно ме предава.
Към мен през бездните астероид
лети и със съдбовна неотменност
прицелил е земята и сърцето ми.
През мен бушува вятърът на дните
и стъпка подир стъпка ме сразява.
А Бог не вижда, нито чува.
Дали защото никакъв го няма?
Дали защото му е все едно?
Дали защото е безпомощен?…
Не знам.
Ела, дошло из мрака черно коте!
Чрез теб с човешка длан да прилаская
и при небесния предател,
и безпощадния астероид,
и вятъра смразяващ,
и мрака, и Госпо̀дното мълчание.
„Станете, извика убитият,
пристига съдът!“
Изправи се цялата зала.
Тогава убитият
се вгледа в съда и отсече:
„Почитаеми съд,
не виждам каква е причината
да съдиш убиеца.
По-просто е всичко:
той мен е убил,
а аз ще убия пък него.“
И бързо го гръмна от упор.
Съдът се втрещи.
А убитите рекоха в хор:
„Край, всичко е пито-платено.
Вървете си!“
Но съдът се засегна и ревна:
„Какво е това беззаконие!“
И бързо прочете
на двамата смъртни присъди.
Тогава ядоса се залата:
„Как може, как може така
убити на смърт да се съдят?“
И залпово гръмна съда.
От своя страна и съдът
отвърна със същото…
В този миг, най-случайно, от нейде
показа се Дяволът.
Огледа ужасната гледка
и възви към тавана глава:
„О, Боже, кажи и сега ли
върху мен ще стоварят вината,
когато ти знаеш отлично,
че нямам участие
ни в тази, ни в никоя свада!“
А после разплакан отведе
убитите в ада.
Земляни, патриоти клети,
къде ви е патриотизмът
към вашата планета?
Като в кошмарен, безконечен сън
държи ме лудо в своята прегръдка
жестоката красавица — Депресия.
„Не те обичам, казвам й, иди си! —
Дъхът ти — крематориум за живи
ме пепели. И виждам пепелта си
да се кълби под черни небеса
и смъртно поразените прозрения
да ги разкъсват със свирепи зъби
отдавна подивелите надежди.
И виждам как звездите — грозни рани
кървят в снагата болна на света.
И мрак вали, вали над същността ми,
над всички светли истини вали…
Иди си! Разболяваш ме! Махни се!“
А тя ме гали с тежката си длан:
„Не си се разболял, а… оздравяваш! —
Измислица са всички светли истини.
От техния измамен блясък ослепяваш
за истинските Истини, които
от веки, та до днес са тъмнота,
без ехо стон, верига и страдание.
Останалото е коварна болест.
От нея още в гена заразяват се
и боледуват болните… от здраве!
Но проумей най-сетне, проумей!“
И ме притиска в яростна прегръдка.
Век мой, улисан в чудеса космически!
Век мой, попитай твоите компютри,
какво е болест и какво е здраве!
Безсъние, защо ли ме изправи
пред тия вкаменени небеса,
пред тоя месец неподвижен,
зазидал се
в мъртвешки ореол?
Безсъние, защо ли ми припомни
ония думи позабравени:
„Човечеството се прощава
със миналото си със смях.“
Ако е тъй, то всяко настояще
завинаги
ще си остава смешно…
А ние, оглушелите от смях,
не сещаме, че както този месец
сред тези вкаменени небеса
зазидани сме в ореол, направен
от някакво
чудовищно Безвремие.
Че вихърът на времето се носи,
погълнал в себе си пространствата.
И може би във всяко мигновение,
досягайки ни, се прощава с нас!
През плач!
Луна — изцъклена безсмислице,
в безсмислените небеса.
Къде е вечността?
Не я откривам никъде.
Не я откривам!
Прадревните безсмъртни богове
умряха.
Звездите,
светлите й знаци,
и те умират.
И камъкът умира.
В какво е вечността?!
Безмълвие.
Безмълвие.
Безмълвие.
Луна — изцъклена покойнице,
в небесен саркофаг.
Звезди — изгарящи сърца.
На вас, на мен, на всичко
секунда само ни е дадена.
Секунда само!
Сбогом!
Ти нощ безкрай!
Не вярвам вече на слуха си!
Не вярвам.
Взривени бомби в гарови чакални.
Пленени самолети.
Отровени реки и океани.
Убиващи лъчи.
Самоубийци китове.
А гибел всечовешка,
по Божия воля окована
в тъмниците на атома,
освобождение очаква.
От своите обречени!
Не вярвам вече на очите си! —
Светът сънува лоши сънища!
Сънува!
Възможно ли е геният на Злото
да е създал Доброто, за да може
безкрайно да го побеждава?
Възможно ли е?
Светът сънува лоши сънища!
Хилядолетни!
Ти, нощ без край! И без начало нощ!
Ти, свят…
За мъките не слага Бог прегради.
Звезди, звезди —
сърца, завързани на клади.
Залутана в рояка на звездите
земята е космична психиатрия,
а ние клетите й пациенти.
Но има нещо много странно,
най-болни са самите й лечители.
Затуй лечители не ги наричаме.
Те носят други имена, които
наглед внушават достолепие.
… И аз, разбира се, съм между болните.
Защото доста честичко сънувам
как нечий гръмък глас ни проверява
в наличност ли са пациентите.
Изслушвам имената милиарди.
А дойде ли редът ми, крясвам: „Тук съм!“
И се събуждам с главоболие.
Космичен страх! —
Навсякъде те виждам:
В душата на треперещото зайче
пред зейналата паст на анакондата.
В човешките мравуняци, подплашени
от себе си навярно.
В звездиците, които все треперят…
Навсякъде, навсякъде те виждам!
Космичен страх!
Отде си ти? Защо си ти?
Не знам, но съм способен, без треперене,
да хлътна в твоята космична паст,
ведно с предчувствието ми,
че в нея някъде ще зърна
как, вгледан в ужасяващия свят,
трепери и самият му Създател!
Кълна се в чашата с отрова!
Доброто може да се уморява,
но Злото никога! Наздраве!
Дари ме, Господи, с очи, които
просветлят времената.
И ето, ясно виждам:
Превърта се космическата ролка.
И като синя безконечна лента
пътуват към вселенската й ос
необозрими небеса,
навиват се върху й и погребват
под себе си посмъртните безсмъртия
на древните пророци.
И мене, Нострадамус.
И не остава земно и неземно,
непокорено от Забравата.
… Не! Не е възможно, Господи,
макар че ясно виждам:
Превърта се космическата ролка.
А ненаситната й ос придърпва
и твоите господни небеса,
и с тях и твоето безсмъртие!
И ти, погребан в зейналата бездна,
преставаш да усещаш
и себе си, и другото, което
след теб Забравата ще похищава!
Не се шегувай с мене, Господи!
Не се шегувай!
Вземи очите ми!
Години, векове, хилядолетия
вихрушката на моя ген глъбинен
върти ме стръвно, не по моя воля,
в неутешими светове на сумрака.
В тях се размътват време и пространства
и се превръщат в сумрачна нелепица.
И ето аз, еднакво жив и мъртъв, бродя
сред лесове от истини, които
израсли са върху коварна почва,
създадена незнайно от кого.
И истините неми са за отговор.
И немотата им таи ехидност.
Затуй над мене слънцето е пепеляво
и са без мирис и без цвят цветята.
И нито с разум, нито с дух разбирам
дали след тези светове на сумрака
ще падне непрогледна нощ над всичко
или ще светне чакано разсъмване.
Поете мой!
Подобно мен, не си ли ти осъден
на плещите си да подпираш
несъществуваща небесна
твърд,
която и без тебе се подпира
на още по-несъществуващ
хоризонт?
Споени с порива на времето
с копнеж за рай
през ад пътуваме, пътуваме.
И както в пясъчен часовник
оскъдното ни бъдеще изтича
и се превръща в минало.
И няма кой да завърти
часовника обратно…
Да, няма — милостив е Бог!
Майко, отдавна дълбоко заспала,
къде е, къде ми е люлката,
в която си ме люляла и пяла?
Обра̀мил раницата
на годините,
придвижвам се
като на сън.
Пред мене — трезвост.
Зад мен — нелепици.
А земната ни
гравитация,
в обра̀мената раница
притуря камък
върху камък,
камък върху камък.
Прибра лъжите си животът
и ведрото небе посърна.
И моя смях, до вчера вечен,
замря и сепнат се озърна.
Край мене — здрачни хоризонти.
Пред мене — ешафодна скеля.
И екзекутор неотменен
стои по нечия повеля.
А смях, изврял от пустотата,
кънти вледяващо побѐден:
Животът най-добре се смее,
защото смее се последен.
Възславям Вездесъщата, която
без богове и без месии
избавя ни от земните робии!
Някога, някой си под небесата,
крачел е, чакал е, плакал е,
сам на земята.
Не се ли умори, камбано,
да биеш в лявата ми гръд,
щом аз се уморих до смърт?
Роден с нормално зрение,
изминах доста път
между небето и земята.
И как ли стана чудото:
прогледнах.
Не ви го пожелавам.
Човечество, разпънало душата ми.
Дано да станеш някога човечество,
но, както казват, с главна буква.
Тогава, ако можеш, възкреси ме,
за да те видя по-съвършено
от най-фантазните ми сънища.
Тогава, ако можеш, възкреси ме!
И не като далечно изкопаемо,
а като дух, достоен за възкръсване.