Крум Григоров – Разкази за Кунето

Пойни птички

Край нас бълболи поток. Бреговете му са ушумени с кленови храсти. Сред тях стърчи по някой габър, а по-надолу са навели клони две елешки.

Събудя ли се нощем през лятото, дочувам:

— Спиии, спииии, чурулик… Майка ми казва, че славеят пее на децата, за да им е по-сладък сънят.

Веднъж тъкмо се бях залутал край потока, за да бера цветя, и една птичка изпърполи край мене.

— Дядо — викнах аз, — ела да я видиш.

Дядо, който почистваше наблизо камъните и събираше клечките по ливадката, за да расте тревата, поглади мустаците си и ме погледна присмехулно:

— Ами че това е славеят…

— Славеят ли? — зачудих се аз. — Такава мъничка птичка, пък така сладко да пее.

— То и ягодата, и лешникът са малки — отвърна дядо, — но са вкусни.

А един ден се случи нещо съвсем неочаквано. Ястреб бе подгонил едно славейче и къде да се скрие сиромашкото — току се вмъкна през отворения прозорец в стаята ни. Баба притвори и с една гранка прогони хищника. А славейчето ха тук, ха там, не знаеше къде да се мушне. Влезе баба и го уловихме. Аз гледах кафеникавата му перушина, следях подвижните му, мънички като ситни мъниста очи.

Като се прибра дядо, рече ми:

— Стига ти. Понарадва се на птичката, сега да я пуснем. Тя не обича да я мачкат децата.

Но аз ревнах що глас ми държи:

— Искам да си е при мене.

— Ще стане някоя беля — предупреди дядо.

И не щеш ли през нощта, както бяхме го сложили в едно кошниче да си преспи, набарала го отнякъде котката и го налапала. Добре че дядо е ранобуден и дочул писъците. Едвам го отървал. Пуснахме птичката, а дядо каза дълбокомислено:

— Казах ли ви. Дори да не бе нападнала котката славейчето, само щеше да умре. То иска да си живее на свобода.

И все пак не бях доволен от тия думи. Аз исках да привлечем някак повече птички край нас. Да надойдат и тия, дето бяха в близката гора. Дядо ме погледна под око и като ме прихвана леко за брадичката, попита:

— Много ли ти се ще да имаш повече птички?

— Много — отвърнах му.

— Тогава ще измислим нещо. Но и ти ще помагаш. Ха ела под навеса да съберем дъсчици. Ще направим къщички за птичките. Ще оставим по една дупка да си влизат и излизат. А отпред ще им слагаме храна.

Започна той да реже дъсчиците и да ги сковава. Аз принасях ту пирони, ту четка и боя, за да станат по-хубави. С една стълба ги накачихме по клоните на габърите и елешките.

— Сега да се махнем оттук — каза дядо. — Да не ги плашим.

Бях готов да изпълня всички поръчки, само и само да се насъберат повече птички.

След някой ден, тъкмо се измих на потока, гледам, от една къщичка измулва глава папуняк с качулка. И с много дълга човка. Измъкна се, кацна на покривчето и започна: „Пу-пу-пу, пу-пу-пу“… Беше в разкошна жълтеникава пелерина с бели и черни пребири.

— Дядо — затичах аз, — папуняк се заселил в една от къщичките.

— Ще се засели, я — отвърна той… — И какви още ще надойдат…

Ето ги и синигери, и дроздове, и косове, и стърчиопашки, че и кукувица кукна един ден. Тя си бе избрала къщичката с най-широкия отвор, че бе доста големичка.

— Любувай им се — пощипна ме дядо. — Щом са твои къщичките, и птичките са твои.

Аз като че станах най-богатото дете на света. Толкова много птички не вярвах да има някой. Цял ден се въртях край потока, миех се, градях си воденички, а птичките ми чуруликаха и ме веселяха. Най-приятно ми беше, когато някоя кацнеше наблизо, поклащаше се, окъпваше се в бистрата вода или си глътнеше някоя и друга капка с човката.

Като ме позакачаше дядо, аз от благодарност се мятвах на рамото му и го целувах по сбръченото лице.

Есента птичките взеха да напускат нашия поток. Понатъжих се. Ала дядо ме успокои:

— Така е то. Пойните птици са и прелетни. Сега отиват да зимуват в топлите страни. Ще ги чакаме рано напролет като скъпи гости…

Лисичето

Дядо ми беше ловец. Донасяше зайци, яребици, понякога хващаше и лисици. Това обикновено ставаше през зимата, когато навалеше дебел сняг. Дядо имаше капан и го залагаше наблизо край жилището на лисицата или на някоя близка пътека.

Но едно лято всяка сутрин изпищяваха съседките — все им липсваха кокошки.

— Уж ловец имаме — казваха те, — пък лисиците и ушите ни ще изядат…

Тия стрели бяха насочени към дядо. Като ги слушаше, позавъртяваше глава и тънко се подсмихваше.

— Щом толкова налита, сигурно има лисичета — рече той. — На тях им носи кокоше месце. Но ще й преседне.

И рано, по тъмно, се измъкваше от къщи, наметнал двуцевката. Баба започна да му се подиграва, че се връща късно следобед с празни ръце, изморен и гладясал.

— Нещо не ти върви, староо — обръщаше се тя към него. — Май трябва да предадеш пушката на някой по-млад, дето и краката го държат, и очите му виждат надалече.

Дядо нищо не отвръщаше. Един ден той се върна с богат лов. Довлече убита лисица и живо лисиче. Извървяха се махленците да зърнат крадеца на кокошките им, наклечаха и децата да видят Кума-лиса и малкото лисиче.

Дядо разпореждаше на коя от снахите да бъде ушит нов кожух от лисичи кожи тая година, а аз не обръщах внимание на това. Моите очи бяха в живото лисиче. То попремигваше някак плахо, поозъбваше се и показваше острите си като игли зъби.

— Трябва да го пазим — рече дядо. — Ще го храним, ще го гледаме, да видим какво ще излезе от него. Само ти, Куне, недей да го изпускаш.

Кой като мене… Досега бяха ми хващали зайче, птичка бе пърхала в ръцете ми, но живо лисиче за пръв път отглеждах.

Настанихме го в един сандък с големи зирки, за да му влиза въздух. Слагахме му по малко млекце, а щом заколехме кокошка — давахме му главата и краката. То намирисваше отдалеч дреболиите, заскимтяваше радостно и се облизваше.

Денем помагах на дядо да нахраним лисичето, нощем го сънувах. Сънувах, че сме се гушнали един до друг и усещам как ме гали мекото му кожухче. Понякога изпищявах така силно, че събуждах мама. Насреща ми се задаваше лисичето, изблещило очи, сърдито, озъбило се и а-а да ми отяде пръста на ръката. И изведнъж като че ми се усмихваше: „Това е лисича хитрост, нали четеш приказките?… Аз не налитам на хора, на мене ми дай кокоше месце. Много ми се ядат пилешки крилца…“

Най-много се зарадвах, когато дядо му направи юларче, украсено с пъстри мъниста.

— Ето — каза, — така ще го държиш за синджирчето. Да не се изхлузи. На лисицата да й нямаш много вяра.

Аз прихванах синджирчето и го подръпнах. Лисичето изпружи предните си крака, запъна задните и се обвеси. Не ще да върви.

— По-силно, по-силно — каза дядо. — И куче да вържеш за синджир, и то се дърпа отпървом, после свикне.

С големи усилия лисичето тръгна. То виреше уши при всеки шум, душеше с муцуната си, когато наближехме курника, или пък изкрякаше в плевнята носачка. Наобиколиха ме децата. Казах им, че ще дам за минутка синджирчето на това дете, което донесе пилешко дробче, бяло месце. Изпати си Първан на стрина Ката. Бе хванал едно пиле и го домъкна. Майка му го гони по двора, заканва се, че ще катурне и сандък, и лисиче… Но ние с дядо пренесохме сандъка на по-скришно място — в килерчето.

Колкото и да се грижехме добре за лисичето, колкото и да го хранехме, нещо взе да става по-неспокойно. Нощем, в просъница, дочувах как скимтеше, кляфкаше и дращеше с нокти. Какво ли му е? Дали не налита някой да го бие, или пък се е притеснило със синджирчето?

Една сутрин останах изненадан. Когато надникнах в килерчето, нито ме стрелнаха запалените като фенерчета очи, нито долових някакво скимтене. Пълна тишина. Отворих капака — сандъкът беше празен. Обърнах се, ха в тоя ъгъл, ха в отсрещния — от лисичето нито следа.

— Дядо — изтичах аз, — дядо, лисичето го няма.

Дядо, както си пушеше спокойно лулата, полегнал на миндерчето, скокна:

— Стой, не думай…

И залетяхме двамата в килерчето. Когато дядо огледа всичко и се пресегна към отвореното прозорче, заклима глава:

— Откъснало е синджирчето, бутнало е капачето. Забравили сме и отворено прозорчето. Метнало се е през него, дяволчето недно, и сега може би е стигнало Хайдушки камък.

Аз облещих очи като истукан. Какви ги приказва дядо! Та без лисиче ли ще остана…

— Я да видим да не е направило и някоя пакост — каза дядо и влязохме в курника.

Две кокошки бяха обезглавени и лежаха разпердушинени на пода, третата я нямаше никаква.

— Отмъстило си е проклетничето — прехапваше устни дядо. — Отмъстило си е, че го държахме толкова време затворено. Диво животно, но и то е като човека. Щом му отнемеш свободата, гледа да си отмъсти, та ако ще и с кокошки да го храниш.

Баба, ядосана, кисела, хокаше дядо за изпоядените кокошки, а аз излязох навън и загледах печално нагоре, към планината, където се зеленееше гъстата гора. Къде ли се е скрило моето лисиче? И дали ще го видя някога?…

Глиненото човече

Един ден пристигна у нас някакъв търговец от града с две каруци стока за събора в съседното село. Аз заничах оттук-оттам в покритите с платнища коли, но баща ми така ме поглеждаше, че веднага се отстранявах, макар да изгарях от любопитство. Търговецът преспа у нас и на другата сутрин рано-рано потегли с каруците за събора. Бях се успал и не видях кога си е тръгнал. Ядосвах се на нашите, че не са ме събудили, но:

По едно време, гледам го, баща ми се подсмихва под мустак и ту поднесе стиснатата си ръка към мене, ту я скрие зад гърба си. Най-после той ми подаде… какво мислите? Едно глинено човече. Примрях от радост! Като че бе нашенец. Ето му мустаците, ето му калпака като косово гнездо на главата, ето му антерията, поръбена с гайтани, както ги ушиваше баща ми, ето белите навуща и опинците с подвъртените върхове на краката. Лицето му беше червендалесто, както на нашия съсед дядо Тасе, който си пийваше повечко ракия и се зачервяваше от нея. Оглеждах го и не можех да се начудя. Слагах го изправено на краката — стоеше си и не помръдваше. За какво ли са пък тия човечета? Баща ми поизкриви мустак и прекъсна догадките ми:

— Това е играчка. Остави ни я търговецът за пренощуването — рече той. — Макар да е изпечена добре и да е гледжосана, трябва да я пазиш. Може да се счупи, както се чупят стомните и гърнетата, дето имаме.

— Я-а-а — позинах аз, — виж какви играчки имало.

И я мушнах в пазвата си. Хукнах навън, заподскачах от крак на крак и си затананиках една песничка. Да имаш такава играчка, не само ще си тананикаш, но ми идваше да викна с цяло гърло. Да ме чуе махалата, селото ни, да разбудя сънната гора в планината и подплаша птиците. Златни ръце има сигурно тоя човек, дето ги прави. И започнах да укорявам тате, че не е станал майстор на играчки, а на саи и антерии. Той се поусмихна горчиво:

— Има разни майстори, Куне. Едни като мене шият дрехи на хората, други строят къщи, трети си нямат друга работа и майсторят играчки за децата. Но ако аз се занимавам с това, май-май ще гладуваме повече, отколкото сега. По нас хората са сиромаси и не им е до играчки да купуват.

Както и да е, аз притисках по-близо до сърцето си човечето, изваждах го от пазвата, оглеждах го отново — всичко му бе наред. Дори и очи си имаше. Сигурно ме познава, че съм стопанинът, затова така втренчено ме гледа, както аз поглеждах баща си кога ще изтърси кесията и ще ми подаде някоя стотинка за бонбончета.

Колкото и да го криех от децата, не можах да устоя и им показах човечето. Всички се слисаха. Запротягаха ръце да го пипнат и ме поглеждаха завистливо. Но какво бях виновен аз? Нека преспи търговецът и у тях, нека им даде по една играчка…

Някои се примолиха да пренощува у тях моето човече. Как ще преспи в чужди ръце? Струваше ми се, че без него не мога да заспя. Щом си легнех, слагах го откъм лявата страна, близо до възглавницата, за да ми е подръка. Но Киро дядов Николчов се увъртя край мене, не искаше да си отиде, докато не му дам да занесе човечето у дома си. Предлагаше ми какво ли не. Най-после ми обеща един гълъб. Право да си кажа, имах особена слабост към гълъбите. Взех да се колебая. Защо пък да не му го дам за една нощ? Утре сутринта ще си го взема обратно. И се съгласих. Киро ми донесе гълъба, а аз му предадох човечето с триста заръки. Да го пази като очите си. Да ми го върне здраво и читаво, да няма нито една драскотина по него.

Киро полетя като вихрушка към дома си, а аз останах да се залисвам с гълъба. Беше със сивкава перушина, с разперена опашчица, със златисто-синкава глава и с бяла огърлица на врата. Такъв гълъб не бях виждал. Но мислите ми се насочваха все към човечето. На сутринта се събудих още в тъмно.

— Къде си се надигнал толкова рано? — сопна се майка ми.

— Човечето, глиненото човече да си взема от Киро — отвърнах й.

— Аман от това човече. Наспи се хубаво. Киро няма да го изяде.

Помирувах, докато се съмне, и право у Кирови. В това време отвътре долиташе караница:

— Главата ти ще счупя — викаше баща му. — Цял гълъб си дал за едно нищо и никакво човече.

Тъкмо бутнах вратата, и дядо Николчо задърпа човечето от ръцете на Киро. Ала в тоя миг то падна и… сърцето ми като че спря. Счупиха на човечето лявата ръка.

— Да ми се махате от главата — дереше се дядо Николчо, — да не виждам вече такова човече тук. Веднага да донесеш гълъба… Чаак от пазара съм го купил.

Ревнах аз и прибрах човечето. С премалели крака излязох навън. И Киро ревеше и ме следваше. С хълцукане разказах на баща си цялата история.

— Нищо — зауспокоява ме той. — Гълъбът сега го има, утре го няма. А играчката, макар и със счупена ръка, можем да я запазим, докато сме живи.

Сложихме глиненото човече на долапчето, където имаше поставчица за виделцето ни. То си стои и сега там. Когато отида в родната къща, не забравям да похвана човечето. Да му се полюбувам, както му се любувах навремето, когато нямахме пари дори една играчка да си купим…

Пари

До шестгодишна възраст у нас момчетата не носеха панталони. Дори когато тръгнах на училище, макар да бе ме срам от децата, носех дълга антерия, която отпреде закопчавах с жълтеникави лъскави копчета. Имах един джеб от дясната страна, в който турях хляб или пък някакви парцали, които събирах из шивачницата на баща си. Аз бях недоволен от тоя джеб, защото беше малък, та сам зашивах някое по-здраво парченце отляво, а за по-скришните неща си нагласявах друг, отвътре на антерията. Там пъхах и някоя случайно намерена поръждавяла пара, което, разбира се, се случваше съвсем нарядко. Често ние, децата, водехме война за такава намерена пара. И ако тя останеше у мене, стисках я в ръката си като скъпоценен дар, присядах на пясъка в близката до нас суходолина, триех я на някоя плочка, измивах я с вода, лъсках я с песъчинки, пак я проплаквах с вода, дорде лъснеше на слънцето, и я пъхах във вътрешния джеб. Бях радостен, че имам в джеба си пара, и сякаш хвърчах от едно място на друго. И не толкова се радвах на парата, колкото на мисълта, че може с нея да си купя бонбони. Дори усещах вкуса им, макар да бях само виждал бонбони, без някога да съм слагал в устата си.

По това време в наше село нямаше никаква бакалница. Хората пазаруваха или в съседното село, или пък чак в града, който беше доста далеч от нас. Баща ми работеше денонощно, но не му вървеше. Ушие дрехата на някой другоселец, дойде тоя с шише ракия у нас, пийнат, поразговорят се и току баща ми сгъне дрехата, превърже я с кълчищен конец и рече:

— Хайде, Манаси, със здраве да я носи момчето ти.

Другоселецът кимне с глава в знак на благодарност, пъхне дрехата в шарената торба и почне да се стяга за път. Тате дръпва от цигарата, която вече не дими, лепната на долната му устна, и добил настроение от ракията, добавя:

— Па не ни забравяйте. Недей другиму да носите да ви шият. Ха като дойда към вас, ако ви потрябва някоя нова дреха, тогаз приготви и парици.

Другоселецът се извинява, махва с ръце, че всичко ще се нареди, и казва:

— От нас лошо няма да видиш. Сега ако нямаме, все ще дойде някой търговец да продадем добиче, а и работа мисля да хвана за един-два месеца по долните села. Ще се наплатим.

И понеже от баща си никога не виждах пара — едно, че нямаше, а и друго, беше малко стиснат — затуй зърнех ли кръгла паричка, макар и от тенекийка да е, все мислех, че с нея може да се купят бонбони. И ако не минаваше край нас Ламбо от Сушица, може би задълго още не щях да зная какво е това бонбони. Но нали такава му бе работата на човека, току мине не мине някои ден, и той се изправи до приземното балконче на нашата къща. Изправи се и викне:

— Ха, бонбони, петлета на клечка, сладки като мед.

… А сега де. Сърцето ми забиваше толкова силно, сякаш ще изскочи от гърдите ми при тия думи. И макар да съм се заровил из парцалите по стаята или пък съм по пясъка в суходолината, не изтрайвах. Веднага долитах на балкончето и заставах пред бонбонджията Ламбо. Той беше висок мустакат човек в черни дрехи от купешки плат. Шапката му беше от овча кожа, но кафявата вълна отвън беше една къдрава, мека — явно не беше от нашенски овце. Отпред в ръцете си държеше дъсчена табличка, която бе вързал с ремъци, преметнати през рамото му. Табличката имаше няколко преградки, където бяха наслагани различни по форма и по цвят бонбони. Едни бяха малки пръчици с извити бели и червени цветове, други — нарязани на дребно, трети приличаха на топчици, а най-интересни бяха петлетата. Целите бяха червени, с гребенче на главата и с опашчица на края. Вместо крака имаха бяла клечица. Те вземаха очите ми. Ламбо ме поглеждаше дяволито, намигваше ми да отида при тате и му искам пари, въртеше изкусно някое петле, поднасяше го към мене, аз се навеждах и позинвах, протягах и ръката си, ала Ламбо в тоя миг се отдръпваше с таблата и аз едва не падах от балкончето. Радвах се, че виждам бонбоните, благославях и Ламбо, че е решил да намине. Струваше ми се, че някой се е сетил и за нас, та го е пратил, и не можех да му се отблагодаря. А пък така ми се искаше да вкуся бонбончета, че и коремът ми се повдигаше, и устата ми се напълваше със слюнка… Дори не можех да разбера дали толкова ми се ядяха, колкото исках така да се полюбувам на петленцето, да го имам в ръката си, да го въртя за клечицата, както Ламбо го въртеше… с една дума, да се напълнят очите ми…

На два-три скока влизах вътре и започвах да моля тате:

— Дай ми четири пари за петленце…

Той стоеше невъзмутимо, пушеше цигарата си и подсвиркваше. Пак повтарях:

— Тате, моля ти се, само за едно петленце…

Тогава баща ми се нервираше и ме поглеждаше сърдито:

— Я си гледай работата, какви пари… Не виждаш ли как се изкарват… Па и никой не плаща. Нямаме с какво да купим брашно, а ти петлета ми искаш…

Свиваше се сърцето ми. Значи и сега няма да пипна в ръцете си червеното петленце, да му се порадвам, да го погаля, да опитам сладостта му на езика си. Изпървом се боях, Ламбо може да се разсърди, че ние се бавим, та бързах в молбата си, но като разберях, че нищо няма да излезе, някак краката ми отмаляваха, ръцете ми отказваха да се движат сръчно. И все пак Ламбо си отиваше чак когато излезех навън да му кажа да мине друг път, че сега тате няма пари. Той, разбира се, не се отчайваше, подсвирваше си и тръгваше по шосето към суходолината. Аз го оглеждах печално в гърба и дочувах познатия му глас:

— Бонбони, петлета на клечка… Само за децатааа.

Но с това не се свършваше. Дълго след туй пред очите ми се мяркаше Ламбовата табличка с каишите, наредена с бонбони. Замечтавах, като стана голям, да хвана тоя занаят, та винаги да си имам бонбони, а дори си мислех на добрите деца да давам и без пари. Как така, да му се дояде на някое дете и да не му дадеш. Щях да направя по-голяма от тая табла, не, не, ще скова дъски колкото къщата, ще я напълня с петлета, та да има за всички деца… Ала все пак тия мечти ми се виждаха по-далечни. По-близко ми се струваше да намеря отнякъде пари. И се заравях по боклука, ходех по шосето и се взирах във всяко камъче, дано намеря някое петаче. Една стотинка да е, пак щях да бъда доволен, че към нея може друга да добавя след някой ден. Ала и това не ставаше. Чудех се на хората — никой не губеше пари… Най-сетне изрових в боклука една ръждива тенекийка. Тя беше кръгла като двустотинкова монета. Никой вече не можеше да ме увери, че това не е пара. Мислех си: парата тук е попаднала отдавна, стояла е на влага и затова е поръждавяла. Оглеждах я, попипвах я с пръстите си — виждаше ми се гладка. И макар да не знаех да чета, все пак разбирах, че от едната страна трябва да има някаква цифра. А такава нямаше. Да. Мама казваше, че имало турска жълтичка и без цифра, и пак минавала за пара. Може пък такава да е… Аз я трих с пясък, излъсках я, ала цветът й не стана нито жълтеникав, нито бакъреночервен, а повече приличаше на цвета на десетачетата. Но докато я излъсквах, направи ми впечатление, че е доста мека тая пара. Дори с нокът можех да остържа от нея. Де да знам, може и такива пари да има, успокоих се. Стиснах я и веднага я пъхнах във вътрешния джеб на антерията, за да не я изгубя. „Сега вече — мислех си — бонбоните са сигурни. Ако не петлето, което бе скъпо, то поне от дребните топченца ще си купя…“ Щом чух гласа на Ламбо още на завоя на шосето, веднага изскочих, та го посрещнах, без да го чакам на балкончето, както обикновено ставаше.

— Давай, давай петлето — рекох му.

Той посегна за едно петле, па се досети отведнъж и рече:

— Дай парите, че тогава.

Показах му моята пара, той я взе, погледа я, усмихна се изпървом, па току се намръщи:

— Какво ме лъжеш. Та това не е пара. Това е оловно търкалце. Отде си го намерил…

— На бунището — отвърнах му със свито сърце.

— Не се купуват с такива търкалца бонбони, чичовото. Това го дай на някой рибар или пък ловджия, да си направи две-три сачми от него. Мене не ми трябва.

Отведнъж се почувствувах като птичка с подрязани криле. Взех да прехапвам устни, да премигам с клепки и колкото и да се мъчех да задържа сълзите си — не утраях. Сълзите закапаха и се поцедиха чак до антерията ми. И понеже не можах нищо друго да сторя на Ламбо, намразих го силно. Дори не исках да минава вече оттук. А той взе да ме успокоява:

— Дръж баща си ти…

С отмалели крака едва стигнах в шивачницата и се тръшнах на креватчето, като се задавях от плач. Баща ми, колкото и да не обръщаше внимание на моите хълцания, гледам го, пообърна се, постана и се надвеси над мене.

— Защо плачеш? — попита ме той.

Със задавяне успях да му разкажа цялата история с моята пара и как са рухнали отведнъж надеждите ми да си купя петленце. Баща ми се разнежи, устните му помръднаха, той изплю цигарата и взе, че ме целуна по лявата буза. Макар и целият да бе вмирисан на тютюн, някак целувката ми се стори толкова сладка, че и аз го сграбчих и зацелувах по шията, по мустаците. Той се повъртя, побръкна ту в джеба си, ту в лявата пазва и току измъкна платненото кесенце от пояса си. То беше смачкано, присвито, личеше, че няма много пари вътре. Баща ми го разклати и дръннаха две монети. След туй го отвърза, извади и двете и ми подаде по-малката. Аз изтръпнах, като видях в ръката си истинска пара. Дали пък не сънувах… Дали не ще да е като с оная, оловната, дето я намерих в боклука… Аз я стисках, па отварях ръката, та я поглеждах. Да, това бе истинска пара… Искаше ми се да целуна татко много пъти, но се страхувах да не си отиде Ламбо с бонбоните. Ламбо стоеше, подпрял тавата на балкончето, а бонбоните грееха на светлината. Подадох му десетстотинковата монета и той се усмихна.

— Сега вече е истинска… Ха вземи петлето — поднесе ми той червеното петленце, ала, види се, парите са били повече, та ми додаде и няколко бонбончета.

Аз се слисах, не знаех какво да ги правя, хруснах едно от бонбончетата, а петлето държах за клечицата, оглеждах гребенчето и опашчицата му, вдигах го високо и сякаш чувах гласа му. Всъщност пееше моето сърце. Паметен остана този ден за мене. Тичах по шосето, ходех по суходолината, катерех се по дърветата и все гледах да не счупя петлето. Чак на третия ден го изядох, защото взе да се топи и да лепне по ръцете ми. И тогава разбрах, че баща ми не беше толкова стиснат човек, ами бяхме сиромаси.

А Ламбо почна да минава с конна двуколка пред нас, позапираше се и отминаваше. След някоя година чухме, че отворил дюкян в съседното село и вече не се мяркаше по шосето. От време на време приказвахме за него и баща ми клатеше глава:

— Мразя го тоя лъжец… И тогава го мразех, че само те поддяваше, а нямахме пари хляб да купим… Дюкянджия стана, търговец е вече… И там сигурно лъже хората и вода им продава вместо боза.

Гости на мама

Край нас има едно дере, което в сушави години едвам цедурка по капчица вода. Но при буря често прелива, събаря бреговете и завлича дърветата, търкаля големи камъни — цели скали. На шосето бе издигната подпорна стена.

Веднъж цял ден и цяла нощ валя силен дъжд. На втория ден, когато се стъмни и се приготвяхме за вечеря, нещо се сгромоляса с такъв силен трясък, че издрънчаха прозорците на къщата ни, дори се заклатиха стените като при земетресение. Майка ми плесна с ръце.

— Събори се подпорната стена. Утре не можем да докараме снопи за вършитбата.

Ние, петте деца, останали живи от единайсетте, които бе родила мама, притаихме дъх, прехапахме устни. Дори и на най-малките грижата за хляба личеше по прозирните и бледи лица, по израза на уплашените погледи. Като премина силният трясък и громолът на камъните позатихна, дочу се сърцераздирателен вик:

— Помощ, хей, хорааа…

— Някой загива — рече мама. — Малките нека стоят тук, а ти, Боре, и ти, Зарке — обърна се към големия ми брат и сестра ми, — грабвайте мотиката, лоста и тичайте да му помогнем…

Разбира се, ние си изнизахме до едно от къщи. Какво бе станало? Младеж от трънско село, чирак на грънчар, тръгнал с натоварен кон да продава съдове по селата. Но бурята го заварва тук, един камък бутва коня и той пада заедно с грънците. Дигахме го кое с ръце, кое с лоста, дорде добичето се изправи, и едвам го извлякохме. Прибрахме здравите грънци, а парчетата хвърлихме в боклука. Младежът бе в бели беневреци, бели чорапи, бяло менте, поръбено с черни гайтани. На кръста му висяха реси на ален пояс. Ала дрехите му бяха изкаляни, шапката смачкана. От челото му капеше кръв. Имаше измъчен вид и леко потреперваше. Майка ми наля вода в легенчето, помогна му да се измие и почисти. И се тюхкаше:

— Брей, че силна буря, пораза да я порази. Пък не се плаши, момче. Всичко ще се оправи. Ти да си жив. Как ти е името?

— Радко — тихо произнесе младежът.

Като повечеряхме, мама постла рогозка за гостенина, метна отгоре най-новата шарена черга, зави го и го остави да си почива. Дорде ние се наредим, стори ми се, че той заспа. Тогава прошепнах на мама:

— Не те видях да хапнеш един залък, а в нощвите от погачката няма и парченце…

Тя ме смъмри да мълча, за да не разбере гостенинът. Ще му стане неудобно, че стопанката си ляга невечеряла заради него.

На сутринта от бурята като че нямаше и помен. Слънцето се показваше иззад Тичък планина светло и чисто, като измит палавник, небето сякаш бе опънало прозирна копринена забрадка в синкав цвят, едни птички се бяха разпели по дръвчетата, че „ако си умрял вчера, както казват нашенци, днес ще се покаеш“.

Радко натовари коня със здравите грънци и го поведе отново на път. Той се чудеше как да се отблагодари. Поднасяше да ни остави едно голямо гърне, за да си варим в него фасул, но майка ми не прие:

— Ти си чирак. Хляба си изкарваш с това. Кога донесеш грънци на Кортенския събор и моят по-голям син изпечели пари, тогава ще си купим. Голяма работа, че си пренощувал у нас. И моите деца утре могат да изпаднат в беда, да закъсат някъде. Носи много здраве на майка си.

Минаха две години. Един ден през сирната седмица пристигна Радко заедно с булката си. Оженил се наскоро. Той идваше на прошка, както беше обичаят. По тоя начин изразяваше почитта към майка ми. Бяха надонесли подаръци за нея. Риза от памучно платно с кенарени ръкави и дантели на тях, плетени от булката, тъмносинкава престилка със сърмени жици, които пробляскваха на светлината, вълнени чорапи с какви ли не шарки и бяла забрадка от най-хубавите, дето трептят на слънцето.

Двамата целунаха до три пъти ръка на мама, произнасяйки:

— Прощавай, стрино Станке…

— Тогава не бях заспал — рече Радко — и дочух разговора с едно от децата ти. Аз изядох твоя хляб…

Мама, преметнала подаръците на раменете си като на сватба, не знаеше къде да се дене от радост. Радвахме се и ние, децата.

С тези хора станахме по-близки от роднини. А такива роднини мама имаше из целия нашенски край…

Необикновен гост

Една есен тате и чичо Атанас почнаха да си шушнат, да разговарят с дядо по-тихо, макар че той недочуваше. Гледам: и баба взе да стяга снахите да пометат, да почистят, да приготвят къщата за необикновен гостенин. Аз заничах тук и там, ослушвах се, но не можах да разбера нищо. Понякога любопитството ме изгаряше:

— Бабо, кой ще ни дойде на гости?

— То всичко пък не бива да знаят децата.

Баба беше умна, уредна жена и беше на почит не само сред възрастните, но и сред нас, децата. Веднага изведох кобилата ни от обора, метнах се върху костеливия й гръб и я закарах край реката да пасе зеленко, а аз да половя малки рибки. Водата се лъскаше бистра като сълза, но беше студена и щом нагазих до колене, побиха ме тръпки. И рибата не играеше вече така по бързеите, както в горещите летни дни. Хлъцнах веднъж-два пъти и приседнах на брега да се постопля. Ала мисълта за очаквания гост не излизаше от главата ми. Кой ли ще да е, та толкова го крият? Ако беше кум Милош от Добри дол, дето е кръстил десетина деца в нашата къща, щяха веднага да ми кажат. Да е вуйчо ми Тасе от Горно Уйно, нямаше защо да шушукат… Да бъде дядо Божил, бабиният брат, дето може да изяде наведнъж погача хляб и делва с туршия, да изпие панагон ракия, без да се завързва езикът му, дядо щеше да подмигне: „Дойде ли шурата, трябва да съберем на цялата махала яденето и поенето, за да го изхраним и напоим…“

Тате бе казал на майка ми, та измъкна валяната шарена черга, която слагаше върху одъра на дядо само за събора. Защо ли пък Мите Жичката от Бусарците донесе две хубави лити черги?

До вечерта не можах да отгатна кой ще бъде гостът. На другата сутрин от голямата ни стая беше изнесен и разбоят, и печката, както при сватба, да има място за сватбарите. Но от нашето семейство нямаше човек за женитба, макар по-големият ми брат вече да се ергенееше и дядо да го хващаше за перчема:

— Махни това гарваново крило от главата си, да ти прилегне на момче…

Надонесоха столове, пейки от махалата и ги наредиха. Тате ме подръпна настрана:

— Няма да влизате в одаята. Ще потърпите. Един даскал ще ни бъде гостенин.

Това трябваше да чуя преди два-три дни. Макар да не проумявах всичко, доверяването на баща ми като че отведнъж ме направи по-голям. Почнах да се сопвам на другите деца:

— Трайте. Ще имаме важен гост.

Запристигаха мъже от Ущиринци, от Пейчовата махала, от Станойци, от Рамнище, отвсякъде. Повечето бяха избръснати — по страните им личаха драскотини от ненаточените бръсначи. Едни бяха облечени спретнато, други надойдоха с окаляните си панталони и раззинатите цървули, както си отиваха на оран, на жътва или пък по кориите за дърва. По едно време откъм суходолината се зададе чичо Атанас с още един непознат. Той беше към трийсет и пет годишен мъж, облечен в черен костюм, с нагръдник и яркочервена вратовръзка на коравия му бял като сняг якалък. Лицето му беше светло, челото високо, на устните му заиграваше приветлива усмивка при всеки поздрав. Дългата му черна коса се развяваше на едри къдри и това като че го правеше по-внушителен. Сред нашенци се понесе шепот:

— Пристига Зинови Григоров, учител от Босилеградско.

А някой допълни:

— Най-големият комунист в нашия край…

Дядо, както бе захапал луличката и смукаше недозрелия тютюн, току сне окапалата над ушите му барушка шапка и с двете си ръце стисна ръката на госта:

— Добре ни дошел.

По-нататък го дочака баща ми и заедно влязоха в стаята. Сетне затвориха вратата.

Жените бяха хванали насам-натам, а баба остана да се суети около огнището. Тя ни въртеше с пръст да мълчим и да не се врем, дето не ние работа. Аз не виках, не слухтях край вратата, но не можах да се стърпя да не узная какво правят вътре мъжете. Поозърнах се, па се метнах на крушата, току до къщата ни. Тя беше ранозрейка, бяхме я обрали отдавна, та мама приготви няколко низи ошав. Затулих се до един клон тъкмо срещу прозореца и нададох ухо. През пролуките виждах насядалите нашенци. Някои като дядо ми смучеха чибучките на лулите си, други пушеха дебели цигари, увити във вестник или царевична шума. През счупеното стъкло се хлъзгаше синкавият дим. Сякаш бе му тясно вътре, та бързаше да излезе на простор, да се разсее в небесните висини. Ала усетих да бие сърцето ми по-силно, когато зърнах необикновения гост. Той се бе изправил отпред и приказваше. Такива думи като буржоазия, капиталисти, думбази, търтеи, за пръв път чувах.

— Трябва да премахнем кърлежите, които смучат кръвта на народа — долових да казва той. — Но за това е необходима организирана сила, тази сила е комунистическата партия.

Очите на Зинови Григоров излъчваха невиждана светлина, която проникваше в душите на бедните нашенци. Той се позакашля, по лицето му изби руменина, по челото — ситни капчици пот. Чичо Атанас предупреди пушачите да потърпят малко — инак ще се задушат. Отведнъж луличките престанаха да димят, от стритите цигари се понесоха леки сивкави прашинки.

— У нас трябва да стане като в Съветска Русия — продължаваше Зинови Григоров. — Поогледайте се помежду си, попитайте се по колко декара земя имате и с какво я работите. Сигурно и тук идват бирници екзекутори, както другаде по нашите села, за да продават на търг добитъка и покъщнината ви за данъци. Дето се казва, опряла е костурата в кокала. Селската беднота може да се оправи само когато властта се поеме от трудовите хора, от комунистите. Другари, не трябва да стоим със скръстени ръце срещу злото.

Последните му думи не чух, защото се отчупи едно клонче и левият ми крак увисна във въздуха. Дорде се хвана за дънера, цопнах на земята. Заболяха ме коленете, едната ми ръка се ожули в лакътя и засълзя малка ивица кръв. Ала не се уплаших. Неведнъж бях падал от по-висока круша или дъбово дърво, неведнъж ме бе хвърляла Мицка от гърба си, когато я разсърдех. Бях готов отново да се покатеря, но ме спря баба. Тя ме чула, като съм тупнал, и изневиделица ме хвана за рамото:

— Ей, че си немирник и любопитен. Щеше да се претрепеш. Може и за добро да е това, дето сборува гостът. Щом си е зарязал даскалъка и е тръгнал пеш от село на село да приказва такива хубави приказки на хората, не ще да е лош човек…

В това време събранието беше свършило и нашенци започнаха да излизат един подир друг. Аз следях да не изпусна Зинови Григоров. Той се показа на вратата висок, с малко възбледо, уморено лице. Баща ми, дядо го помолиха да остане да хапнат, такъв скъп гост изпуска ли се? Но Зинови Григоров, тупвайки дядо по оръфаното кожухче, рече:

— Благодаря за сърдечната покана. Друг път ще намина да си гостуваме. Трябва да обиколя още две-три села до довечера. Изборите наближават, а ние все още имаме доста работа…

И като се ръкува с дядо, с баща ми, с баба, той тръгна заедно с чичо Атанас по шосето за Сушица. Искаше ми се да съм близо до него, да хвана ръката му, но нямах кураж. Като всяко селско дете бях свитичък, свенлив. Затова пък тръгнахме с децата и вървяхме след двамата чак до Яловарник.

Като се върнах, забелязах в сбръченото, изсъхнало като спечена киселица дядово лице да преливат розови петънца. Присмехулните му, малко вярващи очи бяха добили особен блясък. Издълбоко отвътре в зениците му се прокрадваха весели, надеждни пламъчета. Променени ми се сториха баща ми, баба, променено сякаш беше цялото ни семейство.

Опинци

Не си спомням мама да седне ей така, без да върши нещо, за да си почива. Тръгнеше ли за полето, веднага бодваше хурката на пояс. Останеше ли вкъщи, изваждаше кълбета и заплиташе я чорапи, я пуловер, я позакърпяше някоя дрешка. Вечер ние, децата, си лягахме, а тя се загърбваше към мутафката с брашно. Сутринта, когато ставахме, вече бе напалила огнището и замесваше хляб или притъкмяваше каленото гърне с фасулената чорба. И все беше боса. Тръгнеше боса да полива градината, отиваше боса на жътва, шума да кити. Навличаше скъсани опинци само през зимата, в най-големите студове. Дожаляваше ми да я гледам как щъка по шосето, а от попуканите й пети се цедяха кървави капки.

— Мамо — казах й веднъж, — защо не си направиш и ти нови опинци от кожата на свинчето, което заклахме?

— Нека има за вас — погали ме тя. — Вие ходите на училище, да не се срамувате пред другите деца, пък за мене. Аз съм свикнала.

„Защо не свикваха заможните жени да ходят боси по трънаците и стърнищата?“ — питах се. Дойдеше ли голям празник, минаваха пред нас пременени в казмирени саи, обути коя в обувки, коя в меки, щавени опинци. И им завиждах. „Ех, да мога отнякъде да намеря едни такива опинци за мама, мислех си. Как ли ще изглежда в тях?“ Понякога я сънувах, че се е изпременила. Вместо кърпената памучна сая, бе се пристегнала в чохена, сърмите на ръкавите блестят толкова силно, че ме караха да примижавам. А опинците, опинците… Те са прилепнали на краката й, на подвъртените им върхове се люлее по едно пискюлче като на везаните пантофки. Но щом се събудех, забелязвах попуканите й пети край нощвите и ме заболяваше сърцето.

Едно лято, след като завърших втори клас на прогимназията, реших да стана печалбар. Майка ми не даваше, малък съм бил, но аз бях упорит. Приготви ми тя прясна погача, която сложихме в една торба, и тръгнах за третото село след нашето. Там се разширяваше шосето. Такива работници като мене не приемаха, но се примолихме на кантонера, наш роднина, и той, от немай-къде, се съгласи.

На завоя, близо до високия клен, аз целунах ръка на майка ми, а тя ми кимна:

— Отваряй си очите. Недей да ни посрамиш.

Не беше лека работата. Едвам подигах кирката, а почнех ли да рина с лопатата, заболяваха ме и ръцете, и краката. Но кога ме пращаха да донеса вода, кога някой ми помогнеше, криво-ляво работният ден си отиваше.

Изкарах двайсетина дни и накрая кантонерът ни плати. Не бях виждал толкова пари. Няколко пъти ги броих, за да се уверя, че това е истина. Като си тръгнахме за домовете, минахме през централното село, където беше общината ни. В него имаше уредени бакалници. Продаваха се и най-различни стоки. Всеки искаше да купи нещо за вкъщи. Аз разглеждах това-онова, ала погледът ми шареше, да открие щавени опинци. И ето в крайната бакалница зърнах няколко чифта, закачени на един дирек. Веднага се лепнах за тях. Бакалинът ги развърза:

— Я изуй десния си крак, за да ти премеря.

— Не са за мене — отвърнах, — а за майка ми.

— Тогава по-големички ще й вземеш — каза той. — Малкото не може да се разтяга.

Избрах едни в тютюнев цвят. Мушнах ги в торбата, купих и малко бонбони за братчетата и сестричетата и поех по шосето. Останалите пари трябваха за училищна такса, за учебници.

Когато пристигнах у дома, майка ми ме посрещна както посрещат печалбарите и гурбетчиите по нашия край. Разпитва ме как съм прекарал, къде съм нощувал, много ли е било трудно, платили ли са ни и какво ли не. Аз извадих опинците и й ги подадох:

— Това съм купил за тебе…

Мама се изправи като истукана, не знаейки какво да прави, па сетне притисна опинците до сърцето си и захълца:

— Доживях да получа подарък от чедо. — И като въздъхна издълбоко, запрегръща ме и ме зацелува.

Почерпих с бонбони братчетата и сестричетата. Те ги поемаха и някак ме поглеждаха с по-голямо уважение. Щом мога да изкарвам вече пари, за да купувам на мама опинци и на тях бонбони.

Майка ми в това време бе обиколила махалата, за да се похвали на съседките.

След някой ден, мернех ли се навън, и жените, и мъжете ме сочеха с пръст:

— Сирак е, дете е още, а се сетил на майка си опинци да купи…

Майка ми почина миналата година. До края на живота си не забрави тоя случай. Отидех ли при нея, тя ще ме погали и ще се просълзи:

— Добро дете беше Кунето. Какви опинци ми купи с припечелените пари на косовското шосе.

Чичо ми

Помня го и сега. Висок, намръщен, гледа под око, с широки рамене и червендалесто лице. Живи бяха и баба, и дядо. Вкъщи се събирахме към десетина деца. Денем често се сбивахме помежду си, жените вдигаха олелия. Ала щом се зададеше чичо, всичко утихваше. Потулвахме се кой де свари. Аз се завирах под одъра на дядо или се мушках в ъгъла зад долапа и от някоя дупчица наблюдавах. Едрата фигура на чичо се клатеше из широката стая, той надничаше тук-таме по затънтените кьошета, скърцаше зъби и въртеше глава. В стаята като че нямаше жива душа освен него. Жените в това време хващаха по двора. Струва ти се, че с тоя човек наглава не се излиза. Сковава те с кръвнишкия си поглед и изгубваш самообладание.

Докарахме ли от паша добитъка и дядо го подредеше, всички се събирахме на вечеря. Децата клякаха на колене около една малка трапеза, а възрастните — около голямата. Аз минавах дванайсетте и бях причислен към възрастните. На чичо туй не се харесваше. Да седна близо до него, пази боже! Ще се закова на място, ще се вкочанят ръцете ми и не ще сложа троха в устата си. За да бъда по-спокоен, настанявах се между краката на баща си или сядах на коленете му. Дядо почваше най-напред, след него — баща ми, чичо ми и най-после останалите. Всички ядяха тихо, не пълнеха лъжиците и духаха горещата чорба. Само чичо гребеше по дъното на калената паница с една дълбока лъжица, останала му спомен от войната. Опитвах се и аз да кусам бобено зърно, ала усещах острия поглед на чичо. Той се мръщеше и въртеше заканително глава. След ядене обърсваше лъжицата си и я забождаше в калцуна на левия си крак. Забравеше ли я някой път, ние, децата, се събирахме при нощвите и я разглеждахме най-подробно. Тя бе жълтеникава, с някакъв надпис на дръжката, който не разбирахме. Опитвахме наред всички да я пъхнем в устата си, ала не ни се удаваше. За нея се искаше уста, двойно по-широка от нашите. Ех, да знаеше той, че сме пипали лъжицата му! При тая мисъл изтръпвах, краката ми потреперваха, езикът ми се свиваше.

Ние, децата, ядяхме повече сух хляб и често пиехме вода. Имахме една голяма стомна и едно бардуче. Веднъж двамата с братовчеда ми, чичовото дете, се впуснахме към бардучето, ала той ме превари. Аз се подърпах, па надигнах голямата стомна. Не щеш ли, влезе чичо. Докато я оставя, водата залитна в гърлото ми и един силен плесник прилепи устните ми до дръжката. Чичо така силно ме удари, че зъбите ми се разклатиха, от носа ми рукна кръв.

— Гад недна — рече той, — още веднъж видя ли те на стомната, ще те усмъртя!

Зеленикави кръгове заиграха пред очите ми, сълзи, едри като гроздови зърна, се търкулнаха по бузите ми. Но само хълцах и подсмърчах. Не смеех да плача. Пък и баща ми, слаботелесен, добряк, хич и не се разправяше. Потупваше ме и ме утешаваше:

— Нищо, нищо. Ще ти мине.

Най-често чичо ни биеше през зимата. Знаех го какъв си е, та се вардех, обикалях надалеч и гледах как на воля се спускаха децата по замръзналата вадичка, що минаваше близо до нашата къща. При тая гледка краката ми премръзваха и несъзнателно се отместяха. Ха да излетя, ала нещо ме запираше. Запираха ме намръщеното лице и кръвнишкият поглед на чичо ми. Но всичко има край. Един ден не можах да се сдържа. Съседските деца ми се подиграваха:

— Не можеш на един крак!

— Де да видим ще откараш ли до края — дразнеха ме те.

И аз, без да мисля повече, най-сетне се реших. Изсилих се и се понесох като вихрушка. Никога не съм изпитвал такова удоволствие от пързалката, като тоя ден. Струваше ми се, че не се пързалям, а хвърча. Хвърча без криле.

— Браво, браво! Гледай го Кунето, като вихър се носи! — заобаждаха се децата и запляскаха ръце.

Опиянен от първия си успех, аз с по-голяма сила излетях втори път. Ала още не стигнал края на пързалката, и едно дете викна:

— Чичо ти!

Пообърнах се, зърнах го, че пристъпва като хищник към плячката си, изгубих равновесие, заклатих се и паднах на леда. Здрав, звучен детски смях огласи замръзналата долина.

— Те колко му е силата.

Току-що загребах с нокти по гладкия като стъкло лед, за да се изправя, и усетих над себе си мечешкия дъх на чичо:

— Хванах ли те! Цървули правиш, а? Ще те наглася аз — притисна ме той, но не ме удари.

Колкото беше студено, толкова повече се разтреперих от страх. Нищо не продумах, а извърнах очи надолу. Чичо държеше с едната си ръка краката ми, с другата късаше вървите на цървулите ми и ме събуваше. Отначало помислих, че е шега, ала като разви партенките ми, почувствувах остра хладина. Чичо ме остави на леда съвсем бос, сгъна цървулите и партенките и си отиде. Опитах се да стана, краката ми залепнаха за леда.

— Хи, хи, бос е — засмяха се пак другарчетата ми.

Ядосах се аз, затичах като луд и се спуснах да се пързалям. Но краката ми посиняха, по тялото ми пробягнаха тръпки, като че някой ме бодеше с игли. Безславно побягнах към дома. Как са ме свестявали, не помня. После майка ми казваше, че цял месец съм бълнувал: „Бягайте чичо иде!“

Завърших трети клас на село и трябваше да продължа в града. Чичо, дума да не става, не беше съгласен.

— Ще го пратиш — казваше той на баща ми — с нас да печели пари. Вие сте повече на яденето. Колкото пари внасям аз вкъщи, толкова ще внасяш и ти, толкова и синът ти. Какъв ти град.

Баща ми като всеки добър човек не искаше да има крамоли и аа… се съгласи. Но ние с мама бяхме непримирими.

— Щом му върви на детето — казваше тя, — няма да го оставим насред път. Па и да се разделим, та какво от туй. Няма век да векуваме все заедно.

През лятото се разделихме. Дядо ме обичаше от малък. Аз често вземах от татевата табакера и му давах тютюн. Той не можеше да търпи чичо и дойде при нас. Ние влязохме в плевнята, която измазахме, чичо остана в старата къща.

Почнах горчивата наука. Гризях коричките на коравия хляб, който донасях всяка неделя от дома, устните ми пареха от лютивата туршия, но не отсъствувах нито един ден. На втората година баща ми, както си беше слабичък, се разболя. Нямаше отде да вземем пари за таксата и книгите. Дядо беше решил да продаде нивата на Голям Водич, но тате не му позволи.

— Продадеш ли я, туй значи война да водим с брата. По-добре нека Кунето го помоли да иде с него на работа през лятото.

Чувствувах се повъзмъжал, та не се боях вече от чичо. Намерих го на хармана. Дялаше колове за ограда. Поздравих го с „добър ден“, той извърна глава и някак ме посрещна по-любезно:

— Не може ли с вас да дойда — попитах го аз, — ще работя, колкото сили имам.

Той ме погледна, захвърли секирата, позасука мустак и една тънка усмивчица заигра на устните му. За пръв път го виждах да се смее.

— Хм — рече, — да работиш с нас искаш, а?

Позамисли се, па продължи:

— Няма работа. Пък и ти с тия меки ръце за такава работа ли си?

Разбрах. Чичо се страхуваше, че не ще мога да работя. Мислеше, че щом съм стоял една година в града, навикнал съм на мързел. По лицето му прочетох и старата вражда. Не можеше да ни прости, че дядо е с нас. Аз го оставих и си тръгнах. Не го помолих вече за работа. Отказът му обаче не ме отчая. Подирих други майстори и не спрях насред път.

Занаят

Сутрин, щом отворех очи, виждах баща си, лепнал цигара на долната си устна, да разкроява беневреци. Висок, слаб, с черни засукани мустаци, той смучеше цигарата, кашляше и подвикваше:

— Хайде, Куне, успал си се. Хайде, сега ще викнат децата.

Аз рипвах от постелята, обувах изсушените край печката цървули, умивах се, отчупвах парче ръжен хляб, посипвах го с кълцан пипер и закусвах. Майка ми, закърпила цървулите и клекнала до огнището, преде кълчища…

— Тръгвай! — викаха отвън другарите ми.

Мушвах в пазвата недояденото парче и хуквах през вратата. Още не прекрачил прага, дочувах думите на баща ми:

— На връщане не се заплесвай по леда! Работа те чака! Ще помагаш.

Върнех ли се от училище, сварвах го скръстил крака по турски на постелята, обтегнал с въдица домашен шаяк, да везе с копринен конец малки фигурки, прилични на човечета.

— Пак си закъснял — потропваше с напръстника си. — Огрей се.

Хапвах надве-натри, после грабвах някое вехто джубе и го разпарях.

В празнични дни нарамвахме торби, напълнени с ушити дрехи, и отивахме по селата да ги разнесем. Влизахме в дворовете, кучетата ни залайваха и се събираха махленските деца.

— Терзията, терзията! — шушнеха те.

Хората ни посрещаха като гости. Слагаха ни ядене, баща ми сръбваше по някоя чаша сливовица, правехме сметка и си тръгвахме. На един тефтер той записваше вересиите.

— Да не ти е чирак? — питаха селяните, като ме гледаха.

— Не, син ми е — казваше баща ми. — Водя го да види как се изкарва коматчето. Ученик е, хем от първите, но го практикувам и в занаята. Поп попува, що има една дума, ама и преорава.

— Видите ли — обръщаха се старите към децата и внуците си. — И учи момчето, и занаята държи. Вие само овцете пасете, пък и тях не докарвате всички.

Като завърших трети клас, казах на тате:

— Знаеш ли какво ми рече учителят по аритметика?

— Какво?

— „Ей го, казва, туй момче, какъв инженер може да стане от него. Задачите ги решава наизуст. Ама де ги парите… Най-много да стигне до селски даскал, да завъди една кравичка и това си е.“

— Хм — отвърна татко. — А не е ли по-добре да притегнеш занаята. Застарея ли, ще отслабнат очите ми, а ти ще продължиш. Ще задържиш мющериите…

Аз посвих вежди, понамръщих се, ала нямаше накъде. Чакахме да мине вторникът, че бил лош ден, и в сряда рано-рано получих истинско кръщение в терзилъка.

— Седни — рече тате. — Подгъни си коленете. Ха така.

Сетне надяна един напръстник на средния ми пръст, пъхна му отвътре късче шаяк, да затяга, сви пръста ми и го превърза.

— Така ще го пазиш и нощес, да ти свикне пръстът.

Аз вдянах кълчищен конец, наплюнчих го и засуках. След туй взех две парченца шаяк, допрях ивицата им и забодох иглата.

— Закачи ги с въдицата, обтегни ги. Така по върви.

Изпълнявах всички поръчки на баща си.

Пръстите ми се потяха, иглата се намокряше, натисках я с напръстника и тя едвам скърцаше.

— Я виж, я виж как му свирят конците — казваше тате на мама. — Ще го бъде.

Мама подръпваше забрадката си, заплюваше ме със ситни плюнчици, да не ми са уроки, и хващаше двора.

Потях се, пъшках, а иглата скърцаше все повече и повече. Татко свиваше цигара след цигара, превиваше се одве и тананикаше обичната си песен:

Шие, та ракия пие,

а кърпи, та се храни…

— Я да видя как го караш — поглеждаше ме той и аз му поднасях зашитите парченца.

— Крий конците, конците! — въртеше глава тате и от догорялата цигара мустаците му цвърчаха.

— Ще стане от тебе майстор — хвалеше ме друг път, за да работя по-усърдно.

Занаятът ми се стори доста лесен. Мина не мина месец, аз вече поръбвах полите, зашивах гайтани, дори и цяла антерия ушивах. Ала нещо отвътре ме подбутваше да скоча и да избягам. Бях пъргав, искаше ми се да тичам, да лудувам.

Понякога баща ми лягаше на обед да подремне, аз полекичка оставях захванатата дреха и тихо, на пръсти се измъквах от шивачницата. Грабвах сноп пръчки и се смъквах в дола под къщи. Сядах до един вир, събличах ризата си, окъпвах се и почвах да плета кошница. Заседнеше ли слънцето зад Хайдушкия камък, кошницата бе готова. Показвах я на мама и й се молех да умилостиви тате да не ме бие. Тя, зарадвана, че съм й оплел кошница за сливи, ме прегръщаше и издалече ме оправдаваше:

— Погледни го каква кошница е направил. Като че с ръка не е пипана. Па и младо е, къде ти може в тая жега да стои сковано на едно място.

Прокашляше ли се баща ми, разбирах, че ще заговори.

— Затуй ли се крие… Захвърлил антерията, а за в неделя я искат. Я нека влезе!

Влизах с наведена глава. Не смеех да го погледна в очите.

— Така занаят не се учи. Като бях на твоите години, и аз исках да бягам, но майсторът ме следеше. Щом излизаше, заключваше вратата…

Откъснех ли се от иглата, плетях кошници, които мама подаряваше на съседките, или издълбавах гусли. Баща ми видя, че към терзилъка не ми тегли сърце, и един ден ме попита:

— Е, какво мислиш? На твоите години не научи ли човек занаята, вятър е после. Ще мъкнеш теслата и бичкията като чичо си.

Аз дълго мигах с клепки, мълчах, па току изтървах:

— Искам да уча.

— А, а, даскал значи искаш да ставаш. Не е лошо. Но парата, парата я няма. С игла я изкарвам.

Наесен най-сетне заминах за града. Баща ми пращаше от време на време пари и ми пишеше:

„Занаятът от година на година все по не върви.“

През ваканцията му помагах, ала работата намаляваше. Пък и хората не плащаха. Вземаха си дрехите на вересия. А тук-там и в наше село се мяркаха вече работници с готови шаячни дрехи.

— Тия… — казваше баща ми — фабричните дрехи… ще ни разсипят.

Завърших гимназия и след няколко години си отидох у дома на почивка. Баща ми бе починал. Майка ми, с побелели коси, състарена и прегърбена, ме погали.

Аз се взрях в лицето й, стиснах жилестата й ръка и я целунах. Две топли сълзи покапаха на ръката ми.

Куче

За да мируваме, дядо все ни обещаваше, че наскоро щял да донесе малко кученце. Ние с нетърпение очаквахме да го видим у дома.

— Не бързайте — казваше той, — нека бозае от майка си повечко. Да заякне, па тогава.

Най-сетне един ден го донесе. Що радост беше. Ние, децата, го наобиколихме и кое го пипне по меката козина, кое го хване за ушенце — всяко искаше да се допре до него. А то гледаше смирено с тъмните си очи, ближеше муцунката си, квикнеше, като го притиснеше по-силно някое от нас. Беше шарено, на бели и черни петна, с клепнали уши. Дядо казваше, че след някой ден трябвало да му се подрежат малко ушите, за да са вирнати и да чувало по-добре.

— Няма да го правим ловджийско, нам ни трябва пазач на къщата.

И се заехме да го гледаме, да го храним. Направихме му колибка, постлахме вътре сламица, за да му е топличко. Аз му давах кога хлебец, кога някое кокалче от свинско месо. Шаро — така го кръстихме — растеше, наголемяваше.

Познавахме и гласа му. Нашият Шаро и сам ни улесняваше. Ако лае бавно, на пресекулки, разбирахме, че към Бусарските колиби се тътрузи волска кола. Ако беше припряно, тогава сигурно минаваше някой пътник от далечно село. А бафка ли и драще с нокти, досещахме се, че е надушило Ванко Манастирски, горския. Беше писнало цяло село от него, та дори и кучетата го посрещаха стръвно. Прискимтеше ли пък радостно — това беше знак, че се прибират от полето дядо и баща ми.

Свикнахме с кучето като с неразделен член на семейството ни. Бях уверен, че каквото и да се случи — я лисица да наобиколи курника, я вълк да се домъкне от планината — Шаро ще се притече на помощ.

Малко имот имахме, пък кога суша опече, кога градушка удари — жито събирахме само за по някой месец. Затова дядо все ни подканяше да притягаме каишите, че пролетта е далече. Дорде покара копривата. А щом за нас няма достатъчно хляб, няма да има трици за добитъка, няма и за Шаро храна. За да се залисваме, ние, децата, цял ден се ровехме по пясъка на суходолината, правехме си къщички, зидахме зид с по-дребни камъни и какво ли не. Премалявах от глад, но после свикнах и като че забравях за яденето. Край нас често се навърташе и Шаро. Той беше изтънял като камшик, коремът му бе залепнал за гърба, както бяха залепнали и нашите. Опашката му бе станала парцалива. Дядо казваше, че това е от слабост.

— Виждали сте охранен кон или юница как са зализали косъма? А щом е гладясало едно добиче, и влакното му не е като света. Няма сила да отхвърли дрипите от себе си.

Приклекне Шаро, оплези език и ни гледа право в очите. Щом замахнеш към него, той сигурно си помисля, че ще му дадеш някоя коричка, и начаса подскача. Нали детинска ни работа, някои го подлъгваха. Подхвърли моят братовчед камъче, Шаро мигновено позинва. Чувах как хряскаше понякога в зъбите му. И се ядосвах. Бива ли да се подиграва с гладно куче. Добре ли ще бъде и нас да подлъже някой с нещо, което не се яде.

Повъртахме ние малко овчици и две-три кози. От тях нашите издояваха млекце. Но го ядяхме бито. Като че небито мляко беше вредно за здравето ни. Не го ли избият жените, няма с какво да подправим чорбата от киселец, зелника да подмажем. Но най-важното беше да посъберем масълце, за да си купим някоя и друга потреба. Дядо ни успокояваше, че дойде ли Богородица, когато беше нашенският събор, ще продаде маслото и ще ни купи непременно свирки и опинци. Е, щом е така, бяхме готови да постим цяло лято, само и само да съм с нови опинци и да надуя свирката. Да се разнесе гласът й в долината, да проечи чак отсреща към Рамна шума.

Радвах се, като виждах, че делвата вече се напълва. Ще домъкне дядо щавените опинци… Такива едни мекички, не се втвърдяват и не убиват, както тия, дето носех от кожата на умрелия ни кон.

Но една сутрин дядо беше така ядосан, че по-добре не му излизай насреща, не го закачай за нищо. Сбръчканото му лице беше позеленяло. От очите му изскачаха мълнии. Току влиза, излиза и дири секирата.

— Ще го науча аз него, масларят му с маслар… Гад недна…

И като набара секирата зад вратата, полетя навън. Майка ми, баба, стринките — всички жени вдигнаха рамене, караха се и се обвиняваха една друга, че трябвало да се покрие капакът на делвата с голям камък, или пък да се турне в мазето зад каците.

По едно време дочух тъп удар, нещо квикна, сетне захърка и занемя. Какво става? — недоумявах и изскочих. Тъкмо до вратата на кошарата дядо бе застигнал Шаро, бе го млатнал така силно с тъпото на брадвата, че кучето бе се изтегнало по гръб, гледаше с изцъклени очи и не помръдваше. Аз писнах и заудрях ръцете си една в друга, насъбраха се и другите деца. Чак сега ни стана ясно какво се е случило. Шаро бе излапал маслото в делвата. Муцуната му цялата лъщеше. Дядо се суетеше потъмнял. Изглежда нещо отвътре го мъчеше. Как няма да го мъчи? Бяха ни сполетели едновременно две беди. Няма да носим нови опинци, няма да надувам свирка, а и останахме без куче, без пазач.

С треперещи ръце дядо прихвана за един крак Шаро и го помъкна надолу, към ливадите. Ние искахме да го последваме, но той се обърна и така смръщено ни изгледа, че се разбягахме кое накъде види. Не мина дълго време и той се върна.

— Реката го отнесе — рече дядо. — Да не ни се мярка вече пред очите.

Макар и мъчно да ни беше, примирихме се. Пък и малко ли бе това, да не вкусиш блажинка близо половин година за тоя, що духа. Пак трябва да подкърпваме старите опинци. Притихнаха и жените. Вечерта на трапезата никой нищо не спомена за кучето. Легнахме си и на сутринта станахме доста рано. Та можеше ли да се успиш при тая силна кашлица на дядо? И какво да видим? На чардачето, близо до външната врата на къщата ни, се бе свил на кравай нашият Шаро. Лежеше, помръдваше с уши и поглеждаше срамежливо. Извървяхме се всички — от дядо до най-малкото ми братче — да го поздравим с добре дошел. Като че у нас бе пристигнал най-скъп гостенин. Лицата и на жените, и на дядо, и тате, но особено на нас, децата, се увеселиха. Зазвъня отново човешка реч, запрегръщахме се и се зацелувахме…

— Вече сме квит. Пакостникът Шаро умря, сега имаме ново куче. Но да си отваряш очите. Да не направиш като оня неблагодарник, дето остави внучетата ми да ходят боси по камънаците.

Кучето скимтеше виновно. Същевременно от погледа му струеше и разкаяние, и обещание, че когато гладуват стопаните му, ще гладува и то, но ще им служи вярно.

— Донесете му попарка — рече дядо. — На болен човек и на болно куче трябва да се дава по-лека храна.

Ние, децата, стоплихме малко вода, посъбрахме корички и ги надробихме в паничка. Като поднесох на Шаро попарата, той ту близнеше от нея, ту изсумтеше гальовно и с опашката си докосваше ръката ми.

Понагълта се, приповдигна се и полегна на сянка под крушата ни. Още същата вечер чухме познатия му глас. Лаеше припряно и разбрахме, че минава другоселец.

Оттогава до края на живота си Шаро беше примерно куче. Никога не направи пакост вкъщи. Ние му бяхме благодарни за усърдието — пиле не прехвръкваше в двора ни, без да го усети. А когато почина, поплакахме си всички у дома и го погребахме, както подобава.

Моята учителка

Бях в трето отделение, когато ни дойде нова учителка. Тя беше тънка, висока девойка, с меки руси къдри и дълбоки сини очи. Още от първия час като че ни покори с погледа си. Струваше ми се, че нейният поглед може да проникне чак в сърцето ти. Да познае учил ли си уроците, помагал ли си през свободното време на родителите си. С една дума, така те предразполагаше, че дори и да има помисъл в тебе за някаква лъжа, веднага изчезва от главата ти. Гледах я как се движеше плавно в широката стая, как виеше ръцете си и ту се усмихваше, ту сенки преминаваха по гладкото й възрозово лице. Думите й ни пренасяха в далечни и непознати страни. А прочетеше ли някое стихотворение, то звучеше така хубаво от нейните устни, че веднага се заемаш да го наизустиш. Запееше ли пък, иска ти се да не свърши песента. Такъв мек и приятен глас не бях чувал дотогава.

Толкова обикнах новата ни учителка, че изпитвах и срам, и стеснение само една дума да не знаех от урока си. Като че всички ученици станаха някак по смирени, по-послушни и добри, откак дойде тя. Отидех ли си у дома, все разправях на нашите за учителката. „Това не харесва нашата учителка“ — казвах на майка си. Или пък: „Учителката ни заръча да направим еди-какво си.“ Майка ми казваше:

— Тая учителка май ти е взела сърцето, Куне. Така и трябва. Слушай я, тя е по-учена от нас, повече знае от всички ни.

И като започвах да декламирам някое стихотворение, както ни учеше учителката, мама прекривяше глава, зяпнала ме, обърнала се на слух и зрение.

Аз се стараех все повече и повече, за да не се появи нито една бръчица по гладкото лице на моята учителка, когато ме вдигнеше на урок. Забележех ли най-лека сенчица по челото й, сърцето ми потръпваше от вълнение. Сигурно учителката не бе доволна, мислех си, от моето разказване или пък някой я е обидил с нещо. Но щом на страните й се показваха двете ямички, а на устните и цъфнеше усмивка, по-щастлив от мене едва ли имаше. Учителката кимваше леко, протягаше бялата си ръка и ме погалваше:

— Браво, Куне.

Като седнех на чина си, все още усещах нежната ръка по страната си. На сърцето ми ставаше хубаво и приятно.

Всичко ми вървеше. В клас можех да повторя урока така, както беше ни го разказвала учителката. Можех да посоча на картата всяко село, означено там, да реша наум най-трудната задача. Но все още не бях сръчен в рисуването. Рисувах, дращех с върха на молива по блокчето, потях се. Не можех да издокарам рисунката, както я издокарваше учителката ни с тебешира на таблата. У дома нашарвах с въглен и стените, и вратите — навсякъде, където намерех по-чисто и гладко. Все се упражнявах да рисувам. Като влезеше майка ми, хващаше се за главата.

— Какви са тия върколаци по вратата, бре Куне. Срамота е да ни дойде някой гост и да види тия завъркулки. Къде се е видяло и чуло така да дращят децата по вратите и по стените!

Ето ти беда! Не бях и помислил за това. За мене беше важното да се науча да рисувам, както умееше да рисува учителката ни. За друго и не мислех. Но не исках да огорчавам и майка си. Тутакси се заемах да изтрия с мокър парцал чернилката по вратата.

Учителката ни като че забеляза упоритостта ми. Тя взе да харесва някои мои рисунки, но понякога прехапваше устни. Разбирах, че не бе доволна. Това ме огорчаваше. Кършех ръце и се упреквах, че все още съм непохватен в рисуването.

Веднъж учителката ни донесе препариран щърк, който трябваше да нарисуваме. Сложи го на масата и почна да ни обяснява каква е формата на тялото му, извивката на шията, дължината на клюна и краката. Сетне сочеше с показалеца и средния си пръст откъде пада светлината, коя е сенчестата страна. В това време влезе в клас Сотир дядов Божилов. Той беше към двайсетинагодишен младеж — висок, як, здравеняк. Бе завършил четвърти клас на гимназията, но поради липса на средства беше напуснал училище. И във външността, и в държанието, и в приказките му личеше, че той беше с по-голямо образование от другите младежи в моето родно село по това време. Изглежда все още му бе мъчно за училището, та често ни посещаваше. Ние бяхме роднини с дядови Божилови и Сотир ме знаеше. Понякога, като дойдеше у нас, караше ме да му прочета нещо. Поправяше ме, ако се запънех някъде.

Учителката завърши обясненията и започнахме да рисуваме. Тя обикаляше чиновете, преглеждаше рисунките на децата. И Сотир се поинтересува да види рисунките ни. Той се наклони към мене.

— Дай молива — прошепна тихичко. — Ей така ще нагласиш извивката на шията. Направил си я много изкривена — и драсна една извивка на блокчето.

Без да съобразя как ще прозвучат думите ми в ушите на учителката, току извиках:

— Сотире, дай ми молива. Аз сам ще си рисувам.

Сотир се отстрани. По едно време усетих лек допир на къдри. Сетне меката и хубава ръка на учителката се докосна до моята.

— Я ме погледни — рече тя. — Така ли се обръща един ученик към по-възрастен човек? Сотир да не ти е връстник?

Аз изтръпнах. Като че се залюля пред очите ми цялата стая.

— Не можеш ли да му кажеш бате Сотире или чичо? — долових като насън укорите на учителката.

Сетне дочух как отекнаха токчетата й, когато тя се отдалечи. Струваше ми се, че всички деца ми се подиграват. Искаше ми се да избягам, да потъна някъде, за да не срещна укорния поглед на учителката.

Отидох си у дома и не спах цяла нощ. Срам ме беше да кажа на мама за случката. Срамувах се дори да отида на училище. Ала някакъв вътрешен глас като че ми казваше: „Учителката е толкова добра. Извини й се, тя ще ти прости.“ Седнах на чина и дълго мислих как да постъпя. Най-сетне станах и с насълзени очи промълвих:

— Вчера сгреших. Простете ми. Няма да се случи вече такова нещо.

След малко срещнах засмените очи на учителката, усетих бялата й ръка на бузата си. Прозвъня топлият й глас:

— Това е добре. Успокой се и си гледай уроците.

Искаше ми се да целуна тая нежна ръка. Отведнъж в стаята като че нахлу слънцето, макар денят да беше мрачен и дъждовен.

За празника

Бях ученик във втори клас на Треклянската прогимназия. За празника на Кирил и Методий щях да декламирам едно стихотворение. Заучаването на стихотворението почна още по пътя на връщане от Трекляно за моето родно село. Тогава така учех и уроците си. Някои деца се боричкаха, замеряха излегналите се край оградите махленски кучета, измисляха прякори на другарите си и какво ли не. Аз изваждах учебника, четях на глас, сетне дигах глава и преразказвах прочетеното. Понякога в залисията си току политах напред и обирах прахоляка по шосето, спънат от някой мой съученик.

Така направих и със стихотворението за Кирил и Методий. Прочета един куплет, опитам се да го наизустя, прочета втория, третия, дорде стигна у дома. Преди това няколко пъти бях приплаквал на баща си за нови дрехи. Той беше шивач, сам щеше да ги ушие, но отде да намери шаяк? Имахме седем-осем овце, а вкъщи бяхме десетина души. За кого по-напред? Дали мама да изтъче някоя черга или пък да остави прежда за чеиза на сестра ми, която вече се момееше. Но сега бе дошъл моят ред.

Когато влязох в стаята, баща ми привършваше сетрето и панталоните.

— Хайде полегни да си починеш — рече той. — Сутринта си станал от петляно време. Утре за празника трябва да си бодър.

Макар да нямах навик да спя през деня, трябваше да изпълня поръката на тате. Нашите искаха хем да ме зарадват с нови дрехи, хем да събера сили за празника.

Полегнах на одърчето. Шепнех си стихотворението, тате се пообръщаше, лепнал цигара на долната си устна и се усмихваше под мустак. Очите ми се премрежваха, едва дочувах свистенето на кълчищните конци и хрущенето на ножиците. Заспал съм. По едно време татевият глас ме сепна:

— Куне, Куне, ставай де!

Едва се разсъних, потрих очите си, отметнах кълчищната черга и погледнах към прозореца. Оттам се процеждаше мека слънчева светлина. Веднага се разплаках. Плаках, тръшках се, баща ми се суетеше и отпървом не можа да разбере в какво се състои работата.

— Защо не сте ме събудили — задавях се, — децата са вече в Трекляно, празнуват Кирил и Методий, а аз още спя. А стихотворението? Какво ще правя утре, как ще ме гледат учителите? Никога досега не съм ги излъгал, та на Кирил и Методий ли?

Бях помислил, че нощта е минала, празникът е дошъл, а нашите не са ме събудили да отида на училище. Тате се наведе над мене, подръпна ме, изправи ме на крака и кротко каза:

— Не се тревожи. Та нощта не е минала. Не е дошъл празникът. Хубаво, че сега се наспа, утре ще превариш всички ученици. Може и да осъмнеш в Трекляно. А и дрехите са вече готови.

При тия думи аз го погледнах в очите, отскубнах се от ръцете му, отворих вратата и отскочих навън да видя кое време е. Въздъхнах с облекчение чак на чардачето. Слънцето, приклекнало над Хайдушки камък, клонеше на заник. По овощните дръвчета край пътя прелитаха птички, прожужа край мене закъсняла пчела, която се стрелна към кошера на съседите. Върнах се в стаята.

— Е, разбра ли, че е така — подсука баща ми мустака си и откачи новите ми дрехи. Аз се позасрамих, сведох глава, но се поокопитих и надянах сетрето. Обух и панталоните. Тате ги бе ушил по мярка. Целунах му ръка. Той завъртя глава.

— Ха сега да чуем стихотворението. Утре не мога да дойда на тържеството. Ще ходя в Сушица да нося дрехи на хората. Трябва да взема някой лев, че нямаме прашинка брашно.

Баща ми искаше да чуе стихотворението — все едно че участвува заедно с мене в отпразнуването деня на Кирил и Методий. Пристегнах новите си дрехи, прокашлях се, да проверя гласа си, изправих се пред масата, на която тате разкрояваше шаяците, и задекламирах:

Земята як рода ни бе родила,

но беше нощ във нашите души.

Като завърших декламацията, настана кратка тишина. Една муха бръмчеше на прозореца, блъскаше се да излети навън. Баща ми смукна дълбоко от цигарата си и пребърса зажълтелите си мустаци.

— Прост човек съм, сине. Даскалите повече знаят от нас. Научил си стихотворението дума по дума. Но не бързай. Това не е кречеталка на воденица, та да кара без прекъсване все на един глас. Кажи си го по човешки.

Нещо като че ме жегна под лъжичката. Без да се бавя повече, грабнах листчето с преписаното на ръка стихотворение, та навън. Вече долините се бяха засенчили, само по баирчинките бляскаха слънчеви петна. Отидох към гумното и почнах ту да чета, ту да декламирам, както поръча баща ми.

През нощта уж легнах да спя, ала сън не ме хващаше. Боя се да не закъснея. Пропяха първи петли, пропяха втори, а бях вече на крак.

— Де, не бързай толкова — поодърпа ме мама. — Няма да събуждаш учителите. Къде си литнал толкова рано?

Тъпчех на място, надникнах на прозорчето. Звездите все още потрепкваха на синьото небе. Но ето лавнаха кучета по махалите, затрополяха волски коли, дочух и детски гласове. Съучениците ми бяха наставали като мене и се викаха един друг да тръгват на училище. Тръгнах и аз. На кръстопътя се застигнахме.

Каква приятна майска утрин! Небето е поизбеляло, звездите са угаснали, от изток като че наднича светла детска главичка. От ошумените дръвчета, по които лъщят сребърни капчици роса, от избуялата до колене трева по ливадите, от зеленчуковите градини, от реката, извила се като дълга синкава лента край върбалаците, вее свежест и прохлада. Сякаш денят на Кирил и Методий е избран нарочно през най-хубавото време на годината. Дъхти на полски билки и здравец, на гороцвет и червени божури. Кукне кукувица, пупне папуняк, зацвъртят скорци. Отведнъж забравяш и сиромашията, и несгодите, и петкилометровия път, който изминавахме на отиване и връщане. В душата ти става светло, сърцето ти бие радостно, иска ти се да хвърчиш, да пееш, както прелетните певци.

Ето го изплува и слънцето цяло-целеничко над добридолските височини. Отведнъж дръвчетата, ливадите, долчинките и баирите като че се запалиха, сетне станаха нежнозелени.

Стигнахме в двора на училището. А там цяла гора от забодени букови клони. Като че бяха нощес изникнали и пораснали. Пред входната врата портретът на Кирил и Методий, обкичен с венец от най-хубави цветя, те примамва да прочетеш на полуразгънатия лист азбуката. Венци висят по всички учебни стаи.

Постепенно дворът се изпълни с ученици. Всички пременени, чисти. По едно време чухме свирката на гимнастика.

— Строй се-е! — вика той.

Като се наредихме, започнаха песните и декламациите. Дойде ред и на моето стихотворение. Сърцето ми биеше до пръсване от вълнение. Та толкова очи ме следят. Изкачих се с прималели крака на площадката, пообърнах се наоколо и се загледах в една точка. Някаква птичка бе кацнала в близката топола. Макар тя да хвръкна след малко, не отклоних погледа си оттам. Как съм декламирал, не помня. Струваше ми се, че съм извън пространството и времето, не виждах нито хората, нито дори чувах гласа си от стеснение. Едва когато свърших и долових ръкопляскане, дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите ми. Чак тогава усетих, че съм стъпил на площадката, забелязах учениците и учителите. Слязох при тях, класният ме пощипна по бузата и рече:

— Добре мина.

След това се покачи учителят ни по български език. Той произнесе слово за Кирил и Методий. С какво вдъхновение говори той за двамата братя, за нашата писменост, за славянската култура, за значението на хубавата книга.

— Хубавата книга дава криле на човека, събаря тронове… — звучеше ясният му и отсечен глас.

Чувство на гордост изпълни сърцата ни. Започна след това манифестацията из улиците. „Върви, народе възродени“ кънтеше и огласяше цялото село.

Успешното казване на стихотворението, новите дрехи, които бях облякъл за пръв път, слънчевият майски ден, словото на учителя — всичко това ме караше да стъпвам бодро, както стъпваха бодро моите другари, а образите на Кирил и Методий и великото им дело залегнаха здраво в съзнанието ми…

Хубавата книга

Като свършеха домакинската работа, жените хващаха по къра заедно с дядо и чичовците ми. Баба оставаше у дома — да храни кокошките, да свари фасулена чорба за вечеря и да наглежда нас, децата. Тя нагласяваше каленото гърне в огнището, присядаше на трикрако столче и вретенцето зафъркваше в жилестите й ръце. Макар и доста грохнала вече, баба не стоеше нито минутка без работа. И за всяко нещо можеше да ти разкаже приказка: доядат ли ти се круши каргии, а дръвчетата още не са цъфнали — баба ще ти подхване такава приказка, че ще ти мине гладът. Заболи ли те корем, тя пак заразказва приказка. Слушаш, слушаш и забравяш болката.

Станах ученик и реших да се отплатя на баба за хубавите й приказки. Тя беше неграмотна, както повечето старци по онова време. Не познаваше нито една буква, камо ли книга или вестник да прочете. Веднъж й казах:

— Бабке, искаш ли да ти прочета нещо?

— Прочети, баби, прочети — рече тя.

Аз прелистих читанката и прочетох едно разказче. Баба, както държеше вретеното, току го тупна на пода, прегърна ме и ме погали по остриганата глава.

— Сине-е, сине, сляпа съм аз. А виж каква приказка имало в читанката.

На всяко четиво баба казваше, че било приказка. Аз й четях почти всеки ден по нещо. Тя ми мушваше в джеба я сушени сливи, я половинка бучка захарче.

— Щом се учиш — казваше баба — и можеш така да четеш, заслужаваш да те почерпя, да си засладиш.

Един ден ми попадна в ръцете част от изпокъсана и омачкана книга. Липсваха цели страници, може би повече от половината. Нямаше корици — не знаех автора. Но на една страница под текста с дребни букви пишеше: „Под игото“. Прочетох книгата на един дъх.

На другия ден се върнах от училище и пак приседнахме с баба край огнището. Зачетох й „Под игото“. Баба, притаила дъх, слушаше с такова внимание, както ние, децата, слушахме нейните приказки.

— Тя е по-дълга история — вдигнах глава по едно време. — Да я продължим утре.

— Утре ли? — погледна ме учудено баба. — Как утре? Такова нещо може ли да се чака утре? Чети, не спирай.

И аз четох, четох, дорде гърлото ми пресъхна и гласът ми прегракна. Като свърших и й казах, че липсват много страници и не можем да узнаем края, баба така се затюхка, така закърши пръсти, като че кой знае какво бе станало.

— Да му изсъхнат ръцете на тоя, дето е скъсал книгата — рече тя. — Такова нещо къса ли се бре, сине. Всеки българин — и грамотен, и неук — трябва да знае какво се разказва в тая книга. Виж какъв ум, какво сърце е имал тоя човек, дето я е написал. Е-е-е, каква мъка, мъка и неволя тегли народът под турското иго. Малка бях, но помня как читаците се разпореждаха по нашата земя. Дойдоха им дохак братушките. И сега животът не ни е много лек, сине. Дали някой ще се сети да опише сегашното тегло, а?

И тя задимяваше с цигарата си. Не харесвах, че се бе научила да пуши. Много пъти я запитвах защо пуши, а тя пъхаше ръце в пояс и тъжно ме поглеждаше.

— Не е от добро, сине. Пет деца съм заровила в земята. Ако бяха останали живи, сега щеше да имаш не двама, а седем души чичовци. Послушах една жена да пуша за утеха. Запалих цигара, запалих втора, дорде свикнах. Ала мъката си остана да ме пие в гърдите. Не бива човек да пуши, но свикне ли, трудно се захвърля тая отрова…

Тя стриваше изсъхнали тютюневи листа и си увиваше цигари във вестник… Ала веднъж, гледам я, увива в парче от някаква книга.

— Я дай да видя в какво сгъваш цигарата — обърнах се аз към нея.

Баба ми подаде листа заедно с парченцето.

Взрях се и под редовете ми се мярна познатото име „Под игото“.

— А-о-о — изтръпнах аз. — Отде намери този лист?

— Какво, бре сине? Намерих го захвърлен на боклука.

Чак сега ми стана ясно какво се бе случило. Като помитали сутринта, жените заедно с боклука изхвърлили одърпаната, но така много харесвана от мене и от баба книга.

— Ти знаеш ли, че това е лист от оная книга, дето ти четох? — казах на баба.

Тя ме погледна изумена с големите си черни очи.

— Ама вярно ли приказваш?

— Не те лъжа, бабо.

— Да ми изпръснат очите, сине, ако съм знаела какво върша. Изкуфяла съм аз. Та бива ли да изгоря на цигари това скъпоценно нещо — затрепериха ръцете й и тютюнът се разпиля по пръстения под. — Няма да видиш отсега нататък цигара в устата ми. Грях, голям грях щях да сторя. Добре, че ми каза.

И тя смачка с крака тютюна и табакерата. Сетне запрати парчетата от нея на бунището, а тютюна захвърли в огнището. Той пламна заедно с изсъхналите вършини.

— Дай, сине, ако може да залепим листа с малко тесто — кимна ми виновно тя. — Ти гледай да не сложим наопаки парчетата…

С какво старание, с каква любов се отнесе баба към „Под игото“ на Вазов! До края на живота си тя не сложи цигара в уста. А към книгите имаше особена слабост, макар да бе неграмотна. Ако някое от децата искаше да пипне моя книга, баба го караше да измие ръцете си, да се изтрие с кенарения пешкир и чак тогава можеше да се докосва. Тя смяташе, че в хубавата книга има такова съкровище, каквото не можеха да открият иманярите, които диреха заровени казани с жълтици по нашия край.

Дорчо

От малък още обикнах домашните животни. Галех агънцата, тичах по яренцата, които се катереха на чардачето ни. Щом приближах до тях, скачаха дяволито на стълбите и трудно ги улавях. Ала най-много се привързах към коня Дорчо. Макар и позастарял, вършеше ни доста работа. С него закарвахме жито на воденицата, с него дядо ореше, с него отивахме на гости в съседното село. Нямахме нито крава, нито волове.

Когато дядо се наканеше да храни коня, току ми подвикваше:

— Куне, хайде да те заведа при Дорчо.

Аз рипвах бързо, оставях кошарката, която си бях направил от тресчици, и се хващах за жилестата ръка на дядо. Най-напред отивахме в плевнята. Дядо наскубваше със заострена кука малко сенце, слагаше го в лесковия кош, нарамваше се и двамата влизахме в обора. Дорчо, познал, че му носим храна, извръщаше глава към нас, поглеждаше ни приветливо с големите си очи и помахваше уши. Дядо разхвърляше сеното в яслата и Дорчо почваше да хрупти. Сетне дядо изтриваше коня със суха слама, почистваше с чесалото изцапаните му крака и го потупваше гальовно по гърба. Дорчо стоеше кротко и по всичко личеше, че му става добре от почистването.

— Виждаш ли, Куне — обръщаше се дядо към мене. — Добичето разбира кой се грижи за храната му. Ако някой непознат се завърти около него, може и да го ритне.

Аз все още не знаех как рита конят. Смятах, че рита с опашката. Веднъж дядо ми рече:

— Върши ни работа добичето, но няма кой да го пасе. Освен ти да станеш коняр, а?

Толкова много се зарадвах при тия думи, че не знаех къде стъпвам от вълнение. Поизпъчих се, поподигнах се на пръсти. Стори ми се, отведнъж станах по-голям. Щом дядо казва, че трябва да паса Дорчо, значи не е лъжа — пораснал съм.

И като че се повъзгордях. Някои деца на моята възраст още не знаеха да връзват гащите си, а аз ставам пастир. Ще отменя дядо. Той в това време я ще прекопава градината, я ще сече шума в гората, я друго нещо ще свърши. А ето ме вече сам с Дорчо. Закарах го на Селска нива, не много далеч от нас. Конят почна да пасе. Аз ту прикляках край някое трънче да си откъсна цветенце, ту политах след пъстроцветна пеперуда, за да я уловя. Ала не изпусках от очи Дорчо. Пазех го да не влезе в чуждо жито или пък в некосена ливада. Така ми беше заръчал дядо. Но не знам отде ми хрумна да хващам мухи изпод опашката на коня. Дорчо помахваше и леко ме шибаше с космите по лицето. Хората разправяха, ритне ли те кон, няма да ти е добре. А мене ми ставаше приятно от гъдела на опашката.

И все повече се завирах между краката му. Ловях една по една жълтеникавите конски мухи, късах им главичките и ги захвърлях настрана. Исках да помогна на Дорчо. Защо да го хапят тия нахални гадини. Но колкото и кротък да беше конят, изглежда повече съм го раздразнил от мухите. По едно време той хвърли къч, нещо силно ме перна по устните. Преметнах се два пъти на поляната и ми се стъмни пред очите. Колко време съм лежал така, не помня. Когато се свестих, усетих силни болки. Пипнах устните си — от тях капеше кръв. Два от предните ми зъби се клатеха. Чак тогава заплаках. Отидох си вкъщи. Хълцайки, едва успях да разкажа всичко на дядо. Той ме погали, пречисти раната, превърза я и като ме погледна загрижено, каза:

— Така сме бедните хора, сине. Аз съм стар, а ти си малък. Ако бяхме по-заможни, нямаше на такава възраст да те пращам коняр. — Отърси пепелта от луличката си и продължи: — Добичето не обича много да го дразнят. Колкото и кротко да е, щом прекалиш, то се брани…

— Аз мислех, че рита с опашката, а то…

Сега вече дядо се поусмихна:

— Виж, това съм забравил да ти кажа. Конят се брани с опашката от мухите, а рита със задните си крака. Виновен съм. Ще ми простиш. Поизкуфял съм вече, сине. Но и ти трябваше да предвидиш. Нищо. Пак си минал с леко. Ако те е ритнал по-силно, може главата ти да счупи. Сега ще учиш и другите деца как рита конят.

Минаха няколко дни, раната ми заздравя. Макар все още да ме беше яд на Дорчо, не го намразих. Вече знаех как да се държа с него.

Говедарче

Не знам дали ви се е случвало сутрин да ви се спи, а някой да ви вика настойчиво, както това правеше моята майка.

— Куне мамин, ха де, успал си се. Ставай, дорде не се е зажежило, да паснат овците по хлад…

— Ммм — протягах се аз и едва отварях клепки, които сякаш се бяха залепили една за друга.

Мама, каквато и друга работа да имаше, не забравяше, че още не съм станал. В просъница дочувах как тя тръшваше вратата, как гребеше нещо в нощвите, след туй за миг всичко утихваше и познатият й молещ глас отново като да ме бодваше с игла.

— Знам, спи ти се — отвиваше ме тя и ме дърпаше за едната ръка. — Хайде, чедо, отдавна съмна.

Аз триех очите си, които ме сърбяха до болка, и най-сетне се решавах да стана. Умивах се, нарамвах шарената торбичка, в която обикновено мама слагаше парче черен хляб. А пъхнеше ли вътре няколко перца лук — това вече беше много.

Щом кривнех завоя накъм Яловарника, едничката мисъл, която най-много ме тревожеше, това бе дали ще намеря другари. Струваше ми се, че и сто овце или говеда да пасях, нямаше да ми бъде трудно, ако си имах другар. Нищо да не ми помага, само да се върти около мене, денят ще мине по-незабелязано. А то… всички ме отбягваха, защото пасях едновременно и говеда, и овце, и кози.

Двата ни вола бяха кротки, малко дръгливи, че храната не им стигаше, но овците и козите… Щом подберяха по нанагорнището, воловете едва-едва се поклащаха. Дои Средан, по-старият, извръщаше глава, сякаш да ми се оплаче, че това върлище не е за годините му. А през това време козите хванали вече шубраците. Аз оставях воловете и хуквах подир козите. Колкото и бедна да беше растителността, овцете все чоплеха по нещо, но козите не се спираха на едно място. Рижда, по-дяволитата, бягаше от храст на храст и по някое време, гледам я, покатерила се на едно полегато дърво, късне лист или филизче, изпръхти, подскочи и се метне другаде… Хоках козите, замерях ги с камъни и чак тогава, сякаш засрамени, навеждаха глави и клепаха с уши, завирайки се край овцете.

Пекнеше ли юлското слънце по-силно, овцете се събираха на купчина, забождаха ниско муцуни и не мърдаха от място. И козите се поукротяваха на горещината. Ала тогава идваше ред на воловете. По гърбовете им кацаха големи, зеленикави лъскави мухи, комари с дълги коремчета и воловете ставаха нетърпеливи. Дори и кроткият Средан не изтрайваше. Воловете пощръкляваха и хукваха кой накъде види. Някой път оставях овцете и козите и тичах подир говедата. Страх ме беше да не се отбият в някоя нива или градина и както са пощръклели — ще овършеят всичко…

Както от година на година намаляваше имотът ни, тъй губехме едно по едно и от добичетата. Ние нямахме собствено пасище и трябваше да ги пасем на чуждо. Най-напред изгубихме козите, че по тях плащахме най-много глоби. Щом се откъснеха и влезеха в някое сечище, достатъчно беше да ни види някой, да подпише акт за свидетел, и глобата бе готова. А за да я платим, често пъти не стигаха парите от продадената коза. Овцете пък — коя метилява, коя мушната от рогата на някой пощръклял вол — изчезнаха и те. Останаха ни само двата вола — Средан и Петко. Те бяха застарели вече, едва мъкнеха годините си, но все пак нали се повъртаха край нас, чувствувахме се по-добре. Е, мъчно й беше на мама, че не виждахме бяло млекце в котлето, но нали не дирехме чужд добитък за оран или за дърва да си докараме. Понякога, седнали около паралията, мама въздъхваше и казваше:

— Ех, що не ни падне късмет, да сменим барем един от воловете с някое по-младо добиче. Да можем да завъдим едно кравенце, па друго нищо не ни трябва… Ще подпира ярема от едната страна и всяка заран — црък-црък — млекце. А и теленце ще ближе ръката ти.

При тия думи целият потръпвах от радост. Скачах, та катурнах виделцето и в тъмнината прегръщах мама. Тя ме гълчеше, че няма с какво да палнем газеничето, ала в гласа й долавях, че хем ме ругае, хем и на нея и става драго.

— Мамо — целувах я аз по шията и по съсухреното й лице, — дай ми теленцето, па да видиш как ще го гледам. Ще му бера трева, ще издебвам, когато хората са залисани в работа, и не ще оставя нито един слог неоскубан.

Това бяха само мечти край трапезата, но на заранта всичко се изпаряваше. Кой ли ще ти смени един дръглив вол за млада крава? Едва ли би се съгласил някой да вземе измършавелия Средан и за месо…

А и с говедата ето какво се случи. Настана една суша през лятото, та изпогоря всичко. Край прогоните и по хендеците не се забелязваше никаква зеленина. По нивите нямахме нито люцерна, нито фий. Оставаше да се зеленее гората. Там беше хлад, дърветата вардеха сянка и поляните не прегаряха лесно. Мъчно ми беше да гледам как воловете от ден на ден изпосталяваха все повече. Трябваше да рискуваме. Или да одерем кожата им за цървули, или пък някак си да ги закарам да пасат в гората… А най-голямата част от нея беше на Йордан Черкезина. Знаехме го що за човек беше тоя Черкезин, всеки се плашеше от него, особено пастирчетата като мене, но друг изход нямаше. Престраших се веднъж и подкарах воловете в неговата гора. Пък и тя бе отраснала — имаше дъбици, чиито върхове едва се достигаха с поглед отдолу, камо ли добиче да може да им направи пакост… Все пак птичка да шумнеше в клоните, сърцето ми трепваше и се оглеждах наоколо. Воловете хрупаха на една поляна, лакомо помитаха с езиците си де що им падне от трева. Изведнъж две студени очи ме смразиха. Колкото и горещ да бе денят — такава студенина ме обля, сякаш някой ме бутна в реката на Йордановден през зимата… Тия очи ме заковаха на място, вцепениха краката и ръцете ми, свързаха езика ми, който сякаш надебеля и не можеше да се движи. С една дума, онемях и загубих самообладание. Зад мен пристъпваше в целия си ръст Черкезина. Изведнъж той замахна секирчето, което държеше в дясната си ръка, и го заби в корема на Средан. Волът промуча силно, толкова силно, че животинският му рев дълго еча в утихналата гора. Когато се показаха червата му и кръв зароси по тревата, не можах да издържа. Нещо се залюля пред очите ми и паднах. Колко време съм лежал така, не помня. Когато се посвестих, усетих мечешките лапи на Черкезина, който ме бе хванал за врата, подигаше ме като перце, въртеше ме, хвърляше ме ту на земята, ту ме удряше о някое дърво.

— Чакай — казва — да видиш как се пасат говеда по чуждо. Ехей, пале недно, човек убивам за тоя имот, та тебе ли сеир ще ти гледам.

Черкезина ме изправяше на крака, удряше ме с юмруци, отдалечаваше се две-три крачки и ме биеше с един прът. Бях изтръпнал, та не чувствувах остри болки, а само долавях да се стоварват тъпи удари по мене.

Когато ме остави, чак тогава се сетих да плача. Пипнах лицето си, по което имаше подутина, бършех носа си, от който капеше кръв. Сетих се по едно време и за воловете. Средан бе вече легнал в една падинка, хъркаше силно, дорде изтегна крака и не мръдна. Черкезина сега вече биеше Петко. Ужасеното добиче ту се мушнеше в някой гъстак, ту излизаше на пролуката, сумтейки с нос. Черкезина викаше като луд. Сетне, навярно изморен, приседна край един път и запуши цигара, ръмжейки през зъби:

— Това ще ви е урок завинаги. Втори път не ще посмеете да стъпите у мое място, камо ли добитък да пасете.

Най-сетне посъбрах сили и де с плач, де с хълцане — закарах единия вол у дома. Като научи мама за станалото, ви и пищя, та цялата махала се събра около нас:

— Така е, чедо — нареждаше тя, — нямаш ли имот, и добитък не можеш да гледаш. Тоя изедник, тоя вадидушник, Черкезина, що народ е изгорил. Ех, де да е селска цялата гора… тогаз по-лесно ще се преживява, ама на…

На другата година и Петко умря. Никакво добиче не надничаше на отворената ни врата. Мама тъгува, па един ден ми рече:

— Е, останахме с голи ръце. Здраве да е… Барем грижите ни са по-малко… Ще мислим само за нас…

Ала по очите й познавах, че тя не бе уверена в думите си, защото грижите ни от ден на ден ставаха по-големи…

Зайчето

Нашите съседи имаха една зайка с три зайчета. Бяха им направили малка колибка в градината на двора. Зайката си бе издълбала дълбока дупка, та много пъти и да отваряш, и да надникваш, не можеш ги видя. Мушкаха се в дупката и там си почиваха. Изглежда не харесваха колибката.

Колкото и да приплаквах, колкото и да се молех на съседите да ми подарят едно зайче — не даваха. Дядо Петко, щом ме зърнеше да заничам към колибката, грабваше един лесков прът и почваше да повлачва крака, да маха.

— Не се пъхай, дето не ти е работа…

А баба Маца, жена му, се страхуваше да не урочасам зайчетата. Нямало да „виреят“, както се изразяваше тя. Зайчетата не се вслушваха много в съветите на стопаните си. Затътрузеше ли се дядо Петко към обора, а баба Маца — към чешмата за вода, зайчетата се промъкваха през стената на колибката, и току заподскачваха през градината. Майката беше сива, две от малките черни като нашата котка, а третото пък — бяло като сняг. Те хрускаха листа, пооблизваха се, поповдигаха предните си крака, вирваха уши и се ослушваха дали не ще чуят дрезгавия глас на дядо Петко. Животинки, пък и те сякаш познаваха кой е зъл и кой кротък човек.

Уверих се най-после, че от дядо Петко нищо няма да получа. Не можах дори да пипна бялото зайче по меката козина, да му подам бръстинка и да допра пръстчето си до розовата му муцунка. Намразих съседите и вече не поглеждах към техния двор. Оплаках се на мама, а тя ме утешаваше:

— Не очаквай нищо от дядо ти Петко. Той ни изтрепа пилетата с квачката, та зайче ли ще ти даде. Като подкарваш добитъка, все можеш да уловиш някое. Ланската година по коситба Петър Дългия бе хванал в ливадата си тъкмо три зайчета.

Някои ме бяха лъгали, щом видя заек, да се ударя с бял камък по коляното и ще го уловя. Веднъж, като се бяхме събрали говедарчетата от нашата махала, не щеш ли, откъм Тъмни дол изскочи заек. Веднага подирих бял камък, чукнах се така силно по коляното, че притъмня пред очите ми. Когато се свестих, от заека нито следа. Другарите ми се смяха дълго, а аз хапех устните си от болка и се засрамих. Не повторих вече да се удрям с бял камък.

Но един ден щастието ми се усмихна. Беше през юли, тъкмо преди жътва. Житата се жълтееха по нивите, царевицата бе извисила перчеми, тук-там се бяха откроили и мамулите. Тоя ден, както други път, бях изкарал говедата на паша по Рупата. Те пасяха, пухаха с ноздри, махаха опашки, за да се бранят от нахалните мухи. По гърбовете им кацаха и комари с мрежести криле и дълги, лъскави коремчета. Имахме и една юница, с червеникав косъм и завити рога, чиито върхове едва-що не се допираха. Тя бе красива, напета като селска хубавица. Към пладнина първа ще навири опашка, ще вдигне глава и ще полети, където й видят очи. Пощръклее ли, става като бясна. Никой не може да я спре. Застанал с гръб към нивата с царевица, аз следях да не влезе там юницата. Но въпреки всичко, дорде се обърна, дорде замахам с кривака, тя прецени през царевицата, окърши някои стебла и се изгуби. Другите говеда забягнаха към дола на хладовина. Аз хукнах по следите на юницата. Тук юница, там юница — няма я. Ту забързвах и се спъвах, ту оглеждах край трапчинките, където на сянка под царевичните стъбла се бяха изтегнали малки тиквета с тъмнозелена кора. И като че забравих юницата, та почнах да избирам някое по-голямо тикве, за да го издълбая отвътре и му прорежа дупчици. А прибера ли се вкъщи, щом се стъмни, ще пална газеничето, ще го пъхна в издълбаната тиква и ела да видиш и чуеш смях.

В тоя миг ми се стори, че едно тикве пошавна. Сепнах се и се притаих. Като че ме зърнаха и две кръгли червеникави очи. Какво ли ще да е пък това? Зачаках, тиквичката вече не помръдна. И отведнъж сърцето ми заби така лудо, че повдигаше кълчищната риза на гърдите ми. Насреща се бе сгушило — какво мислите? — зайче. Ами сега? Идваше ми да му се помоля да не бяга, ала дойде друга мисъл в главата ми. Отметнах антерията от рамото си и с един замах я прострях върху зайчето. Очевидно уплашило се, то задраска с нокти, замушка глава, за да се изплъзне. Ала аз вече го бях притиснал и нямаше накъде да бяга. Да, зайчето беше в ръцете ми. Открих го, прегърнах го и целият се изпотих. Та кога бях имал близо до сърцето си зайче. Нека ги затваря дядо Петко, нека ги брани с баба Маца, аз си имах мое зайче. Ще го занеса вкъщи, ще му направя жилище, ще го храня и ще го поя с вода. А като порасте, ще ни роди много зайчета. Ще станат повече от дядовите Петкови.

Зайчето изпървом ме гледаше уплашено. Помръдваше горната си разцепена бърна, протягаше крак и все гледаше да се изтръгне от ръцете ми. Но постепенно се укроти. Галех го по кафеносивкавия гръб, гладех дългите му уши. Обръщах го и по коремче, където белезникавата козина беше още по-мека и пухкава. То си имаше и опашчица, подвита и вирната нагоре. Слязох в дола и като не намерих говедата — тръгнах си. Какви ти говеда при това мъничко и игриво зайченце. Пристигнах у дома надвечер. Очаквах да се зарадва мама. Ала като ме видя, че не карам добитъка, взе да се кара, вдигна врява.

— Зайци ще ми ловиш — рече тя, — а къде са ти говедата, къде ти е юницата? Сега ще довтаса пъдарят. Още ланската глоба не сме платили…

Намерих се в чудо. Насъбраха се махленските деца и ми се замолиха да пипнат зайчето. Почувствувах се горд, пораснал в очите им.

— Хайде — казах им — пипнете го, пък да го оставим на почивка. Сигурно е и гладно. Утре на светло ще го гледате повече.

В това време пъдарят бе докарал говедата.

— Какъв е тоя ваш говедар — дочувах да се дере той на двора. — Смачкали са люцерната на Петър Дългия. Щях да ги запра в селския обор, но там съм затворил Венковите овце, та няма къде. Докарах ви ги здрави и читави. От глобата няма да се отървете.

Мама се молеше да не ни закача. Щяла да гълчи говедаря, за да не се повтори друг път това.

— Заплеснал се — казва — по диво зайче, та изпуснал добитъка. Само на зайци ще ми стане!

Махленските деца бяха си отишли, когато влезе мама. Тя бе ядосана. Ала като ме видя, притиснал зайчето до сърцето си, поусмихна се:

— Знам ти мерака. Остави го да спи, па друг път си отваряй очите!

Стана ми и радостно, и мило. Искаше ми се да целуна мама по спарената й буза. Ала тя отиде в кухнята да приготви вечеря и вместо нея целунах зайчето. Целунах го по муцунката. Сетне грабнах шепа овес, налях в една паничка вода, сложих зайчето до тях и го захлупих с връшника. Инак може да го изяде котката или пък да избяга. Мама, уморена от работа, повече и не ме разпитва. Легнахме си. Дълго време не можах да заспя. Идваше ми да стана, да измъкна зайчето, да го гушна до себе си и така заедно да спим. Ала по едно време сънят ме обори. Събудих се сутринта и първата работа ми беше да отида при зайчето. Махнах връшника — какво да видя? Зайчето беше умряло. Краката ми се подкосиха, очите ми се замъглиха. Струваше ми се, ще се пръсна от мъка.

А мама, като видя натъженото ми лице, заклима глава:

— Така е, сине. Откъснеш здравец, откъснеш иглика, държиш ги половин ден и увяхват. А това е животинка. Свикнала е на простор, на въздух. Къде се е чуло и видяло под връшник заек да живее.

Нашата оран

Дядо ми беше сухичък слаб старец, но жилав и работлив. Където и да тръгнеше, без другар не отиваше. Дойде ли време за дърва, ще стегне колата, ще впрегне кравите и ще рече на баба:

— Готви се, че кравите чакат.

Баба го погледне и се усмихне:

— Що ли се туряш и ти при мъжете… Ще вдигна крак да те прескоча.

Дядо се посниши и малко обиден, промърмори:

— Хайде де, почвай да ме прескачаш…

Баба го стреляше с ръка, обуваше по мъжки краката си, обличаше кожух с дълги ръкави, да не се одраскат ръцете й, бодваше хурка, на пояс, па тръгваха. Толкова сиромаси бяхме, че каквото и да се счупи, на майстор не го давахме. Нямахме пари да му платим. Затуй всичко си поправяше дядо. Той скиташе чак до Раянската гора да избере ясенова ръчица за ралото. Пукне се наплат на колата, дядо не дири колар. Рови по бунището, намери някоя вехта шиничка или парченце тенекийка, ковне го на две места и макар да хлопа — пускай го да върви, работа да върши. Затуй пък нямахме нищо свястно. И кравите ни бяха като нас, стопаните им. Бърдуля бе дребничка на ръст, същинско теле. Жълтеникава, с тънка шия и едни рога, чиито върхове още малко щяха да се срещнат и да затворят кръга. Гледаше някак мило като човек с черните си очи, че грях да те е да я впрягаш. Петкана пък бе по-едра, със сив косъм, но гърбът й бе изпъкнал и ребрата й се четяха. Два зъба й бяха паднали и поднесяхме ли й ръжена слама, вместо да налети, загърбваше се към яслите. Веднъж-дваж в годината близваха ярма или трици. Това се случваше по Великден или Коледа, когато и ние, стопаните им, се облажвахме.

Аз от малък още се въртях край дядо. Бях научил цялата дядова майстория. Сечивата му бяха толкова прости, че и най-неукият можеше да ги държи. С ренде и пила никога не си служеше. Главното му сечиво бе секирата. С нея режеше дърва, с нея поправяше кое какво се счупи.

Когато станах по-голям, почнах да отменям баба. Тя се радваше, галеше ме, а и дядо бе доволен. Тръгнем ли някъде двамата, рече ли ми да стоя пред кравите, дорде замотае вървите на цървулите си, грабвах остена и заставах. А случи ли се да сме в гората и да е привършил дядо праханта, пращаше ме хей отсреща през две долини, та чак на Средния ридар, дето работеха дървари. На един дъх прекосявах мястото, вземах прахан от някой дървар и я донасях на дядо. По-щастлив човек от него нямаше. Засмиваше се, очите му се ококорваха, черните точици по лицето сякаш изчезваха. Похване лявото ми ухо и уж ме поплесне с ръка, но тъй гальовно, че макар да усещах грапавината на коравата му длан, ставаше ми много мило. После зачатка с огнивото, размаха праханта, пъхне я в широкия отвор на увитата от вестник цигара и сладко-сладко засмуче. Като преглътне няколко пъти, рече:

— Сега работа ни чака…

Една есен се приготвихме за оран. Баба преся семето в решето, дядо стегна ралото, изряза нов привой от свинска кожа, издяла дрянови жегли за ярема и на другия ден ме събудиха на съмване. Плиснах се в долчинката с вода. Дядо ме чакаше на двора. Кравите бяха впрегнати и окичени като за първа оран. Баба им беше вързала с червени конци по стрък цветя от двете страни на ярема, а на челата на кравите грееше по една гергина. Щяхме да орем на Дълга орница — една от най-далечните ниви, пък за по-близките — кога смогнем. Дядо бе оставил само преднището на колата, където беше привързал ралото. Отгоре бе сложил чувалче семе и малко сламица. Баба прикачи на колата торбичка с храна за нас, орачите, прекръсти се и се закланя.

— Де, прекръсти се — смъмри тя дядо, — не ще ти се измори ръката.

Дядо се усмихна, поглеждайки я косо, и отвърна:

— Ти, нали се кръстиш, все едно че аз го правя.

Забелязал бях, че дядо никога не отиваше на черква. В нашата къща не бях виждал кандило.

— Нека е хаирлия — рече дядо, подръпна поводите на кравите и те лениво запристъпваха.

Уж раничко беше, а дорде стигнем нивата, окъсняхме. Времето бе меко, тук-там се провиждаха малки облачета, които постепенно взеха да се сливат и закриха цялото небе. Дълга орница беше в планината. Освен нас други орачи тоя ден нямаше. Наоколо беше пусто и глухо. Над нивите се жълтееше гората, сегиз-тогиз прехвъркваше черен кос и се изгубваше в гъсталака. Разтоварихме. Дядо покри семето с кожуха си, заби ралото и аз поведох кравите. Хайдушки камък се покри с мъгла, която бавно запълзя към нас. След малко заръмя.

— Е — рече дядо, — с късмета сме си. Да не бяхме почнали днеска, може би слънцето щеше да грее… Дий — махна с остена той. — Аз потеглих напред, ала Бърдуля ме дръпна. Поспрях се и се обърнах. Дядо въртеше, дърпаше ралото, запънало се в буренака, и кравите не можеха да тръгнат. Сякаш не оряхме, а ровехме тук-там, както кокошките на бунището.

Буренакът се зеленееше де повален, де хич непипнат. По едно време Петкана се подгърби, превари Бърдуля, тя протегна тънката си шия.

— Стой, запри ги, че ралото се счупи! Да му се не види макар!

Подпрях остена пред кравите и се върнах при дядо. Той теглеше ралото с все сила, дорде се лъсна отгоре палешникът…

— Виж какво направихме!… Измъкнахме воището…

Бавихме се доста време. Дядо сече пънари от слога, дялка, прави-струва, най-сетне нагласихме отново ралото. Мъглата се сгъсти и започна да не се вижда.

— Каквито орачите, такъв ще бъде и берекетът — тъжно се усмихна дядо. — Насила нищо не става. Това ли са добичета за оран! Да ги пратим нейде, където има сено и трици, да се свестят, па тогава дали ще ти сплитат крака. Да имахме железен плуг… Мъка е, сине… голяма мъка е нашето…

По лицето му бе изписана горчива усмивка. Дядо се смееше на себе си, смееше се на ралото, на кравите, на едрата ръжена слама — с една дума, на цялата ни беднота.

— Кога ще дойде време — рече той — да не мъчим и нас си, и добичетата.

Стана ми мъчно да го гледам така посърнал. Хвърлихме сламица на кравите, хапнахме черен хляб и лук и продължихме оранта. Толкова плитко орахме, че като пося дядо семето и рекохме да го завлечем, нямаше пръст да го закрие. Отидехме ли си, сигурно щяха да го изкълват птиците. Такава беше дядовата оран.

Привечер, наквасени от ситните капчици дъжд, се застягахме за дома. Из целия път дядо въздишаше и ми думаше:

— Да се събере накуп земята, па яки волове ли, друго ли, но така не може да се кара…

Вършитба

Ожънахме с мама, свезохме снопите и трябваше да вършеем. В село нямаше вършачка, та хората вършееха с коне. Ние нямахме и кон. Мама ме пращаше да жъна на по-имотните кое за пари, кое за кон да ни дадат за вършитба. Ала кон не можахме да намерим. Тоя — бил му зает, оня — обещал го на близък роднина. Хамбарът ни отдавна беше празен. Само едри плъхове препускаха и щом отворех вратата, се разбягваха. Мама беше взела назаем някоя и друга крина и все обещаваше: „Овършеем ли, ще го върнем.“ Сега да искаме пак в заем, не идеше. Всеки ще каже: „Овършейте си!“

— Щом няма кон, с говедата ще окълцаме — рече мама. — Колкото можем, толкова.

Вечерта наметохме хармана, напръскахме го с вода да глътне праха и затегнахме стожера. На заранта мама се събуди още в тъмно.

— Хайде стани, дорде наредим снопите, ще се разсъмне!

Тя беше украсила стожера с червена китка от градинчето. Както са весели и червени цветята, тъй здрави и живи да бъдем цяла година. Заслагахме снопи в кръг около стожера. Пред нас по шосето скърцаха натоварени коли, из селото се чуваха подвиквания:

— Хайде, Дорчо! Слама, слама, слама!

Хората са ни преварили.

Ние редяхме снопи, мама се обръщаше към небето, където догаряха последните звезди, кръстеше се и шепнеше молитва. Беше тихо и хладно.

— Дано имаме тоя късмет да е хубаво времето — поглеждаше ме тя, — все някак ще го згазиме.

Наредихме всичко, завързах въже на стожера, впрегнах кравата и юнеца, отчупих вършина от дръвника и се провикнах като другите вършачи:

— Хайде, Лисо, ейс, Бичага!…

Гласът ми отекна в близкия дол и ехото отвърна. Зарадвах се. Радвах се и за туй, че първи ден вършеем. Тоя ден в село, макар и работен, хората се чувствуват празнично настроени. Облекат чисти дрехи, мъжете се поизбръснат, жените приготвят по-хубаво ядене. И ние с мама бяхме се постъкмили. Тя беше надянала бяла забрадка, аз — прана рубашка. И пиле заклахме за обед.

Махах пръта, виках по двете добичета, та се обтягаха и извръщаха глави встрани, като да са скарани. Юнето, нали беше още невпрягано, току залети напред, дръпне се назад, подплаша го аз, то подрипне и потръгне с Лиса. Като грейна слънце, взеха да шумолят сламките. Мама беше доволна. Дано се орони зърното, пък сламата и по-едра да е, Лиса е свикнала. Ще я нагъва зимъс с Бичагата, та дим ще се вдига. Но време ли е като време! Току взеха да изплуват облачета откъм Хайдушки камък. Мама премиташе пръснатите класове, ишкаше кокошките да не пилеят зайрето по тора и по едно време, гледам я, взе да се мръщи. Подпре се на ракитовата метла, която бях приготвил за вършитбата, подигне свляклата се до очите й забрадка и току вдигне глава нагоре, гледа и мълчи. Аз мушках добичетата, грабвах слепена ръкойка, удрях класовете о стожера и зърната пръсваха по сламата. Хвърлях поглед и към мама. Радостта, която грееше отзарана по извехналото й лице, бе потулена с тъмни сенки. Малките облачета се застигаха едно по едно и се сливаха. Над Хайдушки камък се зачерня. Слънцето ту се скрие до половина, ту блесне изцяло. Повея и хлад. Ето че ръснаха няколко капки. Една се лепна на челото ми. Болест да беше свила мама, най-тежка болест, все щеше да остане поне малко кръвчица по лицето й. Сега кръвта съвсем бе изчезнала. На пръст мязаше… Надали щеше да вали силен дъжд, но аз запрях говедата. Грабнахме с мама вили и започнахме да събираме. Завикахме и съседите.

— С късмета сме си, с късмета… Защо вчера не валя, защо оня ден… Но чака ние да завършеем — въздъхна мама, приведе глава и не ме погледна.

Знаех, че ако рукне, ще намокри и сламата, и житото, а после ще трябва да го сушим с дни. Ще кълват кокошките, ще ровят прасетата и я съберем нещо, я не. Ала по въздишките на мама долавях, че тя за друго се тревожи: не тъжеше толкова, че зян ще иде житото и ще гладуваме, колкото, че първият врах е наквасен от дъжд. Тя беше суеверна и смяташе, че мъртвец ще излезе догодина от нашата къща. Туй гризеше като червей измъченото й сърце.

Съседите грабнаха кой вила, кой метла и дорде почнем събирането на сламата и житото, облакът се разкъса на дребни парчета, които ставаха все по-бели и по-бели. Слънцето като че понамигваше и пак поглеждаше с двете си очи. Явно бе, че дъждът се беше разнесъл.

— Така е — насълзи очи мама замахна с вилата по една кокошка и насмалко щеше да я пребие. — Пущинчето му и време. Вална само за пакост.

Разотидоха се съседите. Отидох при мама и я успокоявах да не се кахъри, ала нищо не бе в състояние да я разубеди. Тя само подсмърчаше и тихо си шепнеше:

— Дано да съм аз, че съм стара!… Дано не е от децата!

Разпрегнах добичетата, сложих им сено и запретърсвахме с вилите. Трябваше да разбием сламата, да поочукаме класовете и туй, дето беше заплескано отдолу на хармана, да го лъхне въздух.

— Нещо сили нямам — пъшкаше мама и ровеше като кокошка.

Като че и тия силици, дето имаше, я бяха напуснали. Тъй й беше криво на душата, че като донесе яденето, едва-едва преглъщаше. Аз бях изгладнял и си ядях, като че нищо не беше се случило. Следобед започнахме пак да вършеем. Сламата се понапече и зашумоля. Това беше добър признак. Скоро щеше да се съситни и щяхме да отделяме сламата от житото. Но нали сме си с късмета. Задуха вятър. Отначало леко-леко, па току взе да подига крайните сламки.

— Нека духа, барем лесно ще го отвеем! — махна с ръка мама.

Вятърът се усили. Такъв вятър, дето рядко се случва по нашите места през юли. И то вятър — горняк. Духаше откъм плевнята и кошарата. Захвана да вдига цялата слама и да я пилее по плетищата. Мама плесна веднъж-дваж с ръце и започна да кълне вятъра:

— Дано не духнеш, маренлио неден!…

Тя затича към зимника, извлече две черги и ги пъхна в пролуката между плевнята и кошарата. Мама мислеше, че като запушим улея, работата ще тръгне в ред. Ала вятърът не признаваше нищо. Духаше си и над чергите и под тях, идеше и отляво на плевнята, отдето беше съвсем открито. Долетяха и чичо Гочо, и стрина Илица, разпериха черги до сламата — нищо не помага. Мама подтичваше, събираше слама от градежите. Вятърът и нас щеше да отвее нанякъде. Сетих се аз, грабнах един кош и започнах да пренасям с него сламата. Носех я в плевнята. Отървах половината. Тъкмо бяхме решили да събираме житото, а вятърът утихна.

— Те го — каза мама, — отнесе сламата, свърши си работата и престана. Престана, да не можем да отвеем…

Помогнаха съседите, сметохме житото, мама направи кръст с лопатата на върха на купчината и подхвърли нагоре една шепа. Както го подхвърли, тъй си падна — и зърна, и плява. Тя захвърли лопатата, запустосва по-ядно и засъбира сламка по сламка от плета и бунището. Събираше и нареждаше:

— Дали пък не е някой празник днес? Аа — заклима глава и се зачука по челото. — Изкуфяла глава. Брей, сине бре, днеска е обсечене бре! Знам си го аз. Патила съм и други години. Бях се зарекла на тоя ден да не похващам работа, ама де-де. Накара ли те дяволът, заслепи те, та не виждаш. И акъла ти вземе, и ума ти изпие.

Аз се подпрях на стожера и се замислих. Сетне вдигнах глава и погледнах мама. Горката жена. Тя продължаваше да събира сламки в скута си и да ги носи в плевнята.

Пуйо зелника

Заесени ли се и падне първата слана, ние наобикаляме печката. Палнем клечорляк, събран и довлечен от мама, понагреем ръцете си, а по гърбовете ни лазят студени тръпки. Лицата на всички са загрижени. Най-много се тюхка мама. Тя ни поглежда скръбно и въздиша:

— Пущинчето му и време. Много отрано захвана студът.

Като ни понапичаше сиромашкото лято, размърдвахме се отново като буболечки. Мама се щураше по двора, ишкаше кокошките или се зарамваше с торба жито и го занасяше на воденицата. Ние пък с брат ми вземахме секира и търнокоп и подбирахме към гората да вадим окапали пънове. Обикновено ходехме по чуждите кории, защото нямахме наша. Облъхваше ни мирис на загнила шума.

— Що ни трябва да се мъчим — казваше брат ми. — Събори две-три дъбици и ще напълним колата.

Ала не смеехме да пипнем сурово дърво. Разравяхме с крака шумата и като зърнехме някой пън, по-щастливи от нас нямаше. Издигах търнокопа, окопавах наоколо и оголвах корените. Брат ми замахваше със секирата и ги отсичаше. Мъка изпитвахме с главния корен. Сякаш кол бе забит дълбоко в земята. Чукахме с брадвата оттук-оттам. Опреше ли ни се, помагаха ни камъните. Избирахме някой едър гранитен къс, колкото да го повдигнем, и бухвахме с него пъна. Ха веднъж, ха втори, ха трети път и пънът се разклащаше. Случваше ли се голям, с едри корени, въртяхме се около него с часове и кога го изкопавахме, зевваше отдолу такава широка яма, сякаш кладенец бяхме дълбали. Към обед идваше мама с колата, натоварвахме пъновете и ги закарвахме у дома.

Но щом се заснежи Хайдушки камък, с пъновете се свършваше. По нас в планината пада такъв сняг, че нищо не остава. Тогава почваше теглото. Над частните кории под Хайдушки камък беше селската кория. Дъбът там редееше, имаше повече бук и габър. Идваха хора и от други села, насичаха пърнари и ги замъкваха с коне, магарета или волски коли. И ние веднъж решихме да наберем дърва в селската гора. Ала горският не излизаше от главата ни. От никого не се плашеха толкова нашенци, колкото от Пуйо Зелника. Той беше прехвърлил петдесетте, мустакат, с големи вежди над пъстрите очи. Зелените си дрехи, окъсани от провирането през шубраците, не сваляше никога, за да ги закърпят, а ги носеше нарочно, да всява страх у хората. Видят ли го да се задава, овчарчетата замръзваха на местата си. Някое изпускаше захапаното парче хляб, а ония, които по-скоро се свестяваха от вцепенението, побягваха. И отведнъж всичко занемява. Дори и птичка не ще чуеш да чурулика, щом Зелника е из тоя край. Наричаха го царя на горите. А да те хване, че береш дърва без позволително, по-добре да си потънал вдън земя, да са те хвърлили в някоя пропаст, но насреща му не излизай. Често пъти го виждахме с пушка през рамо да крачи гордо като турско заптие след някой селянин.

Дълго се колебахме с мама да тръгваме, но пред мисълта, че нямахме клечка в одаята и трябваше да зъзнем, не устояхме. Пък и времето бе такова едно, че може и да не се катери горския насам. Но, види се, нямахме късмет. Разпрегнахме добичетата на една поляна сред гората, нарязах кое-що, избрах букови пърнари, мама ги замъкна един по един към шейната и ги натоварихме. Тъкмо ги завързах и някак ми бе поолекнало, че не ни зърна човешко око, ето ти отдолу като хищник, кога дебне плячката си, на бялата снежна пелена се открои зелената фигура на Пуйо Зелника. Бях се постоплил от напъването, снегът се топеше в почервенелите ми ръце и отведнъж усетих такава студенина, сякаш треска ме разтресе. Секирчето ми падна от ръката и краката ми отмаляха. В миг погледнах мама. Съсухреното й лице бе толкова побеляло, че се сливаше с околния сняг. Пуйо Зелника пристъпваше бавно и тихо насам, така че едва би издържал човек на кръвнишкия му поглед. Тоя поглед грабна и изцеди всичките ни сили. Зелника откачи пушката от рамото и я метна сръчно в другата ръка. Светна малко огънче и изведнъж гърмежът закова всичко живо. Добичетата, които изпървом не бяха го видели, потръпнаха.

— Дърва, а? Гората ще разсипете… А имате ли позволително?! — едва дочух властния му глас.

Какво ти позволително. Нямахме пет пари брашно да си купим, та позволително ли…

Ние мълчахме като занемели, а Зелника ме хвана за врата, вдигна ме като перушинка и ме захвърли в снега, където заорах с нос. Мама изписка, той я блъсна с приклада и тя се строполи досами колата.

— Вие сте против държавата, свини недни — викаше Зелника, та гласът му цепеше глухата гора. — Не се подчинявате на закона. Ще ви разсипя, хей! Събирайте си ума в главата! — И взе да запряга говедата.

Едва се посвестихме. Станах и се отърсих от снега, а мама, клатейки се едно от студ, друго от страх, се замоли и заплака:

— Брей, брате Пуйо. Недей да си такъв човек. Нали и ти имаш деца, бре. И те искат да се греят. Ще гледаме да вземем и позволително. Изпреда ли вълната на Черкезката, ще го платим и това пущинче, опустяло макар…

Ала Зелника не чуваше. Той впрегна кравите и ме бутна:

— Води напред!… Ще ви карам в общината.

И ни закара. Не можахме да платим глобата, та секирата и оглавниците останаха там. Цяла зима мръзнахме.

Като поотраснах, отидох веднъж в общината да ми дадат свидетелство за местност. Пуйо Зелника със зелените дрехи, като ме видя, скръцна със зъби и рече:

— Няма, момче, на противодържавни не даваме свидетелства.

И кметът не ми издаде.

Дините

В моето родно село дини не се раждаха. Веднъж баба зася една семка в градинчето ни и поникнаха най-напред две листенца. Ние, децата, поливахме корена, слагахме му и торчица. По едно време завърза малко плодче. След седмица-две то стана колкото мъжки юмрук. Ала по-нататък не мръдна. Динчето си остана толкова голямо. До края на септември по дръжчицата му не падна бледозеленикавият мъх. А една сутрин слана попари листата, сбръчка се и дръжчицата. Трябваше да откъснем динчето. Наобиколихме баба. Тя го наряза с костурката си на малки резенчета. Да има за всяко дете. Бе ни казвала неведнъж, че дините били много сладки. Ала останахме изненадани. Динчето киселееше, дори горчеше. Явно, че не бе узряло. Кое от децата как хапнеше, смръщваше чело, събираше устните си, плюваше. Та такива ли бяха дините? Ако всички са кисели и горчиви, защо ли ги сеят хората? Но баба ни погали и рече:

— На високо място е нашето село, деца. Не стават тук дини. Не могат да узряват. Ходила съм и по вършитба като момиче из долните села. Да видите какви дини се раждат там! Устните ти се лепят от сладост…

Аз почнах да обвинявам нашите, че са се заселили тук, та да не си ядем дини. Дядо ме погледна изотгоре и каза:

— Ти ще изкараш виновни всички нашоселци. А знаеш ли, че има села още по-нависоко от нашето. Там и жито не виждат хората. Само картофи и див овес се ражда. И пак планинците обичат родните си места. Няма да си зарежат къщите и добитъка заради някакви си дини… Ама че, а… Дано за събора ви купим една диня…

На Богородица ставаше голям събор в съседното село. Съборджиите минаваха по шосето пред нашата къща. Ние, децата, се любувахме на моминските лъскави сукмани, на сърмените им коланчета, на свилените забрадки и песните им. Ала най-много заничахме по дините. Някои караха пълни волски коли. Други бяха натоварили магарета с върбови кошове. През зирките на преплетените пръти се провиждаха зелените кори на дините. Някой другоселец спре магарето си да почине. Отмахне след това губера отгоре, измъкне някоя диня от коша и се провикне:

— Динии! Сладки като захар. Деца, искайте от бащите си пари и елате да ви продам любеници. Пресни са. Вчера сме ги късали от бостана.

Ей това не трябваше да прави другоселецът. Но нали затова ги е мъкнало магарето му през десетина села — да ги продаде стопанинът. И почвахме да приплакваме на тате:

— Тате, дай ни пари за диня!

Баща ми ни поглежда, посмърква с ноздри, пуши цигарата си и свива рамене.

— Нямам пари. Уших за събора някой и друг сукман, но си ги взеха хората вересия. Не сме само ние без пари…

Да си призная откровено, не бях вкусвал досега зряла диня. И по-скоро бях любопитен да опитам вкуса й, отколкото да ми се ядеше. Понякога другоселецът, за да ни съблазни още повече, разрязваше някоя диня и ни показваше червения резен. Брей, толкова ли е червена динята!… Другоселецът, като видеше, че не ще вземе от нас нито стотинка, отминаваше по шосето, за да дразни други деца.

Но се случи преди събора в съседното село да вали силен пороен дъжд. Нашата суходолина придойде толкова много, че отмъкна подпорната стена на шосето. Пешеходците и конниците минаваха криво-ляво по една тясна пътека. Ала за натоварените волски коли и конски каруци не беше лесно. Запънат се добичетата, стопанинът почва да вика:

— Ха бре, ейс, дее…

Нямаше как. Събирахме се от нашата махала да помогнем. Запъваме се, подръпваме добичетата, дорде измъкнат тежкия товар. Но един нещастник от Горановци беше прекатурнал колата в ровината. Дините се бяха натъркаляли — едни едри, кълбести, други — продълговати, трети — по-дребни. Някои се бяха разбили от силния трясък. Ние състрадавахме на тоя човек — толкова дини зян да идат. В разговора узнахме, че не били негови, а на чорбаджията му.

— Ще ги караш на Треклянския събор — казал му господарят — и ще гледаш да ги продадеш. Инак няма да ти платя хака.

Мъжът, макар да бе тръгнал на събор, беше облечен в окъсани дрехи, на краката си носеше нестрижени свински опинци. Калпакът му бе овехтял, тук-там проскубан, кълчищната риза закопчана с малко, ръждиво пиронче.

Той се свиваше, идваше му да заплаче. Но станалото беше станало. Като се измъкна колата с добичетата, събрахме дините и ги наредихме. Ала парчетата? Да ги кара на събора, кой ще ги купи. Горановчанинът, като се огледа печално в суходолината, по едно време махна с ръка:

— Видял съм си хаира, но барем нека вкусят децата от дините. Това ще ми бъде отплатата за помощта.

Ние, децата, това и чакахме. Почнахме да гризем парчетата като малки зверчета. Да вкусиш зряла диня! Такова лакомство де бях опитвал досега? Зрелите заскрежени дини се топят в устата ми. От една страна, както всички съмахленци, съжалявах тоя сиромах, но от друга, като да го благославях, че така се случи. Инак може би нямаше да изпитам сладостта на любениците. Дълго след това сладнеше на езика ми, на гърлото. Това се викат истински дини! Не бяха кисели и горчиви, както бабиното динче, дето ни откъсна в нашето градинче.

Тия дни останаха паметни за мене. Питаше ли ме някой какво най-много ми се яде, отвръщах му:

— Зряла диня.

— Какво смяташ, че е най-сладко на тоя свят?

— Динята…

Представях си нашето мазе, препълнено с едри дини. Вляза в тъмното, измъкна най-голямата, нарежем я и почваме да ядем. Слюнки изпълваха устата ми и преглъщах по няколко пъти. Но какво можех да сторя, за да се снабдим с дини? Мислех, кроях — стигах до парите. А пари нямаше.

Понякога, като седнем да вечеряме през зимата черен хляб и туршия, казвах на мама:

— Ех, сега да има една диня. Да я кръцна с ножа, да се зачервее резенът…

Тя въздъхваше угрижено:

— Не виждаш ли, че навън се пука дърво и камък от студ, а ти сънуваш дини. Хляб да има, хляб и топливо, това засега е най-важното за нас. Почакай да си отиде зимата, да дойде пролетта, лятото, да мине Петровден!

Но тия думи не ме топлеха, защото и да дойдеше лятото, за нас пак нямаше дини.

Като завърших трети клас на прогимназията, реших да подиря каква да е работа извън нашето село, за да изкарам някой лев. Но работа трудно се намираше. Особено за такива като мене, дето възрастните на подбив ни казваха:

— Какво може да работи тоя дечор…

Но аз бях упорит. Питахме неколцина предприемачи, за да поработя на някоя постройка. Никой не ме прие. Най-сетне се смили нашият съсед чичо Стойне и рече:

— Щом е толкова мераклия да работи, ще го взема със себе си.

Той не беше никакъв предприемач, а обикновен майстор строител. Нарамихме с него козените губерчета, пъхнах в торбата половин погача и отидохме в едно полско село. Чичо Стойне бе пазарил да строи сайвант на един селянин. Като ме зърна стопанинът, попита чичо:

— Защо си довел това дете?

При тия думи ми стана и мъчно, и обидно. Та аз се чувствувах вече голям, а той така да ме нарича. При нацупването ми чичо Стойне разбра какво ми е на сърцето.

— Какво дете — рече той. — Това е мое момче. Не виждаш ли, чорбаджи, че е вече цял ергенин? Кунето е отракан в занаята. Не носи за първа година кал и камъни. На колко постройки е работил досега…

Стопанинът ни поизгледа, помаха с ръка и смигна:

— Ваша работа. Аз искам да завършите постройката в уречения срок, пък кой ще работи…

И останах с чичо Стойне. Като гледах как той се грижеше за мене, идваше ми да го прегърна и целуна под провесените му мустаци, както бях целувал само баща си. Така много го обикнах. Стараех се да не го посрамя. Да оправдая доверието, което имаше към мене. Бърках кал, измъквах камъни от една грамада. За ония, които ми се опираха и не можех да ги повдигна, помагаше ми чичо Стойне. Двамата заедно ги качвахме на зида. Допушеше ли се на чичо и нямаше огън да запали цигарата, веднага изтичвах и донасях главня от огнището на стопаните.

Чичо Стойне пък ми нагаждаше да кусна повече зърна от фасулената чорба, дето ни готвеше стопанката. Вечер ме завиваше с губерчето, за да не настина. Дори нощем усещах в съня си коравата му длан. Опипваше дали не се е смъкнало губерчето от гърба ми.

Първите дни бяха доста трудни за мене. Ръцете ми горяха и тръпнеха, краката ми се подгъваха, ала си давах вид, че не се изморявам. От чичо Стойне не ме беше толкова страх, колкото от стопанина. Ще рече:

— Казвах ли ви, че дете не може да работи на постройка.

Аз не исках да чуя такива думи. Стойне, като ме гледаше, че се старая, понякога ми казваше:

— Почини си, Куне! Пази силите си и за наесен, за училище!

Но криво-ляво свикнах и ден след ден завършихме постройката към Илинден. Хората вече бяха ожънали и вършееха. По полето се жълтееха стърнищата, зеленееха се кукурузите. По бостаните бяха зазрели дините. Като получи чичо Стойне парите от стопанина, смигна ми:

— Не ме засрами, Куне. Дойде време да се наплащаме. Заслужено ще вземеш парите. — И той ми наброи хиляда и двеста лева.

— Благодаря много — рекох му.

Прикътах парите в пазвата си и на затуленото иззад постройката ги преброих няколко пъти. Просто не ми се вярваше, че можах да спечеля с труда си толкова пари! Та аз не бях виждал в ръката си досега левче, камо ли хиляда и двеста лева!

— Какво мислиш да правиш с парите? — попита ме чичо Стойне.

Аз позавъртях глава, подвоумих се, па изтървах:

— Искам най-напред да купя дини, пък с останалите ще си набавя учебници, ще си платя таксата.

— Много добре — рече той, като ме пощипна за загорялата от слънчевия пек буза. — Тъкмо и аз мислех да купя някоя диня за моите деца. Хайде заедно ще отидем на бостана.

Отбихме се в един бостан и почнахме да избираме. Чичо Стойне бе опитен в дините. Не за пръв път влизаше в бостан. Ха тая, ха оная, дорде напълнихме торбите. Аз гледах колкото се може повече да взема. Чичо ме поглеждаше усмихнато:

— То хубаво ги купуваме, но как ще ги носим. Поливани са и са се налели, та са доста тежки. А и пътят до нашето село не е кратък.

Да си призная, за това не бях и помислил. Аз исках да имам много дини, пък за носене…

Тръгнахме си пеш. Чувство на гордост изпълваше сърцето ми. Нека си разправя стопанинът, че съм дете… Никакво дете, аз бях вече печалбар…

Денят беше горещ. Пот струеше от челата ни. Усещах да се мокри и гърбът ми. Дините ми тежаха, убиваха ме по рамото, по гърба, но вървях. Като забележехме край пътя някое изворче, присядахме с чичо Стойне да починем и да наквасим устата си с бистра студена вода. Хапвахме и по малко сух хляб, но от дините не вкусвахме. Нали сме ги понесли да зарадваме домашните си…

— Изпатен народ сме това нашенци, Куне — казваше чичо Стойне. — Изпатен, но жилав народ. Вместо да се шляеш сега по реката, както правят богатските момчета на твоя възраст, ти си се нагърбил наравно с мене да мъкнеш дини… Но нали изкарахме благополучно досега, ще забравиш тия мъки…

Като стигнах у дома с пълната торба, нашите се почудиха. Аз веднага изтърсих на пръстения под четирите дини, които се търкулнаха встрани. Баба, дядо, мама — всички ахнаха:

— Ама това на гръб ли си влачил — рече баба. — На баба момченцето, на баба печалбарчето — и ме целуна по челото.

Прегърна ме и майка ми. По насълзените й очи разбрах, че й беше драго. Нейният Куне е вече порасъл и може сам да вади хляба си.

Но най-много се зарадваха моите братя и сестричета. И в техните очи аз бях станал още по-голям. Хем ме поглеждаха благодарствено, хем попипваха дините.

Привечер всички се събрахме на трапезата. Похапнахме, каквото бе приготвила мама, и нарязахме всичките дини. Да се знае, че тая вечер ще се наядем до насита! Коя от коя бяха по-червени. А пък сладки като мед! Баба ме благославяше — да стана по-добър печалбар, да изкарвам пари и друг път да купя цяла каруца дини.

Нашият Дядо Мраз

Когато бях дете, старата година изпращахме с проклятие. Съберем се вечерта срещу Васильовден (тогава посрещахме Новата година) около паралията, дядо пребърше с корава длан редичките си мустаци, изгледа ни поред с мъничките си, примижали очи и позавърти глава.

— Да се не вестне вече такава година като досегашната. В гори тилилейски да потъне! Дано новата се отсрами пред бедния народ. Повече жито да има в хамбара, всички да сме здрави и сити.

Ала отиваше си тая година, идваше друга, хамбарът ни оставаше празен. Случи се, че за една Нова година нямахме прашинка брашно вкъщи. Притъмни се, прозорчето на стаята ни се заледи, отвън свиреше горнякът и се промъкваше през цепките на буковата врата. Жените внасяха листниковци, за да се позатопли вътре. Ние, децата, очаквахме чудото — да пристигне Дядо Мраз, какъвто го знаехме от приказките. Но изглежда за възрастните, пък и за децата, нашият Дядо Мраз тая вечер щеше да бъде моят дядо, който бе отишъл още следобед да дири по водениците торба брашно. И затова погледите ни бяха насочени към вратата. Какъв жалък ми се видя Дядо Мраз, когато влезе дядо с празната торба! Той бе се смалил в прокъсаното си кожухче. Съсухреното му лице беше посиняло, отпуснато. По наколенките му висяха ледени топчета, от раззиналите цървули се подаваха оръфаните навуща. Дядо дори и не поздрави с „добър вечер“, а направо захвърли кълчищната торба, поизкриви мустак и се обърна към баба. Тя бе намерила отнякъде олющена икона и я бе закачила в ъгъла зад печката. В ръцете си държеше филджанче с отчупена дръжка и наливаше зехтин, който бе взела в заем от съседите. Искаше да притъкми нещо като кандило. Отведнъж дядо подскочи, побутна баба, разля зехтина и счупи филджанчето на дребни парчета. Баба се изстъпи, погледна го свирепо с орловите си очи и така му скръцна със зъби, че ние помислихме — сега ако го хване, няма да остане и перушинка от него.

То дядо нито се уплаши, нито се смути от бабиния поглед.

— Да ти се не видят и господ, и Богородица, и вси светци по календара — рече той. — Никакъв господ, никакви светци не ми трябват, щом са вдигнали ръце от нас. Молих се на воденичарите, никой нищо не ти дава! Па и кучешко време се покара. Буките на водениците са замръзнали, колелата не се въртят. Който имал жито, смлял си го навреме човекът.

Бяхме се умълчали като занемели. Дори баба, която така се бе настроила срещу дядо, притихна и сведе глава. Чуваше се само мъркането на пролупналата от глад котка, свила се на кълбо под прогорялата печка. За нея изглежда нямаше и мишки. Те бяха огризали прътите на лесковия кош, нашия хамбар, измазан с говежди тор, и трябваше другаде да дирят храна. Какъв ти Дядо Мраз, какви ти подаръци! Аз вече и не мислех за това. По-близко ми се виждаше да има нещо да хапнем тая вечер.

Баба все още мълчеше, чупеше листниковци и ги пъхаше в печката. Мама подръпваше забрадката си и тихо, като изпод земята, произнесе:

— Освен пак по махалата да опрем…

Дядо, поотоплил се, ме подръпна към себе си и ме погали с ръка:

— Така е, Куне. Сиромах ли си и сто нови години да идват, нищо ново не ти донасят.

Домиля ми и взех, че го целунах по мустаците.

След малко мама донесе от чичови Стоилови паница царевично брашно. Направихме качамак. Дядо го изсипа на паралията и го наряза с кълчищен конец на филии. Наслагаха туршия, ошав. Старите пийнаха по чашка сливова. След малко от яденето не остана и троха по трапезата.

По едно време проеча пушечен гърмеж откъм сред селото. Този гърмеж като че ни преобрази. Та младежите тръгнаха да сурвакат. Потръпнахме в очакване да ги видим. Жените завнасяха отвън студените рогозки и парцаливи черги и застлаха пръстения под. Ние, децата, час по час отваряхме вратата и надничахме на чардачето.

Нощта беше тъмна. Гъста мъгла пълзеше в долината, задавяше ни при всяко вдишване. Откъм планината нещо ечеше. Шосето беше заглъхнало — не минаваше нито един пътник. Овца проблея в близките кошари, обади се подир нея с тъничкото си гласче първото новородено агне. В тая глухота, когато всичко наоколо е вкочанено от студ, когато от подпорната стена на нашата суходолина висят дълги ледени кичури и не може да мине не само волска кола, но и шейна, гласчето на агнето ти навява нещо радостно. Представяш си, че идва пролетта с дъхавите теменужки, със зелените поляни по Селска нива и Ридар, с жуженето на лекокрилите пчели, кукането на кукувицата от високите габъри в Тъмни дол и ситното пупане на папуняка от хралупестите дъбове на Яловарник. Нашата суходолина променя одърпания си като дядовото кожухче вид. Ошумяват се кленовете, цъфват глоговите храсти по нейните брегове. Там се настаняват и славеи, и жълтурчета, и синигери, и стърчиопашки. А песните им кънтят. Хей горе, на баирчето над Брусарци, се е кротнало малко стадо овце заедно с агънцата, които вече са поотраснали. Пасат, що пасат и те, па току залетят към майките си, подгъват предните си крака, приклякват на колене и завират муцуни към вимето.

Аз забравих немотията и лошото време. Струваше ми се, че нашите у дома са станали по-добри. Дори дядо ми се виждаше някак по-обичен. Той от време на време ще изръмжи да не изстудяваме стаята. Но и нему като че е радостно на душата.

И дорде ние се суетим, сурвакарите нахлуха. Не хлад, а свежест и младост внесоха в нашата къща. Най-напред се вмъкнаха младоженецът и невестата. Младоженецът беше Дико от Мутарската махала, строен момък, облечен в извезана бяла риза, а върху нея наметнал ново сетре. На главата си бе сложил островръх калпак с черна къдрава вълна. Невестата пък бе нагиздена в казмирена сая, с копринени гайтани, извити на пазвите, в тирена риза, поръбена на полите и ръкавите с рехави дантели. Забрадена с кремава копринена забрадка, забулена с мрежесто було, което висеше от главата чак до петите й, току се затуляше ту зад девера, ту зад младоженеца. Деверът поздрави с „Честита ви Нова година“ и покани невестата да целува ръка.

Тя се поклони, целуна ръка до три пъти, пребърса устните си с една дълга кенарена кърпа, пак се поклони, като се пазеше да не издаде звук. Ние знаехме, че за Нова година сурвакарите нагласяваха невеста момче, за да не го познаем. Колкото и любопитни да бяхме децата, не можахме да открием тайната. Дядо, гледам, нещо се върти, свива се, неспокоен е. Обичаят е такъв — целуне ли ти ръка невестата, трябва да я дариш, макар и с най-дребната монета. Най-сетне му идва на помощ баба. Тя е запазила парата, която сме слагали в погачката на Бъдни вечер, и я подава на дядо. Той протяга ръка заедно с парата към булката. Въздишка на облекчение се изтръгва не само от неговото гърло, но и от гърлата на всички възрастни у дома.

За нас, децата, всичко е интересно. Ето я мечката, а зад нея циганинът с кросното. Макар и начернен със сажди по лицето, ние познахме Петър чичов Николов — мечкаря за Нова година. Що приятни страхотии изпитахме. Аз подрипна към мечката — това беше също младеж, наметнат с губер от козина, — пипна я по гърба, а тя изръмжи и се хване за кожухчето на дядо. Сурвакарите имат и поп, висок три аршина, по брадата му от кълчищно повесмо лъщят разтопените ледени висулки. Той носи бяло менче и като потопи китка босилек в него, ръси по ъглите, за да изкара дяволите оттам. Младежите са повече от трийсетина души. Двама носят буренца за ракия, други мъкнат торби за сланина и брашно, трети събират фасул, ошав, орехи, ябълки — кой каквото даде.

Заре кеменчеджията понагря ръцете на печката, намаза лъка с чамсакъз и засвири „селското хоро“. Младежите се нахванаха за пояс. Танеца поведе младоженецът, до него ситни срамежливо невестата, а към средата стърчи попът с калимавката. Младоженецът се излита напред-назад и дава команда:

— На място, изхвърли напред, долу!

Аз гледам пъстрата картина и съм на върха на щастието.

— Да сте здрави, да сте живи за много години! — извика един.

— Няма ли да гази някого мечката? — обади се мечкарят.

Дядо захвърли кожухчето, легна по корем на рогозката и мечката застъпва изтежко отгоре му.

— Полека, ще ме смаже! — изпъшка дядо. — Ха така, към кръста, че ме е пресякло нещо, та не мога да си изкарам кашльока…

Мечкарят подкачи и нас, децата, но не посмяхме да легнем под мечешките лапи. Като завършиха всички обреди, събирачите на продукти заподнасяха кой буре, кой торба. Нашите пак се смутиха. Какво ще даруваме сурвакарите? Немотията не можеше да се заличи. Тя личеше не само в домашната ни обстановка, но се беше запечатила и по лицата на стопаните. Мама и стринките ми подигнаха рамене, стискайки ръце и поглеждайки ту дядо, ту баба. Но дядо, който минаваше за стиснат човек, като че се бе поразмекнал. Той климна с глава към баба, взе ключа от мазето и подир малко донесе цяла ока ракия.

— Извади чепа! — обърна се той към ракиджията. — Бабо, дай фунията — и изля ракията от котлето в бурето на сурвакарите. — Това имаме, с това ви даряваме — каза дядо.

— Благодарим, благодарим, догодина цели бъчви да напълните с ракия — извикаха някои от сурвакарите.

И баба не остана надире. Беше смъкнала най-голямата низа сушени чушки и я окачи на гердан върху врата на Киро Кацарски.

— Чудих се какво да ви подаря — рече тя. — Нямаме нито сланина, нито брашно, нито фасул. А гледам, посъбрали сте блажинка, па и фасул ще съберете. Нали трябва да се подлютят гозбите, да се зачервят.

Това беше доста много за нашето имане.

Изпратихме сурвакарите, мина празникът. А дядо още на другия ден почна да ругае новата година, че е като старата.

Цигулката

През лятото си правех свирки от ръжени стъбла, гайдунци от тръстика и бъз. В одаята ни бях наредил и дудуче, и окарина, и зурла, и кеманче. Но изведнъж всички те избледняха, видяха ми се жалки, когато за пръв път зърнах цигулка.

Един ден през есента ни дойде нов учител. Къдрокос, мургав, спретнат. Приказва ни, ние го оглеждаме, тръпнем и гадаем — дали ще е строг и няма ли да побийва. Ще дърпа ли ушите на немирниците и слабаците, дали ще е доволен от онова, което бяхме научили досега. Първите два часа минаха някак тягостно. А третия имахме пение. Влезе учителят усмихнат, стиснал под мишница нещо, прилично на моето кеманче — имаше и струни, и лък. Какво ли ще да е пък това — питахме се ние, децата, едно през друго с погледи. Аз се досещах, че с него може да се свири. Учителят сложи инструмента на масата и ни подкани да изпеем някоя песничка, която сме учили. Пропяхме като гъргави петлета, а той взе инструмента в ръка. Облегна единия му край на лявото си рамо, попритегна струните и натисна лъка. Какви вълшебни звуци се откъснаха. Аз изпаднах в особено състояние. Очите ми жадно шареха ту по гладката и лъскава повърхност, ту по белите пръсти на учителя, които се движеха с такава похватност и леснина по шийката… Изящният лък се плъзгаше грациозно край магарето — както ние наричахме столчето, което подигаше струните. Като че сърцето ми поглъщаше чудните звуци и ми ставаше така приятно, че бих слушал до не знам кога.

— Сега ще учим песните по цигулката — рече учителят. — Нагласена добре, в опитни ръце тя дава верни тонове.

Значи това било цигулката, за която бях само слушал, че съществува, но не бях я виждал нито аз, нито кое да е друго дете от моя клас.

Ех, какво хубаво нещо, въздъхнах аз. Струваше ми се, че това не е инструмент за такива груби ръце като моите. Понякога помагах в кърската работа на нашите, сечах дърва, прекопавах градинчето и дланите ми бяха набити. Но кой ти гледа дланите! Цигулката вече не излизаше от главата ми. Тя бе завладяла цялото ми същество. Отидох си вкъщи — бях като замаян. Приказва ми някой от домашните, а долавям да свири цигулка — друго не чувах. Излязох навън да се поразведря край кленовите храсти по брега на суходолината, оттам като че не пееха птички, а долитаха същите звуци, които изтръгна учителят… Върнах се в одаята, грабнах кеманчето, татева майстория, натиснах лъка, то проскърца и нищо не излезе. Де можеше да се мери с цигулката… И го захвърлих на одъра. Похванах една по една другите свирки — никоя не можеше и да се сравни с онова, което видях и чух в училището. Легнах си вечерта и дълго не можах да заспя. Пред очите ми беше все тая вълшебница. Дори в съня си долавях нейната музика. Някаква ръка ми я подава, аз с все сила изтичвам да я грабна, но отведнъж някой я дръпва и тя изчезваше като видение.

Мама подвикваше:

— Куне, защо плачеш насън, бие ли те някой?

Събуждах се целият в пот и не казвах какво ми е. Де ще ме разбере мама, мислех си. Тя и хабер си няма от цигулка. Започнах и да не ям. Веднъж да засвиря на такъв инструмент, друго нищо не ми трябва. В клас бях разсеян, едва дочувах въпроса на учителя за някаква задача. Може би разсеяността, а може би и слабоватият ми вид — от ден на ден все повече отслабвах и лицето ми ставаше бледожълтеникаво — подтикваха учителя да ме попита:

— Ти какво, да не си болен?

Аз подигах рамене и кротко отвръщах:

— Нищо не ме боли.

Но един ден той дойде у дома. Засрамих се, като го видях в бедната ни обстановка. Пръстен под, трикраки столчета, опушени стени. Поприказваха с баща ми и по едно време ме извикаха.

— Учителят се тревожи да не си болен — рече тате. — Досега не си се оплаквал.

Аз мълчах с наведена глава. Влезе и майка ми с тестени ръце — тя току-що бе замесила прясна пита и се въртеше край огнището, за да я опече.

— И аз го гледам, крие ми се в очи — каза мама, — нещо напоследък не вирее. Преди дойдеше весел от училище, бърбори тук разни стихотворения наизуст, чете за Исперих и за Крум, па грабне я гайдуницата, я кеманчето и си засвири. А сега нито го чувам да бърбори, нито пък тия дни е похващал свирка. Нещо му е прекършено в сърцето.

Аз се чувствувах неудобно. Особено пък пред учителя. Поозърнах се и ми идваше да скокна през отворената врата, та да избягам навън.

— Да не те бие някое дете — намеси се учителят и ме погали с меката си и чиста ръка. — Ако те бие, ще ми кажеш, нали съм за това — да ви уча и да ми се доверявате.

Нещо като че се размекна в сърцето ми и ми се доплака. Ала стиснах зъби и като преглътнах, утраях да не се засрамя още повече. Няколко пъти запреплитах език, помръдвах устни, дорде отроних:

— Мъчно ми е, че си нямам цигулка.

— Те ти още едни двайсет — рече баща ми.

— Цигулка ли! — изуми се майка ми и облещи очи.

— Даа, такава била работата — въздъхна учителят, сякаш схванал най-добре мъката ми, и се озърна, та огледа рафтчето, където бяха сложени моите досегашни свирки. — Кой свири на тия инструменти? — попита той.

— Кой ще си играе, Кунето — каза баща ми. — Всичко Мара втасала, та ме накара да му правя и кеманче.

— Я да чуя нещо — подкани ме учителят.

Едва-що не потънах вдън земя. Та той свири така хубаво на цигулка, а аз… Но нямаше как. С треперещи ръце взех кеманчето и засвирих една песен за трапеза, както ги бях чувал по сватбите, а след нея нашенско хоро.

— Браво — потупа ме учителят и широка усмивка се разля по гладко избръснатото му лице. — С право Кунето иска цигулка. Верен слух има, а и пръстите на ръцете му са доста сръчни.

— Е-е — завъртя глава тате. — Кеманчето криво-ляво измайсторих от кленово дърво, но за цигулката де толкова пари. Нали ни виждате имането — разпери безпомощно ръце, сякаш да покаже цялата ни сиромашия.

— Аз — подхвана учителят — имам една малка цигулка, три четвърти. На нея съм се учил да свиря като дете. Тя е тъкмо за Кунето. Като си отида в града, ще му я донеса.

И баща ми, и майка ми му поблагодариха отнапред. Аз се поококорих, живнах, дето казват. А когато вече цигулката беше в ръцете ми, като че хвърчах някъде в облаците. Учителят ми я подаде, а аз го гледах дълго като истукан, не смеех да шавна с ръка, ни с крак. Дали пък това не е сън. Но ето вече я похващам, галя и изтръгвам звуци от струните й. Най-голямото имане да бе изсипал някой пред мене, не бих му обърнал такова внимание. Моята цигулка беше малко в по-друг цвят от оная, с която ни свиреше учителят. Легнех ли, слагах я до себе си. Ако сънувах, да ми е близо, да я дохвана, да не се изплъзне от ръцете ми…

Разбира се, трудностите настъпиха, когато почнах да се уча да свиря.

— Цигулката е цепен инструмент — каза ми учителят, — но така, по цигански, да се свири на нея, не отива. Само по ноти. След учебните занятия ще идваш при мене.

И засричах аз нотите, както първолак срича буквите.

След години, когато оголемях и сам печелех вече, реших да си купя цигулка за възрастен. Тя е хубава, разлива меки тонове, но първата ми е по-мила. Пазя я като скъп подарък и от време на време си посвирвам на нея…

Червени знамена

Ние живеехме в малка къщурка с изкърпени стени и одимен таван. Керемидите бяха изпочупени, та завалеше ли дъжд, мама току запляска с ръце и завика:

— Дано не капне, пущинчето му недно! Таванът ще падне.

А ние с брат ми мятахме по една дреха на гърба, изправяхме стълбата и се качвахме на покрива. Слагахме някоя плоча, донесена в двора от пороя, или подпъхвахме парче ръждясала тенекия. Ала и това не помагаше. Дъждът си прокапваше от друго място и в стаята ни се завирваше цяла локва. Гледахме къщата на съседа дядо Пуне, една бяла и висока сграда, и мъка ни обземаше, че си нямаме такава.

— Всичко с пари става — казваше мама, — ала де ги парите!

Вечер, щом си легнехме с брат ми, гледахме звездното небе и дълго приказвахме как да си направим нова къща без пари. И измислихме. Ще насечем тухли двамата, ще викнем чичо Стойне да зида, пък за майсторлъка ще му се отплатим с работа. Като хване по Загорието на печалба, ще му жънем, ще извозим снопите и ще помогнем във вършитбата.

Тъй и стана. Една сутрин се събудихме, впрегнахме кравичките и докарахме няколко коли червена глинеста пръст от Лочке. Когато купчината порасна, брат ми рече:

— Стига. Нека да изработим тая, пък после пак!

Мама сякаш не сещаше умора. Тя мъкнеше вода с две котлета от дола, плискаше я в зажаднялата пръст и водата като че изчезваше. Вземеше ли да прелива, брат ми завиваше крачоли до над колене и току загребваше, да не оттича.

— Препила е, хайде да почваме!

Ние бъркахме калта, чупехме буците с тила на мотиките и пак продължавахме. Мама сновеше около нас и не можеше да ни се нарадва.

Щом омекнеше калта и можеше да се меси, трупахме я с лопати на по-висока купчина да не съхне от слънцето и я оставяхме да кабардиса. В туй време отивахме да обядваме. Сетне вземахме калъпите, пълнехме ги и простирахме тухлите по изметената земя. Те като големи сапуни се зареждаха една по една в прави редици. Гледахме майсторията си и брат ми някак гордо казваше:

— Виж ги как са се наредили като войници. Ще ги харесат хората, ще искат и на тях да направим. Ама ще имат да вземат. Не продаваме майсторлъка си. Който иска да работи при нас, ще го приемем като чирак…

Ставаше ми леко-леко от тия думи, та се затичвах, премятах в ръце калта и дорде се обърне човек, тухлата вече заемаше своето място в редиците, които от минута на минута големееха.

Не знаехме делник ли е, празник ли е. Гледахме само времето да е хубаво, да не вали и слънце да грее. Щом засъхнеха тухлите от единия край, нареждахме ги пирамидно, поръсвахме отгоре плява и толкоз. Ала като че бяхме трън в очите на дядо Пуне. Нали други работеха имота му, той повече се въртеше вкъщи и окото му беше все насам, към нас. Седне си, да речем, на стълбата пред къщи, пуши си човекът, извръща глава, намига и си бърбори:

— В празник ли работите, напразно всичко ще отиде. Това и попът ще ви каже. Команисти недни, неверници.

Той говореше нито високо, нито ниско, та хем да не се чува надалеч, хем ние да го чуем. Не можеше и да си представи как е възможно ние да имаме нова къща. Изкарваше ли овцете, нарочно ги подкарваше насам. Те защрапваха по меките тухли, ние викахме, той се усмихваше тънко под мустак и се оправдаваше:

— Голяма работа. Млади сте, други ще си направите.

Тъй се ядосвахме с брат ми, че идваше ни да вдигнем мотиките и да го тупнем по голата, продълговата като пъпеш глава. Ала се въздържахме. Мама излиташе като фурия от задимената одая, триеше очите си, пустосваше и кълнеше:

— Краката му да изсъхнат, хаир да не види!…

Тя заглаждаше оттук-оттам ощърбените тухли, сякаш премесва пита хляб в нощвите, замазваше ги с малко вода от котлето и те добиваха оная форма, която бе нужна, за да влязат в работа.

Ние не спирахме. Колкото днес бяха стъпкани, на другия ден отсичахме двойно и тройно повече. Минаха веднъж акцизни по шосето, ръкуваха се с дядо Пуне, седнаха на сянка под ябълката, пиха ракия и току един мустакат викна на брат ми:

— Ей, момче, я ела да видим имате ли майсторско!

— Какво майсторско? — сепна се брат ми.

— За тухлите. Нещо като патент.

— Не ни трябва — додаде брат ми, — за нас си ги правим. Каквито излязат, наши ще са.

— Де да знам за вас ли са, за продан ли са — засука мустак акцизният и глътна ракията си.

Брат ми не се уплаши. Ония си пиеха, заканваха се, ние си мълчахме, пот облазваше голите ни гърбове и си редяхме тухлите. Не мина много време и друга беда ни сполетя.

Беше срещу първи август. Цял ден работихме. Мама носеше вода, ние правехме кал, сечахме тухли и вечерта си легнахме уморени като паднали от круша. Мама вкъщи — ние с брат ми на ливадата. Спал съм като пребит. Какво е станало през нощта, не знам. Някой да ни бе изнесъл чергите — пак не бих усетил. На сутринта станах рано, както винаги, измих се на долчинката, подигнах глава и гледам сред селото нещо червено се ветрее над училището. Обърнах се надолу — тополите край реката до една украсени с червени знамена. От време на време тих ветрец разклаща клоните и знамената се полюшват леко-леко. Попитах брат си какви са тия знамена. Той някак троснато ми отговори:

— Нали виждаш — знамена.

И замълча. Повече не го питах. Позамислих се и си спомних: беше ден против войната. Започнахме работа. Но знамената бяха все в ума ми. Искаше ми се да се изкача на хълма над нас и да ги погледам как аленеят високо-високо. Кой може да е окачил тия знамена? И макар никой да не беше ми казал, аз се досещах. Мама не беше ги видяла. Тя мъкнеше с кобилица вода и бързаше да довършим тухлите.

Само дядо Пуне крачеше нервно по пътя и сумтеше. Не ни и поглеждаше. Или ако се обърнеше, то ставаше крадешком, за да не го забележим.

— Маскари с маскари, знамена, а? — изтърва той, но мама, улисана в работа, не го чу.

Слънцето се вдигна два остена над Еленова глава. Ние вече бяхме омесили калта и оставаше още едно прекопаване, дорде почнем да сечем тухлите. Мама влезе вкъщи да стъкне огнището, за да приготви обед, а в това време откъм дола се зададоха двама конни стражари. Нещо топло ме парна по сърцето. Брат ми чоплеше с мотиката и по лицето му не трепваше никакво смущение. „Може пък да отминат“ — помислих си. Ала полицаите право към нас идваха. Рипна по-младият, черноок, гладко избръснат трийсетгодишен мъж и без да поздрави, улови брат ми за ръка.

— Сега правиш тухли, а нощес знамена си окачвал, а? — изръмжа той.

Брат ми се изви с лице към него, погледна го в очите и без да трепне отвърна:

— Какви знамена? От къде на къде знамена да съм окачвал.

Приближи се и другият, по-възрастен и малко по-развлечен в облеклото си. Мама, дочула разговора, се показа на вратата, позалюля се в рамката и се хвана за дръжката. Насъбраха се съседите и взеха да ни хвалят, но полицаите не ги слушаха. По едно време се яви дядо Пуне, опулил очи, с обвесени мустаци.

— Они са — каже. — Грудо е. Да се обеси на клепките ми, пак не ще повярвам, че не е той. Само сеир им гледам. И в празник работят… Не почитат старо, път не сторват на по-виден човек. Команисти са.

Мама с нож да бе я пробол някой, не щеше да охне може би, но сега… Наведе се, грабна шепа лепкава кал и рече:

— Не те ли е срам, бе, чичо — обърна се тя към дядо Пуне, — стар човек да си криви душата. Ако мое дете нощес е бродило по село, на кал да стане.

— Сигурен съм — отсече дядо Пуне. — Може да съм го видял.

Въртяха, дърпаха се, мама като птичка размахваше криле да брани чедото си, нищо не помогна. Откараха брат ми. Останахме сами с мама.

Тухлите се разпиляха една по една, поломиха ги овцете на съседите и къща не можахме да направим.

Минаха години. Като дойде народната власт, дядо Пуне, съседът ни полудя. Отидох с брат си на село, той потупа мама и рече:

— Сега вече е свободно, може да правим и къщи, и знамена да веем.

— Сине — стисна го мама, — като те видях, та и къща, и огнище светнаха пред очите ми. Здраве да е, по-хубава ще си направите.

— Ще направим, мамо, за всички, дето живеят като добитък в кошари, палати ще им издигнем.

Седнахме тримата край огнището, то като че гореше по-весело, жарта червенееше, както червенееха знамената на тополите в оня паметен августовски ден, когато с брат ми бяхме тухлари.

На дърва

След смъртта на баща ми, по Димитровден, останахме сами с мама. Тя току се щураше насам-натам с наведена глава и замислени очи. Позапреше ли се, поглеждаше ме и преди да ми заръча какво да свърша, вдъхваше издълбоко и казваше:

— Те нали си отиде ядникът, сами ще се мъчим… — и продължаваше да нарежда.

Изпърво не знаехме отде да се заловим — някак не ни спореше. Най-много ни измъчваше мисълта дали да продължа училището или да го оставя. Мислех, за да помогна на харча вкъщи, щом кацне първият скорец на комина и се търкулне зимата, да хвана с чичо на печалба по долните села. Ала не ми се искаше да напускам училището, идеше ми отръки, сечеше ми умът, дето казват, пък бяха долетели слухове чак до ушите на мама, че съм прилежен ученик и учителите ме хвалели.

— Е — обръщаше се тя, — умник си ми ти, как да те спирам. Да си беше жив ядникът — все баща ми беше в ума й, — дума да не става, щеше да струва, да прави, но на свят да те изкара.

Когато се сговорихме да продължа училището си, тъй драго и мило ми стана, че едва не заплаках от радост, подскочих, хвърлих се на шията й и я зацелувах по съсухрените й бузи, макар вкъщи да не бяхме свикнали на такива нежности.

Нямахме часовник и да не закъснявам, мама ме будеше по петляно време. Тя запалваше печката, препичаше ми черен хляб и го посипваше с кълцан пипер. Край печката цървулите ми бяха изсушени. Не беше лесно в ония години да ставаш среднощ и в дъжд, и кал, сняг и студ да вземеш по десет километра дневно до съседното село, където имаше прогимназия. За уроците не оставаше време, а нямаше и как да се учат: газ я имахме понякога, я не. Обикновено вечер на вратичката преглеждах книгите. Затуй пък в клас внимавах и запомвах всяка дума, казана от учителя.

Мама се грижеше за двете ни кози и юницата — всичкия ни добитък. В празник, когато нямахме шума, заедно със съседските деца подкарвахме козите нагоре по балкана да ядат младите филизи, ала най-големи грижи ми създаваше юницата. Тя се бе родила на Петковден и я бяхме кръстили Петкана. Мама я гледаше като дете. И нощем отиваше в обора да я понаобикаля и да й сложи сламица или сенце, а забучеше ли планината и мъгла прихлупваше селото ни, тя едно от страх, друго — нали бях мъжка ръка вкъщи — викаше и мене. И да ми се спеше, не можех да й откажа. Тя загръщаше бащината ми дреха, пъхаше виделцето във фенерчето и — хрус-хрус по снега — отивахме при Петкана. Отварях вратата, мама я залостваше да не влиза студ и оглеждахме добичето. Обикновено я намирахме легнала да си преживя. Мама я помамваше с хлебец, който и в тъмното дори не забравяше да вземе. Юницата проточваше шия, плезеше език, поемаше парченцето и чувах как го гълташе. Като се изправяше, мама опираше фенерчето до гърба й и с ръка гладеше меките й кафени косми.

— Те — спираше поглед тя, — пак го е рънчил тоя вадидушник, чичо ти. Не знам що му пречи добичето, та душмански го бие. Поглеж, на две места му е олющил кожата!

Нали нямахме волове, помагахме си с чичо. С неговия вол и нашата юница, така си поминувахме. Ала чичо ги биеше и мушеше с остена, щом се позапънат с товара в някое нанагорнище. Туй мама не харесваше.

— Море да имам още едно, теле да е макар, само да държи ярема, не ще впрегне моя юница тоя проклетник — заканваше се тя, но заканите й си оставаха там, в кошарата.

За зимата хората в село се готвеха още през есента. Събираха листници — шума за дребния добитък, и я докарваха от гората. Тая есен съвсем се бяхме объркали. Тате легна болен. Бяхме все около него. А като се помина, останахме и без шума, и без дърва. Дорде беше хубаво времето и не бе захванал снегът, мама сама свличаше на гръб дърва. Щом се върнех от училище, аз ги насичах. Но падна дебел сняг.

Няма как — събуди ме мама още от тъмно. — Не ми се ще да губиш от уроците, но без дърва не се живее.

Тя размотаваше върви от татевите цървули и ръчкаше сухите клечки, обрала ги от плета на градинчето.

— И плетът отиде. Баща ти с какъв зор го оплете на времето… Но здраве да е. Сал живи да сме.

Посмръщих се, ала разбрах думите на мама. Тоя ден трябваше да идем за дърва.

— Ще вземем на чичо ти вола, ще го впрегнем с Петкана в неговата шейна и сняг не сняг, ще идем в Манов букар.

Съгласих се и взехме да приготвяме туй-онуй. Сложихме на Петкана повече сенце, изведох и чичовия вол и на разсъмване бяхме готови. Шейната на чичо беше слаба, с дървени клинове и той на всяка дума ни заръчваше:

— Ще внимавате. Да ми пазите шейната, че лесно се не прави!

Впрегнахме добичетата. Подкарахме ги и шейната се плъзна по мекия пухкав сняг. Виделееше се вече. Изкачихме Равнишката махала и спряхме за почивка. Къщите из селото, затрупани със сняг, едва се забелязваха. Човек можеше да ги открие само по дима.

— Виждаш ли — рече мама, като гушеше главата си под тъмната забрадка и духаше на ръцете си, — иде дим от къщите, значи хората са си добре, имат си топливо… А поглеж над Ганчеви какъв облак е. Нали е най-богат, най-голям е и димът му.

Само над нашата къща не чуреше. Види се, клечките от плета бяха догорели и огънят угаснал. Плюх на ръцете си, поразтрих ги да се затоплят и продължихме. Отминахме Търсеница и като че навлязохме в друго царство. Потънахме в мъгла. Беше тихо, толкова тихо, че се чуваше и най-лекият шум от кършенето на изсъхналите клони. Ние вървяхме напосоки, без да избираме пътища. Всъщност коларският път бе завеян и не личеше, та с шейната можехме да минем откъдето си искаме. Говедата се поклащаха бавно, аз ги дърпах за синджирите и проправях пъртината напред. Най-сетне стигнахме Манов букар. Завъртяхме шейната на една поляна — по-широко място, дето ще свличаме дървета. Разпрегнах вола и юницата и ги покрих с чувал да не им измръзне потта по гърбовете.

Нарамих след туй секирата и навлязохме в гъсталака. Сечех пърнари, де що ми паднат, мама вземаше по две-три дървета и ги влечеше, докато се изморих и приклекнах на един пън, в това кучешко време.

Натоварихме, впрегнах говедата и поехме обратно. Водя аз, а мама подвиква след мене:

— Хайде, Петкано, хайде, сине, дано със здраве се върнем!

Имаме стръмни места, където трябваше да се подпира, за да не се обърне шейната. Мама не вярваше на силите си, та взе да води тя, а аз, нали съм мъж, заех се да подпирам. Отминахме Бачище и слязохме на Средни рид. Нещо взе да ми стяга душата. Пътят беше стръмен, а отляво зееше Дълбоки дол. Измъкнем ли се оттук, нататък е лесно. Но тъкмо тук дойде нещастието. Както се бях хванал за въжето и висях, за да натежа, шейната се климна и се обърна. Заедно с нея и аз, и двете добичета. Какво е станало по-нататък не знам. След като се опомних и повдигнах очи — гледам шейна и говеда струпани на едно, а мама се спуща отгоре, вие като куче в долината и пляска с ръце. После разбрах, че съм се откачил някак и съм запрял в един храст, а товарът с все сила се е сгромолясал в дола.

— Жив ли си, синкоо? — нечовешки ревеше мама.

— Жив съм, жив — обадих се.

— Ох, маминото, ох — загали ме с вкочанени пръсти и ме целуваше.

Тя ме пипаше навсякъде, да нямам нещо счупено. Дълго стояхме така, докато се опомним. По едно време се сетихме да видим добичетата. Дървата бяха похлупили чичовия вол и едната дъска от шейната бе натиснала гръкляна му. Той гледаше с отворени очи и не мърдаше. Петкана, изжеглила се, трепереше като да я е хванало малария. Мама я замилва по гърба и по муцуната и я целуваше, както целува мене. Не оставаше нищо друго, освен да разтоварим дървата и да измъкнем вола. Кое време беше не знаехме. Мъглата се сгъстяваше и лепнеше по клепките ни. Студ проникваше чак до костите. Свършихме разтоварването, отместихме парчетата на счупената шейна и дръпнахме вола. Той не шавна. Мама му подвикна и го шибна с една пръчка — пак същото. Побутнах го с крак, махнах пред очите му — не мръдна. Ясно беше. Волът бе умрял. Страх и ужас скова лицата ни. Ами сега? Какво ще каже чичо? Къде ще му намерим вол? И той бе сиромах, пък си го знаехме какъв лош човек беше… Не можеше да се излезе наглава с него. Мама закърши пръсти, вцепененото й лице се раздвижи, затюхка се и отново зарева. Нищо друго не можеше да сторим, освен да хванем Петкана за оглавника и да тръгнем към дома. По дяволите и шейна, и дърва.

Струваше ми се, че по-леко понесохме оная страшна картина в Дълбокия дол, където всички щяхме да измрем, отколкото разправията с чичо. Що псувни, що викове. Гърмя цялата махала, докато най-сетне ни взе Петкана. Нямаше как да я отбраним. Но мама, мама! Тя сякаш беше забравила татко и тъжеше повече за Петкана. Щом заговореше за нея, очите й се напълваха и току вземаше шепа сенце, поръсваше го с пресол и го носеше в чичовия обор.

Тъй прекарахме тая зима. Влачихме на гръб дърва, но аз продължих учението си…

Шумар

Научих шумарлъка още като дете от дядо си. Тръгнеше ли за корията да сече шума, той ме водеше със себе си. Даваше ми най-лекото секирче и като катерица се катерех по дъбиците. Махах със секирчето, но нали силиците ми бяха още слаби, случваше се да удрям, да удрям по някой жилав клон, а той си стоеше напук и не падаше. Ядосвах се тогава и вземах, че с ръце го дочупвах. Хвалбите на дядо ме окуражаваха. Когато той не можеше да достигне върха на някое дърво, че му се виеше свят и ръцете му трепереха, сочеше го на мене.

— Ха, Куне, ха, дядовото, да те видя можеш ли се изкатери по тая пущина. Що му е трябвало в небесата да се виши.

Ставаше ми драго, метвах се на стълбата, хващах се от клон на клон, та чак най-горе. Дядо извиваше глава, мижеше с око, защото старческите му очи не изтрайваха на силната светлина, и ме съветваше отде да захвана, кой клон да отсека и за кой да се държа, за да не падна.

Изпиеше ли слънцето росата по листата, идваха баба и мама, донасяха ни ядене и китеха шумата. Не зная дали ви се е случвало да се катерите по горуните, да махате неспирно по клоните с острото секирче, да се изморите и да седнете на сянка за обед! Най-обикновеното ядене би ви се сторило сладко, колкото и злояди да сте, какъвто бях и аз. Обядвахме и гледахме небето дали не ще изникнат облаци откъм Хайдушки камък. Дядо пребърсваше мустак, хващаше с ръка клонче и опипваше листата. Той бе доволен, че листата са плътни, още зелени и измити от скорошния дъжд.

— Не са като ланските!

Миналата година гъсениците бяха изгризали така старателно листата, че само жилките им стърчаха. Сложих му на добичето, а то си вдигнало главата и блее…

Радвахме се и затуй, че имаше много жълъд. Баба винаги си носеше две кошници и щом се уморях от катеренето, грабвах ги и ги пълнех с жълъди.

— Ха така, Куне, ха така, бабиното — смееше се баба. — Събирай, да охраним и свинчето, че житото и царевицата далеч са бягали от нас.

Жълъда събирахме не само за добитъка. През оная война щяхме да измрем от глад, ако не бяхме млели от него. Ние, децата, не можехме да се помирим, че нямало хляб. И мама току рече:

— Трайте! Сега ще стане.

Изпичаше жълъда в подница и обелвахме кората му. Бяхме си направили ръчна мелница от два камъка, та с нея го мелехме. Воденичарите не го приемаха — разваляли им се кошовете. Слага мама по шепа в едно улейче, а ние, децата, клекнали като малки вълчета наоколо, се редяхме едно по едно да въртим. Хлябът ставаше червеникав, но цветът му не ни учудваше, че другият пък беше черен. Сутрин, щом се събудех, устата ми беше засъхнала и на гърлото си усещах такава горчивина, сякаш бях гълтал кой знае какво лекарство…

Тая есен — малко, другата — повече, свикнах с шумарството. Бях лек, катерех се без усилия по дърветата, макар ръцете ми да бяха тънки и често изтръпваха от преумора. В нашата махала дори се прочух като един от най-добрите шумари. Току ме викаха съседите да им сека шума. Мама беше добродушна жена, с меко сърце и никому не отказваше.

Минеше ли Преображение и почнеха хората да вадят позволителни от общината, мама си знаеше работата. Тя изрязваше ивици от стари свински подлоги, закърпваше скъсаните ми цървули, зашиваше на коленете на панталоните ми по едно голямо парче от дебел шаяк, за да не ме убива. Даваше секирчето да го наклепе Цеко циганинът, единственият ковач в село. Ала туй не стигаше. До края на шумарлъка мама най-малко пет-шест пъти вършеше това. Дрехите се закачваха по отсечените клони, раздираха се, колкото и внимателен да бях. Всяка вечер си отивах с цъфнали панталони и с риза без ръкави. Не бяха редки случаите парче от ризата ми да остане закачено на някой върхар, да се люлее задълго от вятъра и да ми напомня, като мина оттам, че съм се катерил по тоя горун. Ръцете ми се нашарваха с драски. Лицето ми — и то се надраскваше от старите стъбла.

Никога не ще забравя един такъв случай. Над нас живееше стрина Станка, мамина съименница и нейна приятелка. И тя имаше син, мой връстник и съименник, с когото бяхме съученици в гимназията. Те бяха малко по-имотни от нас, но дядо Тасе, който им вършеше кърската работа, си беше порязал пръст и не можеше да насече шума. Крум пък, съученикът ми, нали беше един на баща и майка, бяха го разглезили и не похващаше работа на село. През деня скиташе по реката и ловеше с другите момчета риба, а на мене не ми оставаше време да си почина. Цялото лято сякох шума на съседите. Приготвих и за нашите две кози. Бях решил да си почина ден-два, докато замина за града и се запиша в седми клас. И току една заран дочувам стрина Станка да говори на мама:

— Прати ми го, Станке — казваше тя с гърления си дрезгав, малко мъжки глас. — Прати ми го, жива да си… Моят Крум имал някакво поправително, та седмица вече откак замина.

Разбрах, че за мене става дума. Пообърнах се в сеното, дето спях, почистих сламките от косата си и тъкмо си мислех дали мама ще успее да я отклони, ето чувам стъпките й.

— Куне мамин — замоли се тя и взе да ме отвива. — Вика те стрина ти Станка да им резнеш малко шумица. Ха и днеска, па заминеш ли в града, там ще си починеш…

Никога не отказвах на мама. Така ме молеше, че струваше ми се, не бих си простил през целия живот, ако й откажа. Не възразих нищо, най-безропотно приех. Взех си секирчето и стълбата и тръгнах с Горан, висок мъж, роднина на стрина Станка. Когато нагазихме в Дълбока долина, където беше гората им, слънцето бе вече отскочило колкото един остен над Тичък планина. В долината беше хладно, миришеше на влага и на изгнила шума. Дърветата бяха нагъсто едно до друго, толкова нагъсто, че правите им стъбла се разклоняваха нависоко, за да стигнат слънцето. Седнахме да починем на стръмнината. Горан запуши цигара и смигна.

— Ама и горуни, а? Има и цер, а я поглеж буките!… Трябва с клинове да се катерим като по телефонните стълбове… Виждал ли си как закачат жиците?

— Хванали сме се — отвърнах му, — ще караме.

Двамата гребяхме с колене по гладките стъбла, докато стигнем клоните. Аз бях същинска катерица. Окастря едно дърво и не слизам надолу, че трудно ще се изкача, а пресегна, хвана някой клон от съседния горун, дръпна го, та се наклони насам върхът му и се метна на него. Така до привечер оголих стотина дървета. Това бе цяла леха, може би декар място, където слънцето вече свободно заливаше съборения клонак. Двамата с Горан удряхме като кълвачи и нарушавахме сънната тишина. Не можех да обхвана цялата красота на тая планинска усоя, дето и здравец надничаше по мъхнатите засенчени скали, и птици, каквито рядко се срещат по нашите места, прехвръкваха от време на време, макар да беше вече есен и някои да бяха заминали на юг. Гледахме да привършим, оставаше ни още малко. Към края на деня бях вече доста изморен. Когато се изкачвах на един клонест дъб малко встрани от гъсталака, дорде стигна върха му, краката ми затрепериха. Обхванах с двете си ръце стъблото и оброних глава на него. Сърцето ми биеше силно, главата ми забуча и взех да се люлея. Очите ми като че се замрежиха, мярнаха се синкавозеленикави кръгчета отпреде ми. Кога съм паднал, не помня… Като се свестих, видях, че лежа на земята. До мене бе клекнал Горан и ме заливаше със студена вода от бардучето.

— Не бой се, не бой се — успокояваше ме той, — мина страшното. Ще го забравиш. Как пък секирчето да падне баш през шията ти. Да те заколи без малко.

Едва тогава се уплаших и изтръпнах. Пипнах врата си, на дланта ми следа от кръв… Чудно как съм останал жив! Види се, паднал съм на меко в шумака. Секирчето полетяло с остреца, забило се малко в шията ми и се отхлъзнало, та само бе оставило една дълга кървава следа.

Вечерта трябваше да се приготвям за път. Момчето на стрина Станка — Крум, беше пратил бележка веднага да замина за града, че срокът за записване бил само утре. Мама изпра дрехите ми и на заранта ги понесох мокри в една торба. Когато пристигнах в града с одраскано лице и разкъсана кожа по ръцете, учениците и учителите ме питаха от какво съм боледувал.

— Шумар, шумар бях — отвръщах им аз.

Те ме гледаха опулено и се чудеха.

Ленин

Гробищата бяха наблизо до нас, та често дочувахме писъците и риданията на вдовиците и майките, изгубили мъжете и синовете си във войната. Когато сутрин се събудехме в одимената одая и едно по едно децата се измъквахме навън, за да вдишнем чист въздух, аз вече по навик се ослушвах дали не ще чуя пак плач по изгубен нашенски войник. У дома всички бяха замислени, унили. Разговорливата инак баба често подсмърчаше, попридръпваше забрадката си и се завръщаше настрани.

— Защо се въртиш все около мене? — сопваше се понякога тя. — Остави старите хора да съберат мислите си — Сетне, досетила се, че е проявила грубост към едно от своите внучета, тя ме погалваше и казваше:

— Не бива да си толкова любопитен. Няма всички да загинат я… Ще свърши войната, ще се върнат чичовците ти и край на плачовете. Ще вдигнем едни сватби, ще викнем Цеко тъпанджията с най-големия тъпан, ще поканим цяло село, па като опънем трапезите навънка, та и гумното няма да ни побере. И то ще ни е тясно за веселбата…

А дядо беше станал някак по-сух, с изострен поглед, който можеше да прониква надълбоко. Той бе единствената мъжка подпора (като не се имаха предвид децата) не само в нашата къща, но и в цялата махала. Затова жените идваха на поплака при него. Гладът бе изтънил хората като вейки. Но кога лапад, кога киселец или плодове — все се намираше по нещо, за да „смажеш“ гърлото си, както се изразяваха нашенци. Ако се случеше да се разболее някое добиче, ще опиташ да го налагаш с разни билки и корени, пък извърне ли се да умре — дядо ще му смъкне кожата. От волска кожа ще си направите опинци, от овча — кожухче. Но убитите във войната не можеха да се върнат. Ей на това дядо не можеше да намери цера. Понякога той казваше:

— Ние с моята баба сме пратили тъкмо трима войници. И нас треска ни разтриса да не се случи нещо лошо с тях… Но какво да се прави. Война… Човешка касапница. Кой я е измислил, хаир да не види…

Долитаха слухове, че войниците се бунтували, не можели вече да търпят глада и вдигнали пушките срещу началствата… А ето че дойде най-новото за нас. Стойне Димитров избягал от фронта и пристигнал в нашенската гора. Дали е истина? Дали този слух не е скроил някой нарочно? Дядо беше въздържан човек и когато го запитваха махленките, отвръщаше:

— Ни съм го видял, ни съм го чул. Всеки има език, всеки има уста. Може да си приказва, каквото ще.

Но една сутрин пъдарят се изпъна на височинката сред село и ревна с цяло гърло:

— Слушайте бреееей, селяне! Избягал е от фронта Стойне Димитров, по прякор Усът, и се крие тука някъде по ровините и долините. Който го срещне, да обади веднага в общината. Кметът заповяда никой да не му дава хляб, оти да му е яко. Ще бъде наказан най-строго.

След малко по шосето премина жената на Стойне — Персия. Беше с разчорлени коси, ръцете й бяха вързани със синджир. Подире й клопчеха с подкованите си чизми двама стражари, които я блъскаха и крещяха:

— Казвай, идва ли нощес мъжът ти при тебе…

Персия скимтеше като пребито куче. Отмина процесията към Трекляно и баба въздъхна:

— Живина да ги яде, та са забрали жената. Що им е сторила? Ако мъжът й е избягал, какво е виновна тя?

Есента беше се настанила вече и по планината, и в полето, и по ливадите край реката. Гората стана бакъреночервена, листата се стелеха по влажната земя. При ясни нощи сутрин осъмвахме със слана.

— Щом пада слана, скоро ще ни навести и снегът — рече дядо. — А с недохранени добичета и дърва трудно ще си набавиш.

Той имаше обичай да не отива никога сам за дърва. Придружаваше го или баба, или някое от нас, по-големичките деца. Една заран дядо ми кимна:

— Стягай се да прошетнем до Златаново бачище. Ще берем дърва.

Впрегнахме воловете, закачихме зобницата, в която баба ни сложи варени картофи вместо хляб, и тръгнахме. Беше доста интересно да се изкачиш по това време на Златаново бачище. Узрелият дъбов жълъд капеше от клоните и тупваше по зашумената земя, а малките стада овце и кози тичаха от кория в кория и лакомо зобеха с росните си муцуни. Под големите дивачки круши бяха се наринали дребни жълтеникави плодове. Като ги съзря дядо, затюхка се:

— Трябваше да вземем чувал, за да съберем от тия дивяци. Щяхме да напълним каченцето за крушеница. Тая година изворките не родиха, та крушеницата ще правим от дивачките…

Глогинките се червенееха отдалеч и сред тях прехвръкваха дребни сивкави птичета с тънки човки. Стигнахме Търсеница и завъртяхме преднището на колата. Дядо изпрегна воловете. Тъкмо им сложи малко царевичак, нещо шумна в гъстака. Дали пък не е някой кос или катеричка, помислихме ние, и дядо откачи секирата, за да сече пърнари. Ала на една полянка изникна висок цяла върлина мъж. Беше в окъсани войнишки дрехи, на главата си носеше фуражка без козирка, на едното си рамо беше наметнал пушка. Да беше горски, не беше. Аз изтръпнах от страх, а гледам, и дядо като че промени цвета на лицето си, макар здраво да стискаше секирата. Непознатият пристъпи насам и се поусмихна. Отведнъж ми се стори, че брадясалото му лице не е толкова страшно.

— Не бойте се, бай Заре — обърна се войникът към дядо. — Що е речено, свои сме, нещо и далечни роднини май че сме, а?

Чак сега дядо едвам не изпусна брадвата от треперещите си ръце.

— Брей, ти ли си, Стойне — позаекна той. — Слушахме за тебе това-онова, ама не ми се вярваше баш тука да се срещнем…

Разбрах и аз, че това бе Стойне Димитров. Той протегна дясната си ръка за поздрав. Дядо се пообърна наоколо, сякаш искаше да се увери, че няма други хора да ни видят, и тогава се поосвободи. Стойне приседна на ока и се подпря на пушката си. Поразговориха си и дядо му разказа всичко, каквото знаеше за селото. Извади тютюницата и я подаде на Стойне. Той си усука голяма цигара, която побра половината от тютюна.

— Не съм пушил отдавна истински тютюн — рече Стойне, като налапа цигарата и засмука сладко-сладко. — Понякога си стрия изсъхнала букова шума, но вестник не се намира, за да я увие човек. Имам един — измъкна от пазвата си омачкан вестник, — но да умра за цигара, пак не бих го скъсал. В него пише за Октомврийската революция и за Ленин…

Той разгъна вестника и ни показа една снимка. Там се открояваше портретът на мъж с високо чело и голо теме, с присвити проницателни очи и тънки мустаци.

— Ей това е Ленин — продължи Стойне. — Под негово ръководство в Русия килнаха царя и чорбаджиите. Сега там са на власт болшевиките, работният народ. Името на Ленин разбунтува и нашите войници… Затова ние тръгнахме да дирим сметка на лихварите и кожодерите, на кметовете и секретар-бирниците, дето краднат и с краката си народа…

Дядо беше позинал, вперил очи в снимката на вестника и сякаш се бе обърнал на слух и зрение. Той поглъщаше всяка дума от устата на Стойне, както зажадняла за дъжд земя. Старческият му ум трудно проумяваше какво бе станало в Русия. Но едно беше ясно за него. Щом са смъкнали чорбаджиите, щом вече няма такива кметове като Зелника, който ни реквизира коня Дорчо и ни прати от него опинци след смъртта му, който надничаше по празните хамбари и де зърнеше зрънце жито, задигаше го, по-добра власт едва ли ще се намери някъде на земята. Това желаеше дядо да стане и у нас…

Стойне прибра вестника и го пъхна отново в пазвата си. Дядо не знаеше как да му се отблагодари за хубавите думи, па се сети, та откачи зобницата и му поднесе варените картофи.

— Заслужаваш и ракийка да те почерпя, и друго нещо, но нали виждаш, и хляб няма. Заповядай, това е приготвила бабата…

Стойне нагълта един, втори, трети картоф, дорде се свършиха. Явно, той бе гладувал повече от нас.

Вече се бе препладнило, сенките по Средни ридар и Голяма орница се удължиха. Дядо почна да сече дървета, за да не окъснеем. Аз все още заничах ту в пушката на Стойне, ту в небръснатата му брада. Като че той порастваше всеки миг в очите ми. А тоя Ленин какъв ли юнак е, мислех си, та е преборил царя?

— Много здраве на нашите — заръча Стойне — А кметът и секретар-бирникът да му мислят, ако ги сгащя някъде… — мушна се в храстите и изчезна от очите ни.

Аз затичах при дядо, за да му помогна, и от време на време го подпитвах:

— Много ли е силен тоя Ленин, дето е надвил царя?

— Кажи-речи, сине, и аз знам колкото тебе. Старият и неграмотен човек е като детето. Но ти тепърва ще растеш, а аз… Трябва да се учиш, да виждаш всичко. Името на тоя човек трябва да се запомни. Та кой беше?

— Ленин, Ленин — повторих аз.

Товарехме колата и дядо си шепнеше с беззъбата уста. По присвиването на устните, по нагаждането на езика аз долавях, че той сричаше името на Ленин.

Бусара

Нашата махала не е голяма, но все пак има три фамилии, които, макар и родствени, си имат своя физиономия. Бусарци например се отличават и по начина на живота си, и по имотното си състояние. Най-ярък техен представител е Костадин Бусара, за когото искам да ви разкажа.

Той е нисичък на ръст, слабоват, но жив и пъргав. От млад още беше проявил необикновена за нашоселци ловкост към търговията и разните спекулации. На времето дядо ми имал пет златни наполеона, ала нали бил вързан в ума и ръцете, нищо не предприемал, а така ги стискал под възглавницата, види се, за да го топлят, когато спи. Оттук-оттам се научава Костадин Бусара и току почнал да се увърта около дядо.

— Дай ми ги — казвал, — работа да си свърша, пък ще ти ги върна в най-скоро време… Закъсали сме, натрупали сме борчове, а и бирникът ни е налегнал здравата.

Дядо се повъртял, опънал се, па сетне се съгласил. Дал петте наполеона на Костадин Бусара. Ала тоя нито борчове уреждал, нито на бирника ги дал, а взел, та купил земя в Бяла вода. И веднага мобилизирал цялата многолюдна челяд: двамата си братя, жени, деца. Най-напред оградили с трънки купеното, като позаграбили и от селската мера, тъй че мястото станало повече от четирийсет декара. Сетне изсекли храстите, очистили камънаците и облагородили дивачките. Насадили кюстендилски сливи и ябълки, бухнала зелена трева между тях, та от пусталията не останало ни помен. Построили и една колибка, и кошара за овцете в горния край на бахчата и почнали да се редуват братята и жените им кой кога да спи на колибата и да пази стадото. А овцете се ширвали сутрин нагоре по селската мера, необезпокоявани от никого. Дръвчетата израснали, на пролет цялата котловина побелявала от цвят и свеж аромат пълнел околността.

Поточето, което се спуска от връх планината, разделя на две Бусарската бахча и неспирно бълбука. В горещите юлски дни бистрата му вода разхлаждала зажаднелите корени на овощните дръвчета. Гледал много пъти Костадин новото място, радвал се и все нови планове кроил:

— Майката му е още казана да зазидаме…

И без много бавене току до потока, в долния край на бахчата, задимял и казанът. Брали сливи Бусарците, събирали дивачките по гората и пълнели големите каци и бъчви. Зашуртяла кехлибарената ракия от лулите… Стъкмил Костадин четири продълговати и плоски бурета, пригодени да се товарят на коне, и тръгнал по села и колиби да продава ракията. Костадин Бусара не минавал по шосетата и друмищата, а избикалял по тесни пътеки, по долини и горички и в селището пристигал обикновено на сумрак. Отсядал в някоя крайна къща на селото, събирали се като бухали стари мераклии, вземали си от ракията и кой пари, кой жито или друго — наплащали се. Щом пропявали първи петли, Костадин Бусара поемал обратно към дома.

А пък е работен Бусара му недни, че сън го не хваща нощем. Сутрин, дорде спи махалата, той току залети по шосето пред нас и събуди всичко живо. Така бяхме свикнали, че залаят ли кучетата, познавахме кой минава по пътя — чужденец или Костадин Бусара. Той беше облечен винаги в едно малко длъжко за ръста му бозово сетре, а краят на панталона му беше завързан с ремъчките на цървулите му. На рамото си носеше източена лъскава коса или пък бе заметнал сноп въжици, от които се цедяха капки вода. Явно бе, че той току-що е топил ръжена слама в някой вир, приготвил е въжиците, за да не се бави при връзването на снопите.

И колкото и да беше многолюдно семейството му, колкото и Костадин Бусара да подмушваше тоя-оня, за да бързат, понякога не смогваха да довършат всичко сами. Ала Костадин не бе от ония стопани, дето вземат надничари срещу пари. Той така нагласяваше работата, че кому кон дал да си услужи, което, разбира се, рядко се случваше, кому заел брашно до новата реколта или пък някой взел ракия, че му трябвала за сватба или кръщенка — всички отработваха взетото на зелено. Но имаше и друго.

По нас хората са услужливи и се приглеждат един друг. Когато някой закъса в жътвата и житото вземе да се рони, нашенци му отиват на помощ. И Бусара прибягваше до тлаки. Два пъти съм ходил на тлака у него. Знаехме го що за човек е, никак не ми се отиваше, ала майка ми току застане пред мене и ми се замоли:

— Иди, сине, иди, мамин!… Ще ни вземе на око, на̀, нали сме му в ръцете. Те кон за вършитба си нямаме, а тоя кьосавец и коне има, и катъри, и волове.

Пред мисълта, че може да остане житото ни неовършано, класовете да се разпилеят по гумното и кокошките да ги изкълват, не устоявах. Трябваше да отида. Нашите ниви бяха малки, та пожънем, пожънем и дорде се изморим, пийнем си водица от бардучето и някак неусетно минава денят. Ала още помня Бусарската жътва. Беше неделен ден през юли. Почнахме рано заранта. Тук бяха се събрали нашоселци, най-малкото по един от къща. Бяхме се разпределили по махали, така че всяка махала жънеше една нива. Жънем ние, а Бусара току върви след нас, целият потънал в пот, връзва снопи и все мърмори:

— Ех, лани по-сръчно жънаха май… Хайде, хайде, да не хване някоя буря, че зърно няма да остави на земята.

Както и да е, прекарахме тоя ден, макар едва да изтраях до вечерта. Затуй пък мама бе доволна, че сме осигурили коня за вършитбата. Ала като дойде време да му го искаме, Бусара се поначумери.

— Та баш сега ли намерихте кон да ми искате, когато най-много ми трябва… То и катърът, ако щеш, ми трябва, но за него иди-дойди, влачи го.

Аз се повъртях насам-натам, па за да не се връщам с празни ръце, съгласих се. И замъкнах катъра у дома. А той беше един голям, малко черничък, току слухти с уши и от време на време тупа с преден крак. Право да си кажа, никога не бяхме имали у дома работа с катър. Не му знаехме нито табиетите, нито пък той много разбираше от езика ни. Мама присви устни, като го видя, взе да кълне тихичко Бусара, за да не чуят съседите, па току се обърна към брат ми, който се ергенееше вече:

— Борко, ще трябва да оставиш за един ден иглата, за да се справиш с това добиче.

Брат ми рядко се захващаше с кърска работа, повече си гледаше шивашкия занаят. Но сега нямаше накъде. На заранта наредихме снопите по отметеното гумно, окичихме стожера с цветя, завързахме едно усукано въже и обрамчихме Бусарския катър за шията. Брат ми го пошибваше с тънка върбова пръчка, а той хич не се плашеше. Спомням си коня на дядо Николчо как едно лято летеше по гумното като стрела, така мислехме ще стане и с тоя катър. Ала той не само че не летеше по хармана, но пристъпи крачка-две и започна да хвърля къч назад. Ами сега… Събрахме се всички — аз, майка ми, брат ми, — махахме кой с прът, кой с празни ръце — нищо не стана. Животното взе да пръхти с нос, пяна се процеди от устните му и непрестанно риташе, дърпаше се настрани толкова силно, че насмалко да се обеси. Стъписахме се, какво да го правим, а той виреше уши, потръпваше с гърдите си и току помахваше глава към нас. По едно време му охлабихме въжето, с което го бяхме вързали. Той се изхлузи и почувствувал се свободен, подскочи във въздуха, завъртя се в кръг и се понесе надолу. Видяхме го как прескочи плета и затаихме дъх от страх да не прободе корема си на заострените колове. Ала катърът като див звяр, изскубнал се из клетката, като стрела се носеше из пожънатите ниви и зелените кукурузи, дорде съвсем се изгуби от погледа ни. Бе тичахме, бе викахме по него, дирите му съвсем се загубиха. Върнахме се като попарени. Денят вече преваляше, а неовършаното жито си стоеше разхвърляно по гумното. Мама, подпряла се на една върбова метла, подръпнала забрадката си над челото, току подсмърчаше и тихо шепнеше:

— Живеница да го яде тоя изедник Костадин. Вика те жътва да му жънеш, а като света не ти се отплаща. Зян ще отиде житото ни. Барем на снопи да беше стояло, та нито дъжд да го накваси, нито кокошки ще го пилеят, а сега…

Все пак нагласихме житото как да е. Привечер го събрахме на камара, за да не свие някоя вихрушка или пък пороен дъжд да не го намокри.

Бусарците търсиха цяла седмица катъра по околните села. Смъртен страх стягаше душите ни, дорде се намери. Мама въздъхна с облекчение, когато една сутрин Костадин Бусара мина яздешком на него и поглеждаше намръщено към нашата къща. Много-много този ден не се мяркахме по двора.

— В съд бих ви дал — говореше той на мама, — но хайде, комшии сме, нека от мене да мине… Па те шума има да сечем, нещо там жените саи искат да им се ушият… Не ща ви повече, ще пратиш момчето един ден на тлака за шумата, а Борко ще направи саите.

Мама се чувствуваше виновна, та без повече приказки прие всичко, каквото предложи Бусара.

Един ден в края на август стана шумарската тлака. Аз поизточих секирчето на каменното точило, отчупих малко хлебец от нощвите и тръгнах. Слънцето бе опърлило полето, където се жълтееха стърнищата, а по слоговете се сивееше изсъхналата трева. Само долу, край реката, се зеленееха ливадите, а отсреща се чернееше и гората. Бусара ни заведе на Дълга чешма, там, дето дърветата бяха най-високи и трудни за кастрене. Щом нагазихме в гъстата гора, отведнъж ни обвея хлад. Прави като свещи, стъблата се бяха извисили високо, високо и само на върховете си имаха по някой клон.

— Хайде, момчета — рече Бусара и подвъртя мустак. — То буковата шума не я ядат много добитъците, но има ли я, не е лошо.

Аз оглеждах дърветата, подигах глава на горе, за да зърна слънчевите петна, които трептяха по листата на буките, опивах се от кисело-тръпчивия им мирис, но време за бавене нямаше. Бусара взе да наглася стълбата и да се катери по дърветата. Моята стълбичка бе ниска, едва достигаше средата на дънера, а нагоре, дорде се стигнат клоните, трябваше да се катеря като по гладък електрически стълб. Слагах секирчето на лявата си ръка, стисках коленете си о дървото и почвах да греба като катерица. Ала белезникавата кора на буките бе толкова гладка, че ръцете ми някой път се отхлъзваха, ожулените колене от притискане отказваха да ме слушат и току се смъквах пак на стълбата. Правех наново усилия, докато се хвана за някой клон. Едва поемах дъх, сърцето ми биеше ускорено, ръцете ми трепереха, ала в миг се успокоявах и почвах да сека. Клоните отлитваха един след друг и падаха долу в загиналия поръждавял шумак. Ето че оставаше само връхният клон и слънце нахлуваше в пролуката. Аз усещах как лъчите гъделичкат одрасканото ми лице, как се затопля гърбът ми и ми ставаше приятно. Чувствувах се уморен и ми се искаше да забягна оттук, да се излегна на някоя поляна и така да заспя. Ала погледът на Бусара ме смущаваше, сякаш нещо пронизваше тялото ми…

— Хайде, момче — сепваше ме гласът на Бусара. — То лесно е да се иска чуждо добиче, а мъчно ви се вижда, като стане дума за помощ…

Едва ли има по-изморителна работа на село от шумарлъка… И особено пък да кастриш такива високи и гладки буки, каквито бяха Бусарските. Привечер един цепур така се заби в панталона ми, че го разкъса целия, раздра и краката ми. Аз усетих нещо топло да ме смъди в прасето на левия крак, притъмня ми пред очите, сетне кръв се процеди като червена лента по белезникавата букова кора. Криво-ляво слязох наземи, разгънах раздрания панталон и чак тогава се уплаших. Сякаш някой с нож бе разсякъл по дължина крака ми и кръвта шуртеше неспирно. Не можех да викам, ама, види се, другите бяха забелязали кръвта и току долетя Савата на дядо Белеви.

— Ти си се заклал бе, момче — каза той и веднага наслага букова шума на раната, омота панталона ми и ме превърза с ремъка.

— Какво му е? — попита Бусара.

— Какво му е, не е малко, наранил се е здравата — отвърна Савата.

— Ще му мине, ще му мине — поизкриви мустак Бусара. — Нека поседне, а ние да оголим още по някое дърво, че останаха малко вече. То пали знаеш, на чуждото дърво през пръсти се гледа. Па убил се, убил се, но да не съм аз виновен. А моят катър, дето цяла седмица го дирихме под дърво и под камък, да не е нещо по-малка работа, а?

Кракът ми все повече и повече отичаше. Болките се усилиха, ала по едно време претръпнах и забравих всичко. Как са ме занесли вкъщи, не помня.

Но с това не се свърши. Щом се вдигнах, брат ми рече:

— То така и така ще му отработваме ангария на Бусара, но барем ела и ти, за да ми помагаш, та по-скоро да свършим двете саи.

И като скръцна зъби, добави:

— Кога ли ще се падне да се справим с тоя читак. Ти знаеш ли, че във всяко село има барем по един като него. А от нашата черга са много повече… Само в махалата преброй колко са като нас! Малък си още, не виждаш как е устроен тоя свят!… Сами чорбаджиите няма да легнат. Майката му е работа и време…

Отидохме двамата. В широката Бусарска стая брат ми разкрои на една дълга маса саите от черно домашно бало, седнахме на едно миндерче и почнахме шивачлъка. Аз сучех кълчищни конци, подкарвах някои парченца, а брат ми везеше ръкавите и обшиваше полите с гайтани. Старата Костадиновица, едра и пълна жена, се навърташе край нас, а другите бяха кой в градината, кой на казана в Бяла вода, кой с добитъка. Откъснал от времето си, наминаваше и Бусара, за да ни види дали работим.

— Ха така де… Ти оздравя вече — обръща се той към мене, — нищо ти… Твоето ще се забрави, но катъра, катъра ми уплашихте, че още не мога да го вкарам в правия път.

Седнахме да обядваме, а той суче редките си мустаци и ни кани:

— Де фърцайте от чорбата! Ама па и чорба направила бабата.

Ние бъркахме в дълбоката калена паница, където се бистреше топлата водица и само по някое бобено зърно плаваше ту към единия, ту към другия край, въртеше се в кръг, дорде някой го улучеше и попаднеше в дъжицата му. Цели две седмици шихме двете саи, ала когато ги привършихме, Бусара повеси вежди, па уж се поусмихна:

— С малко минахте — каза той, — не беше лошо и на мене един панталон да изкарате.

Брат ми погледна изкосо и заклима глава:

— Нали това е пазарлъкът, дядо Костадине… Па нали трябва да ушия другиму някоя дреха, че да изкарам и пари.

Когато стана дума за пари, Бусара взе да се дърпа:

— Е, сега ще помина и с тези… Нищо де, аз само ти казах.

Трудно излизаха пари от неговата кесия. Той може би пресметна, че пак ще вземем катъра му, я нещо друго да си услужим, та си затрая. Ала ние вкъщи клетва дадохме: да измрем от глад, но помощ да не дирим от него.

Пищовът

Отидох веднъж в моето родно село и се залутах край нашата къща. Всъщност от нея намерих развалини. Нито покрив, нито стени, само зидовете на мазето все още не бяха съборени. И кой знае какво ме поведе навътре. Колко тайнственост се криеше в това тъмно мазе. Когато не мирувахме ние, децата, все дядо ни плашеше:

— Трайте или сега ще ви натикам в мазето и ще ви оставя при мишките…

Но и по някое лакомство се криеше там. Баба току завиеше ръкави, намигайки ми, да не дочуе дядо:

— Днес беше послушен и заслужаваш да те заведа в мазето, да се засладиш с орехи.

И влизахме двамата в тайнственото мазе — баба напред, аз, хванал се за ръката й, след нея. Нямахме никакво орехово дърво нито по двора, нито на някой слог, но баща ми имаше обичай, като ушие дреха на някой добридолчанин, да му поръча вместо пари да ни донесе орехи за Коледа. Баба ми подадеше от чувалчето пълна шепа, аз ги мушвах в пазвата си и полека се измъквах навън. Вземах малко камъче от земята и почвах да чупя орехите, да вадя ядките. В мазето бяха картофите ни, там държахме и ябълките. И сега, макар да беше празно, макар вече да не миришеше на застояло и на влага, на миши дъх и на плесен, сякаш усетих да ме лъхна на лагерувани ябълки и ми се доядоха. По едно време, за да прескоча купчина от мазилката, прихванах се за един камък на полусъборения зид. Камъкът се откърти и едва не смаза крака ми. Позатюхках се, но отведнъж като че забравих болката. От зейналата дупка се показа нещо, което ме върна години назад. Та аз открих пищова, който бях дирил под дърво и камък на времето и не бях го намерил. Грабнах го с треперещи ръце и го заоглеждах. Да, беше все същият, само тенекиените му гривни бяха поръждавели, а в цевта му вместо сачми и барут беше навлязла пръст от мазилката… И ми се стори, че около мене са моите другари, които командувах тогава.

Но да ви разкажа цялата история.

Още когато заминаваше чичо ми войник, обеща да ми донесе пушка. Аз броях дните кога ще се върне той. Баща ми ме успокояваше, че чичо ще си дойде за Коледа. Минава Коледа — не дойде. Но баба казваше: „За Великден — непременно“. Минава Великден — никакъв чичо. А че за Петровден, за събора на Богородица — изнизаха се цели две години, когато се завърна. Е, какво да правим, и три години щяхме да го чакаме само и само пушката да донесе. Но той дори и своята бе захвърлил, защото му бе дотежала да я носи от фронта чак до нас. Баба се съсипа, докато го посвести, защото бе само кожа и кости. Аз се въртях, край него и като го гледах такъв изпосталял, не посмях и да го питам за пушката.

Все пак тя не излизаше от главата ми. Щом станеше в някоя махала сватба, и да не бяхме поканени, аз бях от първите сватбари. Обикалях насам-натам и следях да не изпусна кога ще извеждат невестата… Най-много ме интересуваше мигът, когато Цветко Пилищаря ще измъкне пушката, ще я насочи към небесните висини и ще гръмне. Дръпнеше ли затвора и изскочеше гилзата, аз полетявах като стрела, грабвах я и я мушвах в пазвата си, макар да беше още гореща и да ме пареше по голия корем…

Знаех каква беше пушката и на дядо Тасе Бусара. Той беше ловец и имаше една сачмалия с дълга цев, та като я нарамеше и тръгнеше на лов, стърчеше високо над главата му, а кондакът едва не опираше в земята. Да си призная, не харесвах много такава пушка, но мислех си, да я имам, бих се примирил. Понякога отивах у тях уж на гости, да си поиграем с неговия внук Пешо. А то работата беше повече да погледам как дядо Тасе разглобява и чисти пушката си. Като я смажеше и лъснеше, слагаше в цевта малко барут, след това сачми и най-отгоре пъхаше кълчища. Тогава я напъхваше с дълга желязна пръчка и я закачаше на стената.

— Готова е. Сега здраве и хубав сняг и, току-виж, заекът е напълнил тенджерата, а от кожата му един хубав калпак за Пешо… може и за тебе, Куне, а?

Разбира се, че бих приел на драго сърце калпак от заешка кожа. Така мекичко да ти е на главата. Но бих предпочел да имам пушка. Да я наметна, да тръгна нагоре към планината и не ще ме е страх нито от вълци, нито от лисици. Дори цяла мечка да се зададе, ще смъкна пушката от рамото си, както правеха ловците, и — бум — няма да се види нито мечка, нито вълк.

Но като зърнах на Нова година как Спас Такев, драгоманин на сурвакарите, измъкна един пищов и гръмна, сърцето ми остана в него. Никаква пушка вече не ме влечеше. За мене е пищов. Гърмежът му е силен, а пък е толкова малък. Та аз можех да го сложа, където и да е, да го скрия от другите деца, за да не ми го грабне някое, и пак същата работа ще върши. Но отде да намеря пищов. И пак се насочих към дядо Тасе. Той ме погледна под око, пребърса мустаците си и намигна:

— Много ли ти се иска? Добре, имаш ли запазена някоя гилза?

Как да нямам, бях събрал цяла дузина и ги бях скрил в една дупка при яслите на обора. Дядо недовиждаше и когато хранеше кравата ни и вола, трудно ще ги открие. Занесох една гилза на дядо Тасе, той я огледа оттук-оттам и каза:

— Тази е от манлихерата на Пилищаря, а?

Аз се учудих как я позна.

— Ще стане — рече той. — Я ми подай теслата, ще извадим капсата. Тя изгоряла и не ни трябва.

След това подложи гилзата на едно желязо и с теслата започна да почуква по ръба. Чукне веднъж, обърне я, чукне от другата страна и… капсулата изскочи.

— Сега вече може да се пали оттук — показа ми той гилзата откъм тъпата страна и аз надникнах полузамижал. Там, дето бе мястото на капсулата, имаше две малки дупчици, колкото да се пъхне върхът на тънка игла…

Издяла от клона на едно дърво приклад, направи отгоре жлеб за легло на гилзата. Намести я, привърза я с тенекиена гривна, притегна я и каза:

— Като напълниш гилзата с барут, ей оттук ще слагаш подсипа… Ха троши си главата, но внимавай да не направиш някоя беля. Оръжието си няма друга работа, освен да прави бели, когато не знае човек да борави с него.

Аз едвам дочаках да грабна пищова. Залетях през бусарската ливада и на един скок преминах оградата. Сетне се поспрях до голямата круша, където бяха накацали няколко врани, и се прицелих. Постоях с примижало око и извиках: — бум! Враните отлитнаха…

Въртях се по гумното като пощурял, подскачах ту на единия си крак, ту на другия, оглеждах пищова, пъхах го в пазвата си да не го зърне я дядо, я баща ми, влизах в плевнята и обирах паяжината. Не знаех какво да правя от радост. Не е лъжа, уверих се за не знам кой път вече, че това е истински пищов. Все пак не можех да го държа в тайна дълго време. Та нали трябва барут за него. Ще кажа поне на баба. Тя знаеше къде държи чичо Стойне желязното каче с барута. Като кантонер по пътищата, той го раздаваше на пътноповиничарите, за да разбиват скалите над Буковчини, където се разширяваше шосето. Но не даваше дете да припари към него. Примолих се на баба, приплаках дори и тя донесе една шепа едрозърнест барут.

— Вземи — казва, — но дано не узнае чичо ти, че не знам какво ще ме прави. Пък и това нещо е дяволска работа. Трябва да внимаваш…

Аз грабнах барута и право на камъка за сгурията. Пострих го, напълних гилзата и сложих малко пръст отгоре. Ръснах мъничко и на подсипа. Сега идваше тържественият момент. Да се гърми. Но как да подпаля подсипа… Сетих се, че нашите бяха подклали тоя ден огнището, и измъкнах една главня. Майка ми ме погледна учудено и чак когато изскочих навън, ме захока:

— Къде си помъкнал тая главня, поразенико недни… Да не запалиш нещо, че главата ще ти строша…

Но аз вече бях прехвърлил моста на суходолината и бях възвил по нея. Тук трудно биха ме открили. Имаше и завои, и големи камъни, които пороят бе дотъркалял чак от билото на планината. Затулих се зад една скала, нагласих подсипа по-добре и с лявата ръка изпънах пищова по-далече от лицето ми, а с другата допрях върха на главнята. Отпървом се показа пламъче, след малко силен гръм проеча в суходолината и аз се преметнах тъкмо два пъти. Разхвърчаха се птиците от храстите. Бях се чукнал в скалата, на челото ми се поду цицина, от която ръсеше кръвчица, но кой ти гледа това… На юнак и рана, казваше баба, когато се спънех или одрасках крака в някоя трънка… Сърцето ми биеше ускорено. Като се поуспокоих, тръгнах към къщи и от време на време оглеждах пищова. Гилзата не бе и помръднала. Дядо Тасе бе я прикрепил здраво с гривната… Идеше ми не знам какво да му подаря. Ако някога убия заек, ще го занеса на стареца. Заслужава си човекът.

Но шило в торба не стои. Мислех да крия пищова от чуждите очи, ала гърмежът ме издаде. Пък и искаше ми се да се похваля на махленските деца. Най-напред го показах на Величко дядов Кръстов и на Киро дядов Николчов. Те ми бяха най-близки, с тях се погаждахме. Киро обеща да ми донесе цял шиш печени врабчета, а Величко — да ме снабди с барут. Баща му беше пикьор, началство на чичо Стойне, и го държеше в по-голямо каче. Двамата ме питаха и разпитваха откъде съм го намерил, но аз не им открих, за да не безпокоят дядо Тасе. Казах, че сам съм го направил…

— Направи и на мене — примоли ми се Киро.

— И на мене — рече Величко.

Поласках се от молбата им и реших да опитам. Имах гилзи, пък на дръвника криви дърва колкото щеш. Въртяхме, сукахме, помагаха двамата, дорде ги наглася. Е, пищовите не бяха така хубави като моя, но и те вършеха същата работа. Величко донесе барут, скълцахме го, аз напълних трите гилзи и като взехме главня, наредихме се на завоя пред Бусарската круша. Бях видял как на Василица стреляха ергенашите в листче, закачено на някое дърво, и след всеки гърмеж проверяваха кой е улучил. Така направихме и ние. Бях откъснал от тетрадката един лист и го прикачихме за дънера на крушата. То се знае, че пръв опитах късмета си. Пищовът гръмна, ехото се понесе из поречието, ала листът си стоеше непокътнат. Гръмна Величко и падна от уплаха, а на Кировия не чухме гласа. Главнята беше изгаснала, барутът от подсипа се бе разсипал. Той се ядоса много, свидно му беше. Величко се заливаше от смях, след като се бе свестил от уплахата. Какво да правим. Взех пищова от Киро, издухах пепелта, нападала в падинката, сложих нов барут, а той залетя да донесе друга главня. Майка му тичаше подир него с развята забрадка. Но ние се покатерихме над слога, завихме към Яловарник и там Киро гръмна.

След някой ден направих пищови още на три деца. Командата се увеличи. Замислихме да отидем в гората, за да плашим птиците и зайците, можехме да се опънем и на овчарчетата от съседното село. Често помежду ни ставаха караници, понякога се стигаше до бой. Вземаха участие не само криваците, но и прашки, камъни, каквото попадне в ръцете. И един ден решихме да ги изненадаме. Величко беше взел повечко барут и целият предиобед мина в подготовка. На нашия камък бе неудобно да кълцаме и трием барута, затова приседнахме на скришно място в суходолината. Величко изрови камъче и започна да притиска с него бучиците върху една скала. А в това време аз чатках огниво. Бях го намерил в бунището. Взех от дядовата пунгия малко прахан и кремъче. Така ми се стори ще бъде по-добре. Къде ще имаш по всяко време главни от огнище. Но както чатках и се запали праханта, някой от моите помощници ме бутна по лакътя и парченцето попадна тъкмо в скълцания барут под главата на Величко. Отведнъж нещо изфуча, вдигна се пламък и Величко изрева:

— Олеле, запалих се.

Той се бе хванал с двете ръце за лицето и се тюхкаше, а ние се сащисахме. Аз се уплаших да не му изгорят очите.

— Какво стана, кой ме бутна? — вдигнах глава и огледах другите деца, които стояха като замръзнали по местата си. Хрумна ми, та наплисках Величко с вода от близкото вирче и огледах лицето му. Поуспокоих се, като забелязах, че гледа с очите си и се усмихва тънко. Добре че скълцаният барут беше съвсем малко. Само бяха опърлени косми от надвисналия му перчем. Изглежда той бе завардил лицето и очите му. Смущението попремина, отново се чу детски смях, отново се извадиха пищовите и ги заредих.

На другия ден закарахме овцете и козите чак на Косови орници, близо до Сушичката мера. Ето ги и сушичките овчарчета. Започна се престрелка най-напред с думи, сетне сушичани насочиха дългите си прашки към нас. Трябва да си признаем, че те бяха по-добри майстори на прашките. Като почнаха да ги въртят, само бягството можеше да ни спаси. Но сега бяхме по-важни от тях. Камъните от прашките им затупаха ту зад нас, ту пред нас — ние не отстъпвахме. По едно време изкомандувах:

— Изкарай пищовите!

Не беше лесно да подпалиш пет-шест пищова. Отнапред бях приготвил дълъг прът, цепнах го на върха и там пъхнах запалената прахан. Гръмнах аз. Сушичките деца току се запремятаха едно през друго. Но като видяха, че нищо не съм им направил, отново нагласиха прашките си и започнаха да налитат. Ала след малко се чуха още един, втори, трети гърмежи и те побягнаха с все сила към Варнидолските скали. Вече не се мярнаха.

Ние ликувахме от победата, макар един пищов да не изгърмя, беше вече изгоряла праханта и нямахме друга. А Киро дядов Николчов, гледам го, държи се за лявата буза и от нея капе кръв. Неговият пищов при гърмежа бе изскочил от ръката му. Намерихме прах от суха гъба, посолихме раната и Киро след малко затича, залудува като здрав. Ние се връщахме победители с вдигнати глави. Уговорихме се, че можем да участвуваме в хайките против вълци, които правеха нашенци веднъж в две-три години.

Майка ми все въздишаше:

— Щом децата играят с пищови, това е на война. Малко ли ни е яла, пущината, малко ли гладувахме и толкова народ загина, та нова война ни е дотрябвала. Да се не види ни пушка, ни пищов, ни барут. Очите му да изпръснат, бяло видело да не види този, дето ги е измислил.

Тя ме молеше да й дам пищова, за да го захвърли, накъдето й видят очите. Да не се занимавам с него. Баща ми се усмихваше под мустак. Може би от бащинска гордост — ето синът му вече гърми с пищов, ще стане войник. Знае се, че когато се родеше момченце, родителите се хвалеха — войник е. А не те ли вземат войник, трудно ще се ожениш. В съседното село момите дори не искаха оня ерген, който не е получил поне една нашивка на пагона си.

Ала нещо пищовът взе да не ми харесва. Искаше ми се да имам истински, да прилича на оня, с който Спас Такев гърмеше по Василица. И не знам как попадна в ръцете ми един стар и престар пищов, може би останал от турско време. Разглеждах го, както иманяр би разглеждал къс самородно злато. Беше без приклад, нямаше и петлица, дето клъцва капсула, за да гръмне. Нищо, аз бях свикнал да правя дръжки на пищови, защо да не направя и на този. Ще се чудят моите приятели, ще ми завиждат.

Два дни майсторих дръжката. Тя бе тежка — цяла цепеница. На голяма цев, мислех си, подхожда и голям кондак. Притегнах я с две гривни, за да не отхвръкне от цепеницата.

И пошепнах на Величко:

— Ще ти покажа нещо, което и насън не си виждал, но ще дадеш барут цял рог.

Донко Циганинът от Трекляно ми беше изпратил голям волски рог, бе му провъртял дупка на върха. За него баща ми му подари нови беневреци.

Измъкнах изпод сетрето си пищова — в пазвата такова голямо нещо не можеше да се скрие — и го показах на Величко.

— Бреей — ахна той. — Ее, трябва да го опитаме.

— То се знае, само че донеси по-бързо барута.

Беше в навечерието на Никулден. На тоя ден цялата наша махала служеше служба. Във всяка къща се приготвяше постно ядене от стар фасул, туршия и обезателно сливова ракия. Режеше се колач, ръсеше се с варено жито, най-старият изреждаше благословии за хората, за къщата, за плодородието, за добитъка.

Мъжете от цялата махала се събираха на едно място, след това отиваха в друга къща, дорде ги изредят. С тях се проточваха цяла върволица деца. И който имаше оръжие, гръмваше един-два пъти като при сватба.

Службата тая година щеше да почне от нас. Ще трябва да покажа какъв пищов имам.

Величко донесе пълния рог, аз насипах в цевта барута. След това наслагах царевични и фасулени зърна вместо сачми, отгоре пъхнах кълчища и с хубаво издялана клечка я натъпках.

Вече притъмня, от забуленото небе продължаваха да падат снежинки, които бяха закрили и пътищата, и слоговете, и всичко наоколо. Взеха да пристигат гостите. Дойде и Киро дядов Николчов. Показах и на него пищова и тримата решихме да изненадаме махленците. Но кой може да държи в ръцете си такова нещо. Оставихме го на земята, близо до плета. Величко изтича и донесе главня. Киро в това време бе сложил два големи камъка върху дръжката на пищова. Аз взех главнята, пресегнах се през плета и отведнъж се разнесе такъв силен гръм, че разтърси и плета, и кошарите. Прозорците на къщата ни издрънчаха, промуча кравата в обора, закрякаха тревожно кокошките, изквича кучето. Ушите ми пищяха — усещах нещо да ме пари по малкия пръст на лявата ръка. От отворената врата на нашата къща наизлязоха и гости, и домакини, вдигна се врява. Разбрах, че бях наранил пръста си. Моите другари бяха заорали с носове в снега, целите посипани с клечак. В тъмното едвам намерих пищова. Той бе се дръпнал назад и бе повалил плета. Добре че бяхме успели да се отстраним по-далечко, инак да ни е претрепал на място. Разтичаха се службарите и ни хванаха като пленници. А знае се, че пленниците нито се убиват, нито ги наказват. Аз си бях понесъл наказанието. Какво по-голямо наказание, да ти виси половината от пръста на малка кожичка и да се залива с кръв. Мама едва не припадна, като видя кръвта, баща ми целият позеленя, скърцайки със зъби. Едни ми даваха вода да не ме хване „упла“, подръпвайки ушите ми, и ме заплюваха със ситни плюнки по челото. Мъжете наизваждаха кой пунгията си, кой табакерата с тютюн, кой прахан и поръсиха раната. Превързаха пръста с кълчищна кърпа и ме сложиха на одъра да полегна. Майка ми се навърташе край мене и нареждаше:

— Не ти трябва такова нещо, синко. Ще останеш без очи, ръцете ти ще откъсне. И коя мома ще те вземе. Да ще някой да събере де що има оръжие по света, та да не стават кръвнини. В мирно време ще загинеш! — И пак си знаеше нейната: — На война мирише, сърце да ги яде. Щом децата играят на пушки и пищови, на война е. Ох, дано ни отмине, пущината.

Гостите вече се бяха поуспокоили, дядо бе стиснал жълтото бардуче между коленете си и благославяше:

— Хайде, да ни се ражда жито като дренки, да ни се обягнат овцете, да има и ракийца за празник. Наздраве.

Бардучето редеше гостите, които пребърсваха устните си, смучеха от цицката му прясната сливовица и гласно я одобряваха:

— Бре, че люта, пущината, гърлото ми опари.

Като дойде редът на баща ми, той хвърли поглед към одърчето, където лежах, и рече:

— Досега било, що било. По занапред няма да видиш пищов в ръцете си. Добре че мина с толкова. Иначе, както сме се събрали на служба, може би щяхме да бъдем на погребение.

Рече той и отсече. Скри някъде пищова и колкото да го търсих, като оздравях, не можах да го намеря.

Сега той е отново в ръцете ми. Намирането му изпълни една моя отдавнашна мечта и събуди в мене мили спомени. Но пищовът повече не ми трябваше. Като всяко оръжие, участвувало в сражение, той заслужаваше да бъде оставен на почетно място. И аз го понесох в музея на съседното по-голямо село, мислейки си из пътя: „Кога ли най-после всички оръжия ще бъдат пратени в музеите? Кога ще се изпълни заветът на майка ми да не се чува думата «война»? Моето оръжие беше така примитивно и жалко, но то щеше да вземе живота ми. А какво остава за модерното съвременно оръжие?“

Рибари

През лятото най-много обичах да се къпя в реката. Съберем се махленските момчета и се отправим към Радосовица. Това е най-плодородното място от нашенското землище. Каква буйна трева расте, какви овощни градини има. Сливови, ябълкови, крушови. Е, то се знае, минем ли оттам, непременно ще опитаме някоя ранозрейка. Но се пазехме от пъдаря Бонке, който всеки момент можеше да извика от някой баир с продрания си глас. На него това му бе работата. Да варди житата и градините от добитък и от такива немирници като нас. Тук реката се чупва на завой, издълбала е дълбок вир и водата като че ври, пени се, заобикаля, докато прелее и се отправя надолу към Раянската клисура.

Да се окъпеш в тия горещини е приятно. Отпървом опитвах плитчините, нагазвах до колене, побиваха ме тръпки, сетне навлизах в по-дълбокото, а един ден се гмурнах във водовъртежа. Навлезе вода в устата ми и започнах да я гълтам. Добре че край мене беше Киро дядов Николчов, който знаеше да плува. Той ме подръпна към брега, аз още се задавях, когато стъпих на пясъка.

— Внимавай — рече ми Киро. — Можеш да напълниш хендека. С водата шега не бива.

И започна да ми показва как трябва да се държи тялото, как да се поема въздух, за да е безопасно плуването.

Така или иначе, аз свикнах и щом докарах овцете на пладнина, хапвах набързо и затичвах към реката. А там деца колкото щеш. Едни се къпят, други си правят вадички по пясъка, трети ловят риба. Аз клечах на брега и гледах как някои смелчаци измъкваха от коренаците на крайречните върби мренки. Щастливци — мислех си и въздъхвах, че още не бях опитал риболова. И пак опрях до Киро дядов Николчов. Той можеше не само да плува добре, но и риба да лови, и какво ли не…

— Ела тук — рече ми. — Стой тихичко, за да не плашиш рибата. Сега се наведи и лекичко опипвай с ръце под камънака. Щом набараш някоя мряна, стисни я здраво. Да не я хващаш за опашката, че ще ти се изплъзне.

И аз започнах да редя камънаците. Тук подвра ръка — няма никаква риба, там подвра — я се одраскам, я жаба изскочи, та се сепна. Ако ме види Киро, че се плаша от жабите, ще ми се изсмее, а и другите деца няма да ме оставят на мира. Но ето че нещо примърда в ръката ми. Изглежда беше риба. Сърцето ми заби ускорено. Аз я притиснах, сграбчих я, макар да бях забравил заръките на Киро. Де ще ти видя какво става под камъка. Важното бе, че след малко измъкнах жива риба и завиках с все сила да ме чуят не само децата, но и градинарите, които поливаха и пръскаха дръвчетата.

— Браво, браво — изтича към мене Киро, за да види каква и колко голяма риба съм уловил.

Аз я цопнах на пясъка. Всички деца признаха, че мряната не е малка, бива си я да се опържи. Беше кротувала в подмола на сянка под една върба, та гърбът й тъмнееше.

— Сега направи вирче и я пусни в него — каза Киро. — Инак ще умре.

Издълбах вирче в пясъка, навърнах вода и оставих мряната да си плува. Тя се хлъзгаше ту в една, ту в друга посока, позастояваше се, сякаш се чудеше накъде да извие муцуна, и пак отново се раздвижваше. Радвах се толкова много, че не си намирах място. Крачна една-две стъпки към реката, но тутакси се връщам да видя какво прави моята мряна. Сетне се опитах за друга риба, но както казват, щастието веднъж каца на рамото на човека. Сякаш мрените се бяха наговорили, та нито една вече не можах да уловя.

Бе се препладнило, когато се прибрах вкъщи. Мислех си, като покажа рибата на майка ми, кой знае колко ще се зарадва. А тя грабна една пръчка и ме погна, че още не съм пуснал овцете.

Нейсе. Подкарах добичетата, но се двоумях какво да правя мрянката. Тя бе умряла в ръката ми. Стана ми жал. Как исках да си я пазя жива, да й издълбая вирче в суходолината и да я пусна. Тя ще си живее, а аз, когато ми домъчнее, ще отида да й се полюбувам. Но беше вече късно и трябваше да се разделя с нея… Захвърлих я.

Пасях овцете, а в ума ми бе риболовът. Добре че ме настигна Киро с неговото стадо.

— Е, доволен ли си? — попита ме той. — Сефтето не беше лошо.

— Доволен съм — казвам, — но рибата умря и я захвърлих.

— Их — махна с ръка той, — трябваше да я опържим заедно с моите. Тъкмо четири мрени и един клен бях уловил.

Като подкарахме овцете към Яловарника и кротнаха да пасат, ние приседнахме на сянка под един горун и разговорите ни се въртяха все около риболова. Киро знаеше в тънкости къде каква риба има, в кой вир се въдят мрени, какви места си избират кленовете.

— Но с ръка да ги ловиш — рече той, — не си е работа. Цял ден може да бъркаш по дупките и я извадиш някоя риба, я не. Хората ги хващат с мрежи, с върши, с вилици…

Нямаше как да се снабдим с мрежа. Трябваше майстор да я оплете или да имаш пари и да си купиш готова, нагласена с оловни топчета. Най-приемливо ни се видя вършата. Аз бях виждал такива кошчета с широк чембер отпред и с тясна дупка отзад. Върша имаше дядо Тасе Бусара, наш съсед, прочут ловец на зайци и лисици и добър риболовец. Защо да не оплета и аз една като неговата? Знаех да нагласявам кошници, които мама раздаваше без пари на жените, да плета табли за сушене на прана вълна, разни панери.

— Е — каза Киро, — ти си по тая майстория, виж какво можем да направим.

На другия ден, вместо да се шляем по реката, набрахме цял вързоп пръчки. Пуснахме по-навреме овцете подиробед, взехме с нас и пръчките. Когато излязохме на Ущирино бачище, аз приседнах на една поляна, забодох няколко колчета и почнах да плета. Киро обикаляше овцете да не влязат в някоя пакост и идваше при мене, за да провери докъде съм стигнал.

— Ще помогнеш — казах му — в оплитането на чембера.

Въртяхме, сукахме, два пъти ни стряска Бонкевият глас откъм Плужница, но не се уплашихме много, защото трябваше да изгуби половин ден, докато се домъкне при нас. Ние гледахме да нагласим вършата, пък… Изгаряхме от нетърпение да я опитаме. Но тук нямаше дори изворче, камо ли река. За всеки случай аз сложих вършата на поляната така, както ще стои във водата, метнах отгоре й един камък, за да улегне.

Киро като я огледа оттук-оттам, рече:

— Ама ти си бил цял майстор, бе… Да не повярва човек…

На следния ден докарахме овцете малко по-раничко за обяд. Когато майка ми ме попита защо сме подранили, отвърнах й, че днес е много задушно. Добичетата замъртиха, наведоха глави и опряха муцуни една в друга. Обещах й привечер да ги попасем до късно.

Дали тя повярва не знам, но ние с Киро грабнахме вършата, взехме два саръка и залетяхме към реката. Не отидохме в Радосовица, както друг път. Там сега е пълно с деца. Отправихме се към яза на воденичарската вада. Киро не бе вчерашен, бе обходил навсякъде и знаеше къде кротува рибата. Нагазихме във водата.

— Дай да заложа аз — кимна Киро. — Ти ще мушкаш със саръка, ще изкарваш рибата от подмолите и ще я насочваш да идва към устието на вършата.

Но когато той я вдигна, не само нямаше никакви риби, а дори и клечка не бе се запряла. Чак сега забелязахме, че не бяхме запушили задния отвор. Рибата, както е влизала, така си е излизала.

— Все едно че събираме вода в решето — засмя се Киро. — Я да наскубем малко див джоджен. С него ще запушим отвора, рибата обича миризмата му. Така ще я примамваме.

Наскубах аз джоджен, запушихме дупката и отново Киро заложи вършата. Аз мушках със саръка, разбивах водата, връщах се назад, пак продължавах напред, докато Киро вдигна кошчето и затича към брега.

— Нещо пършори в тумбето — извика той и отпуши джоджена. Радостта ни бе неописуема, когато на пясъка се запремятаха четири мренки.

— Това е истината — рече самодоволно Киро. — Казах ли ти, че ще стане, та и отгоре… Не се сетихме да понесем някой съд, който може да държи вода. Инак рибите ще умрат, докато ги замъкнем вкъщи.

Аз се ядосах, че в бързината не взехме съд, но за всеки случай направих вирче и пуснах рибите в него.

Продължихме риболова и кога една, кога по две-три, съвсем рядко дигахме вършата празна. Събрахме към тридесетина парчета. Няколко пъти премествах рибата в други вирчета, че се отдалечавахме. Може да я открадне някой. Разделихме си ги. Аз, макар да бях майстор на вършата, признавах Киро като по-голям риболовец и му отстъпих една повече. Той затича до вкъщи и донесе две котленки. Наляхме в тях вода, наслагахме мрените и се прибрахме.

Направих по-широк вир в суходолината, напълних го с вода и нагласих рибите да си плуват в него. Мъчно ми бе да се разделям с тях, но нямаше как. Трябваше да се пасат овцете.

Едвам утраях, докато се прибера привечер. С Киро се додумвахме някой ден да наловим още повече риба, да издълбаем цяло езеро и да я развъдим. Кой като нас.

Не дочаках добичетата да влязат в кошарата и затичах да видя рибите. Но какво бе огорчението ми, когато не намерих нито една. Клечах дълго над вирчето, рових с ръце, само пясък улавях — от мрените нито помен. Идваше ми не само да заплача, а да завия като вълк в суходолината, но ме досрамя. Ще ме чуят и мама, и съседите, и пътниците, които минават по шосето. Кой може да ги е откраднал? И ми дойде на ума, че на нашия комин имаше гнездо и два дългокраки щъркела. Бяха измътили щъркелчета и току им мъкнеха риба, жабчета от реката и гьолищата. Те са се нагостили с прясна риба…

Намислих да се кача на покрива, да разтуря гнездото им, та да не се види нито щъркел, нито щъркелчета. Да ги прогоня от нашия комин, щом не разбират какво са извършили. Но гласът на горския като че изстуди моя гняв. Той бе запречил с широкия си гръб вратата на кухнята и се караше с майка ми:

— Не може така да лови риба по бракониерски начин. Тук е позволено само с въдица, и то ако имаш билет. Какво е това, кой когато му скимне и с какво му скимне да лови риба. Ами те ще я изтребят.

А когато ме съзря и почна да върти глава, аз не само че се уплаших, но едва не потънах вдън земя.

— Ето го хубавеца — рече той. — Засега му прощавам, но втори път видя ли ги с Киро, ще ги карам чак в Трекляно, в участъка.

Като си отиде, аз се поосвободих малко, но вече не посмяхме с Киро да ловим риба нито с върша, нито с ръце дори…

Майчини грижи

Мирен народ са това нашенци. Но са патриоти. И имат особена слабост към войника. Мож и да си бил голям непрокопсаник като младеж, но щом те вземат войник и си дойдеш в първия отпуск, като че не ти си се преобразил, а самите нашенци. И пред тебе, и зад тебе, и отблизо, и отдалече, все дочуваш такива приказки:

— Брей, да не вярваш! Я го гледай тоя, на Пепа Карашката, какъв войник се е извъдил!

— Тю, па и дяволът му ниедин, да се чуди човек как синът на Магда Компирската е станал такъв войник.

Войникът бива посрещан от съседи и роднини до девета рода, дето има една приказка, като свой. Дори бабите и старците му стават на крака. Едни стискат десницата му, други го целуват, трети му поднасят шише с ракия — да пийне, но умната. Войник е, здраво да пази границата.

Почитта и уважението на нашенци към войника дали датираше от Аспарухово време, или от по-късно — можеш ли му хвана края. Неведнъж по тия места бяха ставали сражения, неведнъж чужди войски бяха плячкосвали земята на деди и прадеди, но и неведнъж врази бяха разгромявали и сърбали попарата на нашия войник.

То се знае, и в нашето село войникът беше на почит. Майка ми още въздишаше, че не се е омъжила за войник. Беше инак милозлива жена, но не можеше да прости на баща ми, че е останал данъчен. И чак сега разбирам колко трудно е било на дядо да ожени баща ми. В наше село, то се знае, не е смеел и да пита. Знаят ни хората в селото — нито сме убийци, нито крадци — напротив, всеки ще каже блага дума за нас. И дядо ми, и баща ми, пък и чичовците път сторваха на мравката дори, а пък за гостоприемството… Но гостоприемството си е гостоприемство, добротата си е доброта, а войниклъкът е съвсем друго нещо. Като чукнеш на нечия врата и поискаш момата за снаха, ще те поизгледат кандидат-сватовете и сватовщините и ще те попитат:

— Та… рекох, отслужи ли вашият войниклъка, или сега го кара?

А че синът ти не са го взели, че нещо са му кусур намерили, та са го оставили данъчен — за това и дума не става.

Дядо, сиромахът, какво да отвърне на тия думи? Трябва или да свежда очи от срамове и да гледа не в тавана, а в прага на къщата, или направо да излъже. Но лъжата за него беше най-големият грях. Затова тръгнал той с неколцина по-заможни и приказливи съседи през пето село, та чак у шесто. С една дума, дето нито са чували за нашето семейство, нито са виждали баща ми. И кой знае как, за всичко питали роднините: „Имате ли си добър имот?“ Съседите ни отвръщали. „У наше село има доста добър и плодовит имот, особено край реката. Сега сливите се натегнали от плод, няма къде да ги приберат треклянските кръчмари. Канарите работят ден и нощ и току търкалят едни бъчви — по-големи от вашата къща.“ — „А имате ли си добитък?“ — пак питат ония. „Добитък ли? — усмихва се дядо Цеко, братовчед на моя дядо. — Какъв добитък въдят нашенци, май не видяхме такъв тъдява, като идвахме насам. И овци, и кози, и говеда, а то конете — същински хали. По вашите върлища такива коне не могат виря. Нашето място е по-сложно…“

И се не сетили за войниклъка. Това дало добър ход на преговорите и още на третия ден майка ми, качена върху самара на един нашенски кон, чиято сапа била покрита с лита шарена черга, която взела очите на сватовете, поела към нашето село. До нея, на друг кон със седло и зенгии, баща ми — тънковат, поизправен, за случая, по-нататък дядо, баба, още неколцина мъже. До вечерта станала сватбата и поп Стефан от Трекляно извършил венчавката. Сега и да питаш за войниклъка, било, каквото било…

Това, разбира се, не попречило на баща ми и на майка ми да им се народят повече от десетина деца.

Е, доста и измряха, но останаха пет-шест живи, от които трима синове. Това значи трима войници. Майка ми очакваше от нас, синовете си онова, което не бе имала щастието да получи от баща ми. Заредиха се смърт, гладория, но тъжиш, що тъжиш, пък ти дотегне, дойде ред и да се порадваш на живота, на онова, което е останало и расте. И ето ни, един по един братята възмъжавахме, стигнахме до войниклъка. То се знае, най-напред щеше да си каже думата военната комисия. Мама сновеше насам-натам, тревожна и замислена, още когато отиде на преглед по-старият ми брат. И остана доволна, че бяха го намерили годен, макар, като глава на семейство, да го отложиха, докато се дохвана аз, вторият след него.

Учителствувах цяла година и на есента получих известие да се явя в Трекляно на военна комисия. Мама като че не се зарадва толкова, когато й занесох първата заплата, колкото сега. Гледам, още от тъмно се издокарала с булчинската си сая. Същата, с която я довели от Горно Уйно на коня, забрадила се с бял викел, както правеше напоследък само при съвсем тържествени случаи, поради смъртта на баща ми и на децата й. И меси, стърже по нощвите, та се вдига тупурдия чак до съседите. Ами че то не е, да речеш, шега работа да те викат на военна комисия. Да дойде време майката да прати войник, когото ще заглеждат и моми, и ергени, кога пристигне в отпуск, на когото ще правят място да се хване направо до хороводеца и да води хорото, без много да се пазари нито с чалгаджиите, нито с другите ергенаши. И да поглеждат нашенци ту войника, ту майка му.

— И Станка отчува момче войник, брей! Гледай го какъв е напет. Коя ли мома ще изгори? А и границата пази.

Лисна тя оня, ператния котел чак до крушата на пътя, та потече цял порой — да ми върви, като по вода. Ако баща ми не е служил, не са го одобрили за войник, то поне аз, наследникът му, да не бъда като него.

Мама и цветя ми бодна в джобчето на сакото, и чиста кърпа ми подаде, и триста благословии и заръки изрече, па ме изпрати, като потичваше край мене, чак до суходолината.

Събрахме се неколцина наборници при училището и поехме към Грекляно. По същия път, който бях изминал много зарани през ученичеството. Тук ме бе сварвал изгревът на слънцето, бе ме замайвал дъхът на какви ли не цветя — от синята теменужка, до здравеца по Каменно поле. По тоя път ме бяха шибали бесни дъждове, градушка бе била главата ми, та още имам цицини по нея, сняг бе ме завявал неведнъж и краката ми бяха замръзвали в скъсаните опинци. Есента бе разпръснала миризма на узрели благи топавици от Буковичината круша над пътя. И колко смях и закачки е имало, колко горчивини съм изпитвал. Но сега всичко е минало, аз стъпвам гордо върху спечената твърдина на шосето. И разговорите, които водим, са съвсем други. Понякога се прокрадне страх в гърдите ми, сърцето ми се свие — ами ако и мене изкарат негоден както баща ми? Стигнахме пред училището. Дъх не бях си поел още, а моят ред бе дошъл — чух да викат името ми на вратата. Вмъквам се малко стреснат — двама-трима разсъблечени младежи минаваха от един преглед на друг, а капитанът, с лъскави пагони и звезди, мургав, със зализани мустачки, даваше разпореждания кой къде да бъде пратен.

Съблякох се и аз и се качих на кантара. Претегли ме един ефрейтор и се усмихна:

— Можало е да вземеш в ръцете си по един камък, но горе-долу и така си те бива. Щом надхвърляш петдесет и петте кила — намигна ми той, — готов си за войник.

Ала идваше ред на лекаря. Де да знаеш вътре какво може да открие. Я нещо се загнездило в белите дробове, я сърцето поскърцва. Очилата ме респектираха още повече и взех да усещам пулса си не само в лявата гръд, но и по вратните жили, по пръстите на ръцете си.

— Кашляй, юнак, дишай през устата, ха така. Я се обърни с гръб към мене! — и отсече: — Сърцето ти бие като звънче. Какъвто е тънковат и лек, само е за кавалерист, господин капитан — обърна се към председателя на комисията. — А щом има и средно образование, направо го пишете школник…

Чудех се да вярвам ли на ушите и на очите си, или да не вярвам. Когато председателят ме потупна оттук-оттам и ми изкомандва: „Миррнооп!“, аз машинално спуснах ръце до бедрата си, изправих се и го загледах като истукан, очаквайки какво ще последва. Капитанът запали цигара, смукна от нея и ме чукна по брадичката: „Внимавай, гърдите изпъчени винаги, раменете малко дай назад! Какъв командир ще бъдеш, като завършиш школата, ако се не постегнеш? Може и в кавалерията да идеш. Брезник не е далече оттук, но ние ще те предложим школник, пък там да преценят… Ако ти върви математиката, ще те пратят в инженерните… Бъди здрав и чакай повиквателна…“

Когато излязох от салона и си тръгнах обратно за дома, чувствувах се като къпан. Нещо леко се носеше не само наоколо, но и вътре в мене. Ще отсрамя, мислех си, нашия Зарковски сой. Ще отмъстя на всички ония, които са се подигравали на баща ми, ще защитя честта на майка ми, която лелееше в сърцето и душата си да види свое чедо войник. Ще защитя честта и на цялото ни село. Та аз няма да бъда прост войник, няма брат ми да зашива ширитче на пагона ми, когато се връщам в отпуск, няма да бъда нито ефрейтор, нито младши или старши подофицер, а нещо повече дори от фелдфебела.

Вкъщи майка ми не знаеше как да ме посрещне, ту се радваше като малко дете, получило за пръв път подарък, ту като някаква пророчица, предвидяла още на сутринта след хубав сън какво ще бъде. Видяла ме да се качвам на най-високото бърдо на Хайдушки камък и оттам да размахвам сабя, както Ботев я е размахвал — такава картина имаше закачена на една стена в стаята ни, рисувана от дилетант художник. По едно време като че премина сянка по ведрото й лице и както имаше обичай да прикрива глава и да прехапе устни, рече:

— Море, да си те бяха взели прост войник, май по-добре си е, но щом думаш, че това е нещо повече, ха наздраве.

До вечерта се разнесе из цяло село, че аз, Станкиният син, може и запасен офицерин да стана. Сабя, и то лъскава съм щял да нося. Заре Бусара, наш съсед, като мина по пътя, подпря се на косилото — косил бе повторка късна отава в Радосовица — и ми кимна: — „Ама наистина ли е, че са те взели за школник, а? Ей, мама му стара, па ти селото ни ще отличиш. Па слушай, кога тръгнеш, цяла кокошка ти обричам. Служил съм войник язе, та знам какво е. И на война три пъти съм ходил. Но варената кокошка си има своето значение. Това, дето аз ще ти дам, слушай чичо си Заре, що ти казва, занес го на твоя фелдфебел. От фелдфебел в армията няма по-важна личност… Той коли, той беси…“

А пък баба Билка от Присоето, наша роднина по бабина линия, чула, що чула, че ще ставам нещо повече от войник, пристига една сутрин рано-рано и вика на майка ми от вратнята:

— Мари, Станкее, де го оня хубостник, дето цялата ни рода чак до границата, па и надоле по Струма, щял да прослави…

Като се ръкуваха с майка ми, баба Билка остави плетената от повит дълбока кошница с яйца, с ръкатка небито кисело мляко, че и цяла вита баница. Като че ей сега тръгвах за казармата.

Надойдоха след това от Драголевци кум Димитрия и кумата Стоименка с какви ли не подаръци и лакомства. Кум Димитрия си беше дип стиснат човек, обичаше повече него да почерпват, нежели той да почерпва. Понякога през сирната седмица престояваше у нас по три дни и заедно с дядо Божил, дядов баджанак, пиеха и през деня, и през нощта, ако се пробудеха. Току викнеше от одъра към Димитрия.

— Кумашин Зарее, доскоро пихме за вечерницата, наливай сега крондирчето за зорницата. Я погледни на прозореца, отвори вратата, май се е облещила от изток, а власците, кажи-речи, преполовиха небето и клонят към Хайдушки камък.

Когато родяха сливите и джанките, както и да е. Изварявахме ракия, за да посрещнем такива гости. Но случваше се допъти я слана да попари цвета им още през април, или пък през лятото да удари градушка, та в буре я сложехме капка ракия, я не. Кум Димитрия и дядо Божил не признаваха нито слани и роси, нито гръмотевици и разни ти там градушки. Дойдеше ли сирната седмица, те кундисваха още от понеделника и ако дядо не вземеше да скомлъче като някое наранено кученце, да прехапва устни и да чеше проредялата си коса, да стиска палци и да попукват пръстите му, да води гостите в мазето и да почукват засъхналите бурета и буренца, от които се носеше празен звук и вместо мирис на ракия те удряше в носа миши дъх, не си отиваха. Но трите дни, по някакъв неписан закон, трябваше да си ги изгостуват, та каквото ще да става.

Сега кум Димитрия се беше изпопременил в дорамче от суро бало, в ногавици от пърчови кожи, с нова капа от нестрижено рудо агне, а отпред се виждаше полуразгърдената му риза от избелено кълчишено платно, закопчана с дървена пекля, направена специално за случая, както ги правят за гуните, но по-малка. Мустаците му, малко разрошени и прошарени, бяха пръчнали встрани, като две повесма от неочукани добре гръстници. Най-важното беше, че под мишница носеше буренце с канелка, дето при всяко помръдване бълникаше ракия. Това за пръв път се случваше в нашия госкярлък и кумството с него. Кумата Стоименка, снаха му, се спотайваше отзад в новичка сая с везани по ръкавите дантели и попоглеждаше някак плахо. Но затова пък кум Димитрия гърмеше с балканджийския си бас.

Наведох се да му целуна ръка, а то ръка ли е като ръка, цяла подница. Недокоснал я с устни, суровият старец така ме стисна в прегръдките си, та като че още ми пращят кокалите. Нацелува ме той по челото и по бузите тъй гласно и звучно, че ехото връхлетя чак кленовите храсти на суходолината и се върна. После ме поотстрани от себе си, поизмери ме с поглед от горе до долу, па кривна мустак:

— Нищо лошо няма по тебе. Като те меря на око, я тежиш колкото моето шиле, дето го чувам за Рангеловден, я не, пък чак толкоз да са те аресали, за какво му думате вие сега, младите? А, школник. Нещо като вахмистър ли ще да е, или повече?

Аз свивах рамене. Да си призная, много-много не разбирах още от военните чинове, особено в кавалерията, но дойде видовден, не само ще ги науча, а и други ще уча след това.

— Те го — смъкна кум Димитрия буренцето изпод мишницата си — да се знае кога от нашата рода войник сме изпращали. Кум ти Димитрия още помни войната при Сливница и Драгоман. А и от Турската, и от Балканската не само че закачих, но все най-отпреде бях. Като ме гледат такъв по-едричък, слагат ме на най-трудното. Запънат ли се нейде воловете с оръдието, кон ли се прекине, току викнат: „Редник Димитрия от Драголевци да подпре ярема… Да застане на мястото на падналия кон…“ И аз, що да сторя, тегля, та жилите ми пукат. Но да знаеш — не съм отстъпвал никога! Дори веднъж, кога трябваше да оставим едни окопи, последен излязох от тях. Викам на нашите: „Къде бягате, бре, стойте, тяхната мамица, да им покажем с кого имат работа…“ А те после, моите акрани де — имаше харни момчета и от Северна България, и от Тракия — все ме майтапеха: „То, шопите, думат, не че са толкова безстрашни в боя, та не отстъпват, ами си ги мързи… Има ли по-мързелив човек от шопа?…“ Дип че не сме ние баш от Шопско, та много-много не им придирях, не ме докачаше тяхната шега, инак още да ме помнят кой е Димитрия от Драголевци. Само партушинките им щяха да останат в ръцете ми, ако се развъртях, както аз си знам. Но кумашинко, беше то това едно време, сега нещо взеха да ме въртят кокалите ту тук, ту там. Саде ракиярника ми е още здрав. Мога да си попийвам така при хубав моабет и мезенце до две-три килца… Е, понамалих я малко, някога и цяло буренце като ей това, дето го нося заради тебе, не ми стигаше.

Посрещнахме ние не само такива гости като кум Димитрия и кумата Стоименка, но се заредиха и от маминото село, че и татеви мющерии и приятели от Сушица и Злогош, накани се един, дето за пръв път чувам името му и го виждам, от Долни Коритен.

— Ти не ме познаваш, вика, но аз съм на дядо ти, на сестра му, та на нейната зълва роднина. Ние това от Коритените си почитаме родата и по-далечна да е.

Много хора претриха прага на къщата ни, много прегръдки и целувки отнесох, много благословии и хубави думи се изредиха по мой адрес и това госкярско време продължи повече от месец. Мама хем се радваше, хем взе и да се вайка, работата ни изостана. Не само че се заесени вече, но и сланите взеха да се белеят всяка сутрин по Бусарската ливада. Листата на дърветата се сриваха като леки турски жълтичета и бавно се стелеха по земята.

Е, нищо, нали отдавна от нашата фамилия не е изпращан войник, утешавахме се ние, пък и на комисията ми бяха казали, че най-много до месец ще получа повиквателна. Бях в очакване и всеки ден питах и разпитвах пъдаря, който разнасяше пощата по махалите, няма ли нещо за мене. Той вдигаше рамене: „Бе, има повиквателни за двама младежи, тебе сигурно са те забравили…“ И като понамигваше: „Хич да не ти е… Да не те викат за цар! Колкото по-късно, толкова по-добре…“

И аз взех да се тревожа, пък и майка ми, но…

Машината на по-големия ми брат все по-често се чуваше, пъртените конци започваха да свистят, а аз пристегнах даскалъка си. Че с големи митарства ми бяха дали мястото. Веднъж брат ми рече:

— Ти си гледай даскалъка, па на войниклъка, майната му.

И като си помислих за разните делегации по министерството начело с Клинката от Коритен, който водеше след себе си цяла сюрия учители, за разните попове, които ту ме защищаваха, ту ме виняха, че не съм много благонадежден нито за властта, нито съм от най-верните овци на христовото стадо, за секретар-бирниците, които отбелязваха с червен и син молив за кого си гласувал в изборите, нещо студено-гадно полазваше по гърба ми, по тялото и ми ставаше хладно дори при хубав слънчев ден.

Мина зимата, наближи краят на пролетта и най-после пристигна многоочакваната повиквателна. Но вместо за школник в София, викаха ме за трудовак в едно село на няколко километра от нашето. Вкъщи бяхме попарени, щом разбрахме причината. Намерили ме за неблагонадежден да служа в армията, а за офицерската школа и дума да не става. На такива като мене им дай кирката и лопатата, та да им дойде акълът на място.

Но времената се обърнаха. Така се случи, че след някоя година получих капитанско звание, по-малкият ми брат — подполковнишко, а най-възрастният бе станал старшина. Още като облякох капитанската униформа и тримата братя се събрахме при майка ми. Погледа ни тя и позина от учудване. Запрегръща ни, заопипва ту пагоните, ту фуражките и ни зацелува един по един. Сълзи мокреха съсухрените й страни. Нека текат от радост, малко ли са текли от мъки и неволи? Поуспокои се тя и кротко рече:

— Голяма радост доживях. Трима синове годни не само за войници, но и за началства съм отчувала. Ех, да надникнеше сега отнейде баща ви.

Тържество

— Дохванахме се за зелено, даскалее — подмяташе ми чичо Мите, хазаинът — май през зимата се бе поуплашил.

— Да, чичо Мите, я гледай пролетта как се е разшетала и тук, по вашата махала. Кое-що заспало цвете, се ококори. А дръвчетата вече вързаха и плод.

Такива кратки разговори водехме двамата от някой ден насам, преди да тръгне той с воловете за нивите, а аз да си гледам даскалъка.

Учениците тичат по чичо Митевото гумно (нашия двор), викат, играят. Момчетата се замерят с шапките си, а момичетата са направили кръг и ситнят хоро. Повечето са в памучни сукманчета. И Станойка, която отсъствува няколко пъти през зимата, когато й перяха единствената ризка, е в по-угледни дрехи. Тя води хорото, излита се напред, връща се надире, размахва кърпа от кълчищно платно и пее:

„Пролет, пролет разцъфтяна, колко хубава си ти…“

Потъмнелите лица, опушени край огнищата и продънените печки, са съвсем други. Розовина избива по тях, станали са по-приветливи и по-мили. Дори двете близначета Станка и Стоянка, които баща им докарваше на кон в дисаги през най-големите студове, пролетното слънце ги е жарнало и бузите им са зачервени. Гледам ги, радвам им се и не устоявам на изкушението да ги погаля.

Но защо да се врем в задушната стая с пръстения под, където понякога децата вдигаха такъв прахоляк, че влезех ли от вратата, дълго се взирах, за да различа лицата им? Уроците вземаме или на полянката, където сякаш е постлана зелена черга, или пък в горичката. Дъбиците не само са се разлистили, но са пуснали и дълги ресени бради. Долу полето трепти в лека омара, която постепенно се стопява и пред погледа се провиждат овощните градини. Ние учим стихотворения, диалози, кратки пиески за изпита, който наближава. Всекиму съм дал по нещичко. Децата тръпнат, край тях тръпна и аз — нали за първа година тук ще правим такова тържество, за пръв път трябва да се отсрамя пред махленците. Досега нито съм провеждал годишен изпит, нито съм раздавал свидетелства, нито съм произнасял реч пред родители.

Това като че най-много ме смущаваше. В час препитвам учениците, а си мисля за последния ден от учебната година. Как ще мине той. Остана сам в стаичката си, преглеждам ту дневника, ту главната книга, където нанасям бележките, все това е в главата ми. Полегна да почина, или пък поизляза да се разходя, тази реч мира не ми дава. Връщам се мислено назад, когато бях ученик в отделенията и се мъча да си спомня как завършваше годината, какви слова произнасяше главният учител или директорът на прогимназията.

Тържеството по време на годишния изпит и раздаването на свидетелствата съвпадаше с деня на Кирил и Методий. Трябваше да се каже нещо за тях. Моите учители обикновено почваха и свършваха с това — къде са родени двамата братя, къде са скитали по чужди земи, как са излизали на диспут с папата в Рим. Но какво да кажа на тия бедни селяни, които гледаха на мене с четири очи, бяха се борили да бъде открито училище в махалата и аз бях първият учител, стъпил на тяхна земя? Бях посещавал домовете им, за да проверя при какви условия живеят децата. Бяха ме канили на гости през сирната седмица, по сватби и кръщенета. Бях измервал дъбовия материал, който търговците искаха да им вземат без пари. Бях председател на изборно бюро, макар все още непълнолетен, бях защитил правото им да подадат бюлетината за оня кандидат, който е най-близък до тях, бях имал разправии неведнъж с кмета, с полицията за всичко това. Но сега аз трябваше един вид да се явя на изпит. Уж изпитът беше за учениците, а какво излиза?

Така или иначе подготовката продължаваше. Гумното на чичо Мите стана цял парк. Надонесохме букови клони, които забихме в стройни редици, по тях накичихме гирлянди от цветя — божури, макове, къдрави гороцвети. Изнесохме чиновете и ги наредихме в кръг за сядане, насъбрахме масите и паралиите по цялата махала. Направихме и нещо като естрада. Побихме колове, отгоре заковахме няколко летви и ги обвихме с полски и горски цветя.

Птичките прехвръкваха над главите ни. Някои кацаха в побитите клони, други цвърчаха весело и отлитаха, подплашени от глъчката на децата.

Украсявам заедно с учениците, правим репетиции на естрадата, за да свикнат. Покача се и аз на нея, за да произнеса първото си публично слово, нещо ме спира и се затътрузвам към стаичката. Там, усамотен между стените и малкото прозорче, откъдето се виждаше насрещния баир, раззеленял и разкрасил се, както всичко наоколо, започвам на глас да се упражнявам. Но как да почна? Ще се обърна към селяните — драги родители, братя и сестри (това ми се виждаше хубаво, защото моите братя и сестри у дома са също селяни и предполагам няма да прозвучи фалшиво), а по-нататък? Запъвам се отново, нещо трябва да кажа за Кирил и Методий, да го свържа с Ботев, че и той на един такъв празник в турско е произнесъл реч — ето ти, усещам две очи да ме следят и две уши слухтят през зирките на проядената от корояди врата. Това са очите и ушите на любопитната ми хазайка. Без да се бави повече, тя полуотваря и измулва глава:

— Ама ти с кого сборуваш, даскале. Гледам, гледам нема никой друг вътре, освен тебе, а така надигаш, като че се караш с някого.

Аз се засрамвам като малко дете, което е направило нещо нередно. Усещам, че се изчервявам, защото лицето ми пламва, но се старая да се окопитя и отвръщам:

— Тия дни ще ни бъде изпитът, хазайке. Децата правят репетиция, реших да направя и аз…

— Де, холан, не му се толкова предавай, ще мине и тая тарафунта. Ти нали затова си даскал, изучил си всички книги, няма за какво да се престараваш, да му мислят децата.

— Права си, хазайке, аз само така, нещо ми дойде на ума, пък нали съм сам, няма с кого да го споделя.

— Ето, затова ти викам цяла зима да се ожениш. Виждаш ли? Сега щеше да шета около тебе млада булка, хем ще се разговаряте, хем по-друго си е.

Тя е словоохотлива, може да си приказва цял ден за какво ли не, но особено за женитби. Ще ти похвали разни селски хубавици.

Но сега не бе ми до това. Отвътре нещо ме глождеше, човъркаше сърцето, и душата, и цялото ми същество. И добре че щом се наведох над масата, веднага тя леко затвори вратата.

Легнах да спя, славейчето цяла нощ ме весели. Дочувах рано сутринта подсвиркването и пупането на папуняка, дори кукането на кукувицата. И все си шепнех речта. За Кирил и Методий не се безпокоях. Но урок по история ли да предам последния ден от учебната година.

Трябва така да построя словото си, че крайната цел да бъде съвременността. Да усетят махленците, пък и децата, че като учител не съм книжен човек. Цяла зима бяхме заедно, пекохме се на един ръжен, едвам изгазвахме снега, който затрупа планината от ноември, та чак в края на април се стопи — дори преспи все още се белеят по усойните места на високите баири…

Каква мъка беше, какво тегло… Учебната стая не само че не беше постлана с дъски, но нямаше най-елементарни пособия. Нито карта някаква, нито дори тебешир и черна дъска. А бяха четири отделения заедно. Чудех се как първолаците научиха буквите и не само четат, но и запаметяват стихотворения, които им бях преписал от един сборник.

Сега сякаш ми става ясно каква жажда за просвета има в душите на тия изпечени планинци, за да се дигнат чак в София кое пеш, кое с влак, да преспиват на открито в Борисовата градина и да се явят в министерството. Два пъти разсилният ги изблъсквал, такива селяни цървуланковци за при министра ли са. Но те излезли упорити и успели да поднесат петицията си лично и лично да му кажат, че искат да имат училище в махалата, защото децата им не могат да извървяват по осем километра до съседното село.

Мяркаха се такива и подобни мисли в главата ми, но ми се струваше, че съм спънат като младо конче с букаи. Несвикнало, то подскача, иска да се освободи от веригите, за да препуска на воля, и да пасе там, където му е угодна тревата.

Но босият и с облечена на голо куртка поляк ми донесе един ден преди изпита пакет с вестници. Разгърнах ги, гледам — вътре по няколко броя от „Ехо“ и „Поглед“. В забравената и от господа махала, захвърлена по чукарите и баирите край границата, да получа такива вестници. Та аз цяла зима не бях виждал дори „Утро“ и „Зора“. Кой ще се дигне да потъва в сняг до раменете, за да носи вестници и писма на някакво си даскалче. Ще мине и без тях. Да си гледа работата с децата, нали има учебници — стигат му.

Ако знаеше полуграмотният поляк какво съкровище ми донесе. Аз оцених по достойнство услугата, която ми прави, макар и служебна — почерпих го и му пъхнах някой лев в ръката. Той ме благослови и запя от чичо Митевото гумно нататък. Гласът му ечеше чак докато кривна баира и взе да се спуска в ниското към централното село.

А аз като луд набързо прерязах канапа на пакета, разкъсах обвивката и прегледах вестниците с жадни очи. „Поглед“ беше изпъстрен с доста снимки на работници, на пребити от полицията хора, на снимки от Съветския съюз. Но имаше и ценни за мене статии. В „Ехо“ прочетох най-напред уводните… И попаднах на онова, което ми трябваше. Бе поместено и нещо за нашата просвета. Изнасяха се факти и цифри какъв процент неграмотни има у нас. Училищните сгради не навсякъде са годни за учебни занятия, говореше се за кадрил по учителите. Как прогресивните се местят от село на село, или пък направо се уволняват и оставят без работа. Децата на работниците и бедните селяни, още невръстни и неграмотни, предлагат труда си на господарите, за да изкарват прехраната си. Отведнъж изплува в съзнанието ми как един селски чорбаджия от Горановци измъкна от клас мой ученик, главил го за ратай. С какви въздишки децата се разделиха с него.

Да му се позлатят ръцете на оня, който ми бе пратил вестниците. Та тези статии сякаш отвориха очите ми за много неща, станали през годината в училището. Подсещах се — изпращачът е един съученик от моето село, който остана да дири работа в София. Само той от познатите ми знаеше къде съм и какво съм.

Речта вече се оформяше в съзнанието ми. Нека си подслушва хазайката, аз не се стеснявах и по няколко пъти повтарях онова, което трябваше да кажа. За съвременното българско училище, за подвига на махленците и техните деца, за бъдещето, което рисувах в малко по-хубави краски.

И все пак едно е сам да си бръщолевиш в стаичката, друго е да се взрат стотици очи в тебе.

Но времето течеше, най-после дойде и денят на Кирил и Методий, на изпита на децата и на моя изпит. И момчетата, и момичетата в ръцете си държат букетчета цветя — росни, росни, брани тая сутрин по глоговете и рътлините, по ливадите и падините. Идват и родителите. Мъжете са поизтупали барушките си от паяжината и от сламките, жените, особено по-младите невести и девойките, са се пристегнали в красивите кюстендилски саи. Надошли са и бабите, и старците с тояжки в ръце и с лулички в уста. Всички се ръкуват с мене, честитят ми двойния празник. Невестите се навеждат да ми целуват ръка, както от картината на Майстора, само че без булчински воал, а с открити, заруменели лица. Аз се стеснявам, все още съм голобрадо момче, но за тях съм най-главният човек в махалата, учил съм децата им, пълнил съм главичките им със знания, създавал съм добри привички.

Всеки носи в бохча тепсия с печено агне, петел или кокошка, ръкатка с кисело мляко, а в джебовете на по-възрастните мъже се подават шийките на зеленикави шишета, запушени с царевични кочани, отдето избива миризмата на сливовицата.

Сядат в кръг, аз построявам учениците, давам тон и се разнася мощното „Върви народе възродени, към светли бъднини върви…“ Идваше ред на моето слово. Смущението ми като че се стопи. Говорих вдъхновено, не се запъвах, не виках силно, а сякаш разговарях с хората. Споменах за делото на Кирил и Методий, не забравих и онова, което ме терзаеше толкова дни и нощи. От време на време си поемах дъх и хвърлях поглед, за да разбера като как приемат родителите и децата моите думи. Не се чуваше нито шепот, нито никакъв човешки глас. Само от време на време горе, в корията, се обаждаше самотна кукувица, или пък някъде продъднеше дрозд. Когато свърших и се размърдаха слушателите, дочувах оттук-оттам — браво на даскалчето. Те това е човек за нас. Дано успеем да си го задържим и за наесен. Да не ни пратят някоя префърцунена даскалица или пък даскал, дигнал високо компира.

Отдъхнах малко, поизтрих врата си с кърпичката, но важното бе, че изпитът мина благополучно. Заредиха се след това песнички, стихотворения, сценки от децата.

А като раздадох и свидетелствата, започна веселието. Всеки идваше при мене, носеше ми цял бут от печеното агне или кълка от кокошката, шишетата зазвънтяха и забълника кехлибарената течност в тях.

На края му ударихме и хоро, сърцато нашенско хоро. Наред с потурите и беневреците се диплеха и казмирените саи на невестите и девойките.

Аз, разбира се, водех танеца…

Допълнителна информация

$id = 10308

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Крум Григоров

Заглавие: Разкази за Кунето

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: разкази

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: януари 1978 г.

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Тодор Кръстев

Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15075

Крум Григоров
Разкази за Кунето

Пазач

Агнищар

Котка

Пойни птички

Лисичето

Глиненото човече

Пари

Гости на мама

Необикновен гост

Опинци

Чичо ми

Занаят

Куче

Моята учителка

За празника

Хубавата книга

Дорчо

Говедарче

Зайчето

Нашата оран

Вършитба

Пуйо зелника

Дините

Нашият Дядо Мраз

Цигулката

Червени знамена

На дърва

Шумар

Ленин

Бусара

Пищовът

Рибари

Майчини грижи

Тържество

Крум ГригоровРазкази за Кунето

Пазач

Агнищар

Котка

Пойни птички

Лисичето

Глиненото човече

Пари

Гости на мама

Необикновен гост

Опинци

Чичо ми

Занаят

Куче

Моята учителка

За празника

Хубавата книга

Дорчо

Говедарче

Зайчето

Нашата оран

Вършитба

Пуйо зелника

Дините

Нашият Дядо Мраз

Цигулката

Червени знамена

На дърва

Шумар

Ленин

Бусара

Пищовът

Рибари

Майчини грижи

Тържество

Крум Григоров
Разкази за Кунето