Човекът с дочения панталон седеше на високия бряг и гледаше към морето. „Джована“ беше привързана с дебело корабно въже за мъничък кей, направен само за нея от шупливи камъни, взети от отломките на крепостната стена. В тоя час заливчето беше съвсем спокойно и лодката дори не се поклащаше. В него се образуваха малки вълни само когато духаше караелът — вятърът, който идваше от сушата и вдигаше едва забележима пясъчна мъглица по ръба на крайбрежните дюни. Сега духаше левантът, свежият морски вятър, и от другия бряг, обърнат към откритото море, се дочуваше глухият равномерен шум на прибоя. Човекът с дочения панталон не разбираше ни от ветрове, ни от лодки. Все пак „Джована“ му се струваше съвсем малка за пътуване по открито море. Още по-малка изглеждаше тя в сравнение с рибарските аламани, които, дълги и леки, я заграждаха от двете й страни. Беше боядисана с бяла блажна боя до самата водна линия, изтеглена красиво с прясно лъщящ цинобър. Носът и первазът на бордовете бяха кобалтовосини, подводната част — черна. Човекът не знаеше, че „Джована“ беше изработена от рядък майстор — Василий Самойлович Лопатин — грамаден руснак староверец, преселен по тия брегове от незапомнени времена. Сам той бе издялал с къса брадвичка нейните изящни форми и след това ги бе изгладил с рендето и гласпапира. Сам той бе боядисал цялата лодка. Доволен от своята работа, той я бе кръстил „Наташа“ — на името на най-малката си дъщеря. Но Адамаки, собственикът на моторницата, не бе харесал името. То му се стори опасно, можеше да му навлече някакви неприятности. Адамаки веднага нареди да бъде прекръстена „Джована“, за да направи добро впечатление на властта, която в това малко крайморско градче беше представена само от полицейския пристав.
Човекът от брега не знаеше нито историята на лодката, нито пък беше развълнуван от хубостта й. Други мисли тревожеха сега душата му. Той пушеше цигара след цигара, макар да не беше голям пушач, и смазваше тежко угарките с дебелите си подметки. Въпреки това неговото кораво лице изглеждаше съвсем спокойно и непроницаемо, външно нищо не издаваше вълнението му. Очите му внимателно следяха работата на моториста. От половин час моторът му бръмчеше неравномерно, ту кашляше и се задавяше, ту съвсем спираше. Именно това беше най-лошото. Но мотористът работеше с увлечение, дори с някаква алчност в движенията на пъргавите си ръце, без да обръща внимание нито на палещото следобедно слънце, нито на неудобното положение, в което бе приклекнал. От мястото си човекът виждаше само неговия красиво извит гръб с прегоряла от слънцето кожа, под която ритмично се движеха опънатите от напрежение мускули. Очевидно работата харесваше на моториста, той й се бе отдал с цялата си душа и не забелязваше нищо около себе си.
Всъщност лодката беше претърпяла лека авария още сутринта, когато прекарваше летовници от дъсчения кей на пристанището до плажа. Моторът бе угаснал на около петстотин метра до брега, така че стана нужда да довозят хората на гребла. Мотористът скоро поправи аварията, но моторът продължаваше да задавя. Следобед лодката не работеше, защото по това време рядко някой отиваше на плажа. Той обядва набързо и веднага отиде на кея. Цели два часа момъкът прекара над моторчето и когато най-после изправи гръб, часът наближаваше четири. Това той разбра, без да има часовник, тъй като далече на хоризонта, пред фара на Анхиало, вече се бе задало пътническото корабче за крайбрежно плаване.
Човекът на брега навярно бе започнал да губи търпение, защото, щом мотористът изправи гръб, и той стана от мястото си. Слънцето още по-силно блесна в очите му. Оттатък заливчето, потопени в сините води, пламтяха жълто-оранжевите гърбове на дюните и едва се забелязваше тънката бяла ивица на прибоя. В пристанището влизаше малък военен катер. Тъй като водната повърхност бе едва набраздена от ветреца, катерът оставяше зад себе си дълга тънка следа, сякаш някаква грамадна ютия минаваше по синята, прясно опрана материя на морето. Човекът слезе по стръмнината и стъпи върху острите, безразборно натрупани камъни на кейчето. Едва сега той забеляза, че мотористът е почти момче със стройна юношеска фигура, все още малко костелива около плещите. Беше гол до кръста, на слабите му хълбоци висяха брезентови панталони с едри кръпки на коленете. Изглеждаше нехаен, красив, на бакъреното му лице святкаха с малко див блясък зелените му очи.
— Здрасти! — каза човекът от брега.
Момчето погледна едва-едва непознатия. Имаше лице на добряк — кръгло, малко грубичко, с възтесни цепки на очите, които изглеждаха зачервени и с оредели възпалени клепки. Той извади кутия „Слънце“ второ, взе цигара и предложи на моториста. Момчето старателно избра една по-мека, но когато я сложи в устата си, веднага пролича, че не е истински пушач. Щракна кибрит, над лодката се понесе синкавият ароматен дим на тютюна.
— Искаме да наемем лодката — заговори най-сетне човекът. — Нали може?
— Може — кимна недоверчиво момчето.
Наистина много често летовници наемаха моторницата за кратки разходки из залива или по-далечни екскурзии до Анхиало, или Емине, но тоя не приличаше на човек, който да харчи парите си за разходки.
— Може — повтори момчето. — За къде ще искате?
— За Созопол…
И понеже веднага забеляза малко изненадания вид на моториста, побърза да добави:
— Ние сме тухлари… Ако не бъдем утре рано сутринта в Созопол, ще изпуснем търга…
„Значи, са на зор!“ — разсъди момчето и се почеса разсеяно по гладката плешка.
— Колко души сте?
— Четирима…
„Малко са! — помисли момчето. — Няма да е на сметка!“
— Но ще платим добре! — каза човекът.
— Да отидем при капитана — отвърна момчето. — Трябва него да питаме…
Човекът сякаш не чу — гледаше замислено във водата.
— А моторът как е? — запита внезапно той. — Нещо не ми се чини в ред!…
— Виж, само за това не бери грижа — засмя се момчето. — Моторът си работи…
— Преди малко не работеше…
— Нищо му няма! — каза обидено момчето. — Жигльорът се беше запушил, продухах го и сега всичко е наред…
Човекът го погледна в очите. Погледът му, неочаквано бърз, остър и проницателен, изпълни в миг душата на момчето със смътна тревога.
— Добре, да вървим — каза човекът.
Двамата се изкачиха на брега. Късичка пристанищна улица, леко наклонена към морето, беше покрита с калдъръм от обли камъни, по които сега грациозно пристъпваха магаренца, натоварени с багажите на летовниците. Човекът с дочения панталон крачеше замислено, но очите му всичко виждаха. Когато изминаха половината от пътя, между редкия порой на пътниците, който се оттичаше по калдъръмения улей към морето, се мярна висок младеж, който не носеше куфар и не изглеждаше, че бърза нанякъде. Беше облечен в бял панталон от груб и пожълтял от времето шантунг и пъстра, дълбоко разгърдена риза. Кожата на врата и лицето му бяха гладки, ръцете под завитите ръкави тънки и бели. Младежът се преструваше, че зяпа разсеяно насам-натам, но всъщност лицето му беше също така сериозно и съсредоточено като лицето на човека с дочения панталон. Младежът веднага го забеляза, но се престори, че не го вижда. Човекът с дочения панталон се поколеба за миг, после каза:
— Мене ли търсеше?
— Теб…
— Ела с нас, ще отидем при капитана на лодката…
Мотористът погледна хубавото му лице с меки тъмни очи, след това ръцете му, но нищо не каза. Скоро те се отбиха по тясна сенчеста улица — такава, каквито бяха повечето от старите улици в градчето. Над главите им процепът между покривите беше толкова тесен, че едва се провиждаше синината на небето. Над яката каменна основа на къщите, иззидана от белезникав камък, висеше подпрян на извити дървени подпорни етажът за живеене, целият обшит с дебели дъски, посивели от времето, със зеленикави и златисти ивици плесен. Тук беше прохладно, въздухът беше наситен с едва доловим дъх на мухъл и старина. По-силна и по-жива беше миризмата на сушената риба, смесена с острия полъх на вино и джибри, който идваше от каменните изби. Тримата крачеха, без да си проговорят нито дума, дори без да се гледат.
След стотина метра улицата се разшири, показаха се дворове и нови постройки — ниски и бедни като живота на хората, които ги обитаваха — рибари от таляните на Адамаки, гемиджии и лодкари, жилави, превити от труда хамали от пристанището. По улицата почнаха да се мяркат домашни птици, нечие сиво магаре дремеше умърлушено под сянката на дворските смокини. Но и тук нямаше хора, и тук всички прозорци бяха плътно затворени. В тоя час цялото градче спеше тежък и нездрав сън, потискан от жегата и задухата.
Внезапно момчето спря.
— Тука е! — каза то.
Другите двама погледнаха — нисичък каменен зид и върху него бе опъната на дървени колчета вместо телена ограда обикновена рибарска мрежа. Тя бе посивяла от праха, тук-таме нейната тъкан бе проядена от времето и изправена срещу слънцето, мрежата хвърляше върху зида пъстра дантелена сянка. Дворът зад оградата бе по-зелен, отколкото всякъде другаде и сред тая пряспа, с труд отгледана зеленина пъстрееха разкошни летни цветя — шибой и петунии, керемиденочервени гергини, нежни вечерничета. В дъното на малкия двор се виждаше къщата — едноетажна като всички други, паянтова и неизмазана, но прясно варосана направо върху тухлите.
При нейния вид двамата странници, без дори да се погледнат, почувствуваха смътно бодване в сърцата си.
В стаичката беше прохладно и здрачно, тъй като на единствения прозорец, беше спуснато плътно ленено перде. На ниското трикрако столче седеше мъж, малко повече от трийсет и пет годишен, с едри плещи на рибар и яка шия, добила цвета на заръждавелите корабни вериги. Ръцете и краката изглеждаха малко къси за това силно и набито тяло, лицето му бе възгрубичко и вече нарязано от бръчки. Само изразът на сиво-зелените му очи беше в тоя миг нежен и това като че ли озаряваше цялото лице. Там, където бе спрял погледът му, върху високия таблен креват лежеше младичка жена с бледо лице и му се усмихваше със слаба посърнала усмивка. Тя не беше хубава, но кожата й беше млада и чиста, а погледът — ясен и добър. Жената лежеше на кревата с басмената си рокля и се бе завила въпреки жегата с протрито войнишко одеяло. Едната ръка бе подложена под главата, а другата висеше към земята, малко сухичка и жълта, с едро набъбнали вени.
— Днеска повръща ли? — попита мъжът, като триеше замислено с длан късата си брадичка.
— Повръщах — каза жената.
— Колко пъти?
— Три пъти — отвърна тя.
Мъжът едва доловимо въздъхна, в погледа му се мярна горчивина.
— И сигурно нищо не си яла?
— Ядох — каза тя. — Но веднага го повърнах…
— Трябва пак нещо да хапнеш! — каза мъжът.
— Не искам — каза тя. — Никак не съм гладна.
— Та макар съвсем мъничко.
— Не мога! — въздъхна жената. — Не ми се яде.
Той не я разбираше. Той не знаеше какво значи това — на човек да не му се яде. На него винаги му се ядеше и все повече и повече му се ядеше. В тоя миг той се срамуваше от лакомията си, както и от своето яко, пълно с жизнени сили тяло. Защо не беше възможно да й даде от своята сила, докато свърши това, докато и двамата си отдъхнат.
— Искаш ли да ти разбия малко хайвер? — запита той.
Мъжът знаеше, че тя обича разбит хайвер — така, както той умееше да го приготвя. Жената се поколеба, но само за миг.
— Не, не искам… По-хубаво полегни да си починеш…
— От карагьоз! — настояваше той. — С чист зехтин…
— Добре! — отстъпи най-сетне тя и затвори за миг очи.
Мъжът стана зарадван и като заобиколи къщата, слезе в зимника. На дървените греди висяха връзки с добре изсушени чирози, които той отмахна с ръка, за да мине по-навътре. Край каменния зид на темелите бяха наредени няколко каченца, свити в ръждиви железни обръчи, в които той с ръцете си бе приготвил пресносолна илария, сарделки, пушен паламуд и гарузи. В няколко големи халвени кутии, запоени с калай, бяха мариновани кая и едър морски кефал, ловен с бомби чак към залива зад Емине. Хайверът беше в стъклен буркан и той отгреба с дървената лъжица колкото му бе нужно. Преди да излезе, мъжът спря за миг и откъсна от връзките няколко чироза. Да приготви разбит хайвер за него беше удоволствие, още повече че трябваше да го приготви за жена си. От три месеца тя беше бременна и непрекъснато лежеше. Вече на три пъти не бе успяла да износи докрай децата си и сега съпрузите бяха решени на всичко, за да го задържат. Докато стриваше в дървена гаванка хайвера, той непрекъснато се ослушваше — дали няма да чуе гласа й, дали няма да го повика за нещо.
На вратата се почука, но той не остави изведнъж работата.
— Чукат, Марине! — обади се със слаб глас жена му.
— Чувам — каза той.
Мъжът направи няколко крачки и отвори вратата. След здрача на кухничката слънцето блесна силно в очите му и за миг го заслепи.
— Бай Марине, водя ти клиенти — обади се мотористът.
Капитанът на моторницата започна бавно да ги различава. Без да ги поздрави, той затвори вратата зад себе си и посочи с ръка малката пейка, скована до стената под рядката сянка на лозницата. И четиримата седнаха. Мъжът с дочения панталон накратко разказа това, което беше вече съобщил и на моториста. Гласът му беше нисък, равен и спокоен.
— Колко души сте? — запита капитанът намръщено. Клиентите бяха очевидно бедни, сделката не изглеждаше доходна.
— Четирима…
— Нямам сметка! — каза капитанът сухо.
— Зависи колко ще платим! — каза младежът с пъстрата риза.
— Колко може да платите! — малко нетърпеливо възрази капитанът. — Разберете, че нямам сметка… Моторът харчи бензин, не можеш да го подкараш с морска вода…
— Слушай, твоя е лодката, ти ще кажеш цената — обади се отново мъжът с дочения панталон. — Ако не ни изнася, няма да пътуваме… Но ти кажи цената!
Гласът му беше все така спокоен, сигурен и сериозен. Едва сега капитанът го погледна по-внимателно. С такъв човек заслужава все пак да се поговори.
— Ако бяхте поне петима — каза капитанът — и като дадете по сто и петдесет лева — работата може да стане…
Двамата гости се спогледаха. Беше очевидно, че капитанът им искаше приблизително двойно на това, което трябваше да се иска.
— Много е скъпо! — каза намръщено мъжът с дочения панталон.
— Туй ми е на мене сметката! — отвърна капитанът.
Мъжът с дочения панталон наведе глава. В тоя миг някъде далече на пристанището прогърмя басово сирената на пътническото параходче, но звукът беше така силен и отчетлив, сякаш целият тоя шум идваше от улицата.
— Капитане — каза с укор мъжът, — та ти искаш да спечелиш наведнъж петстотин лева.
— Нито даже четвъртинката! — отвърна капитанът. — Ние сме двама души, а Адамаки ще вземе големия пай…
— Какъв Адамаки? — попита мъжът с пъстрата риза.
Капитанът го погледна поучуден — не знае Адамаки!
— Лодката е негова — каза капитанът. — Той си взима пая… А нашата работа е сезонна… Като задуха севернякът — не можеш да легнеш като мечка в хралупата и да чакаш лятото… Сега ние работим и за зимата…
— Ще отстъпиш малко! — каза човекът с дочения панталон.
Капитанът се замисли. Да отстъпи той беше в края на краищата съгласен — зависеше само колко да отстъпи. Във всеки случай не под петстотин лева. Ако дадат по-малко — да вървят по дяволите.
— Добре! — каза капитанът. — Да бъдат шестстотин и петдесет.
Сега пък мъжът с дочения панталон се замисли…
— Ще потърсим поне двама души — каза той. — Иначе е много скъпо…
— Мене ми е все едно колко души ще возя — каза капитанът. — Шестстотин и петдесет за лодката — пък качете се, ако искате, и десет души… Мене ми е все едно… Аз возя хората за пари, мене парите ме интересуват…
— Добре! — каза решително мъжът с дочения панталон и подаде коравата си ръка. — Ние сме хора работници, не обичаме да се пазарим… Хванал си ни натясно, ще отскубнеш две пера повече…
Сега, след като пазарлъкът бе свършен, лицата на всички омекнаха. Капитанът се облегна на стената и хвърли любопитен поглед на младежа с пъстрата риза.
— И момчето ли е тухлар? — запита той, като погледна насмешливо белите му тънки ръце.
— А виж — него го водим само за мостра! — отвърна в тона му мъжът с дочения панталон. — Да има кой да хвърля въдица на момите…
— Аз съм студент — каза спокойно младежът. — Ако не работя през лятото, през зимата ще ям някому опинците…
Нещо добро и дружелюбно се мярна по грубото лице на капитана. „Ако е вярно — помисли той, — хубаво е… Човек сам трябва да се издигне.“ Капитанът вярваше, че сам се е издигнал, това беше най-голямата му гордост.
— За какво учиш? — попита той. — За адвокат ли?
— Не, моята наука е малко особена! — каза младежът и се усмихна. Усмивката му беше много топла и сърдечна. — Следвам философия…
— О! Философия! — възкликна капитанът без никаква подигравка. — Знам, знам… Аз съм чел една книга от философ…
— Сериозно? — запита младежът, искрено зарадван. — Каква книга?
— От Хекел…
— Да не е Хегел?
— Може да съм забравил… Там се разказваше как е произлязъл животът на земята…
— А, да, Хекел! — отново се усмихна младежът и като погледна към другаря си, добави по-ниско: — От Ернст Хекел, натурфилософа…
Човекът с дочения панталон не отвърна, сякаш нищо не бе чул. Капитанът повдигна глава и го погледна.
— И ти не ми се виждаш прост човек! — каза той.
— Прости между нас няма! — отговори добродушно човекът с дочения панталон. — По професия съм печатарски работник… Но работа за нас сега няма в София, търсим му колая, както намерим…
Капитанът се замисли. За миг настана неприятна тишина, хората сякаш се дебнеха един друг и изучаваха. Сянката пред пейката беше нараснала и се беше сляла с пъстрата сянка на смокиновото дръвче. Точно пред краката им бе засадена тясна леха с домати, натежали вече от плод. И лехата беше покрита със стара рибарска мрежа, подпряна с колчета — навярно, за да не кълват кокошките изобилния плод.
— Дай капаро и да ходим! — обади се младежът с пъстрата риза.
Човекът с дочения панталон кимна и бръкна в задния си джоб. Но той не извади веднага ръката си — тършуваше там нещо, като се стараеше другите да не забележат движенията му. Когато най-после извади парите, в ръцете му имаше тъничко снопче банкноти — гладки и добре подредени, като че ли бяха извадени от цяла пачка.
— Сега ще ти дадем двеста лева — каза младежът. — Другите, като се качим…
— Добре — кимна капитанът. — Веднага ли тръгваме?
— Ще тръгнем довечера — каза мъжът с дочения панталон. — Към осем часа…
— Късно е — каза капитанът.
— Защо да е късно? — малко нетърпеливо възрази мъжът с дочения панталон. — Тъкмо ще пътуваме по хлад…
— Късно е — повтори капитанът. — Рано заран трябва да бъдем със Ставрос на работа… Ще осъмнем на море…
— Дума да не става! — поклати глава мъжът с дочения панталон. — В три най-късно ще си бъдете тук…
— Това малко ли е?
— Не може по-рано! — каза решително мъжът. — Един от нашите ще се върне от Каблешково чак привечер…
Капитанът се замисли.
— Добре — измърмори той без желание. — Нека бъде вашето…
— В осем! — повтори мъжът с дочения панталон.
Той стана и другарят му веднага го последва. Все пак капитанът смътно чувствуваше, че има още нещо да му кажат. И той не се излъга. Мъжът с дочения панталон нехайно попита:
— Ти ще извадиш разрешителното, нали?
Клепачите на капитана едва видимо се присвиха.
— Не! — отвърна той спокойно. — Вие ще си го извадите…
— Защо ние?
— Такъв е редът… Приставът не може да пусне хора на път, без да ги е видял…
Това не беше съвсем вярно. Обикновено капитанът сам вадеше разрешителните, когато лодката излизаше с пътници на открито море. Мъжът махна с ръка и измърмори:
— Лесна работа, ще извадим разрешително… Къде става това?
— В участъка — отвърна с облекчение капитанът. — Но по туй време приставът надали е там… Потърсете го по-добре към казиното.
— Ясно! — кимна мъжът…
Двамата пътници излязоха. Преди да затворят външната врата, по-възрастният се обърна и дружески им кимна. Капитанът седеше на пейката дълбоко замислен, с поглед, впит в червените домати под мрежата. Ставрос, който през цялото време не се бе обадил нито веднъж, най-после не се стърпя:
— Бай Марине, тия не ми се виждат добри хора — каза той загрижено.
Капитанът не сваляше поглед от доматите.
— Ти си гледай мотора! — каза той сухо. — Аз не съм кьорав!…
— Не са добри хора, казвам ти! — повтори момчето.
— Добри са, които добре плащат… А тия ни платиха добре…
— А може и да не платят…
— Виж — за туй бъди спокоен, ще платят! — каза навъсено капитанът. — А ти ще помогнеш ли да полеем доматите?
Но на Ставрос не му беше до домати.
— Ами ако ги търси властта? — досети се той внезапно. — Тогаз какво ще правим?
— Ако ги търси, ще ги намери! — отвърна капитанът с едва забележимо доволство в гласа си. — Ти защо мислиш, че ги изпратих при пристава?
Ставрос се облегна на стената, малко поуспокоен, но все още подяждан от съмнения.
— Виж, това е умно — съгласи се той без желание.
— Ти мотора си гледай! — малко насмешливо се обади капитанът. — Моторът ти как е?… Да не ги мъкнем после на лопати чак до Созопол…
— Бъди спокоен! — каза Ставрос обидено. — Моторът работи като часовник.
Капитанът най-после отмахна поглед от доматите.
— Ако тръснем в осем — разсъди той гласно, — в единайсет ще бъдем в Созопол… Значи, към два всякак сме тук… стига да не ни хване вятърът…
Ставрос погледна учудено шефа си…
— Зер няма да останем малко в Созопол? — попита той разочаровано. — Казиното там работи до два часа…
— Не ти е на тебе до казиното! — навъси се капитанът. — Знам аз къде те сърби…
Той знаеше за Змаро, но не беше я виждал. И по-добре, че не беше я виждал — мислеше Ставрос. Змаро беше пълничка, ленива, с влажни устни. Погледът й беше винаги малко премрежен и насмешлив. Беше по-възрастна от Ставрос и много по-едра. Той се увиваше около това едро топло тяло така, както се извиваше на риболов в мрежите тънкият сребрист зарган.
— Трябва да останем! — каза той решително и маслинените му очи блеснаха. — От това никой няма да умре…
— Що не си гледаш годеницата! — каза капитанът недоволно.
Годеницата си е годеница, а Змаро е нещо друго. Мотористът отново отвори засъхналите си уста:
— Бай Марине, само един час! — каза той умолително.
— Един час ли? — замисли се капитанът.
По-скоро той даде вид, че се замисля. И за него беше интересно да остане един час в казиното, да послуша оркестъра, да изпие две-три канчета бяло созополско вино с колеги от рибарското училище. Това беше хубаво, но той не искаше да разглезва Ставрос — момчето трябваше винаги да му се чувствува с нещо длъжно.
— Добре! — каза той. — Нека от мен да мине…
Момчето гъвкаво се изправи. Тъмните му очи блестяха още повече, тънките му изящни ноздри се бяха разширили като на малко зверче.
— Моторът ще пее, казвам ти! — възкликна момчето. — Като нищо ще икономисам половин час…
— Не обичам хвалбите! — каза капитанът и добави с малко променен глас: — А ако видиш случайно Адамаки — нищо не му казвай. Не е интересно за него къде ще ходим и колко пари ще вземем…
Момчето веднага разбра, погледът му само за едно мигновение промени израза си.
— Ясно, барба! — каза той възхитен. — Ти мене нали ме знаеш?
И като махна с ръка, весело се запъти към изхода, забравил всичките си тревоги и съмнения. Но капитанът не беше ги забравил съвсем. Той седеше на пейката, мъчеше се да се успокои. „В края на краищата — мислеше той — те ще минат през ръцете на пристава. И да не са дотам свестни хора — приставът ще отговаря за тях. Пък и той не е вчерашен, ако има нещо, все ще може да различи дракона от кефала.“ Като поседя още малко, капитанът влезе в кухничката и се запъти към малката маса, отдето идваше свежият и остричък дъх на хайвер.
— Марине — обади се от стаята жена му.
Той отвори вратата към спалнята и пъхна през процепа само главата си.
— Кой беше? — попита със слабичкия си глас жената.
— Клиенти — отвърна кратко капитанът. — Ще ги карам в Созопол.
— В Созопол? — каза тихо жената. — А кога ще се върнеш?
— Още тая нощ…
Той тръгна към масичката, но гласът на жена му отново го спря:
— Марине!
Капитанът показа търпеливото си лице на вратата.
— Марине, казват, че в Созопол имало някакъв много добър доктор по женските работи… Попитай го за мен, може да има някакво ново лекарство…
Очите на капитана заблестяха. Наистина, как не се беше досетил досега! Разбира се, че ще го намери! И среднощ да е — пак ще го събуди, пак ще разбере каквото му трябва.
Въпросът за отиването в Созопол беше решен.
Двамата странници се връщаха по същата уличка, по която бяха дошли. Но сега тук-там пред някоя порта беше излязла полусляпа бабичка, тук-таме някое перденце беше вдигнато и край прозореца седеше девойка с дълги мигли и розово кълбенце прежда в ръцете.
— Не разбрахме дали капитанът е грък — каза замислено печатарят.
— Не, българин е — каза младежът неуверено. — Лицето му е българско… Но мотористът е непременно грък…
— Май че капитанът нещо усети! — каза загрижено печатарят.
— Не вярвам — отвърна колебливо младежът. — Изглежда добър човек…
Печатарят извади от джоба си кутията цигари и запали. Неговото лице отново изглеждаше така твърдо и напрегнато, както когато наблюдаваше лодката от високия морски бряг.
— С тоя Хекел излезе глупаво — каза той. — Знам аз кой е Хекел, нямаше защо да ми го завираш в носа…
Младежът виновно мълчеше.
— Изглежда добър човек — каза той.
— Добър, пък здравата ни оскуба…
— Не сме без пари! — каза недоволно младежът. — Аз бих му дал двойно.
— Ти би му дал тройно, пък той веднага ще изтича с парите при пристава.
Двамата излязоха на малкото градско площадче. В самия му център, под сянката на разклоненото платаново дърво, бе изградена голяма чешма с четири чучура към четирите страни на градчето. Почти цялото площадче бе сенчесто от тополите, но най-гъста беше сянката пред терасата на ресторанта. Сега тополите тъкмо цъфтяха и из въздуха като пухкав летен сняг се носеше белезникав мъх, който беше покрил всичко — и чешмата, и танцовата площадка, и зелените, прясно боядисани вази на ресторанта. Двамата минаха между тях и влязоха в закритото помещение. На една от ъгловите маси ги чакаха трима мъже, които веднага обърнаха към тях глави. Лицата и на тримата изглеждаха в тоя миг напрегнати и разтревожени. Най-възрастният беше около петдесетгодишен, вече посивял, но грамаден и така як, че другите двама едва се забелязваха в сянката му.
— Много се забавихте! — каза той громко. — Започнахме вече да се тревожим…
— По-тихо, Милутине — намръщи се печатарят.
— Не бой се! — каза възрастният. — Няма никого…
Печатарят внимателно се поогледа. В просторното помещение на ресторанта беше заета само една маса — тяхната. В дъното, зад цинковия тезгях, седеше бюфетчията и неговата кръгла заплешивяла глава едва се забелязваше между чисто измитите, все още влажни чаши и шишенца. Той навярно спеше, защото няколко мухи се разхождаха свободно по темето му. Точно над главата му висеше на здрава връв половинметрова препарирана риба, червеникава на цвят и с широко разтворени предни плавници — големи като криле на прилеп, — която рибарите наричат „морска лястовица“. Подухвана от течението на разтворените врати, тя се въртеше бавно около оста си, а около нея в много бърз темп се въртеше рояк мухи.
— Взех лодката! — каза спокойно печатарят. — Довечера в осем часа тръгваме.
Двамата мъже облекчено въздъхнаха. Третият ги погледна с недоумение, русото му възбледо лице, както винаги при такива случаи, стана напрегнато и малко печално.
— Не понял! — каза той с горчивина.
От тримата само студентът знаеше малко руски.
— Парус уже взят! — каза той, не съвсем сигурен в превода.
— Ооо! — възкликна русият и в светлосините му очи се появи същият израз на радост, надежда и облекчение, както и в очите на другите двама.
— Будет, Вацлав, все будет! — прибави студентът, като го потупа по рамото — слабичко и крехко като рамо на юноша.
Всъщност той не беше толкова млад, колкото слабичък и деликатен. И външността, и облеклото му се различаваха рязко от тия на неговите другари, които, макар и да не приличаха съвсем на тухлари, навярно биха могли да правят и тухли. Беше облечен в бял летен костюм и синя жарсена блуза, обувките на краката му бяха истинска чешка „Бата“. На възраст беше към трийсетгодишен, с гладка руса коса, с малко остър издължен нос и с онова неуловимо за описване изражение, което веднага издава чужденеца. Особено рязко се различаваше той от последния човек в компанията — почти на неговата възраст, но нисък и тъмен като азиатец, къдравокос, с грубовати черти на лицето и яки мазолести ръце, които биха държали с лекота и острата секира, и тежката леярска пота. Беше облечен в износени и отеснели дрехи, грубите му закърпени обувки бяха обути направо на бос крак.
— А защо толкова закъсняхте? — попита той недоволно.
Печатарят набързо разказа за лодката и за преговорите си с капитана. Това, че трябваше сами да вадят разрешително от пристава, накара всички да се намръщят. Милутин, който слушаше внимателно разказа, поклати бавно едрата си глава.
— Капитанът се е усъмнил във вас! — каза той решително.
Печатарят въздъхна.
— Май има нещо такова…
— Казах ти да отидеш сам! — вече с по-твърд глас прибави Милутин.
Печатарят виновно мълчеше.
— Всичко трябва да се изпълнява съвсем точно! — продължи Милутин. — Иначе за някоя дреболия работата може да отиде по дяволите…
Макар да говореше съвсем чист български език, тук-таме в думите му едва-едва се долавяше чужд акцент. Студентът се поусмихна.
— Напразно берете страх! — каза той. — Капитанът е добър човек…
— Знам ги аз тия песове! — каза мрачно нисичкият. — Като сложат капитанската фуражка, и си забравят ума…
— Грък ли е, или българин? — пресече го Милутин.
— Май че е българин — каза студентът.
Милутин се замисли.
— Може само да се е усъмнил — измърмори той повече на себе си. — И какво си е рекъл?… Да ги пратя аз при пристава, нека той да им бере греха… Туй не е толкова страшно… Но ако е куче — може и да му пошушне нещо…
— Куче е! — каза мрачно мъжът с грубото лице.
— Ти не си го и виждал! — нетърпеливо възрази студентът.
— Бай Милутине, парите са си пари! — обади се печатарят. — Той, види се, обича паричките!…
В ресторанта влезе дребно босоного момченце с тясно личице. В едната си ръка държеше връзка сафрид, нанизана с връв през хрилете и малките прозрачни устица. Момченцето се огледа и като видя чуждите на града хора, бързо приближи към масата.
— Прясна риба! — каза то, като ги гледаше изпитателно в очите.
— Нямаме нужда — каза нетърпеливо ниският.
— Евтино я давам — каза момченцето умолително. — Връзката три лева…
— Нямаме нужда, момченце — каза кротко Милутин и го погали по главата. — Заминаваме тая вечер, къде да я носим?
Момченцето въздъхна и се отдалечи. В края на краищата май много по-лесно е да уловиш риба, отколкото да я продадеш. Студентът погледна неговия мършавичък тил, слабите костеливи раменца и внезапно се обади:
— Малкият!
Момчето обнадеждено се обърна. Студентът извади от джоба си една никелова петолевка и му я подаде.
— Вземи! — каза той. — Вземи да се почерпиш…
— А да дам рибата? — зарадвано запита момчето.
— Няма нужда!… Ти се почерпи!…
Момченцето погледна хората, намигна им весело и излезе.
— Трябва да вървим! — каза Милутин. — Времето тече…
— Вацлав не трябва да идва с нас — каза решително Милутин.
— Тогава как ще го впишем в разрешителното?
— Няма да го вписваме! — каза Милутин. — Ще се разберем някак си с твоя капитан…
— Ами ако не се разберем? — запита печатарят със съмнение.
— Ще се разберем… Вацлав има чешки паспорт — неговата работа не е страшна.
Вацлав наистина имаше фалшив чехословашки паспорт, според който той трябваше да бъде преподавател по археология в Пражкия университет. С чужд паспорт и с безобидния си вид той наистина беше в сравнително най-голяма безопасност.
— Добре! — кимна печатарят. — Нека бъде тъй!
Словакът схвана, че се говори за него, и въпросително ги погледна.
— Вацлав, почакай ни тук! — каза студентът на руски. — Скоро ще се върнем!…
— Тук? — попита Вацлав унило.
— Може да се разхождаш из града… Но след половин час трябва да бъдеш тук!
— Кажи му — продължи Милутин, — че ако стане нещо лошо, той трябва веднага да се върне във Варна… Нека се свърже там със Струмски — той ще го подреди по-нататък…
Студентът преведе. Вацлав го изслуша спокойно и леко кимна. Четиримата станаха, студентът се усмихна.
— Ще се върнем — каза той. — Нищо лошо няма да се случи…
— Знам! — усмихна се и словакът. — Нищо лошо няма да се случи…
Няколко минути той остана сам в ресторанта. Беше все така тихо и все така спокойно дремеше зад тезгяха бюфетчията. Чудната червена риба все така се въртеше около връвта и словакът знаеше, че никога вече няма да я забрави. Има такива малки неща в живота на хората, които винаги се помнят, както има и съдбовни неща, които се забравят.
Вацлав почака още няколко минути в ресторанта и безшумно излезе.
Приставът седеше в казиното и цедеше внимателно през русите си мустачки голяма чаша бира. Боята все още лепнеше и той гледаше да не докосне грапавия ръб на масата. Откакто преди една година бе дошъл в градчето, никой никога не бе го видял с изцапана или измачкана униформа. И сега неговият бял кител светеше като колосан от чистота, а синият му панталон сякаш току-що бе излязъл изпод ютията. На един съседен стол върху вестник бяха поставени ръкавиците му. Приставът пиеше бирата бавно, защото това бе втората му и предпоследна бира за деня. Миналото лято бюфетчията бе местен грък — той нито правеше сметка на бирите му, нито пък позволяваше да ги плаща. Новият бюфетчия, як като дъб софиянец с бръсната глава, го гледаше пренебрежително и взимаше парите му до рупче. Приставът грижливо го дебнеше, но вече две недели не намираше предлог да го извика при себе си в участъка.
Казиното бе построено на височка естествена тераса край морето. Гърбът му опираше в развалините на стара византийска църква, цялата потънала в бурен и диви растения, с красива антична арка точно над скарата на кебапчията. Отпред лежеше заливчето, но от най-високата част, където бе павилиончето за музикантите, можеше да се види и откритото море. Сега в казиното бе съвсем тихо, тъй като приставът беше единственият клиент. Той отпиваше бавно от бирата и скучаеше, без да дава вид, че скучае. Беше вече към пет часа. Крайбрежното корабче бе заминало, последните изпращачи се бяха пръснали по тесните улички на градчето. Над морето летяха гларуси и кацаха по старите изгнили аламани, извлечени на брега. Един гмуркач плаваше в плитчините на заливчето. Слабичко жилаво момченце с мокри гащички, които висяха над колената му, хвърляше по него камъни. Гмуркачът изчезваше под водата и след малко се появяваше някъде наоколо, все така невъзмутим и спокоен, сякаш нищо не е било. Заливът бе притихнал съвсем — в гладкия като огледало щил се отразяваха отчетливо старите крепостни стени, мачтите на гемиите, дървените закатранени колове на кея. Оттатък заливчето пясъчните дюни бяха потъмнели съвсем. В покоя и тишината на летния следобед само вятърната мелница край провлака махаше лениво дървените си крила и на пристава му се струваше, че дочува тяхното старческо пронизително скърцане.
Тъкмо бе изпил бирата си и се готвеше да плаща, в бирарията влязоха четирима мъже. Той веднага разбра, че търсят него, защото гледаха към масата му. Най-възрастният от тях — едрият мъж с мустаците — изглеждаше спокоен и нехаен, в погледа му се четеше едва скривано насмешливо любопитство. Лицата на другите двама изглеждаха съвсем обикновени, но в погледа на четвъртия — нисичък и с груби черти на лицето — той съзря спотаена омраза. Какво можеха да искат от него? Някакво смътно безпокойство мина като полъх през душата му и веднага изчезна.
Мъжете приближиха. Най-младият от тях каза спокойно:
— Господин началник, тая вечер заминаваме за Созопол… Ако обичате, да ни издадете разрешително…
Приставът отново изостри вниманието си. Гладката и добре подредена фраза сякаш подсказваше, че е била предварително намислена.
— С какво заминавате? — запита небрежно той.
— С моторницата на Адамаки…
— Дайте си личните карти — каза приставът.
Четиримата почнаха да бъркат по джобовете си. Приставът пое всичките карти наведнъж и започна бавно да ги чете. Втората от тях бе фалшива — той още от първия поглед разбра това. Не беше изключено и другите карти да са фалшиви. Докато четеше бавно, умът му трескаво работеше. Разбира се, може да им каже, че кочанът не е в него, и да ги покани в участъка. Тогава арестуването щеше да бъде много по-лесно. Можеше да им даде сега разрешителното, пък после да ги арестува на пристанището. Само сега, в момента, не биваше да се действува — сега те бяха четирима, а той сам. Когато вдигна глава от личните карти, приставът все още не беше решил какво да прави.
— Каква работа имате в Созопол? — запита той, като се стараеше да не се издаде с гласа си.
— Ние сме тухлари, господин началник! — каза най-младият. — Ще правим тухли там…
— По-добре заминете утре с параходчето — каза неохотно приставът.
— Късно е утре — каза младежът. — Току-що ни се обадиха — търгът е определен за осем часа…
— Хайде, хайде — идете утре! — каза добродушно приставът. — Тъкмо няма да харчите пари…
Приставът усети как четиримата едва забележимо се спогледаха. Настана тягостна, застрашителна тишина.
— Господин началник! — каза възрастният. — Ние трябва да заминем още тая вечер…
Гласът му беше твърд, в него звучеше някаква особена властност. Приставът знаеше, че не може да има такъв глас обикновен човек от народа. В същия миг той съвсем ясно и отчетливо почувствува смъртната заплаха, която висеше над главата му. Погледите и на четиримата бяха изпълнени с желязна решителност и студенина, а на младежа с грубото лице очите бяха станали още по-зли и мразещи. Явно — не трябваше да губи нито секунда повече.
— Щом искате, вървете! — каза добродушно приставът. — Аз за ваше добро…
Той ясно забеляза как облекчението мина като светлина по четирите лица. Така облекчен се чувствуваше и сам той. Отново слънцето меко заблестя по прясната зелена боя на масата, отново до слуха му стигна пронизителният крясък на гларусите. В залива край аламаните спокойно плуваше гмуркачът, тъй като момченцето си бе отишло. Приставът бръкна в джоба си, извади кочана и каза:
— Има ли някой от вас молив?
Студентът имаше добре подострен химически молив. Приставът написа грижливо разрешителното, подаде го на възрастния мъж и измърмори:
— Хайде, вървете…
— Благодарим, господин началник! — каза сдържано мъжът с мустаците.
Четиримата се отдалечиха. Щом излязоха на улицата, те спряха вкупом и нерешително се спогледаха — коя посока да вземат? Милутин пръв се обади.
— Най-добре е към пристанището — рече той. — Да ви кажа право — приставът не ми хареса…
— Само туй остана — да ти хареса! — усмихна се малко накриво нисичкият.
— Забелязахте ли — никак не му се искаше да ни пусне! — разсъждаваше гласно Милутин. — Ако бяхме обикновени летовници — дума нямаше да отвори…
— А ако се е усъмнил? — запита печатарят. — И ако се опита да ни арестува?
— Какво, според теб да му се дадем ли? — усмихна се иронично Милутин. — За да не плашим народа с терористични актове?…
Настана кратка пауза.
— Според мене — каза Милутин — не трябва да ходим в града… Там по-лесно ще ни пипнат… Пристанището е на открито… Ако почнат да ни обкръжават — веднага ще забележим…
Милутин млъкна за малко.
— От пристанището по-лесно ще офейкаме — продължи той. — Ще се качим на лодката, ще пуснем мотора и — дим да ни няма… Докато се организират, ние ще слезем някъде по брега…
— Така е най-умно! — съгласи се печатарят.
— Ти, Кръстане — обърна се Милутин към студента, — ще отидеш веднага да подадеш телеграмата… Ако се опитат да те арестуват — стреляй над главите им!… Това ще бъде за нас сигнал… Стреляй и бягай насам!… Ние ще те чакаме!…
— Приставът нищо не е усетил — каза студентът. — Напразно си създавате тревоги…
— Аз не си създавам тревоги — намръщи се Милутин. — Но всичко трябва да се предвиди… Хайде върви!…
Студентът пое към града, другите свиха надолу. Печатарят излезе на дървения кей, който се вдаваше петдесетина метра в морето. По това време там нямаше никого освен граничния войник, който се бе облегнал на една камара сандъци и гледаше апатично към залива. Изглеждаше селянче, видът му бе отпуснат и немарлив. На двете си уши и по края на устните имаше неприятен обрив, който кървеше и го безпокоеше — от време на време той внимателно се почесваше, като свиваше грубичкото си изпръхнало лице в болезнена гримаса.
Позицията на печатаря в тоя момент беше най-важната. От мястото си той виждаше цялото продължение на пристанищната улица до чаршията, казиното, целия бряг на заливчето. В случай на опасност той трябваше да обезвреди часовоя и да задържи нападателите, докато Милутин запали мотора на лодката. Другите двама, които бяха слезли до морето, седнаха върху грапавите отломки на крепостната стена и търпеливо зачакаха. Войникът се размърда на мястото си, като видя непознатия човек, той бръкна в джоба на брича си и извади оттам полупразна омачкана цигара. За да може да я запали, той сви единия край на фитил, а другия откъсна. Цигарата остана едва на половина.
— Имаш ли кибрит? — запита войникът.
Печатарят извади кибрита заедно с цигарите.
— Запали от моите — каза той.
Войникът с удоволствие пресегна. Голяма лъскава муха се завъртя край болното му ухо и той лениво я прогони. Когато цигарите бяха вече запалени, печатарят запита:
— Разрешават ли ви да пушите на пост?
— Кой ти гледа! — махна с ръка войникът.
— Защо — няма ли офицер?
— Само туй ни липсваше! — каза войникът с досада. — Тогава щяхме хептен да втасаме!…
— И вашата не е лесна — подхвърли съчувствено печатарят.
— Ние си знаем, ама добре, че й се вижда краят…
— Какво ти е на ухото?
— Знам ли! — намръщи се войникът. — От лесен живот ще е… от какво друго…
Печатарят забеляза, че приставът излезе от казиното и тръгна нагоре по улицата. Походката му бе права, гъвкава, навярно с труд доведена до такова съвършенство. Във всеки случай никак не приличаше на човек, който бърза нанякъде с определена цел.
— Хубаво е — каза печатарят — да го намажеш с някакъв мехлем… В аптеката има такъв един… благ мехлем…
— Мехлем има, ами пари няма! — каза войникът. — На нас нали знаеш какво ни плащат — по трийсет и един ден на месец…
— Не струва много… няколко лева… Иначе може да ти пламне цялото лице…
— Нека пламне! — каза намръщено войникът. — Белки откача някой и друг ден в лазарета…
— То пък голяма полза…
На устните на войника се появи крива, болезнена усмивка.
— Ти войник служил ли си?
— Не съм — каза печатарят.
— Затова приказваш тъй… Ами какво му е лошото?… Лежачка и кльопачка…
— Слушай, като тръгнем, на тебе ли да дадем разрешителното?
Той нарочно зададе така неочаквано въпроса.
— Къде ще ходите? — запита го войникът.
— За Созопол сме тръгнали… С моторницата на Адамаки…
— Бе карай — кой те пита! — махна с ръка войникът.
Печатарят извади от джоба на панталона си стар тумбест часовник и отвори с нокът потъмнелия сребърен капак. Студентът беше тръгнал преди четвърт час, след десетина-петнадесет минути трябваше да бъде тук. Да, добре тръгна с войника — помисли той. — Сега трябваше да поддържа някак разговора, да спечели още повече доверието му.
По същото това време студентът влизаше в пощата. Той се бе срещнал с Вацлав и му беше обяснил какво трябва да прави до вечерта. Сега оставаше най-важното — телеграмата. Макар да знаеше наизуст текста й, той отново си го повтори наум. Пред гишето за телеграми чакаха три жени, и трите с вид на курортистки, поохранени, потъмнели от слънцето, с деколтирани рокли, силно изпотени под мишниците. Той взе бланка от гишето и седна край намастилената масичка. Текстът на телеграмата беше съвсем къс:
Тодор Гинчев книжар
Созопол
Намерихме квартира. Тръгнете веднага.
Серафим
Той още веднъж прочете телеграмата, за да не е забравил нещо, и отиде до гишето. Жените бяха останали две. Тая пред него бе пълна, в рокля от розово имприме, по голия й врат бяха избили ситни капчици пот. Като усети мъж зад гърба си, тя се обърна и го погледна. Лицето й бе плоско, с дребни, но добре очертани скули, дебел пласт оранжево червило покриваше пълните й устни. Талията й бе тънка, но ханшът — широк и силно набъбнал под слабините. Когато тя се наведе над гишето, всичко това още повече разшири размерите й. Той инстинктивно отстъпи назад, преследван от тежката миризма на пот. Най-после жената се отмести, въздухът стана като че ли по-чист, задухът — не така тежък.
— Дайте си телеграмата! — каза някой от гишето.
Младежът се наведе, за да види човека, в ръцете на когото поставяше съдбата на всички. Изглеждаше приблизително на неговата възраст, тъмнорусата му коса бе зле подстригана, лицето, доколкото можеше да го види, му се стори добро и честно. Беше облечен в евтина готова риза на сини райета, ръкавите бяха небрежно запретнати и откриваха слабичка, но жилава ръка. Младежът пое телеграмата и започна да брои думите, като ги подчертаваше с мастило.
— Подател — каза той.
Стреснат, младежът едва ли не сбърка.
— Серафим Петров — отвърна той бързо.
— Дом?
— Жельо Богданов…
— При бай Жельо ли намерихте квартира? — запита пощенският чиновник поучуден.
Жельо Богданов беше един от богатите хора в градчето, къщата му бе една от най-хубавите. Но пощенският чиновник знаеше добре, че той не дава квартири под наем.
— Не, не при него! — каза студентът. — Бърза!…
„Бърза“ — написа чиновникът на бланката.
— Нали ще отиде още тая вечер? — запита младежът.
— Разбира се…
— Много ви моля да имате грижата — каза той. — Жена ми чака и се тревожи…
Чиновникът откъсна квитанцията и му я подаде. Сега се виждаше цялото му лице — усмихнато и благоразположено.
— Не се безпокойте!… Аз лично ще я предам!
Младежът отново излезе на улицата. Сега вече имаше повече хора, момченца с връзки риба в ръце ходеха между минувачите и предлагаха стоката си. Някъде в далечината му се мярна жената с розовата рокля, но той, отвратен, отмести погледа си. Точно в тоя миг един полицай на велосипед мина по улицата с посока към шосето, което извеждаше от града. Той караше много бързо и изглеждаше зает с нещо важно, но посоката беше обратна на пристанището, където чакаха другарите му.
Без да бърза, той се запъти нататък. Всеки предмет влизаше в очите му, той се прощаваше с всичко. Чудно градче с ясно безоблачно лято, с вятърни мелници, с пустинни дюни, със стари посивели крепостни стени — чудна мъничка раковинка сред жълтите меки пясъци на крайбрежието. Кога ще види пак тоя град? Може би никога! Той крачеше бавно край стари зидове от шуплив камък, край прострени по скалите рибарски мрежи — кафяви и дъхащи на солено топло море, — край дворове със смокинови и нарови дървета, край развалините на антични църкви с техните спокойни арки и разрушени от времето сводове — и всичко докосваше с поглед, с всичко се прощаваше. Пристанищната улица вече го теглеше с наклона си към морето, стъпките му ставаха по-бързи. След малко той видя кея и набитата фигура на печатаря, който все още говореше с пограничния войник. Младежът се усмихна. Ясно, всичко е наред — засега няма никаква опасност. Само въображението на преследвания човек — мислеше той — може да роди такава мнителност — да се вижда на всяка крачка заплаха и във всеки човек враг. То се знае — и приставът като всички други нищо не е забелязал, иначе отдавна да са загубили свободата или живота си.
Но приставът всичко беше забелязал. Той бе разбрал и това, което те самите още не съзнаваха. Той бе почувствувал тяхната страшна решителност. Той знаеше, че това са хора, които са хвърлили жребия. А хора, които са хвърлили жребия, са спасени от страха — тях вече нищо не можеше да ги спре.
Той седеше пред стария телефонен апарат, съвсем олющен и с изтрит от времето герб, и все още се колебаеше. Имаше време да поиска подкрепление от Анхиало, където околийският началник разполагаше с повече хора. В краен случай можеше да предупреди граничните войски. Дори на открито море можеха да бъдат застигнати от някой военен катер и съвсем леко обезвредени. Имаше много начини да бъдат задържани, но той все още се колебаеше.
Имаше наистина за какво да се колебае. Ако направеше засада в своя район, той трябваше да ръководи операцията, той трябваше да отиде с гърдите си срещу куршумите. А да отидеш срещу куршумите на хора, решени на всичко — това беше наистина глупаво. В името на какво да го направи? Има, разбира се, по света глупци, които все още вярват в дълга и родината. Той знаеше, че тия, които имат всичко, нямат дълг и родина. Не трябва да имаш ни сърце, ни съвест, ни нерви, за да имаш власт или богатство. Това се прости неща, той ги знаеше отдавна. Тогава защо да се жертвуваш за тях? Наистина те харесват тия, които нямат в себе си нищо освен жестокост, смелост и безсърдечие. Те купуват такива хора, защото им са необходими в борбата за съществуване. И той би купувал на тяхно място. Но като всичко друго — като ризите, връзките, телешкото месо или десертното грозде — те го купуват на най-ниската цена, която е възможна. Не, не можеше той да прави такива сделки с живота си — само безнадеждните са готови да правят такива сделки.
Тия неща му бяха ясни, за тях не се колебаеше. Той си мислеше — ако залови без риск за живота тая банда от нещастници, тия тесногръди и слепи фанатици, нямаше ли това да го тикне напред в службата? Навярно — да! Ще го преместят след време в по-голям град, ще увеличат малко заплатата му. След няколко години, като пипне за врата друга такава банда нещастници — ще го преместят в още по-голям град и още малко ще увеличат заплатата му. Но заедно с това десет пъти ще се увеличават главоболията и неприятностите. Тогава, вместо да шляпа плесници, ще трябва да мели кости. Не е въпрос за съвест, но човек постепенно се озверява и става скот. Тогава вече никой не го желае при себе си и тия, които ще го хвалят, ще странят от него, както господарят страни от вярното, но зло куче. Той ще се отдели от тях и ще остане само между скотовете.
Той си мислеше — ако не ги арестувам, това няма ли да ме провали, няма ли да ме остави съвсем без хляб? Може би ще ги пипнат още в созополското пристанище. Ще видят неговия подпис на разрешителното. Как ще обясни, че не е догледал? Сляп ли е бил да не разбере на пръв поглед, че тия хора приличат на всичко друго, но не и на тухлари?
Ето това е мъчно да се реши! Можеш ли да съхраниш себе си, ако се пазиш от всичко?… Не, надали!… От всичко се пази само тоя, който няма в себе си никаква сила. Който е силен, той най-добре пази себе си. Може би не е мислимо да вървиш напред в живота, ако не умееш да рискуваш.
Но да рискуваш живота си?
Приставът въздъхна и стана от мястото си. В тясната стаичка миришеше силно на прах, макар три пъти седмично да миеха кабинета му. Той отиде бавно до прозореца, изправи се пред него с пусто лице. Тук, в тоя кабинет, това беше единственото му развлечение — прозорецът. Но сега слънчевата светлина идваше от запад и му пречеше да гледа. Лъчите блестяха неприятно в лъскавите съдове на павилиончето за соди и сиропи. Той едва виждаше продавачката — суха и болнава, с оскъдна невчесана коса. Той все още се колебаеше. По улицата мина стройно момиче — малко грозновато и зло в лицето, но изящно облечено. Той знаеше, че се казва Нели Медарева и че е дъщеря на видния текстилен търговец Стоил Медарев. Преди три дни го бяха запознали, той се бе погрижил да се мярка по-често пред очите й, но тя съвсем слабо го отбелязваше. Ето това беше лошото!
Това беше най-лошото! Той знаеше, че не е истински успех да напредваш по тясната и хлъзгава административна стълбичка, толкова несигурна в тия партизански времена. По-хубаво е да бъдеш господар, отколкото слуга. Но как да се добереш до тях? Не можеш да напреднеш, ако не станеш член на тяхното семейство. Не могат да ти помогнат ни дарба, ни ум. Много умни хора стоят долу на бедната постна земя, за да ги газят грубияни и глупаци. Но ако успееш да се промъкнеш в тяхното семейство — изведнъж тръгваш в крак с успеха. Въпросът е да се получи един начален тласък. Въпросът е добре да оплетеш дъщерята на Стоил Медарев, ето там е въпросът.
Той я видя, че влезе във вестникарската агенция и излезе оттам с един брой „Щурец“. Тя го разгръщаше още на улицата и едва забележимо се усмихваше. Щом излезе от сянката, слънцето скри съвсем лицето й. Тя спря един миг неподвижно, после се запъти към бирарията и седна на една от крайните маси. Рибарите на другата маса веднага се загледаха в нейния строен крак, почти целия гол под късата светлосиня пола. Сега е удобно, разбира се, да слезе долу, да се завърти нехайно между масите и да седне при нея. Да, удобно е… Но преди това трябва да реши, наистина трябва да реши съдбата на другите.
Капитанът излезе от дома си, без да вечеря. Беше се заловил да насече малко дърва, а не можа да ги остави, докато не превърна на трески и двете последни пънчета. Работата винаги му спореше и го увличаше. Човек, който работи — мислеше той, — никога не може да пропадне. Каквито и беди да му дойдат на главата, той пак ще изплава. Капитанът смяташе, че българин и работа е, кажи-речи, все едно. Който е мързелив, колкото и българин да изглежда, значи, не е чист българин. Българинът е работлив. Където и да го посееш, с гасена вар да го поливаш — все ще поникне и все плод ще върже. Такава беше неговата проста философия.
Той насече дървата и грижливо ги нареди в бараката. Те бяха влажни полугнили дървета, събирани с лодки по устието на Камчия, но все пак вършеха работа. Той никога не оставаше вкъщи без дърва, както се случваше с повечето от рибарите. Не оставаше ни без хляб, ни без риба, ни без вино. В неговия дом имаше всичко и затова той го обичаше като истинско най-праведно кътче на родната земя. След като подреди дървата, наля всички съдове с вода, измете грижливо малкото дворче и едва тогава се досети, че е време да върви. Жена му все още лежеше с унил поглед, впит в голия таван, по който лазеха само няколко едри лениви мухи. Като я видя, сърцето му болезнено се сви. Искаше му се да я погали, да й каже нежна дума, но не го направи. Рядко го правеше — само нощем, когато в стаята беше съвсем тъмно и тя не можеше да види лицето му. Денем той изливаше своята любов чрез труда си — извършваше с радост и любов цялата оная работа, която тя сама не можеше да свърши.
— Аз ще вървя — каза той меко, като я гледаше в очите. — Хората вече ме чакат…
— Да не забравиш за доктора?…
Той дори не отвърна. Как може да се забрави нещо, което не бива да се забравя?
— Леля Цана ще дойде довечера да ти помогне — каза той. — Пък ти дотогава не ставай… Хай довиждане…
Като прекоси главната улица, там бяха започнали вече разходките. В бакалниците и фурната беше пълно с хора и той не се реши да чака за хляб, както беше намислил. На близкия ъгъл внезапно съзря шурея си, който тъкмо беше завъртял стрелката на уличната пианка. Докато чакаше какво ще му се падне, лицето му бе добило такова момчешко изражение, че капитанът се понамръщи. Падна му се фишече жълти лимонени бонбони. Младежът откъсна небрежно две парчета заедно с хартията, останалите подаде на едно момиченце, което бързо като птиче клъвна подаръка. Той посегна втори път да завърти стрелката, но капитанът не го остави.
— Тъй ли си харчиш парите? — запита той с укор. — Туй за мъже ли е работа?
Малко стреснат и засрамен, шуреят хвърли левчето върху пианката.
— Кака по-добре ли е? — попита той, колкото да отклони разговора.
— Ами иди да я видиш!…
— Ще ида — отвърна младежът, без да се замисли.
Капитанът отново се понамръщи. И у жена си той бе забелязал тая черта — да отговаря бързо, без да размисля. Навярно такъв им е соят — мислеше той, — но на мъж то съвсем не отива. Не може да се уважава мъж, който отговаря, преди добре да е размислил. Той не е истински мъж, на такъв човек не може да се разчита.
— А ти къде си тръгнал? — прекъсна мислите му младежът.
— Пътници ще возя до Созопол…
Шуреят се заинтересува кога тръгва, кога се връща и на края направо предложи да дойде с него.
— Тъкмо не съм виждал Созопол, та да го видя — каза той, като усилваше крачките си, за да не остане назад.
— Ако ти се идва — ела! — съгласи се веднага капитанът. — Тебе аслъ човек не може да те види на морето…
Това беше съвсем вярно. Още като момче шуреят му рядко слизаше на морския бряг, още по-рядко влизаше в морето. Беше стеснителен, но много прилежен ученик и завърши гимназията с отличен успех още преди пет години. След туй дълго време бе живял в градчето без никаква работа и едва миналата есен го бяха назначили чиновник в пощата.
Когато излязоха на брега, часът бе вече към осем. В пристанището влизаше дълга, олющена мауна, натоварена с дърва, и бавно се насочваше към кея. Вятърът се бе поусилил, малки вълнички плискаха зелените камъни на брега. Стъпил до коленете във вода, синът на барба Манолаки хвърляше мрежата за илария.
Само с един поглед капитанът разбра, че хората го чакат. Ставрос беше в лодката и бършеше мотора с голям мръсен парцал. На брега чакаха пътниците — четирима на брой, двама от които не познаваше. Като го видяха, те зарадвано му кимнаха и станаха на крака.
— Ще тръгваме ли? — попита печатарят.
— Туй е лесно, ами вие разрешително взехте ли?
— То се знае! — отвърна добродушно печатарят и се усмихна.
Момчето в лодката изправи гръб. Носът му бе оцапан със смазка, погледът — нетърпелив.
— Яде ли? — попита капитанът.
— Хапнах малко…
— Иди да вземеш от казиното кебапчета — каза капитанът. — И един хляб…
Момчето излезе на брега и взе парите.
— Колко?
— Ами колко — вземи десетина… А вода наля ли?
— Стъклото е пълно — каза Ставрос.
Вода те си наливаха във винско стъкло — достатъчно им беше за малките рейсове, които правеха. Ставрос започна да се катери по брега, лек и гъвкав като дива коза. Шуреят на капитана подвикна след него:
— Вземи петнайсет, чуваш ли?… Петнайсет, рекох…
— Вземи! — махна с ръка капитанът.
Внезапно той усети, че спътниците му бързо се спогледаха. Смътното безпокойство, което почти бе забравил, отново като полъх мина през душата му. Какво — не им ли хареса, че и Дафин ще пътува с лодката? Или пък просто си бяха помислили да включат и него в общата цена.
— Той ми е шурей — измърмори недоволно капитанът. — С мене е… от екипажа на лодката…
— Твоя си работа! — вдигна небрежно рамене печатарят.
Дафин внимателно се взираше в лицето на студента, мъчеше се да си припомни нещо.
— С вас не сме ли се виждали някъде? — запита той най-сетне, като бърчеше момчешки тънкия си нос.
— Не си спомням — отвърна късо студентът, макар добре да си спомняше.
— Не подадохте ли тая вечер телеграма?
— Ааа, даа! — възкликна престорено студентът. — Ама да — вие сте пощенският чиновник… А какво, телеграмата отиде ли?
— Как няма да отиде? — каза доволно Дафин. — Веднага я дадох!…
— Качвайте се! — каза капитанът. — Ставрос сега ще дойде…
Но преди да се качат, капитанът не забрави да им поиска разрешителното. Той го прочете внимателно, помисли малко и го върна.
— Четирима души — каза капитанът повече на себе си.
— Петима — каза Милутин. — Ще пътува и един чех, професор някакъв…
— Няма го вписан…
— За тях туй не важи — намеси се печатарят. — Той е чужденец, има си паспорт човекът…
— Къде е?
— Ей го там на кея.
Вацлав бавно се разхождаше по кея, видът му бе спокоен и невъзмутим. За капитана не беше трудно да познае още на пръв поглед, че е наистина чужденец. Изведнъж това му вдъхна спокойствие и сигурност — колкото повече външни хора, толкова по-добре.
— Качвайте се! — повтори още веднъж капитанът.
Пътниците закрачиха към лодката. Студентът размаха ръце и извика:
— Пане професоре… Хайде, пане професоре, тръгваме вече…
— Знае ли български? — вече по-дружелюбно запита капитанът.
— Нито бъкел — засмя се студентът.
Точно по това време Ставрос напускаше бюфета с хляб под едната мишница и кебапчетата, свити във вестник в другата ръка. Докато му загъваха кебапчетата, той бе изпил почти на един дъх сто грама сливова ракия и сега усещаше как приятна топлинка се вдига по гърдите му. На входа на бирарията пред него се изпречи стройната спретната фигура на пристава.
— Тръгвате ли? — попита той небрежно.
— Тръгваме, господин началник! — с малко повишен глас отвърна Ставрос.
Приставът кимна и отмина. Масите около дансинга бяха заети, но сега той не мислеше да седне там. Близо до музикантите имаше една отделна маса, от която можеше добре да се наблюдава пристанището. Той отиде там, одуха грижливо стола и седна. Лодката беше до кейчето, все още вързана, но моторчето й вече леко бръмчеше. Приставът преброи два пъти хората — седем души. А защо седем? Трябваше да бъдат пет, без да смята Ставрос, който още не се бе качил в лодката. Момчето тъкмо я отвързваше, после хвърли въжето на кърмата и започна да бута. Когато лодката се отлепи, то ловко, с един скок, се прехвърли в нея. Сега моторчето работеше с пълни обороти, лодката веднага набра скорост. Защо наистина седем? Капитанът не беше от тия хора, които могат да качат контрабандно повече пътници. Или пък и него бяха посолили с малко повече пари?
Все едно! Той мислеше — все едно! След като се бе отказал да ги преследва, все едно дали ще бъдат пет, или десет души. Съвсем все едно! Той съжаляваше малко в тоя миг, че не бе притиснал нехранимайковците до стената, но много повече от това чувствуваше облекчение — истинско облекчение, че се е избавил от много голяма неприятност. И да вървят по дяволите! Да правят каквото искат, стига във веригата на техните дела да изчезне оная брънка, в която той неволно се бе замесил.
Лодката направи плавен кръг в заливчето и излезе на открито море. За да стигне Созопол, капитанът трябваше да държи курс право на юг, но той взе посока малко на запад, към дълбочините на големия Бургаски залив. Пред него и малко вдясно като розова пъпчица светлееше в морето анхиалският фар, така че му беше лесно да поддържа курса. След фара той щеше да завие още малко вдясно, за да пресече залива в най-тихата му част, заслонена от бреговете. В края на краищата лодката си е лодка — мислеше капитанът — и човек не може да бъде много сигурен в нея. Току-виж, моторчето се развали или извие внезапна буря — все си е по-сигурно да се държи близко до брега. Капитанът седеше небрежно на кърмата и държеше само с три пръста руля. Моторът работеше равномерно, лодката се движеше с добра скорост по спокойното море. Ако върви все така, в десет и половина часа те ще бъдат на дървения созополски кей.
Пред него и почти в краката му бе седнал Ставрос, който макар без нужда нещо пипкаше в мотора. Сега той бе облякъл моряшка фланела от много тънка вълна, изплетена на ръка. Зад Ставрос бе шуреят му. Четиримата пътници бяха седнали на пейките, които за разлика от обикновените рибарски лодки бяха сковани успоредно на бордовете. Само чехът професор беше приседнал на високата носова част и унесено гледаше към градчето, което бяха оставили зад гърба си. Сега то бе заприличало съвсем на малък остров, изникнал от зелените води и съединен само с тясна черна ивица земя с голямата суша. Виждаха се ясно вятърните мелници, двете кули на брега към откритото море, останките на старата крепостна стена. Небето над града сега беше цялото зелено и само над планините на запад лежеше тънка червена ивица. Колкото повече се отдалечаваха от градчето, толкова по-тъмни и резки ставаха неговите очертания, толкова по-пъстро самото море. И след това то изведнъж угасна, далечините почнаха да се губят — идваше вечерта.
— Да хапнем! — обади се капитанът. — Да свършим тая работа, докато не се е стъмнило…
Ставрос и шуреят му се примъкнаха към него. Капитанът разгъна вестника и лодката веднага се изпълни с мирис на печено на скара месо и ситно накълцания лук на гарнитурата.
— Още са топли! — каза той. — Ой, че хубаво миришат!…
Последните думи капитанът каза с въздишка, тъй като рядко му се случваше да яде кебапчета — може би само един или два пъти месечно през курортния сезон, когато извеждаше жена си на разходка. Тогава той поръчваше кебапчета и агнешки дреболии — сочни, позагорели на скарата момици, свити като медени черупки далачета, бъбречета, крехки дробчета. Обикновено пиеха бира — не защото се скъпеше за виното, а защото това му се струваше по-луксозно. Ако жена му ядеше с апетит, той се радваше и през цялото време я канеше да си вземе още. Ако ядеше без желание, и неговите хапки му засядаха на гърлото, той жалеше за потрошените пари. Наистина той сам никога не би похарчил пари, за да направи удоволствие на стомаха си. Сега капитанът дъвчеше равно, но мощно — по шията, по лицето му и по слепите му очи ритмично се движеха сухожилия и мускули. И Ставрос ядеше с апетит, макар да не му личеше — той побутваше като някакъв малък хищник с лапички кебапчетата, помирисваше, дъвчеше лекичко, но силно, като непрекъснато се оглеждаше встрани. Само Дафин ядеше небрежно, както винаги, без да съзнава сякаш какво точно прави. Внезапно капитанът се досети за нещо забравено и веднага се наведе над ухото на младежа.
— За каква телеграма стана дума преди малко? — запита той тихо.
— Ами каква — обикновена — отвърна без желание шуреят му. — До Созопол… На жена си пише, че намерил квартира…
— В Созопол намерил квартира?
— Не, при нас…
— Ами защо му е при нас квартира, като отива в Созопол?
— Знам ли? — с досада отвърна Дафин. — Сигурно отива да вземе жена си…
Последните думи той каза доста височко. Капитанът забеляза как най-младият от пътниците вдигна глава и погледна изпитателно шурея му. Не, не биваше да говори повече с тоя недосетлив човек. Неспокойствието отново го овладя. За какво ще води в техния град жена си, щом трябва да работи в Созопол като тухлар? За какво ще живеят разделено, щом и тук е курорт, и там е курорт? Не, има нещо в тая работа! Някаква лъжа има, нещо скроено! Тия хора нещо са наумили да правят! Дали не се готвят да ограбят някого! Само туй му липсваше — да го дръпнат и него за съучастник.
Вацлав все още седеше на носа и гледаше към морето. Хубаво е, но малко страшничко — мислеше той. Много е хубаво — по-хубаво от планините, от полетата, от речните брегове, от сухите степи — по-хубаво от всичко друго на света, защото е живо. Ето го как спокойно и равномерно диша, също като някакво гигантско живо същество. Защо — мислеше той, — досега никой не е забелязал, че морето диша? Защо никой не му е казвал такова нещо? Като че ли лодката беше върху огромния син корем на морето — той чувствуваше пулса му под себе си, усещаше как някаква неизмерима сила ту го повдигаше нагоре, ту леко го сваляше — повдигаше и сваляше. Никакви усилия не влагаше то в тия движения и не усещаше сякаш тяхната тежест, както спящият човек не би усетил при дишането си, че на гърдите му е кацнала муха. Целият хоризонт зад борда ту се изпълваше докрай със зеленикавото тъмнеещо небе, ту лодката бавно пропадаше и той виждаше пред себе си неизмерима маса от подвижна и пулсираща морска вода. Хубаво е, наистина хубаво, но страшничко. Ами ако спящият гигант внезапно се събуди и се изправи на крака? Накъде ще полети тогава малката дървена черупка?
Когато се изравниха с Анхиало, над морето беше паднал вечерният здрач и фарът хвърляше от време на време жълти светлинни пътеки по гладката му повърхност. Градът беше близо и те виждаха неговите все още бледи светлинки, чуваха шумовете му — локомотивна свирка някъде към гарата, отчетливо чаткане на вагонни буфери, клаксон на автомобил. Колко мирно и спокойно е там на брега — мислеше Вацлав. — Как приятно жълтееха светлините на къщите. Там вътре по домовете живееха мирно хората без тревоги — обикновени хорица, които току-що са вечеряли и се готвят да спят. Те са спокойни — да, наистина съвсем спокойни за себе си. Не виси над тях страхът, не ги мъчи кошмарът на неизвестното. Ще заспят те през тая нощ, както през всяка друга, ще дишат равномерно — сити, отпуснати, свободни. След това ще се събудят в свой дом, под свой покрив и денят ще се разгърне пред тях — горещ, скучничък, прашен, но въпреки това мирен и сигурен. А те? Какво ще бъде тяхното утре?
Лодката зави край фара и се отклони още малко на запад. Беше се стъмнило съвсем. Вацлав вече не виждаше морето, той го чуваше и усещаше дъха му. Водата се биеше в носа, витлото ги тласкаше напред сред водовъртеж от пяна. Вацлав бе усетил дъха на морето още на пристанището, от което бяха тръгнали. Тоя дъх бе изпълнил цялото му същество, защото за пръв път в своя живот го бе усетил. Той не приличаше на нищо друго — той бе прост дъх на море, на сол, на гниещи морски треви, на луга, далечен мирис на риба, на мокър пясък, на стопено слънце, на клей и люспи. Мирисът бе силен и всепроникващ — той го зашемети за един миг като непознат алкохол. Цялото му тяло желаеше и търсеше тоя мирис на вода, от която бе произлязъл животът на планетата — вода като никоя друга, вода, от която насила е бил отделен през дългите години на живота си. Когато излязоха на открито море, мирисът се избистри — в него нямаше толкова много начеващ живот, той бе станал по-чист и по-нежен. Сега Вацлав би могъл да познае със затворени очи приближаването на бреговете. Сега…
Някой засвири в лодката с уста, Вацлав трепна. Не, не е от техните, рано е още за тях. Все пак той попипа електрическото фенерче в дъното на джоба си, докосна с пръст гладкото металическо бутонче, така приятно хладничко в затопления хастар. Не, рано е още, не се виждат светлините на далечния град. Близко е още тъмният невидим бряг. Вацлав напрягаше поглед в мрачината — не се виждаше нищо, освен мътножълтото отражение на светлини, което стоеше неподвижно като купол на небето. Истинските светлини все още не се виждаха, все още нещо ги закриваше. А кой знае — може би ще изникнат от морето изведнъж. Той е готов, всички са готови. Няма за какво да се бърза — всичко ще стане така, както те са го намислили, никой не може да им попречи то да стане.
След десет минути Вацлав чу гласа на Милутин:
— Там в дъното Бургас ли свети?
— Бургас — отвърна спокойно капитанът.
Вацлав усети как настръхва. Настана тишина — само водата плискаше в дървените бордове и зад кила оставаше пенеста бразда, която веднага се стопяваше в мрачината. Вацлав дочу тихо мелодично свирукане — съвсем познато, което безброй пъти си беше повтарял. Без да бърза, той бръкна в джоба си и извади фенерчето. Пръстът леко натисна прохладното бутонче. В дъното на лодката светна бял кръг, който той веднага насочи към кърмата. В белия кръг се появиха познатите фигури — капитанът, който държеше кормилото, Ставрос, приклекнал до мотора, роднината на капитана, облегнат на борда. Милутин беше станал от мястото си и Вацлав видя студения блясък на пистолета в ръцете му.
— Горе ръцете! — каза Милутин.
Гласът му звучеше силно, без да бъде креслив. Хората в белия кръг изглеждаха стреснати и опулени, но никой от тях не вдигаше ръце. Никой от тях никога не бе вдигал ръце.
— Горе ръцете! — още по-твърдо и с нотки на нетърпение повтори Милутин.
Тоя път и тримата вдигнаха ръце. Ставрос изглеждаше удивен, другият младеж уплашен, само лицето на капитана бе останало мрачно и непроницаемо.
— Вашият живот не е в опасност! — каза Милутин. — Разбирате ли какво ви говоря?… Няма никаква опасност за вас, ако се подчинявате.
— Това е пиратство! — каза глухо капитанът. — Вие ще отговаряте!…
Вацлав се усмихна — тия думи му харесаха. Наистина точно така трябваше да отговори един добър капитан. Вацлав го бе сметнал за твърде прост, за да отговори така, но той отговори.
— Слушай какво ще ти кажа, приятелю! — чу се отново гласът на Милутин. — Трябва да знаеш най-напред, че съм бил шест години боцман на кораб… Не по вашето море — из Адриатика… Ако ти пръсна с някой куршум главата, от туй никой няма да загуби!… Сам мога да отведа лодката, където си искам!… Ясно ли е?
Капитанът мълчеше.
— Ясно ли е? — повтори още веднъж Милутин.
— Много му се церемониш! — обади се грубо нисичкият. — Слушай, на тебе ти говорят!… Сливи ли имаш в устата?
— Какво искате? — мрачно, с ненавист отвърна капитанът.
— Ще ти кажа с няколко думи! — каза Милутин. — Веднага ще обърнеш лодката право към Созопол и колкото се може по-далече от брега… При всеки опит да потърсите някаква помощ или да се отклониш от посоката — ще платиш най-напред ти…
Милутин му показа пистолета си и отново го насочи към гърдите му.
— Ясно ли ти е?
— Ясно! — каза глухо капитанът и посегна към руля.
— Горе ръцете! — с железен глас предупреди Милутин. — Ще ви обискираме, пък тогаз!…
Печатарят и нисичкият излязоха напред. След най-внимателния обиск в цялата им група бе намерено само едно джобно ножче.
— Дръж сега руля! — каза Милутин. — Посока Созопол…
Капитанът улови руля и оправи хода на лодката.
— Слушай, Стефане — обади се отново Милутин. — Пренеси всички твърди предмети на носа…
— Веднага — кимна нисичкият.
— Капитане, имате ли тук някъде в лодката скрито оръжие?
— Нямам — каза мрачно капитанът.
— Да не лъжеш?
— Не лъжа…
— Ще претърсим лодката — каза Милутин. — Мисли му, ако намерим…
— Стига си ме плашил, не съм дете — каза капитанът.
— Не те плаша, а те предупреждавам.
— Не съм дете — повтори капитанът.
Вацлав все така държеше фенера. При неговата силна светлина той виждаше съвсем ясно ситните капчици пот, които бяха избили по челото на капитана. Стефан и печатарят претърсиха внимателно цялата лодка, но отново нищо не намериха.
— Отковете дъските на пода! — разпореди Милутин.
Това не се оказа толкова лесно, защото нямаха никакво свястно сечиво. Най-после успяха да отпорят с помощта на котвата централната дъска, така че откриха целия кил. И отдолу те не намериха нищо, освен една петлевова монета, изпусната навярно от някой пътник, и големичко, облечено в плат дамско копче. Усмихнат накриво, нисичкият запокити копчето в морето, а монетата подхвърли на Ставрос.
— Заковете дъската! — каза Милутин.
Когато и това бе свършено, Милутин бавно се отпусна на пейката и потърка с ръка лицето си.
— Поемай дежурството, Стефане! — каза той с понижен глас.
— Слушам! — каза ниският.
— Вацлав, можеш да изгасиш фенерчето!
Светлината угасна. В лодката изведнъж стана тъмно, но морето не беше така невидимо, както преди половин час. Стефан прекоси лодката и седна в краката на Вацлав. От мястото си словакът много добре виждаше пистолета му, насочен право в гърдите на капитана.
— Трябва да ви кажа — отново заговори Милутин, — че нямате право да напускате кърмовата част… Нямате право да идвате към средата на лодката! Много добре запомнете това!… Който се опита — куршум… Ясно ли е?
— Ясно! — обади се Дафин.
Настана тишина. Шумът на морето се усили, защото лодката сечеше косо вълнението.
— Може ли да пием малко вода? — запита капитанът.
— Може! — отвърна късо Милутин.
Печатарят отнесе бутилката. И тримата пленници пиха — в мрака се чуваше само тихото кълкане в тясното гърло на стъклото. Едва сега Милутин разбра, че гърлото му е пресъхнало съвсем и може би заради това гласът му звучеше малко хрипкаво. Да пийне ли и той няколко глътки? Не, по дяволите, водата е тяхна, нека я държат за себе си.
— Прибери шишето! — каза той. — Има ли още малко вода?
— Има…
— Пазете я за хората — каза Милутин.
Морето наоколо бе съвсем тъмно — само в далечината се мяркаха светлините на брега. Беше тихо, сега всички мълчаха. Право пред носа на лодката мигаше созополският фар — капитанът вярно поддържаше курса.
Сега Милутин им бе поизвърнал гърба си, погледът му бе отправен към кърмата. Той мислеше за своите пленници. Той знаеше, че сега и тримата бяха като вцепенени от страх и смайване. Но изтръпването щеше да мине и те щяха да се хвърлят срещу решетките като заловени зверове. Трябваше да се чака тоя миг, трябваше да се действува в него остро и решително. Едва след това те ще почнат да размишляват, ще търсят нови, по-тънки и по-сложни пътища да напуснат решетките. И това трябва да се чака, и то трябва да се разгадава. Но кой от тях беше най-опасен — мислеше Милутин. — Навярно капитанът. Той чувствуваше природата му, макар да бе дошъл тук от далечните далматински брегове. Не може моряк да не чувствува моряка, да не му бъде с нещо близък и роден. Капитанът е човек солиден и въздържан и именно това е опасното. В него има сила, много сила — и това е опасно. Все пак той не би хвърлил тая своя сила срещу оръжието. Това би направил един безразсъден човек или един горд и свободен човек. Не, капитанът не беше такъв човек! Неговата сила беше като тежестта на канарата — не можеш да я разклатиш, не можеш да я повдигнеш. Но канарата не може да полети — тя е роб на своята тежест. Всичко това е добре — поне за началото е добре. Разбира се, такива хора са много често хитри и изобретателни. Но още по-често те са чисти и добродушни. Най-опасна е тая негова привързаност към жена му — сега тя предизвиква у него най-силната болка. Само тая болка би могла да го накара да избухне, да скочи необмислено като звяр срещу решетките. Да, трябва да се внимава — все пак той между тримата е най-опасният!
Внезапно мислите му се прекъснаха. Нещо беше станало. Той не разбираше, но някаква промяна се бе случила. Беше по-тихо, а по-силно звучеше морето.
— Не мърдай! — остро и силно изкомандува далматинецът.
Той бе разбрал — моторът не работеше.
— Кой направи това? — запита отново далматинецът. — Пускай мотора!
— Развали се нещо! — обади се в мрака Ставрос. — Не съм го пипал!
— Вацлав, светни!
Бялата светлина на фенерчето освети хората на кърмата. Капитанът изглеждаше мрачен и навъсен, Ставрос — стреснат, телеграфистът — целият пребледнял от страх. Ако има виновен — разбра Милутин, — това е гърчето. Ето, значи, кой е бил най-опасният. Ако е повредил зле мотора — всичко е свършено! Да, всичко е свършено!
— Ти ли развали мотора? — със студен мъртвешки глас попита Милутин.
— Честна дума — не съм… Нали виждате — не съм го пипал.
— Ти си го развалил! — каза далматинецът.
— Да пукна, ако съм го пипнал!… И сутринта ми направи сечено — честна дума ви казвам… Ами че питай вашия човек — дето се спазари с нас… Цял следобед съм го поправял…
— Каква му беше повредата?
— Жигльорът се беше запушил…
— Слушай какво ще ти кажа! — обади се отново далматинецът. — Давам ти само десет минути срок… Ако моторът не заработи — ще ти пръсна главата с един куршум… това ясно ли ти е?
Ставрос не беше глупав. Не по думите, а по тона на Милутин той разбра, че това наистина ще му се случи. Не, няма мърдане, ще трябва да оправи работата. Ако завърти бушона, моторът може веднага да забръмчи, но тогава ще стане ясно, че той умишлено е направил белята. Ставрос започна да разглобява бързо карбуратора и едва сега разбра, че десет минути са крайно недостатъчни.
— Малко са десет минути! — изпъшка той. — Трябва ми най-малко половин час.
— Десет минути! — каза далматинецът със студен глас. — След това ще те хвърля на рибите!…
Ставрос усети как го избива студена пот. Кой дявол го караше да разглобява — да се натопи сам в тая беля. Ръцете му работеха с трескава бързина, но точно. Все пак работата не вървеше така бързо, както бе свикнал да мисли, че може да я върши.
— Колко минути минаха? — попита той глухо.
— Шест минути…
— Не мога за десет минути — изпъшка Ставрос. — И да ме убиеш — не мога…
— Ще те убия! — каза спокойно далматинецът.
Ставрос се изправи, изпъчи гърдите и прегракнало кресна:
— Тогава стреляй!… Казах ти — не мога за десет минути!…
Настана кратка тишина.
— Давам ти още пет минути… Работи!… Не губи време!…
Ставрос бързо се наведе над мотора. Вацлав погледна часовника си — бяха изминали осем минути. Той усещаше главата си замаяна, нещо свиваше стомаха му. Да, повръщаше му се! Не му е добре! Дали така не почва морската болест!
— Дръж по-ниско фенера! — обади се Милутин. — Осветявай само мотора!…
Вацлав не го разбра…
— Не ми е добре — каза той тихо.
— Не си внушавай! — каза далматинецът. — Като тръгне лодката, всичко ще ти мине!… Сега дръж фенера по-ниско…
Вацлав се досети какво искат да му кажат и наведе фенера. Сега той виждаше само ръцете на Ставрос, които работеха бързо и точно като машина. Той бе завинтил вече бушона, но продължаваше да сглобява. Моторът можеше да тръгне веднага, но защо да губи последните няколко минути? По носа му се стичаше пот — на самия крайчец бе натежала мътна капка, но той не я усещаше. Вацлав дишаше тежко, капката пот го дразнеше — не би ли могла да се махне поне тая капка от… поне капката… потта… поне тя да се махне.
— Петнадесет минути! — високо и отчетливо каза далматинецът.
— Готов съм! — изхриптя Ставрос.
— Запали!
Моторът веднага запали, Ставрос безпомощно се облегна на борда.
— Ако угасне още веднъж моторът, прощавай се с живота си! — каза мрачно далматинецът.
Лодката навлизаше все повече и повече в открито море. Не духаше никакъв вятър, но вълнението стана по-силно. Далматинецът знаеше, че това вълнение е мъртво. Бурята е била някъде другаде, някъде много далече. Ветровете са угаснали, пяната се е стопила, но възбуденото и сърдито море все още не можеше да се успокои. Лодката ту се издигаше високо, ту спадаше и Вацлав стискаше пребледнял устни. Точно пред носа на лодката все така мигаше силният созополски фар, а зад кърмата оставаха дълбочините на Бургаския залив — море от мрак, в който блещукаха само светлините на селищата. Най-далече, там някъде на север, събрано като в шепа, светеше красивото съзвездие на Несебър. Светлините на Анхиало се простираха като разкошна гирлянда на дълги километри край ниския бряг и се удвояваха от отраженията на морето. В самото дъно на залива, под жълтеникавия купол на небето, трептяха хилядите светлини на Бургас. По-надясно, макар и невидими, бреговете се издигаха високо и светлините им висяха като звезди между морето и небето. „Хубави брегове, чудни брегове — така мислеше студентът. — Хубави брегове с меки топли плажове, с прозрачни заливи, зелени и жълти от пясъците — древни брегове, по които са скитали мореплаватели от всички векове.“ — Така мислеше студентът. Той се прощаваше сега с бреговете, със заливите, със светлините, с фаровете — прощаваше се с всичко, което се казва родина.
Отсега нататък той щеше да я носи само в сърцето си.
Когато наближиха Созопол, Милутин заповяда лодката да намали съвсем скоростта. Така те щяха да пристигнат тъкмо по уговорката, а освен това имаше опасност при пълен ход някоя от граничните застави да чуе шума на мотора им. Очертанията на острова все още не личаха в мрака, но вече съвсем ясно светеше фарът, построен на най-високото му място. Те бяха разглеждали безброй пъти острова, но откъм брега той беше малък, гол, пустинен и затваряше откъм морето входа на Созополския залив. Именно туй, че беше съвсем пуст, стана причина да си определят там явката. На острова нямаше нито военен, нито полицейски пост, а фаропазачът по това време никога не слизаше към брега. Така както пътуваха — безшумно и без светлини, — само по някаква случайност биха открили приближаването им, макар островът да беше близо до пристанището. Много по-опасно беше положението на тия, които трябваше да прекосят вътрешния залив и да заобиколят целия остров, за да дойдат при тях. В залива и пристанището дори нощем имаше движение на морски съдове, а постовете бяха няколко. Всеки от тях можеше да се усъмни — къде е тръгнала тая лодка по никакво време — ни за риболов, ни за разходки. Една малка проверка — и всичко би се разкрило. За какво са всички тия запаси от храна, от вода и — което е най-лошото — от бензин? За какво е нужен бензин на една обикновена гребна лодка? Така те щяха да провалят не само себе си, но и моторницата, която ги чакаше зад тъмния гръб на острова.
Разбира се, преди още да тръгнат от Созопол, те бяха уговорили с другите всички подробности, за да бъде гребната лодка в най-голяма безопасност. Главните запаси бяха пренесени още през деня. Те щяха да тръгнат уж на разходка с дамаджани вино, с китари — и шумно, без да се крият. Такива разходки пияни компании често си устройваха — през лятото туй се случваше, кажи-речи, всеки ден. Щяха да тръгнат от казиното — уж пияни, — щяха да крещят, да залитат. Кой ще се усъмни в тях? Никой! В цялата група съмнителен за властта беше само книжарят и само той беше местен човек — всички други бяха регистрирани като летовници и приличаха на летовници. Дори в най-лошия случай те трябваше да направят всичко, за да скрият следите си, да хвърлят незабелязано в морето поне бензина.
Към единадесет часа и десет минути лодката тихо наближи източния бряг на острова. Беше съвсем тъмно и само светлината на фара блясваше от време на време в бялата носова част на лодката. Тя ги удряше като с плесник, те изтръпваха и примижаваха. Светлината бързо изчезваше — виждаха я как бяга в далечината по гребена на мъртвото вълнение, за да блесне отново в очите им. Сега като че ли беше по-опасно да ги видят, отколкото да ги чуят.
— Увеличи скоростта! — заповяда Милутин.
Лодката тръгна по-бързо и скоро те започнаха да различават брега на острова, издигнат като тъмна сянка над морето. Още малко, още съвсем малко! Но пространството лъжеше, те не пристигаха. Градът растеше пред очите им, виждаха се ясно пристанището и светлините на казиното. Само най-вдадената в морето част на града беше закрита от тъмната част на острова. И ето — това тъмно петно растеше и растеше, поглъщаше светлините, фасадите на къщите, улиците. Пътниците следяха със затаен дъх как тъмният силует на острова надвисваше над тях. Още малко! Изчезна пристанището, изчезна и казиното. По провлака минаваше моторна кола — силните й фарове изчезваха зад сянката.
— Готово! — каза с облекчителна въздишка далматинецът.
Градът изчезна, сега вече не можеха да ги видят от брега. След малко те бяха на стотина метра от острова.
— Загаси! — заповяда далматинецът.
Ставрос изключи мотора. Настана пълна тишина, в която се чуваше само как носът на лодката реже водата. Но тоя шум постепенно затихваше, моторницата губеше все повече своята скорост. Дълбоката сянка над тях скоро скри и фара — сега те бяха в пълна безопасност, в пълен мрак, в пълна неизвестност за света. Сега те бяха сами. Не можеше да се разбере дали лодката е спряла съвсем, или все още се движи.
Но капитанът знаеше, че се движи, чувствуваше хода й. Отдавна вече той чакаше тия мигове. През последния час той бе размислял трескаво и бе разбрал! — сега са решителните минути!
Той държеше руля с изтръпнала ръка, напрегнато се взираше в мрака. Той знаеше, че точно там, където отива лодката, има подводни скали. Той знаеше, а те не знаеха. Той трепереше да не би те да се усетят. Скалите са съвсем наблизо — може би на двайсетина метра, може би и по-малко. Той се вслушваше с разтуптяно сърце в слабеещия ход на лодката. Така, както вървят напред — те ще се ударят в камъните, друг изход няма. Но той не знаеше дали ударът щеше да бъде достатъчно силен. Може би нямаше да бъде достатъчно силен, това беше по-възможно. Но ако скоростта е достатъчно голяма и се ударят в борд, ще се образува пробой и — свършено! С пробита лодка никъде няма да стигнат. Свършено — ще бъдат спасени! Въпросът е само ударът да бъде достатъчно силен!
— Дай успоредно с брега! — чу се тихият властен глас на далматинеца.
Капитанът трепна силно, но никой не забеляза това в тъмното. „Значи, усетил е“ — помисли той отчаяно. Нека поне се престори, че не е чул.
— Успоредно, чуваш ли? — изшиптя далматинецът.
Капитанът се подчини автоматично. В същия миг той почувствува върху ръката си железните пръсти на далматинеца, които се впиха в мускулите му.
— Отмести се! — каза далматинецът.
Капитанът се отмести. Ушите му шумяха, гърлото му бе съвсем пресъхнало. Как можеше да си помисли, че един истински моряк ще се остави така леко да го измамят? Може би не вярваше съвсем, че онзи е бил моряк, а сега знаеше. Железните пръсти сякаш все още пареха ръката му. По-силен е, по-храбър е, най-важното — решен е на всичко! Той не мислеше това, той го чувствуваше. Мислите бяха изчезнали, само победената душа горчиво тръпнеше. Сега навярно лодката е спряла съвсем, пък и да не е спряла — никога нямаше да се удари в камъните. Капитанът смътно чувствуваше — чужденецът не може да бъде победен, той може да бъде само надхитрен. Той трябва да бъде изненадан — иначе всичко е загубено. И въпреки всичко има място за борба — чувствуваше той. В душата му внезапно се надигна ненавист, едва не го задави.
— Приготви котвата! — каза далматинецът.
Капитанът се изправи, пълен с омраза.
— Чакай, ще ти я донесат! — каза далматинецът.
Печатарят донесе котвата и му я подаде в тъмното. Когато капитанът усети студеното желязо, той трепна така, сякаш го бе изпарило. Ако замахне силно с котвата, ще убие поне един — мислеше той. — Само един — не повече. Ръката му веднага омекна. Само един! А там, на носа, макар и невидими, дебнат черните дула на пистолетите.
— Пускай! — каза далматинецът.
Когато с рязък шум падна във водата, въжето бързо се размота. Дълбочината тук беше към два метра, не повече.
— Можеш да седнеш! — прозвуча отново гласът на далматинеца.
Капитанът се подчиняваше автоматично. Вълната от ненавист беше вече угаснала, но се бяха възвърнали мислите му. Той се взря в брега. Макар да беше тъмно, можеше отлично да пресметне разстоянието. Той би го пресметнал и със затворени очи — само по тихото плискане на вълните в мокрите крайбрежни камъни. Дотам нямаше в никой случай повече от двайсет крачки. Да, умно — мислеше той. — Това разстояние беше наистина добре избрано. Така те се сливаха съвсем с брега, не биха ги забелязали даже ако минат с лодка на стотина метра от тях. А по-близо до брега щеше да бъде рисковано заради пленените — някой от тях можеше да скочи в морето.
— Виждате ли нещо? — попита тихо далматинецът.
Никой нищо не виждаше — брегът изглеждаше съвсем пуст. Ако другите бяха дошли преди тях, сигурно щяха да забележат приближаването им. Колкото и тихо да работеше моторът им, тия, които ги чакаха, щяха да ги чуят. Навярно още не бяха пристигнали.
След малко далматинецът отново се обади:
— Колко е часът?
Зад гърба му светна за миг фенерчето.
— Единайсет и двайсет и пет — каза студентът.
— Дайте сигнала!
Фенерчето започна да светва и гасне — три пъти дълго, веднъж късо, три пъти дълго, веднъж късо.
— Стига! — каза далматинецът, после, като помисли малко, добави: — Ще чакаме!… Да се пази пълна тишина!
В тишината внезапно до тях долетяха звуци на музика. Свиреше далечен оркестър, навярно оркестърът на казиното, но мелодията от време на време се губеше и заглъхваше, отнасяна от слабия крайбрежен ветрец. Всички се заслушаха със затаен дъх в далечните звуци — последен тихичък отзвук от обикновения мирен живот. Виенски валс — мислеше тъжно студентът. — Хубав виенски валс в хубава топла лятна нощ със звезди. В ресторанта сега блести силно електрическа светлина. Покривките са бели. Виното в прозрачните чаши хвърля върху покривките бледи рубинени отражения. Повечето от столовете са празни, защото почти всички са отишли на дансинга. В пъстрата въртележка най-често се мяркат белите фуражки на флотските офицери, сърмата по пагоните и ръкавите им. Леките летни рокли са се поразтворили от въртенето, виждат се до над коляното стройни женски крака, стъпили на пръстите. Колко много женски очи, колко много усмихнати, лъскави и нежни женски очи! Как стройно трептят и се движат лъковете на цигулките! Колко е приятно и спокойно! Колко е вечно! Колко е несправедливо! Да, колко е ужасно несправедливо — мислеше студентът. — Хора, унесени в танца, и хора, заловени за гърлото от страха, от разкъсващото съмнение, от жаждата за свобода. Зле и мръсно е устроен този свят — зле, мръсно, без съвест. Не бива никой да бъде щастлив, докато друг страда. Никой! Ако само това беше вложено в човешката природа — това вместо гения или таланта, — човешкият род щеше да бъде неизмеримо по-щастлив.
Ставрос не мислеше за човешкия род, той мислеше за Змаро. Където има музика, там е и Змаро. Музиката й действуваше така, както валерианът на котката. Само тогава Змаро се оживяваше, мяукаше, мъркаше и се галеше. Когато има музика, можеш да съблечеш Змаро, без да се досети. О, колко е хубава Змаро разсъблечена — спомняше си момчето. — Как хубаво се отдава тя — лениво, сладко, с жумящи очи. Тя не прегръща, не трепти, не говори, но тя усеща и от нея се излъчва на вълни зашеметяваща омая. Тя никога няма да ти поиска пари. Ако дадеш — хубаво, ако нямаш, друг път ще имаш. Но ако те намрази, тя няма да те пусне при себе си даже за цяла пачка банкноти. Момчето винаги се плашеше да не я разсърди с нещо. Той се обличаше с въздишка, оставяше парите на масата. Змаро дори не ги поглеждаше. „Отвори ми прозореца“ — казваше тя. Ставрос покорно отваряше прозореца, за да проникне отвън влажната морска прохлада. Тя се протягаше в леглото, завита само с чаршаф, под който се подаваха краката й, бели като речен камък, тъй като никога не се къпеше в морето. Споменът беше така силен, че Ставрос усети как гърлото му засъхва. Дяволите да ги вземат тия мръсници, които са ги заловили тук като плъхове! Ако ги пипне полицията, той сам ще отиде в участъка и ще ги скъса от бой — да, ще ги скъса от бой! Ще си платят те там всичките грехове. А как можа капитанът тъй да им се остави — да го уловят като плъх. Само туй не можеше да чака от него. Мислеше го за много по-умен, за много, много по-силен. Мислеше го за истински капитан. А какво излезе? Нищо и половина — сякаш никога не е живял на море.
Капитанът мислеше: Ако се хвърли внезапно в морето, дали ще стрелят? Надали! Ако стрелят — ще ги чуят от брега и с тях е свършено. Надали ще стрелят. Тогава той с няколко удара ще доплува до брега и ще изчезне. Но ако избяга — какво ще стане с тях? Какво те ще си помислят, че ще стане? Нима те няма да разберат, че ако той избяга — с тях е свършено? Сигурно ще разберат. Стрелят или не стрелят — тях ги чака гибел. Тогава те ще стрелят, ако не за друго, поне да си отмъстят. Поне да го накажат.
Силен плясък прекъсна мислите му — някой се хвърли в морето. Ставрос се беше хвърлил в морето. И веднага след това — нов плясък. Стефан бе полетял след него. Ставрос плуваше леко и пъргаво като риба, силно като делфин. Той яростно цепеше водата към брега. След него плуваше Стефан сред цяла вихрушка от водни пръски. Стефан не беше добър плувец, но сега злобата и яростта му даваха десеторна сила. Той замахваше с ръка като бесен, пръхтеше от омраза. Струваше му се, че с един удар ще изскочи на брега, а онзи все беше пред него. Той го видя как пръв стигна до плитчината, как се изправи. Ето го, че пристъпва напред.
В тоя миг Ставрос се подхлъзна и отново падна във водата. Стефан не чу нито плясъка, нито болезненото охкане. Сам той удари лакътя си в някакъв камък — така силно, че едва не изгуби свяст от неочакваната болка. Ставрос мъчително бавно се повдигна и в този миг Стефан го улови за крака. Ноктите му се впиха в хлъзгавата кожа; той силно го дръпна към себе си. Ставрос отново падна върху хлъзгавите подводни камъни, удари коляното си, предните му зъби изхрускаха. Някаква ръка се протегна към устата му и я запушиха. Без да губи нито секунда, Ставрос яростно захапа грубите мокри пръсти.
Стефан дори не изпъшка. Той само силно дръпна ръката си, после хвана с две ръце главата на Ставрос. Учуди се дори колко лека е тая красива момчешка глава. Той замахна силно с нея и я удари в камъните. Хубавото пъргаво тяло се отпусна безжизнено, главата му потъна под водата.
— Сволоч! — каза Стефан с разтреперан глас.
Той каза това, за да успокои себе си, но въпреки това целият трепереше. Дали пък не го уби? Той се наведе и го извади навън — момчето все така безжизнено лежеше на ръцете му. Той се наведе съвсем ниско над лицето му и видя, че очите му са затворени. Кръв течеше от устните, от челото му, от ръцете. И от неговите собствени ръце течеше кръв. Той се наведе още повече, сложи ухо на мокрите му гърди. Нищо! Не, бие!… Макар и едва доловимо, сърцето тупкаше в гърдите и ударите му сякаш свестяваха самия него.
Стефан изправи глава, глухо изпъшка. Трябваше да стисне здраво устни, за да спре тракането на зъбите си. Ръцете му изведнъж се обезсилиха, той държеше с мъка мокрото тяло. Никога не беше убивал човек. Много пъти беше мислил да убие човек, но досега никого не беше убил. Никого! Но в мислите си беше убивал хиляди. Беше убивал министри, фашистки вождове, генерали и полковници, надзиратели, тлъсти уродливи стражари, легионери, родозащитници — всякаква смет. Струваше му се, че ще убива с лекота. Струваше му се, че ще убива с жестокост, с омраза — без да трепне сърцето му. А ето че сега едва държеше в ръцете си мокрото тяло на момчето, готов да заплаче от облекчение, че не е убил. Не, не беше убил. Момчето в ръцете му беше живо.
Той чу край себе си тих шум на весла. Лодката приближаваше. Надвесено над борда висеше загриженото лице на Милутин.
— Жив ли е? — попита той с безизразен глас.
— Жив… — каза прегракнало Стефан.
— Подай ми го…
Докато го прехвърляха в лодката, далечният оркестър отново засвири. Положиха го на дъното и за миг всички се смесиха — врагове и приятели, пленници и тия, които ги бяха пленили. За миг бяха забравени омразите и враждите, надеждите и горчивите разочарования. Всички се бяха навели вкупом над бледото окървавено лице на момчето.
Часът беше дванадесет, а лодката все още не пристигаше. В моторницата бе настанала мъртвешка тишина. Колкото и да се вслушваха, колкото и да се взираха в мрака — всичко беше напразно. Преди десетина минути от пристанището излезе малък военен кораб — миноносецът „Смелий“. Машините му работеха с пълни обороти, носът остро режеше вълните. Той мина съвсем близо до острова, като заливаше с вода и пяна предната си палуба. От лодката видяха съвсем ясно неговия нарязан контур, светлината на илюминаторите, фигурките на моряците, които се мяркаха под капитанския мостик. Миноносецът бързаше с все сила нанякъде, силният му прожектор режеше нощния мрак. В лодката притаиха дъх. Дали корабът не търсеше тях? Тънкият пръст на прожектора опипваше грижливо морската повърхност, но нито един път светлината не се отправи към острова. Навярно биха ги търсили и там, ако тях търсеха. Корабчето отмина, по черната повърхност на морето остана светлата, все още шумяща като вино следа на килватера. Боботенето на моторите затихна и се загуби. Стопиха се в мрака и червено-зелените светлини на мачтата.
В лодката си отдъхнаха. Но защо не идваха другарите им? Всички бяха загубили надежда, освен печатаря. Само печатарят все още се надяваше, че те ще дойдат. Стотици малки непредвидени неща могат да се случат, които да ги забавят. Може би телеграмата късно е пристигнала. Може би военните кораби са заели пристанището и всяко потегляне е било рисковано. Може би някоя „кука“ се е закачила за тях и трябва да мине време, докато се откачат. Наистина много работи могат да се случат и човек трябва да има нерви, за да изчака.
А дали телеграмата не е изпратена? Шуреят на капитана бе казал още на брега, че я е изпратил. Дали не бе излъгал? Печатарят го разпита отново, тоя път по-подробно. Дафин отговаряше тихо, с половин глас, но и тоя път потвърди, че телеграмата е изпратена.
— Бях обещал на вашия другар! — каза Дафин с въздишка. — И проверих специално дали последните телеграми са отишли.
— Мда! — измънка със съмнение далматинецът.
— Проверих — все така глухо повтори Дафин.
— Друг път проверявал ли си? — запита печатарят.
— Проверявал съм… За приятели съм проверявал…
— Но Кръстан не ти е приятел?
— Симпатичен ми беше! — с равен неизразителен глас отвърна Дафин.
Печатарят бе сигурен в себе си, че телеграмата е изпратена. Защо чиновникът ще лъже? Няма никакъв интерес да лъже. По-скоро той би имал интерес да ги излъже, че телеграмата може би не е изпратена. Това би ги отчаяло и забъркало. Това би могло да ги накара да се откажат от намеренията си. В негов интерес е те да се откажат от намеренията си.
А дали телеграмата не е получена? Това трябваше да се изключи. Техният човек чакаше телеграмата в самата поща и при всички обстоятелства щеше да я дочака. Да е сбъркан адресът? Студентът беше категоричен. Тогава?
Оставаше най-страшното — те са били разкрити. Тая мисъл бе завладяла всички, но никой не посмяваше да каже първата дума, сякаш самата дума можеше да причини нещастието. Но ако другата група е разкрита — защо те тук са все още на свобода? Разбира се, причината може веднага да се отгатне: те мълчат. Като знае човек хората, трябва да бъде сигурен, че те ще мълчат. Те няма да ги издадат, каквото и да стане. Поне следните дни ще мълчат — докато с побоища и инквизиции не са смазали съвсем волята им.
А бензинът? Ако заловят бензина, той вместо разпит ще им подскаже какво са мислили да правят. Разбира се, лодката може да не е разкрита, пък дори да е разкрита — бензинът да е унищожен. Тогава полицейските власти биха помислили, че лодката е била готова за бягство сама за себе си. Отде би им хрумнало, че зад пустия бряг на острова ги чака, дошла отвън, моторна лодка?
— Колко е часът? — запита далматинецът.
— Дванайсет и трийсет и пет — каза студентът.
Печатарят стреснато се огледа. Дванайсет и трийсет и пет! Той забеляза, че нощта не е така тъмна, както преди половин час. Той забеляза другарите около себе си. Той видя отпадналите рамена на капитана, свитичката фигура на пощенския чиновник и момчето, което лежете с превързана глава на пода на лодката. Беше вече дошъл в съзнание.
— Не можем да губим нито минута повече! — каза далматинецът.
Никой не му отвърна, но всеки мислеше: „А къде ще вървим?…“. Къде могат да вървят с лодка без бензин? Какво могат да правят без вода и храна? Докъде ще стигнат? Но нима могат да се върнат обратно на тая земя, която ги чакаше със затворите си? По-добре смърт, но напред!
— Аз съм — да вървим! — каза далматинецът. — Ние имаме бензин за още стотина километра… Освен това имаме мачта и платно… За краен случай имаме и две гребла… Само хляб и вода нямаме, но можем да изтраем…
— Да тръгнем веднага! — обади се с прегракнал глас Стефан.
— Ти, Вацлав, какво мислиш?
— Да тръгваме! — каза твърдо Вацлав.
— Не знам дали разбра — бензинът няма да ни стигне.
— Знам! — каза Вацлав.
— Аз съм — да вървим! — каза печатарят. — Пък каквото ще да става!…
Само студентът мълчеше.
— Ти, Кръстане? — запита далматинецът.
— Разбира се — да вървим…
Но гласът му беше равен, не се чувствуваше в тоя глас екзалтацията, която задавяше гласовете на другите.
— Ти не вярваш, че ще стигнем! — каза далматинецът.
— Каква вяра е нужна тук? — запита нетърпеливо студентът. — Аз не съм поп, та да вярвам или да не вярвам.
— Остави го! — каза Стефан. — Само си губиш времето…
— Капитане, пали! — каза далматинецът.
Капитанът не помръдна.
— Къде ще вървим? — запита той глухо.
— Обратно — каза далматинецът. — Но в открито море.
— Как — в открито море? — попита стреснато капитанът. — Там няма нищо…
Едва забележима усмивка се появи на устните на далматинеца.
— Има нещо — отвърна той спокойно.
Дафин, който досега не бе разменил нито дума със своя роднина, го погледна сърдито.
— Та не разбра ли най-после?… Те са политически — каза той троснато.
Капитанът остана един миг със зяпнали уста. Толкова просто — и да не се досети досега. Бе ги мислил за разбойници или за контрабандисти, очакваше всичко, но не и това.
— Слушай, капитане, ние наистина сме политически — започна далматинецът без желание. — Тръгнали сме за Съветския съюз…
— С моята лодка? — запита слисан капитанът.
— Преди всичко тя не е твоя — каза намръщено далматинецът. — И освен това ще те възнаградим за всички вреди и загуби…
— Не ми трябват вашите награди! — каза намръщено капитанът. — Пуснете ме да си вървя…
Сега всички гледаха към него, макар той да виждаше само себе си. В тоя миг мрачното му упорито лице не можеше да предизвика у никого симпатия, освен у печатаря може би.
— За съжаление, не можем да те пуснем — отвърна далматинецът и в гласа му се долавяше нетърпение и досада. — Чакахме да дойде лодка с наши другари от Созопол. Те щяха да донесат всичко, което ни трябва за път — бензин, храна, вода и тъй нататък… Но не дойде… Изглежда, че нещо се е случило…
Той помълча за миг, въздъхна и неохотно прибави:
— Ако бяха дошли — щяхме да ви отведем с гребната лодка на открито море и там щяхме да ви оставим… Но сега не можем — сега ще дойдете с нас…
— Вие луди ли сте? — възкликна възбудено капитанът. — Накъде без бензин…
— Ти за нас не бери грижа, ще се справим — отвърна далматинецът. — Хайде, пали!
Но капитанът отново не помръдна. Като че ли някаква невидима ръка изличи от лицето му израза на упорство, то доби уплашено и сломено изражение:
— Грехота е — с глух, сломен глас се обади капитанът. — Ами ние сме хора със семейства… Как тъй ще ни мъкнете по чужди земи?… Жена ме чака с дете — бременна е… Мене искате да затриете, жената искате да затриете, пък претендирате за човещина.
— Как тъй — да ви затрием? — попита сухо Милутин.
— Ами как иначе?… Та оттам човек може ли да се върне?… Туй не е турско, не е румънско… Мене жив искате да ме погребете…
— Нещастник! — обади се с дълбоко омерзение Стефан.
— Ти чакай — трепна капитанът.
— Какво ще чакам? — кипна внезапно нисичкият. — Какво ще чакам, лумпен такъв… Ти що обиждаш?… А?… Защо обиждаш!
В тежката нощна тишина неговият дрезгав глас звучеше още по-остро. Капитанът уплашено го потърси с поглед в мрака на лодката.
— Кой обижда? — замънка той. — Нищо не съм обиждал… Глей го ти човек.
— Обиждаш! — повиши още повече глас нисичкият. — Щели сме да те затрием! Ти трябва ръка да целуваш, че ще видиш тая земя!… Като говориш за там, само ще козируваш!
— Стефане! — недоволно се обади печатарят.
Нисичкият веднага млъкна.
— Слушайте, да се разберем! — заговори отново далматинецът. — От вас там никой няма да остане — дори да искате… А нас ни чакат, ние ще им обясним, че трябва да се върнете…
— Недей така бе, човек! — каза умолително капитанът. — Ами ако не ни върнат?… Ако ни подберат нанякъде — какво ще правим?
— Стига пазарлъци! — обади се нервно Стефан.
Милутин се понамръщи, но нищо не каза. Той нещо съобразяваше.
— Хайде, елате тук — обади се той най-сетне със спокоен и равен глас. — Ние ще отидем на кърмата…
За негово учудване пленниците веднага се подчиниха. Кръстан пренесе багажа. Стефан нетърпеливо се наведе над мотора.
— Запали! — каза тихо далматинецът.
Стефан се понамръщи — никога досега не беше палил мотор. Той беше забелязал, че гърчето бе направил това с някаква връв, и я потърси с поглед. Тогава никак не му се бе видяло трудно.
— Навий я и дръпни рязко! — каза Милутин.
Капитанът едва дочу последните думи и целият настръхна.
— Хора божи, оставете ни на острова! — каза той умолително. — Що съм ви сторил аз на вас, та да ми затриете къщата… Какво зло сте видели от мене.
— Не можем да ви оставим! — каза нетърпеливо далматинецът. — Една работа като не може — значи, не може…
— Защо бе, хора?… Вържете ни, както искате, устата ни запушете…
— За такъв като тебе ще ни трябват цяла кола въжета! — каза далматинецът. — И пак ще се отвържеш и ще изтичаш до участъка.
— Дете чакам, да не е живо нито то, нито жената, ако ви лъжа… Ще мълчим!… А докато ни намерят — вие ще бъдете вече далеко…
— Пали мотора! — каза тихо далматинецът.
Стефан бе намотал въженцето и го дръпна така силно, че то едва не прежули пръстите му. Но той не усети нищо, защото ушите му в същия миг се изпълниха с тържественото боботене на мотора. Милутин забеляза в тъмното как силно трепна капитанът.
— Молим ти се като на брат! — каза той отчаяно. — Право ли е туй — да грабнете човек, дето се вика, от леглото…
Без да иска, Стефан бе форсирал мотора, ауспухът му загърмя като пистолет.
— Защо си такава баба! — каза сърдито далматинецът. — Такъв капитан досега не бях виждал… Жената, та жената!… Само ти ли имаш жена на тоя свят?
— Жив човек е туй! — каза умолително капитанът. — Женската мъка вие не знаете…
Печатарят се надвеси над ухото на далматинеца.
— Пък да ги оставим! — прошепна той. — И на нас ще ни е по-леко…
— Не може — опасно е! — каза сухо Милутин. — И нямаме вече ни секунда за губене…
Далматинецът хвана руля. Лодката леко потегли. Вацлав, който все така стоеше на носа, отново усети слабия ветрец, който се образуваше от движението. Струйки прохладен въздух като живи се увиваха около голата шия, проникваха в отворената риза. Колко сладък и приятен е тоя шум на вода, която се бие в бордовете, колко е нежна и чиста тая топяща се в мрачината морска пяна. Все по-силен ставаше шумът на мотора, все по-бързо бягаше зад тях черната вода. Морето все така равномерно и спокойно дишаше, равнодушно към хората, обърнало цялото си същество към вечното небе. Там горе ярко светеха звездите, които то обичаше — самотните студени звезди, загубени в безкрая, звездите, свързани в съзвездия, звездите, които скитаха по небето — бледосинкави и рубинени, — звездите, които гаснеха, за да се явяват отново на следната нощ. Какво ли са хората пред това вечно небе? Какво ли са хората пред съзвездията, какво ли са пред луната, която изчезва в сенките на отвъдния свят и се явява оттам тъничка и нежна като облаче? Морето вижда само небето, отразява само неговите цветове, неговите сенки, неговите блясъци, неговите бури, неговите грозно бликащи мълнии, тихите му утрини, пламтящите залези. Морето живее с небето, с неговата вечност — то само него вижда, чуждо е на хората, на мъките и на радостите им, на надеждите и разочарованията.
Когато лодката навлезе много дълбоко в морето, островът се сниши и зад неговия черен гръб се показаха светлините на града — жълти и неподвижни. Градът спеше и хората спяха по своите домове. Само тук-там ще се събуди някой рибар — вече огладнял, — ще излезе по закърпени гащи на прага, ще запали цигара. Не, тия малки светлинки не се виждат, колкото да са добри и скъпи. Виждат се само големите светлини. Пред градския участък има голяма лампа в матов глобус — нейната светлина се вижда оттук. На тъмната фасада светят само два прозореца — и те се виждат оттук. Но стражарите няма да видят лодката, няма да чуят нейния шум. Техните уши сега са пълни с глухите стонове на хора, повалени на пода. Върху техните гърди сега скачат грубите стражарски ботуши. Върху техните голи пети плющят бичовете. От техните уста тече кръв. Техните зъби са разбити. Ужасът тях е заловил за гърлата.
В тоя глух час не спят само рибарите, които скоро ще потеглят със своите черни лодки по Черното море. Не спят полицаите. Не спи полицейският пристав. Неговото жълто лице е покрито със ситна пот, но очите му са доволни като очите на хищник, който е докопал вкусна плячка. Когато се разсъмне, той трябва да докладва на своя началник в Бургас кои са тия хора, заловени с лодка в залива. Кои са, къде са искали да ходят с лодката, каква задача са имали, кои са другарите им.
Кои са другарите им, къде се крият?
Той е готов да изтръгне ноктите им — нокът по нокът, — но да ги накара да проговорят.
Да ги накара да проговорят, преди още да е изгряло слънцето.
Лодката осъмна на открито море. Никъде не се виждаше бряг — на всички посоки небето опираше в тъмния гладък ръб на морето. След няколкочасово мъчително съзоряване слънцето внезапно изскочи из дълбините и застана в миг на хоризонта като грамадна нагорещена монета. Небето на изток порозовя, но далече на запад, към невидимата суша, то все още тъмнееше с хладните тонове на морето. Скоро слънцето заблестя ослепително, розовината изчезна и от изгрева към лодката се простря дълга, бляскаща като сребърно перо слънчева пътека.
Хората все още спяха. Печатарят, опрял чело на борда на лодката, тихо похъркваше. Вацлав се бе свил като момче, бузата му опираше в коляното. Студентът спеше неспокойно, въртеше се на мястото си, от време на време тихо изпъшкваше. Пленниците им спяха накуп, опрели гърбовете си, за да се стоплят от утринната прохлада. Всред тях тежеше като дънер яката набита фигура на капитана, мрачен и в съня си и някак неестествено напрегнат, сякаш се преструваше, че спи.
Само далматинецът и Стефан не спяха — не бяха мигнали през цялата нощ. Нисичкият бе приседнал край руля и се взираше с неподвижен, неизразителен поглед в морето. Моторът все още работеше, но Стефан знаеше, че това са последните му минути. Скоро шумът ще угасне, лодката ще се плъзне безшумно по гладката повърхност и ще спре.
Но моторът все още работеше, лодката се плъзгаше по спокойното гладко море, зад кърмата шумеше пенестата водна диря. Далматинецът бе пресметнал, че моторът ще спре след четвърт час, но, слава богу, все още работеше, все още се чуваше неговото равномерно бръмчене. „Да върви поне още десетина минути! — мислеше Милутин напрегнато. — Още десетина минути, още четвърт час!“ Докато беше тъмно, той се ориентираше по фаровете, които мигаха едва забележимо в черните дълбини на нощта. Нямаше нужда да поглежда в компаса, достатъчна му беше полярната звезда. Едва към разсъмване той бе съзрял с голяма мъка калиакренския фар — далече напред и малко вляво. Там вече не е България — мислеше той, — там са румънски води. Там вече не могат да ги настигнат българските военни катери. Ако поработи още малко моторът, скоро ще мине най-страшното, скоро ще избягнат най-голямата опасност.
Когато се разсъмна съвсем, далматинецът дълго оглежда хоризонта на запад. Не се виждаше никаква суша. Това беше хубаво, точно така трябваше да бъде. Сега той беше сигурен, че през нощта никой не ги е преследвал. Ако бяха излезли да ги търсят на открито море, той щеше да види светлини, щеше да забележи далечното припламване на прожекторите. Навярно там на сушата никой не знаеше, че лодката е изчезнала. Нощта бе непрогледно тъмна, тиха, пустинна — само звездите блестяха на черното небе и само моторът тихичко и приятно бръмчеше. Когато разсъмна, никъде по морето не се мярна някакъв кораб, не се видя никакъв дим — морето беше така пусто, сякаш още никакъв живот не се бе зародил на света.
— Колко е часът? — запита внезапно Стефан.
Далматинецът обърна към него лицето си.
— Рано е още! — каза той тихо. — Няма и шест!…
Стефан кимна, после беззвучно се прозя.
— Защо не спиш? — каза далматинецът. — Не ти ли се спи?
— Не! — въздъхна Стефан.
Далматинецът се усмихна едва забележимо, като насън.
— Спи ти се — каза той. — През последните дни сме спали по няколко часа…
— И да искам, не бих могъл да заспя — каза Стефан.
— Това са нерви! — поклати бавно глава далматинецът.
Стефан се понамръщи, но не отвърна. Това ли намери Милутин да му каже? Но след като веднъж бяха проговорили, тишината му се струваше неестествена и враждебна, искаше му се отново да подхване някакъв разговор.
— Друг път патил ли си с лодка? — запита той тихо.
— Патил съм и как — кимна далматинецът.
Той млъкна, но Стефан усещаше, че ще продължи.
— Преди десетина години беше — през есента на двайсет и втора… Пътувахме със „Соренто“ — малко италианско корабче. Всъщност само флагът му беше италиански, иначе бяхме, кажи-речи, все далматинци… В Йонийско море ни хвана времето, а стоката никаква — сено!… Бяхме напълнили не само трюмовете, но и предната и задната палуба. От капитанския мостик едва виждаш морето…
— Къде беше туй Йонийско море? — запита Стефан.
— Край Южна Италия… Тихо море, но като рече да се случи!… Една сутрин към девет часа сеното внезапно се запали, макар да беше покрито с брезенти… И досега не мога да си обясня как стана тоя пожар, но предната палуба пламна като факел. Опитахме се да хвърлим балите в морето, но къде ти! Пламъците мигновено обхванаха мостика, радистът, който по това време закусвал, не успя дори да обади за катастрофата. Двете лодки на предната палуба също изгоряха, остана само лодката на задната палуба. В тая лодка трябваше да се качи целият екипаж. Като я спускахме в морето, вълнението едва не я направи на трески — щеше да я разбие в борда на кораба. Аз си знам как успях да кача жена си…
— Ти женен ли си? — попита учудено Стефан.
— Защо питаш? — погледна го далматинецът.
— Тъй!…
— Бях женен… Жена ми искаше да види Италия, но не успя… Четири дни ни блъска бурята из морето, докато най-после ни прибра едно гръцко корабче, което пътуваше за Корфу.
— Не знаех, че си бил женен! — отново измърмори Стефан.
Далматинецът долови тона му.
— Тя беше добра жена! — каза той строго, като свъси хубавите си вежди.
— И какво стана с нея? — запита Стефан.
— Умря! — отвърна с равен, безизразен глас далматинецът. — Простуди се на морето и умря!…
Внезапно Милутин като че ли забрави къде е. Той си спомни лодката в мрачното развълнувано море. Към обед вълнението надмина осем бала — започна да прилича на ураган. От време на време плискаше силен дъжд, който летеше едва ли не успоредно на морската повърхност и се сливаше с гребена на вълните. От време на време облаците слизаха до самото море и тогава всичко се смесваше в сивкава каша, в която като гейзери шумеше морската пяна. Лодката летеше по гребена на вълните или пропадаше изведнъж в мрачните дълбини, готови да я погълнат завинаги. Милутин бе гледал с растяща тревога бледнеещите лица на другарите си, които все повече и повече заприличваха на лица на смъртници. Вече никой не помръдваше на мястото си, никой не говореше — смъртта се бе настанила във всички погледи.
Не, не във всички — не в нейния! Тя седеше малко по-ниско от него, притисната до колената му. Вълните я заливаха, плискаха лицето й със солена, остра като камшик вода, пълнеха очите и ушите й, но тя нито веднъж не се наведе. Тя беше по-храбра от моряците, които се бяха свили неподвижно на дъното на лодката. Но през всичките тия страшни часове — и по-късно — през всичките четири дни тя нито веднъж не изпусна ръката му. Тя не държеше цялата му ръка, а само два от пръстите, които стискаше през цялото време с неотслабваща сила. Оттам ли идваше нейната смелост? Може би! Тя милваше грубия и корав моряшки пръст, тя разговаряше с него, тя му се усмихваше, подсказваше тревогите си, споделяше малките си радости. Чрез тоя пръст тя докосваше сърцето и мислите му. Само понякога, съвсем рядко, тя обръщаше към него глава, поглеждаше го с очи, които питаха: „Разбра ли, мили, какво искам да ти кажа?“. Ако връхлиташе някоя по-голяма вълна, нейните пръсти говореха: „Успокой се, не се тревожи за мен, аз никак не се плаша!…“. Тя наистина никак не се плашеше и малко по-късно далматинецът разбра: тя не се бе плашила, защото смърт или живот — щом са заедно, нищо на тоя свят не е страшно. Далматинецът не вярваше да е имало на света друга такава малка, храбра жена.
А нейният вид с нищо не издаваше страшната сила, която криеше в душата си. За пръв път я видя на пазара в Марибор. Майка й продаваше яйца, тя се беше свила до нея, слабичка и бледа, с големи неподвижни очи. От вида й личеше, че се стеснява от майка си, която препоръчваше громко някому своята стока. Нейният вид сякаш го бе дръпнал като с ръка, той застана на насрещния тротоар и започна да я наблюдава. Беше по-тъмноруса, отколкото обикновените словенки, много по-слабичка, очите й бяха почти кестеняви. Беше много по-дребна, по-тиха, по-чувствителна. Тя веднага почувствува, че я наблюдават, погледна го само веднъж с големите си очи — късо и учудено, — след това вече не му обърна никакво внимание. Милутин дори се пообиди — не беше съвсем млад, макар че флотската униформа го подмладяваше.
Далматинецът не обичаше словенките — смяташе, че не са работливи и верни жени. Но той заведе у дома си словенка и живя щастливо с нея до смъртта й. Все пак приживе той не я разбра докрай, не можа да види цялата й любов. Тя не можа да стане за него това, което той беше за нея. Морякът си е моряк — в душата му се кръстосват десет вятъра. Едва когато я загуби, той разбра всичко. Тя умря, като стискаше така отчаяно пръстите му, както ги бе стискала и в развълнуваното море. Както в лодката, тя черпеше оттам сила и храброст. Тя не заплака нито веднъж, но последният й поглед разкъса сърцето му на малки кървави късове. Ужасен, той така силно блъсна вратата на стаята, че я изкърти заедно с пантите. Искаше му се да крещи с все сила, да хапе ръцете си, да събаря. Никога през живота си не бе изпитвал такова силно и страшно чувство.
Три месеца по-късно той застреля в кафенето дубровнишкия полицейски началник. Осъдиха го на доживотен затвор, но като го местеха от Сплит за Загреб, успя да избяга и да се прехвърли в България. Животът му и тук премина в борби и лишения. През тия години той рядко мислеше за нея. Страхуваше се да мисли, защото не можеше да понася тежката мъка, която в такива мигове се раждаше в душата му. След това винаги се чувствуваше отпаднал, примирен, без сила — всички стремежи в живота почваха да му се струват безсмислени. Тогава с още по-голяма сила в него пламваше и тъгата по загубената родина, погледът му ставаше суров и мрачен като на вълк.
Едва през последните две седмици все по-често и по-често се сещаше за нея. Все по-често го навестяваше нейният образ, все по-отчетливи и ясни ставаха нейните черти. Но сега мъката не беше така силна, защото я помнеше не като мъртва, а като жива, спомняше си не страшните, а щастливите часове.
— Милутине! — обади се Стефан.
Далматинецът го погледна.
— Милутине, остана ли вода от снощи?
— Не мисли за нея! — намръщи се далматинецът. — Тая вода не е наша!…
— Поне да видим колко е…
— Виж! — каза далматинецът без желание.
Стефан въздъхна и се наведе над купчината вещи. Когато вдигна платното на лодката, под него се подаде зеленото тумбесто шише на газената лампа. Стефан го отмести, без да му обърне внимание, но Милутин се взря в него и го грабна, бърз като ястреб. Щом го разклати, до слуха му достигна слабия плисък на течността — в шишето имаше малко газ.
— Какъв късмет! — възкликна той така възбудено, сякаш бе намерил внезапно цял бидон с бензин.
Едва сега и Стефан разбра каква е работата.
— Нищо няма да стане! — каза той недоволно. — Само ще угасиш мотора!…
— Не вярвам! — поклати глава далматинецът. — И друг път съм опитвал…
Той отвори резервоара и със свито сърце провери съдържанието му. Бензин наистина бе останал малко — щеше да се получи съвсем нечиста смес. За миг той се поколеба — дали няма да угаси мотора, дали няма да похаби напразно и останалия бензин? Стефан, който заничаше зад гърба му, отново измърмори:
— Нищо няма да стане!
— Трябва да опитаме! — каза далматинецът решително.
Той въздъхна и наля половината от газта в резервоара. Моторът, който досега работеше тихо и равномерно, изведнъж продрано и дрезгаво се закашля, за един миг спря, после със силна експлозия продължи да боботи — все така задавено и неравно. Цялата лодка се обви в синкав миризлив дим, кашлиците следваха една след друга, ритъмът се разредяваше и спадаше. Далматинецът и Стефан стояха като замръзнали на местата си, не помръдваха, не дишаха.
Точно в тоя миг се пробуди печатарят. Лицето му, което в съня бе станало съвсем меко и добряшко, изведнъж се изостри, в погледа му се мярна тревога.
— Какво има? — запита той тихо.
— Мълчи! — каза троснато Стефан.
Печатарят видя зеленото шише в ръката на далматинеца и се досети. Сега той забрави всичко друго, целият се превърна на слух. След малко механичният организъм на мотора сякаш преодоля кризата, ритъмът се ускори, боботенето стана по-сигурно и отчетливо.
— Върви! — почти беззвучно на себе си каза печатарят.
Едва сега далматинецът се поразмърда, дълбока облекчителна въздишка се откъсна от гърдите му. Моторът кашляше продрано, премаляваше, на мигове губеше съвсем дъха си, но работеше, лодката вървеше напред.
След малко далматинецът се реши да налее в резервоара и останалата газ.
Към шест и половина часа моторът най-после спря, хубавият дрезгав шум угасна. Лодката все още се движеше, но плисъкът на вълните в борда се бе превърнал в слаба угасваща въздишка. Движението замираше все повече и повече, бавно изчезна и шумът на плискащата вода. За миг далматинецът изпита странното чувство, че са преминали неусетно в някакъв друг свят — в призрачния свят на мъртвината и сенките.
Студентът отвори внезапно очи и се огледа стреснато. Внезапният покой бе пресякъл като с удар тънката нишка на съня.
— Какво стана? — запита глухо той.
Никой не му отвърна. Студентът с мъка се поизправи на лактите си, потърка очи. Зад сивата прозрачна завеса той внезапно съзря мрачния поглед на Стефан, трепна и разбра.
— Скоро ли?
— Ей сега!… — отвърна печатарят.
Един миг Кръстан остана неподвижен, без никаква мисъл в главата си. Слънцето припичаше и огряваше силно дясната му буза, в ноздрите му нахлуваше бавно мирисът на морето — силен и ободрителен. „Гладен съм!“ — премина неясно през ума му, но той бързо изгони тая мисъл. Все пак тя остана някъде в душата му — недомислена и смътно дразнеща — като всяко нещо, което не е доведено докрай — като недопушена цигара, като недопита чаша вода. Лодката е спряла, това е лошо! Лодката е спряла и те сами са виновни! От самото начало той знаеше, че постъпват неправилно, и сега в душата му растеше раздразнение, което с все сила се мъчеше да потисне. Зад синия перваз на лодката се разстилаше спокойният простор на морето, но в тоя миг и то му се струваше някак враждебно и страшно.
— Къде сме? — запита най-сетне той.
— Не знам точно — каза далматинецът неохотно. — Но някъде към Балчик.
Студентът се разсъни съвсем.
— Към Балчик? — възкликна той. — Извън България?
— Тъй ми се струва…
Младежът се огледа така, сякаш всеки миг можеше да зърне някакъв бял, огрян от слънцето айсберг. През целия си живот — от момче до студентските години — той бе мечтал с неудържима страст да попадне на чужда земя, да види чужди хора, да чуе чужд език. Дълбоко в себе си той бе убеден, че такова щастие никога няма да му се случи, че ще умре с мечтите си. Когато преди два месеца бе решено и той да отиде там, в първия миг Кръстан не повярва на ушите си. Следващите седмици преминаха като насън и едва преди няколко дена, когато бе настанал часът на най-решителните действия, той успя да се опомни и да дойде на себе си. Едва тогава в него за пръв път се породи съмнението — ще успеят ли, ще стигнат ли наистина там. Съзнанието му се изостри болезнено, мисълта му работеше непрекъснато — обмисляше всичко, мъчеше се всичко да предвиди. Те бяха тръгнали, но дали ще пристигнат? Бяха направили досега най-малката крачка, бяха пристигнали вместо в чужда земя — в чуждо море.
— Защо не сложите платното? — запита той.
Стефан го погледна подигравателно.
— Чакахме да се събудиш! — каза той сърдито. — Без тебе кой да се сети?…
— Няма вятър, Кръстане! — каза далматинецът. — Чувал ли си какво е щил?…
Но младежът не беше чувал. Наистина през цялата сутрин не бе подухвал никакъв вятър, нито най-малката бръчица не се бе появила по гладкото море. Докато лодката все още се движеше, това не се чувствуваше така силно, но сега, в покоя горещият въздух тежеше върху тях като в пещ. Така беше в ранното утро, а как щеше да бъде през деня? Силният блясък на слънцето бе превърнал морето в синкава метална сплав, която се полюляваше тежко без нито една-единствена водна чупка. Морето бе спокойно, гъсто като лава, над него безмилостно светеше слънцето.
Младежът се понамръщи. Нещастието никога не идва само — мина неясно през ума му. Народът много добре е разбрал това. След несполуката при Созопол, сега — безветрие, но ако не беше първото нещастие, те дори не биха го забелязали. Нещастието винаги се обгражда с нещастия, както щастието носи около себе си пъстър венец от радости. Сега остава само да ги намерят тук, на открито море, за да свърши всичко. Мълчаливо, без да се издава, студентът започна да оглежда внимателно хоризонта — милиметър по милиметър, — докато очите го засмъдяха от взирането.
— Милутине, виждаш ли нещо? — обади се той след малко.
Но тонът му беше спокоен и сдържан. Далматинецът трепна и тревожно проследи пръста му. Там, където сочеше, нямаше нищо освен чист и гладък хоризонт.
— Ей, там, там! — настоя младежът. — Едва се вижда!…
Далматинецът още по-настойчиво се взря.
— Това беличкото? — усмихна се той. — Как успя да го видиш?
— Какво е то?
— Облаче…
— Наистина е облаче — каза Кръстан след кратко мълчание.
„Вятърът движи облаците — мислеше си той. — Ако облакът се разрасне, ще се появи и вятър.“ Макар очите му да сълзяха от напрягането, той не откъсваше погледа си от него. Скоро то избледня съвсем, изчезна и се разтопи. Небето стана съвсем синьо, засиня под него и необятното море. От синината сякаш полъхваше хлад — вече не му се струваше, че е така задушно, макар слънцето да припичаше още по-силно.
След малко се събудиха и останалите. Капитанът се изправи с почервенели очи, с дълбоки резки по дясната буза — все така мрачен, но сега някак тих и примирен. Едва тая сутрин те забелязаха, че не е толкова едър, колкото набит и топчест, краката му бяха къси, нещо мулешко имаше в тоя миг в изражението му. Дълго време той мълча, все такъв мрачен и навъсен, без нищо да запита, без никого да погледне, вглъбен в себе си, но на края не можа да се въздържи. Като разбра, че се намират някъде към Балчик, в погледа му само за едно мигновение светна учудване и веднага угасна. Милутин, който го наблюдаваше внимателно, веднага забеляза това.
— Много ли ти се вижда? — попита той разсеяно.
— Хубав мотор! — отвърна капитанът. — Много икономичен…
— Немски ли е?
— Немски — отвърна все така кратко капитанът.
Далматинецът се мъчеше да поддържа как да е разговор, но капитанът отговаряше едносложно, лицето му ставаше все по-намръщено. Най-после Милутин не издържа и зададе пряко въпроса, който се въртеше в ума му още от началото на разговора.
— Капитане, по туй време често ли имате щил?
Капитанът мълчеше.
— Случва се — каза той най-после.
Но гласът му беше мъртъв и безизразен, лицето заключено като стар, ръждив катинар. Милутин с мъка преглътна раздразнението си, но отново запита:
— И по колко трае?…
— Знам ли! — отвърна троснато капитанът. — Понякога — цяла седмица.
Колкото и внимателно да го наблюдаваше, далматинецът не можа да разбере дали казва истината. Но капитанът го беше излъгал. По това време на годината наистина се случваха безветрени дни, но траеха късо. Случваха се и през септември, преди да се сменят ветровете. Понякога по цяла седмица морето беше гладко като огледало, пушекът на параходите стоеше с часове над морската повърхност. Но след това задухваше „острият“ — вятърът, който идваше от Керч и Новоросийск и подкарваше пред себе си пасажите с тлъста есенна скумрия.
— Както и да е! — усмихна се нарочно далматинецът. — Щем не щем, ще го почакаме да задуха…
Капитанът го погледна презрително.
— Без хляб се чака! — каза той сухо. — Но без вода се не чака!…
И сам далматинецът като стар и опитен моряк много добре разбираше това. Без вода щеше да им бъде най-трудно — много по-трудно, отколкото без хляб. Сам той не беше пил вода едва от снощи, а жаждата вече сушеше гърлото му, мъчеше го, пречеше му да събере мислите си. Техните пленници имаха половин бутилка вода, а това все пак беше нещо. То беше дори много, извънредно много, когато жаждата е силна. Само няколко капки, и очите сякаш се отварят, цветовете изведнъж стават по-бистри, въздухът — по-прозрачен, влагата минава като милваща ръка през цялото тяло.
Внезапно му мина мисълта — а защо да не раздели водата между всички?… Човешко ли е неговите хора да гледат с пресъхнали устни как ония надигат бутилката с вода?… Справедливо ли е?… С какво ония са по-добри от неговите, с какво повече са заслужили?… Но той изгони бързо тая мисъл от главата си и като се наведе, тихо каза:
— Трябва да им върнем водата… Тя не е наша — те я донесоха…
— И лодката не е наша! — усмихна се криво Стефан. — Да им върнем и нея…
— Ти против ли си? — запита внимателно далматинецът.
— Ами, нека плюскат! — каза Стефан презрително.
Студентът се усмихна, но нищо не каза.
— Ти какво се хилиш? — попита сърдито Стефан. — Какво ми се хилиш?
— Хайде стига! — каза далматинецът нетърпеливо.
Но Стефан изглеждаше все още сърдит и възбуден, кръглото му тъмно лице бе придобило мораво-пръстен цвят.
— Яд ме е да ги гледам! — каза той някак пресипнало. — Ние ги мъкнем да пият вода от извора, а те се завират в локвата…
— Ако ги мъкнеш насила — обади се студентът, — те ще мислят, че изворът е локва, а локвата — извор…
— И нека! — каза Стефан заядливо. — Да мислят каквото щат!… Ако не са хептен тъпи, някой ден все ще им дойде умът в главата…
Далматинецът забеляза, че пощенският чиновник ги слуша внимателно, бледото му лице бе леко поруменяло.
— Казах ви — стига! — обади се далматинецът намръщено. — Не сте сами тук!…
Дадоха им не само водата и жалките остатъци от снощната вечеря, но и цигарите. За цигарите сам далматинецът се замисли, но печатарят настоя решително. Студентът се съгласи веднага, като все така се усмихваше — тоя път само с очите. Мнението на Вацлав, който не беше пушач, реши въпроса окончателно. Милутин сам занесе на носа на лодката скъпоценните дреболии и мълчаливо ги подаде. Капитанът ги пое, без да каже нито дума, без да поблагодари, с мрачен и навъсен израз, сякаш му поднасяха отрова. Далматинецът се понамръщи и каза сухо:
— Ваше е!… Разпореждайте се, както искате!…
Пощенецът отново някак странно се изчерви. Ставрос за пръв път повдигна глава. Лицето му бе цялото в петна, един преден зъб му липсваше. На скъсаната му лява ноздра се бе съсирила кръв.
— Малко водичка искам! — каза той умолително.
Бутилката беше в ръцете на капитана. Той я погледна колебливо, премери с поглед водата, после без желание я подаде на помощника си.
— Пий само една глътка! — каза той.
Ставрос пое бутилката, погледна шефа си и я надигна. Водата забълбука жадно в гърлото му, капитанът се хвърли и отскубна бутилката от ръцете му. Малко вода поля гърдите на момчето.
— Свиня такава! — кресна капитанът. — Казах ти — една глътка само!…
Ставрос нищо не отговори. Той все още преглъщаше, после овлажни лицето си с водата, която беше поляла гърдите му. В погледа му нямаше нито вина, нито съжаление — само някаква понаситена злост. Капитанът погледна бутилката — водата беше останала по-малко от половината.
— Ще видиш вече вода! — каза той мрачно.
— Чунки щяхте да ми дадете повече! — обади се едва-едва Ставрос.
От снощната вечеря бяха останали две кебапчета и около четвъртинка хляб. Капитанът отчупи на тримата по късче хляб, даде им и по една трета от по-голямото кебапче. Все пак неговият залък беше едва забележимо по голям. Пръв изяде своята нищожна хапка пощенският чиновник — изяде я набързо, невнимателно и се загледа с пуст поглед в морето. След това Ставрос, макар да беше с разклатени зъби, довърши своето бедно ядене. Капитанът остана последен. Той дълго дъвка коричката хляб, цялото му лице се покри с тънка мрежица на доволство. Докато преглъщаше, очите му леко примижаваха, сякаш проследяваше целия път на храната през гърлото. Най-после залчето свърши, той се поогледа, като че ли можеха да му дадат още, и горчиво въздъхна. Бутилката вода беше между краката му, той я отпуши, обърса с длан гърлото й, после я подаде на шурея си.
— Само една глътка! — каза той.
Младежът отпи една глътка и върна шишето. Капитанът честно отпи своята по-голяма глътка. Ставрос ги гледаше втренчено, полуотворените му уста едва забележимо помръдваха.
— Туй е за днеска — каза капитанът. — Другото — утре сутринта…
Поне цигарите бяха повече. Той извади една, повъртя я между пръстите си да омекне, след това я запали. Над лодката се понесе син приятен дим.
— Ти ще запалиш ли? — попита той шурея си.
— Не искам! — каза тихо младежът.
Капитанът го погледна учудено — макар Дафин да не беше истински пушач, от цигара той никога не се отказваше. Ставрос отново се надигна на мястото си.
— Дай на мене! — каза той. — На мен защо не дадеш?
— Какъв пушач си ти? — попита недоволно капитанът.
— Пушач съм, как да не съм пушач!…
— Като си пушач, къде ти са цигарите?
И Ставрос не купуваше цигари, но летовниците, които возеше с лодката, го черпеха често и той пушеше с удоволствие. Сега наистина му се пушеше. Капитанът му даде цигара, поднесе му и огъня си. Ставрос дръпна лакомо и се задави.
— Вижда се колко си пушач! — каза капитанът презрително. — Ама шу да не останеш назад!…
Високо над главите им, бял като облаче, премина гларус, изкрещя пронизително и се запъти към невидимия бряг.
Към осем часа на хоризонта се показа малко черно пушече. Пръв го забеляза Кръстан, но не можа да определи веднага посоката му. Едва като извадиха компаса, Милутин разбра, че то се бе появило точно на юг — там, откъдето и те преди няколко часа бяха дошли.
Разговорите в лодката изведнъж притихнаха. Милутин, който наблюдаваше внимателно капитана, леко се понавъси — такъв откровен израз на радостна надежда легна на потъмнялото му лице. Да се радва той, разбира се, имаше право, Милутин не му се сърдеше за това. Повече го тревожеше чистотата на тая надежда — като че ли без никакъв примес на съмнение. Сам той бе виждал през моряшкия живот хиляди пушеци и сега цялото му същество подсказваше, че капитанът е прав. Преди всичко корабът идваше точно по следите им. Освен това пушекът лежеше много ниско, бе много черен и разлат. Той знаеше, че точно такъв пушек пускат около себе си в безветрено време малките военни корабчета със силни машини, които се движат много бързо.
— Свалете мачтата! — каза Милутин.
Докато Стефан и Кръстан с мъка сваляха мачтата, капитанът ги наблюдаваше презрително. Те нито умееха да свършат като хората тая работа, нито пък тя щеше да им помогне. Той се поизправи, след това седна на най-високото място на носа и вече не откъсна поглед от черничкото петънце.
— Дали не е военен? — попита намръщено Стефан. — Има си хас и тая беля да стане…
— А ако стане? — запита тихичко Кръстан.
— Жив аз няма да им се дам! — каза сухо Стефан.
— Не бързай толкова! — измърмори студентът.
— Няма да им се дам! — рязко и някак екзалтирано възкликна Стефан.
— Не обичам хора, които все говорят за геройска смърт — каза намръщено студентът. — Те не умеят да побеждават…
— Виж, тука си наистина прав — каза Милутин, като едва забележимо се усмихна.
— Сигурно е търговски — намеси се Добри. — Откъде ще знаят за нас, та да ни търсят…
— Има откъде! — отвърна сухо Стефан.
Милутин знаеше, че и това е вярно. Наистина той не вярваше, че някой от техните заловени другари ги е издал. Но беше напълно възможно полицията сама да се е досетила. Най-голямата опасност идваше от семейството на капитана. Разбира се, жената непременно щеше да се разтревожи, че мъжът не се връща, както е обещал. И сигурно още в най-ранно утро тя се е разтичала да проверява какво е станало. Една малка справка със созополското пристанище щеше да докаже, че лодката на Адамаки изобщо не е пристигала там. А ако полицията свържеше тоя факт със задържането на гребната лодка, изводите щяха да бъдат повече от ясни.
Милутин отдавна бе премислил тия възможности. Флотската база във Варна можеше да изпрати някой катер или какъв да е военен съд по следите им. А с малка лодка като тяхната тая следа можеше да бъде само една — на север, немного далеч от брега.
— Капитане, слез долу! — каза нервно Милутин.
Капитанът го погледна мрачно, но не помръдна. Тоя упорит, безсловесен човек наистина вече бе започнал да действува върху нервите му.
— Чуваш ли? — каза сърдито Милутин. — На теб се говори, говедо такова!…
Капитанът неохотно се смъкна долу. Добри приближи и запита тихо:
— Мислиш ли, че могат да ни видят оттам?
— Те имат бинокли — каза далматинецът.
— Трябваше и ние да вземем — обади се Кръстан.
— Трябваше! — сопна се Милутин. — Като трябваше, защо не взе?
Кръстан не отвърна. Известно време всички мълчаха умислени.
— Ако е военен кораб — каза Кръстан — има ли право да влиза в чужди териториални води?
Но далматинецът сякаш не го чу.
— Не знам — отвърна той най-сетне. — Може и да имат някакво споразумение в тия работи…
— Наистина тръгнахме малко като на сватба — каза Кръстан.
Стефан го погледна сърдито, но замълча. Вацлав, който се мъчеше да отгатне какво говорят помежду си, най-сетне запита:
— Военен кораб?
— Не знаем — каза Кръстан. — Може и да е търговски…
Но не беше търговски. Един от миноносците на военния флот напредваше с пълна скорост по следите им. На капитанския мостик стоеше изправен дребничък мичман с уморени очи. Сега той не мислеше нито за кораба, нито за лодката, която преследваха. Той мислеше за своя фул макс, преди да стане от масата. Бяха останали след реланса само двамата с капитан втори ранг Евдокимов. Капитанът беше много предпазлив играч, играеше плахо, рядко рискуваше. Той поиска само една карта, мичманът остана „серви“. Какво ще заиграе? Капитанът помисли един миг и каза спокойно:
— Пода…
Това беше толкова неочаквано за Евдокимов, че мичманът наистина се забърка. Дори при карета капитанът никога не беше заигравал повече от петдесетина чипа. Значи, блъф! Но какъв блъф, като никога досега не бе блъфирал така на едро… Или блъф, или флеш! — размисли трескаво за миг мичманът. — Не, не е блъф, не може да бъде блъф. Вероятност не повече едно към десет! И в края на краищата можеше да се провери, ако на пода не лежеше половината му заплата.
— Не плащам! — каза мрачно мичманът.
Точно в тоя миг го повикаха под тревога на миноносеца. Докато запасваше колана си, той запита:
— Слушайте, господин капитан, така и така прекъсваме играта. Какво имате?
Евдокимов се ухили с малко женската си усмивка, позамисли се, после обърна картите си. Бяха четири пики и една купа.
Тоя нелеп блъф мичманът все още не можеше да преживее, все още не можеше да го махне от ума си. Ако го беше извършил някой опитен играч, отдавна би махнал с ръка, но сега се чувствуваше като лъв, ухапан от магаре. Тая ли мижитурка, която не се отлепваше от полата на жена си, му бе изиграл такъв жалък номер?… Просто да излезе от кожата си човек!…
В такова настроение мичманът трудно би забелязал лодката дори ако се блъснеше в нея. Но бинокълът не беше в негови ръце. Един от курсантите на морското училище го бе насочил към морето и зяпаше така ненаситно, сякаш пред него беше женският плаж. Мичманът беше съвсем спокоен — такъв като него и чайка нямаше да пропусне, та камо ли лодка. А колкото за лодката — бе разсъдил той, — напразно го бяха вдигнали от масата и напразно сега хабяха гориво. И при най-бавен ход тя бе някъде около Кюстенджа или може би още по-далече… Не, наистина напразно му бяха отнели възможността да си отмъсти на оня глупак…
— Господин мичман — каза младшият офицер на вахта, — влязохме в румънски води…
— Кога влязохме? — трепна мичманът.
— Преди четвърт час…
— А ти сливи ли имаш в устата? — измърмори сърдито мичманът.
Той вдигна запушалката на рупорната тръба и като помисли за миг, малко дрезгаво изкомандува:
— Стоп машини!…
— Йес, стоп машини! — отвърна механикът.
И точно в тоя миг курсантът се обърна към него и каза неуверено:
— Господин мичман, виждам нещо в морето…
Много отдавна, още преди четвърт час, Милутин се бе уверил, че след тях идва военен кораб. И въпреки това надеждата у него не беше угаснала. Всичко може да се случи — дори в последния миг, — стига човек да не губи самообладание. Всичко, съвсем всичко!… Досега бе попадал и в по-тежки положения и винаги беше оцелявал. Оттам идваше тая надежда и от силата, която усещаше в себе си. Колкото повече минаваха годините, толкова по-крепка ставаше тая сила и сякаш не намаляваше, а растеше…
Печатарят отново се бе приближил до ухото му.
— А книжата?
— Рано е още — бе отвърнал нетърпеливо Милутин.
— Знам, че е рано… Но да не забравим в последния миг.
— Такива неща аз никога не забравям! — каза сухо Милутин.
Едва сега той бе забелязал посърналото му от мъка лице, угасналия поглед в очите.
— Слушай, не губи кураж — каза той меко. — Още нищо не е свършено…
— Не мога да си представя, че ще ни върнат, като вече сме тръгнали! — въздъхна печатарят.
— Да не приказваме за това.
— А ти на какво разчиташ?
— На какво разчитам!… На всичко разчитам! — отвърна Милутин. — Може и да не влязат в румънски води… И да влязат — може и да не ни видят… Те се движат много по-близо до брега от нас, така че ние ще останем срещу слънцето… Погледни право на изток…
Печатарят погледна. В ранното утро морето кипеше като калай, беше трудно да задържиш там погледа си.
— А зависи и кой ще ни види! — каза Милутин. — При една блокада в Далмация един войник просто се спъна в мене… И ме отмина, сякаш нищо не е видял…
Печатарят го погледна недоверчиво.
— Не можем ли някак да се маскираме? — запита неуверено той.
— С какво да се маскираме?
— С платното ли?… Знам ли с какво?…
Милутин се замисли. И изведнъж лицето му светна, израз на тържествуваща радост се появи в очите му. Той се изправи и обгърна с поглед лодката. И едва сега забеляза колко бяха пребледнели другарите му и как светеше от радост лицето на капитана.
— Капитане, отвори чепа! — изкомандува Милутин.
— Защо да го отворя? — рязко и грубо запита капитанът.
— Защото аз ти казвам!… Бързо отвори!…
— Ти луд ли си? — каза мрачно капитанът.
Милутин бързо тръгна към носа на лодката, но капитанът го изпревари и сложи крак върху чепа.
— Махай се! — каза Милутин с леден глас.
— Няма да отваряш! — закрещя изведнъж капитанът. — Забранявам ти!… Нямаш право да потопяваш чужда лодка!
Милутин дори не разбра кога е замахнал. Тежкият му удар попадна точно в брадата, капитанът рухна като подкосен. И все пак не беше никак лесно да избие подгизналия от водата чеп. Когато отново се изправи, водата с шум започна да нахлува в лодката. Той погледна към другарите си — всички до един го гледаха ужасени, сякаш не можеха да повярват на очите си.
— Какво правиш? — попита уплашено Кръстан.
— Всички през борда!… Веднага!… — командуваше Милутин.
— Ама никой от нас не знае да плува! — сърдито и остро се обади Кръстан.
— Няма нужда да плувате!… Ще се държите за перваза!…
— А като потъне лодката?
Едва сега Милутин разбра какво мислят.
— Няма да потъне! — каза той живо. — Ще се напълни почти до перваза, но няма да потъне!… Стига много да не я натискате!…
И като обхвана отново всички с поглед, побърза да добави:
— Така ние почти няма да се виждаме… И ще бъде трудно да ни съгледат и с телескоп…
И все пак курсантът ги забеляза, макар далматинецът да бе наредил да обърнат лодката в ствол с кораба. Мичманът недоверчиво се обърна към него.
— Къде виждаш? — запита той.
— Право пред мен!…
Мичманът повдигна своя бинокъл и го насочи натам, където показваше пръстът на курсанта. Морето беше спокойно и гладко, без нито една бръчица, сякаш бе заспало вечен сън.
— Като рязка! — каза курсантът.
— Виждам! — каза мичманът.
Той свали бинокъла си, внимателно изтри с кърпичка лещите и отново погледна.
— Видял си баба си! — измърмори той недоволно. — Това е дънер някакъв!…
Бегълците биха подскочили от радост, ако можеха да чуят тия думи. Но те нищо не знаеха и не откъсваха тревожните си очи от кораба. Сега димът не се стелеше като лента, а се кълбеше и натрупваше, сякаш от миноносеца бяха решили да пуснат димна завеса.
— Май е спрял! — тихичко, с надежда измърмори Милутин.
Но колкото и тихо да каза това — всички го чуха. Само неговата глава стърчеше малко по-високо — другите се криеха зад кърмата, потопили дори шиите си в прохладната вода. Над водната повърхност стърчаха само ръцете им, с които се бяха заловили за борда. Милутин бе забелязал как бързо бе повехнала надеждата върху лицето на капитана, как бе угаснал погледът му. Само Ставрос се взираше алчно в кораба, нетърпеливо хапеше посинелите си устни. Беше му съвсем ясно, че нищо не може да направи сега — и да крещи, никой нямаше да го чуе. Разбира се, можеше да свали и размаха ризата си — това все пак беше нещо. Но се страхуваше, тоя път наистина се страхуваше. Тоя едрият, дето свали само с един удар капитана, държеше в ръцете си пистолет. Той го беше предупредил — най-малкият опит да им обърне с нещо вниманието — и куршум в главата. „Ще го направи! — мислеше Ставрос мрачно. — Има хора, които много приказват и нищо не вършат. Но тоя е съвсем друг. Той върши много повече, отколкото приказва. И познава и хората, и морето.“
— Обръща се на борд! — каза Милутин.
Всички гледаха. Наистина се беше обърнал — с носа си към брега — и сега се виждаше в цялата си дължина — и красив, и страшен. Едва след десет минути Милутин се обади спокойно и уверено:
— Отива си…
Но сега и без него всички бяха разбрали това.
До обед не подухна никакъв вятър. Пътниците отдавна бяха изгребали водата от лодката, отдавна бяха изсъхнали мокрите дрехи върху гърба им, отдавна се бяха успокоили, че вече няма да ги преследват. Няколко часа след премеждието радостното възбуждение все още поддържаше бодър духа им, но след това и то бавно угасна и се стопи в жаравата на деня. И морето се бе успокоило съвсем, и само от време на време някоя дълга, мека вълна внимателно повдигаше лодката и леко я спускаше. В потискащия покой и неподвижност това едва забележимо движение бе приятно на хората и те го очакваха като единствено бедничко забавление, което разрушаваше за миг досадната монотонност.
През цялата сутрин не се случи никакво друго събитие. Хоризонтът беше все така пуст, без никакъв признак на живот, без никакво движение. Само веднъж видяха в далечината черните гръбни перки на два делфина, които оставяха в тихото море дълга трайна следа. Стана още по-горещо и задушно. Небето беше все така ясно и само веднъж по него се появи малко облаче. То идваше от сушата и бавно пътуваше на изток. Под него по морето пътуваше сянката му — тъмно петно с разкъсани краища — като някаква плитчина с подводни камъни, гъсто обрасла с водорасли. Сянката мина близо до тях, после се разреди и на края съвсем изчезна.
— Как не се досетихме да вземем поне малко бензин! — каза Стефан с горчива въздишка. — Поне една бутилка да си бях пъхнал в джоба!…
Кръстан, който лежеше разсъблечен на дъното на лодката, унило се усмихна.
— И втори път да ти се случи, пак няма да вземеш! — обади се той. — Никога няма да вземеш!…
И като избърса с опакото на ръката изпотеното си лице, добави:
— Никой от вас няма да вземе!…
Милутин се понадигна от мястото си и го погледна внимателно, но нищо не каза. Стефан веднага се наежи.
— Освен тебе, разбира се! — каза той иронично.
— Не, и аз не бих взел! — въздъхна младежът. — Макар и сто пъти да ми мине през ума!…
— Ти не знаеш какво приказваш! — обади се недоволно Милутин.
— Много добре знам! — тихо, без никаква настойчивост измърмори младежът.
Настана кратка тишина. Милутин въздъхна и отново се взря в студента.
— Според тебе, Кръстане, ние сме безнадеждно глупави?… Така ли?
— Не става въпрос за глупост! — възрази нервно Кръстан. — Но вие не обичате да се съмнявате… Вие вярвате сляпо във всяко дело, което започвате… Всеки, който се съмнява в успеха му, все едно че се съмнява в самото дело… А питам ви аз — от къде на къде? Каква е тая логика?
— Не съм толкова глупав, колкото ме смяташ! — каза Стефан намръщено. — По-добре да тръгнем без бензин, отколкото никак да не тръгнем!…
— А не е ли по-добре да бяхме тръгнали с бензин? — попита младежът и се изправи възбудено на мястото си. — Това не е ли още по-хубаво?
— Ако не вярваш в едно дело, ти изобщо няма да го почнеш! — каза Стефан презрително.
През цялото време Милутин изпитваше тягостното чувство, че някой ги подслушва. Той се озърна и веднага срещна погледа на Дафин.
— Нямаш ли си друга работа, мушмуло! — каза той сърдито. — Какво постоянно подслушваш?
Дафин трепна, изчерви се целият, засрамено наведе глава. Кръстан погледна към далматинеца и се навъси.
— По-кротко, Милутине! — каза той недоволно.
Към два часа жегата стана непоносима. Слънцето се бе разжарило над главите им, изстискваше влагата от омаломощените тела, увеличаваше мъчително жаждата. Далматинецът се досети да превърнат платнището в малък навес, под който се образуваше гореща, задушна сянка. Все пак това беше сянка — там слънцето не печеше така безмилостно, там се дишаше по-леко.
— А кой ще влезе отдолу? — попита замислено печатарят.
Стефан го погледна иронично.
— Знам кой ще легне! — обади се той. — А пък ние ще им правим вятър с палтата си…
— Не се шегувай! — каза печатарят ниско.
— Хич не се шегувам!… Но те знам какво мислиш…
— Под сянката ще се съберем всички — каза бавно печатарят.
Стефан го погледна и се намръщи още повече.
— Както я караме, май ще ни висят кожите на пирона! — измърмори той недоволно. — Карайте, както знаете… Аз под навеса не лягам…
— Няма нищо страшно! — обади се от мястото си Кръстан. — Ние сме повече хора, пък и по-силни…
Далматинецът слушаше мълчаливо спора. Преди малко тия мисли и на него му бяха минали през ума. Разбира се, най-човешко е всички да влязат под навеса. Но нямаше ли да бъде това крайна непредпазливост? Уморени, хората щяха да заспят, но тоя, който има лоша мисъл в главата си, то се знае — няма да заспи…
— Когато човек спи, и мухата го хапе! — каза той намръщено. — Само туй не забравяйте!…
— Нали ще оставим часови? — обади се Кръстан. — Каква му е работата?
— Добре, Стефан да бъде часови… А пък капитанът — той нека стои на руля…
— Какво ще прави там? — погледна го учудено печатарят.
— Лодката се движи по малко, морето я мести… Щом се извърти — слънцето огрява под навеса… Все някой трябва да държи руля, за да бъде отдолу винаги сенчесто…
Кръстан се усмихна сдържано.
— Измисли го! — измърмори той.
— Да, измислих го! — каза твърдо Милутин. — А сега слушай и изпълнявай!…
Скоро всички се прибраха под сянката. Настаниха се един до друг — приятели и врагове, — всеки, където бе намерил за себе си най-удобно място. Под платнището бе задушно, дъските на палубата бяха корави и ръбести, но далматинецът бързо заспа. Скоро заспа и Кръстан. Стефан седеше на носа с пистолет в джоба и внимателно наблюдаваше цялата лодка. Все пак повече от всичко друго той наблюдаваше капитана — сега капитанът му се струваше най-опасен.
Тоя поглед тежеше на капитана и смущаваше мислите му. Те се тълпяха безразборно, той се мъчеше да ги събере и постави в ред, но това страшно трудно му се отдаваше. Капитанът не умееше да размисля, когато го гледаха хора, когато шумяха около него, когато му говореха. Струваше му се, че мислите са думи, които всеки може да чуе. Понякога сам се улавяше, че размишлява гласно. Сега мислите му бяха лоши — в тях имаше и коварство, и измама. За такива мисли е нужна тъмнина или най-малкото — никой да не гледа в очите ти. Сега той долавяше, че младежът на другия край на лодката го следи внимателно и непрекъснато, това го смущаваше. Той трудно свързваше мисъл с мисъл, притеснено стискаше дръжката на руля, мъчеше се да гледа към морето.
Най-важното е — мислеше той — да бъде винаги нащрек, никога нищо да не пропуска. Трябва да спи малко, да бодърствува, да си отваря очите на четири. Ако може по някакъв начин да ги обезвреди — да ги навърже като снопове в лодката, — тогава спасението е лесно. Даже да не духне още една седмица никакъв вятър, не е трудно да се доберат с лопатите до брега. И гладни да са, и жадни, само него да оставят да гребе — нито за минута няма да спре, няма да се огледа, но ще пристигне до дома.
А може би най-важното е — мислеше той — да не духне вятърът. Най-опасният му враг сега — това е вятърът. Ако духне вятърът, лодката отново ще потегли, те ще се развеселят, ще съберат сили. Неговите най-добри другари, по-добри и по-верни от братя, сега са гладът, жаждата и безветрието. Колкото е по-силна жаждата — по-добре, толкова повече тя ще изсмуква силите им. Колкото е по-горещо — по-добре. Не трябва да има нито трохичка храна — ни перка от риба, ни дори парче от морските водорасли. Ако трае туй още два дни — те непременно ще клюмнат. Колкото и да са силни и решителни — гладът и жаждата ще ги сломят докрай. Тогава те ще се решат да слязат някъде на суша, да спасят — ако не друго — поне кожите си. Кому не е мил животът, кой ще се реши да се раздели с него току-тъй — без нищо? Брегът е близо, те ще му кажат — греби нататък! Няма голямо значение дали ще слязат на българския, или на румънския бряг, лесно е оттам да се добереш до дома. Важното е да не стигнат там, където са тръгнали.
Разбира се, може да се случи и друго. Ето те се отпуснаха, поотслабиха строгия режим. Сега Ставрос лежи до мустакатия, шуреят му — до студента. Така ли беше в началото? Не, не беше така — сутринта те не ги пускаха да наближат средата на лодката. Ако днеска са се отпуснали, утре могат да се отпуснат още повече. Тогава може би и часовой няма да оставят. Толкова трудно ли е, когато всички заспят, да измъкне някому револвера? Веднъж да го пипне в ръцете си и — свършено! Само с една пачка може да натръшка всички на дъното на лодката.
Но той чувствуваше, че душата му се отдръпва инстинктивно при тая страшна мисъл. Досега той не беше убивал нищо — нито делфин, нито дори заек. Никаква душичка досега не бе отнемал той на тоя свят, нито пък можеше да си представи как туй ще стане. Само веднъж бе решил да удави котката, защото ядеше малките му пилета. Улови я, сложи я в един чувал и я занесе край морето. Там върза на чувала голям грапав камък, след туй се качи на гребната лодка и потегли към дълбоката вода. Още докато гребеше, ръцете му трепереха, чувствуваше, че леко му се гади. Най-после спря, вдигна чувала. Котката се опита да се вкопчи в него, ноктите й задраха ръката му през грубия кеневир. Но той не се озлоби, не се ядоса, не хвърли чувала в морето. Той го остави на дъното на лодката и все така с разтреперани ръце се върна обратно.
А какво ли е да убиеш човек — мислеше той потресен. Ще може ли след това да яде спокойно хляба си, да гледа жена си в очите? Поне да бяха някакви разбойници и убийци. Не, не бяха такива хората. Макар да ги мразеше в тоя миг, душата му разбираше, че те не са лоши хора. Всеки би ли ги прибрал на сянка под навеса? Всеки би ли си дал последния залък, последната глътка вода? Само човек с добро сърце може да направи тия работи.
Капитанът въздъхна и се поизправи. Не, никак не беше хубаво да мисли така за тях. Нито беше хубаво, нито полезно. Те го бяха отвлекли от дома му, бяха взели свободата му, бяха смачкали собствената му воля. Никой досега в живота не му беше причинявал такава злина, както тия, които сега така спокойно спяха под навеса. Тогава защо да мисли добро за тях? Заслужаваха ли те с нещо и най-малката благодарност? С нищо! Съвсем с нищо!
Трябва много да се пазиш — мислеше той. — Трябва много да се пазиш да не ти омекне сърцето. Тогава ще почнеш да ги жалиш, да им помагаш в туй-онуй. Не трябва в нищо да им помагаш, а ако можеш — трябва във всичко да им вредиш. Колкото по-тежко е положението им, толкова по-голяма е надеждата да се спасиш. Пази се да не омекнеш, дръж сърцето си кораво, в нищо не им помагай.
Но можеше ли с нещо да им навреди? Може ли да спре вятъра, ако след час надуе платната? Не може! Може ли да спре дъжда? Ако намерят храна в морето, може ли да им я вземе? Това не може! Единственото, което може, е да не казва истината. Той знае някои неща, които те не знаят. Той знае например как можеш да се бориш с жаждата, как можеш да направиш тъй, че да не те измъчва. Нужно е само да намокряш от време на време устата си с морска вода. Лекичко да ги намокряш, без да се облизваш. Колкото по-често го правиш, толкова по-хубаво. И той не може да го прави, защото го гледат. Но нощем може да го прави, тогава те нищо няма да забележат. Те не знаят, че така можеш да се бориш с жаждата.
Те не знаят например че сега лодката не стои на едно място. Макар и много бавно, тя се движи на юг. В морето има течения, които те не познават. Това е много хубаво и много важно. Ако и безветрието се задържи няколко дни, то може да ги отнесе толкова на юг, че след това никой да не им помогне.
Дано само не се досетят за това — мислеше той. — Ако го попитат, той няма да им каже. Само онзи с мустаците може да се досети, защото познава морето. Но изглежда, че той познава други морета, а не тяхното. Това също е хубаво. На него би могъл да каже, че течението води на север. Наистина течението край брега води на север, но това води на юг — към синята вода…
Ако стигнат синята вода, той ще знае сигурно, че течението ги е отнесло към Турция. Но и тогава, разбира се, той нищо няма да каже, той…
— Милутине! — обади се внезапно Стефан.
Милутин стреснато се навдигна и веднага погледна с бистър поглед около себе си. Очевидно спеше нащрек, не се унасяше в дълбок сън.
— Погледни нататък — каза младежът. — Виждаш ли нещо?
Далматинецът се изправи цял в лодката и внимателно се взря. Едър, загорял от слънцето, с остър красив профил — той наистина приличаше в тоя миг на истински капитан, с когото морето не може да си играе, както си иска.
— Има параход! — каза далматинецът.
Сега и капитанът се обърна. Като се взря внимателно, и той забеляза съвсем мъничко черно петънце, едва видимо в синевината. Далматинецът сложи ръка над челото си и се взря още по-втренчено.
— Товарен е! — повтори той. — Идва от север, пътува на юг…
Капитанът усети как сърцето му се сви. Той веднага разбра, че далматинецът е прав. Едва забележимата диря на пушека беше останала от лявата страна на черничката точка. В това пълно безветрие пушекът не би изглеждал разстлан като лента, ако параходът идваше точно срещу тях. Но как бе разбрал, че корабът е товарен? Капитанът все още нищо не можеше да различи.
След малко далматинецът отново се изправи, взря се напрегнато и с успокоен глас измърмори:
— Танкер…
— Не се вижда! — каза капитанът.
— Погледни му комина! — усмихна се далматинецът. — Вече се вижда!…
Едва след десетина минути и капитанът се увери, че корабът в далечината е танкер. И последната му надежда угасна. Танкерът се показа целият на хоризонта, димът се проточи като тъмна лента зад кърмата. На такава далечина — мислеше капитанът — те няма да ги видят, пък и да ги видят, няма да им обърнат никакво внимание. И наистина след половин час параходът изчезна съвсем от погледа им. Хоризонтът отново беше чист по всички посоки — без нито едно петънце, без нито едно облаче. Само морето не беше така плътно синьо, по него започнаха да се стрелят едва забележимо розовите и зеленикави сенки на пъстреещото следобедно небе. Скоро всички се събудиха, но изглеждаха все още сънливи, подпухнали и кисели. Следобедният сън под задушната мараня на платнището не ги беше ободрил. Главите им тежаха, чувствуваха се обезволени и отпаднали. Опънаха отново платнището на кея, но то увисна така безжизнено, че сърцето на Вацлав се сви.
— Защо не гребем? — попита той тихо. — Докога ще чакаме вятър?
— Няма смисъл, Вацлав — отвърна с въздишка далматинецът. — Туй е все едно да подскачаш на един крак от Братислава до Бърно…
— Ако няма друг изход, ще подскачам — каза Вацлав. — По-хубаво ли е да стоим на едно място… Десет-двайсет километра да изминем на ден — туй все е нещо…
Далматинецът бавно поклати глава.
— Първия ден можем да изминем — каза той тъжно. — Но след това?… Ще се изтощим, жаждата ще стане непоносима…
Тоя път Вацлав не отговори — лодката отново потъна в тягостно, противно мълчание. Мъртвото вълнение бе угаснало съвсем, морето пъстрееше, хоризонтите се отдръпваха все по-назад. Тук-таме по неговата масленогладка повърхност започнаха да се явяват дълги, тъмни ивици, но въпреки това то изглеждаше много по-озарено от светлини, отколкото в началото на деня.
— Това медуза ли е? — обади се внезапно Вацлав.
Далматинецът погледна в морето. Грамадна синкава медуза плуваше в прозрачната вода, съвсем близко до лодката. Само за миг Вацлав бе забравил всичките си лоши мисли и сега с вълнение наблюдаваше красивото и странно морско животно.
— За пръв път в живота си виждам медуза! — каза той, без да откъсва погледа си от нея.
Всички в лодката се понадвесиха над борда — всички, дори капитанът. Той бе виждал през живота си милиони медузи, без да им обърне никакво внимание, но в тая се загледа, сякаш бе пратеница на някакъв мил и познат свят. Лицето на Вацлав бе добило чисто и детинско изражение, той целият се надвеси над борда и посегна с ръка към нея.
— Не я пипай — каза далматинецът.
— Туй чудо не се ли яде?
Далматинецът се поусмихна.
— Ако искаш, да ти опържа една…
— Не разбрах…
— Медузата, братко — каза далматинецът, — нищо не я яде… Нея и акулата я отминава.
Капитанът знаеше, че това не е съвсем вярно. Сам той бе виждал как крабове нападат медуза. Бяха я нападнали от всички страни и само за една минута я бяха разкъсали на парчета с яките си щипки. Тъй е и в живота — мислеше с горчивина капитанът. — И хората тъй се нападат и изяждат. Сега ония в лодката са го заградили от всички страни и се готвят да го разкъсат с щипките си. Но ако стане нещо, ако се появи отнякъде военен катер, същото ще стане с тях — ще ги заградят, ще ги притиснат, ако биха могли — на парчета ще ги накъсат.
Преди заник-слънце далматинецът се заприказва с капитана. Започнаха с туй-онуй — за дреболии. Но капитанът беше нащрек. Защо приказва с него главатарят им? Сигурно не е за черните му очи? Сигурно ще иска да отскубне нещо от него, нещо да го подпита, за нещо да го подготви. Капитанът отговаряше накъсо, не се отпускаше, думите едва се ронеха от устата му. Но онзи сякаш не обръщаше внимание на това, дори не го поглеждаше — с равен глас задаваше своите въпроси.
— Имаш ли деца?
Едва сега капитанът се намръщи.
— Отскоро ли си женен?…
— Ами — скоро… Десетина години вече…
— Малко си закъснял с децата! — погледна го далматинецът учудено.
Капитанът усети как в лицето му нахлу кръв.
— Туй не е от мене! — каза той глухо. — Жената не ги доносваше!…
Едва сега далматинецът повдигна глава и се вгледа в него. Изразът му беше съсредоточен, погледът му стана някак особен — не като винаги.
— Значи, тъй била работата! — каза той замислено и в тона му се мярна някакво особено съчувствие.
— Тъй! — отвърна троснато капитанът.
Далматинецът слабо въздъхна.
— А колко пъти вече?
— Три пъти…
— Три пъти! — повтори на себе си далматинецът. — Туй не е добре!…
— Как ще е добре! — каза с укор капитанът. — Тоя път се закрепи до шестия месец, ама на — тъй му било писано!… Видя се, че няма да го бъде!…
— Не бързай да приказваш! — каза далматинецът. — Още нищо не се знае!…
— Как да не се знае? — каза капитанът с горчивина. — Такваз беля й сложихме на главата, че здрава да беше — пак нямаше да го доноси!…
— Още нищо не се знае! — повтори далматинецът и веднага разбра колко безсмислено и глупаво прозвучаха думите му.
— За такваз работа като нейната се иска пълно спокойствие — въздъхна капитанът. — А като разбере, че сме пропаднали — може акъла да си изгуби, та камо ли детето.
Двамата замълчаха за миг. Далматинецът усети, че и другите се вслушват в разговора им, затова побърза да каже:
— Не бой се!… Когато жената е трудна — за нея няма ни мъж, ни свят!… Особено пък в такъв случай като вашия!…
— Ти не я знаеш! — каза капитанът.
Лицето на далматинеца съвсем потъмня.
— Природа е туй — каза той без желание. — Природата сама се пази… Сега на нея цялото й внимание е в детето, само за него тя мисли… Не бой се, ще понесе всичко, и детето ще запази…
— Дай боже! — каза с надежда капитанът.
— Остави ли й пари? — попита далматинецът.
— Пари има!… Не са много, но има… Истинският сезон тъкмо сега започваше… Нашата работа е такава — месеците хранят годината.
— Не си ли на заплата? — обади се внезапно печатарят.
— На пай съм… Не е луд Адамаки да плаща заплата, кога по плажа духа само голият вятър…
— А паят какъв е?
— Двете третини са за Адамаки… Третата е за мене и за Ставрос…
— Какъв кожодер! — с възмущение се обади Стефан. — Да му сплескаш главата с камък, без да го питаш…
— Ами как — лодката си е негова — каза капитанът.
— Виждаш ли? — каза далматинецът. — Обира голямата парса, без да си мръдне пръста!… Ти на тая работа съгласен ли си?
— Ами какво да правя? — вдигна рамене капитанът. — Лодката да му взема не мога…
— Някой ден ще им вземем всичко — каза далматинецът сериозно. — И ще го дадем на тия, дето нямат нищо…
— Тъй и трябва — каза капитанът.
Но всички разбраха, че го казва, без да вярва на думите си, просто да им угоди. Капитанът наистина не обичаше комунистите, макар да разбираше много добре откъде идва богатството на богатия. Сам той работеше за Адамаки, болеше го, когато му предаваше вечер касата, но не му се сърдеше. Когато има своя лодка с мотор, той сигурно ще вземе Ставрос да му помага в работата. И зер ще дели по братски със Ставрос печалбата, както искат комунистите? Дума да не става, доста ще има да поглежда момчето за толкова пари. Комунизмът не е работа за кадърни хора — мислеше той. — Който е кадърен, сам ще се издигне, няма защо да чака да му помагат комунистите. А капитанът смяташе себе си за кадърен човек, твърдо вярваше, че ще се издигне в живота — с труда си, разбира се, не с хайдутлук, както правят някои. Зер ще бъде тогава справедливо да му вземат всичко и да го дадат на некадърния или на мързеливия, който си е гледал рахатлъка и дебелата сянка? Не, капитанът наистина не обичаше комунистите.
— Да имаше как — щяхме да ти оставим пари! — обади се далматинецът. — Поне тоя борч щяхме да си издължим…
Капитанът ги погледна недоверчиво.
— А се пазарихте с мен — каза той намръщено.
— Туй беше, за да не се досетиш — каза печатарят. — Тухларите не ръсят пари през крачолите си…
— Добре ме замотахте вие мене! — каза капитанът с въздишка.
Но тоя път далматинецът не го чу. Той си бе припомнил за жена си и за нейната първа и последна бременност. Тогава беше останал без договор, живееше у дома си, на суша. Жена му имаше лека, весела бременност — шеташе пъргаво из къщи, усмивката не слизаше от устата й. Все пак той не я оставяше да върши тежката работа, сутрин не й позволяваше да става рано. Тя оставаше в леглото, той шеташе около нея, от време на време я поглеждаше. Тя лежеше, облегнала гръб на голямата пухена възглавница, от очите й сякаш капеше светлината на щастието. Никой никога не й бе шетал, а сега това вършеше тромаво и непохватно тоя едър и хубав моряк — нейният любим. И само как грижливо и сериозно работеше, как виновно я поглеждаше. Тя се завиваше като дете презглава, плачеше под одеялото. Защо трябва да бъде толкова щастлива? Не е хубаво да бъде човек толкова щастлив, за всяко щастие се плаща.
Тя стоеше и сега като жива пред очите му — малко напълняла, с понабъбнали устни, с наедрели гърди. Само колко гладка беше кожата на краката й — сякаш никога не бе живяла на село. Колко мека и жива бе нейната тъмноруса коса. Колко прекрасни бяха очите й — колко бляскави от влагата, колко чисти и нежни. Тя ставаше от леглото, изтичваше при него, целуваше ръката му. Целувал ли е някой някога грубата моряшка ръка? Кой друг би го сторил?
Ето тогава, значи, той е бил щастлив, напълно щастлив, а не е знаел. Може би никога човек не съзнава в момента щастието си, след туй го разбира, когато го изгуби завинаги.
Може ли да се забрави всичко това, може ли да се изличи от сърцето му, каквото и да му донесе животът?
Тя загуби детето си, когато най-малко очакваха такова нещо. Беше вече в четвъртия месец. Той отначало дори не повярва, че такова ужасно нещо може да се случи. Не можаха да разберат кога точно се е случило. Но той видя нероденото дете — целият трепетен и уплашен, с дълбоко поразена душа, сякаш природата внезапно бе разкрила пред него някоя от своите вечни тайни. Детенцето беше хубаво оформено, личеше ясно, че е момченце. Как можа да се случи всичко това?
В първите дни жена му беше като смазана от нещастието. Погребаха детенцето в края на двора — на брега, който се спускаше стръмно към морето. Жена му направи кръст от две сухи клончета и го забоде над мъничкото гробче. Беше коленичила с превити рамене, сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху меката плетена пола. Вечерта тя прегърна конвулсивно широкия му гръден кош, сложи главата си на рамото му и цялата нощ не помръдна, не отслаби нито за миг прегръдката си. Какво ли бе мислила през тая горчива и печална нощ? Тогава той не знаеше, но сега разбираше. Тя бе мислила за смъртта! Тя бе мислила за оная тъничка нишка, която държи човешкия живот. Тя бе мислила за него самия — за пръв път с трепетен ужас. Тя бе искала да го запази с прегръдката си от угрозите, от нещастията, от жестоката смърт.
Но ужасното се бе случило след няколко дни. Тогава то го бе потресло така силно, че и сега чувствуваше в душата си страшната мътилка. Нито годините, нито тежкия и бурен живот можеха да заличат тоя спомен. Нищо освен смъртта не можеше да го заличи.
Една сутрин той отиде да види гробчето. Беше неделя, утрото бе студено и ясно, в далечината звънеше отчетливо черковна камбана. Преди да види гробчето, той погледна към морето, което лежеше в краката му — тъмно, студено, с белите гребени на вълните. Долу, в скалистия бряг, глухо и тежко гърмеше прибоят и се виждаше съвсем ясно зелената ивица на водораслите, която той беше изхвърлил на брега през нощта, когато вълнението е било по-силно. Тогава именно погледът му попадна на гробчето и дъхът спря в гърдите му. Мястото бе разрито, от мъничкото синьо трупче нямаше нито помен. С разтреперани ръце той възстанови всичко, както си е било, изправи отново смачканото дървено кръстче. Само една-единствена мисъл имаше в душата му — тя да не види, да не разбере, да не се досети! След малко жена му отиде на църква. Тоя път той не й каза нито дума — нека отиде, нека се успокои, нека го остави сам. Щом тя излезе, той извади пистолета си от скривалището, зареди го и отиде при кочината, която беше построена в задния двор. Вече няколко месеца сам той хранеше свинята и тя го познаваше, вдигаше срещу него тъпата си подвижна зурла, душеше шумно въздуха. И сега тя излезе срещу него — гледаше го с едното си око, тясно, закрито с бели четинести мигли — невинно и все пак мръсно. Той стреля няколко пъти в главата й с едрокалибрения пистолет и замина, без дори да я погледне. След час двама цигани я изнесоха, като преплитаха крака под тежестта й.
Едва вечерта жена му забеляза, че свинята я няма.
„Убих я!“ — каза той късо.
„Уби я? — трепна тя. — А защо?“
„Болна беше! — отвърна той намръщено. — Ветеринарният каза, че е чумава.“
Това беше единственото нещо, за което я бе излъгал в живота си, и никога не съжаляваше за лъжата си. До самата й смърт той не й каза нищо. Той гледаше с наранено сърце как тя отиваше до брега — там, до мястото с двете почернели клонки, стоеше дълго, мълчалива и самотна, очите й се изпълваха със сълзи, които не потичаха по лицето. Бурите отнесоха клончетата, но тя все ходеше на мястото, милваше с тънките си пръсти грапавата пръст. На същото място тя излизаше, когато той беше на море. Стоеше там, загърната в шала си, с часове гледаше далечния хоризонт, докато очите я заболяваха от взирането. В далечината се появяваха пушеци, от синята бездна на морето излизаха кораби, бучеха със сирените си край острова, завиваха край белия самотен фар. Тя гледаше и чакаше — ще се появи ли от далечината „Соренто“, ще се върне ли при нея любимият, без когото животът е така тъжен и така пуст…
Когато далматинецът отново повдигна глава, разговорът беше угаснал от само себе си. Скоро слънцето залезе така бързо, както бе изгряло. То се надвеси над разпаления ръб на морето, застоя се малко, след това потъна. Докато се губеше зад гладката морска повърхност, всички като смаяни гледаха в него — такова грамадно и близко, такова тъжно и гаснещо. Скоро крайчецът му изчезна в морето, светлината угасна. Нямаше вече нищо, освен тънка руменина над хоризонта, сгъстена като кръв, там, дето слънцето бе залязло.
Когато се стъмни съвсем, Кръстан седна до далматинеца. Известно време двамата мълчаха, после младежът пръв се обади:
— Нещо става с това момче!
— С кое момче? — не разбра Милутин.
— С Дафин, с пощенския чиновник…
— Не съм забелязал — каза Милутин. — Какво може да става?
— Ами някак особено се държи… Уж е шурей на капитана, пък като че ли не е с него… Не съм забелязал досега с нещо да му съчувствува…
— Уплашил се е — каза равнодушно Милутин. — И затуй не смее да гъкне…
Младежът замълча.
— Не, не е това — каза той най-сетне. — Когато потопихме лодката, не видя ли как се стараеше да ни помогне…
— Пък може и да е свястно момче — каза Милутин. — Хора всякакви…
— Просто — казвам ти — измърмори студентът. — В случай на нужда може с нещо да ни помогне…
— Само ние можем да си помогнем — отвърна Милутин. — И вятърът… От друга помощ нямаме нужда.
— Не е точно тъй…
— Тъй е — каза нетърпеливо далматинецът. — И вместо много да се доверяваш, повечко си отваряй очите… Да се не чешеш след туй, дето не те сърби.
Младежът не отвърна. Още много мисли имаше в главата му, но не посмя да ги каже. Страхуваше се да ги каже, не искаше да ги каже. Нощният мрак му се стори за миг още по-глух и по-потискащ.
Вацлав застъпи на пост в девет часа. Лодката беше притихнала съвсем — никой не помръдваше на мястото си, никой не говореше. Хората навярно още не бяха заспали, но мълчаха — всеки зает със своите мисли. Само съвсем близко до кърмата светулкаше едва забележимо огънче и се чуваше слабо покашлюване — капитанът пушеше своята последна цигара.
Нощта бе непрогледно тъмна, затова с още по-голяма сила над тях светеха звездите на лятното небе. Вацлав не познаваше небето. Над неговата родина небето като че ли никога не беше така черно и никога така ярко не светеха звездите. За миг му се стори, че това е някакво друго небе с други звезди — близко и непознато. Но не беше така, разбира се — ето я там Полярната звезда, ето ги Голямата и Малката мечка — единствените съзвездия, които познаваше. Колко необикновено беше това, че сега можеше да вижда цялото небе, целия грамаден звезден купол, положен като гигантски звънец над морето. В родината си той не виждаше небето. Той виждаше само късове от него между покривите на зданията. Дори в родното село на баща му, в Словакия, кръгозорът бе нарязан от тъмните масиви на планината. В Прага, където бе живял през последните шест години, небето не се виждаше от светлините, които го засенчваха — мощните електрически глобуси, неоновите реклами, високо издигнатите осветени фасади на зданията. Истинско небе той виждаше само от прозореца на своята квартира в старата част на града, но и тук то бе по-светло и звездите много по-бледи. Само през ясните зимни нощи звездите светеха ярко и силно. Вацлав обичаше небето и звездите — в късните зимни вечери той спираше на някой от мостовете на Вълтава и дълго гледаше към тях, шибан от студения вятър.
Веднъж Вацлав бе стоял там с Ирина. По стар навик той гледаше към звездите, но тоя път не ги виждаше. Той не усещаше и острия зимен мраз, тоя го чувствуваше в сърцето си. Ирина гледаше към реката, в която се отразяваха светлините на крайбрежния булевард. Тя мълчеше. И Вацлав мълчеше. Над тях трептяха звездите, под тях светлините на града, отразени в реката — беше красиво и тъжно, глухо и безизходно.
— Да вървим! — бе казала Ирина.
В сърцето му беше така болно, че дори не бе усетил как ръката му е залепнала о железния перваз на моста. Той я бе пъхнал в джоба си и бе закрачил мълчаливо под жълтата светлина на фенерите с изтръпнали и вдървени крака.
Но да не мисли за това. Не бива да мисли за мъртви неща — за неща, навеки отминали. Не, не е там, Ирина, щастието, дето ти го търсеше! Там е пусто, там сърцето може да измръзне, както ръцете ни в оная студена, глуха нощ.
Но да не мисли! Да не си спомня точно сега!
Но Вацлав мислеше и си спомняше. Той не можеше да води Ирина по барове, той нямаше пари за това. Пък и какво би търсил по баровете човек, който работи за революцията. В началото той не разбираше, че в нейното сърце е имало и друга жажда — така силна и властна, както любовта, — жажда придобита в тъмните салони на кината, когато по лицето трептят светлите петна, отразени от екрана. Тия светли петна — мислеше Вацлав, — тия трептящи магически петна, които упойват, които ти грабват сърцето и мислите. Понякога той се облягаше назад на евтиния скърцащ стол, за да види лицето, по което трептяха светлините на екрана. То бе красиво и замаяно, то бе далечно и чуждо, то дори нямаше своя душа и свои чувства, то бе като бялото платно, което трепти и отразява чуждите души и чуждите чувства.
Когато излизаха от киното, той я хващаше под ръка. Но нейната ръка беше така далече от него, както и мислите й. В ума й все още витаеха сенките на екрана — баровете с полирани колони, целите в никел и сребро, красиви жени с голи рамене, на които блести ярката електрическа светлина, снажни мъже с лъскави коси, които бавно отпиват чашите си. Душата й не можеше да се отскубне от виденията, лицето й изглеждаше все още остро и напрегнато. Трябваше да мине няколко улици, за да потреперят плещите й, да свие зиморничаво рамене, да пъхне ръката си в джоба му. Едва тогава тя му се усмихваше, но усмивката й беше нещастна и посърнала. Всичко в нея все още се стремеше към оня свят, който той мразеше и искаше да погребе завинаги.
Не бива да мисли за това! Не трябва да чопли тая раничка! Колкото и малка да е тя, от нея винаги бликва топла и гъста кръв. Не мисли, Вацлав, за миналите работи, ти си поставен на пост, ти имаш задача! Далматинецът ти каза, че не трябва нищо да пропускаш — ни най-малкия шум, ни най-малкото движение. Бъди непрекъснато бодър, гледай навсякъде, по целия хоризонт! Внимавай да не се появи отнякъде светлина — особено оттам, където дебнат опасностите!
Но лодката беше съвсем тиха — всички спяха. Тя едва доловимо се поклащаше, но на Вацлав му се струваше, че не се клати лодката, а небето. Беше малко страшно да се гледа как това вечно небе се люлее над главата му като огромна беззвучна камбана. Колко дребнички и нищожни, колко самотни и загубени бяха под това безкрайно небе, всред мрака, който ги притискаше от всички страни с глухотата и чернилката си.
Вацлав бе ходил на бар само веднъж в живота си — през последната вечер, която прекара в Прага. Тогава Ирина бе вече изчезнала от живота му, той бе останал съвсем сам в града. Но тогава самотата не го плашеше, сърцето му беше винаги пълно — макар и с горчива скръб, както понякога се случваше през късните вечери. И дните му бяха запълнени. Сутрин спеше до късно и веднага след това отиваше в редакцията. Там той ръководеше литературната страница — работа имаше много. На работната му маса го чакаха всеки ден цяла купчина стихове и разкази и той трябваше да ги прегледа, а след това да поговори с авторите. Понякога във вестника се появяваха и негови стихове. Те бяха спокойни, умни и чисти стихове, в тях имаше настроение. Мотивите бяха малки, но в тях прозираше повече, отколкото думите казваха. Повечето от другарите не ги харесваха. В тях няма огън — казваха те. — В тях няма призив! У нас трябва да се пишат стихове — казваха те, — които да звучат като плесница върху лицето на упоения със силна наркоза.
Така казваха, а никой не пишеше такива стихове. Говореха за Маяковски, а пишеха като Есенин.
Вацлав не обичаше ни Маяковски, ни Есенин. Неговият поет беше Уолт Уитмен. Той се мъчеше да му подражава, но не успяваше. Тия стихове той не печаташе, както и тия, разбира се, които бе написал за Ирина.
Когато напусна Прага, беше средата на октомври. Есента бе хубава, макар и дъжделива, но топла. Градът бе чист — като измит с четка и сапун, мокър, — по старите улици на неговия квартал се носеше хубавият мирис на окапали листа. Над целия град лежеше някаква особена сива и рехава светлина, отразена от облачното небе и мокрите фасади на къщите, цялата напоена с космичен воден прашец — ни дъжд, ни мъгла. Вацлав ходеше като болен по познатите улички, гледаше със затаен дъх черните влажни паметници, дърветата, големите витринни стъкла на празните кафенета, самотните телефонни будки и му се струваше, че ги вижда за пръв път. Никога през живота си не се беше чувствувал толкова малък и толкова самотен.
Да, по-самотен, отколкото сега всред това тъмно и дъхащо на сила нощно небе, под тоя сияещ звезден купол.
Едва тогава той разбра, че няма на света истински добър и верен приятел. От тая мисъл му стана страшно и болно. Какъв лош и неестествен живот е живял, за да няма нито един близък и скъп човек? В какви измислени светове се е губил, с какви лъжливи мечти е залъгвал сърцето си? Той живееше в мебелирана стая, нямаше почти никакво имущество. Всичките си книги остави на Иржи, сина на хазайката, тихо, тъмнокосо момче с хубави очи. Вацлав съзнаваше, че му оставя богатство, което ще обърне живота му като ръкавица. Излишните си дрехи остави на чистачката. Но кому да остави папката със стихове? Той трябваше да бъде добър и верен човек. Той трябваше да му ги запази каквото и да се случи. Когато един ден се върне в Прага, трябва да ги намери. Непременно трябва да ги намери, иначе все едно че няма да намери себе си.
Вацлав мисли дълго: кому да ги остави? Лицата на другарите се мяркаха пред очите му, но той ги отхвърляше един по един. Така той отхвърли и Карел заедно с всички други. Но когато трябваше все пак да се спре на някого, спря се на Карел.
А на пръв поглед като че ли само на Карел не биваше да се спира. Той единствен между другарите беше малко нещо гуляйджия, малко нещо женкар, малко нещо бохем — весел, разсеян и небрежен. Но в същото време беше искрен, прям и сърдечен — готов да раздаде и себе си. Друг такъв като него в редакцията нямаше. И външността му беше доста особена — нисичък и набит, с къса, много къдрава червена коса, с лице на албинос и приятни очи. Вацлав никога не можа да разбере поради какви чудновати причини жените го харесваха и се лепяха по него. И в най-добрите случаи той едва стигаше до носа им.
Карел дойде в квартирата с мокра коса и вежди, но както винаги, възбуден и весел. След един час той не беше така весел. Карел беше чувствителен като девойка, настроението на Вацлав премина през него като ток, сините му очи станаха по-тъмни и по-дълбоки. Вацлав изтръпна, когато Карел започна да прелиства папката. Отначало той гледаше само заглавията, после се зачете.
— Моля ти се, Шарло — с въздишка го пресече Вацлав. — Моля ти се, не сега… Нека замина, пък тогаз…
Карел едва откъсна погледа си от стихотворението.
— Интересно! — измърмори той.
После, без да пита, зачете:
Ти живееш, мила, на края на света —
на края на сивата безкрайна степ,
сива като цигарена пепел,
пуста,
непроходима.
Няма път до тебе, мила,
няма пътека.
— Стига! — каза умолително Вацлав.
Но Карел безмилостно четеше:
Ти живееш, мила, на най-високия връх,
на върха от сини глетчери…
— Карел! — вече сърдито го прекъсна Вацлав.
Карел затвори папката, поклати глава и каза:
— Всички ние сме лицемери.
— Аз не съм лицемер — каза Вацлав.
— Не, и ти си лицемер — настоя сериозно Карел. — Или пък може би думата не е хубава… Но всички ние имаме най-малко по две лица…
Вацлав изведнъж загуби желание да спори.
— Не съм ли прав? — запита Карел, като го гледаше втренчено с хубавите си очи.
— Може би си прав…
Карел дръпна от цигарата и пусна струйка дим в ръкава си. Вацлав знаеше, че той прави това, когато мисли нещо усилено.
— Ние сме истински Янус! — каза Карел с въздишка. — Само че двете ни лица са различни… Впрочем предните са еднакви… Ако ни наредиш в една редица и минеш пред строя — все едно че от един калъп сме извадени… Тъй ли е, Вацлав?
— Не знам — каза Вацлав.
— Знаеш, много добре знаеш!… Но, виж, ако минеш зад строя — работата е съвсем друга!… Там две лица еднакви няма да видиш!… Нито пък първото да прилича на второто!…
— Има и такива — каза Вацлав без желание.
— Ако съдиш по Зденек — има…
— Да се поразходим — каза Вацлав.
— Не ти ли се говори?
— Сега не…
За Карел това беше най-хубавото от човешките удоволствия — да говори с хората. Той сви рамене и каза с въздишка:
— Тогава поне да пийнем по чашка…
Внезапно Вацлав се залови за тая мисъл. Защо да не отидат в бар? Трябва да отиде и да види! Не можеш да съдиш един човек, ако не познаваш това, което е движило душата му. Карел разбира се, прие с възторг тази идея.
Когато влязоха в бара, навън валеше дъжд. Вътре беше много по-тъмно, отколкото Вацлав очакваше. Някъде по ъглите светеха скрити светлини — синьо и виолетово, розово и жълто. Всъщност така беше много по-хубаво — в пъстрия здрач техните костюми изглеждаха безупречни. Вацлав се огледа. В бара бяха заети само няколко маси, оркестърът, скрит в полутъмната раковинка, свиреше отпуснато и небрежно някаква монотонна американска мелодия. На стъклените рафтове на барчето бяха наредени бутилки с разноцветни питиета. Светлините бяха пуснати върху тях така, че отраженията им се смесваха в нежна гама от полутонове, които потрепваха върху голата глава на бармана.
— Не е зле! — каза Карел. — Може би защото няма хора!…
Но на Вацлав барът не хареса ни най-малко. Чувствуваше, че не е на мястото си, струваше му се, че и прислугата го гледа малко студено и с недоверие. Тук нищо не грабваше чувствата му, но все пак душата му беше смутена като от някакъв силен непознат мирис, като от питие, което за пръв път се смесва с кръвта му. Поръчаха шотландски уиски, но Карел отпи само една глътка и веднага ги върна.
— Това не са шотландски уиски! — каза той сухо на оберкелнера.
Мършавият вежлив прислужник, облечен в изискан бял смокинг, взе мълчаливо на никелирания поднос чашите и след малко се върна с две нови.
— Станала е грешка! — каза той със студена вежливост.
Вацлав погледна смаяно другаря си. Никога не бе подозирал, че Карел може да бъде толкова опитен в спиртните напитки.
— А как позна, че не е шотландско? — запита той учудено.
Карел се ухили — тая същата позната и честна усмивка.
— Много просто! — каза той. — Нима мислиш, че ще донесат на двама случайни посетители истинско шотландско уиски?
— Може и сега да не е шотландско…
— Може!… Но сигурно не е и чешко, както първия път…
Още първата чаша направи своето. Очите му сякаш се поразтвориха, сърцето му омекна и се отпусна. Сега всичко вече му се струваше по-хубаво — и това, че барът е полупразен, и това, че така небрежно свири оркестърът, и това, че така меки и приятни са светлините. Лицето му поруменя, очите му заблестяха, той дори не разбра, че изправи по-високо главата си. Напрежението през последните дни, което го бе карало да скита с болно сърце из мокрия град, изведнъж се пресече. След дългото вцепенение сега в главата му изведнъж нахлу порой от мисли — богати и чудни, смесени с пъстро кълбо, което нямаше ни начало, ни край.
Точно тогава, след първата чаша, Вацлав видя момичето. То стоеше през една маса с профил към него заедно с някакъв възрастен, малко отегчен и мълчалив човек, очевидно богат, тъй като беше доста изискано облечен. Момичето бе слабичко и изящно като статуйка. Седеше облегнато с лакти на масата, голият му гръб бе извит в красива дъга, двете бледи и нежни ръце подпираха брадичката. Особено нежен и приятен бе профилът му — тънък, като на птичка, с едва вирнато носле, с малки, пълнички устни. И пред двамата имаше по една мъничка кристална чаша с коняк.
Вацлав я гледаше със затаен дъх. Струваше му се, че никога през живота си не е виждал по-хубава девойка. Тя бе по-хубава от Ирина, от всички други, които бе виждал досега. Или може би не беше по-хубава, но странно отговаряше на това, което душата му бе виждала в сънищата си. Той не смееше да откъсне поглед от нея, не изпускаше ни най-малкото й движение. Тя не изглеждаше весела, имаше във вида й нещо от музиката — нещо небрежно, малко отегчено и отпуснато. Имаше нещо неуловимо печално в изражението й. Какво търсеше тук с тоя мъж? Навярно му беше дъщеря. Навярно и двамата бяха чужденци. Но те не говореха и той не можеше да разбере нищо.
— Какво зяпаш! — попита Карел, учуден от мълчанието му.
— В такова момиче бих се влюбил! — каза Вацлав.
В тоя миг девойката се обърна и ги погледна. Очите й бяха много красиви, но погледът равнодушен.
— Тя е празна като балон — каза Карел.
Девойката каза нещо тихо на мъжа, после стана и тръгна към масата им. Вацлав се вцепени от изненада. Сега тя му се виждаше още по-слабичка, но в същото време още по-мила и по-нежна. Без да каже дума, тя седна до Вацлав, усмихна му се, но погледът й беше все така равнодушен.
— Бих пила нещо с вас — каза тя с приятен, едва дрезгав глас.
Вацлав едва сега разбра каква е работата и смутено примигна. Все пак от това тя не стана нито по-грозна, нито по-малко нежна.
— Какво? — попита Вацлав.
— Шампанско — каза девойката.
Карел поръча бутилка шампанско.
— А за нас две чаши уиски — каза той.
Келнерът се поклони тоя път малко по-сръчно и отиде.
— Какъв процент получавате за това? — попита Карел много вежливо, като я гледаше присмехулно в очите.
Вацлав се почувствува така, като че ли някой му бе ударил плесник.
— Вие не сте добър кавалер — каза девойката.
— Аз не съм богат — каза Карел.
— Това се вижда… Но то не пречи да бъдете добър кавалер…
— И вие трябва да бъдете по-малко взискателна — каза Карел, като се усмихна добродушно.
Девойката стана и се върна на масата си. Вацлав чу, като каза на мъжа:
— Те са невъзпитани…
— Защо я изпъди? — каза Вацлав отчаяно. — Не биваше да я пъдиш…
— Не мислех, че ще стане — каза Карел. — Който работи, не се обижда…
Вацлав изпи наведнъж половин чаша уиски без сода. Той все още поглеждаше крадешком към девойката, макар че тя нито веднъж не се обърна към тях. Заведението започна постепенно да се пълни, ставаше все по-шумно и по-пъстро. На прага застанаха група младежи, модно облечени, с цигари в уста. Лицата им бяха добре гледани, но нахални и пусти. Като ги видя, девойката цяла засия и им направи дискретен знак с ръка. Вацлав наведе глава.
— Вацлав, Вацлав! — въздъхна Карел. — Тръгнал си, братко, на дълъг път без ваксина…
— Каква ваксина? — не разбра Вацлав.
— Такава — за болести!… Те имат, Вацлав, много болести и много отрови…
Това Вацлав разбра едва когато си тръгна. Не му се излизаше. Беше му приятно в задимения бар, сърцето му бе упоено като със силна наркоза. Струваше му се, че сам той е по-хубав, по-едър, по-силен, по-властен. Ирина сега му изглеждаше съвсем понятна. Чувствуваше се уютно, искаше му се да говори, да бъде духовит, да се понесе като другите по стъкления дансинг, да танцува по-хубаво от всички, да извади много пари, за да видят те, че ги има.
— Да вървим, Вацлав — подкани го отново Карел.
Вацлав едва се отлепи от мястото си. „Обичам я!“ — мислеше той отчаяно. Искаше му се да я вижда всеки ден, да й говори, тя да го гледа, да се докосва до него, да го обича. Искаше му се да знае името й, да я потърси още на сутринта, да й каже хиляди горещи, смели и отчаяни думи. Когато излязоха вън, улиците бяха съвсем пусти, мокри и черни — по асфалта блестяха на тънки жълти пътеки уличните светлини. Едва тук Вацлав се съвзе и можа да види себе си. Беше му болно, чувствуваше в устата си лош вкус, а в душата си странен срам, сякаш бе опозорил себе си с някаква особена глупост. Седнаха на една пейка край Вълтава, дълго мълчаха.
— Много силна отрова! — каза най-после Вацлав.
— Страшно е, когато отровата влезе в кръвта! — каза Карел и сви зиморничаво едрите си плещи. — Тогава е страшно!…
Започна да пръска лек дъждец, но двамата не ставаха. Високо над тях жълтееха в дъжда светлините на Храдчани.
— Те имат много отрови… — каза Карел. — И повечето са приятни… Те влизат в кръвта и оттам в човешката природа.
— Много са приятни! — каза Вацлав.
— Ако влязат здраво в кръвта, животът без тях почва да става безсмислен! — въздъхна Карел. — Там е цялата работа!
— Ти каква отрова имаш в кръвта, Карел? — запита Вацлав.
— Аз съм селянин — каза Карел. — Кръвта ми е здрава…
— Моята кръв е слаба — каза горчиво Вацлав.
Карел поклати тъжно глава.
— Да — каза той. — Трябва да се пазиш!
Вацлав се унесе за миг в мислите си, съвсем забрави дъждеца, който мокреше лицето му. Дали наистина трябва да се пази? И дали това пазене не е всъщност истинската причина за слабостта?
— Аз не вярвам вече в невинността, Карел — каза той тъжно. — И се страхувам от чистотата… Защо преди малко ти спомена ваксините?
— Ти нямаш естествена самозащита — каза Карел.
— Там е работата — въздъхна Вацлав. — А защо нямам?… Защото съм живял неестествен живот… Знаеш ли, че досега съм целувал само една жена?… Само една, Карел, и сигурно страшно неловко…
— Знам! — въздъхна Карел.
Вацлав се обърна и го погледна учудено. Карел седеше на пейката сгушен в сивия си лоден, лицето му беше много тъжно…
— Отде знаеш?
— То ти е написано на лицето…
— Значи, ваксина наистина е нужна, ти беше напълно прав…
Карел поклати бавно мократа си глава.
— Трябва да се внимава! — каза той замислено. — Понякога и най-малките дози са вирулентни… Понякога и минималните количества отрова могат да доведат до гибел… Ти не си виждал отровени хора, но аз съм виждал… Стотици съм виждал и хиляди…
Вацлав внезапно си припомни Ирина. И тя е била отровена — макар и без да съзнава, — постепенно се е отровила в тъмните салони на кината. Колко милиони хора минават през тия кина? И колко от тях се отравят? Може би всички!… Или може би почти всички!… Тая отрова от тъмните салони не може да се дозира… Не може да се разбере кога ще влезе в кръвта и кога ще я отрови. Карел сякаш усети мислите му.
— Чудя се аз, Вацлав, как ще правим ново общество! — каза той все така замислено. — Ново общество от бивши алкохолици!… Да речем — ще им дадем добър живот!… Непременно ще им дадем човешка чест и достойнство!… Но отрова няма да им дадем… Няма как да им дадем, без да отстъпим от себе си… Аз мисля, че те ще ни намразят… Ние ще бъдем за тях не свобода, а решетка… Те ще искат да счупят решетката, за да докопат отровата…
— Това е много страшно! — каза Вацлав.
— Много е страшно… Освен ако решетката е съвсем здрава…
— Не може да се възпитават хората с решетки! — каза Вацлав. — Само това не може!…
Карел се намръщи, лицето му стана неестествено твърдо и остро.
— А какво?… Да ги оставим да се тровят ли?… Ние сами да им произвеждаме отровата?
Но Вацлав за пръв път мислеше за тия неща, трудно му беше да отговори.
— Не знам — каза той тихо. — Може би трябва да им отнемем отровата постепенно, без да усетят… Може би ще трябва да усилим кръвообращението… Така на мястото на застоялата кръв ще дойде нова…
— Зависи! — каза Карел с въздишка. — Зависи колко здрава кръв е останала!…
— Има, Карел! — каза Вацлав страстно. — Сред народа има много здрава кръв!…
Карел нищо не отговори. Дъждът се усили и те трябваше да станат. Все пак приятно беше да мокри сгорещените им лица. Вацлав чувствуваше главата си избистрена и прояснена, но краката все още му тежаха и стъпките бяха неустойчиви. Улиците бяха съвсем безлюдни — само от време на време се мяркаше някой загънат в мушамата си полицай или някой пиян, който се клатеше мъчително и си говореше гласно — сърдеше се някому, някого обвиняваше, търсеше от някого прошка. Те двамата и тия, които залитаха по улиците, бяха братя сега, братя по кръв, из която се е разляла отровата…
Внезапно мислите на Вацлав се прекъснаха, той почувствува в лодката някакво движение. Какво ставаше там при кърмата? Някой се изправяше! Да, някой се изправяше. Вацлав здраво стисна пистолета си и го насочи нататък. Да му се обади ли? Не, още е рано, не бива да вдига шум за нищо! Тъмната фигура се облегна на борда и Вацлав вече можеше да го различи — това бе пощенският чиновник. Сега той седеше неподвижно на мястото си, не помръдваше. Нищо, събудил се е, гледа към морето. Навярно сега сърцето му е пълно с неспокойни мисли, със страх, с неизвестност. Гледа към морето, мисли за своята съдба. Може би ще дойде ден и той ще се срамува страшно от страха си, но сега всичко го тегли назад — към нищожния живот, към робството, към евтините мизерни отрови. Не беше ли тогава Карел прав за решетките? Ето тоя тук, който гледа към тъмното море, е зад решетки, но нима това не е за неговата човешка чест и за неговото щастие?
Тъкмо Вацлав бе отпуснал пистолета си, и трябваше отново да го насочи напред. Там, на кърмата, някой говореше. Пощенският чиновник се бе надвесил над капитана и нещо му бе казал. Вацлав дочу и гласа на капитана, нисък и нетърпелив. Но думите той не разбра. Те отново замълчаха. След малко пощенският чиновник се смъкна до дъното на лодката и притихна. Някаква хитрост ли беше това? Дали нещо не се сговориха? Или само тъй са си продумали като свои и близки хора? Все пак Вацлав стоя нащрек около четвърт час с пръст на спусъка. Ако се раздвижат още веднъж, ако още нещо си проговорят — той ще събуди далматинеца.
Но те вече не се раздвижиха и не си проговориха. Вацлав постепенно се успокои.
Той нямаше да се успокои, ако беше чул и разбрал думите им. Той нямаше да се успокои, ако се беше обърнал назад и се бе взрял внимателно в хоризонта. Трябваше да се взре много настойчиво там далече на запад, за да види едва забележимата светлинка, която трепкаше и угасваше като далечна сигнална лампичка. Но той гледаше само напред с пръст върху спусъка и нищо не видя.
Именно тая светлинка бе забелязал случайно пощенският чиновник. Той се бе събудил внезапно от грозен и отвратителен сън. Лежеше у дома си на леглото, облян в лепкава пот, с болно гърло, изтощен и премазан. Душата му бе пълна с безнадеждност. Край леглото стоеше майка му, тихо плачеше.
„Сега ще дойде докторът! — говореше тя. — Ей сегичка ще дойде!“
На Дафин му беше безразлично — все едно, той ще умре. Но ето че в стаята влезе докторът. Той беше в бяла престилка с лъскави ботуши. Не, това не беше докторът, това беше полицейският пристав. Той му се усмихваше, накланяше се над него, галеше с влажна ръка лицето му през носа и устата. На Дафин му се искаше да изкрещи, да го заплюе, но мълчеше и трескаво трепереше.
„Ти комунист ли си? — питаше приставът. — Кажи, комунист ли си?“
„Не съм!“
„Нищо няма да ти направя! — говореше приставът. — Ти само ми кажи, комунист ли си?“
„Не съм! — шептеше отчаяно той. — Не съм комунист!“
Приставът започна отново да го гали с влажната си отвратителна ръка по лицето, усмихваше му се, мъчеше се да го прегърне. Дафин вече чувствуваше тая отвратителна ръка по гърдите си, надолу към бедрата. Изведнъж той разбра, че това е сън, напрегна сили и се събуди.
Трудно му беше да се успокои изведнъж, пръстите му все още трепереха. Той се загледа в ярките звезди, вдъхна дълбоко прохладния нощен въздух. Но това не можеше да утоли мъчителната жажда, която бе пресушила гърлото му. С голяма мъка можа да събере малко плюнка в устата си, бавно я преглътна. Гърбът го болеше от коравото врязване на дъските и той се понавдигна. Беше съвсем тъмно, тихо като в пустиня, лодката се поклащаше. Това движение, което беше съвсем замряло през деня, сега отново се бе родило. Не беше ли то предвестник на вятъра? Но платното висеше безжизнено и закриваше част от небето. Може би ще минат дни, преди лодката отново да потегли, дни на глад и жажда под палещото слънце, дни на тежки угризения…
Точно тогава той видя светлинката. Какво можеше да бъде това — фар или далечен кораб? Той се взираше усилено, но не можеше да разбере. Дафин инстинктивно протегна ръка и разклати коляното на капитана. То се поизправи под ръката му, капитанът повдигна глава.
— Какво? — попита той дрезгаво.
— Нещо свети там.
— Къде? — каза капитанът и гласът му трепна.
— Ей там… там… Към носа на лодката.
Капитанът веднага видя. Той стисна така силно пръстите на младежа, че те изпукаха в ръката му.
— Мълчи! — каза той глухо.
— Какво е това? — попита шепнешком младежът. —
— Мълчи, ти казах!… Лягай и мълчи!…
Капитанът бе разбрал, но никой друг не трябваше да знае. Никой — дори шуреят му. И защо така глупаво е щръкнал в лодката? Защо все още се взира натам? Техният дежурен може да го забележи, да се обърне и той, да види светлинките. Капитанът протегна ръка, хвана с железните си пръсти младежа над лакътя и бавно го свлече надолу. Той чуваше в глухата тишина на нощта как онзи диша тежко, как неспокойно се върти на мястото си. Дали в него няма да заговори внезапно чуждият глас — не своят, не роднинският, — техният? Дали няма да се обади? Дали няма да се присъедини открито към тях? Колкото и да е слаб, но това ще увеличи силата им, а самия него ще лиши и от последната поддръжка. Капитанът се ослушваше, но младежът скоро утихна, дишането му стана по-равно и по-спокойно, той сякаш замря на мястото си.
Той отново погледна светлинната. Тя бе точно пред върха на лодката и все така едва забележимо трепкаше и угасваше. Непривикнало око няма да я забележи — мислеше той. — Човек трябва да има морско око. Те не биваше в никой случай да я видят. Главатарят им познаваше фаровете, той щеше веднага да разбере, че това е варненският фар. А защо варненският фар е срещу тях, когато те го бяха отминали още снощи? Дълго след това те бяха пътували на североизток. Явно, лодката се движи на юг! Макар и бавно, но тя слиза надолу — натам, откъдето бяха тръгнали!
Те не бива да знаят това! Те не трябва да знаят край какви брегове се намират. Няма нищо по-лошо от това — да не знае човек къде се намира, да загуби посоките.
Капитанът заспа едва когато небето съвсем просветля. В дванайсет часа техният дежурен се смени. Чужденецът мълчаливо се свлече към дъното на лодката, на мястото му застана здравата фигура на печатаря. Той се поизправи, започна бавно да оглежда хоризонта.
Дъхът на капитана спря. Ще види ли светлинката? Не е ли по-добре да му се обади, нещо да го заприказва, да отвлече вниманието му? Да, по-добре е! Той дори лекичко се понавдигна, но гърлото му беше сухо. Не можеше да каже нищо, нямаше сили! Някаква особено слабост бе пресушила и волята му, и гласа му.
Печатарят огледа целия хоризонт, след това спокойно се обърна напред. Капитанът си отдъхна. Явно, дежурният не е забелязал фара. Пък и да го е забелязал, не му е обърнал никакво внимание. Но капитанът би се успокоил съвсем, ако знаеше, че печатарят има слаби очи. Той ги бе повредил в печатниците от непрекъснатото взиране и от лошите изпарения. Той не бе видял нищо с възпалените си очи, нито пък щеше да види. Той стоеше все така леко прегърбен на носа на лодката, от време на време покашлюваше. След един час светлината напълно изчезна. Да, сега капитанът можеше да легне и да заспи със спокойно сърце. Да спи, да почива, да не мисли за нищо до сутринта.
Но капитанът не се успокояваше, не можеше да заспи. Нещо в него бе смутено, нещо го чоплеше, докарваше лош вкус в устата му. Някаква лоша мътилка се бе навдигнала на дъното на душата му и тровеше мислите му. Да, наистина през целия си живот той никого не бе лъгал и мамил. Може би само Адамаки понякога, но това си е в кръга на работата. Никого не е мамил, с никого не е бил подъл и безчестен! Такива хора нямаше в рода им! Всички в неговия род са работили мълчаливо и честно, с труд са надвивали за всичко, което други са получавали с подлост и хитрини.
Едва когато студентът смени на поста печатаря, той можа да затвори очи. Лодката се поклащаше едва-едва, водите я мъкнеха на юг, все по-далече и по-далече от бреговете, които ония искаха да достигнат. Той знаеше това, но мълчеше. Презираше себе си за лъжата, но не искаше да каже истината.
Утрото започна неспокойно. Към шест часа тия, които спяха, скочиха стреснато от силен шум, чуха се удари на плесник, задавено скимтене, след това някой изохка болезнено.
— Какво правите там? — сурово и строго се скара далматинецът.
Но шумът не спря. Капитанът замахна с опакото на ръката си и удари силно Ставрос през устата. Пощенският чиновник скочи и пребледнял се изправи между двамата.
— Засрамете се! — каза той с разтреперан глас.
Капитанът го отстрани леко като кукла, но беше вече късно. Далматинецът се бе изправил застрашително над тях.
— Какво става тук? — запита той намръщено. — Защо го биеш?…
— Той си знае защо! — изхриптя капитанът.
Лицето му бе почервеняло, очите му гневно святкаха. Далматинецът застана между тях.
— Седни — каза той на капитана.
Гласът му прозвуча така сухо и повелително, че капитанът веднага седна на мястото си.
— Кажи сега какво е станало!
— Станало! — избухна капитанът. — Не ми е за водата, а за подлия му характер! А водата колко беше — с нея и без нея!…
Едва сега се изясни работата. През нощта Ставрос бе докопал по някакъв начин бутилката и бе изпил всичката вода — до последната капка. Като отговор на суровия капитански плесник Ставрос бе успял да го захапе за ръката. Сега капитанът все още несъзнателно плюнчеше ухапаното място.
— Не си ли знаеш стоката? — ядоса се и далматинецът. — Трябваше да пазиш бутилката!…
— Остави! — махна с ръка капитанът. — Като се обърне колата — пътища много!…
Но той излъга, че не жалеше водата. Жаждата го мъчеше, той помнеше в съня си, че има за него още една глътка вода, с която сутринта ще навлажни сухото си гърло. Когато към шест часа отвори очи, първата му работа беше да пипне бутилката. Уви, тя беше празна!
А като връх на всички беди слънцето припичаше тая сутрин още по-силно, безветрието правеше жегата още по-мъчителна. Морето бе притихнало като никога досега — безкрайна водна шир, по която не трепваше нито една бръчица. Сивкаво и сребристо, то чезнеше в далечината и се сливаше с белезникавото небе без никакъв хоризонт — в тънка мъглица от сутрешни изпарения и мъгли. Пътниците имаха чувството, че се намират не сред морето, а в някакъв гигантски калайдисан съд, в който все още димяха парите на нишадъра. Всички мълчаха. За пръв път, откакто бяха тръгнали, в душите им почна да се прокрадва унинието. Кога най-после ще задуха тоя проклет вятър? Кога ще опъне закрепеното платно? И най-малкият повей щеше да съживи ако не платното, то поне надеждата им за избавление. Но вятър не подухваше, платното висеше като счупено крило и също така счупено и прекършено бе настроението им.
Така измина още един час. Морето избледня, след това започна да синее към запад. В далечината отново се появи линията на хоризонта. Вацлав, който гледаше към морето, внезапно се обади:
— Какво става там?
Всички трепнаха и се обърнаха към него. И наистина там, където сочеше пръстът на Вацлав, нещо ставаше. Там гладката повърхност на морето бе разкъсана, нещо кипеше и режеше сивотата на дълги тъмни ивици.
— Май че е пасаж! — каза далматинецът.
Но не беше пасаж. Скоро всички видяха, че няколко делфина цепеха енергично водната повърхност — изчезваха и след това отново се появяваха.
— Идват към нас! — каза оживено далматинецът.
Другите не отговориха, но очите им заблестяха. Какъвто и живот да се появи сред това пусто море, все е надежда, все запалва някаква малка светлинка в душите им. Само лицето на капитана изглеждаше неподвижно и погледът му мрачен, но сега никой не гледаше към него, всички следяха делфините.
— Не можем ли да убием някой от тях? — запита гласно студентът.
За миг всички се спогледаха радостно, сърцата им затуптяха. Ако убият делфин, ще утолят поне мъчителния глад. И не само глада — и жаждата може би — от топлата кръв на животното. Но дали ще могат да убият? Дали делфините ще приближат на един револверен изстрел?
— Нищо няма да стане — каза капитанът. — Те се плашат от хората… Делфиноловците едва ги улучват с пушки…
Далматинецът го погледна сърдито.
— Свали веднага платното! — изкомандува той.
— Нищо няма да стане! — мърмореше капитанът.
— Мълчи там! — скара се Стефан. — Сваляй платното.
Свалиха набързо платното и мачтата, сложиха ги на дъното на лодката.
— Всички да легнат! — командуваше далматинецът. — Никой да не стърчи навън!
— Кой ще стреля? — запита печатарят.
— Ние двамата със Стефан!
Далматинецът никога не бе ходил на лов за делфини, но бе слушал туй-онуй. Планът му беше прост. Те не биваше да предизвикват с нищо тревога сред животните. Делфините бяха умни, хитри, но и малко любопитни. Ако не почувствуват опасност и не забележат хора, лодката можеше с нещо да привлече вниманието им. Тогава те щяха да дойдат съвсем близо до нея. В Средиземно море делфините не бяха плашливи. Той ги бе виждал да сноват между лодките и корабите из големите пристанища. Но той знаеше, че тук ги избиват и с течение на годините това навярно ги е направило предпазливи. Ако приближат до десетина-петнайсет крачки, той ще улучи непременно някой от тях смъртоносно — в това не се съмняваше. Но ако не дойдат близко? Отдалече стрелбата няма да бъде ефикасна, та и да улучи някой от тях, раната няма да бъде смъртоносна и животното ще избяга. Ако раната е сериозна, то няма да избяга много далече, ще загуби постепенно много кръв, ще изостане. Не е трудно тогава да го настигнат с лодката и доубият. Важното е да се гребе силно, да се преследва докрай — рано или късно то ще падне в ръцете им.
— Пригответе веслата! — каза той тихо.
Зад гърба му стана суетня.
— По-тихо! — намръщи се той.
Далматинецът чувствуваше, че хората в лодката го слушат и се подчиняват.
— Ще гребем двамата с печатаря! — каза той.
— Аз не съм гребал — каза смутено печатарят.
— Аз съм гребал — обади се тихо студентът.
— Значи, двамата с теб! — каза далматинецът. — И пълна тишина!
Залегнал зад борда, той внимателно следеше движението на делфините. Бяха четири — един по-едър, който плуваше пръв, и три по-малки. Разумно беше да избере някой от по-малките. Едрото и силно животно щеше да се съпротивява по-дълго време на смъртта, а и самият куршум щеше да проникне по-трудно през тлъстините до някой от жизнените органи. Делфините плуваха бързо, но скоро далматинецът разбра, че не се движат точно към лодката, а навярно щяха да минат успоредно с нея. Той притаи дъх. Ето ги — бяха на стотина крачки и приближаваха все повече и повече.
— Стефане! — каза тихо далматинецът. — Мери последния… Мери се в главата… Ще стреляш веднага след мен…
— Слушам! — отвърна Стефан.
Тишината зад гърба им бе така дълбока, сякаш двамата стрелци бяха останали сами в лодката. Далматинецът се увери съвсем, че делфините ще минат успоредно на тях — на трийсет или четиридесет метра. Разстоянието беше голямо, стрелбата ставаше съвсем съмнителна.
— Готви се! — обади се той глухо.
Когато делфините се изравниха с лодката, далматинецът се прицели внимателно в главата на предпоследния и стреля три пъти. Почти едновременно изтрещяха и изстрелите на Стефан. Животните се гмурнаха във водата и изчезнаха.
— Лопатите! — изкрещя далматинецът.
Само за няколко секунди греблата бяха поставени на местата си. Студентът и далматинецът загребаха с все сила, лодката се раздвижи.
— След тях! — каза дрезгаво далматинецът.
Капитанът натисна леко руля и насочи лодката към това място, дето след малко трябваше да се появят делфините. Когато те отново се показаха над водната повърхност, единият от тях бе изостанал назад.
— Ранен е! — възкликна далматинецът. — Греби силно!
Кръстан опъна с все сила късото, тежко и неудобно гребло. И далматинецът гребеше с все сила. Лодката бързо се движеше към черната гмуркаща се групичка. Големият делфин, който плуваше начело, внезапно се отклони и започна да се връща назад. Навярно той се стараеше да помогне с нещо на ранения. Но неговият ход бе нерешителен, той спря и се завъртя в кръг. Далматинецът погледна през рамото си и видя, че разстоянието до ранения е намаляло малко.
— Стефане, стреляй в последния! — каза той задъхано.
Стефан като че ли само това чакаше. Изтрещяха три нови изстрела, гилзите звъннаха по дъното на лодката. И четирите делфина веднага изчезнаха от погледа им.
— Улучи ли? — попита далматинецът.
— Не знам! — каза Стефан неуверено. — Далече са!…
Когато делфините се появиха отново над водата, раненият беше изостанал още повече, гмуркането му не беше така леко и плавно, както при другите три.
— Давай! — каза далматинецът дрезгаво. — Дай още малко!…
Студентът натискаше с все сила греблото. Гърлото му бе пресъхнало, виеше му се свят, морето пред него сякаш притъмня. Само една мисъл бе останала в ума му — да гребе, да не изостава от далматинеца, да движи лодката напред, към храната на другарите. Един от двамата няма да издържи — или човекът, или делфинът. Един от двамата ще отслабне пръв, ще загуби сили, ще отпадне.
Разстоянието между лодката и делфина отново се бе скъсило до стотина крачки. Стефан, който все още стоеше на носа на лодката с пистолет в ръка, се обърна назад.
— Да стрелям ли?
— Чакай! — каза далматинецът глухо.
Но разстоянието до ранения делфин си оставаше все същото. Трите предни делфина направиха малък кръг назад, водата закипя. Раненият издаде някакъв странен писък — нещо средно между плач и лай, — толкова отчаян и тъжен, че мъжете в лодката трепнаха.
— Греби, братле! — каза отчаяно далматинецът. — Не намалявай!
Младежът дишаше на пресекулки, погледът му тъмнееше. Раненият делфин отново отчаяно изплака. Другарите му приближиха още малко, спряха нерешително на едно място, после отново се отдалечиха. Може би от горчив опит те знаеха, че ако приближат повече, ще намерят там смъртта си. Внезапно раненият, отчаян навярно, че ще остане сам, усили хода си.
— Стреляй, Стефане!
Стефан стреля още два пъти. Делфинът се гмурна във водата, но те продължаваха да гребат напред. Младежът чувствуваше остра болка в лявата слабина, която подкосяваше съвсем силите му. И двете му ръце пламтяха, сякаш държеше не дървените гребла, а нагорещено желязо.
Когато делфинът излезе на повърхността, те видяха, че той бе изменил посоката си, бе се отклонил почти под прав ъгъл надясно.
— След него! — изхриптя далматинецът.
За да завият косо, трябваше да гребе само далматинецът и Кръстан отпусна за малко треперещите си ръце. Но когато дойде време да дръпне отново с греблото, болката преряза като с нож дланите му.
— Не мога повече! — каза той задавено и пусна греблото.
Далматинецът погледна към него — от ръцете му капеше кръв. Лицето му бе пребледняло като на смъртник и се бе състарило изведнъж. Далматинецът пусна греблото и се изправи.
— Ти луд ли си? — извика той гневно.
Младежът го погледна стреснато и виновно. Той все още дишаше мъчително — на пресекулки. Като вдигна треперещата си ръка, Кръстан избърса с опакото й изпотеното си чело.
— Трябваше по-рано да кажеш! — изгърмя далматинецът.
Младежът мълчеше.
— Стани от мястото! — каза далматинецът с внезапно омекнал глас, като гледаше поразен окървавените ръце на младежа. — Бива ли така!
После, като се обърна към кърмата, сърдито заповяда:
— Капитане, взимай му мястото!…
Но докато направят смяната и опънат отново греблата, делфинът бе избягал далече напред. Сега той се движеше право на изток, към дълбочината на морето, и блясъкът на слънцето им пречеше да го наблюдават добре. Все пак хората не се отчайваха. Животното беше ранено, нямаше да издържи дълго. След час или два то може най-неочаквано да обърне светлия си корем към небето. Важното е да упорствуват, да гребат непрекъснато след него.
Те гребаха още цял час, като се сменяваха. Но щом седна Вацлав, ръцете му веднага се покриха с мехури и далматинецът заповяда строго да стане от мястото.
— Мога още! — каза Вацлав намръщено. — Не съм инвалид!…
Той опъна силно греблата, като се мъчеше да скрие болезнената си гримаса. Далматинецът го наблюдаваше мълчаливо още няколко минути, после решително отсече:
— Ставай, Вацлав!… Това е заповед!… Веднага стани!…
Словакът остави мълчаливо греблата.
— Само ще си нараниш ръцете! — добави далматинецът. — И то без полза!…
— Това не е другарско! — каза намръщено Вацлав. — Всички имаме еднакви права!…
Далматинецът се усмихна едва забележимо.
— Добре, пак ще те пусна!… Но си превържи с нещо ръцете.
Колкото носни кърпи имаше в лодката, всичките ги бе взел Кръстан. Той се бе поуспокоил, но ранените му ръце все още го боляха непоносимо и трепереха като в треска. Раната на дясната ръка бе толкова лоша, че кръвта бе избила през бялата носна кърпичка и той се принуди да върже над нея нова. След тежката умора гърлото му бе пресъхнало съвсем, той едва дишаше от жажда.
Сега на кормилото бяха Стефан и печатарят. И двамата набити и яки, те поддържаха добро темпо, макар печатарят да похващаше за пръв път в живота си гребла. Той привикна доста бързо, макар да гребеше дълбоко и да разходваше много сили.
— По-плитко, с повече лекота! — съветваше далматинецът. — Не греби само с ръцете, а с цялото тяло!…
Капитанът се бе облегнал на кърмата и почиваше. Макар да беше уморен, той не откъсваше поглед от студента. Има нещо силно в тия хора — мислеше смутено капитанът. — Има нещо, което го няма в другите хора. И Адамаки е силен, но неговата сила е в парите. И приставът е силен, но силата му се крие в синята униформа. Диамандѝ хамалинът е силен като слон, може да подкара с блъскане цял влак. Но това истинска сила ли е? Ако беше тук, сигурно щеше да изглежда много по-слаб от тоя мършавичък студент, който не бе изохкал, докато кръвта течеше от ръцете му. Друга беше тяхната сила, но капитанът не можеше да разбере каква е тя. От ума ли идваше, или от сърцето? Капитанът беше виждал и по-умни хора, и по-сърдечни. Този, ниският, който стреляше по делфините, имаше суров, остър поглед, без капчица доброта, но и в него капитанът чувствуваше сила, която го плашеше. Досега му се струваше, че само в студента няма сила, а ето че се беше излъгал.
Да, беше се излъгал! Той го наблюдаваше скришом и разбираше, че младежът страда. В погледа му бе отразена болката, която режеше дланите му. Чуден човек, защо трябваше да направи това! От грешна гордост ли го стори, или просто от инат? Не, нито едното, нито другото! Сега лицето му бе бледно, дишаше тежко, с отворена уста. Навярно гърлото му е пресъхнало съвсем. Навярно жаждата го измъчва стократно. Капитанът въздъхна.
— Вземи малко вода в устата си! — каза той внезапно. — Ще ти олекне!
— Каква вода? — трепна младежът.
— Морска вода!… Изплакни си устата и я изплюй!… Направи тъй няколко пъти!…
Някаква смътна надежда се мярна в погледа на младежа.
— Няма ли да стане по-лошо?
— Ще ти олекне! — повтори капитанът. — В туй лъжа няма!…
— Не знам! — каза намръщено далматинецът. — В нашето море туй е отрова!…
— Не съм казал да я пие! — измърмори капитанът съвсем без желание. — Само да си изплакне устата!…
— Все едно!…
Младежът внимателно следеше капитана.
— Ти жаден ли си? — попита той внезапно.
— Кой не е жаден!… От снощи не съм пил!
— А тогаз защо сам не си опитал?
Капитанът усети как кръвта се качва до лицето му. Кой дявол го караше да им помага? По-хубаво да го беше оставил да мре от жажда.
— Сега ми дойде на ума! — каза той сърдито. — Ако искаш, мога да опитам!…
Капитанът взе бутилката и я натопи в морето. Чу се тихо бълбукане в тясното й гърло, след това то постепенно угасна. Когато младежът видя водата в стъклото, изтръпна. Това наистина бе вода — чиста и прозрачна като сълза. Капитанът навдигна бутилката, напълни си устата, след това я изплю.
— Нашата вода не е като тяхната! — каза той. — Нашата вода е много по-сладка!… Щом си учен човек, трябва да знаеш!…
— Туй е вярно — каза младежът.
Капитанът отново напълни устата си с вода и сега я задържа още по-дълго.
— Не е страшно! — каза той. — Каквото и да е, но вода е!… През живота си поне една бъчва морска вода съм изпил и слава богу не съм умрял!… Като плуваш, не може да не глътнеш малко вода.
— Дай бутилката! — каза студентът.
Когато докосна с устни гърлото на бутилката, цялото му същество се отпусна в някакво приятно блаженство. Но водата сякаш го сряза със своя неочаквано горчив и солен вкус. Той бързо я изплю.
— Поне още веднъж! — каза капитанът.
Макар че горчеше и соленееше в устата му, той почувствува, че сега му е много по-леко. Нищо, да опита още веднъж. След втория опит той усети как пред очите му светна — сега виждаше много ясно, чувствуваше се много по-бодър и болката в ръцете не бе вече така мъчителна.
— Е как е? — попита капитанът любопитно.
— Засега добре! — каза младежът с усмивка. — Но не знам дали няма да ми излезе през носа…
— Не бой се…
— Ти друг път опитвал ли си?
— Не съм — каза капитанът. — Но съм чувал от рибарите… Те знаят морето до най-тънкото…
— Тъй ще е — каза студентът.
Точно в тоя момент на греблата застанаха Дафин и Ставрос.
— Да пия ли още? — запита студентът, като гледаше в изпразнената бутилка.
— Не знам! — каза капитанът колебливо. — Чувал съм, че трябва по малко… Но ако искаш — пий!… От туй по-лошо не вярвам да стане!…
— Ходил ли си по други морета? — попита студентът.
— Ходил съм в Мраморното и Егейското море… — До Пирея съм ходил, не повече… Но от тяхната вода не бих пил… Виж, тя е по-лоша… И цветът на морето е по-друг — не ти трябва мастило… Да ти е чудно как може да има такава синя вода!… И по-прозрачна е — вижда се къде-къде по-дълбоко… Нашата вода е по-друга, много по-сладка е…
С крайчеца на окото си капитанът виждаше, че Ставрос гребеше едва-едва, докато Дафин опъваше с все сила. В тоя миг той наистина не знаеше кому да се сърди — на шурея си или на момчето. Делфинът пред тях плуваше все така упорито напред, разстоянието между него и лодката си оставаше все същото. „Не, няма да го настигнат — помисли капитанът. — Но щом им се иска — нека гребат. От туй по-богати няма да станат.“
— Сега ми щипе в устата! — обади се младежът. — Дали не е от солта?
— Не бой се — каза капитанът. — Вярно, водата край брега е по-сладка… В Обзор е много по-сладка, защото наблизо се влива голяма река… И от Калиакра нагоре е сладка, защото натам е Дунав… В нашето море плуват речни риби и нищо им няма… Сам аз съм хващал моруни…
Далматинецът изгони Ставрос и седна на мястото му. Трите делфина бяха изчезнали в далечината, но раненият се виждаше много ясно — над водата се мяркаше от време на време неговият лъскав черен гръб. Но защо силите му не отпадат? — мислеше тревожно далматинецът. — Защо така равномерно плува? Дори да не е много тежко ранен той трябва да загуби кръв, а с това и от силата си. Почне ли разстоянието да намалява — значи, всичко е в ред, но разстоянието не намаляваше и може би се бе увеличило още малко. Явно, вината е тяхна! Делфинът навярно отпада, губи силите си, намалява движението, но и те вече не летят след него така бързо, както, когато Кръстан държеше греблата в ръцете си. Сега е въпросът — кой ще отпадне пръв. Делфинът трябва да отпадне, защото е сам, а те са много.
— Да бяхме запазили малко бензин! — въздъхна тихичко до него Кръстан. — Една шепичка макар — щяхме да го настигнем за няколко минути…
— Мълчи! — каза мрачно далматинецът. — Мълчи, че ще се пръсна!…
— Аз на себе си се ядосвам! — каза студентът.
— Все едно — каза далматинецът. — На кой му е слаб умът, да му са здрави ръцете…
— Погледни пощенеца! — обади се печатарят. — Вече едва държи!…
Далматинецът се обърна и го погледна. Лицето му бе пребледняло съвсем, гъста лепкава пот течеше по врата му.
— Капитане, смени момчето! — каза той високо.
Когато капитанът зае мястото му, лодката не тръгна по-бързо. Капитанът гребеше леко, пестеше силите си. Все пак гребането го изморяваше, настроението му спадаше след всяка изминала минута. Защо го задължават да гребе с тях? Нямат никакво право! Не стига, че го грабнаха насила от дома му, но и сега насила го правят свой аргатин. Е, да, но и той си е виновен за това! Трябва да мълчи, да се мръщи, да стои настрана! Не трябва дума да им продумва! Не трябва нищо да им помага! А ето че стана туй, от което най-много се страхуваше — омекна сърцето му, помогна на студента. Сега всички ще почнат да плакнат устата си с вода, силите им ще се възвърнат, те отново ще почнат да гледат с надежда в бъдещето.
Защо го направи? Той не разбираше!
Поне да спре дотук, да не върви по-нататък. Трябва отново да се затвори в себе си, да сключи устните си… Трябва…
— Капитане! — обади се недоволно далматинецът. — Натисни по-силно греблата!
Капитанът трепна и загреба с лопатата. Мина още половин час, но делфинът не се предаваше — неговият черен гръб все така равномерно се мяркаше пред носа на лодката, все така оставяше върху сивата гладка повърхност на морето дълга диря. Далматинецът започна да се безпокои. Ами ако делфинът победи? Ако неговите сили се окажат по-големи? Слънцето се бе издигнало високо, жегата стана още по-задушна. Не е ли това лудост? — мислеше далматинецът. — Не разходва ли безсмислено последните си сили? Може би това черно дяволско животно е способно да скита още няколко дни с раните си по морето. Може би куршумите са заседнали в тлъстините и кръвта му отдавна е спряла да се излива в морето. Може би е най-добре да спрат, да се предадат — да запазят силите си за друг, по-благоприятен случай.
Далматинецът се колебаеше, не смееше да вземе решение. Ами ако силите на делфина се привършат изведнъж? И това може да стане! Те ще се доберат до него, ще качат на лодката тежкото му туловище, ще го разпорят, ще се покаже топлата му, димяща плът. Кръвта ще утоли жаждата им, месото му ще ги нахрани. Те ще бъдат сити и доволни, ще забравят раните си, страданията, горчивите изпитания. С още по-голяма сила ще блесне в тях надеждата.
Но как да разбере истината? С кого да се посъветва? Кой в лодката разбира от тия дяволски животни?
— Капитане! — обади се той внезапно.
Капитанът вдигна тежката си глава и го погледна.
— Ходил ли си на лов за делфини?
— Не съм — каза капитанът.
Но той излъга. Преди три години бе ходил веднъж на лов за делфини — бе прекарал на открито море близо два месеца.
— Но си чувал нещо от рибарите? — продължи далматинецът.
— Чувал съм — каза капитанът неохотно.
— Как ти се струва — ранените делфини дълго ли издържат?
— Не знам — каза капитанът. — За туй не съм чувал…
— Не може нищо да не си чувал — намръщи се далматинецът.
— Не съм чувал! — повтори упорито капитанът. — Делфиноловците нямат интерес от таквиз работи… Ако го чукне — хубаво, ако не — кой ще го гони?
Далматинецът се замисли за миг.
— Ти как смяташ — да продължим ли след него?… Или пък вече да спрем?…
— То си е ваша работа — каза капитанът. — Не ме бъркайте във вашите работи…
— Питам те човешки…
— Когато тръгнахте — не ме питахте — каза капитанът. — Няма защо да ме бъркате сега!… Каквото и да ви кажа, може после срещу мен да го вземете!…
Далматинецът се намръщи, но не каза дума повече. Няма нищо по-лошо от колебанието — мислеше той. — Няма нищо по-пагубно! Трябва да вземе някакво решение, да измисли нещо! Не може да се върви повече сляпо напред — стане каквото стане. Не може повече да се рискува! Да запита ли другите? Не, не бива! Сега всички гледат в него, всички смятат, че той знае повече от другите. Сега в него е цялата им надежда.
— Милутине! — обади се Стефан с развълнуван глас. — Погледни.
Далматинецът повдигна глава. Делфинът бе спрял внезапно на едно място, водата около него кипеше. Това трая още няколко мига, после той отново пое напред. Но сега всички видяха, че ходът му не беше така бърз. Разстоянието между него и лодката се скъси до петдесетина метра, всички видяха съвсем ясно черния му гръб.
— Да стрелям ли? — попита възбудено Стефан.
— Не бързай!
Далматинецът седна на греблото, лодката сякаш литна напред. Разстоянието бързо намаляваше — четиридесет метра, тридесет метра! Надеждата, която бе съвсем угаснала, сега отново се бе разгоряла, по-ярка от всеки друг път. Всички следяха с разтуптени сърца страшния финал. Още малко, още няколко минути, и те ще го настигнат. Лицата им бяха напрегнати, очите им блестяха. Храната беше съвсем близо до тях.
— Ще стрелям! — каза Стефан.
— Още малко! — каза далматинецът.
Животното беше на двайсетина крачки — сега и един неопитен стрелец можеше да го улучи. Капитанът следеше двубоя със затаен дъх. Дано да стреля! — мислеше той. — Ако стреля сега — краят е неизвестен. Двайсет крачки не е малко разстояние. Ако го улучи смъртоносно — животното може и да потъне. Навярно те не знаят това — мислеше той. — Нека мислят каквото си щат, тоя път той няма да им помогне. Той няма никакъв интерес да намерят храна.
— Стреляй! — каза далматинецът.
Стефан се прицели и стреля два пъти. Делфинът веднага се гмурна под водата. Всички станаха прави, чакаха къде ще излезе, готови да протегнат към него изгладнелите си ръце. Времето сякаш изчезна, те вече не знаеха няколко секунди ли са минали, или няколко минути. И ето че делфинът излезе над повърхността, гмурна се няколко пъти, пред очите им се бялна коремът му.
— Греби! — извика далматинецът.
Делфинът беше на двайсетина крачки, съвсем неподвижен, белият му корем блестеше на слънцето. Лодката наближаваше стремително към него, готова да го разпори с острия си връх. Той се преобърна във водата, след това отново блесна коремът му. Далматинецът, който гледаше през рамото си, разбра, че ще го задмине, и пусна греблата.
Точно в тоя миг делфинът започна да потъва. Когато лодката стигна до него, той бе целият под водата — на не повече от половин метър дълбочина. Хората го гледаха смаяни, без да съзнават какво ще се случи. В следния миг той потъна още повече, очертанията му станаха неясни, сляха се с грейналата на слънцето вода.
— Какво става? — възкликна някой изумено. — Къде е делфинът?
Всички видяха как той потъваше все повече и повече, докато съвсем изчезна. Хората се гледаха и не вярваха на очите си. Наистина ли се бе случило това? Беше ли възможно да се случи? Та делфинът беше тук, пред очите им, те го бяха настигнали, готвеха се вече да го извлекат в лодката. Как може сега да изчезне?
— Няма ли да изплува отново? — запита глухо далматинецът.
Той гледаше към капитана. Лицето му бе посивяло като на смъртник.
— Не знам — каза капитанът с безизразен глас.
— Как тъй — не знаеш?
— Отде ще знам!… Чувал съм, че лете делфините отслабват. Тогава някой може и да потъне…
— А ти защо не каза? — попита далматинецът с мрачен глас. — Сливи ли имаше в устата?
Капитанът се намръщи.
— Няма защо да кряскаш! — каза той сухо. — Не съм и помислил за това!… Ако ме беше попитал, можеше да ми мине през ума!… Отде аз ще знам какво си намислил да правиш!…
Далматинецът махна с ръка и седна сломен на пейката. Морето около него беше съвсем пусто. Те бяха отново сами сред неговата безкрайна шир — сломени, премазани от умората, отчаяни.
Към обяд жегата стана непоносима. На небето нямаше никакво облаче, с още по-голяма сила от вчерашния ден светеше брилянтно и ярко лятното слънце. Морето под него сякаш бе притихнало навеки, сякаш бе заспало тежък сън, от който никога вече нямаше да се събуди. Сега то бе станало отново синьо и гладко като порцелан, твърдо и неподвижно като ледник. Хората се бяха отпуснали по пейките, никой не проговорваше. „Сега в душите им е тъмно — мислеше с горчивина далматинецът. — Тъмнина, безнадеждност, униние. Може би те няма да клюмнат съвсем, ще вървят докрай към целта, но ще вървят без надежда, като осъдени. Жаждата ще им се струва по-тежка, гладът по-мъчителен. Силите им ще почнат да отпадат бързо, след ден-два те едва ще стават от местата си.“
Трябва да се измисли нещо — размишляваше горчиво далматинецът. — Трябва да ги раздвижи, да ги разбуди, да ги съживи. Трябва да ги извади от вцепенението. Трябва да ги залиса, да отклони нанякъде вниманието им. Но как? С какво? Морето и небето бяха празни, без ни най-малка следа от живот. Ни птица, ни риба, дори медуза не се мяркаше около тях. Какво да направи?
Внезапно той се досети нещо, сърцето му радостно трепна. Каква глупост — да не му мине през ума досега! Самото море трябва най-напред за туй да го подсети! Милутин се усмихна и започна бавно да се съблича.
Стефан го погледна учуден.
— Ти какво? — измърмори той. — Слънчеви бани ли ще правиш?
— Ще видиш! — засмя се далматинецът.
— Само туй липсваше — каза Стефан мрачно и изплю гъстата си слюнка през борда.
Далматинецът се съблече съвсем гол. Тялото му беше бяло, стегнато, атлетически развито. Никъде по него не личеше тлъстинка или отпуснатост. Коремът му бе гладък, мускулите играеха пъргаво под чистата кожа, по която не можеше да се види никакво петънце. Той изглеждаше така млад, силен и запазен, сякаш животът не бе докоснал с нищо здравото му тяло. Докато се качваше на носа на лодката, всички неволно му се любуваха, през душите им мина някакъв чуден полъх на жизненост.
— Ще се къпеш ли? — попита печатарят зарадван.
— Ще се разхладя малко! — усмихна се далматинецът.
Той стъпи на ръба, направи дълъг красив скок и се заби с глава към водата. Всички любопитно гледаха. Когато отново се показа на повърхността, очите му сияеха от удоволствие.
— Чудесна вода! — каза той весело.
Милутин се гмурна във водата, след това заплува около лодката с такава лекота, сякаш бе някаква грамадна морска риба. Движенията му бяха леки, едва забележими, но силни — бялото тяло се плъзгаше под прозрачната вода като теглено от мотор.
— Има ли риби? — обади се Вацлав шеговито.
Далматинецът се гмурна дълбоко, влезе под лодката и след малко излезе от другата й страна.
— Ни риба, Вацлав, ни дявол! — обади се той.
Далматинецът поплува малко, след това излезе. Изглеждаше освежен, тялото му излъчваше прохлада.
— Чий ред е сега? — попита той весело.
Никой не се обади. Изведнъж се оказа, че половината от хората не знаят да плуват. На Кръстан му се беше случвало, но в плитките води край брега — и, разбира се, толкова, колкото да не се удави. Тъмното бездънно море сега му се видя страшно, струваше му се, че щом се потопи във водата, ще полети стремително надолу.
— Не смееш ли? — усмихна се далматинецът.
— Малко е страшничко! — призна си Кръстан откровено.
Усмивката на Милутин стана с няколко сантиметра по-широка.
— Добре, ще те вържем! — каза той. — Ще те придържаме с въжето, докато добиеш самочувствие…
Кръстан озадачено се почеса. Далматинецът се бе къпал гол, но той се стесняваше да се съблече пред другарите си. Да свикне с мъжката голота винаги му се беше струвало по-трудно, отколкото да свикне с женската. Докато се събличаше, Милутин приготви въжето, след това го върза здраво под мишниците. Студентът скочи във водата, след това започна да плува около лодката. Не стана нужда да го придържат с въжето — плуваше леко, без усилия, усещаше как прохладата на водата обгръщаше отвсякъде тялото му. Като се поизмори, той се прихвана за малко на перваза, после отново се отпусна във водата.
— Стига! — обади се далматинецът. — Стига, ще се изтощиш!
Трети влезе във водата Вацлав. Вързаха и него, но щом го потопиха, той потъна така стремително, сякаш бяха пуснали в морето парче желязо. Далматинецът опъна въжето, словакът изскочи като тапа над водната повърхност. Меката руса коса бе паднала върху лицето му, той пръхтеше и плюеше вода.
— Ух, че хубаво! — обади се Вацлав прегракнало. — Пускай!
Отново отпуснаха въжето, той започна да пляска върху водата като кученце, успя да се задържи няколко мига, без да потъне. Заедно с бляскащите на слънцето водни капки във въздуха се носеше и високият му младежки смях — и весел, и мъничко разтревожен. Щом започна да потъва, отново опънаха въжето.
— Ей, хора, здрав ли е възелът? — попита той сериозно. — Ако се отвърже, ще потъна като ютия на дъното…
— Не бой се — усмихна се Милутин.
Пуснаха го. Водата го пое отново в прохладните си обятия, водните струи го милваха с нежните си пръсти, течаха по цялото му тяло, обгръщаха го отвсякъде, свежи и плътни. Кръвта му се съживи, сивата пелена, паднала над съзнанието му, сякаш се разкъса и той отново виждаше всичко в неговите истински багри, в чудната му свежест и преснота. Струваше му се, че е готов да престои във водата до вечерта, но далматинецът се обади:
— Стига, Вацлав!… Ще те вадим!…
— Още малко — каза Вацлав умолително.
Оставиха го още няколко минути и го изтеглиха в лодката. Вацлав дишаше дълбоко, очите му блестяха.
— Тъжно ми е за Чехословакия! — каза той тихо. — Тъжно ми е, че няма море!…
— Когато премахнем границите — каза студентът, — всички морета ще бъдат наши…
Последен се окъпа печатарят. Той се съблече бавно и като че ли без желание. Още щом свали гимнастическата си фланелка, всички неволно го загледаха. Якото му тяло бе покрито с десетина стари заздравели рани, пръснати по гърдите и раменете. Те изглеждаха всички еднакви по размер, не кръгли, както при изприщванията, а тесни, с грубо зараснали ръбове, сякаш някой му бе нанасял удари с нож. Когато се съблече съвсем, те видяха още няколко такива рани по хълбоците и дори по краката му. Цялото му тяло бе покрито с пробои, като че ли бе служило за казармена мишена. Само Стефан знаеше какво означават тия рани и макар да не ги виждаше за пръв път, лицето му някак особено се изостри.
— Какво е туй чудо? — обади се тихо, с неуверен глас далматинецът.
Печатарят махна с ръка.
— Чудо на природата!…
— Точно тъй — каза Стефан.
Нещо спираше хората да питат повече. Далматинецът го върза под мишниците и печатарят се спусна внимателно във водата. Той знаеше малко да плува, трябваше само от време на време да го придържат. Плуваше така, както плуват из речните вирове малките селски момчета — държеше главата си високо над водата, бухаше силно с крака по водната повърхност.
— Това са рани от нож! — каза Стефан. — От войнишки ножове!…
Като че ли някаква болезнена тръпка мина през лодката.
— Как е възможно? — каза тихо далматинецът.
— Бил е мушкан като чучело! — каза Стефан. — И ето на — пак е останал жив!…
Печатарят ги погледна — изглежда, бе дочул нещо от думите на Стефан.
— Корава е човешката душа! — обади се той.
— Къде е станало туй нещо? — попита далматинецът.
— През въстанието — каза Стефан.
Печатарят остана във водата повече от другите. Когато го извадиха, той се чувствуваше изморен — не толкова от самата вода, колкото от усилията при плуването. Краката му леко трепереха, усещаше лоша празнина в стомаха си. И тогава бе чувствувал същото — припомни си той. — Същата празнина, същия метален вкус в устата, сякаш стоманата на ножовете се беше претопила в плътта му, бе й придала нов дъх. Той избягваше да си спомня за тая ужасна нощ. Нямаше сили да си спомня. Ръцете се протягаха напред — ножовете ги пронизваха. Ръцете хващаха остриетата, които прерязваха пръстите. Те знаеха, че няма да избягнат смъртта, и все пак се бранеха от студените остриета, искаха да забавят поне за мигновение смъртоносния удар.
Само Милка не се бе отбранявала. Тя хвана сама един от войнишките ножове и го заби с все сила в сърцето си. Милка — сестра му!
„Не е имало друго такова момиче през въстанието — мислеше печатарят. — Друга такава героиня не е имало.“ Той бе чул стотици страшни и кървави истории за въстанието, но такова нещо никога не бе чул. Никаква друга такава девойка не бе виждал. Тя бе храбра като никоя друга — по-храбра от братята му, по-храбра от баща им, който бе получил през войните два златни войнишки кръста. Тя беше и хубава. Малко нисичка беше, но хубава — с горещ поглед, с тъмна къдрава коса, много стройна, сякаш не се бе родила на село, сякаш не бе превивала всяко лято гръб над сърпа. Тя бе по-умна от всички девойки, които бе срещал в живота си — по-умна от всички мъже в селото, по-пламенна, по-горда, по-чиста. Чудно беше как се е родила такава в семейството им — всички други бяха по-малки от нея. Тя бе завършила първа по успех врачанската гимназия — сам директорът й бе връчил наградата, макар да знаеше много добре, че е комунистка. С нея се гордееше целият Комсомол в гимназията, името й притегляше като магнит все нови и нови хора в групите…
— Да сте чували за Милка Кацарска?
Той сам се изненада, като чу гласа си. Другите го погледнаха — те знаеха досега само неговото име, — всички, освен Стефан. Печатарят наведе глава, помисли малко и внезапно започна:
— Като разбиха въстанието, целият отряд започна да отстъпва към югославската граница… Разделихме се на малки групички, за да се промъкнем по-лесно… Ние тръгнахме семейно — баща ми, двамата ми братя, сестра ми и аз… Милка Кацарска е сестра ми — такава героиня нашият край не е раждал. По-големият ми брат се казваше Христо и работеше като обикновен работник в каменните кариери. Средният се казваше Йордан и беше учител в селото… Баща ми беше прост кантонер. Като го уволниха, той сложи в една цигарена кутия двата си златни войнишки кръста, опакова я и я изпрати препоръчана до министъра на железниците… Той беше най-обикновен селянин, но пред никого не навеждаше глава — ни пред свои, ни пред чужди. Като ни разбиха, не искаше да напусне позицията — искаше да остане там, да умре с пушка в ръка… И изглежда, че тъй щеше да бъде най-хубаво…
Той млъкна за момент, лицето му потъмня съвсем и доби напрегнато изражение.
— Имахме само три пушки и един пистолет — продължи печатарят с малко по-глух глас. — С пушките стреляха баща ми и двамата ми братя — те бяха служили войници. На сестра ми дадохме пистолета — тя беше момиче, трябваше да се пази… Аз имах само един войнишки нож — туй беше цялото ми оръжие… За пушките имаше до десетина патрона и няколко за пистолета. Знаехме, че ако се наложи да водим бой — няма да издържим повече от час, нямаше с какво да се браним…
— Сигурно ви е предал някой! — обади се Стефан със зъл глас.
— Не вярвам — поклати глава печатарят. — Никого не срещнахме по пътя си, защото се придвижвахме само нощем… Откриха ни през деня в една малка горичка, заградиха ни от всички страни… Беше цяла рота, но ние удържахме позицията близо три часа… Баща ми уби двама, един уби каменарят, двама нарани тежко учителят… След това патроните се свършиха, те тръгнаха срещу нас. Само един патрон беше останал в пистолета на сестра ми — един за самата нея. Но Йордан не я остави, измъкна оръжието от ръката й, захвърли го в храстите. „Не бива! — каза той разплакан. — Ти си момиче, може да те пожалят.“
И сестра ми заплака, тръгна към храстите да търси пистолета си. Тръгна права, без да се бои от куршумите. Онези веднага откриха по нея стрелба. Тогава брат ми се изправи и извика високо:
„Предаваме се!“
Лицето на печатаря прежълтя от спомена, гласът му съвсем прегракна.
— Плениха ни и ни заведоха в близкото село — продължи той. — Ротата командуваше поручик Йорданов, син на генерал Йорданов. Него сигурно го знаете — придворен човек с много голямо влияние. И военният министър се накланя лекичко, когато говори с него по парадите. Синчето чувствуваше властта на баща си, държеше се наистина като генералски син… Беше красив младеж с много елегантна униформа, пушеше цигара от цигара, говореше късо и малко предвзето. Когато ни вкараха в стаята му, той беше седнал на миндера и държеше в ръката си късо камшиче. Спомням си го като сега — беше без куртка, ризата му бе разгърдена до средата на гърдите… Лицето му беше красиво, но малко голобрадо и женско. Ако не беше униформата, целият би изглеждал някак мекичък и закръглен. Поручикът умееше да се владее, като влязохме, едва ни погледна.
„Кажете си имената!“ — обади се той.
Ние си казахме имената. За пръв път той повдигна глава и ни погледна малко учудено.
„Роднини ли сте?“
„Това са синовете и щерка ми!“ — каза старият.
„Интересно! — измърмори иронично поручикът. — Семеен комунизъм!… Много интересно!“
Сега той ни разглеждаше по-внимателно, по-дълго спря погледа си на сестра ми.
„На колко години сте?“ — попита той сестра ми.
„На деветнайсет!“ — каза тя.
„По-хубаво да си бяхте гледали седенките! — каза той. — По-добре да ви бяха щипали ергените!“
„Те и на вас не биха простили!“ — каза студено сестра ми.
„Тъй ли?“ — намръщи се поручикът.
Той помълча малко, после каза:
„Кой уби войниците?“
„Аз!“ — обади се баща ми.
„Не беше лошо! — каза поручикът. — Пет души от десет удара.“
„От девет!“ — каза брат ми, учителят.
„Единият от убитите е ваш! — измърмори презрително поручикът. — Тъкмо се чудех какво да го правя!“
„Тоя грях Бог ще ни прости!“ — каза баща ми.
„Вярваш ли в Бога?“
„Не!“ — каза баща ми.
Но той излъга. Тайно той вярваше в Бога, в това бях сигурен. Но сега той се срамуваше да има един и същ бог с тях.
„Къде си се научил да стреляш така добре?“ — попита поручикът.
„Участвувал съм във войните! — каза старият. — Имам два златни войнишки кръста!“
Офицерът се намръщи.
„Срамота! — каза той сърдито. — Герой от войните, а сега предател… Срам ме е да те гледам!“
„И мен ме е срам да те гледам! — отвърна спокойно баща ми. — Докато ние си леехме кръвта и гниехме в окопите, твоят баща седеше на топло в двореца и лижеше подметките на царя!“
За пръв път, откакто бяхме в стаята, в погледа на поручика блесна омраза. Но той се овладя бързо, на устните му се появи малко крива презрителна усмивка.
„Вие сте смели хора! — каза той. — А на нас ни трябват смели и силни хора!… Ние умеем да ги ценим!“
„На вас ви трябват подлеци! — каза учителят. — Подлеци и подлизурки!… Как ще си въобразите, че сте силни, ако няма кой да ви лиже ботушите?“
„Сега говорим като хора!“ — възрази офицерът намръщено.
„А откъде ще се вземат при вас смели и силни хора? — продължи развълнувано брат ми. — Щом някой повдигне глава, вие веднага го смачквате, натъпквате го в земята… Хората около вас стават все по-дребни и по-дребни!…“
Поручикът помаха нервно камшичето си.
„Бате! — каза сестра ми. — Не се унижавай да спориш с него!“
Офицерът отново погледна сестра ми. Постепенно лицето му се измени, той лекичко облиза червените си устни.
„Ти си хубава!… — каза той. — И предполагам, че не си девствена… Доколкото знам, вие не държите на такива буржоазни предразсъдъци.“
Сестра ми пребледня, но не отговори.
„Вие сте за свободната любов, така ли е? — продължи той презрително. — За свободното отдаване?“
„Мръсник!“ — каза грубо сестра ми.
Поручикът я гледаше нахално, лекичко разклащаше камшичето си.
„Сигурно си спала там с всички! — каза той. — Да се избере само един — туй е против равенството!“
„Ти си играеш с живота!“ — обади се брат ми, учителят.
„Нима? — засмя се подигравателно поручикът. — Не е ли обратното?“
„Ние сме трима яки мъже! — каза брат ми. — Ако скочим и тримата — ще те удушим, преди да гъкнеш!“
„Ами охраната…“
„Няма да гъкнеш!“ — повтори брат ми.
Офицерът все още гледаше към сестра ми. Личеше си, че никак не се страхува от нас.
„А може би се лъжа! — каза той. — Може би комунизмът не те е отровил докрай!…“
За пръв път сестра ми едва забележимо се усмихна.
„Докрай! — каза тя. — Съвсем докрай!“
„Имаш ли си някого?“
„Аз ще умра чиста! — отвърна сестра ми. — Туй никой не може да ми отнеме…“
„Ами ако те дам на войниците? — каза поручикът. — Те поработиха добре днес… заслужават тая награда!“
Гласът му беше твърд и леден. За пръв път ние онемяхме — не смеехме да кажем нито дума. Баща ми мълчеше като попарен и брат ми, учителят, мълчеше. От него сякаш бе изчезнала всичката сила — сега той не приличаше на себе си.
„Всичко зависи от мен! — каза поручикът. — Само от мен и от никого другиго. Запомнете добре това!“
За пръв път той стана, отиде до прозореца и погледна навън. Нощта бе лунна, листата на дърветата изглеждаха бели. Тоя свят зад прозореца ми се струваше така далечен, така непостижим и забравен, сякаш бяха минали векове, откакто го бяхме напуснали. Офицерът мълчеше и гледаше през прозореца. В тоя миг той навярно нещо размисляше, защото лицето му изглеждаше неестествено съсредоточено. И ние мълчахме, гледахме бездиханни неговите високи лачени ботуши. Вече никой не мислеше, че можем да се хвърлим върху него. Ние чакахме. Ние знаехме, че той сега решава съдбата ни. Тогава за пръв път разбрах колко страшна сила има в човека, който държи в ръцете си съдбата ти. Най-после поручикът се обърна и ни обхвана с хладния си поглед.
„Мога да ви застрелям още тая нощ! — каза той сухо. — Без съд и присъда!… Мога да ви предам на военен съд!… Мога и да ви пусна — това зависи само от мен!…“
„Не можеш да ни пуснеш! — каза глухо брат ми, каменарят. — Ако ни пуснеш — ще ти смъкнат пагоните!“
„Моите пагони — каза офицерът — може само царят да свали… Никой друг — само царят…“
„Не говори с него!“ — каза мрачно учителят.
„Ние и без това свършваме целия разговор! — намръщи се офицерът. — Ето какво ви предлагам аз… Момичето ще остане да спи при мен тая нощ… Разбирате ли?… Доброволно и съзнателно!“
„Ще те удушим!“ — обади се глухо учителят.
„Мълчи, глупак! — за пръв път рязко и грубо повиши глас офицерът. — Като говоря — слушай!… Ако тя се съгласи — ще пусна трима от вас — най-напред, разбира се, момичето!“
Той ни огледа мимоходом.
„И теб!“ — той ме посочи с камшичето си.
„И теб!“ — той посочи брат ми — работника.
Настана глуха, страшна тишина.
„А вас двамата — каза той — ще предам на военния съд… Не се знае как ще ви осъдят… Ако мине време — може и да отървете куршума!“
Сестра ми се обърна и ме погледна. Очите й бяха уплашени, в тях имаше сълзи. Много добре разбрах в тоя миг, че тя мислеше за мене, не за себе си. Поручикът отново седна на миндерчето.
„Ще бъда с вас откровен докрай! — продължи той намръщено. — Ако бяхте слаби — може би щях да ви пожаля!… Но вие сте силни и смели!… Трябва да бъда луд човек, за да пусна такива хора на свобода… Кой ще ми гарантира, че утре няма да пратите куршум в гърдите ми!?… Вие такова нещо можете ли тук пред мен да обещаете?“
Ние мълчахме.
„Ето виждате ли? — каза той мрачно. — За да ви пусна — аз трябва да отнема силата ви!… Туй е съвсем ясно!“
„Никой не може да отнеме силата ни!“ — каза учителят.
„Тебе не те питам! — каза презрително офицерът. — Сега питам сестра ви!“
„Съвсем излишно е! — отвърна глухо сестра ми. — Ние тръгнахме заедно на смърт!… Ние всички заедно ще умрем!…“
Тя каза това тихо, но гласът й просто звънна в ушите ми. Кога бе успяла да събере силите си? Брат ми, учителят, се усмихна, лицето му просия. Брат ми, работникът, въздъхна дълбоко и изправи главата си. Баща ми мълчеше покрусен и гледаше към мен. Тогава аз почти не забелязах погледа му. Припомних си го по-късно. И тоя миг аз го виждам така ясно, сякаш той е пред очите ми. Сърцето ми се къса, когато си спомням за това, иска ми се да хапя ръцете си…
… Внезапно печатарят млъкна. Лицето му беше посивяло, грозни ситни бръчици се появиха около очите му. Всички в лодката мълчаха. Лицето на Стефан бе станало като каменно, страшна ледена омраза бе свила устните му. Пощенският чиновник бе пребледнял силно и бе навел глава. Капитанът се бе навъсил и смутено мачкаше пръстите си. Само в погледа на Ставрос проблясваше едва сдържано мрачно злорадство.
— Аз това съм го изпитал! — каза тихо далматинецът.
Печатарят трепна и повдигна глава.
— Вацлав, ти разбираш ли? — попита той.
— Всичко разбирам! — отвърна тихо Вацлав.
Сега дори да подухнеше вятър — те не биха го усетили. Сега те бяха забравили морето, облаците, далечните брегове — бяха забравили и себе си.
— Изведоха ни на разстрел след полунощ — започна печатарят така внезапно, както бе млъкнал. Бяха един взвод войници заедно с поручик Йорданов. Минахме през селото — така глухо и пусто, сякаш в него нямаше жив човек. Никъде не светеше прозорец, никъде не лавна куче — само луната блестеше страшно върху каските на войниците. Щом излязохме от селото, поручикът спря колоната. Ние се спогледахме ужасени — дали някъде тук няма да бъде гробът ни? Но поручикът извика взводния подофицер и заповяда сухо:
„Съблечи момичето!“
Подофицерът го погледна с недоумение.
„Съблечи момичето! — кресна грубо поручикът. — Не разбираш ли български?“
Подофицерът разкъса дрехите й, тя остана гола пред нас и пред войниците. Поручик Йорданов отново изкомандува, колоната тръгна напред. Луната все така безмилостно светеше и заливаше всичко с мъртвешка белина. Мъчех се да не гледам сестра ни, която вървеше между нас с вкаменено лице и неподвижен поглед. Гледах отчаяното лице на баща ни, гледах сълзите в очите на учителя, гледах убитата походка на най-стария брат и сам плачех. Раменете ми се тресяха, спъвах се на всяка крачка, едва движех краката си. Чувствувах, че войниците ни окръжаваха все по-плътно и по-плътно, чувах все по-ясно тяхното грубо дишане, сумтенето им, сухото им преглъщане. Струваше ми се, че в тия ужасни минути сме заобиколени не от хора, а от животни — от чакали някакви, които скимтят и протракват с ченетата си, готови всеки миг да се нахвърлят като бесни върху сестра ни. Строят се разтури съвсем, тежките ботуши тупаха безразборно по твърдата земя. Те мълчаха и всички ние се движехме като някаква тъмна вълна — пред тях вървеше бяла като сняг сестра ни — крачеше безшумно към прясно изкопаните гробове. Виждах как чистите й бели рамене треперят и разбрах, че те треперят не от страх, а от срам — от срам пред братята й, пред стария й баща. Срамът цялата я разтърсваше и тя бързаше — бързаше повече от нас към близките гробове, а заедно с нас бързаше и се задъхваше тъмната войнишка глутница.
„Сестричке! — обади се разплакан учителят. — Горе главата, сестричке!“
Но тя мълчеше.
„Ако комунистът се унижи — той престава да бъде комунист! — говореше на пресекулки брат ми. — Затова поручикът го е измислил туй!… Само за това, разбери!“
„Разбрах!“ — каза през зъби сестра ми.
Погледнах я — сестра ми бе изправила главата си, вървеше вече с много по-сигурна и твърда стъпка. В тоя миг тя ми се стори необикновено красива — по-красива от най-красивия сън. Вече не се срамувах да я гледам. Бях горд с нея и потайно прехвърлях нейната красота върху себе си. Та тя е моя сестра — моя истинска сестра, нейната плът е и моя плът, нейната кръв е моя кръв, нейната душа е моя душа. И тя, и братята сме като клони, които изхождат от едно стебло — ние сме едно общо, което никой не може да раздели.
„Стойй!“ — изкомандува поручикът.
Бяхме пристигнали. Пред нас зееше голяма черна яма — нашият общ гроб. Земята беше глинеста, стоеше на едри, страшни буци, побелели от лунната светлина.
„Отстъпи десет крачки назад!“ — изкомандува офицерът на войниците.
Те отстъпиха. Поручикът дойде при нас и ни погледна мрачно. Лицето му бе много бледно, устните плътно стиснати. Сега той не изглеждаше така силен и самоуверен, както в стаята си, гласът му звучеше малко глухо.
„Повтарям ви още веднъж моето предложение! — каза той нетърпеливо. — Заклевам ви се — ще си удържа обещанието!“
„Махай се, куче! — извика сестра ми. — По-добре ме хвърли на войниците!…“
Той я гледаше, но тя вече не трепереше и не се криеше.
„Добре! — каза офицерът. — Сами си избрахте съдбата!…“
Изправиха ни край ямата. Офицерът изкомандува сухо и войниците сложиха ножовете. Едва сега разбрахме страшното му решение — трябваше да загинем не от куршумите, а от студените стоманени остриета. Подофицерът стоеше край взвода, лицето му беше черно от мъка. Чувствувах как пушките потреперват в ръцете на войниците, очите им бяха широко отворени и уплашени. Те гледаха към нас — малката групичка, застанала край гроба, хора с изправени глави, хванати ръка за ръка; те гледаха към голото момиче, което вече не трепереше и не се срамуваше; гледаха блясъка в очите ни, стиснатите ни устни. Може би едва в тоя миг те почувствуваха колко ние сме по-силни от тях, колко е велико и безсмъртно делото ни. Преди малко те бяха глутница, сега се бяха превърнали в стадо. Единственото нещо, което ги спояваше, беше страшната, осветена от вековете воля на командира.
Поручик Йорданов стоеше на няколко крачки от тях и пушеше. Огънчето на цигарата му святкаше, на силната луна проблясваше лакът на ботушите му. Той се бавеше. Може би той чакаше от нас някаква последна дума, може би искаше да увеличи нашата предсмъртна агония.
„Да живее съветска България!“ — извика учителят.
Поручикът хвърли цигарата и я стъпка с ботушите си.
„Муши!“ — заповяда той остро.
Гората от ножове тръгна срещу нас. Те идваха все по-близко и по-близко, блясъкът им ставаше все по-силен и все по-страшен, аз все още не можех да повярвам, че това е краят — толкова е било могъщо в мен желанието за живот. Едва когато първият нож прониза гърдите ми, разбрах, че всичко е свършено…
… Печатарят поклати печално глава, погледна своите спътници и продължи със съвсем притихнал глас.
— Няма да ви разказвам как се събудих в гроба, зарит с пръст… Който е преживял тоя ужас и е запазил разсъдъка си — той вече от нищо не може да се стресне… Когато се измъкнах навън, все още бях с доста запазени сили… Бях много млад и както след това разбрах — не бях загубил много кръв… Тогава бях облечен в тесен, прилепнал до тялото ловджийски елек от еленова кожа… Добре обработената жилава кожа бе намалила силата на ударите — нито един от ножовете не бе проникнал много дълбоко и като по чудо не бе засегнал никаква жизнена артерия… Освен това тясно прилепналата дрешка бе задържала и кръвоизливите. Едва когато изминах няколкостотин метра, от раните ми почна да блика повече кръв… На пътя ми се изпречи някаква планинска рекичка — немного широка, но дълбока и силна… Падах и ставах, разбих зъбите си в хлъзгавите речни камъни, но най-после стигнах до отсрещния бряг… Силите ми се изчерпваха съвсем — вече не можех да ходя, вече пълзях… Пълзял съм тъй няколко часа и най-после съм загубил свяст… В това положение ме намерил един наш другар от селото… Той ме прибра у дома си, той ме лекува, докато съвсем оздравях… Но това е цяла история, нея друг път ще ви разкажа…
Печатарят млъкна. Никой в лодката не повдигна глава, не трепна, не се обади. И синята водна шир около тях не трепкаше — гладка и лъскава като огледало. Морето като че ли бе притихнало завинаги и като че ли завинаги бяха угаснали неукротимите морски стихии. В мъртвината на задушния летен ден само сърцата на хората бяха живи, само те все още обичаха и мразеха, разкайваха се и се изпълваха с неугасими надежди…
Тая нощ никой не можа да заспи — ни от екипажа, ни от пътниците. Само Ставрос, който се бе свил до мотора, дремеше като котка — без да се отпуска съвсем, готов при най-малкия шум да подскочи. Някаква особена нервност бе обхванала хората, сякаш лодката бе навлязла в безкрайното наелектризирано пространство, в което всеки миг може да изтрещи гигантска оглушителна мълния. Без да съзнават, те бяха нащрек, сънят бягаше от очите им.
Зад борда не се виждаше никакво море. От него не идваше никакъв шум, никакъв полъх, никакво движение, сякаш се бе превърнало в океан от гъста, застиваща лава. И лодката не се поклащаше, освен когато хората ходеха по нея. Бе необикновено горещо и задушно, сякаш лавата изпускаше своята последна мъртвешка жега. Бе съвсем тъмно. Допреди час ниско на запад светеше вечерницата — необикновено едра и светла, като сигнална лампа на загубен в морето кораб. Когато тя падна съвсем до хоризонта — върху морето се появи тъничка като перо, нежна светлинна пътека, появи се и малко късче от невидимия досега хоризонт. След това вечерницата изчезна зад ръба на морето, хоризонтът отново се загуби, мракът припълзя плътно до бордовете на лодката и я задуши. Хората лежаха изтощени по дъските и пейките, обливаха се в пот и губеха последната влага на телата си.
Далматинецът въздъхна тежко. Като ехо от другия край на лодката му отвърна с едва чута въздишка капитанът.
Да, и на него не му бе никак леко през проклетата нощ. В омачканата кутия бяха останали само три цигари и той ги изпуши и трите, без да помисли за утрешния ден, сякаш с изгрева на слънцето щеше да дойде и последната развръзка — гибелта или спасението. На двете цигари той все пак се досети да прибере нищожните угарки. Към третата посегна, без да съзнае в първия миг, че е последна, изпуши я невнимателно, след това разсеяно хвърли угарката през борда. Чифт човешки очи проследиха уплашено нейната бърза полегата траектория. Щом докосна морската повърхност, цигарата угасна — всичко беше свършено.
„Мръсен тип! — помисли Стефан злобно. — Нищожно мръсно животно!…“
Вече от няколко минути той следеше с притаен дъх малката светлинка при кърмата. Сега повече от жаждата, повече от глада, който глождеше празния му стомах, го измъчваше друга страшна жажда — към мъничкото огънче на цигарата, което светулкаше в мрака — ту по-силно, когато онзи дръпваше, ту по-слабо, когато я отделяше от устните си. Той следеше нейните слаби движения и от време на време поемаше дълбоко въздух. До носа му достигаше едва забележимият аромат на цигарата и Стефан чувствуваше как му прилошава от желание да я грабне от ръцете му. Искаше му се да дръпне само веднъж — макар само веднъж, но тъй, че да зашумят ушите му, да се завъртят над главата му едрите звезди, да почувствува как стомахът му се присвива конвулсивно от глътката, сякаш е получил внезапен удар с нож…
Тая единствена негова отровна страст не беше стара. Той я бе придобил, когато работеше в тютюневия склад. Той ходеше на работа с празен стомах и веднага потъваше в силния, зашеметяващ мирис на тютюна, който бе изпълнил голямата празна зала. Отначало му прилошаваше, струваше му се, че ще повърне всеки миг. Празният стомах не искаше да приеме тежката миризма, бунтуваше се срещу нея, отблъскваше я от себе си. Той усещаше след всеки изминат ден как някъде дълбоко в коремната му кухина се образува мъртъв възел, който растеше и растеше — ставаше по-тежък и по-плътен, отровно горчеше.
Така беше отначало. След това тютюневата миризма се настани дълбоко в него, изпълни цялото му същество, проникна в душата му, сложи жълт отпечатък върху всичките му мисли и чувства. Тя попи така дълбоко в него, както бе попила в белите стени на склада, в нечистия под, в сините замърсени престилки на работничките. Той вече не можеше да живее без тая миризма, както не можеше да живее без душата си. Цигарите станаха за него по-важни от насъщния хляб.
През целия си живот Стефан се бе унизил само веднъж пред враговете си. Само веднъж му се бе случило, и то заради синия дим на цигарата — само веднъж, за пръв и последен път. Все пак той посегна тогава към тая чужда цигара, взе я между загрубелите си пръсти, с едва забележимо ласкаво движение погали нежната хартия. Погали я, сложи цигарата в устата си, почувствува с връхчето на езика си нейния едва забележим лютивичък вкус. Изведнъж в стаята като че ли стана по-светло, спокойствие нахлу в душата му.
Тогава онзи драсна разсеяно клечка кибрит. Стефан се понаведе, запали цигарата, с все сила вдъхна първата глътка.
Предния ден го бяха арестували на една улична акция. Рядко се случваше да не го арестуват, обикновено попадаше в ръцете на полицията. Стефан никога не бягаше като другите. Той запалваше цигарата си и тръгваше бавно точно срещу полицаите. Отначало тоя номер минаваше много добре — полицаите знаеха, че виновният не стои на едно място, че той бяга. По-късно те запомниха лицето му и Стефан вече не можеше да се отърве — неизбежно попадаше в полицейския участък.
Но на вчерашната акция за разлика от друг път го обискираха много внимателно и го затвориха в отделно помещение. Не му оставиха нищо — нито пари, нито цигари. Арестът беше тясно циментово помещение — съвсем празно и голо, с купчина воняща слама в единия ъгъл. Той завари там само един арестант — дрипав, възрастен циганин, който сам не можеше да обясни за какво е арестуван. Навярно бе участвувал в някакъв побой, защото на остриганата му глава личеше дълбока грозна рана от удар с остро желязо — цялата запълнена с тютюн и мръсна паяжина. Раната го болеше — циганинът крачеше из тясното помещение с мътни очи и непрекъснато стенеше. И той нямаше цигари. Никъде из празното помещение Стефан не намери ни цигара, ни дори най-малката угарка.
Цяло денонощие той прекара в ареста, без някой да го потърси. След всеки изминат час му се пушеше все повече и повече, гърлото му пресъхна съвсем. Не им дадоха ни храна, ни вода — нищо! Раната на циганина се възпали зле, червеното петно на главата му растеше и тровеше кръвта му. Той вече не можеше да ходи — лежеше на мръсната слама в ъгъла и тихо стенеше.
Извикаха го едва на другия ден и го заведоха при полицейския следовател. Щом влезе в стаята, Стефан веднага усети острия мирис на тютюна. Следователят седеше зад евтина писалищна маса, изглеждаше уморен и нервен, пепелникът му бе пълен с недоизпушени цигари. До мастилницата бе поставена голяма стокъсова кутия с цигари с отворен капак. Тя бе вече полуизпразнена, цигарите вътре бяха разбъркани, сякаш следователят ги бе вадил с шепи. За миг Стефан забрави всичко друго — целият му поглед се запълни с вида на цигарите — всичките еднакво бели, еднакво гладки, с еднакъв хубав жълт тютюн.
— Казвайте, Костов, как ще се разберем с вас — с добро или с лошо?
Стефан трепна и погледна следователя. Неговият вид му се стори неочаквано гладен и бедняшки. Той бе слаб, небрежно обръснат, с къса коса, която растеше без посока. Палтото му бе изтъркано, връзката — мазна, и усукана, на ръцете си имаше омачкани архиварски ръкавели. Целият му вид подсказваше беден, трудолюбив държавен чиновник, който изхранва с труд грамадното си семейство.
— Господин следовател — каза Стефан мрачно, — долу в килията един човек умира от отравяне на кръвта…
— Какъв човек?
— Един циганин…
— Циганин ли? — учуди се следователят. — Нямам циганин!…
— Вече двадесет и два часа лежа с него — каза Стефан. — На главата си има голяма рана от удар с тесла.
Следователят се разтревожи, започна да върти телефоните. След малко някъде по стаите се обади дежурният старши стражар. Гласът на следователя изведнъж се промени — зазвуча грубо, остро, заповеднически. Стефан слушаше учуден — същият ли човек бе това — с мазната връзка и омачканите ръкавели?
— Заведете го веднага в болницата! — заповяда сухо следователят. — И ми съобщете какво е станало!…
Той затвори телефона, обърса уморено лицето си с цялата ръка и измърмори така, сякаш в стаята го чакаше негов приятел:
— Каква идиотщина!… Някакъв поп го ударил!…
Следователят най-после забеляза накъде гледа неговият арестант и каза небрежно:
— Може да запалите!… Запалете!…
Стефан трепна, протегна автоматично ръка. Едва когато лютият тютюнев дим опари гърлото му, той разбра какво е извършил.
— Чини ми се, че ще се разберем с добро? — попита следователят, като го гледаше втренчено с малките си очички.
Стефан въздъхна тежко, протегна ръка и угаси цигарата.
— Чини ми се, че никак няма да се разберем! — каза той сухо.
Следователят не отговори. За миг той сякаш забрави, че има човек в стаята, лицето му отново доби уморено и изнервено изражение. Стоеше неподвижен като статуя, погледът му се бе вцъклил в някаква точка на пода, ръждивите му клепачи не трепкаха. Той нищо не мислеше, нищо не съобразяваше — беше изчезнал от стаята. Навън грееше късно следобедно слънце, по паважа тракаше с железните си шини гальота, хиляди прашинки се виеха из лошия застоял въздух. Внезапно животът се стори на Стефан така жалък и нищожен, така лишен от всякакъв човешки смисъл, че той неволно трепна.
— Значи, няма, а? — каза следователят.
Но той навярно не съзнаваше какво е казал, навярно мислеше за друго и сега раздвоеният ум ловеше последната нишка на забравения разговор.
— Няма! — каза Стефан с твърд глас.
Следователят отново го погледна. Той мълчеше, но сега наистина мислеше. Пепелта от цигарата му се отрони и падна на бюрото, но не се разпиля.
— Били ли сте в Дирекция на полицията? — попита следователят.
— Не съм — каза Стефан.
— Там ще ви пратя! — каза следователят и въздъхна. — Вие имате дебела глава!… Не мога да се справя с вас!…
Той одуха пепелта от бюрото си, потърка ръце и добави с отвращение:
— На мене вече и циганите ми са много!…
— Някой ден ще ви уволнят! — каза Стефан.
— Да, знам! — кимна следователят.
Той отново погледна към арестанта, в погледа му се появи мисъл.
— А на вас, искрено казано, ви завиждам! — измърмори той без желание. — Там ще ви нажулят, както трябва, в туй бъдете съвсем сигурен… И все пак ви завиждам…
Гласът му звучеше така искрено, че Стефан се обърка — не знаеше какво да отговори.
— Не се учудвайте, тъй е! — каза следователят. — Всеки от вас си въобразява, че върти някакво голямо колело… Това колело върти друго — трето и на края някаква грамадна машина се раздвижва и тръгва напред… Това е, разбира се, някаква страшна глупост — истинско перпетуум-мобиле на глупостта… Но важното е, че въртите това дяволско колело с някаква цел… А сам аз въртя някакво празно колело, знам, че е празно, и все пак го въртя… Разбирате ли какво искам да кажа?
— Досещам се — каза Стефан намръщено.
— Вие женен ли сте? — попита следователят.
— Не съм…
— Не бива да се жените — каза следователят сериозно, сякаш съветваше племенника си. — Женитбата е върхът на страшната пирамида от човешки глупости… Защо искате да правите революции, да ви пита човек?… По-добре борете се за туй — хората да не се женят…
Едва сега Стефан се усмихна.
— Не се смейте, аз ви говоря сериозно! — каза следователят.
— Мислех си, че сте се карали днес с жена си…
— Не, не съм се карал! — поклати глава следователят. — Вече не се карам с нея, не съм толкова глупав… Само глупаци като вас могат да се карат с жените си… А вие, другарю революционер, някой ден сигурно ще разберете кой кошмар е по-страшен за човечеството — кошмарът на глада или кошмарът на брачното съжителство…
— Не ви завиждам! — каза Стефан. — Никак не ви завиждам!…
Но следователят сякаш не го чу.
— Ще разберете! — повтори той мрачно.
С това разговорът свърши. Още същата вечер един униформен полицай го взе от ареста, за да го заведе до Дирекцията на полицията. Току-що се бе мръкнало, но лампите вече светеха на фона на жълтото небе. Беше събота вечер и улиците бяха пълни с хора, които се обръщаха след тях. Те не знаеха какво е извършил нисичкият, начумерен младеж, те дори не поглеждаха лицето му. Но те виждаха, че дрехите му са стари и тесни, че обувките му са скъсани, че след него върви полицай със свалена пушка. Те бяха свободни, а неговата свобода беше отнета — това бе най-страшното! Стефан виждаше в очите на един съжаление, в очите на други спотаена радост. Той не разбираше, че това не е злорадство. Те просто се радваха, че не са на неговото място, че са свободни и могат да отидат, където си искат.
Скоро се стъмни съвсем и светлината на уличните лампи стана по-ясна. Сега само дърветата хвърляха по паважа големи черни сенки, които потреперваха едва забележимо, когато в клоните минаваше слабият вечерен ветрец. Беше топло, над града се носеше гъстият аромат на хилядите току-що цъфнали липови дървета. По улиците бързаха рояци момичета в леки блузи и къси плисирани полички — радостни, че утре е празник и няма да отидат рано нито в университета, нито в задушните канцеларии. От разтворените яки се подаваха техните гладки шии, ритмично потракваха токчета, блестяха в сумрака нежни, продълговати очи. Нехайни весели младежи по ризи с къси ръкави докосваха техните голи лакти, гледаха в очите им, вслушваха се в ласкавите извивки на смеха им.
Хората живееха, а един от тях крачеше мрачно пред острия нож на полицая. Той отдавна бе забравил, че в събота вечер са часовете на малките човешки радости, чакани през цялата седмица. Тогава всеки има на ума си нещо — разбира се, според кесията. Имаше хора за всичко — за големите кафенета, за малките кръчмички, за аперитивите с тесни ниски балкончета, за сладкарниците, за новите шкембеджийници, за оперетните театри, за танцовите забави, за градините и големите народни бирарии. Всеки търсеше в тях своята малка радост.
Стефан не познаваше тоя свят — не знаеше от него нищо. Сега той крачеше по улиците и гледаше мрачно гъмжилото от хора. Той беше гладен, цялото тяло го сърбеше от мръсотиите на ареста. Той беше необръснат, омачкан, кирлив, недоспал. Той беше нещастен. Душата му бе объркана от нелепия разговор със следователя, тежеше й споменът за греха с цигарата. Целият настръхнал и изострен, той виждаше неща, които друг път бе отминавал с презрение. Той виждаше голите гладки шии на момичетата, нежните им пръсти, блясъка на тъмните им очи. Той виждаше леката възбуда по лицата на мъжете, виждаше изгладените им панталони, лъснатите обувки, грижливо вързаните вратовръзки. Той виждаше как те бързаха, за да стигнат по-рано там — в тъмната алея или на трапезата, покрита с пълни чаши и изобилна храна.
Тая вечер той виждаше всичко.
Той крачеше пред ножа на пушката, гледаше и мислеше. Изведнъж му се стори, че живее някакъв различен и страшен живот, нереален и пълен с нечовешко напрежение, далечен като звездите от обикновения живот на хората. Никаква външна радост не достигаше до него, никакъв вкус от живота, никакво усещане на човешка топлинка от докосване на пръстите. Той бе обречен да се лишава от всичко, да търпи всичко, да крачи напред и напред, без да вижда себе си.
Заради кого? — питаше той себе си.
Заради тях!
А защо те минаваха край него, защо го задминаваха като чужденец? Защо не се нахвърляха срещу полицая, който го водеше равнодушно към скотобойната? Защо не се опитваха да го изтръгнат от ръцете му, да му върнат отнетата насила свобода? Хората го поглеждаха и отминаваха към своите малки радости — към своето момиче, към пилето, изпържено в масло, към чашата евтина фабрична боза. И самият той крачеше робко пред полицая, примирен в себе си да приеме всяка съдба, която ония ще му предложат.
Защо?
Ако хората са нищожества, революционер ли е той, или дребен джебчия, заловен от жените в градския трамвай?
Когато прекосяваха булеварда пред Ректората, той забави малко крачките си, след това се обърна рязко и удари с все сила полицая. Стражарят рухна, без да гъкне, пушката му издрънча на паважа. Стефан побягна по булеварда по посока на парка. Някой извика след него: „Дръжте го!“. Той тичаше и усещаше след себе си стъпките на преследвачите. Планът му беше прост — трябваше да прекоси булеварда до оградата на Ботаническата градина; трябваше да се покатери по нейните железа и да се прехвърли вътре. Той не знаеше какво трябва да направи по-нататък, но и това като начало не беше лошо…
Той тичаше с все сила, а след него тичаха преследвачите му. Все пак той тичаше по-бързо от тях. Минувачите по улицата му правеха уплашено път, никой не се опитваше да го спре. Той вече наближаваше оградата, когато забеляза човек пред себе си.
Помнеше го и досега — с все сила се мъчеше да не го забрави. Беше млад човек, облечен в нов летен костюм. Обувките и връзката му бяха жълти, гъстата му черна коса, все още мокра от сресването, блестеше като полирана. Беше навярно някакъв глупак, защото стоеше точно на пътя му — леко разкрачен и с разперени ръце, сякаш играеше на гоненица с момичета. Както тичаше, Стефан протегна юмрука си. Ударът беше страшен и попадна точно в зъбите. Чу се грозно хрускане, човекът се завъртя като пумпал и се залепи о тротоара. Стефан се препъна в него и падна. Все пак той стана доста бързо и се хвърли като звяр срещу решетката на желязната ограда, но беше вече късно. Преследвачите го застигнаха, дръпнаха го за краката и го събориха на земята. Те почнаха да го ритат кой където свари с острите върхове на обувките си. Те не знаеха какъв е той, защо бе побягнал от полицая, но го ритаха като побеснели, скачаха върху гърдите му, върху лицето му, смазваха пръстите му с токовете си. Около групата, която го пребиваше, се образува веднага широк кръг — момичетата надзъртаха през раменете на мъжете, някои се хилеха, други мрачно мълчаха. Стефан се опитваше да се изправи, но те отново го събаряха и почваха да го ритат и скачат върху него — тия с новите обувки, с грижливо вързаните вратовръзки и изгладените панталони, тия, които бързаха към тъмните алеи на парка, за да галят своите момичета.
„Не заради тях!“ — помисли Стефан отчаяно.
„Не заради тях!“
Той стана, но отново го събориха, отново се нахвърлиха бясно върху него. Внезапно някакъв мощен мъжки глас изгърмя край тях:
— Какво правите, мизерници?
Побоят изведнъж се прекъсна — всички се обърнаха към непознатия. Стефан все още лежеше на тротоара — окървавен и изпрашен. Той го видя много добре — беше възрастен мъж с къса черна брада, изправен и строг. Носеше хубав тъмен костюм. Ризата и ръкавелите му блестяха от белота. Видът му беше гневен и властен — нямаше никакво съмнение, че ще спре озверилата глутница.
— Кого биете, мръсници такива!…
Две години по-късно — като нелегален — Стефан мина през нощта по една от централните улици. Той бързаше, грижливо заобикаляше всеки съмнителен човек. Не трябваше да спира никъде, да не се отвлича с нищо — трябваше да пристигне на всяка цена там, където се бе отправил.
И все пак той спря като закован. Стоеше пред витрината на една книжарница и гледаше втренчено портрета на същия този мъж с черна брада и остър умен поглед. Никъде около портрета нямаше никакъв надпис за името му. „Може би — мислеше Стефан — той е твърде известен човек, за да има нужда да пишат името му.“ Известен, а сам той не го знаеше. Никога след това не го узна.
Хората в лодката не можеха да заспят. Влажният мрак ги притискаше отвсякъде, те лежаха изнемощели, обливаха се в пот. И все пак не беше така тъмно, както преди един час. Някаква едва забележима светлина се бе появила в далечината — светлина като призрачно бяло сияние. Под нея отново се провидя хоризонтът — макар и не така отчетливо като при залеза на вечерницата, но затова пък и на много по-голяма ширина.
Пръв се обади Вацлав:
— Какво е там?… Какво свети?…
Никой не му отвърна, никой не си бе дал труд да помисли за това.
— Какво свети? — повтори Вацлав.
— Ще изгрее луната! — обади се тихо капитанът.
— Каква луна?… Нали няма луна?…
Наистина те бяха пресметнали безлунието, преди да тръгнат. Надали биха могли да приближат незабелязано островчето пред Созопол, ако на небето светеше луна.
— Това е последната четвърт! — обади се отново капитанът.
Единствен печатарят усети промяната в гласа му и се поизправи. Сега гласът на капитана звучеше без своята обикновена грубост — беше много по-тих и много по-спокоен.
В лодката настана тишина. Капитанът все още гледаше към слабото, нежно сияние, което бавно изгряваше от тъмните бездни на морето. Лицето му бе неподвижно, тялото отпуснато. Цялата му душа сякаш бе пълна с тая бяла спокойна светлина — студена и чиста като звездите. Нещо се бе счупило в него, страстите бяха угаснали, желанията — смирили. Сега той се чувствуваше по-лек, по-спокоен, по-свободен — като човек, който се е простил с нещо. Бялата спокойна светлина струеше в мислите и осветяваше всеки спомен. Той отново виждаше своята бяла къщичка край морето, но сега тя му се струваше съвсем мъничка и далечна. Той виждаше своята стаичка, високото желязно легло, жена си — посърнала и отпаднала. Но жестоката болка вече не пронизваше сърцето му, не го караше да се облива в кръв. Само някаква слаба тръпчива горчивина все още свиваше гърлото му.
Той не бе свикнал да гледа в себе си, не съзнаваше ясно какво се е случило. Но нещо се бе случило, нещо се бе променило. Разказът на печатаря бе минал като силен вятър през душата му. Сега въздухът бе чист, хоризонтът спокоен и далечен, по дърветата не бе останал нито един мъртъв лист.
Преди няколко часа той бе мислил с дълбоко, сдържано удивление: „Има някаква сила в тия хора!“… Сега мислеше: „Има някаква светлина!“. Тия слова още не се бяха родили, но той чувствуваше силно, с цялата си душа техния смисъл. Не може да има живот, ако няма светлина! Животът без светлина е тъмен и страшен! Не може да има хляб, ако няма сол! Безсолният хляб е като дървесинните трици! Не можеш да имаш себе си, ако не можеш да се видиш. Тогава ще бъдеш като дърветата и тревата. Той още не мислеше това, но го чувствуваше.
Той още не можеше да гледа в себе си, но бе видял самия себе си. Само за едно мигновение бе съзрял своята свита и уплашена сянка до тия, които стояха с бледи лица край прясно изкопания гроб. Това бе достатъчно. Толкова достатъчно бе, че вече не смееше да гледа печатаря. Той целият се свиваше, когато онзи отправяше случайно погледа си към него. Той криеше очите си, не смееше да покаже гласа си. Само когато гледаше към морето, се чувствуваше спокоен и сигурен. От морето към него прииждаше бялата спокойна светлина. Сега той бе останал съвсем сам и можеше да премисли.
Да премисли — но какво? Винаги досега бе смятал, че живее добър и справедлив живот. Добър, справедлив и честен — в това никога не се бе съмнявал. През целия си живот той с нищо не се бе опозорил, нито пък сам бе опозорил някого. През целия си живот той никого не бе измамил, нито веднъж не бе плюл на честта си. Само своята жена бе обичал — никоя друга. Никога нищо не бе откраднал от съседите си, никому не бе завиждал, никого не бе наклеветил, никого не бе предал. Нямаше човек на земята, от когото да се срамува за нещо си…
Наистина ли?
Или пък може би имаше?
Капитанът въздъхна тежко и наведе глава. Някакъв полузабравен образ се раждаше от спомените му — дълго, сухо лице, корави, нарязани устни, виолетови уши. Някакъв силен глас гърмеше в ушите му. Някакви очи го гледаха — добродушни и честни. Виждаше сняг по двора на училището — тънка бяла пелена, по която личаха отчетливо стъпките на войниците. Времето беше кишаво и влажно, духаше мелтемът, в далечината гърмеше глухо морският прибой. Всяка следа върху мокрия сняг скоро се изпълваше със сивкава вода, която нощем замръзваше.
Те бяха дошли в училището с най-вехтите си цивилни дрехи, с обикновените си обуща, дори по сандали. Трябваше да получат веднага моряшки униформи, шинели и здрави ютени обувки, а не получиха нищо. Минаваха месец след месец, дойде зимата. Обувките им се изпокъсаха от безконечните маршировки по плаца, късите им палтенца вече не можеха да ги запазят от студа. И храната беше толкова лоша и слаба, че мнозина я хвърляха, макар да не се намираше никаква допълнителна храна. Войната скоро бе свършила, хамбарите на селяните бяха празни.
Капитанът си спомняше сега своите собствени обувки с натъжено сърце. По-точно това не бяха обувки, а селски кундури, които се продаваха по еснафските чаршии на връзки — като чирозите и кромид лука. Но кожата им беше много здрава, подметките им бяха наковани на гъсто с железни кабари. Той накуцва цяла седмица, докато свикне с коравата като гьон кожа, но в края на краищата свикна. Имаше дебели вълнени чорапи, дълги и груби гащи от домашно платно и вълнена фланела, каквито другите нямаха. Всички обувки в училището се изпокъсаха — само неговите бяха съвсем здрави, сякаш току-що ги беше обул. Доскоро всички гледаха с полупрезрение грубото, недодялано селянче, но на края започнаха да му завиждат. Той не страдаше така от студа и влагата като другите.
Но една сутрин се случи нещо неочаквано, нещо, за което години наред след това се говореше — от випуск на випуск — като за нечувано събитие. През тая сутрин никой не отиде на храна във войнишката столова. Гладни и премръзнали, учениците се събраха пред щаба, започнаха да крещят и скандират. Те искаха това, което им се полагаше — дрехите, обувките, храната. Напразно около тях тичаха уплашени и побеснели офицери, напразно се опитваше да ги успокои началникът на училището. Момчетата стояха рамо до рамо и не искаха да се пръснат.
Единствен в цялото училище само капитанът не видя събитието. Само той остана в спалното помещение. Неговите обувки бяха здрави, вълнената фланела топлеше тялото му. Но дори да беше гол и бос, пак би останал в помещението, пак не би излязъл да протестира заедно с другите пред началството.
Той мислеше — няма път за мене назад! Ако другите ги изпъдят от училището — сигурно има къде да отидат. Но той нямаше къде да отиде, зад гърба си нямаше нищо. Тъй бе казал и баща му, когато го изпращаше: „Опичай си ума, момче!… По корем да лазиш, с нокти да драскаш, но да свършиш училище!… За тебе тук няма хляб, тъй да знаеш!… Не свършиш ли училището, бягай на пристанището в града, хващай се за самара!… Друго от теб няма да стане!“.
Той знаеше много добре, че работите са точно тъй, както баща му бе казал. Може ли той да рискува?… Не, не може, в никой случай не бива!… Докато другите напускаха с шум и тропот спалното помещение, той седеше мрачно на леглото си с гръб към вратата. Момчетата бяха тъй улисани и възбудени от всеобщата треска, че никой не го забеляза. Всички излязоха навън, но той остана. Изведнъж някой изгърмя зад гърба му:
— Ти какво правиш тук?
Той едва не подскочи от уплаха. Пред него стоеше висок младеж в ученически шинел и вълнена моряшка шапка. Цялото му лице бе пламнало от яд и възмущение. Той го познаваше, беше от неговия випуск. Момчетата го наричаха Щърка, макар да не беше нито слаб, нито тънкокрак.
— Излизай веднага навън! — кресна сърдито младежът.
— Глей си работата! — глухо и враждебно избоботи той.
Един момент Щърка го гледаше смаяно, сякаш не вярваше на очите си.
— Значи си предател? — сухо и презрително каза младежът.
— Какъвто и да съм — то си е моя работа!…
Навън стачниците изреваха, чу се дружно: „Уууу!“. Щърка погледна възбуден към прозорците, захапа нетърпеливо устни.
— Туй нещо няма да ти простим! — каза той. — На челото ти ще го запишем!…
Нещо особено имаше в тона му — така изпълнено с дълбоко презрение, че момчето с кундурите се стресна и погледна уплашено след него. Дали да не излезе и той?… Дали да не се присъедини към другите? Така или иначе всички нямаше да изключат!… А ако изключеха всички, нямаше да държат само него за мостра! Окръжен с омраза и ненавист, как щеше да живее в града, как щеше да намери работа?… Дали не е по-хубаво да излезе?
Демонстрацията на учениците завърши с успех. Още на другия ден от София пристигна някакъв плешив полковник и произведе анкета. На момчетата веднага раздадоха всичко, което им се полага. Началника на училището преместиха в Бургас. Но за да бъде всичко наред — изключиха и трима от учениците, между тях и Щърка.
Момчето с кундурите си отдъхна. От училището изчезна единственият жив свидетел на неговия позор. Но дали другите бяха научили нещо от него?… Надали!… Всички се държаха с момчето така, както се бяха държали и преди стачката — полупрезрително, полуснизходително… Трябваше да минат години, за да стане равен на другите и дори да поизлезе малко напред. В края на краищата като човек той бе наистина честен и момчетата го смятаха за добър другар…
Оттогава бяха минали много години, но капитанът се страхуваше да срещне Щърка. Въпреки всичко момчето с шинела бе станало моряк — беше капитан на една гемия, която ходеше чак до Пирея и Кюстенджа. Ако видеше гемията му на пристанището, капитанът гледаше да не се мярка много нататък. Ако знаеше, че е в кръчмата, той не влизаше там, купуваше си цигари от бакалницата. Щърка го познаваха по цялото крайбрежие, всички го обичаха. За него казваха, че е моряк, който може да удържи на всичко, без да му мигне окото. Никога, при никаква буря, той не бе изхвърлил през борда дори чувал с дървени въглища. Собствениците на гемии го ценяха и търсеха, макар да знаеха, че е комунист.
Това още повече тревожеше капитана.
И въпреки всичко те веднъж се срещнаха. Туй стана през една зимна вечер на един имен ден. Щърка го видя, усмихна му се добродушно, подаде му ръка. След малко, когато се чукаше с всички — чукна се и с него. Беше ли го познал? Или пък старата случка се бе изличила от паметта му? Може би той му бе простил, а може би се преструваше, че е забравил. Капитанът никога не разбра истината, избягваше дори да мисли за това. През цялата вечер, макар и да се усмихваше и преструваше на весел, той нито веднъж не посмя да го погледне в очите…
… Най-сетне луната показа над хоризонта своето деликатно рогче, толкова тъничко и бледо, че едва се забелязваше. Тя бе като мъничка драскотинка на опушеното до черно небесно стъкло, нежна като перце на чайка, отвеяно от вятъра. Тя бе прозрачна като малка медуза, чиста като морска раковинка, съвсем без блясък. И все пак тя светеше, мракът бягаше от нея, морето я отразяваше. Точно под нейния нежен рог имаше малка сребърна локвичка. Оттам към лодката, загубена в мрачините на морето, се бе простряла тясна лунна пътечка, толкова нежна и чиста, колкото и самата луна…
Капитанът не можеше да заспи, никой не можеше да заспи. Едни лежаха на дъното на лодката и гледаха звездите. Други гледаха в себе си и не виждаха нищо друго. Но капитанът гледаше луната и малката пътечка, защото не искаше да изчезне от душата му бялата спокойна светлина. Минаваха часове и той все още я гледаше. Минаваха часове и му се струваше, че става все по-лек и по-свободен. Той бе забравил глада, бе забравил страховете си, бе забравил жаждата, която сушеше тялото му. Той гледаше към светлината.
Отдавна бе минало полунощ — той все още гледаше нататък. Малката сребърна локвичка под луната се бе разляла нашироко, но отражението бе избледняло съвсем. То бледнееше все повече и повече, губеше очертанията си, разтапяше се в мрачините. Скоро от него нямаше да остане никаква следа.
Внезапно капитанът се поизправи и се вгледа втренчено. Не, отражението не изчезваше, то отново бе започнало да се увеличава. Светлината му ставаше по-гъста, по-зеленикава, по-жива. То вече не стоеше на едно място, то се движеше. Луната бе неподвижна, а отражението й се местеше бавно на север към юг и към тях — сякаш бе омагьосано. Морето бе гладко като стъкло, а отражението кипеше в хиляди отблясъци, вълнуваше се, трептеше. Мъртвата неподвижна вода бе оживяла, отблясъците бяха тръгнали на път.
Сън ли бе това?
Капитанът протегна ръка и побутна с пръст босия крак на далматинеца. Милутин веднага се изправи, сякаш отдавна бе чакал тоя знак.
— Пасаж! — каза тихо капитанът.
Далматинецът първоначално не разбра.
— Какъв пасаж?
— Риба!… Цял пасаж риба!…
Далматинецът погледна през борда и веднага разбра. Двамата гледаха как морето кипеше и фосфоресцираше, пасажът растеше пред очите им, заливаше с трепкащи сияния хоризонта пред тях.
— Голям пасаж! — каза далматинецът.
— Тепърва ще гледаш! — кимна капитанът. — Туй е само началото!…
И други в лодката повдигнаха глави, гледаха удивени рядкото зрелище. Пасажът се движеше бързо, след всяка изминала минута нарастваше все повече пред очите им. Сега вече съвсем ясно се виждаше трептенето на милионите риби, фосфоресциращите блясъци се сливаха в някакъв безумен митически танц.
— Това е едра риба! — каза капитанът. — Торук или лефер!…
— Не можем ли да хванем нещо? — обади се с възбуден глас Кръстан.
— С какво? С голи ръце ли?… — каза скептично капитанът.
— Ама това са милиарди! — упорствуваше младежът. — Можеш да си загребеш с ръце!…
— Не може с ръце!… Туй е риба! — измърмори капитанът.
— Не може ли с платнището?
— Е, как с платнището?…
Вацлав гледаше със затаен дъх и не вярваше на очите си. Той нито беше чел, нито беше слушал, че рибите са движат на такива гигантски стада. Пасажът сякаш извираше от морските дълбини, разстилаше се все по̀ нашироко и по̀ нашироко, все по-ярко светеше, все по-силно трептеше. Водата сякаш бе изчезнала съвсем, останала бе само рибата — гръб до гръб и перка до перка, — толкова гъсти бяха трепкащите светлини.
— Приготви греблата! — заповяда далматинецът.
— Няма смисъл! — каза капитанът. — Пасажът идва към нас!… И да искаме, не можем да му избягаме!…
— Приготви греблата! — повтори далматинецът, сякаш нищо не бе чул.
Едва сега капитанът разбра.
— Кой знае! — каза той със съмнение. — И да я улучиш с лопатата, само ще я зашеметиш!… Тя пак ще избяга!…
— Ще уловим риба! — рязко и малко грубо възрази Милутин. — Трябва да уловим!… Или искаш тъй да ни се изниже под носа!…
След малко пасажът ги заля със зеленото си сияние, цялото море около тях пламтеше. Додето им стигаше погледът, бушуваше студеният фосфорен пожар, кипеше и преливаше в милиарди отблясъци. Наведени над борда, хората гледаха като хипнотизирани гъстите стада — рибата лудуваше, пенеше водата, блъскаше се една в друга, течеше като река край тях. Струваше им се, че само ако протегнат ръка, ще хванат някоя за хрилете, ще я изтеглят жива и трепкаща в лодката. Изведнъж като че ли ги обзе някаква лудост, някаква бясна рибарска страст — да уловят! Да умрат, но да хванат нещо!… Да вкопчат пръстите си в студената хлъзгава плът! Да я смачкат, да я умъртвят!… Зелените пламъци танцуваха пред очите им, рибата се мяташе, водата кипеше под силните удари на опашките им.
— Удряй! — извика хрипкаво Милутин.
Той пръв грабна едната лопата, капитанът другата.
— Удряй! — крещеше той.
Вацлав гледаше с широко отворени очи. Гол до кръста, далматинецът с все сила удряше водата, като някакъв Харон, който отбива от лодката грешните души. Ударите му бяха силни, отсечени, бързи, водата под него кипеше. Щом вдигнеше греблото, на същото място стоварваше удара си капитанът. Рибата прииждаше като сляпа, мяташе се под ударите им и изчезваше — нито една не оставаше на водната повърхност.
— Стреляй, Стефане! — изкрещя далматинецът.
Стефан стреля два пъти. Щом изстрелите заглъхнаха, далматинецът скочи заедно с дрехите си в морето, чу се плясък и след миг над водата се появи мускулеста ръка, която държеше голяма риба.
— Дръж здраво! — извика той и я хвърли в лодката.
Рибата падна близо до Вацлав. Той скочи върху нея, тя се изплъзна от ръцете му, но Вацлав успя отново да я сграбчи. Рибата трепереше все още жива в ръцете му и той целият трепереше заедно с нея, сърцето му лудо биеше. Тя искаше да се изплъзне, но той знаеше, че вече няма да се изплъзне, усещаше между пръстите си нейната жива трепереща плът, конвулсивните й движения. Цялото му същество сега ликуваше над плячката, ноздрите му поемаха жадно нейния остър лугав мирис, пръстите му потъваха в хрилете — в розовата лепкава кръв. Най-после рибата престана да мърда и той я издигна до лицето си, като все още стискаше хрилете й.
— Лефер! — обади се пощенският чиновник.
За половин час, като биеха с греблата и стреляха от време на време, успяха да хванат още три риби — за щастие и трите доста големи. Но пасажът не беше вече така гъст, макар цялото море — и на изток, и на запад — да кипеше от фосфоресциращи отблясъци. Рибата течеше и течеше, от изток продължаваха да прииждат все нови вълни. Далматинецът се изтощи съвсем, вече едва се държеше над водата. От десетина минути не бе уловил нищо и надали щеше да улови. Колкото и силно да светеше морето, рибата не бе така много, както при първата вълна.
— Стига! — обади се далматинецът прегракнало.
Той се улови за перваза на лодката, но силите не му достигаха да се прехвърли вътре. Хванаха го за ръцете и с труд го изтеглиха в лодката. Тялото му бе изстинало, той едва се движеше от изтощение.
— Оставете го да полежи! — каза капитанът. — След малко ще се съвземе!…
Постлаха му част от своите дрехи и той се отпусна без сили върху тях. Очите му бяха зачервени от солената вода, дишаше тежко и хрипкаво.
— Опасна риба! — каза той задавено. — Не съм ловил в живота си такава риба!…
— Кефалът е по-бърз и по-хитър — каза капитанът. — Но леферът е по-хищен. Който си жали мрежите, лефер не лови… Той ги реже като с бръснач…
— А сега какво ще ги правим? — попита Стефан. — Сурови ли ще ги ядем?…
— Няма да ни задави! — каза капитанът. — Прясната риба и сурова е вкусна…
— По-добре — опечете я! — обади се от мястото си далматинецът. — Тъй и тъй няма да преядем, ами поне да си направим кефа!
Не беше толкова трудно да я опекат. Срязаха с нож бидончето за бензин и сложиха ламарината на дъното на лодката. След това откъртиха една дъска и я нацепиха на трески. Скоро сред мрачините на морето лумна огън, към небето се понесоха искри. Когато ламарината се нагорещи, те поотместиха огъня и сложиха върху нея рибата. Из въздуха се понесе такава упойваща приятна миризма на печена риба, че всички притаиха дъх.
— Ще ми изтекат слюнките! — обади се жално Кръстан.
Миризмата ставаше все по-силна, все по-гъста, все по-ароматна. Леферът цвъртеше върху горещата ламарина, пукаше — по тенекията потече кафеникав сос. Всички гледаха към огъня като хипнотизирани — сега и да се появеше отнякъде военен катер, надали биха го забелязали — толкова бяха увлечени в гледката. След дългия глад отново имаха храна и те дори не можеха да си представят какъв ще бъде тоя чуден миг, когато ще я сложат в устата си, когато зъбите ще се раздвижат блажено, за да превърнат всичко в ароматен сок…
Когато най-после опекоха рибата, печатарят раздели всяко парче надве. Вътрешността бе полусурова, малко кървава около костите, бяла и сочна там, където рибата бе опечена добре. Най-големите парчета дадоха на далматинеца и капитана, най-малкото на Ставрос. На Вацлав дадоха добре опечен къс откъм опашката. Той го пое с щастливо изражение и едва не го изпусна от изненада — толкова то бе горещо.
— Как си го държал? — попита той смаяно. — Това е жив въглен!…
Печатарят не можа да го разбере и само махна с ръка. Вацлав държеше рибата за опашката, старателно я духаше.
— Няма да хвърляш нищо! — обади се далматинецът. — Ще сдъвчеш и последната кост!… Разбираш ли!…
Вацлав очакваше рибата да бъде вкусна, но тя надмина стократно всичките му очаквания. Беше толкова сочна, че се топеше в устата му — той ядеше и примигваше, гълташе и примигваше. Той я пестеше, за да продължи по-дълго това удоволствие, въртеше я стократно из устата си, поглъщаше я с истинска мъка. Струваше му се, че всяка капка се превръща в кръв и сила, които бликваха на вълни в жилите му. Струваше му се, че страните му поруменяват, че се изправя превитият му гръб, че по-силно заблестяват очите му. Когато най-сетне рибата свърши, той каза с въздишка:
— Това ми стига за цял живот!…
И капитанът бе изял своето парче, но все още движеше бавно устните си, сякаш не можеше да се примири с мисълта, че всичко е свършено. Все още бе много гладен, все още му се ядеше — вътре в него сякаш нещо крещеше за още малко храна. Морето около тях се бе очистило от фосфоресциращите блясъци, но те все още сияеха в далечината на югозапад. Дали наистина не можеха да хванат по някакъв начин още риба? Може би ако си бяха послужили с прерязания бидон като с черпак! Може би ако си бяха послужили с платното като с мрежа! Но сега беше късно, рибата бе изтекла, около тях отново се простираше тъмна неподвижна вода…
„Поне да запуша!“ — помисли капитанът. Внезапно той се досети, че е свършил цигарите, последната от тях бе изпушил още преди няколко часа. Е, да, но в кибритената кутия той бе натъпкал угарките — те ще му стигнат за днешния ден. Той я извади и изсипа угарките на дланта си, до носа му достигна техният тръпчив въглен мирис. Докато размисляше как да свие от тях нова цигара, той усети, че някой го гледа втренчено. Капитанът вдигна глава и срещна погледа на Стефан. Ако той му бе проговорил, надали би могъл да му каже нещо повече…
Капитанът се посмути, сви шепата си, после съвсем ненадейно и за себе си каза:
— Тъкмо си мислех дали ще ни стигнат!…
— Пуши си!… — каза Стефан мрачно. — Цигарите са твои!…
Капитанът замълча.
— По-хубаво да я караме по другарски — каза той тихо. — Делихме рибата, да разделим и цигарите!…
Стефан усети как гърлото му пресъхна, но не отвърна нищо.
— Тъй ще е най-добре! — каза капитанът.
Той не забеляза, че докато говореше, печатарят внимателно се вслушваше в думите му. Лицето му бе строго и замислено, широка гънка се бе образувала между очите му
— Стефане! — каза той предупредително.
— Дай да пушим! — обади се далматинецът. — Вацлав, ти май че имаше някакво тефтерче?
Наистина в тефтерчето на Вацлав имаше листа от оризова хартия. Откъснаха си четири листа и свиха от угарките четири тънки цигари. Докато свиваше своята, Стефан усещаше как пръстите му трепереха от вълнение, устата му се изпълни със слюнка. Далматинецът щракна клечка кибрит, четиримата запалиха — сам той, Стефан, капитанът и печатарят. Над лодката се понесе лютива миризма и се смеси с остатъците от миризмата на печената риба.
— Хубава! — каза блажено далматинецът.
Стефан усети как му се зави свят, устата му се изпълни със солена слюнка, започна да му се гади.
— Тъкмо каквато трябва! — обади се капитанът. — По-серт не може и да бъде!
Стефан дръпна втори път от цигарата. Първоначалното замайване бе минало, сега никотинът сякаш пъплеше из кръвоносните му съдове, слаби тръпки преминаваха из цялото му тяло. Той въздъхна дълбоко и тежко, отпусна се на дъното на лодката и отново дръпна. И четиримата пушеха и мълчаха, около тях се носеше лютивият цигарен дим и се наслойваше на тънки нишки в неподвижния въздух — тънки нетленни жички, които свързваха хората. Вече никой никого не мразеше, никой на никого не беше враг. В притихналата лодка нямаше врагове, нямаше часови, нямаше страх. За пръв път всички имаха обща съдба и чувствуваха като общо нещастие безветрието. Макар и приковани в тъмното безнадеждно море — за пръв път те се чувствуваха свободни.
Капитанът се събуди късно от спокойния си сън с някаква особена лекота в сърцето. Той полуотвори очи, през клепките му блесна синята ярка светлина на небето. Около него бе необикновено тихо и лодката бе така неподвижна, сякаш в тиха неделна утрин лежеше у дома си на коравото легло и чакаше всеки миг да удари черковната камбана. Той отново затвори очи. Какво се бе случило? — Нищо — просто бяха уловили през нощта четири риби. Спомените прииждаха бавно — зелено фосфоресциращо море, огън, мирис на печена риба, синкав дим на цигари. Но чувствата и вълненията бяха изчезнали, изгубил се бе ароматът им. Той бързо изтрезняваше, чувствуваше някакъв срам в душата си — като пияниците, които се събуждат с тежкото угризение, че и снощи пак са извършили някаква лоша пиянска глупост.
Защо така неочаквано бе омекнала душата му? Защо така неочаквано бе се предал? Защо бе забравил своето, защо бе приел чуждата съдба? Той си припомняше бялата светлина и вече не можеше да я разбере, припомняше мислите си и се срамуваше от тях.
Лодката се разклати — дочу се шум на леки стъпки от боси крака. Човекът стоеше край борда, не помръдваше. Сега блясъкът на слънцето падаше точно на лицето на капитана, клепачите му пареха, под тях пламтеше червенина. Като не можа да издържи повече, той въздъхна и отвори бавно очи.
— Капитане! — обади се тихо далматинецът.
Капитанът трепна силно, сякаш звукът премина през сърцето му. Далматинецът го гледаше право в очите, погледът му бе открит и прям — сякаш гледаше някого от своите.
— Виж морето! — каза той.
Капитанът се поизправи.
— Синята вода! — каза той тихо.
Сякаш сънят ги бе пренесъл в някакво чудно далечно море — така различен бе сега цветът му. Водата не беше вече синьо-зеленикава, а плътносиня и тежка — като разредено масло. Из такива води капитанът бе плавал, като бе ходил в Пирея, и няколко пъти ги бе виждал на рибарските кораби. Въпреки тежката синина водата бе необикновено прозрачна. Слънчевите лъчи я прерязваха косо, но не се губеха и всеки от тях светеше сам за себе си в дълбините, сякаш морето бе пронизано от хиляди искрящи сребърни стрели.
— Каква е тая история? — попита далматинецът с вдигнати вежди. — Като че ли сме из нашите морета!
Той му говореше като на свой — гласът му бе спокоен и изпълнен с доверие. Капитанът преглътна сухо и каза:
— Морето ни е отвлякло…
Далматинецът го погледна бързо:
— Накъде ни е отвлякло?
— Знам ли? — каза капитанът. — Питай го да ти каже!…
— Навътре?…
— Може и да е навътре — към дълбоката вода!… А може и да е към турската граница!…
Лицето на далматинеца изведнъж се промени — спокойствието изчезна от него, чертите му се изопнаха.
— Как — към турската граница? — попита той рязко. — Как е възможно?
— Ами щом сме в синята вода! — каза капитанът безпомощно.
Далматинецът се обърна и обгърна с бърз поглед лодката. Хората спяха, никой не ги слушаше.
— Я обясни! — каза той намръщено.
Но въпреки това гласът му звучеше свойски — той вярваше, че това, което чуе, ще бъде истината.
— Какво има да се обяснява! — въздъхна капитанът. — Моряците тъй наричат дълбоката и чиста вода… Към Варна тя е много навътре в морето…
— Колко много?
— Не знам какво да ти кажа!… Към Варна е към шейсет мили, може и повече. А на юг е по-близо… Зависи накъде ни е отвлякло течението.
Далматинецът се замисли.
— Познаваш ли лоцията на Черно море? — попита той с потъмняло лице.
— Учил съм я! — отвърна капитанът. — Но съм я забравил… Ние с нашите корита пътуваме все край брега…
— А теченията как вървят?… Успоредно с брега или навътре към морето?…
— Успоредно…
— И според тебе какво излиза? — попита далматинецът.
Капитанът мълчеше.
— Кажи!… Както мислиш — тъй кажи!…
— Сигурно сме отишли на юг — каза капитанът, като произнасяше с отвращение думите. — Синята вода на юг е по-близо до брега… Не вярвам течението да ни е отвлякло толкова навътре в морето… — Зад гърба им се чу лек шум. Без да се обръща, далматинецът понижи съвсем гласа си:
— Никому дума за това! — каза той почти с дъха си. — Разбираш ли?… Никому нито дума!…
— Вижте водата! — обади се Вацлав. — Господи, каква вода!… И колко дълбоко се вижда!…
Капитанът се отпусна на мястото си. Душата му бе раздвоена в тоя миг и над тежкото съжаление бавно се издигаше гордостта — все по-светла и все по-радостна. Далматинецът му се беше доверил. Те двамата имаха сега обща тайна. Тая тайна ги свързваше и отделяше от другите, правеше ги доверени и еднакви. Чертата, която делеше лодката надве, беше изличена и те бяха прекарали нова невидима черта — през душите си. Добре, щом иска да мълчи, ще мълчи!… Все едно в чий интерес е това!…
Денят бе така ярък, тих и горещ, както другите, слънцето все така немилостиво пламтеше. Какво от това, че водата около тях бе синя и прозрачна, какво от това, че слънчевите лъчи проникваха дълбоко в морските бездни. Колкото и дълбоко да проникваха, те не виждаха в светлината им никакъв живот, никакво движение. Колкото и прозрачна да беше тя, вкусът й оставаше все така солен, даже по-солен и горчив. И небето беше пусто, не се мяркаха по него никакви облаци, не прелитаха никакви птици. Часовете се изнизваха мъчително, жаждата ставаше все по-тежка и все по-непоносима. Устните им пресъхнаха съвсем, силите им отпаднаха — вече никой не се движеше, никой не говореше. Мъртвилото на морето бе започнало бавно да прелива в сърцата им.
Към обед една пеперуда прелетя изневиделица и кацна на рея. Всички я гледаха изблещени — как бе долетяла дотук, толкова далече от бреговете? Беше голяма пеперуда с дълги пипалца — красива и пъстра, — мъничък далечен пратеник на благословената земя. Пеперудата отлетя така внезапно, както бе долетяла, хората видяха с натъжени сърца как трепкащото петънце изчезна на изток — откъм откритото море.
— Ще загине! — каза студентът замислено.
Нима и хората не летят понякога тъй — без да знаят къде отиват? Нима и хората не загубват понякога посоките? „Посоките — мислеше той, — но не и надеждите, не и лъжливото съзнание, че летят все пак към някаква цел.“ Пеперудата бе отлетяла и мъничката радост, която бе огряла сърцата им, отново потъмня.
— Днес няма ли да се къпем? — запита мрачно печатарят.
— Може! — късо и неохотно отвърна далматинецът.
През цялата сутрин той бе като никога мълчалив и без настроение, не поглеждаше другарите си, не им продумваше.
— Може! — повтори той. — Не е лошо!…
Но къпането не им достави никаква радост и не ги ободри, както първия път. Хората влизаха във водата без желание и бързаха да излязат. И най-малкото усилие ги изморяваше, те пестяха движенията си, стараеха се да не изразходват нищо от себе си. Храната, която бяха погълнали през нощта, не беше родила в тях сили, само бе напомнила нуждите им. Гладът бе станал по-остър, защото бяха разбрали по-ясно какво значи да го изтръгнеш, макар и за миг от себе си.
Следобеда далматинецът стана още по-мрачен и това потисна другарите му. Стефан го гледаше с нямо учудване, мъчеше се от време на време да го заговори. Далматинецът отвръщаше късо и отново потъваше в себе си, сякаш без да съзнава, че другите забелязват това. Само от време на време той поглеждаше неподвижното лице на капитана, някакво колебание се мярваше в погледа му, но след това отново потъваше в мрачните си размишления.
Това бе най-дългият им ден на открито море — най-тежкият. Те бяха забравили кога е започнал той, нито имаха надежда някога да свърши. Слънцето пъплеше бавно по нагорещеното небе, морето блестеше като мъртво, в синята бездна под тях не се мяркаше никакъв живот. Жегата бе изсушила съвсем телата им, устните им започнаха да се напукват. Дори сините очи на Вацлав сякаш потъмняха — само косата му ставаше все по-светла и по-безжизнена, като че не беше коса, а снопче суха трева, с която бе покрил главата си. От цялата група само Ставрос се бе посъживил, ходеше из лодката, с полувесело, полумрачно злорадство поглеждаше другите.
— Какъв ден! — обади се глухо печатарят. — Просто… край няма!…
— По-лошо от затвор! — измърмори с отвращение Стефан.
— Затвор е хубаво! — усмихна се внезапно печатарят. — Там поне книги четяхме, по цял ден играехме шах!
Последната дума като че ли го подсети за нещо. Той погледна любопитно капитана, почеса се неловко и изведнъж предложи:
— Капитане, да поиграем на дама!…
— Само сме за дама! — каза недоволно капитанът. — Само туй ни липсваше!
Но все пак, когато Добри разчерта дамата, той приближи. Някога като младеж играеше много добре и му се искаше сега с нещо да блесне. Но още след четвъртия пул той разбра, че работата никак няма да бъде лека.
— Там губиш! — каза печатарят, като се усмихна добродушно.
Капитанът се замисли, но никак не можеше да намери изход.
— Най-добре тук! — каза печатарят.
Като размисли малко, капитанът разбра, че позицията е наистина хубава.
— Изучил си ги! — измърмори той.
Като загуби две игри — той се отказа. И ги загуби бързо, без да му се опре, макар от време на време печатарят снизходително да му подсказваше. Двамата отново се облегнаха на борда, слънцето, което сякаш временно бе отслабило силата си, отново напече вратовете им.
— В Одеса има един ресторант, казва се „Краснъй“ — проговори внезапно Стефан. — Вечер свири оркестър, сервират кримски вина и студена жигулевска бира… Ох, а да видиш какви шницели!… Като офицерски фуражки!
— Ти откъде знаеш? — запита смаяно Кръстан.
— Знам! — каза загадъчно Стефан.
— Ама наистина — да не си ходил? — запита Кръстан.
— Ако аз не съм ходил — други нали са ходили! — въздъхна Стефан.
— Добре, разкажи още нещо.
— Какво да разкажа! — измърмори горчиво Стефан. — Има булевард „Приморски“, красив булевард с кестени… В морската градина свири военна музика. И като у нас сервират шишчета и може да се намери нещо лютивичко. Като си помисля, че още вчера можехме да бъдем…
— Пак ще бъдем! — каза тихо печатарят. — И ще ядем шницели и шишчета.
Настана кратко мълчание, в което всички мислеха за шницелите и за студената бира. Само капитанът изглеждаше навъсен.
— Няма да стигнете там, дето сте тръгнали — каза той най-сетне. — И ако сте хора да разберете — най-умното е да слезете на брега…
— Ще стигнем, капитане! — каза сухо Милутин. — Ти за нас не бери грижа — ще стигнем…
— Не, няма да стигнете! — повтори капитанът. — Без бензин няма да стигнете никъде…
Привечер, когато слънцето се скри зад жаркия гръб на морето, Ставрос седна на носа, загледа се в пъстрите ивици на хоризонта и внезапно засвирука с уста.
— Я млъкни! — обади се сърдито капитанът. — Млъкни, че като ти врътна един…
Ставрос погледна ехидно към другите, облиза сухите си устни и каза:
— И утре няма да има вятър.
— Откъде знаеш? — попита печатарят.
— Личи си от залеза…
Залезът беше наистина някак особен — жълт като лимон, сух, необикновено прозрачен. Никога досега не бяха виждали хоризонта в такава далечина — особено на запад. Морето се разшири, стана по-плоско и по-светло. Хората малко се съживиха въпреки злата прокоба на Ставрос. Малко преди да се стъмни съвсем, се случи още едно събитие, което накара хората да потреперят от радост — подухна ветрец. Те гледаха изтръпнали как по гладката повърхност на морето се образуваха хиляди малки бръчици, как то изведнъж потъмня, сякаш над него бе надвиснал облак. Вятърът не идваше от никаква посока — духаше някъде от небето, разклащаше едва-едва тежкото платно. Те гледаха изтръпнали и не смееха да си проговорят — ще се усили ли той, ще надуе ли тежкото платно? Но след пет-шест минути вятърът съвсем затихна, невидима ръка мина по морето и изличи хилядите малки бръчици.
И нощта не беше така задушна като другите. Тая нощ всички спаха — оставиха на пост само един дежурен. Ако духнеше вятър — той трябваше да ги събуди. Но това им се виждаше смешно — ако духнеше вятър, щяха да се събудят всички, поне в това бяха сигурни. Изнемощели от задушния ден, всички заспаха като убити — без да се страхуват тоя път нито от измама, нито от външни изненади. Сънят ги погълна изцяло, леката прохлада на небето ги упои с дъха си. Спяха, без да помръднат, без да трепнат, без да издадат нито звук — спяха така, сякаш никога нямаше да се събудят.
И все пак един човек се събуди — малко след полунощ. Събуди се капитанът с пресъхнало гърло, с мъчителна жажда, която дереше гърдите му. Да накваси ли малко устните си с морската вода?… Нямаше друг изход. Той се поизправи, надвеси се над борда и посегна с ръка.
Но ръката не докосна прохладната вода, ръката увисна като мъртва. На десетина метра от лодката той видя някакъв страшен, тъмен предмет — като гигантска сепия, излязла от дълбините и протегнала към него пипалата си. В първия миг той така се стресна, че притаи дъх, не повярвал на очите си. И след това изведнъж всичко разбра — не беше никакво морско чудовище, а най-обикновен дънер, довлечен тук с клоните си кой знае откъде. Тъкмо капитанът отново посегна с ръка към водата, и изведнъж се досети, сърцето му неудържимо заби.
Къде е дежурният?… Не можеше да се разбере кой е дежурен — и четиримата от тяхната група спяха. Навярно беше Стефан, защото седеше малко по-високо от другите, с увиснала на гърдите глава. Сърцето му отново заби — така високо, че му се струваше, че ще събуди целия екипаж. По дяволите — малко спокойствие, съвсем малко спокойствие. Или сега, или никога. Нямаше друг изход за него, не може и да има… Само малко спокойствие, за да може да извърши всичко безшумно… Спокойствие, нищо друго… Време има — важното е да не направи някаква грешка, да не вдигне никакъв шум.
Когато се успокои съвсем, той стана безшумно от мястото си и все тъй безшумно вдигна едното гребло. Това беше по-леката част от цялата работа — сега трябваше да го потопи във водата. Той го отпускаше сантиметър по сантиметър, притаил дъх, без да изпуска нито за секунда от очите си спящата група. Първото гребло добре — сега второто. Като потопи и него, той спря за миг да си почине. Оставаше да извърши най-опасното — да слезе сам във водата. И да плува след това — да плува колкото се може по-предпазливо към дънера. Той знаеше — това вече не можеше да се извърши съвсем безшумно. Трябваше да плува само с една ръка, да тика пред себе си греблата. Колкото и да е предпазлив, не може да няма никакъв шум — това е изключено. Оставаше само една надежда — да са заспали дълбоко. Ако са заспали много дълбоко, те няма да го чуят, както и да плува. Дано само е тежък и непробуден сънят на изтощените хора.
Когато хладната вода го погълна, той изведнъж почувствува необикновен прилив на сила и бодрост. Ще успее — непременно ще успее. И да не успее — няма да се върне назад, по-добре да намери смъртта си в черната нощна вода. Но трябва да успее, трябва да се върне там, на брега, там, при нея, при детето, което трябваше да се роди. Тая мисъл със страшна сила го потегли към черния неподвижен дънер.
Капитанът даже не усети как стигна до него. Той се покатери на грапавия влажен труп, така че краката му останаха във водата. Сега да закрепи веслата! Тая работа се оказа много по-лесна, отколкото очакваше. Той ги прикрепи към клоните, след това предпазливо натисна дръжките.
Но дънерът се оказа много тежък и помръдна едва-едва. И все пак се движеше — макар и по малко, но се движеше и бавно се отдалечаваше от мъртвата лодка. Още десет метра, още петнайсет, още двайсет. Надеждата растеше, разпъваше гърдите, солена влага изби на възпалените му очи. Най-после нервите му не издържаха, той наведе гръб и опъна енергично веслата.
— Стой! — изкрещя някой яростно.
Капитанът трепна така силно, че едва не изпусна греблата. Той погледна към лодката. На носа й се беше изправил Стефан, разярен и страшен, с пистолет, насочен право към гърдите му. И другите в лодката веднага наскачаха, пред очите му се мярнаха техните смаяни лица.
— Стой, връщай се! — изкрещя отново Стефан.
— Няма да се върна! — изхриптя прегракнало капитанът и още по-здраво загреба с веслата.
— Стой, подлец!… Ще стрелям!…
— Стреляй! — изкрещя в някакво нервно изстъпление капитанът. — Щом искаш — стреляй…
Той видя много ясно как Стефан се прицели, но не отпусна веслата, не отмести поглед. Изтрещя изстрел, но куршумът свирна някъде встрани, тъй като печатарят бе блъснал ръката му.
— Стефане! — възкликна смаян печатарят. — Ти луд ли си?
Капитанът все тъй яростно гребеше, отдалечаваше се.
— Щом стъпи на брега — ще го арестуват! — кресна нисичкият. — А след няколко часа ще хванат и нас…
— Нека ни хванат! — каза печатарят пребледнял. — Щом няма друг изход — ще ни хванат…
Стефан го погледна изумен, след това обърна поглед към Милутин. Далматинецът мълчеше мрачен и неподвижен, сякаш това, което ставаше в лодката, бе на километри далече от него.
— Няма да стреляш! — каза най-сетне той. — Нямаш право!… Пък няма и смисъл!
Стефан го погледна изумен, после тръсна с все сила пистолета си в дъното на лодката. Лицето му бе изкривено от мъка. Вацлав седна до него повдигна ръка да я сложи на рамото му, след това стеснително я отдръпна. Лицето му, потъмняло от слънцето и глада, в тоя миг изглеждаше някак детински нещастно.
Капитанът се изгуби със своя дънер в тъмнината на нощта. Вече никой не гледаше към него освен Дафин. Но никой не гледаше и момчето, иначе би видял сълзите, които течаха по изнурените му страни. Той ги избърса с длан, после се сви като кученце в дъното на лодката и притихна.
— Доверие! — избухна внезапно Милутин и погледна към студента. — Ето ти на тебе доверие…
Младежът мълчеше объркан.
— Това дърво винаги ражда, Милутине — каза тъжно печатарят. — Само че някой път по-рано, друг път по-късно…
Стефан повдигна глава и го погледна с див поглед.
— Глупци сте! — изкрещя той. — Не сте никакви революционери, а проповедници. Това сте — запомнете го!
— И все пак трябва да помислим — обади се най-сетне печатарят. — Не бива да оставяме да ни влачат току-тъй събитията…
— Да мислим!… Какво да мислим? — избоботи жлъчно Стефан. — Сега всичко е свършено!… Сега само ще чакаме да ни изловят тук като плъхове!…
— Нищо не е свършено! — намръщи се печатарят. — Милутине, според теб на колко километра сме от брега?
— Това никой не може да каже! — измърмори мрачно Милутин. — Може би към трийсет… А може би и повече…
— Виждате ли? — трепна радостно печатарят. — А колко часа ще му трябват, за да стигне с тая хралупа до брега… Може би цял ден…
Стефан повдигна обнадеждено глава.
— Ако изобщо стигне — продължи печатарят. — Ако не припадне някъде по пътя от изтощение…
Сега всички трескаво размисляха.
— А освен това румънците кой знае как ще погледнат — обади се Кръстан. — Какво ги интересуват тях нашите работи…
Лицето на Милутин още повече притъмня. Той преглътна сухо, после изведнъж каза:
— Ние не сме срещу румънския бряг… Ние сме срещу българския…
Всички го погледнаха смаяно.
— Как срещу българския? — запита печатарят.
— Ами така — срещу българския! — каза нервно Милутин. — Лодката не стои на едно място… Теченията я мъкнат на юг…
— Откъде знаеш?
— Знам! — каза Милутин. — От оня тип знам — от капитана…
Хората в лодката се спогледаха безпомощно.
— Ти сигурен ли си? — запита отново печатарят.
— Сигурен!… Нямам навигационни уреди да бъда сигурен! Но по всичко изглежда, тъй е… Тая синя вода говори за големи морски дълбочини. А те са по-близко до брега към юг…
— И според теб къде се намираме?
— Знам ли къде? — въздъхна уморено Милутин. — Може би отново към Созопол… А може би още по на юг…
Това им се видя невероятно — да са изминали такова голямо разстояние, без лодката да е помръднала от мястото си.
— Капитанът да не те е излъгал? — попита с последна надежда печатарят.
— Не ме е излъгал — отвърна Милутин, без да ги гледа. — Аз сам размислих — тъй е… Моретата са пълни с течения — това е цяла наука… Пък и капитанът не би тръгнал току-тъй, ако не знаеше къде ще пристигне…
Да, всичко това звучеше съвсем логично.
— А ти защо не ни каза досега? — запита мрачно студентът.
Далматинецът облиза сухите си устни.
— Не исках да ви отчайвам — каза той тихо.
В тоя миг стана нещо — някаква светлина мина през лицата им. Те трепнаха и се огледаха. Морето беше все тъй черно, хоризонтът — все тъй невидим. И все пак нещо беше станало.
— Не светна ли? — запита неуверено Милутин.
— Светна — обади се от дъното на лодката Дафин. — Мълния светна…
— Накъде светна? — трепна Милутин.
— Ей нататък — посочи с пръст младежът.
Милутин погледна звездите. Нататък — значи, на изток. Всички впериха погледи в чернилката на нощта. Не трябваше да чакат дълго — в далечината отново нещо проблесна. Всички мълчаха и гледаха със затаен дъх — зад мъртвите хоризонти нещо припламваше и осветяваше за мигновение ръба на морето.
— Мълнии! — каза Милутин развълнувано. — Но са много далече…
Никой не смееше да откъсне поглед от прекрасните, сини, далечни мълнии.
— Може да задуха и вятър! — каза тихо студентът. — Може да завали…
Тая мисъл беше в ума на всички, макар никой да не смееше да я каже.
— Където има мълнии, има и вятър! — обади се далматинецът. — Стига бурята да дойде и към нас…
След половин час мълниите се издигаха високо над хоризонта, след това започнаха бавно да отслабват. Още половин час, и отново всичко потъна в мрак, хоризонтът изчезна и се загуби. Но в сърцата на хората отново се бе появила надеждата, лицата на всички изглеждаха възбудени.
— Явно — времето върви към промяна — каза Милутин и тоя път в гласа му се долавяше сигурност. — Утре да се надяваме — ще задуха.
— Стига да не е някоя буря! — каза печатарят предпазливо.
— И буря да е! — възкликна Стефан. — Каквото и да е — стига да не стоим на едно място…
— Ако потеглим отново на север — каза далматинецът, — има опасност да ни пресрещнат… Все пак платната не са мотор…
— А какво друго? — запита печатарят.
— Можем да отидем на юг — каза Милутин. — Там няма да ни търсят.
— В Турция? — трепна печатарят.
— В Турция! — каза твърдо Милутин. — В Инстанбул!… Ако само един от нас се добере до съветския консул — ние ще бъдем спасени… Турците не екстрадират политически бегълци в България…
— Дума да не става! — каза рязко Стефан. — Само към Одеса — и никъде другаде!… Пък да става, каквото ще!… Ние за там сме тръгнали и там ще стигнем…
Никой не му възрази. Никой не искаше тая нощ повече да му възразява.
Преди да заспят, се случи още едно събитие — още веднъж край тях преминаха страхът, надеждата и животът. Пръв Кръстан забеляза далече в морето слаби нетрепкащи светлинки. Дълго време всички гледаха натам мълчаливо, докато най-после Милутин се обади:
— Това е параход!…
Параходът идваше към тях, светлините ставаха по-ярки, умножаваха се.
— Голям параход! — каза далматинецът. — Не е военен…
— Сигурен ли си? — запита Кръстан.
— Не е военен… Изглежда, пасажерски…
Параходът се оказа наистина пасажерски. След половин час той мина съвсем близо до тях — само на няколкостотин метра. Беше трипалубен, бял, целият осветен от ярки гирлянди електрически лампи. Параходът се носеше спокойно по морето, носът му цепеше с лекота тъмната нощна вода. Никъде по осветените палуби не се мярна ни човек, ни сянка и корабът мина край тях като грамаден призрачен дворец — целият блеснал от светлини, но мъртъв. Контурите на парахода скоро се разтопиха в нощната чернилка, но светлините останаха. Те блестяха дълго като ярко съзвездие, след това започнаха да избледняват и да се губят. Лодката отново остана сама.
Сега беше още по-трудно да заспят. Животът бе минал под носа им с всичките си удобства и се бе стопил като сън. Там имаше много прясна вода, имаше бани и порцеланови умивалници, имаше ресторанти, имаше храна, имаше чисти, прохладни легла — имаше всичко. При тях нямаше нищо. Съвсем изтощени, те заспаха чак призори — тоя път, без да оставят дори часови. Нямаше смисъл. Без весла те бяха така безпомощни, че каквото и да се случеше — те не биха могли да помръднат от мястото си ни един метър.
Сутринта се появи слабо мъртво вълнение, но те не го усетиха. Те не усетиха и лекия ветрец, който подуха десетина минути и угасна. Но внезапен удар по борда на лодката ги накара да скочат едновременно. В първия момент те не видяха нищо. И едва като се изправиха, те забелязаха зад перваза на лодката мрачното лице на капитана. Това беше толкова невероятно, че известно време всички гледаха като втрещени. Капитанът отново бе доплавал до тях със своя дънер, но не бе преценил разстоянието и един от клоните ги бе блъснал по борда. Сега той мълчеше намръщен и гледаше някъде между хората, без да спре на никого погледа си.
— Какво търсиш тук? — обади се сърдито Милутин. — Махай се!… Ще минем и без тебе!…
Лицето на капитана не трепна, сякаш се бе приготвил за безкрайно по-лоши работи.
— Дойдох за греблата! — каза той тихо, с безизразен глас. — Ще погинете без гребла…
— Не си дошъл за греблата! — каза Стефан презрително. — От морето си се уплашил, затуй си дошъл…
Капитанът помълча, после отново повтори:
— Дойдох за греблата…
— Не можеш вече да ни излъжеш! — каза троснато Стефан.
— Ако искате — вярвайте! — въздъхна капитанът. — Няма за какво да ви лъжа.
Той започна отново да гребе, за да се изравни с лодката. Стефан отвори уста, за да каже нещо, но печатарят го превари.
— Стига, Стефане! — каза той намръщено. — Не ти прилича…
След всеки изминат час мъртвото вълнение се усилваше все повече и повече. Без да се клати, лодката ту се издигаше над вълните, ту леко пропадаше и погледите им се изпълваха с мастилената синина на водата. Хоризонтът бе потънал в мъгливи изпарения — прозирната завеса все повече ридаеше. Беше много горещо и задушно, слънцето, излязло над изпаренията, немилостиво печеше. Надеждите, които се бяха породили през нощта, започнаха бавно да се разпръсват.
Хората мълчаха, измъчвани от жаждата. Силите им ги бяха напуснали съвсем — те не се движеха, не говореха, не мислеха. Неколцина се опитваха отново да си разхладят устата с морската вода, но сега нейният вкус им се стори още по-солен и горчив, още по-неприятен. Дори капитанът след първата глътка се отказа от своите опити.
— Водата се развали! — каза той глухо. — По-солена е…
Никой не му отвърна. Той помълча малко, след това отново заговори:
— Искам да ви предложа нещо… Свалете ме на брега и аз ще ви намеря бензин.
— Аааа, затова ли се върна? — попита Милутин презрително. — Това ли ти е била целта?… Разбрал си, че не можеш сам…
— Аз не ви лъжа! — каза капитанът. — Разберете — можех да се прибера на тоя дънер… Но ми домъчня за вас…
— Ууу, как тъй пък изведнъж? — погледна го иронично Стефан.
— Не баш за теб! — каза намръщено капитанът. — За тебе знам, че умът не ти стига. Но се чудя на другите… Ами не може да се люшкате вечно по туй море. Все трябва да решите нещо…
Известно време всички мълчаха, преценяваха.
— За туй заслужава да се помисли — каза най-сетне печатарят.
— Аз съм съгласен! — отвърна Кръстан.
— Ти на всичко си съгласен! — каза дрезгаво Стефан. — Но на тая проклета земя аз не се връщам — каквото и да се случи…
— Не обиждай земята! — каза враждебно печатарят.
Никой досега не беше го чувал да говори с такъв глас.
— Ти не ме разбра — каза Стефан мрачно.
— Много добре те разбрах…
Изведнъж Стефан целият почервеня, очите му гневно блеснаха.
— Проклета е! — кресна той и се изправи целият в лодката. — Щом я управляват генерали и агенти — проклета е…
— Стига! — каза сърдито далматинецът.
Стефан изведнъж притихна, бавно се отпусна на мястото си.
— Слушай, капитане, как да ти имам доверие? — продължи Милутин бавно. — Колко пъти досега се опита да ни попречиш?… Мъчно мога да си представя, че си се променил току-тъй — отведнъж…
— Всичко е за вас — каза капитанът. — От тая работа моята глава ще пати.
— Къде мислиш да слезем?
— Където е най-близко… По целия бряг имам свои хора, за два часа ще ви намеря бензин…
— Добре, на теб да повярвам… Ами на Ставрос?
— Ставрос ще остане в лодката — каза капитанът. — Сам ще ида, сам ще се върна…
— Добре де, но щом тръгнем — нали той ще изтича до най-близкия участък. И още пред Варна ще ни посрещнат военните катери…
— Мъкнете го с вас! — каза ядосано капитанът. — Щом му нямате доверие — вземете го…
— Аз ще ти платя за туй! — обади се злобно Ставрос. — Ще патиш от мен!…
— Виждаш ли? — каза мрачно далматинецът.
— Добре! — каза капитанът. — Щом нямате на нас доверие — ще изпратим шурея… Аз ще му кажа при кого да отиде и какво да вземе.
Далматинецът го погледна с недоумение.
— Защо пък него?
Капитанът го гледаше право в очите.
— Защото е ваш! — каза той твърдо.
— Наш? — трепна далматинецът.
— Ваш е — каза капитанът. — Може да питате него.
Всички се обърнаха и погледнаха поразени към пощенския чиновник. Той бе прежълтял, цялата кръв бе изчезнала от лицето му.
— Не е наш! — каза далматинецът студено.
— Как не е ваш! — намръщи се капитанът. — Целият град го знае…
— Ако беше наш — нямаше да мълчи! — каза Милутин. — Щеше досега да се обади…
— Е, какво сега?… Ще се лъжем ли? — запита раздразнено капитанът. — Питайте него — той сам ще ви каже…
Но никой не го питаше и всички го гледаха намръщени. Капитанът изведнъж изгуби търпение, сърдито кресна:
— Що не им кажеш, сливи ли имаш в устата?
— Не съм комунист! — каза глухо младежът.
Капитанът тъй си остана с отворена уста — гледаше поразен шурея си.
— Значи, според тебе аз лъжа, така ли? — попита той възмутен.
— Не лъжеш — каза тихо Дафин. — Но не разбираш… Идеи са едно, а комунист е съвсем друго… Туй не е едно и също нещо…
В лодката само студентът се усмихна едва забележимо. Капитанът гледаше като втрещен, преглъщаше със сухо гърло.
— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — Но няма да ви предаде — в това можете да бъдете съвсем сигурни…
Настана кратко, напрегнато мълчание.
— Аз на капитана имам повече доверие — каза печатарят. — И съм съгласен той да отиде…
— Ти какво мислиш, Вацлав? — запита Милутин.
— Рискът е много голям! — каза словакът. — Но не виждам и друг изход…
Милутин наведе глава. Сега идваше най-тежкото — да каже своята решителна дума.
— Аз мисля да почакаме още малко! — каза той най-сетне. — Времето е към промяна… Ако не стане нищо до довечера — тогава чак да рискуваме…
— По-рано и да искаме — не можем да тръгнем — каза капитанът. — Нека са свечери, та да се примъкнем, без да ни видят…
И като въздъхна, добави без желание:
— Ама наистина не разбирате, че за вас друг изход няма… И да духне вятър — без вода и храна никъде няма да стигнете…
С това разговорът свърши — хората отново се отпуснаха отпаднали на местата си. Към девет часа изпаренията се пръснаха, отново се появи далечният хоризонт — не така гладък като предишния ден, леко нагънат от мъртвото вълнение. Тогава почти едновременно неколцина души видяха в далечината едва забележимо петънце.
— Има нещо там! — обади се пръв Стефан.
Далматинецът напрегнато се взря, дори очите го заболяха.
— Това е гемия! — каза той тихо. — Капитане, виж и ти!…
Но капитанът без друго вече се взираше нататък.
— Гемия е! — кимна той неуверено.
Бялото петънце беше точно на югозапад — между тях и сушата. След половин час далматинецът, който нито за минутка не бе свалил от нея напрегнатия си взор, отново се обади:
— Не се движи!… Стои на едно място!…
— Не се движи! — като ехо се обади и капитанът.
— Вижда ми се тримачтова! — каза далматинецът.
Капитанът не отговори.
— Тримачтова е! — повтори отново Милутин.
— Туй не мога да видя! — каза капитанът. — Но ако е тримачтова — значи, не е българска!… Ние нямаме тримачтова!…
— По-добре, да не е българска! — каза далматинецът. — Тъй е по-добре!…
Някаква мисъл се бе родила вече в ума му, но той все още се боеше да я каже на другите.
— А защо не се движи? — попита замислено далматинецът. — Зер може такава голяма гемия без мотор?
— И на мен не ми се вярва! — каза неуверено капитанът. — Обикновено имат, макар и съвсем малък — колкото да маневрират с вятъра…
— Може да им е развален моторът! — предположи далматинецът.
— И туй може! — кимна капитанът.
След малко гемията се поизмести — обърна се с целия си профил срещу тях. Сега и капитанът успя да види, че е тримачтова…
— Чужда е! — каза той гласно мисълта си. — Не е българска!
Гемията наистина не беше българска.
На средната й мачта висеше безжизнено старо избеляло знаме със съмнителен цвят — навярно яркочервен, когато е било съвсем ново. Не се виждаше и знакът му, скрит между гънките — красиво извит бял полумесец. На носа и на задната част на кърмата с бяла блажна боя бе написано: „Йомит“ — Надежда.
Гемията беше турска.
Тя бе натоварена догоре с евтина стока — дървени въглища за истанбулските чаршии. Не само трюмът, но и палубата бяха претъпкани с черни чували, тук-таме изпокъсани и с грубо замрежени дупки, от които се подаваха сухите, шупливи гранки на въглищата. Чувалите бяха наредени като стена в кръстосани редици, за да не се разпилеят още при първото вълнение. Тежкият дъх на въглищата се смесваше с миризмата на катрана и смолите и правеше още по-непоносима задухата на палубата и вътрешните помещения. Само от кубрика идваше приятна миризма на готвено — там долу един от моряците, който бе същевременно и готвач, приготвяше в голям калайдисан съд кокоша яхния.
Гемията не се движеше. Платната й висяха по мачтите и хвърляха върху палубата задушна сянка. Някъде назад, към машинното отделение, се чуваха редки отчетливи удари на чук и звънтеж на желязо — там някой нещо поправяше, без да бърза и без особено да се старае. Отдалече гемията приличаше на запустяла — никъде не се мяркаха хора, никой не минаваше по палубата. Тя се поклащаше едва-едва на мъртвото вълнение, носът й леко се местеше, тъй като никой не стоеше на руля. Оставена без вахта, съвсем сама сред водните пространства, гемията дрейфаше бавно, носена само от слабото морско течение.
И все пак въпреки привидната безлюдност на палубата имаше един човек. Видът му бе съвсем неочакван за такава мръсна гемия, натоварена с толкова нищожна стока. Той бе млад, с хубава външност, леко, но изискано облечен. Панталонът му от син американски тропикал бе добре изгладен, а маншетите внимателно подгънати. Копринената му риза изглеждаше толкова бяла и чиста, че беше истинско чудо как бе успял да я запази в такъв вид сред околната мръсотия. Младежът лежеше на плетен шезлонг и четеше старо френско издание на „Кандид“ — без особено увлечение, но внимателно, както се чете учебник. Твърде малко в неговия вид издаваше истинския ориенталец — може би едва забележимо закривеният хубав, едър нос, може би малко късата горна устна. Но цветът на лицето му бе съвсем бял и чист, косата и очите — приятно кафяви, кожата — гладка и добре гледана. Той бе бос — единственият белег на небрежност, но тесният му крак подсказваше, че много рядко е газил в такъв вид земята.
Неговият изглед всъщност отговаряше съвсем на това, което баща му имаше зад гърба си. В Инстанбул всички познаваха Ханук Кувер, богат притежател на морски съдове, който имаше една от най-хубавите вили на Принкипо и една от най-старите и красиви генуезки къщи край самия Босфор. Единственият му син Кенан бе отрасъл из техните широки стаи, окръжен с всичките грижи и внимание, които се полагат на едно богато момче. Къщата край Босфора беше голяма, зелена, тиха, с красиви прозорци и старинни врати от ливански кедър. Фасадата й бе обърната към Пролива, който миеше зидовете на основите й. Спалните помещения гледаха към зелените хълмове на Пера с кипарисите и разклонените пинии. Най-долното помещение представляваше обширен хангар. От трапезарията Кенан слизаше направо в хангара, качваше се на моторницата и след две минути нейният остър нос вече цепеше спокойните води на Босфора. Не бяха кой знае колко младежите в Истанбул, които можеха да си позволят такова удоволствие!
От две години младежът учеше в Париж, а ваканциите си прекарваше в плаване. Тая година той пожела да отиде с „Йомит“ в България, нещо, което старият Кувер посрещна без никакво удоволствие. Гемията беше стара, моторът й — слаб и износен, морето — бурно. Не е ли по-добре да замине с някой от солидните му кораби към Бейрут и Газа, към Пирея или Александрия? Не, Кенан беше ходил вече натам.
— Нищо няма да видиш в България! — бе казал старият Кувер. — Разбирам гемията да отиде поне до Бургас!… Ахтопол е нищо и никакъв град с няколко хиляди жители…
— Ходил ли си там?
— Ходил съм…
— Искам и аз да отида!… Искам да видя българите!…
— Какви българи! — въздъхна с досада старият. — В квартала Фенер има колкото искаш българи…
— Искам да видя свободни българи! — упорствуваше Кенан.
— Искаш да видиш нещо, което не съществува! — каза старият. — Народът, който е живял петстотин години в робство, не може да бъде току-тъй свободен… Трябва да минат поне още петдесет години…
— Аз съм на обратно мнение — каза Кенан. — Според мене народ, който се е освободил толкова скоро от такова тежко робство, има най-свежото чувство за свобода…
— Свободата на робите е анархия! — каза старият. — Не обичам да се говори за такава свобода!…
Старият Ханук Кувер минаваше за либерален човек и дори в известна степен свободомислещ — доколкото това може да се каже за един турчин, и при това богат. Тия негови убеждения не му пречеха да има най-лошо мнение за бившата рая. Какво ще търси там синът му, защо е нужно да рискува за нищо? Но Кенан упорствуваше и най-после баща му отстъпи. В края на краищата рейсът е кратък, момчето ще се върне в Истанбул по-рано, отколкото ако се запилее към Александрия и Порт Саид. Освен това капитан на „Йомит“ бе собственият му брат Неджеб, човек почти неграмотен, но отличен мореплавател с ветроходни съдове, предан като куче. При всички обстоятелства той щеше да опази момчето — в това Ханук бе съвсем сигурен.
Но Кенан не разказа докрай на баща си защо иска да отиде в България. Той имаше своя теория за обяснението на човека и социалните явления. Той смяташе, че у човека съществуват два вечни ембриона, носител на които е мъжът. Единият ембрион — биологическият — служи за съхранение на рода. Вторият ембрион, който той наричаше свободна воля, служи за съхранение на индивида. Чувството за индивидуалност и чувството за свобода бяха за него почти тъждествени понятия.
Той си представяше свободната воля като една неголяма, но изключително мощна пружина. Единственият начин да се свие тя е външният натиск. Пружината може да се свие до последния предел, но никога няма да загуби своята сила и пъргавина. Тя е неизменна субстанция. Рано или късно, щом натискът отслабне, пружината ще изхвърли туй, което я свива, така както древните катапулти хвърлят камъни срещу крепостните стени.
Кенан вярваше, че на света няма нито една напълно свободна пружина. Върху нея винаги има някакъв натиск — външен, от социално естество, и вътрешен, от недостатъците на човешката природа. Кенан вярваше, че този, който понася натиска, съхранява своята биологична или социална сила. И — обратно — този, който упражнява натиска, разходва непрекъснато и постоянно силите си, за да преодолява съпротивлението. „В това се крие трагедията на потисниците — мислеше Кенан. — Те мислят, че експлоатират, а всъщност се изхабяват. Експлоатацията води не към сила, а към слабост. По-рано или по-късно, но непроменимата и неизчерпаема субстанция ги отхвърля от себе си.“
Тая теория беше доста необичайна за сина на един богаташ. Кенан се гордееше с нея и беше убеден, че е измислил философия, която един ден ще залее света. Той смяташе да напише книга и сега събираше факти. България беше за него интересна страна. Тя наскоро се бе освободила от робство и следователно трябваше да се намира в най-добрия разцвет на силите си. Тя не потискаше никаква друга нация и следователно не хабеше силите, които току-що бе придобила. Сега цялата нация можеше да обърне силите си към разрешаване на своите вътрешни противоречия.
Плуването до Ахтопол беше спокойно и приятно. Той прочете отново Джонатан Суифт и се залови за Волтер. Искаше му се да напише книга не като сух философски трактат, а като остроумна и хаплива сатира с живи герои. Ахтопол му се видя красиво градче, но там нямаше много българи. Тогава той отиде в Бургас, нае най-хубавата стая в най-хубавия хотел и тръгна по улиците на града, за да събира впечатления за своята бъдеща книга.
Кенан се прибра в Ахтопол на четвъртия ден, защото гемията бе натоварена вече със своята черна стока и трябваше да се връща обратно. Той бе полуразочарован, защото теориите му се потвърждаваха в много малка степен. В Бургас богатите не бяха така богати, както в Истанбул, и бедните не така бедни. В Бургас не се виждаха толкова ярко белезите на разложението, както в неговия роден град. Хората бяха по-чисти, улиците — по-спретнати, мизерията не биеше така на очи. Но това бе почти всичко. Богатите хора бяха сити, ограничени и равнодушни, както в неговата родина. Бедните не съзнаваха, че тяхната свободна воля е ограничена — задоволяваха се само да се оплакват от бедността и високите данъци или да проклинат безработицата. Той не можа да срещне нито един свободен дух, за какъвто смяташе себе си, и да види някакъв особен стремеж към свобода. Хората му се виждаха обикновени, малки, делнични, живееха за стомасите си, мислеха за босите си крака. Кенан не можа да намери никакъв интересен образ за своята книга и това го изпълваше с доза от тихо униние.
Това униние се усили на втория ден от пътуването им, когато се счупи витлото. Морето бе тихо, не духаше никакъв вятър, платната висяха като мъртви. Само вечерите бяха приятни. Кенан изваждаше от багажа си бутилка уиски, сядаше на стола и започваше бавно да пие. Когато изпразнеше шишето наполовина, той спираше. Беше тихо, над него блестяха звездите, чудни мисли прииждаха в ума му. Неговата собствена теория изведнъж разцъфтяваше, изпълваше се с красота и съвършенство, светеше като магическа светлина. „Велико нещо е алкохолът — мислеше Кенан с малко тъга в сърцето си. — Алкохолът е свобода. Наистина тая свобода е всъщност една илюзия, но нима това е от особено значение? Какво е всъщност илюзията, освен неопровергана действителност. Хората са смятали някога, че живеят на една плоска земя. Христофор Колумб е бил убеден, че е открил Индия. Това е било за тях реална действителност, защото са умрели с илюзията, преди тя да бъде опровергана.“
Така мислеше Кенан, младият турски философ, докато в кубрика готвачът приготвяше своето поредно пиле.
Към обед от машинното отделение излезе възрастен мъж, бос и необръснат, с изпечено от слънцето лице. Беше облечен в дочен панталон и тънка вълнена фланела — също така изпоцапана и избеляла — макар горещината да наближаваше четиридесет градуса на слънце. Той се движеше точно така, както трябва да се движи един истински моряк от платноходна гемия — тежко и малко разкрачено, като стъпваше здраво с босите си крака по нажежената палуба. Лицето, поизцапано от машинната смазка, бе малко начумерено, но щом зърна младежа, то веднага придоби добродушно и дори малко ласкаво изражение.
— Как си, Кенан? — обади се морякът, като бършеше с ръкава изпотеното си лице.
Младежът трепна и вдигна очи.
— Добре съм, чичо! — отвърна той меко.
— Горещо ли ти е?
— Не ми е горещо…
Всъщност беше му много горещо, но той не обичаше да се оплаква. Той смяташе, че да се оплаква човек — това значи да притеснява свободната воля на другите.
— Нищо няма да излезе от витлото — каза Неджеб. — Трябва да чакаме вятъра.
— Ще го почакаме — каза Кенан.
— То е хубаво, само да не дочакаме някаква буря… Хептен ще втасаме тогаз без мотор…
Кенан не отвърна. Той си мислеше — нека се яви буря!… Тогава поне ще разбере на това безпомощно дървено корито колко струва свободната му воля.
— Казвах аз на татко ти да смени мотора, но чува ли? — говореше без сръдня Неджеб. — Той гледа да не харчи пари…
— Като се върнем — ще му кажа! — отвърна Кенан. — Ще сложим силен мотор — ще хвърчиш!…
Старият моряк се зарадва, но скри радостта си.
— Дай боже! — измърмори той равнодушно и погледна през процепа между чувалите към морето. — Мина ли нещо?…
Кенан се посмути. Той бе забравил съвсем, че са го натоварили да наблюдава морето и ако мине случайно наблизо някой малък плавателен съд, да им обади. Бяха му дали и бинокъл, но той тъй си и лежеше недокоснат под шезлонга.
— Нищо не съм видял — отвърна Кенан дипломатично.
Неджеб излезе на носа на гемията и почна да оглежда внимателно небето.
— Там има нещо! — обади се той. — Я ми подай бинокъла!…
Докато Неджеб се взираше напрегнато през окулярите, Кенан се мъчеше да види с просто око. Не видя нищо — пред него се простираше пустото море, леко нагънато от мъртвото вълнение.
— Интересна работа! — измърмори Неджеб.
Той помълча малко, после каза:
— Лодка е!…
Кенан го погледна учудено.
— Лодка ли?
— Лодка… при това с пътници!…
— Какво ще дири лодка на открито море! — попита Кенан. — Та ние сме най-малко на двайсет мили от брега…
— И аз туй се чудя! — каза Неджеб.
Гласът му беше сериозен. Той свали бинокъла и го подаде на младежа. Кенан малко трудно намери лодката, тъй като палубата под него се люлееше и му пречеше да закрепи зрителното си поле. Най-после той я съзря, но беше невъзможно да се разбере колко са хората. Лодката идваше от открито море и се движеше към тях — през окулярите се виждаше как мъртвото вълнение я повдига на гребените си.
— Интересна работа! — измърмори и той като Неджеб. — Какво значи туй?
Неджеб не отговори веднага. Отдавна той се мъчеше да намери някакво обяснение и нито едно не му се струваше убедително.
— Понякога туй бива — да се загуби лодка в открито море! — каза Неджеб. — Ако те хване вятърът към Балчик, може да те отмъкне до Синоп… Ветровете при нас са лоши… Там е работата, че цял месец не е духал такъв вятър…
— А ти отде знаеш какво е духало по тия брегове?…
— Зная — каза Неджеб. — Нали туй ми е работа?…
— Може да са корабокрушенци — каза Кенан.
Неджеб бавно клатеше голямата си солидна глава.
— Не ми се вярва! — каза той. — Как тъй ще потъне кораб в хубаво време?… Защо да потъне?… Разбирам да е имало буря, силно вълнение… Досега не съм чул кораб да потъне в тихо море…
— Всичко се случва! — каза Кенан и отново вдигна бинокъла.
Сега лицето на Неджеб изглеждаше направо загрижено.
— Е, добре, да кажем — случило се е! — въздъхна той. — Тогава защо лодката е само една?… При корабокрушение всички лодки се мъчат да вървят заедно, да си помагат, ако стане нужда…
Известно време двамата мълчаха, всеки със своите предположения.
— Да вървим да хапнем! — махна с ръка Неджеб. — Отдалече нищо няма да разберем…
Чичото и племенникът се хранеха отделно от екипажа в каютата на капитана. Яхнията беше много вкусно сготвена, хлябът — все още пресен и мек. Кенан не си спомняше да е ял някъде така вкусно, както на гемията на чичо си.
— Умеят да правят хляб тия нечестивци! — каза Неджеб, докато потапяше с грубите си пръсти огромен залък хляб в златистия сос. — Хлябът им е по-вкусен от нашия…
Няколко златни капчици се появиха по белия ръб на чинията. Неджеб налапа без усилия грамадната хапка, бузите му съвсем леко се издуха. Той винаги се хранеше така — сякаш спускаше нещо в гърлото си, без да се грижи в какъв вид то ще пристигне на своето място. Лицето му бе замислено, погледът съсредоточен — той явно не беше в каютата. Към края на обеда Неджеб внезапно се обади:
— Не им е чиста работата!
— Чия работа? — не разбра Кенан.
— На ония в лодката!…
Следобед Неджеб винаги почиваше половин час. Той лежеше на тясната койка и не правеше нищо — нито спеше, нито мислеше, — само мърдаше от време на време големите черни палци на краката си, сякаш с това си помагаше да пропъди по-лесно и дрямката, и умората. Но тоя път Неджеб веднага излезе на палубата и се залови за бинокъла. Кенан стоеше зад гърба му и едва доловимо се подсмиваше — тревогата на чичо му видимо го забавляваше.
— Идват към нас! — заяви най-после с решителен глас Неджеб.
— Значи, имат нужда от нещо — каза Кенан спокойно.
— Каква нужда? — начумери се морякът.
— Ще разберем каква!…
Неджеб поклати глава.
— Туй няма да стане! — каза той решително. — На гемията аз няма да ги пусна!…
Едва сега Кенан го погледна сериозно.
— Защо няма да ги пуснеш?
— Защото не са добри хора!… Само луд човек може да пусне запален плъх в гемията си!…
— Ти прекаляваш! — каза Кенан понамръщено. — Тук е море!… Ние сме длъжни да им помогнем!…
— Длъжни сме, ако са почтени хора!… А ако са лазове?
Без да иска, Кенан се засмя. Чичо му наистина вярваше, че в южното Черноморие върлуват пирати, потомци на древните лазове. Неджеб се обърна, погледна го строго и измърмори:
— Не се смей, не се смей!… Преди четири години лазове не обраха ли гемията на арменеца Кеворк?
— Остави тия смешки, чичо! — каза младежът. — Кой знае къде са продали стоката, пък след това са се сдумали да лъжат…
— Кеворк мене няма да ме лъже! — каза Неджеб. — Тъй станало, както сега… Било след буря, приближила се лодка с корабокрушенци… Те ги приели с добро сърце, а ония веднага извадили пистолетите…
— Подай ми бинокъла! — каза Кенан.
Сега вълнението се беше увеличило и той с труд намери лодката. Тя се бе приближила доста много за един час, сега вече можеха да се видят и хората.
— Не са малко хора! — каза Кенан и за пръв път и в него пропълзя съмнението.
— Дума да не става, не ги пускам! — заклати глава Неджеб и плюна на пода.
Той винаги тъй плюеше на пода, когато взимаше някакво важно решение.
— А как ще ги спреш?
— Като им насочим пушките — веднага ще офейкат!…
Това беше ново за Кенан.
— Имаш ли пушки? — учуди се той.
— Десетина парчета…
— И патрони?
— Защо ми са пушки без патрони… Аз, момче, отговарям за теб пред баща ти и глупости няма да правя… Ако се случи някаква беда, хич няма да се връщам в Истанбул, влизам в тяхната компания…
Кенан се замисли. Всъщност дали старият не е прав? Малко повече предпазливост никак не е излишна. Както и да гледаш на работата, да се обере една гемия сред морето е наистина много по-безопасно, отколкото някой дебел търговец край Ескишехир или Бруса. А такива работи в Турция наистина доста скоричко бяха ставали.
— Добре, чичо, няма да се караме! — каза Кенан примирително. — То се знае — ти си капитан на гемията — не аз…
Неджеб веднага омекна, с мъка сдържана усмивка оголи едрите му зъби. Не можеше да има по-добра дума за капитана — синът на богаташа да признае за господар на гемията него, бедняка, с нацепените пети на босите крака.
Лодката плаваше с все сила към белите платна на гемията. Мъртвото вълнение ги вдигаше на тежките си обли гребени, лопатите увисваха във въздуха. След миг тя пропадаше в бездната и лопатите едва не изхвръкваха от ръцете им. Много малко бяха опитните гребци, много тежко беше да се гребе по развълнуваното море.
Най-силно от всичко ги мъчеше жаждата — омаломощаваше ги, изстискваше и последните им сили. След четвърт час гребане гребците нямаха сили да станат от мястото си. Те се повдигаха мъчително, за да паднат след няколко крачки на дъното на лодката. Над тях светеше разпаленото слънце, устата им дишаха тежко, сякаш се молеха за една глътчица прохладен въздух.
В началото само Стефан не се съгласи да тръгнат към гемията. Той мрачно се противеше, държеше на своето.
— Казали сме вечерта! — говореше той. — Трябва да държим на думата си!… Сега е едва девет часът — знаеш ли какво може да стане до вечерта?…
— А не разбираш ли, че това е извънреден случай? — обади се сърдито печатарят. — И при това удобен случай… С гемията ние рискуваме много по-малко!
— Не се знае! — отвърна нервно Стефан. — А според мен рискът е много по-голям… Искате да се пъхнем право в устата на вълка…
— Какъв вълк?… Гемията не е българска…
— Сигурен ли си? — попита Стефан.
— Сигурен съм.
— Не бъди толкова сигурен — каза презрително Стефан.
Но капитанът не разбра намека. Той помълча и неловко каза:
— Турските моряци са добри хора… Познавам много турски моряци — лош човек между тях не съм срещал…
— А ако не е турска? — запита печатарят.
— Каквато и да е — отвърна капитанът. — Стига да не е българска…
— И според теб най-добре е да отидем там, така ли? — запита печатарят.
— Аз ви казах какво е най-добре — намръщи се капитанът.
Кръстан го гледаше с нетрепкащ поглед. Той разбираше ясно, че предложението на капитана е най-разумно, но сега то му се виждаше далечно. Гемията беше пред очите им и ги примамваше с неизразима сила.
— Вярваш ли да намерим там бензин? — запита той внимателно.
— Ще намерите поне храна и вода — каза капитанът. — И може да ни оставите там, вместо да ни мъкнете със себе си…
— Аз за бензин те попитах — настоя младежът.
— Гемията е голяма — отвърна неохотно капитанът. — Не може да няма мотор… Но моторите им са обикновено нафтови…
— Твоят мотор с нафта не може ли?
— Не може — отвърна капитанът.
През цялото време далматинецът внимателно бе слушал разговора. Сега наистина му се струваше, че капитанът говори искрено. За него естествено беше най-изгодно да ги оставят на гемията — това не носеше никакви рискове. И все пак той не им натрапваше това решение. Освен, разбира се, ако е решил предварително да извърши на брега предателство и да ликвидира цялата работа по най-лесния начин.
— Добре, да опитаме с гемията! — каза Милутин решително. — Сега нямаме друг изход…
Стефан го погледна мрачно, но тоя път нищо не възрази.
Сложиха лопатите на местата им, хванаха се за тях — най-напред далматинецът и капитанът. Самата мисъл, че се движат с някаква цел, сякаш възроди силите им. Капитанът сега гребеше мъжки, не както когато преследваха делфина. Едва след половин час на техните места седна втората смяна — Стефан и печатарят. Раните на Кръстан още не бяха зараснали — него оставиха през цялото време на руля. За тяхно нещастие мъртвото вълнение се усили, а и слънцето напече по-силно. Неопитните гребяха трудно, бързо се изтощаваха, едва ставаха от местата си. След два часа всички изглеждаха бледни като мъртъвци, повторните смени отначало едва държаха греблата. Всяко движение бе мъчително и увеличаваше остро жаждата. Устните им лепнеха от сухота, ръцете им трепереха, оловна слабост свиваше стомасите им.
Към единадесет часа гемията се виждаше вече съвсем ясно. Трите едва забележими черни стръкчета постепенно израснаха от морето, провидя се и едва забележимата белина на платната. Когато почиваше, пощенският чиновник не откъсваше от тях погледа си. Лицето му ставаше все по-бледо и напрегнато, очите му — все по-тревожни. Къде отиваше? Към своето спасение ли, или към позора си? Единствен в лодката досега само той не бе имал своя цел, душата му се бе лутала като болна между целите на другите — прояждана от страхове и съмнения. Последният удар дойде сутринта, когато капитанът така безмилостно го бе изобличил пред другите. Той пъдеше тоя страшен спомен, но споменът го връхлиташе отново и отново, караше да трепери сърцето му. Тия, които досега го бяха гледали само с малко подозрение или безразличие, понякога със слаб интерес, сега вече отбягваха да го гледат. Погледите им се плъзгаха край него, сякаш не съществуваше в лодката, сякаш бе въздух. Той разбираше, че те не го мразеха, дори не го презираха. Те просто се срамуваха от него — беше им стеснително и неудобно да го гледат.
Той си мислеше: „Откъде идва моят позор?“. Но това не беше тайна, той знаеше — от слабостта му, от тая негова проклета, ненавистна слабост на душата. Той си мислеше, че се е родил с нея, и може би наистина беше така. Той винаги се свиваше, когато някой повдигнеше високо гласа си, винаги отстъпваше, когато някой направеше крачка напред, винаги губеше присъствие на духа, когато някой замахнеше. Силата и грубостта го плашеха, той се плашеше. Той мразеше слабостта и страха в себе си, криеше ги като свой най-страшен позор. Никога през живота си не бе направил нещо смело и силно и това го отчайваше. Единствената му утеха беше, че хората не знаеха неговия позор, мислеха го за свенлив, мек и възпитан, но не и страхлив.
Но ето че сега лъжата бе рухнала и хората бяха видели истинското му лице. Неговите другари бяха видели истинското му лице — това беше най-болно, най-срамно.
„Не всички хора се раждат силни — мислеше той. — Някои се раждат слаби, но успяват да победят своята слабост.“ Той бе чел много книги през живота си, бе виждал в тях част от своята душа. Имаше много неща, които можеха да победят страха и слабостта — това той добре знаеше. Съзнанието може да победи страха. Любовта може да победи страха, може да победи всичко. Вярата може да победи страха, да издигне човека до висините на силата.
Той имаше съзнание, имаше вяра, имаше любов, но не умееше да побеждава слабостта си. Може би не му се беше удал случай досега? Не, бяха му се удавали много случаи.
„Значи, може да стане и това! — мислеше той сега. — Така или иначе — може да стане!… Срамът може да победи слабостта, стига да е по-силен от нея!… Наистина важното е кое ще излезе по-силно!…“
— Заемай мястото си, другарю!…
Дафин трепна, цялата му вътрешност сякаш се обърна. Той разбра, че тия думи се отнасят до него… Но той усети и скритата подигравка в тях. Другарю!… Дафин стана и зае мястото си на пейката. Другото гребло залови в жилавите си ръце Ставрос. Дафин опъна силно, лодката бързо се повдигна на гребена на една голяма вълна.
„Вие ще видите! — помисли той смътно. — Вие ще разберете!“
Какво ще видят? Какво ще разберат? Той не знаеше в тоя миг, но чувствуваше, че нещо приижда в душата му, нещо силно и зашеметително.
Лодката се носеше по тежките мъртви вълни на морето. Но небето беше все така ясно, без нито едно облаче, все така не подухваше никакъв вятър!
Едва към четири часа лодката, подхвърляна от вълните, успя да приближи гемията. Морето бе станало още по-развълнувано, тежките масивни вълни я вдигаха на гребените си и след това поривисто я хвърляха в тъмните водни ями. И високите мачти на гемията се клатеха пред очите им — тя ту изчезваше от погледа им, ту отново се появяваше — дълга, плоска и черна, с камарите чували на борда си. От десетина минути далматинецът стоеше полуизправен на носа на лодката и не изпускаше гемията от погледа си. Напрегнатото му лице ставаше все по-загрижено, смътно безпокойство се появи в очите му. Бяха приближили на стотина метра, а по палубата не се мяркаше никакъв човек, не се виждаше и най-малък признак на живот. Мъртвата черна гемия се клатеше сред морето, безлюдна и запустяла, макар никакъв флаг на мачтата да не говореше за авария или болест.
— Чудна работа! — измърмори той.
Никой не го чу. Никой не можеше да го чуе. Хората лежаха отпаднали кой където намери и само от време на време поглеждаха с мъчителна надежда към гемията. Най-тежко беше положението на Вацлав. Морската болест го беше сграбчила здраво за гърлото — той лежеше като мъртъв близо до кърмата и едва дишаше.
Когато лодката наближи на петдесетина метра, всички, които все още имаха сили, подстанаха край борда. Палубата беше все така пуста, сякаш пред тях се бе изправил призрачният кораб на Летящия холандец. Далматинецът се намръщи още повече.
— Давай, давай още малко! — обади се той мрачно.
Макар и изтощени, капитанът и Ставрос опънаха силно греблата. Гемията приближаваше застрашително, сега вече на всички им се струваше, че някоя по-силна вълна ще ги хвърли като черупка върху нейната мръсна палуба.
— Тая работа не ми харесва! — обади се Стефан.
Точно в тоя миг иззад черната барикада на чувалите излязоха двама души. Единият беше възрастен мъж, грубо и мръсно облечен, с недоволно изражение на небръснатото си лице. В ръцете си държеше черна лъскава пушка, която инстинктивно притискаше до гърдите. Другият беше млад, в син панталон и бяла риза и не носеше никакво оръжие. За разлика от възрастния по лицето му се четеше жив интерес и любопитство.
— Хей кои сте вие? — извика грубо на турски мъжът с пушката.
Единствен капитанът знаеше малко турски. Той пусна греблата и се поизправи:
— Българи сме!… Помощ търсим!…
Двамата турци на гемията си казаха нещо, после възрастният отново завика, като махаше сърдито с пушката си. Капитанът мълчеше.
— Какво каза? — запита нервно далматинецът.
— Нищо не му разбрах! — въздъхна капитанът.
— Кажи му, че не си разбрал! — добави все така нервно далматинецът.
Капитанът заговори на турски, като бъркаше думите и заекваше. Другите двама отново се спогледаха. Младият човек направи крачка напред, залови се за едно стоманено въже и извика отчетливо:
— Знае ли някой френски?
— Аз знам! — обади се високо студентът и стана прав сред лодката. — Знам малко! — прибави той.
— Какви хора сте? — викаше младежът с бялата риза. — Какво търсите на открито море?
— Ние сме политически емигранти!…
Тия думи видимо изненадаха младежа. Той ги огледа бързо, помълча малко, после отново запита:
— За Турция ли бягате?
— Не!… Пътуваме за Съветския съюз!…
— Не разбрах!… За къде?
— За Съветския съюз…
Младежът видимо се стъписа.
— А тогава какво искате от нас? — попита той малко смутено.
— Да оставим при вас екипажа на лодката!… Те не са емигранти, те искат да се върнат в България!…
— Но ние пътуваме за Турция?
— Все едно!… Оттам по-лесно ще се върнат…
Двамата турци на гемията отново заприказваха помежду си — тоя път бързо, нервно, отривисто. Далматинецът, който не изпускаше нищо, забеляза, че последната дума каза младежът, а възрастният недоволно замълча. Младежът отново се наведе напред.
— Колко души е екипажът?
— Трима души…
— Отначало ще пуснем само един!… Имате ли оръжие?
— Имаме! — отвърна студентът.
— И таз добра — възкликна младежът. — Какво оръжие?
— Няколко пистолета…
— За какво говорите? — прекъсна го недоволно далматинецът.
— Чакай! — махна с ръка Кръстан.
— Слушайте добре, ще пуснем засега само вас лично! — заговори отново младежът. — Пък като поговорим — ще видим…
Кръстан въздъхна и се обърна към далматинеца.
— Искат да преговарят с нас! — въздъхна той. — Пускат отначало само мен!… Какво да им отговоря?
— Съгласни сме! — каза късо далматинецът. — А от какво се плашат?
— Дяволите ги знаят! — изруга студентът.
— Нищо — съгласни сме!…
— Ние сме съгласни! — извика високо Кръстан.
— И още нещо! — каза младежът от гемията. — Лодката трябва да спре точно тук — където сега говоря… Ако се опитате да слезете на друго място по гемията — веднага ще стреляме!…
Но Кръстан не разбра добре трудната фраза и трябваше да му повторят още веднъж.
— Добре, съгласни сме! — отвърна Кръстан.
Той обясни с няколко думи на далматинеца какво искат от тях. Милутин се замисли — морето беше развълнувано, маневрата, която трябваше да направят, доста трудничка. Първата му работа беше да размести хората. Капитанът зае мястото при руля. Ставрос и Стефан уловиха греблата. Сам той остана на носа на лодката с въжето в ръка, готов всеки миг да го прехвърли на гемията.
— Гребете внимателно! — разпореди той. — Капитане, отваряй си очите!…
— Знам си работата! — каза капитанът.
Лодката отново пое напред — приближаваше все повече и повече към определеното място. За нещастие в последния момент една силна вълна ги вдигна мощно на гребена си и ги отнесе далече назад — към кърмата. Лодката едва не се разби на късчета в черния корпус на гемията, греблото в ръцете на Стефан изтрещя и се счупи леко, като кибритена клечка. Далматинецът се поколеба за миг и когато следната по-слаба вълна ги издигна нагоре, хвърли през тях въжето. Движенията му бяха бързи и опитни, след миг лодката се притисна здраво в черния накатранен хълбок на гемията.
Далматинецът повдигна глава. Трима-четирима моряци — боси, окъсани и яростни — тичаха презглава към тях с пушки в ръце. „Винчестери!“ — помисли неясно Милутин и бързо се огледа. Стефан бе хвърлил парчето от дръжката и сега трескаво бъркаше в задния си джоб.
— Стефане! — извика силно далматинецът.
— А какво? — кресна Стефан. — Да им се дадем ли?
Моряците тичаха към тях и крещяха: „Назад!… Назад!… Горе ръцете!“. Никой в лодката не вдигна ръце. Не биха вдигнали ръце дори да бяха разбрали крясъците им. Те стояха по местата си, но с изправени глави, израженията им бяха сурови и мрачни.
— Казват — горе ръцете! — обади се навъсено капитанът, като все още държеше руля.
— Търсят си белята! — каза Стефан, като гледаше мрачно черните дула на пушките пред себе си.
След моряците бързо дотича младежът с бялата риза. Той излезе пред тях и малко задъхано каза:
— Само един…
— Туй разбрахме! — отвърна сухо Кръстан. — А ако толкова ви плашим — можем да си отидем всичките!…
Младежът с бялата риза се изчерви.
— Аз не се плаша от вас! — каза той.
— И няма за какво!
— Можете да се качите! — каза младежът с бялата риза.
Кръстан погледна другарите си.
— Аз отивам! — каза той и прекрачи свободно перилата на гемията.
Досега Кенан бе видял такива неща само на филм. Срещу него стоеше слаб мъж — още млад очевидно, но силно брадясал и с почернели от слънцето, дълбоко хлътнали бузи. Въпреки немито и небръснато, лицето изглеждаше интелигентно, погледът — спокоен и силен. Сила и достойнство се чувствуваше в цялата му осанка, макар дрехите му да бяха невероятно омачкани и зацапани, а ризата изпокъсана на ивици.
— Елате с мен! — каза Кенан, малко изненадан от покорния си глас.
Човекът пристъпи напред, но Неджеб сърдито се обади:
— Трябва да го обискираме!…
— Няма нужда! — каза младежът.
— Кенан! — каза рязко Неджеб. — Обеща да ме слушаш!…
Кенан се изчерви още повече.
— Трябва да ви обискираме! — каза той на френски.
— Може! — отвърна онзи спокойно.
Претърсиха го, но не намериха нищо. След това човекът тръгна напред, Кенан след него.
— Тука! — каза той и посочи кубрика.
Двамата влязоха в тясната кабинка на капитана и седнаха един срещу друг край малката маса. Сега те бяха толкова близо един до друг, че Кенан чувствуваше дишането на другия и виждаше всяка чертичка на лицето му. Непознатият навярно бе много по-млад, отколкото той беше помислил, но лицето му бе силно изтощено и отслабнало. Внезапно Кенан се засрами от външността си, вместо да се почувствува горд с нея. Неговите собствени страни бяха пълни с кръв и жизненост, кожата му бе гладка, той бе свеж, добре обръснат, отпочинал, но все пак другият бе по-силен, повече свобода имаше в него. Кенан чувствуваше това с цялата си душа, на която не липсваше източна чувствителност.
— Извинете, ако постъпихме малко грубо! — каза Кенан. — Това не е моя идея, а на чичо ми!… Той се страхува от пирати!…
— От пирати? — повтори човекът, сякаш се бе усъмнил дали е чул правилно думата.
— Да, чичо ми твърди, че край нашите брегове ги имало…
Внезапно очите на непознатия сякаш се покриха с лек мътен гланц, устните му се присвиха.
— Извинете! — каза той. — Бихте ли ми дали чаша вода?
— Разбира се! — каза Кенан с готовност.
Той стана от мястото си и се обърна. Шкафът беше точно срещу него — прояден от времето, със счупена месингова дръжка. Кенан отвори само едната вратичка и погледна — вътре имаше две бутилки уиски, две чаши и висока кана с вода, пълна до половината, едва-едва запотена. Кенан знаеше, че водата в каната е много студена, ледът наскоро се беше стопил.
Макар да беше с гръб към непознатия, Кенан почувствува, че онзи сякаш го прониза с погледа си. Той наля чашата догоре и му я поднесе. Непознатият не побърза да я вземе, но кръвта сякаш се дръпна от лицето му. Когато протегна ръката си, в нея имаше толкова много жажда, че Кенан изтръпна. Той не я изпи, той просто я изля в устата си. Лицето му леко поруменя, клепачите паднаха ниско над очите, всичко у него неуловимо се отпусна. Кенан изведнъж разбра какво е положението.
— В лодката нямахте ли вода?
Непознатият остави на масата празната чаша.
— От четири дни не бях пил нито капка! — каза той тихо.
— Четири дни? — възкликна Кенан. — В тая жега?
— Да, в тая жега.
— Да ви дам още? — попита Кенан.
— Не, благодаря… после!
Но в гласа му се долавяха нотките на колебанието. Кенан веднага стана и му наля още една чаша. Непознатият я изпи точно така, както изпи и първата. „Като че ли я сипва на огън!“ — помисли Кенан.
— Трета! — каза той.
Непознатият изпи третата чаша, остави я на масата и се облегна назад.
— Значи, четири дни скитате из морето без вода? — попита Кенан.
— Без вода! — каза непознатият. — И без храна!…
— Извинете, да ви донеса веднага нещо за ядене?
— Не, туй не е толкова бързо!
— И как стана това?
— Не можахме да вземем бензин! — каза непознатият. — Разчитахме на платното, а се случи тоя проклет щил…
— А защо не слязохте на брега? — попита Кенан.
— Лодката не беше наша!… А ние искахме непременно да стигнем там!…
— Но защо?…
Кенан беше готов да се закълне, че едва забележима усмивка мина като сянка по сухите устни на непознатия.
— То е много просто! — каза той. — Искахме да живеем в свободна страна…
— Значи, вие търсехте свободата?
— Може и така да се каже!…
Кенан замълча. Той мислеше усилено, без да сваля погледа си от небръснатото лице на непознатия.
— Свободата не се намира на територии! — каза той. — Тя е в човека, в неговата душа…
— Това е вярно! — каза непознатият. — Но има територии, в които газят човешката душа с полицейски ботуш…
— Това разбирам… Но може ли да стане от туй вашата собствена свобода по-малка?… Или, да кажем… по-нищожна?
— Не! — каза твърдо непознатият. — Само по-нещастна!…
Кенан се стресна. И на него му бе идвало на ума туй, но той винаги го отхвърляше.
— Обяснете се по-добре! — каза той.
— Истинската свобода не е в туй — да бъдеш само ти лично свободен… Това е престъпна свобода… Истинската свобода е да живееш между свободни хора…
Кенан трепна.
— Може би визирате мен?
— Не ви познавам! — каза непознатият. — Но това се отнася до всеки, който погазва чуждата свобода, за да бъде той свободен…
— Не съм съгласен! — каза решително Кенан. — Според мен този, който потиска чуждата свобода, е най-много лишен от нея…
— Това е само един хубав парадокс! — поклати глава непознатият.
— Не — защо?… Представете си, че в тая каюта се появи малък пробой… Какво мога да направя?… Нищо друго, освен да го затисна с ръка… Нима аз ще бъда свободен?… Ако си махна ръката — водата ще ме залее… Това е железен закон!
Кенан усети как непознатият го погледна внимателно, сякаш се мъчеше да проникне зад черепа му.
— Това е интересна мисъл — каза той.
Кенан въздъхна дълбоко, потърка с длан челото си.
— А защо трима между вас искат да се върнат обратно? — попита той. — Нима те нямат чувство за свобода?
— Всеки има това чувство! — отвърна непознатият и отново някаква бегла усмивка мина през устните му.
— Тогава защо искат да се върнат?
— Те не знаят, че истинската свобода се намира там, където ние отиваме. Те мислят, че тя се намира между четирите стени на домовете им…
— Какво значение има това? — възкликна Кенан тържествуващо. — Щом мислят, значи, те наистина са свободни…
— Това е вярно! — отвърна непознатият и тоя път наистина се усмихна.
Кенан го гледаше смаяно.
— Тогава защо и вие сам не си избрахте тая лесна свобода? Защо сте тръгнали да скитате по моретата?
— Тяхната свобода е малка! — каза непознатият. — Тя прави и хората малки, защото ги отделя един от друг… Истинската свобода е обща за всички…
„Когато един въпрос е общ, той трудно се решава — мислеше Кенан. — Досега човечеството нито веднъж не е успяло да се справи с такъв проблем.“
— Позволете ми и аз да попитам нещо! — каза непознатият.
Кенан, вдигна глава.
— Моля! — каза той.
— Исках да ви питам — имате ли на гемията бензин?
Кенан се замисли.
— Надали! — каза той колебливо. — Не вярвам… Гемията има мотор, но горивото е газьол…
Лицето на непознатия така потъмня, че Кенан се смути.
— Ще попитаме капитана! — каза той. — Ако имаме бензин — ще ви дам… Аз искам вие да отидете там, където сте тръгнали… Искам да направите тоя експеримент…
— За нас не е експеримент — отвърна непознатият.
— Няма да спорим за думите — каза Кенан. — А сега да вървим при капитана!… Ще ви дам всичко, което ви е нужно — стига да го имаме!…
Двамата излязоха в коридорчето — полутъмно, прохладно, дъхащо на кухня и смазки. Щом се изкачиха на палубата, в очите им ослепително блесна късното следобедно слънце. Кенан веднага забеляза, че моряците са прибрали пушките си, а Неджеб говореше с някого в лодката. Като направи още няколко крачки, той видя, че всички в лодката ядяха — държаха в ръцете си големи късове хляб с малко сирене и бавно дъвчеха. Лицата им не бяха вече така напрегнати и страшни, така горди, така студени и чужди. „Храната ги е успокоила — помисли Кенан, — или пък добрата дума!“ И Неджеб не беше същият, лицето му се беше отпуснало, в погледа му се бе появило нещо, което Кенан не познаваше.
— Това са добри хора! — каза Кенан.
— Добри са! — кимна Неджеб.
— Трябва да им помогнем, с каквото можем! — каза Кенан. — Исках да те питам — имаме ли бензин?…
— Нямаме!… Казах им вече!… Нашият мотор е с газьол…
— Много жалко — въздъхна Кенан.
— Какво да правим?… Ако ги хване бурята — добро няма да видят…
Българинът, който беше на гемията, заговори нещо на другите. Всички оставиха яденето, гледаха го внимателно. Най-едрият между тях му отвърна нещо, лицето на непознатия потъмня.
— Нямате бензин! — каза той на френски.
Кенан поклати със съжаление глава.
— Много съжалявам! — отвърна той. — Но ще ви дадем храна и вода, поне в туй отношение няма да страдате…
— Благодаря ви! — каза непознатият без никаква робкост в гласа си. — А ще вземете ли екипажа на лодката?…
— Ще го вземем — кимна Кенан. — Щом искат сами — ще го вземем…
Дадоха им толкова храна, колкото им бе нужна за няколкодневно плаване. Моряците донесоха една бакърена тава с маслини, няколко големи буци сирене, пет големи кръгли хляба — най-малко по два килограма единият — и огромен син чайник, пълен с прясна вода. Дадоха им и ново гребло. Неджеб лично наблюдаваше предаването на храните. Лицето му се бе отпуснало, бедняшка доброта се бе появила в погледа му, но пушката му беше нащрек — той нито веднъж не я свали докрай.
— Да им дадем бутилка коняк? — каза Кенан. — Може да им потрябва…
— Може! — кимна Неджеб. — Ако е за даване — давай!… Само тях не пускай на палубата…
— Напразно се плашиш! — каза Кенан. — Видя, че не са никакви лазове…
— Не са!…
— Тогава от какво те е страх?
Неджеб се поусмихна. Усмивката му беше груба, малко крива, не прилягаше никак на суровото му лице.
— Зелен си още, Кенан! — каза той. — По-добре слушай чичо си…
И понеже разбра, че Кенан ще се разсърди, побърза да добави:
— Разбра ли как са взели лодката?
— Досетих се! — каза Кенан недоволно.
— Те са я откраднали! — каза Неджеб. — Дигнали са я заедно с хората…
Кенан се намръщи, но не отвърна.
— Който е откраднал лодка, може да открадне и гемия! — каза Неджеб. — С гемия ще им е по-лесно, отколкото с лодка… И най-важното — по-сигурно…
— Грешиш! — каза Кенан сърдито. — С нас туй няма да направят…
— Защо? — попита Неджеб и в погледа му се появи скрита насмешка.
Внезапно Кенан се затрудни. Наистина — защо? Досега той не се бе замислял по тоя въпрос, той просто чувствуваше — няма да го направят.
— Ние се отнесохме с тях човешки! — каза Кенан.
— Ами екипажът на лодката?… Сигурно и той се е отнесъл с тях човешки…
В лодката някой се изправи, Неджеб веднага отправи нататък бдителното си око. Като видя, че няма нищо опасно, той отново заговори на Кенан:
— Слушай, моето момче, ти познаваш моряците!… Морякът е готов да си даде и душата за човещината… Но не е там работата…
— А къде?
— Аз ти казах — хората са добри… Не са тръгнали да крадат, някаква идея са имали… Но и най-добрият човек — като си сложи веднъж главата в торбата — от него се пази!… Той не е като другите хора!…
Кенан погледна изненадан чичо си. Досега той бе говорил много пъти с него и му се струваше, че е много по-прост и много по-малко проницателен. Но сега думите на Неджеб му се сториха така разумни, че той се забърка и замълча. Кенан бе разбрал с каква страшна сила, стигаща до фанатизъм, те се бяха стремили към свободата. Сам той се бе почувствувал малък и едва ли не глупав в сравнение с тоя парцалив и небръснат човек, който с такава спокойна, насмешлива увереност бе говорил с него в каютата. Нима наистина може да спре нещо тая страшна сила, която фучи като ураган в своята единствена посока? Нима тя не е способна да помете всичко по пътя си?
— Не, не си прав, чичо! — каза Кенан внезапно. — Ти не разбираш!… Те се стремят към нещо много голямо… Друг е въпросът, дали наистина е голямо… Но те дълбоко вярват в това, иначе не биха скитали като някакви призраци из морето… Може ли човек да се стреми към голяма цел с коварни и подли постъпки?
— Не знам! — въздъхна Неджеб. — А защо са задигнали екипажа?
— Е, какво — да не са ги удавили?… — каза Кенан сърдито. — Цял ден са гребали да ги оставят тук, на гемията…
Кенан усети как пушката в ръцете на чичо му се помръдна като жива. Небръснатият човек се бе приближил безшумно до тях и ги гледаше със спокойните си очи.
— Ние сме готови! — каза той.
Пръв на гемията се качи Ставрос. Той се прехвърли на палубата с лекотата на малко диво животно и жадно се огледа. Някакъв възрастен моряк, мълчалив и начумерен, със сухи и черни като на гарван крака, се приближи да го обискира. Ставрос покорно вдигна ръце.
— Нямам нищо! — каза Ставрос на гръцки.
— Ти грък ли си? — попита неохотно морякът.
— Грък! — каза Ставрос зарадван. — А ти?…
— Майка ми е гъркиня — каза морякът все така сдържано.
Очите на Ставрос още по-силно заблестяха.
— Не ги пускайте! — каза той тихо, но гласът му се задавяше от омраза. — Изтрепете ги с пушките!… За тая работа ще ви платят в България, честна дума ти казвам!…
Морякът изведнъж изостави обиска, погледна внимателно момчето.
— Колко ще платят? — попита той мрачно.
— Много пара, честна дума!… Властта ги търси под дърво и камък!
Морякът вдигна тежката си ръка и го удари през лицето. Ставрос залитна, от носа му потече кръв.
— Защо го биеш? — извика Кенан гневно и тръгна към тях.
— Той си знае! — измърмори морякът, без да го погледне.
— Питам те — защо го биеш?
— Да си свива устата!… — каза морякът презрително.
Кенан ги погледна и двамата — лицето на момчето не му хареса.
— После ще се разправяме! — каза той сухо.
Капитанът все още се бавеше в лодката. Обувките му бяха изсъхнали от жегата, фортовете им се бяха изкривили и той ги обу с мъка, като пухтеше и дишаше тежко. Като се изправи, лицето му бе почервеняло от приток на кръв, очите му бяха смутени.
— Лодката е добра! — каза той внезапно. — Имате късмет с тая лодка…
— Ще дойде ден — ще я върнем! — отвърна печатарят.
— Вятър! — въздъхна капитанът. — Вие гледайте да стигнете живи и здрави… А за лодката не берете грижа — Адамаки все едно бълха го ухапала…
Печатарят му подаде ръка. Капитанът не умееше да се ръкува, той хвана неловко коравата десница и добави смутено:
— Дай боже пак да се видим!…
— Ще се видим! — каза далматинецът. — И ще се наплатим за всичко!…
Капитанът се ръкува с Вацлав, след това със Стефан. Изражението му ставаше все по-смутено и забъркано, погледът все по-боязлив.
— Хайде, Дафине! — каза той глухо.
Без да дочака отговор, капитанът се покачи на гемията. Дафин не помръдна от мястото си.
— Хайде, другарю! — каза Милутин нетърпеливо.
— Аз ще остана с вас! — отвърна Дафин твърдо, с поглед, забит в дъното на лодката.
Всички в лодката се обърнаха към него. Милутин се навъси и погледна въпросително другарите си. Лицето на Стефан бе съвсем студено, но печатарят едва забележимо се усмихна.
— Хайде, хайде — тръгвай! — каза далматинецът по-меко.
— Няма да мръдна оттук! — каза Дафин, без да вдига глава.
— Как тъй — няма да мръднеш? — попита сърдито далматинецът. — Ти си мислиш, че от тебе зависи?
Дафин разбра, лицето му пламна.
— Искам да дойда с вас! — каза той умолително.
За пръв път сърцето на Милутин трепна, усмивката изчезна съвсем от лицето на печатаря.
— Това не може! — каза далматинецът търпеливо. — Хайде, качвай се!…
Дафин повдигна поглед към гемията. Капитанът стоеше край борда и гледаше с посивяло лице към него.
— Хайде, Дафине! — каза той тихо, но в гласа му се чувствуваше горчива, безпомощна молба.
„Бои се да остане сам!“ — помисли далматинецът.
— Хайде, качвай се! — повтори капитанът.
Дафин се изправи. Видът му бе така унизен и смазан, че печатарят неволно го съжали.
— Не може да те вземем, другарю! — каза той меко. — Туй не зависи само от нас…
Дафин го погледна съкрушено и неловко се изкачи на гемията. Когато стъпи горе — краката му трепереха, студена пот течеше по слепите му очи. „Слаб съм! — мислеше той отчаян. — Всички виждат колко съм слаб… За какво им е там такъв нищожен и слаб човек като мен?… Какво да го правят!“ Пред очите му се мярна отново безпомощното лице на капитана, сякаш виждаше собственото си лице.
— Какво става с момчето? — попита Кенан на френски.
— Иска да остане с нас! — каза Кръстан.
— Ооо! — възкликна Кенан. — А защо не го вземете?
— Не зная! — каза Кръстан без желание. — Аз бих го взел…
Дафин си бе забравил в лодката сакото и далматинецът го подаде. Пое го капитанът и започна безсмислено да го отупва.
— Аз отивам! — каза Кръстан. — Никога няма да забравим какво направихте за нас…
Те се ръкуваха.
— Моля ви, сбогувайте се с капитана! — каза Кенан тихо. — Той е добър човек!…
За пръв път Неджеб отпусна пушката и раздруса силно ръката на Кръстан.
— Да ви пази бог! — каза той и погледна съчувствено измършавялото му лице.
Кръстан се спусна в лодката. Вълнението бе позатихнало, сега тя не се люлееше така силно. Милутин отвърза въжето и бутна силно с греблото черния корпус на гемията. Лодката веднага се отдели и потъна във вълнението.
— Сложете греблата! — каза Милутин. — Кръстане, на руля!… Ще гребем двамата със Стефан!…
Лодката бавно се отдалечаваше. Капитанът гледаше след нея с окаменяло лице и хапеше несъзнателно коравите си изпръхнали устни. Той бе постигнал всичко, към което с такава сила се бе стремял през последните дни. Бе се откъснал от тях и пред него лежеше свободен пътят за дома. Но сега той не мислеше нито за своя дом, нито за жената, която го чакаше. Той не бе същият човек. Сърцето му бе празно, никаква радост нямаше в душата му. Той гледаше с пусти очи лодката — не мислеше, не чувствуваше — сякаш всичко ставаше в просъница. Бялата лодка се люшкаше сред вълните, от греблата капеше вода. Застанал на носа, печатарят гледаше към него и сякаш някаква милост имаше в погледа му, някакво разбиране…
Изведнъж на капитана се стори, че и друг път е преживял всичко това — с лодката, с вълните, с черната палуба на гемията. И друг път бе виждал тия черни чували, наредени като бариера край борда. И друг път в душата му е било така безнадеждно. Сърцето му се изпълни бавно с потискащо чувство на недоизказаност — по-лошо от празнотата. Някаква нишка се бе скъсала, някаква мисъл бе останала недомислена, някакво слово — недоизречено. Защо така бързо заминаха те? Защо не му казаха тая последна дума — тая последна присъда за неговите дела?
Капитанът трепна — чу се силен плясък във водата. Моряците изтичаха към бака все още с пушките в ръце. В развълнуваното море се мярна главата на Дафин, който стремително плуваше към лодката. Сега тя бе на стотина метра от гемията, хората в нея отпуснаха греблата. Дафин плуваше несръчно, вълните го вдигаха на гребените си, във въздуха се мяркаха белите длани на ръцете му.
— Дафине! — извика силно капитанът и затича по гемията. — Дафине!…
Но Дафин все така плуваше напред.
— Дафине!…
Отчаяние и ярост заляха като гореща вълна гърдите на капитана. Къде е тръгнал? Защо го оставя сам? Най-хубаво е да скочи във водата, да го настигне, да го сграбчи за тънкия врат, да го върне обратно. Не бива да остава сам между тия чужденци — сам с тая малка мръсна змия Ставрос. Не бива да…
— Милутине! — извика прегракнало Дафин.
Лодката изви и тръгна обратно. Дафин вече не плуваше. Той се мъчеше с последни движения да се задържи над водата, но мокрите му дрехи тежаха, теглеха го към дъното.
— По-бързо! — извика той със слабеещ глас.
Капитанът съблече като насън горната си дреха, събу коравите обувки и приближи към борда. Но лодката все пак го изпревари, далматинецът протегна ръка и хвана Дафин под мишницата. Сега те бяха съвсем близо, но капитанът се чувствуваше така сам, както никога в живота си — сам като пъстрата пеперуда, която бе видял над морето.
Само Неджеб не видя какво се бе случило с Дафин. Когато излезе от кубрика, лицето му бе мрачно, тежко безпокойство личеше в сивите му очи.
— Какво става там? — попита той.
Кенан се обърна и го погледна усмихнат.
— Един избяга обратно! — каза той весело. — За малко не се удави!…
Но Неджеб едва го чу — мислеше за другото. Кенан едва сега забеляза изражението му.
— Какво ти е? — попита той учудено.
— Лошо, Кенан! — каза Неджеб. — Ще има буря!…
— Буря?… Откъде разбра?…
— Барометърът страшно пада!… Пък не ми и трябва да гледам барометъра!…
Неджеб погледна към небето. Не се виждаше никакво облаче, но неговата плътна синина се бе размесила с някаква едва забележима пепелява сивота, доста сгъстена по ръба на хоризонта. Беше необикновено задушно, пот течеше по голите гърбове на моряците, но увлечени в събитията, хората не забелязваха нищо. Само Неджеб бе усетил приближаването на бурята и щом лодката тръгна, той веднага изтича в каютата си.
— А как мислиш, скоро ли ще бъде? — попита Кенан и в гласа му се чувствуваше тревога.
— Не знам! — каза Неджеб. — Сигурно тая нощ!… А може и по-рано!…
Кенан погледна часовника си — беше точно пет часът и седем минути.
— Тия нещастници ще се издавят! — каза той загрижено.
— Остави ги тях! — махна с ръка Неджеб. — Чудя се ние как ще оцелеем!…
— Толкова ли е опасно? — трепна Кенан.
— Ами как?… Без витло?…
— Трябва да ги вземем на гемията! — каза Кенан решително. — Бурята ще ги смачка!
— Кенан! — каза Неджеб недоволно. — Що ни трябват две бели наведнъж!…
— Ще ги обезоръжим! — отвърна Кенан бързо. — И ще ги заключим в една от каютите…
— Търсиш си белята, Кенан! — каза мрачно Неджеб. — Ако оживеем — татко ти ще ми откъсне и двете уши…
— Не бой се! — възкликна Кенан и се изправи край борда.
Лодката не бе отишла надалече — все още можеха да се разберат.
— Ало! — извика Кенан силно.
Кръстан се изправи в лодката.
— Идва силна буря! — викаше Кенан. — Опасно е за вас!…
Кръстан бързо преведе. Далматинецът вдигна лице и погледна небето. Неговият цвят никак не му хареса.
— Елате на гемията! — викаше Кенан. — Нужно е само да си предадете оръжието!… Щом мине бурята — тръгвайте на път!…
Кръстан отново преведе. Далматинецът се намръщи. Стефан подигравателно се усмихна.
— Много евтина клопка! — измърмори той.
— Говориш глупости, Стефане! — каза Кръстан грубо.
— Аз оръжието си няма да предам! — каза Стефан. — Сам в капана не влизам!…
— Няма смисъл, Кръстане! — каза тихо Милутин. — Гемия или лодка — все едно… Те са без витло, дявол знае къде е по-опасно!…
— Да им откажем! — обади се печатарят.
Кръстан въздъхна дълбоко, лицето му стана изведнъж печално и безпомощно.
— Добре! — каза той.
После, като се обърна към гемията, извика високо:
— Благодарим ви много… Оставаме в лодката…
Кенан се обърна към чичо си. Лицето му бе съвсем разстроено.
— Нямат ни доверие! — каза той. — Плашат се от нас!…
— Толкова по-добре — отвърна Неджеб с облекчение. — Пък да ти кажа право — гемия или лодка май все едно!…
— Ало! — извика Кръстан. — Имате ли излишни пояси?
Кенан преведе. Неджеб започна да смята на пръсти.
— Можем да им дадем два! — каза той колебливо.
— Сигурен ли си?… Да не са повече?…
— Най-много два! — каза Неджеб решително.
— Само два! — извика Кенан към лодката. — Само два!…
— Тогаз няма нужда! — отвърна Кръстан, без да преведе отговора на другарите си.
„Тъй трябва да отговори! — помисли тъжно Кенан. — Една цел — една съдба. Тъй трябваше да отговори!“ Хората в лодката поеха греблата, Кенан отново видя тънкия гръб на студента. Лодката плаваше напред, отиваше си — завинаги!… Тъмен, неясен страх проникна отнякъде в душата на Кенан — страх от бурята, страх от самотата! Струваше му се, че сега е много по-слаб и по-безпомощен, гемията много по-уязвима. Бурята ще я връхлети като огромен тъмен звяр, ще изпотроши за миг мачтите, ще удари с тежките си лапи мръсната палуба, за да полети всичко на хиляди късчета.
Защо не останаха? Повече хора — по-добре!… Повече силни хора — по-добре!… Когато си между хора, и бурята не е страшна, дори смъртта не е страшна — стига да си между хора със силни души! Той остана сам, а можеше да ги задържи!…
Можеше да ги задържи!…
— Ало — извика Кенан, но гласът му звучеше без сила.
Никой в лодката не отвърна. Тя си отиваше бавно, подхвърляна от вълните.
Бурята избухна с такава страшна сила, че дори Неджеб, който чакаше най-лошото, се смути и забърка.
Половин час преди това все още не се виждаше никакъв облак. Небето стана съвсем пепеляво, залезът чезнеше в задушни, оловни отблясъци. Неджеб ходеше по палубата и сърдито подвикваше на моряците. Той чувствуваше бурята с цялото си същество и я чакаше с мрачно примирение — каквото е писано да стане, ще стане, никой не може да му попречи! И моряците бяха неспокойни, говореха късо, в гласовете им се чувствуваше нервна заядливост. Те затвориха добре трюма, покриха го с непромокаеми брезенти, затегнаха възлите. Всичко, което можеше да бъде отнесено от бурята, бе скрито в кубрика, двете големи платна бяха завързани здраво за мачтите.
— Трябва да изчистим палубата! — каза мрачно Неджеб. — Ще хвърлим чувалите в морето!…
Кенан го погледна разтревожен. Той знаеше, че Неджеб никога не бе хвърлял стока — колкото и силна да е била бурята.
— Не е ли рано? — попита той с половин глас.
— После може да стане късно! — каза Неджеб. — Бурята ще дойде изведнъж, няма да гъкнем…
— Лошо! — каза Кенан.
Той сам не разбра как тая дума се изтръгна от устата му. Неджеб го погледна късо, плю и се запъти към бака. След малко неговият гърлен, отривист глас се разнесе по цялата палуба, моряците бързо притичаха.
— Хвърляй! — каза той глухо и изведнъж сърдито повиши глас: — Хвърляй, що чакаш!…
Моряците се заеха с готовност за тежката и неприятна работа. Неджеб крачеше около тях с болно сърце, мрачно гледаше чувалите, които летяха в надпревара към морето. „Заради Кенан! — мислеше той с горчивина. — Само заради него!“
В тоя миг пред очите му се мярна Ставрос. Той бе седнал върху трюма и бавно дъвчеше парче хляб.
— Хей, момче! — подвикна му сърдито Неджеб.
Ставрос мълчаливо стана.
— Хайде, хващай се! — избоботи Неджеб, като му показа с жестове какво трябва да прави. — И по-живо!…
Ставрос неохотно тръгна към моряците. Неджеб се огледа — капитанът на лодката стоеше на бака и гледаше втренчено към морето. Вече цял час той не бе помръднал от мястото си, нищо не бе поискал, никаква дума не бе казал. Той гледаше към лодката. Тя се бе отдалечила на няколкостотин метра от гемията, гребците отдавна бяха оставили греблата. Сама сред огромното неспокойно море, тя изглеждаше толкова малка и безпомощна, че Неджеб неволно помисли: „И тяхната не е лесна, бог да ги пази!“.
Най-после се показаха и облаците. Отначало те като че ли не предвещаваха нищо страшно — бяха сиви плоски облаци с метален отблясък, перестите им краища се сливаха със сивотата на небето. Неджеб застана на носа и впери в тях нетрепкащия си поглед. Облачната маса бързо се увеличаваше, но не прииждаше към тях, а се разпростираше по целия хоризонт, обхващаше ги от всички страни като гигантски криле на хищна птица. Залезът угасна в сивата им маса, в далечината проехтя първият глух тежък тътен.
„Почва!“ — помисли с въздишка Неджеб.
Кого да остави на руля? Кой ще има смелостта да остане там докрай? Кой ще има опитността да води гемията сред бясната стихия на бурята? Знае се кой — сам той, Неджеб!… Сам той!…
Все още не духаше вятър, все още в тежкия задушен въздух не минаваше никакъв повей. Точно на север облаците почнаха да се сгъстяват, ставаха все по-тъмни и все по-зловещи. Точно там на север се образуваше като гигантски цирей страшният електрически заряд на бурята. Неджеб гледаше, без да трепне. Тъмното петно ставаше все по-черно, заприличваше на грамадно космато валмо, което се въртеше и трептеше, разкъсвано всеки миг от мълниите. Техният тътнеж ставаше все по-отчетлив и рязък, идваше все по-близо, разпростираше се все по-нашироко. Хищната птица мъчително бавно се издигаше над хоризонта, крилата й растяха, черният й клюн се насочваше към небесния зенит.
— По-бързо! — извика Неджеб на моряците.
Скоро и последните чували полетяха в морето. Вълните ги подхвърляха, блъскаха ги в бордовете, след туй ги разпиляваха по цялото море. Гемията се носеше между тях като между черни трупове на мъртъвци в черно мъртво море, осветявано от мълниите. Изведнъж притъмня, хоризонтите изчезнаха — само на юг блестеше съвсем тънка ивица нежно и чисто небе.
— Ето го и вятъра! — каза гласно Неджеб.
Той го видя, преди още да го усети, по далечните бризги, които замрежиха гъсто гладката повърхност на вълнението и промениха изведнъж цвета му. Първият му порив беше внезапен и силен, но бързо угасна. След малко задуха западен вятър, северозападен, източен, после отново северен. Ветровете идваха от всички страни, смесваха се, люлееха мачтите, издигаха се в бързи, яростни вихрушки към небето.
„Това не е истинският вятър!“ — мислеше Неджеб.
Изведнъж тежката маса на облаците тръгна бързо към тях. Гигантски мълнии сечаха небето по цялата му дължина, сплитаха се в ужасяващи възли, със страшен грохот кънтяха над морето. Под облаците беше нощ, която бързо прииждаше, гасеше всички светлини. Блясъците ставаха все по-ослепителни, грохотът им разтърсваше гемията. Неджеб инстинктивно отстъпи назад и се обърна. Близо до кубрика стоеше Кенан, лицето му бе пребледняло, в погледа му се четеше уплаха. Той гледаше към небето, в зениците му трепкаха мълниите, цялата му фигура изглеждаше някак неестествено свита.
— Кенан! — извика Неджеб тревожно.
Кенан го погледна с плахи очи.
— Влизай вътре!… — извика Неджеб.
Кенан погледна още веднъж страшното черно небе, раздирано от мълниите, и влезе в кубрика. Неджеб с твърда крачка се отправи към кърмата. Той още не бе хванал със здравите си ръце руля, когато бурята с бясна скорост връхлетя върху гемията. Тя се разтрепери цялата като ударена с мощен юмрук, заскърца, подскочи върху вълните, след това дълго, мъчително застена. Вятърът фучеше яростно, вдигаше с тонове вода от гребена на вълните, носеше я като водопад от пяна и пръски над морето.
— Боже, помогни! — каза Неджеб с дълбока вяра в сърцето си.
Само капитанът не помръдна от мястото си, макар да се залови още по-здраво за въжето. Той едва виждаше лодката, която ту литваше над вълните, осветена от блясъка на мълниите, ту изчезваше съвсем в клокочещата пяна. Изведнъж му се стори, че те не държат курс срещу вятъра в цялата й дължина. „Какво правят! — помисли капитанът ужасен. — Та Милутин знае!“ Отново блесна мълния и той отново я зърна, наклонена силно на една страна, готова всеки миг да се обърне.
— Срещу вятъра! — изкрещя капитанът с все сила.
Гласът му угасна в трясъка. „Луд ли съм? — помисли капитанът. — Кой ще ме чуе?“
— Срещу вятъра!…
Нещо зад гърба му пронизително скърцаше и трещеше, сякаш се готвеше да рухне всеки миг над главата му. „Ще загинат!“ — мислеше капитанът. Сърцето му сякаш се разчупи на хиляди късчета, сълзи потекоха по изсушеното му лице. Защо ги оставиха, защо не ги прибраха на гемията? Струваше му се, че вижда тънкия врат на Дафин, едрите плещи на печатаря, строго сключените вежди на далматинеца. Какво е станало? Греблата ли са изпуснали? Или пък момчето не знае как да насочва руля? Вятърът бясно фучеше, заливаше палубата с гейзери от шумяща, пенеста вода, мъчеше се да го изтръгне с лудия си напор от палубата.
— Срещу вятъра! — каза с глух, сломен глас капитанът.
Стъмни се, лодката изчезна. Една мълния светна като експлозия над главата му и тогава той видя за последен път малкото бяло петънце. Сега тя бе кацнала на гребена на една вълна, носът й сочеше право на север. Отново стана тъмно. Най-после небето се отпуши, над палубата заплющя стихиен дъжд — ни дъжд, ни морска вода, вдигната от вълните. Вятърът го носеше над морето, той шибаше като с конска опашка лицето на капитана, пълнеше очите му с вода, заслепяваше го. За миг му се стори, че върху него не пада дъжд, а истински водопад, който го задавяше и му пречеше да поема дъха си. Къде е носът, къде е кубрикът? Всичко се бе сляло в гъста непрогледна маса. Стреснат, капитанът потегли бавно назад. След няколко крачки стихията го повали на пода, вълните го помъкнаха по палубата. Той удари главата си в някакъв ръб, извъртя се отчаяно и докопа с яките си пръсти брезента на трюма. Гемията се повдигна над вълната, отново можеше да се вижда — макар и на няколко крачки. Като се държеше здраво за брезента, той припълзя близо до кубрика — два скока и се залови за бравата. Ръцете му трепереха, устата му бе пълна със солена вода, нетърпимо го болеше коляното. Най-после капитанът отвори вратата и влезе вътре. Бурята остана зад тънката дървена стена — стенеше, блъскаше с все сила, къртеше леките части и побесняла ги хвърляше в морето. Вътре беше тъмно, дъхаше тежко на застоял въздух. Капитанът държеше с изтръпнали ръце парапета, без никакво чувство за посоките, без никаква надежда за спасение.
След половин час страшната стихия поутихна — грохотът на мълниите отмина на юг. Гемията все още летеше по вълните, все още грозно скърцаше и трещеше, все още се накланяше с все сила ту на една, ту на друга страна, но всички чувствуваха — страшното бе отминало. След един час и вълнението започна бързо да стихва. Малко след полунощ в капитанската каюта влезе Неджеб — мокър до кости, раздърпан, позеленял, но със спокоен поглед.
— Мина! — каза той кратко.
Кенан, който се беше успокоил, едва чуто въздъхна.
— Отървахме се с малко! — каза Неджеб. — Само средната мачта!…
Капитанът мълчеше, гледаше тъпо към него.
— А твоите хора… — почна Неджеб.
Кенан вдигна ръка, в погледа му се мярна уплаха.
— Дай боже да са отървали кожата!… — завърши Неджеб.
— Дай боже! — каза глухо капитанът.
Неджеб се отпусна уморено на стола.
— Всъщност не беше кой знае какво! — каза той. — Мина, замина, дори не вдигна голямо вълнение!… Важното е да не се уплаши човек!…
— Те не са се уплашили! — каза капитанът. — По-страшни работи са минали през главите им!…
Скоро след това капитанът заспа, но сънят му беше неспокоен, той често се стряскаше, поглеждаше уплашено в мрака. Веднъж в просъница му се стори, че в каютата на моряците настана някаква суетня, чу се уплашеният вик на Ставрос, после всичко заглъхна.
Той стана при изгрев-слънце и с тежки стъпки излезе на палубата. Духаше силен, свеж вятър, по морето се гонеха в надпревара гривести вълни. Хоризонтите бяха ясни, небето над главата му бе така спокойно и чисто, сякаш никога по него не бе вилняла никаква буря. Капитанът отиде на носа на гемията и започна бавно да оглежда морето.
Нищо!…
Той остана там, докато разсъмна съвсем. Вълнението стихна още повече, въздухът стана необикновено чист и прозрачен, пресен и прохладен като вода. Капитанът отново огледа целия хоризонт, но не видя никъде ни лодка, ни мъничко бяло платно. „Спасили са се!“ — говореше нещо с тих шепот в душата му. Спасили са се, вятърът ги е отнесъл далече! Спасили са се, гледат радостно издутото платно! Спасили са се, дишат с наслада пресния въздух! Спасили са се!…"
Но разумът мълчеше. Лицето на капитана бе кораво, устните здраво стиснати, нищо в него не се отпускаше, никаква радост нямаше в погледа му.
Той въздъхна дълбоко и тръгна към кубрика. Слънцето светеше с ясен блясък над морето, небето синееше, вълните се разбиваха с равен ритъм в измитите бордове на гемията. Чист ден, спокоен и светъл, чист ден без хора и страсти, чист ден над вечното синьо море.
Когато за пръв път се събудих в тоя грамаден, страшен дом, навън валеше дъжд. Не вярвам да съм го чул през дебелите стени, по-скоро съм го усетил дълбоко в себе си — студен и мътен — като спомените ми от последните месеци. Веднага се промъкнах до единствения прозорец, обкован от гъстата плетка на железата. Наистина валеше — сив, нерадостен дъжд, едва забележим в дрезгавината на утрото. Най-напред видях външната стена на затвора и недалече зад нея някакъв двор, жълт от есента, мокър и мъртъв. Върху ниска купа сено, покрита с царевичак, бе кацнал петел с могъщи, криви крака, целият оплетен в паяжината на дъжда. Струва ми се, че никога няма да го забравя — такъв самотен, вглъбен в себе си, изпълнен с презрение към тоя кошмарен свят, просто не свят, а ведро с вряла вода, в което някой ден, тъй или иначе, ще му оскубят перата. По-нататък се виждаха само ниски стрехи, покрити с потъмнели от времето турски керемиди, и част от бедняшка улица — мокра и безутешна. Гледката беше толкова потискаща, че побързах да се върна на нара.
Едва сега за пръв път зърнах очите на стареца, който спеше от лявата ми страна. Снощи едва го бях забелязал, пък и той не ми проговори, зает с някаква безсмислена мравешка суетня около своята жалка постеля. Беше завит с късо, изтрито чердженце, тъй че мършавите му стъпала стърчаха навън заедно с вървите на дългите му бели гащи. Грубите абени панталони той бе сгънал на четири и бе ги подложил под главата си вместо възглавница. Докато лягах, той все тъй ме гледаше, даже се пообърна към мене и в същия миг до носа ми стигна възкиселата миризма на престояло мляко. Понамръщих се и малко нервно метнах на раменете си моето хубаво, плътно одеяло.
— Ти какъв си? — запита шепнешком старецът.
— Никакъв — отвърнах аз недоволно.
— Всички сме такива — някак кротко и примирено се обади старецът. — Всички до един…
Още по-плътно се завих с одеялото в знак, че смятам разговора за прекратен. Но старецът, изглежда, посвоему разтълкува моето движение.
— Спи, спи! — каза той почти нежно. — По това време всички спят, сега е най-тихо…
Нарочно не му отвърнах. Бях срещал вече из болниците тия добри, дотегливи старци, от които няма спасение. Те са готови да вървят като сянка подир тебе, да ти задават стотици въпроси, да ти разказват хиляди истории, да те безпокоят ден и нощ. Знаех, че най-разумното е още при първата среща да се отнеса студено и рязко с него, но коя ли работа съм свършил като хората. Само дето си замълчах. И все пак, изглежда, старецът усети моето кисело настроение, защото премигна смутено и безшумно ми обърна гърба си.
Опитах се отново да заспя, но не успях. Лежах неподвижно и гледах как утринната дрезгавина светлее в прозореца, все така мокра и неприветлива. Дъждът навярно бе спрял, но тежките есенни облаци все още се носеха над подгизналата земя. Утрото закъсняваше, мъчително се бореше с тяхната сивкава каша, която се мъчеше да го удави. Стоял съм буден може би час или два, а ми се струваше, че са минали дни — така лепкаво и досадно течеше времето. Всичко около мене ми се струваше непоносимо — и грамадната, влажна килия, и човешката воня, която идваше от наровете, и грубото, безразборно хъркане на затворниците, които ме притискаха отвсякъде с безличната си маса. Но от всичко най-много ме отвращаваше грозотата, неизмеримата бедност, смазващото чувство за мръсота. Струваше ми се невъзможно да прекарам тук един-единствен ден, а ме чакаха десет страшни години. Самата мисъл, че мога да свикна с всичко това и то да стане за мене обикновено всекидневие, ми се виждаше по-страшна и от затвора.
И все пак съм заспал. Събуди ме някакво движение около мене и острото неприятно поскърцване на нара. Отворих с мъка очи. Старецът се бе изправил до мене — костелив, по мръсни бели гащи — и внимателно нахлузваше своя износен панталон. Другият съсед, отдясно, навярно отдавна бе станал. Из килията сновяха затворниците, чуваха се дрезгави гласове, дрънчаха тенекиени кофи. Инстинктивно обърнах глава към прозореца. Сега пред него се беше изправил млад човек, бял като сирене, с къса червеникава коса. И леко прегърбеният нос, и извитите ъгълчета на устните подсказваха, че може би е евреин. Лицето му беше много унесено, целият той ми приличаше на човек, изпаднал в някаква будна летаргия.
— Ставай, сине! — обади се тихият познат глас. — Време е да се става!… Зер ще миеш след това сам нужниците…
Заплахата ми се стори толкова страшна, че аз веднага се надигнах.
— Такъв е редът — добави старецът, сякаш се извиняваше.
Докато се обличах, все още поглеждах към странния млад човек до прозореца. Може би беше студент, а може и продавач в някое от малките еврейски магазинчета, каквито преди време имаше със стотици по централните търговски улици. Внезапно той се обърна и ме погледна.
— Здрасти, докторе — каза момъкът.
— Здрасти — отвърнах аз сдържано.
Той ме гледаше любопитно и като че ли с малко насмешка.
— Знаем за тебе — каза той. — Даже те бяхме отписали! Е, нищо, нали се отърва!… Сега вече е по-лесно…
Аз не отвърнах, но това не му направи впечатление.
— Биха ли те? — запита той съчувствено.
— Не много — отговорих сдържано аз. — Пък и нямаше за какво…
Наистина през време на цялото следствие ми бяха ударили една-единствена плесница, макар и доста солидна. Той ме погледна учуден.
— Как тъй „нямаше за какво“?
— Ами нямаше какво да крия… Всичко беше от ясно по-ясно.
— Е, да — в тоя смисъл — да! — отвърна той. — Но понякога те бият за удоволствие… Особено такива като мене и тебе…
Бях се облякъл и сега отново прозорецът ме притегляше с всичка сила към себе си. Струваше ми се, че ако погледна през него, тоя път ще видя моята малка тиха уличка в Лозенец. Въздъхнах и бавно приближих. Петелът беше отлетял, сега гледката ми се стори много по-делнична и нелепа. И въпреки това не можех да откъсна очите си от нея, бавно, като глътка студено сутрешно кафе пиех нейното тъжно очарование.
— Видя ли се с бай Нико? — запита той.
— Да, поговорихме снощи — отвърнах аз неохотно.
— Ако искаш, можем да ти намерим място при нас…
— Не, не! — възкликнах аз едва ли не уплашено. — И тук ми е добре…
— Както искаш! — вдигна рамене младежът и бавно се отдалечи.
Сега си мисля колко млад съм бил тогава — прекалено млад за моите трийсет години. Разбира се, по онова време вече бях чел „Играчът на шах“, „Скитникът по звездите“, както и всичко друго от Цвайг и Джек Лондон. И колкото смешно да звучи, бях успял вече да превърна в забава моите бъдещи страдания. Представях си себе си едва ли не като шильонския затворник — отделен от света в единична килия. Виждах се как в благородна борба със самотата и вътрешното опустошение постепенно изграждам своята доста лабилна личност, докато я превърна най-сетне в несломим дух — по-могъщ от страданието и физическите несгоди. Понякога така се увличах в тия мечти, че просто копнеех да попадна колкото се може по-скоро тука, в тоя мрачен дранголник, за да почна деловата работа за моето духовно издигане. Разбира се, още първият контакт със затвора направи на пух и прах всичките ми момчешки измишльотини. Изведнъж ми стана ясно, че вместо да се боря със самотата си, трябва да се съпротивявам на човешкото множество. И вместо да издигам духа си, трябва да го приравнявам до киселата миризма на стареца. Но въпреки това на известна вътрешна свобода и самостоятелност все още имах сили да се надявам.
В тоя момент в коридора се чу шум на ключове, вратата се отвори с рязко скърцане и на прага застана Ахтунг. Наистина мъчно човек може да си представи нещо по-противоречиво от понятието ключар. Беше много едър червендалест мъж, почти плешив, но затова пък с рунтав като на мечка врат. Имаше вид на човек, който е готов всеки миг да се оригне или най-малкото да се потупа по опънатия корем. Той ни погледна пренебрежително и се обади тихо и сипкаво:
— Излаизай да се миеш…
Макар заповедта да бе изречена тихо и без никаква настойчивост, аз забелязах колко послушно се раздвижиха хората около мене, как започнаха бързо да се строяват един зад друг.
— Докторе, ти специална покана ли чакаш? — запита той внезапно и сега гласът му звучеше малко по-грубо. — Или искаш да те погаля по врата?…
Аз бавно и с достойнство се повдигнах от мястото си.
— Мърдай, докторе! — обади се някой тихичко до мене. — С Ахтунг шега не бива!…
Но все така бавно прибирах вещите си и се наредих последен на редицата. През цялото време тежък и студен като буца лед върху мен тежеше погледът на Ахтунг. Той изчака да минат всички и тръгна редом с мене — от лявата ми страна. Видът му бе все така сит и оригващ се, нищо заканително не виждах по лицето му.
— Ще си имаме май неприятности с тебе, докторче — каза той най-сетне, но и сега гласът му звучеше някак безучастно.
Аз не отвърнах. Така започна моят първи ден в затвора.
* * *
Нашата затворническа килия беше всъщност грамадно помещение, около двайсет крачки дълго, но доста тясно. От двете му страни бяха сковани от груби греди два нара, на които живееха и спяха всички затворници. Всеки от тях — а те бяха около четиридесет души — имаше своята малка територия върху нара, която му служеше едновременно и за стая, и за легло, и за работна маса. Стените, на килията бяха зидани от едри каменни блокове без никаква мазилка, подът беше циментов. Най-много ме потискаше таванът, защото, когато лежах по гръб, той винаги беше пред очите ми. Приличаше много на сводестите тавани, които имат старите турски бани, особено по ръждивите петна, които бе оставила там влагата. Изглеждаше така подгизнал от тая влага, че беше наистина чудно как все още мазилката му не е рухнала върху нас.
И светлината в килията беше нищожна, особено през навъсените есенни дни. Ние се движехме като сенки във вечния полумрак, едва се виждахме. И това не беше бог знае колко лошо, тъй като в жалката дупка надали имаше нещо, което да заслужава и най-краткотрайния човешки поглед. Всъщност това не беше затвор в точния смисъл на думата, а най-обикновен стар турски зандан, който на всичко отгоре някога е бил крепост — толкова дебели бяха стените му и такава вековна влага бликаше от неговите дълбоки подземия.
Първите ми дни в затвора бяха наистина най-тежките. Макар да бях лекар, особено много страдах от миризмите — безкрайните и отвратителни миризми, които издава човешкото тяло. Киселата миризма на моя старец просто не ми даваше покой. Но тя беше нищо в сравнение с вонята на моя сламеник, който ме упойваше с изпаренията си. Най-непоносими бяха миризмите в килията нощем. Имах чувството, че денем хората ги контролират по някакъв начин, но нощем, когато съзнанието заспиваше, отпуснатото тяло започваше да ги излъчва необезпокоявано и свободно. Те излитаха като някаква своеобразна животинска аура, смесваха се една с друга и се превръщаха едва ли не в осезаема мъгла. Към тях се прибавяше и вонята на двете отходни кофи, с които си служеха затворниците нощем. Разбира се, те вършеха това само в краен случай, но не всички бъбреци бяха здрави, а освен това поради отвратителната храна много често се случваха стомашни разстройства. Призори вече не можех да издържам, събуждах се омаломощен, физически страдах.
Но след първата седмица това ужасно чувство започна бавно да стихва. Изглежда, че така солидно се бях напоил с миризми, че вече по-трудно ги разграничавах от своите.
Много ме измъчваха и дървениците. Лъжа е, че те нападали човека само в тъмнина и панически се разбягвали, щом светне лампата. При нас лампата никога не угасваше. Тук дървениците си бяха изработили нови рефлекси, те нападаха хората едва след като заспят. Никак не ми беше ясно как разбираха това, с какви органи различаваха будното и полубудното състояние на човека от съня му. Навярно усещаха неговото дишане или тайно мереха пулса му, но щом се скъсваше нишката на неговото живо съзнание, те се размърдваха в своите делнични цепки и потегляха на път. За мене техните ухапвания не бяха най-страшното, повече ме измъчваше отровното им пълзене. Събуждах се целият в обриви и веднага започвах безмилостното им изтребване.
Напразно се надявах, че това ще ги сплаши и те ще си потърсят друг, по-миролюбив обект. Отдавна бях изтребил тия, които живееха в моя район, но те продължаваха да прииждат. Навярно това беше за тях въпрос на чест или по-зле — въпрос на самосъхранение. Те трябваше да победят човека, трябваше да останат единствени господари в своята тъжна империя. Скоро разбрах, че борбата е безсмислена, но я продължавах само от злоба и упорство. Въпреки това в техния щаб не се чувствуваше никакво безпокойство и тревога. Те нито усилваха атаките, за да ме сломят, нито ги отслабваха, за да приспят вниманието ми. Те знаеха, че ще ме победят.
Те бяха победили моя съсед отляво — бай Спас. Докато бодърствувах нощем, зает с тяхното изтребване; виждах го как той се почесва безпомощно, как се мести мъчително на коравия сламеник, но никога не се събуждаше. Неговото подсъзнание бе приело бедата като непоправима, сега то страдаше вместо човека, който продължаваше да спи. Всемогъщият човек се бе подчинил на дървениците, доброволно им плащаше своя кръвен данък. Той ги презираше и мразеше, отвращаваше се от тях, но отдавна бе признал тяхното превъзходство.
Но за мое учудване старецът не страдаше от дървениците, той като че ли бе сключил с тях някакво тайно примирие. Виждах го, че спи спокойно и почти бездиханно — като умрял. Омразните животинки чисто и просто го заобикаляха, отблъснати може би от миризмата му. Но сам старецът даде друго обяснение на тая загадка. Една сутрин, като му се оплаках от тяхното нашествие, той ме погледна съчувствено с кротките си очи и тихо каза:
— Кръвта ти е сладка, сине!… От туй е всичко… Мене защо не хапят?
— Ами! Не те хапят! — обади се бай Спас. — Не ги усещаш!…
— Не, не! — поклати живо глава старецът. — Преди да вляза в тюрмето, и мене ме хапеха — и още как… Но сега кръвта ми е горчива!
Това ме заинтересува — не като лекар, разбира се, чисто и просто заради собствената ми кожа.
— И как стана горчива? — запитах аз. — Някакви билки ли пи?
Старецът наведе очи, лицето му потъмня.
— Мъка имам, сине!… Мъката трови кръвта!…
Бай Спас се засмя.
— И тъй да е — по-хубаво е да си имаш мъка, отколкото да те хапят дървениците…
— Ти нищо не знаеш! — пророни неохотно старецът.
— Като че на тоя свят някой знае нещо — приключи философски разговора бай Спас.
Това беше напълно в неговия стил. Той беше грамаден човек, простичък на вид, масивният му череп завършваше с немного високо чело. Но все пак зад това чело се криеше рядко скептичен ум, който наистина умееше да подлага всичко на съмнение. Отначало никак не ми се вярваше, че е политически затворник, дори веднъж го запитах.
— Май че съм политически — отвърна той неохотно. — Тук всички са политически…
— И за какво?
— За нищо — намръщи се той.
— Не може за нищо…
— Е, ако мислиш, че е чак толкова нещо да запали човек една пършива мандра.
Аз се усмихнах — не толкова на отговора, колкото на киселото му изражение.
— Тогава защо го направи?
— Ами да ме пита човек! — отвърна ядосано бай Спас. — Да няма какво да хапне градската беднория — затуй… Казаха, че уж нарядът бил за германците… Знаех си, че не е тъй… Германците как да е ще получат своето, та ако ще, ние от глад да изпукаме…
— Тогава наистина не разбирам — казах аз искрено.
— Чунки пък аз разбирам! — отвърна той троснато. — Да кажеш, че някой ме е наредил — не е… Сам аз измислих и организирах тая работа… Питаш — защо? Сигурно да ги ядосам — тия, нашите управници… Те мислят, че спим… Е, не спим. Днеска ще им подпалим мандрата, та да знаят, че утре ще им подпалим и чергата… Изглежда, само за туй…
Разбира се, като всички други и той ме смяташе за комунист. В края на краищата аз бях съден заедно с комунисти и се държах на процеса не по-лошо от тях. Дори председателят на съда беше убеден в себе си, че съм комунист, който много ловко се преструва на безпартиен. А всъщност работите бяха доста по-сложни.
Разбира се, като всеки грамотен човек аз знаех какво представлява комунистическото движение. И бях убеден, че не може да има разумен свят, който да почива върху експлоатацията на хора. Буржоазното общество ме отвращаваше и като морал, и като система. Думата „революция“ не ме плашеше, напротив, смятах, че без революция човечеството би заприличало на застояло блато. До това време бях гласувал два пъти — и двата пъти за кандидати, които знаех, че са поддържани от комунистическата партия. И все пак не се смятах за комунист — както ми се струваше тогава — главно по философски причини.
А историята на моите философски увлечения е сравнително по-проста. Преди всичко бях завършил философия — макар и не съвсем по мое желание. Исках да следвам медицина, а успехът на гимназиалната ми диплома не достигаше за тая наука. Тогава завърших най-напред Философския факултет и като висшист можех вече да запиша без конкуренция каквото си искам. Разбира се, това стана на гърба на баща ми, който беше много по-запален по медицината от самия мене. Но четирите години във Философския факултет не минаха без последствия. Ученолюбивата ми момчешка глава беше пълна догоре с философи и философски системи. Професор Михалчев ме смяташе за един от своите най-способни ученици. От своя страна аз се смятах за негов привърженик. Така или иначе, но популярните книжки за диалектическия материализъм ми се струваха крайно беден начин да се обяснят загадките на съществуването.
След като потънах в медицината, моите философски увлечения чувствително поизстинаха. Искам, не искам — трябваше да зубря факти, така че никак не ми оставаше време за обобщения. Отново моите професори започнаха да ме смятат блестящ студент и да възлагат на мене надежди. Завърших като един от първенците на випуска и останах на практика в София. Всички ми предсказваха голямо бъдеще като хирург.
И тъкмо тогава ме мобилизираха и изпратиха като военен лекар в окупационния корпус. Успях да послужа едва няколко месеца. Една нощ моята хазайка ме заведе в някаква непозната селска къща, където бяха довели ранен югославски партизанин. Момчето имаше много тежка рана в корема и аз трябваше да извърша операция при невероятни условия — без светлина, със съвсем малко хирургически инструменти. Това си остана най-успешната операция в моята практика — чисто и просто плод на някакво вдъхновение. Момчето бе спасено и цели два месеца аз ходих при него, без някой да ме усети. Бях, разбира се, страшно горд със себе си, защото всъщност това беше и първата истинска мъжка постъпка в живота ми. Понякога дори ми се струваше, че това е извършил някой друг — много по-силен и по-достоен от мене.
След това ме арестуваха и дадоха под съд. Дори през ум не ми мина, че бих могъл да откажа вината си. При следствието не бяха кой знае колко взискателни към мене. Задаваха ми обикновено един и същ въпрос:
— Защо спасихте партизанина?
Отговарях по един и същ начин:
— Защото това беше мой лекарски дълг.
— Е, добре — казваха те, — но защо след това не уведомихте властта? Това също е ваш дълг като офицер от армията…
Отговарях по един и същ начин:
— Мой дълг е да лекувам болните и ранените… А да ги арестува и съди — това е работа на властта.
По-късно разбрах, че за такива отговори ми се полагаше бой, за който дори нямах представа. Но те само мълчаха и се мръщеха. Респектираше ги навярно моята учена титла, пък и всички мои началници и командири бяха дали за мене само ласкави отзиви. Не можеше да бъде и друго. В техните очи аз бях чисто и просто един скромен и тих млад човек, слаб до границата на мършавостта, с очила, разбира се, без да имам особена нужда от тях, мълчалив и чинопочитателен. В края на краищата на следствието стана ясно, че това, което бях извършил, е съвсем самостоятелна проява, лишена според тях от политически подбуди. За политическите подбуди, разбира се, не бяха прави, но това ме спаси. За процеса баща ми нае един прочут и много опитен адвокат, който свърши останалата работа. В резултат от всичко получих минималното наказание, което военният закон предвиждаше за такива случаи, и благополучно пристигнах в затвора.
И тук като че ли само бай Нико разбираше какво представлявам аз и какво всъщност се беше случило. Вече споменах за него — беше човек на средна възраст с външност на селски учител — малко затворен, мълчалив и жилав като корен. Той ме поразпита за процеса, но аз веднага разбрах, че знае за него повече и от мене, макар и да го бе следил зад затворническите стени. Бай Нико като че ли знаеше всичко за всички. Беше нашият „полпред“[2] в килията, както по-късно научих. Той водеше преговорите с управата на затвора, той защищаваше правата ни, той определяше нашите задължения — не своеволно, разбира се, а по решение на партийната организация. Нашата килия го бе признала за най-умен, най-опитен, и с най-добро политическо мислене, най-принципен. Беше строг човек и към себе си, и към другите, дори малко по-строг и по-сух, отколкото трябва. Само към мене и към Виктор се отнасяше много по-меко и по-внимателно. Отначало се учудвах на неговото благосклонно отношение, но по-късно разбрах в какво се състои работата. За него аз бях нещо като прясната риба за котката, към мене той се стремеше просто със завоевателска страст. Беше ми окачил вече етикета „честен безпартиен“ — необикновена лакома стръв за всеки роден агитатор — и бай Нико се чувствуваше длъжен да ме привлече, да ме превъзпита, да очупи от мене всички бодли на интелигентския индивидуализъм, както веднъж сам се бе изразил. Той искаше да ме направи чисто и просто един обикновен, дисциплиниран, праволинейно мислещ член на партията. Той не разбираше смешното и парадоксалното в това свое желание, както и аз не разбирах тогава някои от най-съществените нужди на коя и да е революция. Нашите стремежи често се разминаваха и благодарение на това отношенията ни постепенно охладняха.
На бай Нико му помагаше Виктор, той се съветваше с него при всички по-сложни случаи в килията. Виктор се наричаше младежът, когото бях видял през първото си утро край прозореца. Наистина беше евреин, макар и със смесен произход, „православен“, както сам се шегуваше, бивш студент от Физико-математическия факултет. Беше един от най-младите в килията и в същото време най-старият политически затворник — излежаваше третата година на присъдата си, оставаше му още една. Никога не разбрах за какво точно е осъден, но се чувствуваше в затвора като у дома си, със страх гледаше на своето освобождение. Имаше, разбира се, право в това отношение — тук поне животът му бе осигурен, страданията поносими, а навън не се знаеше в какъв нацистки лагер щеше да завърши живота си. Не ми се иска да разказвам предварително за него, защото той и без друго ще бъде една от централните фигури на моя спомен за ония години. Ще кажа само, че му беше безкрайно чуждо това, което ние в практическия живот наричаме егоизъм. Той беше готов да даде всичко на другите, без нито за миг да се позамисли.
Още след първата седмица аз му се оплаках с доста съкрушен вид от дървениците. Той ме погледна поучудено, след това лицето му светна.
— Тъй ли? — запита той. — Ами защо не ми каза по-рано?
— Ами какво, като ти кажа — отвърнах аз кисело. — Да не би ти да ги ръководиш?
— Представи си, че е тъй! — засмя се той.
След малко Виктор се върна с шишенце от двеста грама, до четвъртинката пълно с някаква кафяво оцветена течност. На шишенцето имаше червен аптекарски етикет с надпис „Външно“.
— Намажи се с него довечера! — каза той бързо. — Това е нещо изумително…
Не му повярвах, разбира се. Бях лекар и много добре знаех, че такова лекарство в известната на мене фармация не съществува. Но вечерта все пак се понамазах, макар и доста нехайно. Не мога да кажа, че миризмата му беше приятна, но всред общите миризми тая ми действуваше по-добре от парфюм. За моя изненада спах тая нощ като къпан и нито веднъж не ставах да гоня дървениците. Сутринта смаян потърсих Виктор.
— Ама наистина твоето лекарство е изумително! — казах аз възбудено. — Трябва веднага да ми дадеш рецептата…
Виктор печално поклати глава.
— За съжаление това шишенце е първото и последното — отвърна той.
— Как тъй — първото и последното? — не разбрах аз. — На него има етикет от аптеката…
— Това беше мъничка шмекерия — каза Виктор. — Колкото да го внеса в затвора.
— Добре, ще направим шмекерията още веднъж.
— Не е възможно — поклати отново глава Виктор. — Но и туй ще ти стигне поне за няколко месеца.
— Как за няколко месеца! — възкликнах аз. — Та от него останаха само няколко капки.
Виктор се плесна отчаяно по челото.
— Леле, как забравих да те предупредя!… Ами ти трябваше просто да се натъркаш с едно овлажнено парцалче… Дървениците само като те помиришат, ще бягат.
И той ми разказа странната и в същото време печална история на лекарството. Дал му го бай Соломон, беден бръснар в техния още по-беден софийски квартал. Той го продавал понякога на своите клиенти на нищожна цена. Казвал, че единствен на света знае как се приготвя — тайната рецепта се предавала от баща на син от незапомнено време, както се предават тънкостите на занаятите или семейните ценности. И наистина в могъщата епоха на паразитите производството на това лекарство ще е представлявало сериозна ценност. Бай Соломон предложил и на Виктор едно шише.
„Не ми трябва, бай Соломоне — каза Виктор. — Вкъщи нямаме дървеници.“
„Вземи, момче! — отвърнал строго патилият евреин. — Никога не се знае какво време ще дойде.“
Виктор взел стъклото, колкото да не обиди своя сънародник. И се сетил за него едва когато го преместили в тоя затвор. Макар и трудно, успял с малък подкуп да внесе лекарството. А малко по-късно научил от своите близки и за печалния край на бай Соломон.
След като нахлули в България, немците научили по някакъв начин за чудното лекарство на бръснаря. Скоро го посетили двама възрастни немски офицери, изглежда, от санитарните части. Те поискали да откупят „патента“ срещу солидно възнаграждение. Но бай Соломон решително отказал. Той обяснил кротко, че то по традиция се предава от баща на син и че няма право да издава тайната никому, иначе щяло да го сполети проклятието на дедите му. Но бръснарят явно хитрувал.
„Да не съм луд да им дам лекарството! — казал той пред свои близки. — Нека ги изядат въшките по фронтовете… Сега въшките за нас работят!“
Немците направили още няколко опита чрез подставени лица. Бай Соломон все тъй отказвал. Прибрали го в Дирекцията на полицията, но и там резултатът бил същият. И след това бръснарят безследно изчезнал, замъкнали го, изглежда, в Германия, за да изтръгнат там по някакъв начин секрета на лекарството, което с течение на времето се превръщало едва ли не в стратегически продукт.
— Не вярвам и там да са успели — каза тъжно Виктор. — Иначе все би се чуло нещо за такова лекарство.
Известно време двамата мълчахме.
— Сега не бива да ходиш на баня поне един месец — въздъхна Виктор. — И през цялото време дървениците няма да припарят до тебе… Имай пред вид, че тия гадини най-много хапят новодошлите.
Малко трудно се примирих с мисълта, че така лекомислено бях пропилял лекарството. Във всеки случай доста по-трудно, отколкото с мисълта, че бях лишил от него своя нов приятел. Но сам Виктор, изглежда, ни най-малко не се тревожеше за себе си. Каквото и да му се случеше, той знаеше, че неговият народ е в по-тежко изпитание от самия него, така че няколко дървеници повече или по-малко не можеха да го разтревожат особено.
Интересно беше, че и другите затворници рядко се оплакваха от дървениците. Повечето от тях бяха обикновени селяни — българи от окупираните територии, по-малко сърби, тъй като повечето от тях привършваха своя земен път, преди да стигнат до затвора. Имаше освен това неколцина работници и дори един чиновник — пощенски телеграфист. Чувах ги да се оплакват от всичко — най-често от лошата храна, от мръсния въздух, от краткото време за разходките или свижданията, — най-малко от дървениците. Хората свикваха с тях по-лесно, отколкото с всички други беди и несгоди и това обясняваше донякъде защо в цивилизования век като нашия паразитизмът си остава обикновено и всекидневно явление.
И потекоха един след друг сивите и спокойни затворнически дни. Сега имам чувството, че не са били много дни, а един-единствен, разтегнат от първата до последната минута на моето пребиваване в затвора. Всеки ден вършехме едно и също нещо — ставахме от сън, три пъти се хранехме с миризлива чорба, два пъти се разхождахме. Разходките бяха двете връхни точки на деня. Ние крачехме в някакво упоение из калдъръмения двор, вдлъбнат като стара турска паница. От четирите страни го заграждаха ръждивите стени на зандана, винаги студени и влажни, с прозорци като бойници на стара крепост. Край тях стояха наредени в отпуснати пози ключарите, небръснати и мълчаливи, и ни гледаха със своите мъртвешки погледи. Ние крачехме, а над главите ни свободно бягаха облаците, гонеха се ветровете. Ние дишахме, движехме се, живеехме. След това ни събираха, повеждаха ни по безкрайните пусти коридори. Зад гърба ни една след друга трещяха тежките врати с панти от масивно желязо, с ръждив звук дрънчаха ключове и вериги. Последна зад нас се затваряше вратата на нашата килия. Мъртвина.
А най-странното бе, че от всичко най-малко ме потискаше това, което всъщност бе моето наказание — липсата на свобода. През първия месец непрекъснато занимавах ума си с това загадъчно явление. През целия ми съзнателен живот свободата е била за мене нещо повече от фетиш. Но коя свобода? — мислех си аз озадачено. — Може би политическата свобода или свободата да изказвам без ограничения и задръжки своите мисли? Тука имах такава свобода, тука можех да дрънкам каквото си искам. Но това ли е истинската свобода? Аз се давех в предположения, но колкото и сложни да бяха те, поне едно ми беше ясно — физическата свобода не беше за хората като мене продукт от най-първа необходимост. От липсата на физическа свобода страдаха много повече по-простичките хора — особено селяните. Между другите затворници имаше и един най-обикновен овчар, не млад и съвсем неграмотен, осъден с много тежка присъда. За няколко месеца той просто се стопи пред очите ми, в погледа му се появи някакво нечовешко страдание. Понякога с часове стоеше пред единствения прозорец и никой не смееше да го отмести оттам. Нощем почти не спеше, крачеше като сомнамбул из килията или се залепваше до цепките на вратата и зяпаше до изтощение някое нищожно кътче от силно осветения коридор. За него свободата не беше нито вяра, нито идеал, за него тя беше същност.
Понякога си мислех, че свободата е правото да общуваш или по-точно — правото да се обвързваш с човешките взаимоотношения. Но надали и това беше вярно. Аз се стараех да бъда колкото е възможно по̀ сам, човешката многолюдност ме измъчваше. Тогава започнах да мисля, че най-финият екстракт на свободата е правото да останеш сам със себе си, да не тегне върху тебе непрекъснато като атмосферно налягане човешкото присъствие. Тука наистина не можех да остана нито за миг сам, винаги ме притискаха хора, заливаше ме човешка реч, гледаха ме очи. Отначало това не ми правеше особено впечатление, но с течение на времето започна да се превръща в кошмар. Вече не мечтаех ни за чисто легло, ни за баня, ни за чаша студена бира в някой открит ресторант — мечтаех просто да остана за малко сам.
Даже в сънищата ми имаше хора, истински тълпи, които ме заливаха отвсякъде като море, които ме задушаваха. Събуждах се изпотен от вътрешно притеснение. Над главата ми от мръсния таван светеше слабата крушка и отново хора, които лежаха с будни очи — като моя старец например — или които се разхождаха тихо по празното място между наровете. Мрачен, с щръкнала на темето коса, край вратата стоеше овчарят и гледаше навън към своята малка лъжлива свобода.
А нямаше нищо за гледане — нищо освен пуст коридор с дъсчен под, силно осветен от електрическите крушки. Впрочем понякога по него с кънтящи стъпки минаваше часовоят — някое дребно, сънливо войниче с напукани от ветровете устни и пришки по врата. И те бяха затворници, може би по-онеправдани от нас. Понякога имах чувството, че ни завиждат, ако не за друго, поне за нашето безделие или за правото ни да спим колкото си искаме. На тях винаги им се спеше, очите им бяха зачервени от безсъние. И те наистина спяха при всяка възможност. В сляпото дъно на нашия коридор имаше натрупани стари, полугнили дюшеци, извадени кой знае кога от килиите и забравени там. Щом застъпваха на пост, войниците лягаха върху тях и проспиваха необезпокоявани двата часа, които им се полагаха по службата. И не рискуваха нищо особено с това. За да стигне до тях, дежурният офицер трябваше да мине през четири солидни врати, като прекоси преди това вътрешния двор. Затворниците, които не спяха нощем, веднага го виждаха и имаха достатъчно време да ги събудят. Наистина имаше нещо трогателно в тая братска солидарност между нещастници.
Но една нощ се събудих от някакъв необикновен шум.
Целият затвор кънтеше. Изправих се на леглото и погледнах учудено. Край вратата се бяха събрали няколко души и яростно думкаха по нея с обувки и налъми. Най-силно, с някакво яростно озлобление думкаше, овчарят.
— Какво става? — запитах аз разтревожен.
Старецът до мене ме погледна уплашено.
— Войникът заспал — каза той. — И не могат да го събудят…
Побързах да стана. Наистина работата се оказа точно такава — въпреки ужасната врява войникът продължаваше да спи блажено върху вонящите дюшеци. Като чул думкането, дежурният офицер се върнал обратно, взел почти целия караул със себе си и сега бавно проникваше през многобройните врати към етажа ни.
Изплашени, затворниците още повече усилиха думкането. Чуваха се дори викове и крясъци, някой отчаяно зовеше войника по име. От нашата врата ние не можехме да видим войника, но на сутринта научихме всичко, до най-малките подробности. Въпреки врявата изтощеният от непрекъснатото дежурство войник докрай не се събудил. Най-сетне се отключила и последната врата, караулът нахлул в коридора. Вече било късно за всякаква намеса, думкането изведнъж спряло. Офицерът взел пушката на войника, след това грубо го сритал. Но дори и тогава той с труд се събудил, ръмжал и ритал с крака, без да погледне. Най-сетне все пак отворил мътните си очи и като разбрал какво се е случило, яростно като звяр се нахвърлил върху офицера, за да си вземе обратно пушката.
— Ще отиде като нищо в затвора! — говореше мрачно бай Спас. — Не виждам как ще се куртулиса…
— Говориш тъй, като че ли ти си на минерални бани — измърморих аз.
— Защо? Не ти ли е жал за него? — попита бай Спас.
— Да ти кажа искрено — не!… В края на краищата той пази мене, а не аз него.
— Не си прав, докторе — отвърна бай Спас разочаровано. — Мислех, че имаш по-широко сърце.
В нашия празен от събития живот за тая случка се говори цяла седмица. Разбира се, още същия ден вдигнаха от коридора старите сламеници, войниците вече нямаше къде да спят. И все пак спяха — прави като коне, подпрени на някоя стена. Така не им беше трудно да се будят сами при опасност, сега вече нямаше нужда затворниците да бдят вместо тях нощем. Отново „киното“ остана единственото забавление.
Кино ние наричаме прозореца на килията. Неговият нарязан на квадрати екран ни предлагаше наистина малко, но ние бяхме доволни и от това. Всички затворници казваха, че в дома, за който вече споменах, живеело някакво много красиво русо момиче. Дълго време не успях да го видя, макар че понякога ми изшъткваха да отида на прозореца. Моето лекарско достойнство ми пречеше да изтичам още при първия знак, а когато най-сетне отивах там, момичето изчезваше — толкова скъпернически се появяваше то на нашия екран. Най-сетне към края на месеца излезе и моят тираж, и то с доста солидна печалба. Беше наистина русо, толкова хубаво, колкото може да бъде едно бедно момиче, но поне тънко и стройно, особено в положението, в което го видях аз. То окачваше пране на двора и понеже въжето беше малко високо, повдигаше се на пръсти и протягаше ръце към небето като птичка, която се готви да литне. Беше хубав сеанс — дълъг и пленителен. Най-сетне момичето вдигна от земята някакво плетено панерче и с бързи, припрени стъпки се прибра у дома си.
В края на краищата това беше нещо като изневяра, защото бях влюбен по онова време, макар и немного. Беше някаква провлечена и мудна интелигентска любов, много повече изпълнена с думи, отколкото с целувки или други подобни милости. Това дяволско момиче не обичаше да се целува, то обичаше на тоя свят главно думите, думите и пак думите — интересните, хубави, зашеметителни думи. Просто си бях изтощил мозъка да измислям всякакви — все нови и нови — и това все не й стигаше. Като заминах с корпуса, тя ми пишеше, кажи-речи, през ден — грижливо редеше на нежно парфюмирана хартия своите красиви, богати, но лишени от всякаква душа думи. И аз се мъчех да измислям нещо подобно, понякога успявах, понякога се провалях, но каквото и да напишех, винаги чувствувах, че човекът в писмото не съм аз, а някой друг — може би безкрайно по-вдъхновен, може би безкрайно по-жалък, само не аз.
Едва ли не с пристигането си в затвора отново получих писмо от нея. Тоя път писмото бе доста човешки написано, макар че и сега не липсваха големите и красиви думи. Изглежда, че се бе разтревожила искрено за мене, мъчеше се да ми вдъхне кураж и надежда. Имаше и няколко реда така старателно задраскани от затворническата цензура, че не можах да прочета нито дума от тях, колкото и труд да положих. Небрежно пъхнах писмото в една книга, която ми бе дал Виктор. След няколко дни върнах книгата и, разбира се, и писмото заедно с нея. На другия ден той ми го даде, но ми се стори, че погледът му е доста гузничък.
— Чете ли го? — запитах аз направо.
— Ти как мислиш?
— Не мисля, ами съм сигурен, че си го чел — казах аз.
— Точно това е истината! — засмя се той така непринудено, че веднага му простих. — Да ти кажа право, за едно такова писмо бих дал две-три години от живота си.
— Тогава ще й кажа да напише и на тебе няколко! — измърморих аз. — На нея й е все едно кому пише — важно е да реди хубави думи.
— Не, не си прав! — каза Виктор едва ли не възмутен. — Вярно, че не разбирам от жени, но това момиче е необикновено умно и интелигентно… Та то е истинска писателка, мадам дьо Стал пред нея трици да яде…
— Точно тъй! — казах аз ядосано. — Писателка!… Сигурно си въобразява, че някой ден ще издадат писмата й.
Виктор сви рамене и огорчен си отиде. Наистина трудно му беше да си представи как човек може да бъде толкова груб и непризнателен.
Струва ми се, че през първия месец имаше още едно събитие, за което заслужава да се спомене. Една сутрин вратата се отвори, на прага се появи Ахтунг, както винаги, сит и самодоволен. Само с един поглед той ме изчопли като с карфица от дългия нар.
— Ставай, докторе! И тръгвай с мене!
Някакво неприятно предчувствие мина като тръпка през сърцето ми. Облякох сакото си и приближих намръщен към него:
— Къде ще ме водиш?
— При доктора — отвърна Ахтунг небрежно.
— Че аз не съм болен.
— Щом те вика, значи, си болен! — отвърна Ахтунг троснато.
Минахме по безкрайните коридори и ми се стори, че отворихме и затворихме най-малко десет врати, преди да проникнем в отделението на администрацията. То се помещаваше в нова постройка, тук вече не вонеше така тежко на зандан, стените бяха сухи, подът застлан с дълга пътека. Най-сетне стигнахме до вратата, на която наистина имаше надпис „Лекарски кабинет“. Грубият и безцеремонен ключар потропа на вратата с такова чинопочитание, сякаш вътре се намираше най-малко министър.
— Влез! — обади се някой отвътре.
Ахтунг отвори вратата с чинно прибрани пети. Видях пълен човек с очила и вестник в ръцете.
— Влез, влез, колега! — каза той усмихнат и стана да ме посрещне…
Лекарят на затвора беше възрастен човек, съвсем провинциален на вид. Хубавите му кръгли бузи показваха отлично здраве. Очите му бяха малки, жълтеникави, доста сити, но добродушни. Не приличаше никак на лекар — по-скоро на гостилничар или на продавач на мекици. Като влязох, той ме погледна с открито, малко просташко любопитство и свойски ме хвана за лакътя.
— Ти върви — като трябва, ще те извикам! — обърна се той с убийствено пренебрежение към Ахтунг. — Седнете, колега!… И, моля ви се, не ме гледайте така строго, не съм никакъв класов враг…
Седнах, като се поозърнах дискретно. Кабинетът му беше изрядно чист, не личеше в него да влизат много хора.
— Прощавайте, едва преди два дни научих, че в затвора лежи колега… Аз работя тук от двайсет години. Трябва да ви кажа, че това е първият случай…
— За укор ли да го смятам? — запитах аз все още със затаена враждебност.
— А, не — да пази бог!… Днес точно туй си мислех — как не ги е срам, говеда с говеда, да осъдят човек за това, че е давал медицинска помощ…
Това все пак беше нещо, аз го погледнах внимателно.
— Не са ви излъгали! — отвърнах аз. — Предполагам, че на мое място и вие точно тъй бихте постъпили.
Той ме погледна така слисано, че неволно се поусмихнах.
— Аз ли? — измънка той объркано. — Е, не, разбира се, като вас… Или отде да знаеш — от човек всичко може да се очаква… Все пак трябва да ви кажа, колега, че аз съм български патриот…
— И аз, струва ми се… Но какво общо има това?
— Как да няма!… В края на краищата това са освободени български земи, ние имаме право да ги пазим… Или вие не сте на това мнение?
— Не съм, разбира се… Иначе трябва да оправдая тия, които ме осъдиха.
— А, не, не! — възкликна моят колега. — Все пак лекарският дълг си остава над всичко. И който има сили да го изпълни докрай — мога да му кажа само евала.
Признавам, че си отдъхнах. Въпреки всички неприятни подозрения изглежда, че тоя дебелак ме бе поканил тук със съвсем искрени чувства. Междувременно той отвори едно от своите лекарски шкафчета и измъкна оттам голямо четвъртито стъкло с релефен надпис на английски език. Мярката му бе съвсем очевидна — един галон, а съдържанието му не будеше никакво съмнение.
— Донесъл съм тук нещо да се почерпим — каза той. — Откога не съм говорил със свестен човек… Тука, кажи-речи, всичките ми колеги са мошеници!… И некадърници при това!…
Той ми наля в голяма водна чаша, погледна през нея към прозореца и доволно добави:
— Цвят, а?… Това се казва новоселска гъмза, младежо. Не го давам за никакво друго вино… Вкъщи имам цяла колекция френски вина, но сам не ги пия — черпя с тях разни високопоставени простаци, когато ми притрябват за нещо.
Той отново наведе гръб и започна да шари с ръце из шкафа. През цялото време леко пропъшкваше, очевидно коремът му пречеше да си гледа спокойно работата. Когато се изправи, на масата се появи и мезето — някакъв особен вид домашни наденици, сирене и луканка.
— Имам малък чифлик в Ново село — поясни той. — Всичко е натурално, домашно…
Докато се черпехме, лекарят чифликчия ми разказа, без да бърза, скромната си биография. Беше завършил медицина в Мюнхен при много добри професори и по всичко личеше, че не е лош лекар. В града имал грамадна клиентела, главно от селата. Едва смогвал да се справи с нея. И парите, разбира се, течали като из ръкав, в тоя богат край селяните имали много пари.
— Тогава за какво ви е тая служба? — попитах внимателно аз.
— Как за какво? — вдигна той вежди. — Ами за пенсия, разбира се.
И като усети, че не го разбирам, побърза да добави:
— За мене като бял ден е ясно, че немците ще загубят тая война. Както и да се напъват, докъдето и да стигнат, на края ще се сгромолясат изведнъж. И ние заедно с тях, разбира се, ако не се отметнем навреме… Но няма да се отметнем — де у нас толкова ум. И тогава — какво?… Стопанска разруха, инфлация… Друго е, като човек си има пенсия, все ще свърже по някакъв начин двата края.
Аз се усмихнах неволно — тия малки жълтеникави очички наистина умееха да виждат доста далече.
— Странно! — казах. — Такива възгледи у един немски възпитаник.
— Та точно за туй — поклати глава той. — Понеже добре ги познавам. Те нямат сили да водят война на два фронта — това е азбучна истина…
— Сега ми стана ясно защо ме поканихте — казах аз шеговито. — Такъв умен и предвидлив човек трябва навреме да си защити и гърба.
Моят колега се изкикоти с удоволствие.
— Еее, не съм чак толкова дребнав! (Той каза „дребньав“.) И имам брат комунист на всичко отгоре… Инженер е — и той завърши като мене в Мюнхен. Сега, разбира се, се спотайва, но ще дойде време и ще му се чуе гласът.
— Ааа, тука май грешите — отвърнах аз шеговито. — Щом се отнася за идеята — комунистите нямат ни брат, ни майка.
Той се понамръщи.
— Вярно е — фанатици сте. Туй ви е и най-доброто, и най-лошото. И все пак, младежо, ще знаеш, че кръвта вода не става. Ще дойде време — сам ще го разбереш.
И до края не ми стана ясно какво е по-силно у него — добродушието ли, или хитрата предвидливост. А може би над всичко стоеше неговият непокварен здрав селски разум. Като пийнахме добре, той каза:
— Намислил съм нещо за вас… Не е лесно, но може да се опита. И областният директор, пък и директорът на затвора ми са приятели… Играя с тях често бридж, понякога покер… Свини са — но тука всички са такива… Пък се и случва понякога да ти помогнат…
Аз се намръщих, той забеляза това.
— Е, не бързай — няма нищо лошо да ти предложа. Ще те взема тука като мой помощник. И без туй я стоя в той кабинет един час на ден, я не стоя… Ще бъдеш свободен цял ден, ще можеш да четеш, да се занимаваш… Само ще спиш в килията.
Предложението беше наистина съблазнително. Веднага разбрах, че трябва да се преборя преди всичко със себе си. И понеже мълчах, той побърза да каже:
— Пък с времето може да се нареди и тука да спиш… Няма да усетиш затвора…
— Ами ако избягам?
Той ме погледна изненадан. Изглежда, че тая мисъл го поуплаши, но алкохолът веднага му върна куража.
— Халал да ти е!… Стига да можеш!
— Да, но тогава ще пострада гарантът.
— Не се бой за мене… На другата страна на кантара ще сложа чисто злато и пак ще им се откупя.
— Не знам дали струвам толкова! — измърморих аз.
— Знам, че няма да избягаш, колега! — каза той убедено. — Къде ще идеш? Навън на всяка крачка те чака куршум. А тука ще изкараш спокойно цялата война, няма да я усетиш.
Аз поклатих бавно глава.
— Благодаря ви много. Но тая работа няма да стане и ви моля да не говорим повече за това.
Той ме погледна с недоумение:
— Защо бе, човек?
— Ами тъй!… Предпочитам да си остана между другите.
Той сви рамене — личеше си, че моят отказ го обиди.
— Ако е само от курназлък или просто тъй — от чист идеализъм, — ще ти кажа направо, че е глупаво… Но можеш да си имаш някакво друго съображение…
— Какво съображение? — не разбрах аз.
— Ами ако си решил да ставаш след туй големец. Това, разбира се, ще ти изяде доста голяма част от капитала.
Подозрението ми се видя толкова смешно, че прихнах:
— Какъв големец?… Нали съм лекар!
— Има и лекари големци! — каза той убедено.
Не исках да го разубеждавам повече — в края на краищата защо пък да ме смята за глупав? Нека бъда умен и предвидлив като него. След като му отказах, изведнъж ми олекна. Сега виното ми се стори още по-вкусно, с удоволствие вдигнах чашата. След един час почувствувах, че съм здравата пиян. Той забеляза това.
— Отслабнал ти е организмът! — поклати съчувствено глава моят колега. — Пък и виното вино ли е, такова вино може да събори и бик…
Не помня какво сме на края говорили и как са ме завели в килията. Едва привечер се съвзех. Но колкото и да не се чувствувах добре, скоро забелязах, че хората около мене ме гледат някак особено. Нещо студено имаше в техните погледи, нещо недоверчиво и почти враждебно. Отначало просто се ядосах, но след това в сърцето ми се промъкна тревога. Може би в себе си те бяха прави. Какви близки хора може да има в администрацията на затвора един политически затворник?… Какво честно дело можеше да го събере с тях? Та нали точно за това се бях отказал от съблазнителното предложение на доктор Лилков? Но като не знаех какво да направя, аз мълчах, лежах с мрачно лице на нара.
Най-после бай Нико дойде при мене, лицето му беше някак необикновено сухо и строго.
— Къде беше? — запита той кратко.
Обясних му, доколкото можах, с празната си глава, но сам усещах, че обясненията ми са неубедителни.
— Аха! — измърмори той и си отиде.
Цели два дни лицето му бе все тъй пусто и затворено, той едва ме поглеждаше. Другите като че ли ми простиха падението, но все още се отнасяха малко по-сдържано с мене. Само Виктор си беше, както винаги, любезен и приветлив, трудно ми беше да забележа каквато и да е промяна в неговото поведение. Това също ме затрудняваше. Знаех, че той ще ме разбере, но какво можех да направя, като не ми даваше повод за никакво обяснение. Най-сетне на третия ден аз не се въздържах и сам отидох при него.
— Слушай, Виктор, трябва да ти разкажа какво стана оня ден — измърморих аз смутено.
Той се усмихна:
— Няма нужда!… Аз зная, че ти си честен човек… Иначе за какъв дявол си тука?
— Може би ти наистина знаеш, но другите не знаят.
— Някой да не те е обидил? — попита той учудено.
Виктор беше наистина удивително ненаблюдателен, никога не му беше съвсем ясно какво става около него.
— Да допуснем, че е тъй — отвърнах аз.
— Карай тогава! — измърмори той с лека досада в гласа си.
Разказах му подробно всичко, което се бе случило в кабинета на лекаря. Отначало Виктор ме слушаше разсеяно, след това лицето му се оживи, той весело се плесна с длани по коленете.
— Гледай какъв човек… Бях веднъж при него и да ти кажа право, не ми направи хубаво впечатление…
— Ти не си наблюдателен — казах аз.
— Защо мислиш така? — попита тон учудено.
— Как да ти кажа… ти живееш в някакъв свой вътрешен мир, хората не те интересуват.
— Това не е вярно! — възкликна той възмутено.
— Вярно е! — казах аз убедено. — За тебе хората са просто идея. Ти си свикнал на абстрактно мислене и това съвсем не е лошо…
Сега той ме гледаше с нескрито любопитство.
— Може би си прав!… И все пак трябва да ти кажа, че съм от тия загубени хора, които смятат себе си за хуманисти. Впрочем какво да ти приказвам — и ти си такъв. Та кой разумен човек би се отказал от такива съблазнителни предложения?
— Ти бъркаш хуманизма с честта — казах аз. — Това са различни неща.
— Както и да е! — махна той с ръка. — Но бъди спокоен, ще обясня всичко на бай Нико. Трябва да ти кажа, че по начало той е добре разположен към теб. Но е малко сектант, разбира се, и понякога това е също полезно…
Виктор веднага отиде при него. Много ми беше интересно да чуя с какви чудновати доводи ще защити той моята кауза. И все пак бях дълбоко убеден, че колкото и необикновени да бъдат те, бай Нико ще го разбере и послуша. Отдавна бях забелязал тяхната довереност и взаимно зачитане, макар никак да не ми беше ясно на каква основа са положени. И тоя път те разговаряха съвсем кратко, с крайчеца на окото си забелязах как бай Нико няколко пъти кимна утвърдително с глава. Като свършиха разговора, Виктор се обърна към мене и леко ми намигна. Сам на себе си се учудих как изведнъж ми олекна.
Още същия ден бай Нико дойде при мене, лицето му беше сериозно и спокойно.
— Трябва да приемеш предложението на лекаря — каза той тихо. — И да отидеш в кабинета му.
— Защо? — попитах аз смаяно.
Той се поколеба за миг.
— Нужно е. Там ще бъдеш много по-свободен, с повече контакт с външния свят… Може би това ще ни помогне да установим по-здрав канал с другарите вън.
Предложението беше разумно, но, кой знае защо, ми направи неприятно впечатление. Това означаваше преди всичко да водя двойствена игра с доктор Лилков и да злоупотребя с добрината му. А освен това, изглежда, доста много се бях встрастил в моята поза на самоотричане.
— Не, не мога! — казах аз решително. — Не искам да се деля от другите.
Лицето му отново изстина, но това вече не ме интересуваше. Така или иначе, аз бях получил моята реабилитация.
— Не си прав! — каза той сухо. — Един съзнателен човек не би постъпил като тебе! Ние не принадлежим на себе си и на нашите вкусове.
— Винаги ще принадлежа на себе си и на моите вкусове! — казах аз сърдито. — Иначе ще бъда не човек, а някаква имагинерна величина. А такива величини нямат реални стойности и никому не са полезни.
— Слабо разбираш от математика — намръщи се бай Нико. — Но безсмислено е да те убеждавам. Това е работа само за убеден човек.
Разделихме се без приятелство. Случи се така, че тоя ден трябваше да водя с него още един неудобен разговор. Получих колет — първия, откакто бях дошъл в затвора. Както му е редът, веднага го отнесох на бай Нико. Всичко, което получаваха затворниците отвън, се делеше по равно освен една малка част, която оставаше на истинския собственик. Самият аз бях получавал редовно ту бучка захар, ту парче сланина, ту няколко тънки резенки луканка или суджук, ту нещо друго. Без тая добавъчна храна ние наистина бяхме загубени.
Като отнесох колета, бай Нико ме погледна едва ли не уплашено.
— Докторе, има решение да не вземаме от твоя колет.
— Какво значи това? — попитах аз с недоумение.
— Нищо не значи — отвърна той без желание. — Хората смятат, че си много отслабнал и ти трябва по-силна храна.
Вечното заблуждение — аз бях доста мършав, но не и слабо.
— Слушай, бай Нико, ясно е, че това няма да стане — казах аз по-спокойно. — Ако не вземете и моя колет, чисто и просто ще го хвърля.
— Хвърли го, ако искаш! — отвърна ядосано бай Нико. — Но аз не мога да променям общото решение.
Като видях, че няма друг изход, в края на краищата го ударих на молба, но пак постигнах своето. Разбира се, оставиха ми солидна част от колета, между другото и два големи шоколада — истински лукс през тия години. Единия от тях се опитах да пробутам на бай Спас, но той намръщено ми отказа. Нямаше как — трябваше да търся друга жертва. Старецът ми се видя най-подходящ.
— Дядо Щиляне, вземи туй нещо — казах аз с престорена ласкавост. — Тъкмо е за хора без зъби като тебе…
— Че аз си имам зъби! — отвърна учудено старецът. — И всички до един са здрави…
Той дори се озъби срещу мене. Наистина бяха здрави, макар и не съвсем чисти. Цветът им напомняше на престояло сирене.
— Вземи, като ти дават! — избухнах аз изнервен от дългите препирни.
Той ме погледна уплашено и прибра шоколада. Но не видях да го яде — изчезна без следи някъде в неговите потайни старчески скривалища.
* * *
Колкото повече минават годините, толкова по-често си спомням ония дни и ми се струва, че никъде времето не ми се е изнизвало така неусетно, както в затвора. Едва се разсъмваше, и започваше да се мръква. Едва някаква мисъл се зараждаше в главата ми, и се разпиляваше като пясъчна фигура. Просто нямах никаква възможност да се съсредоточа и да пресея значителните от незначителните събития. Имах лошото чувство, че непрекъснато губя себе си, че се разпилявам и съединявам в обща маса с всички други.
Трябва да кажа, че бай Нико се бе погрижил да ни отнеме и последната минутка свободно време. За него затворът бе школа и той гледаше на нас като на ученици — и то мързеливи и несъзнателни при това, каквито са всички ученици. Учебната програма бе строго определена, заниманията идваха едно след друго след кратки междучасия. Имахме какви ли не кръжоци — по „диамат“, по „политикономия“, „краткия курс“, та дори и един елементарен курс по естествени науки, който в момента се ръководеше от Виктор. Той преподаваше на селските момчета физика, а след това щеше да дойде моят ред, аз да им преподавам химия и биология. Разбира се, бай Нико веднага се опита да ме привлече в своя кръжок по „диамат“, но аз решително му отказах. И даже му понамекнах, че е малко невъзпитано да поучава човек, който има виеше философско образование.
— Ти си изучавал буржоазна философия! — каза той сухо.
— Дали? — засмях се аз. — Не си спомням Платон или Демокрит да са били капиталисти…
И тъй бях свободен от непосредствени занимания, но това съвсем не означаваше, че не участвувах в тях. Всичко в килията ставаше под носа ми, тъй че — искам не искам — трябваше да слушам. За мене беше любопитно да чуя нещичко от лекцията на бай Нико и аз честичко давах ухо. Отначало те ме разсмиваха със своята елементарност, но все още търпях, като съзнавах, че на равнището на такава аудитория друго разрешение надали е възможно. Но след това започнах да се дразня. Бай Нико говореше с такова самочувствие, сякаш разкриваше пред нас, невежите, някакви неподозирани, огромни и крайни истини. Започнах да бягам от него, криех се в най-далечните ъгли на килията или играех шах с Виктор, но дори и тогава в главата ми кънтеше неговият назидателен глас.
То се знае, най-голям успех имаха лекциите на Виктор. Естествено елементарната физика не е увлекателна наука, но той успя да я направи интересна дори за човек като мене. Не става дума само за това, че говореше с някакво естествено вътрешно увлечение, което заразяваше и неговите слушатели. Но той успяваше да направи дори най-елементарните истини интересни, като проникваше дълбоко зад тях. Така постепенно в най-популярни беседи по най-непосредствен начин той ми разкри неща, които за мой срам дори не подозирах.
Виктор умееше да свързва физическите закони с живота на великите учени, които ги бяха открили. Много забавна беше неговата беседа за Архимед, която той превърна едва ли не в чудесна приказка. Но връх на неговите постижения бяха беседите му за живота и великите открития на Галилео Галилей. Затворниците го слушаха с такова увлечение, че очите им едва ли не святкаха в сивия следобеден здрач на килията. Хората се вълнуваха, и то не на шега. Лицето на бай Спас, скептика, се бе зачервило до кръв. Но най-странно ми се стори, че дори дядо Щилян слушаше с широко отворени, нетрепкащи очи. Нещо особено имаше в погледа му, което ме порази. Тогава за пръв път си дадох сметка, че в живота на моя съсед има може би нещо трагично, което другите даже не подозират. След беседата на Виктор аз издебнах бай Спас и направо го запитах:
— Слушай, знаеш ли всъщност защо дядо Щилян е в затвора?
Бай Спас се засмя и махна с ръка.
— Питай тия, дето са го затворили!… Те да му берат греха!…
— Сега тебе те питам! — казах аз нетърпеливо.
— Ами… стопанин човекът!… Когато югославската армия отстъпвала, захвърлили в храстите някаква лека картечница. И дядо Щилян я прибрал — просто тъй, зян да не стане. След това на кого ще я даде — то се знае — на своите…
— На колко е осъден?
— И той не знае — вдигна рамене бай Спас. — Но какво значение имат годините? Или ще излезе заедно с нас, или заедно с нас ще загине… Сега всичко зависи от братушките.
Но скоро след това се случи нещо, което отново ме накара да се замисля за съдбата на стареца. И тоя път макар и косвена причина беше Виктор. Бях се полуизлегнал на нара и слушах неговия ясен и спокоен глас.
— Ние сме материалисти наистина — говореше той, като се взираше с невиждащи очи в материалистите около себе си. — В това ние не бъркаме, тъй като материята е всестранна основа на всичко, което наричаме битие. Каквато и да бъде нейната същност, тя си остава именно вечна и неизменна основа или на философски език казано — субстанция…
За миг той спря, сякаш усети, че думите му са прекалено сложни за неговите слушатели.
— Там е работата, че ние далеч не познаваме тая материя, за която всеки ден говорим… Или по-точно, засега ние я познаваме едностранчиво и повърхностно. Представете си, че дадем на един слепец някакъв непознат предмет. Единственото, което той може да каже за предмета, е, че държи в ръката си някаква вещ. Това ще бъде вярно, разбира се, но това няма да бъде всичко. И тъй при съвременното равнище на науката ние познаваме само една от формите на съществуването на материята, а именно вещевата. Но бъдете сигурни, че това не е единственият начин на нейното съществуване. Какви са другите, ние сега-засега не знаем и в това отношение никак не се различаваме от слепеца…
— Това е агностицизъм! — обади се внезапно Нико.
Виктор го погледна учудено — явно не очакваше такава забележка.
— Защо, моля? — попита той любезно.
— Как защо? Ами да обличаш материята в тайнственост — това значи да я хвърляш в ръцете на метафизиката… Какво значи туй — не я познаваме? Чист агностицизъм!
Неволно се усмихнах. Както и да е, но репликата беше доста добра за бивш шивашки работник. Виктор започна да мига — навярно се чудеше какво да отговори, без да накърни авторитета на нашия ръководител.
— Не е точно тъй! — каза той внимателно. — Какво е всъщност знанието? Безкраен процес на приближаване към истината.
— Как тъй е безкраен! — обади се сърдито от мястото си бай Нико. — Щом е безкраен, значи, никога никъде няма да стигне.
Виктор се изчерви и ме погледна смутено. И точно тук стана нещо, което спаси неговия несъобразителен опонент. Чу се познатото щракане на ключа в ключалката, вратата се отвори и на прага застана Ахтунг.
Забравих да кажа, че нашите кръжочни занимания бяха строго забранени от управата на затвора. Винаги, когато имахме някаква беседа, до вратата стоеше дежурен, който бдеше на шпионката. Ако по коридора се зададеше някой от ключарите, който и да бъде той, дежурният веднага ни предупреждаваше:
— Ахтунг!…
И ние се пръскахме.
Но тоя път дежурният навярно се бе заслушал в необикновения спор и сега пред нас стоеше изправен с целия си ръст истинският Ахтунг. Той ни изгледа мрачно един по един, спря за миг погледа си върху дядо Щилян, след това подхвърли:
— Ха карцер де!…
Ние мълчахме. Той отново погледна към дядо Щилян и внезапно се нахвърли върху него:
— Ти бе, мушмуло!… Ти пък какво търсиш между тях?
Старецът мълчеше неподвижен като парализирано от страх зайче.
— Внимавай! — добави мрачно Ахтунг. — Нали знаеш, че за тебе имам и друг тефтер!
Тогава не обърнах внимание на думите му, приех ги като най-обикновена заплаха. Но понеже гледах точно в стареца, забелязах как той силно пребледня. След малко вратата се затвори, но Виктор прекрати беседата. Видях как старецът изпълзя до одъра така безшумно, както се бе и присламчил. В тоя миг очите ни се срещнаха и аз трепнах вътрешно — така безпомощен и изплашен бе неговият поглед, така изпълнен с някаква непонятна молба. Тръгнах смутено към него, но той бързо като мишка се мушна под одеялото. Какво означаваше всичко това? Едва сега разбрах, че тоя поглед ме бе преследвал през целия месец — ту съвсем плах, ту настойчив или въпросителен, ту както последния път, изпълнен с някаква тиха молба. Аз нерешително спрях. Ако искаше да сподели нещо с мене, защо сега така бързо се скри?
Но вечерта той сам дойде при мен. Това е, разбира се, доста глупаво казано. При мене — това означава, че в момента никой друг не ни слушаше, макар да бяхме обградени отвсякъде от човешкото множество. Все пак старецът се озърна внимателно и тихичко прошепна:
— Докторе, искам да ти кажа нещо!…
Той отново се огледа, в очите му имаше страх.
— Казвай, дядо Щиляне, не бой се! — прошепнах аз окуражително.
— Мъчи ме тая работа, докторе, трябва да я кажа на някой — заговори той така бързо, сякаш внезапно се уплаши да не избягам. — Чудех се на кого, пък ти ми се виждаш най-слободен, пък и учен човек си, можеш да ме упътиш…
Той отново млъкна, устните му сякаш се напукаха от напрежение. Спомням си, че странното поведение на стареца като че ли вля в мене някакъв непонятен трепет.
— Говори си спокойно, дядо Щиляне! — казах аз. — Няма кой да ни чуе…
Той отново заговори — бързо и трескаво:
— Като ни съдиха, бяхме девет души — все от нашето село, все хора познати. В една казарма ни съдиха, три дни подред. Най-после ни прочетоха присъдата. И досега всичко си спомням — като че ли е пред очите ми. Казаха ми и трите имена, и всичко друго, каквото е според закона…
Той млъкна за миг и след това малко дрезгаво добави:
— Осъдиха ме на смърт, докторе…
Всичко очаквах да чуя — само не и това. Погледнах го смаяно:
— Как тъй — на смърт?… Кога беше това?
— Ами преди шест месеца… Всички, дето ги осъдиха на смърт, ги застреляха. Те бяха в друга килия, извадили ги една сутрин и вече не ги видяхме. А мене ме изпратиха при другите — не смъртните… И ето — досега никой не ме е потърсил.
Замислих се дълбоко. Наистина, беше ли възможна такава глупост — да го забравят? Стори ми се съвсем невероятно. Колкото повече мислех, толкова повече стигах до убеждението, че старецът не е чул добре, че се е излъгал.
— Защо не пита другите?… Може те по-добре да са чули…
— Не посмях — преглътна мъчително старецът.
— Как тъй не посмя? — не разбрах аз.
— Ами не посмях! — повтори едва ли не умолително старецът. — Какво друго да си помисли човек, освен дето са ме забравили… Ами тогава защо да подсещам?
— Мислиш, че ще те издадат?
— Ами — не мисля!… Защо да ме издадат. Но човещина е — може случайно да се изпуснат.
Тогава това ми се видя глупаво, но едва сега разбирам колко е бил прав. Внезапно една съвсем простичка мисъл мина през ума ми.
— Да не би да са заменили присъдата с доживотен? — попитах аз. — Поради възрастта…
Старецът печално поклати глава:
— Ако са я заменили — нали щяха да кажат… Пък и не съм на тая възраст, мене още две години ме лови смъртта…
Въздъхнах притеснено. И наистина с какво можех да му помогна, като самият аз бях така здраво заключен зад тежките влажни стени като самия него. Все пак трябваше да се измисли нещо.
— Слушай, дядо Щиляне, наистина най-добре е да си мълчиш. Пък аз ще помисля и все ще намеря някакъв начин да разбера какво е станало. Засега най-важно е да си мълчиш и повече нито дума на никого.
Той ме погледна плахо, след това прошепна:
— Бахтун знае!…
— Кой Бахтун?
— Тоя де — ключарят. Нашият ключар — Динко, дето му викате Бахтун…
— Отде разбра? — трепнах аз.
— Ами разбира се то — примигна старецът. — По всичко ще го разбереш — и по очите… Знае, знае — добави той безутешно.
— Хайде, глупости са това! — казах аз раздразнено. — Ахтунг е звяр и половина — това се разбира по очите му. Ако знаеше, досега три пъти да са те обесили — не веднъж.
— Може и да е звяр, но е хитър — отвърна тихо старецът. — И си знае винаги сметката. Преди месец получих сто лева от село. Не че има кой да ми прати, но ваште другаре там се сетили и ми събрали… Добре, ама Бахтун ми ги прибра. „На тебе за какво ти са пари? — рече. — На човек като тебе пари вече за какво му са?“ — И ми ги взе до рупче.
— Не, това не е нищо — отвърнах аз неуверено. — Намерил слаб човек — взел му ги… Сигурно и на други е взел, ама не смеят да се обадят.
— А днес чу ли какво каза? — запита безпомощно старецът.
Мигновено си спомних думите, на които сутринта не обърнах внимание. Да, наистина, какво можеше да означава това — „другият тефтер“? И нещо по-общо, разбира се, но думите му съвсем прилягаха и за такъв случай. Мълчах объркан. Все пак трябваше да кажа нещо на стареца, поне да го успокоя:
— Слушай, дядо Щиляне, все си мисля, че са напразни твоите страхове. Сигурно нещо не си дочул, нещо си се излъгал… Държавата не може да се излъже.
— И аз мислех тъй — че не може — проговори с мъка старецът. — А ето че могло…
— Добре де, обещавам ти, че ще проверя! Но дотогава е безсмислено да се тревожиш.
Лесно е да обещаеш нещо, но винаги по-мъчно е да го изпълниш. До късно мислех какво всъщност бих могъл да направя. Разчитах главно на баща си. Той ми бе писал, че ще ме посети през идната седмица, тъй че можех да го натоваря с проверката. Но скоро се отказах от тая злощастна идея. Баща ми беше краен невежа в неща от тоя род или по-скоро изпитваше към тях органично отвращение. Сигурен бях, че ще се разтреперят краката му, щом прекрачи прага на съда. И в края на краищата кой знае каква каша щеше да забърка от цялата тая история.
След дълго размисляне се спрях на доктор Лилков. Наистина доста невъзпитано беше да ангажирам в такава неприятна история човек, когото едва познавах, но нямах друг изход. Докторът ми се видя добряк, а може би щях да намеря и начин да глътне безболезнено хапа. Още на другата сутрин дадох заявка, че съм болен. Нямах кой знае каква надежда, че ще ми обърнат внимание. При доктор Лилков водеха болни едва когато разберяха, че са на смъртно легло. Но за мое учудване веднага след закуската тежката врата се отвори, на прага застана Ахтунг.
— Тръгвай, докторе! — обади се той с бездушния си глас.
Побързах да изляза. Докато се движехме по празните коридори, аз го погледнах няколко пъти крадешком, сякаш можех да прочета по лицето му истината за стареца. Мислех, че не ме е забелязал, защото мълчаливо крачеше напред, но той внезапно запита:
— Какво ме зяпаш, докторе?
— Нищо — измърморих аз равнодушно. — Но те съветвам да си прегледаш черния дроб… Лицето ти никак не ми харесва.
— Ка щяло да ти харесва! — усмихна се той криво. — Но не бери грижа за моя дроб. Ям си и си пия колкото искам — от туй само по-хубаво ми става.
— И ти си прав!… Щом успяваш в тия скъпи военни години…
Той ме погледна бързо. Веднага ми стана ясно, че разбра много добре моя непремислен намек, макар никак да не очаквах това от такова дебелокожо животно.
— Щом има будали, все ще прекараме някак — отвърна той с бездушния си глас. — На тоя свят всеки от аванта живее.
Сега Ахтунг ме преведе през нов, по-къс път. Минахме през двора и се запътихме към административната сграда. Небето беше сиво и ниско, дъжд като прашец мокреше каменните стени на зандана. Изведнъж ме обзе някакво непонятно вълнение, някакво замайващо чувство за свобода. Може би то дойде от усещането, че съм почти сам в двора, а може би и от лицата на моите другари по съдба, които за пръв път виждах зад железните решетки на прозорците. За миг ми се стори, че съм тук като обикновен посетител и след малко отново ще напусна страшната сграда. И както крачех замаян, до слуха ми стигна подигравателният глас на ключаря:
— Прилоша ли ти, докторе?… Нищо, туй е от чистия въздух.
С тоя човек наистина трябваше да се внимава. Без да ме погледне, той отвори вратата и ние се озовахме в познатото помещение. От двете страни на дългия, тих коридор като почетен ескорт бяха наредени цяла дузина добре излъскани, чисти плювалници. Както и първия път, в тая нова обстановка фигурата на Ахтунг някак особено се обезличи, той изведнъж заприлича на някакъв нищожен разсилен.
Доктор Лилков вече ме чакаше. Той видимо се зарадва, като ме видя, жълтите му очички весело заблещукаха.
— Влез, колега! — каза той и едва докосна с погледа си Ахтунг. — Ти чакай!
Аз се разположих удобно на старото си място и при това с малко нехаен маниер, колкото да подчертая пред Ахтунг моето сегашно превъзходство. Той все тъй послушно стоеше на входа — приличаше на куче, което очаква да му подхвърлят нещо. Едва сега доктор Лилков се обърна към него и поръча разсеяно:
— Две кафета!… Ще кажеш на ония серсеми, че са за мене, да не сбъркат кутията.
— Слушам, докторе — каза смирено Ахтунг.
Доктор Лилков седна срещу мене и ми обясни усмихнато:
— Имам си тук свое кафе — бразилско. Но ония в кухнята са живи дяволи, понякога го смесват със своето. И са крадци, брате, до един — бетер директора…
— Ами сигурно! — измънках аз. — Щом и от вас крадат.
— Хайде — пак „вас“! — погледна ме той недоволно. — Щом сме изпили една дамаджана заедно, трябва да сме вече на „ти“.
Той отново се усмихна, в погледа му имаше любопитство.
— Е, какво — размисли ли?… Да не си взел друго решение?
— А, не, не! — трепнах аз. — Просто тъй…
Не ми се искаше да му кажа веднага защо съм дошъл. Той не забеляза моето смущение, продължи весело:
— Да ти кажа право, не очаквах да ми се обадиш тъй скоро… Вие не обичате да се месите много с властта, смятате го за унижение.
— Първо, ти не си властта — казах аз. — И в края на краищата, аз съм си просто един свободен интелигент, на мене всичко е позволено.
— А, не — никой от нас не е свободен! — поклати той посивялата си глава. — Все едно кому робуваш — на жена си или на идеи.
Аз замълчах. Може би беше прав човекът. Доктор Лилков бръкна в чекмеджето и отново извади оттам бутилката, която вече познавах.
— Видиш ли? — възкликна той гордо. — Това се казва вино!… Като излезеш оттук, ще ти дам цяла бъчвичка, че да ме помниш.
Аз се засмях.
— Е, да — доста ще отлежи. Или пък съвсем ще вкисне!
— Туй не се знае! Току-виж, че след два-три месеца си изхвръкнал.
Той помисли, лицето му лекичко потъмня.
— Германците заораха при Сталинград — каза той загрижено. — И май че няма да се измъкнат оттам.
— Не знаех, че им съчувствуваш — отвърнах аз иронично.
— Кой — аз?… Знаеш ли колко им съчувствувам? Толкова, колкото и на вас. Но за държавата е зле, братко, отново ще я окастрят… Ще ни свият в два-три окръга.
— И все пак по-добре, отколкото в железен кафез.
— Не е тъй! — възрази той мрачно. — Като ти отрежат ръцете и краката — за какво си на тоя свят!
След малко на вратата се почука, на прага се появи Ахтунг с тенекиен поднос в ръка. Беше забавно да се гледа с каква мъка крепи двете турски кафета на подноса. Като ги донесе най-сетне до масата, той въздъхна с такова облекчение, сякаш беше свалил воденичен камък от гърба си. Нашето затворническо страшилище приличаше в тоя миг на някоя жалка опитомена мечка.
— Можеш да си вървиш! — каза докторът, без да го погледне.
Ахтунг безшумно се оттегли, като затвори внимателно след себе си вратата. Аз почаках да се отдалечат по коридора тежките му и тромави стъпки и едва тогава разказах на доктор Лилков за какво всъщност бях дошъл. Той ме изслуша любопитно, но без никаква изненада, като човек, който отдавна е свикнал с всички безобразия на живота. Като свърших, той загрижено се почеса.
— Де да знаеш — у нас всичко може да се случи. Всякаква дивотия искам да кажа, за хубавото няма какво да питаш…
— Мислиш, че е станала някаква грешка?
— Нищо не мисля. Като проверя, ще ти кажа.
— Тъй и тъй съм почнал — казах аз неловко. — И още една малка молба имам — не може ли някак да го окъпем.
— Да го… Какво? — погледна ме той учудено.
— Да го окъпем — повторих аз. — Изглежда, че откакто се е родил, не е ходил на баня.
— Там е цялата работа! — усмихна се докторът. — Такива старци като ги окъпеш, и след седмица заминават на оня свят. Изглежда, че се разрушава нещо от естествената им устойчивост.
— Все пак…
— Мълчи, ще наредя нещо! — повдигна той едрия си показалец. — В края на краищата туй е в моите задължения.
След половин час Ахтунг ме заведе обратно в килията. Като минахме в сградата на самия затвор, видът му отново се преобрази, фигурата му сякаш наедря и се изправи пред очите ми.
— Докторе, тоя път май нямаше черпня — подхвърли Ахтунг иронично.
— Това да не е кръчма! — отвърнах недоволно аз.
— Може и да стане… Стига да си дявол.
— Не съм дявол! — отвърнах аз троснато.
— То се знае, че не си! Иначе щеше ли да лежиш тука с тия простаци!
След посещението при доктор Лилков не ми оставаше нищо друго, освен да чакам. През тия дни дядо Щилян съвсем увехна, говореше все по-малко и по-малко, почти не спеше. Не го видях повече и на беседите на Виктор. Пък като че ли нямаше и за какво да ги посещава. Виктор бе приключил вече с класиците на физиката и сега занимаваше своята просветена публика с Бройл и Айнщайн. Тая работа много трудно му се удаваше, да не кажа, че никак. Той говореше с още по-голямо увлечение, служеше си с възможно най-простички и пригледни примери, за да обясни теорията на относителността, и все пак не успяваше. Но той не губеше търпение, започваше отново и отново.
— Да си представим един най-обикновен диск, който се върти около оста си — говореше той търпеливо. — Тоя диск извършва за една секунда една пълна обиколка. Това означава, че всяка точка на диска извършва своята обиколка за една секунда. Дотук ясно ли е?
Да, дотук това беше ясно на всички.
— Да вземем тогава две точки на диска — едната на самата периферия, а другата близо до оста. Точката на периферията ще се движи много по-бързо и ще измине много по-голям път, но и двете точки ще изминат своя път за една секунда. Мисля, че това е съвсем очевидно.
Да, наистина и това беше съвсем очевидно.
— Но кой мери времето? — продължи Виктор доволно. — Ние го мерим — отвън, с часовник. Да си представим, че часовникът е с махало. За една секунда това махало отива от едното крайно положение до другото.
— Така! — измърмори бай Спас, без да сваля поглед от Виктор.
— Сега да си представим, че тия точки не са обикновени точки, а нашият часовник с махалото. Щом двата часовника тръгнат от своите изходни точки, тръгват и двете махала. Но махалото на периферията трябва да уйдиса на своя часовник, който се движи с голяма скорост по много по-дълга орбита. То трябва да се позабави спрямо другото махало, чийто часовник ще измине по-малък път с много по-малка скорост. В края на краищата двата часовника ще пристигнат едновременно на изходните си позиции и двете им махала ще бъдат в другото крайно положение. Но там е работата, че секундата на външния часовник ще бъде по-дълга, т.е. външният часовник ще върви по-бавно… Това не е ли ясно?
Не, това никому не беше ясно, дори на мене.
— Викторе, ти ни будалкаш — обади се мрачно бай Спас. — Как тъй времето ще зависи от скоростта? Ами ако се качиш на най-дръгливото магаре, а аз се кача на най-бързия самолет и една година пътуваме, като слезем, часовниците ни ще показват едно и също, освен ако са някои германски виранета.
Виктор се усмихна:
— То е тъй, бай Спасе. Но нали ви предупредих, че това нещо може да се констатира само при огромни скорости на гигантски разстояния.
— Вятър работа! — отвърна пренебрежително бай Спас. — И да е тъй, в края на краищата кого то ползува? Ти приказвай каквото щеш, аз ще си гледам моя часовник.
Единственият видим резултат от тия беседи на Виктор беше, че успя да заинтересува мене и да предизвика подозренията на бай Нико. Чух, че веднъж той направо го запита:
— Слушай, това, което приказваш, марксистко ли е?
— Как да ти обясня? — замънка Виктор затруднен. — Това е все още теория, физиците не са единодушни.
— Не се прави на ударен! — прекъсна го бай Нико. — Питам те какво е нашето становище по тоя въпрос!…
— Нямаме още официално становище — отвърна Виктор кротко, но в очите му имаше смях.
— Щом нямаме становище, няма нужда и ти да мътиш главите на хората! — каза бай Нико сърдито. — Това ще е сигурно някоя идеалистическа измишльотина.
Но Виктор не го послуша и на следната беседа ни разказа за съотношенията на масата и енергията. Бай Нико дори не го изслуша докрай и рязко възрази:
— Ама, Викторе, това са буквални идиотщини! Как е възможно материята да се превърне в нищо!… Това е чист идеализъм…
— Енергията не е нищо! — отвърна спокойно Виктор. — Една грахова шушулка може да хвърли във въздуха целия зандан, стига да се намери начин и да се освободи нейната енергия… Това не е нищо…
Бай Нико се намръщи така енергично, че цялото му лице се покри с дълбоки, непривични бръчки.
— Добре де, това практически възможно ли е? — запита той внезапно.
— Разбира се! И който пръв сполучи в това отношение, ще стане господар на света.
Стори ми се, че бай Нико погледна едва ли не с омраза своя най-близък помощник. Очаквах да избухне всеки миг, но той успя да се овладее и каза хладно:
— Господар на света ще бъде само световният пролетариат! И никой друг — това на челото си да го запишеш!
— Сигурно! — отвърна Виктор. — Но няма да стане без Айнщайн. Това пък ти на челото си да го запишеш.
Беседата отново се разтури, но вечерта ние говорихме с Виктор едва ли не до полунощ. Сега разбирам колко много е знаел тоя опърпан, хилав затворник от глухия провинциален зандан, какъв огромен заряд от мисли и предчувствия е имало в червенокосата му глава. Постепенно и самият аз започнах да вниквам в неговите мисли, макар че и за мене всичко беше невъобразимо.
Два дни след това стана истинско чудо — заведоха ни на баня. Едва ли не съжалих за глупавата измишльотина. Жалкото циментово помещение, което служеше за баня, беше студено като хладилник, водата едва притоплена. Трите полуразвалени душа бяха съвсем недостатъчни, тъй че трябваше да чакаме голи и разтреперани край тях, докато ни дойде редът. Чувствувах се безкрайно унизен всред тая тълпа от голи мъже — смешни и жалки в голотата си. Между всички други веднага се открояваше тънката като на момиче фигура на Виктор, отчайващо бяла, с изпъкнали раменни кости. И бай Нико бе доста сух, но мускулест и жилест, от цялата му фигура лъхаше непоклатимо здраве. В края на нашето къпане отнякъде изведнъж придойде много гореща вода, ние буквално се изпопарихме, но все пак така беше много по-добре, отколкото да зъзнем.
След банята дядо Щилян наистина се простуди и сега вместо неговата все пак поносима миризма трябваше цялата нощ да се стряскам от продраната му кашлица. Впрочем настина не само той, настинаха почти всички. Денем, как да е, техните кашлици се търпяха, но нощите се превърнаха на кошмар.
— Ти ли измисли тая баня, докторе? — смъмри ме бай Спас. — Ще знаеш, че банята не е за българи. Ние затуй сме изтърпели цялото робство, защото не сме ходили на баня…
На всичко отгоре доктор Лилков все още не се обаждаше и тревогата у мене растеше. Към мрачното настроение се прибави и посещението на баща ми. Той беше дребен провинциален печатар с малка ръчна печатница, на която печаташе визитни картички, некролози и дребни търговски реклами. Много горчиви момчешки часове бях прекарал край маховото колело на тая проклета машина, която всъщност бе изхранила цялото ни семейство. Докато другите момчета играеха безгрижно по улицата или се къпеха в реката, аз трябваше да въртя до пълно изтощение колелото и да слушам противното металическо чаткане на машината. За щастие, когато се записах в гимназията, татко успя да купи някакво моторче, тъй че се отървах от робския труд. Почти бях намразил за всичко това моя мълчалив и затворен в себе си баща, но по-късно разбрах колко съм бил несправедлив. Та кой беден човек като него би се съгласил да издържа сина си в два факултета, и то в най-скъпия град на страната?
Когато ме видя зад двойната телена решетка, от очите му внезапно бликнаха сълзи и потекоха свободно по сухите му зле обръснати бузи. Сега почти нищо не си спомням от нашия мъчителен и объркан разговор. Помня само, след като времето изтече и ни помъкнаха обратно, той се залови така здраво за решетката, че пръстите му побеляха.
— Помни майка си! — извика той прегракнало. — Ако не мислиш за мене, поне за нея мисли!
Върнах се в килията като болен. Изглежда, че бай Нико забеляза разстроеното ми лице, защото след малко дойде при мене. Той седна на одъра мълчалив и потиснат, погледът му бе впит неподвижно в мръсния под.
— Тъй е, докторе, трябва да се търпи! — проговори той най-сетне. — В затвора туй е най-тежкото и горчивото. Но няма как — трябва и то да се претърпи.
Много по-късно Виктор ми разказа, че бай Нико имал четири деца — най-голямото на дванайсет години. Майката сама се грижела за тях — как, по какъв начин — и бащата не знаел. Въпреки цялата немотия тя не пропускала свиждане, макар че трябвало да харчи пари и за влак. Най-сетне бай Нико строго й забранил да идва повече от един път в месеца. Жена му, разбира се, го послушала, но сега вместо нея редовно пристигали колетите.
Тъкмо съвсем се бях отчаял за съдбата на моя старец, и една сутрин вратата с шум се отвори.
— Тръгвай, докторе! — обади се намръщено Ахтунг.
Той беше кисел тоя ден, през целия път нито веднъж не ми проговори. Но щом отворих вратата на лекарския кабинет, възбуденото лице на доктор Лилков веднага ми подсказа, че ще чуя интересна новина. Той едва дочака да заглъхнат стъпките на Ахтунг, седна срещу мене и бързо заговори:
— Знаеш ли, че с твоя смахнат старец е станала просто невероятна грешка — разстреляли друг вместо него!
Трябва да ти кажа, че тая смайваща новина не ме порази особено — кой знае как, но съм бил вътрешно подготвен за нея.
— Как е възможно? — запитах аз.
Доктор Лилков вдигна в недоумение късите си ръце.
— Хайде де — изсумтя той раздразнено. — Отдавна си знаех, че не сме никаква държава!… Ама чак дотам!
— Но как тъй — ще разстрелят друг? Та кой е луд да се остави?
Докторът се дръпна така рязко назад, че облегалото изпращя. И изобщо той изглеждаше много по-разстроен от мене, лицето му пламтеше от едва сдържано възмущение.
— И аз не мога да разбера как точно е станало! — продължи той сърдито. — Всички осъдени са били прости хорица, селяци, полубългари, полусърби, от едно освободено село. Някои от по-младите, изглежда, не са знаели добре и български език. Както знаеш, шестима осъдили на смърт — и твоят старец е бил наистина между тях. Той се казва… — Докторът започна да бърка нервно по издутите си джобове.
— Щилиян Костадинов Славов — подсказах аз.
— Точно тъй!… А разстреляли вместо него Сава Костадинов Савов. Просто сбъркали имената, макар че не си приличат кой знае колко… Мене ми е най жал за момчето — простичко овчарче, полуграмотно и сигурно изплашено до смърт.
— На колко е било осъдено?
— На осем години!… И то за нищо! Открили оръжие в кошарата на чичо му, но по всичко изглежда, момчето дори не е знаело за това оръжие… Арестували го, били, осъдили го — дали е разбрало на какво е осъдено, един бог знае.
— Не е ли имало адвокат?
— Имало е служебен защитник. Но делото е свършило и той си измил ръцете — направил каквото могъл. За беда осъдила ги е военна колегия на Върховния касационен съд, тъй че не е имало обжалване, присъдата е била окончателна. Една нощ ги измъкнали от затвора като овци и докато разберат кое-що, разстреляли ги на военното стрелбище.
— Та там не са ли им чели отново присъдата? Не е ли имало служебни лица?
— Дявол знае какво е имало и какво е нямало! — все тъй раздразнено възкликна Лилков. — Мога да питам прокурора, но ме е страх да не се усъмни.
Аз трепнах. И все пак чудновато и объркано нещо е човекът, справедливостта никак не му е присъща. Докато слушах ужасната история, усещах в себе си някакво неясно облекчение. И понеже познавах стареца, а не момчето — вътрешно му се радвах, че бе успял да се спаси. Едва последните думи на лекаря ме сепнаха.
— Ами ако грешката се разкрие? — попитах аз разтревожено.
— Ако се разкрие — лошо!
— Какво значи лошо?
— Ами лошо — ще разстрелят и стареца.
— Това не бива да се допусне! — възкликнах аз.
— То че не бива — не бива, ама дали зависи от нас? — отвърна мрачно доктор Лилков.
Внезапно умът ми заработи трескаво. Мислех, съобразявах, съпоставях смайващите факти и до нищо не стигах.
— Сега, значи, старецът не фигурира във вашите списъци? — запитах аз. — Смятат го за разстрелян?
— Не — забравих да ти кажа, — фигурира! Изглежда, че основната грешка е направена тука, в затвора. Сега старецът е в нашите списъци с осемгодишна присъда. Ако някой отвън не повдигне въпрос, като му дойде времето, ще го освободят.
— Сигурен ли си?
— Е, не съм много сигурен — отвърна Лилков потиснат. — Може би точно тогава ще направят сверка с истинския документ.
Отново се замислих.
— Ако грешката се разкрие предварително, навярно виновните ще подлежат на сериозна отговорност! — размислих аз гласно.
— Сигурно!… Ама ти все за твоя старец… Мене за момчето ми е жал. Здраво, право момче, да го разстрелят за нищо…
— И мене ми е жал за момчето — отвърнах аз. — Но него не можем да върнем. Това, което можем да направим, е да спасим стареца… И виждам, че тука ни се отваря мъничък шанс. И да разберат грешката, те имат интерес да мълчат. А може точно тъй и да е станало.
— Не знам — вдигна рамене Лилков. — От такива зверове всичко може да се очаква…
Свършихме безконечния разговор, без да стигнем до нищо. Най-после Ахтунг се показа мрачен и кисел на вратата и ме заведе обратно в килията. Но щом зърнах избледнялото, плахо лице на стареца, веднага разбрах, че не мога да му кажа нищо. Нашата обща тайна бе станала по-голяма от мене и от куража ми, вече нямах сили да я нося сам. Като поразмислих, реших да споделя всичко с бай Нико. Извиках го в едно от най-тихите ъгълчета и подробно му разказах цялата история. Докато ме слушаше, лицето на бай Нико ставаше все по-намръщено и по-мрачно, челюстите му неспокойно мърдаха под сухата сбръчкана кожа. Най-сетне аз свърших, но той продължаваше да мълчи с наведена глава. И тъкмо когато очаквах да избухне гневно и страшно, той спокойно каза:
— И туй чудо не бях виждал — да се остави човек да го заколят като яре. Ами той трябва предварително да е умрял от страх.
Ето какво му беше направило впечатление в цялата тая необикновена история. Аз се намръщих.
— Не е точно тъй… Та той е простичко момче, всичко му се е сторило като някакъв лош сън.
— Да, наистина — поклати глава бай Нико. — Изглежда, че тъй е станало.
— Мене друго не ми се побира в ума! — казах аз гневно. — Та те са ги разстреляли като овце, без да спазват елементарната законна процедура — да установят тяхната самоличност.
— Ти пък какво чакаш от тях? — отвърна сухо бай Нико. — Мене пък друго ми е чудно — как не са разстреляли досега и стареца…
— Смяташ ли, че ще посмеят?
— Та какво може да им попречи?
— Помисли си само върху голия факт — да разстрелят с една присъда двама души… Та това ги компрометира като власт…
— Глупости! — махна с ръка бай Нико. — Тяхната власт лежи не върху справедливост, а върху сила… И това те знаят по-добре от тебе…
— Ами тогава?
— Какво — тогава?
— Какво можем да направим, за да спасим стареца?
Бай Нико сви рамене.
— Нищо не можем, освен да чакаме и да се надяваме. И ако разберем, че знаят и готвят нещо — ще предприемем решителна колективна акция…
Сега пък аз не го разбрах.
— Какво значи това?
— Ще решим допълнително… Най-хубаво ще е да организираме всеобща гладна стачка.
Той помисли малко и добави:
— Тъкмо удобен случай да мобилизираме хората. И няма за какво да ги агитираме, те ще бъдат достатъчно възмутени.
Стана ми неприятно от тая реплика, но замълчах.
— А смяташ ли да кажем на стареца? — попитах аз нерешително.
— Да, разбира се.
— Е, тогава кажи му ти, аз не мога.
Веднага повикахме дядо Щилян. Той се приближи със своята неуверена стъпка и ни погледна така плахо, че сърцето ми се сви. Дори бай Нико се почеса затруднен — навярно едва сега разбра колко е тежка задачата му.
— Познаваш ли някой Сава Костадинов Савов? — запита той най-сетне. — Заедно с тебе са го съдили.
Старецът започна да мига — явно това име не му подсказваше нищо.
— Че кой ще е той?
— Ами ти ще ни кажеш! — отвърна малко нетърпеливо бай Нико. — Били сте заедно…
— Да не е Савчо?
— Може и той да е… Баща му как се казваше?
— Костадин май се казваше! — припомни си старецът. — Ама го взеха запас още преди да почне войната. И тъй се затри с войската — ни се чу, ни се видя…
— Даа — измърмори недоволно бай Нико. — И знаеш ли какво е станало? Разстреляли тоя Савчо вместо тебе. По погрешка — понеже ви приличали имената.
Старецът се изблещи. Като всички по-простички хора той нито за миг не се усъмни, че това, което му казват, е чиста истина. После лицето му почна бавно да се налива с кръв, някаква мътна влага изби в очите му.
— Ой, горкото момче! — писна той с внезапно изтънял глас. — Ой, сиромашинката!
— По-тихо! — скара се бай Нико.
— Заради мене, казваш! — погледна го умолително старецът. — Зер заради мене?
— Е, не заради тебе — вместо тебе! — поправих го аз.
Но тези езикови тънкости бяха далече от ума на стареца. Той някак особено се завъртя около себе си, сякаш внезапно му се бе завил свят.
— Леле божке, горкият Савчо! — продължаваше да оплаква дядо Щилян. — Леле, горкото момче!…
— Ти познаваше ли го добре? — запита бай Нико.
— Как да не го познавам? Та нали сме от едно село?
Внезапно той ни погледна с такъв ужас и отвращение, сякаш самите ние го бяхме убили.
— Зер може да стане и такъв резил на тоя свят? — запита той. — То Савчо хич не беше виновен!… Ама хич-хич!…
С голяма мъка поуспокоихме стареца и го изпратихме на одъра. Струва ми се, че цялата нощ след това не заспа. Когато и да се събудех, той лежеше на гръб, с вперен в тавана поглед, от време на време тихо попъшкваше. Утрото бе мътно, сиво, край прозореца прехвърчаха редки влажни снежинки, но старецът все още не беше заспал, лежеше притихнал с посърнало и застаряло лице.
* * *
В следните дни силно застудя, но все още не валеше — само по гънките на покривите се белееха тънки ивици слана. Сутрин стъклото на прозореца се покриваше отвън с тънка корица скреж, която се стопяваше едва към обед. Едва тогава ние прогледнахме за света — за парчето грозен, бедняшки свят, замрежен от затворническата решетка. Почти не се мяркаха хора навън, момичето бе съвсем изчезнало. Само петелът понякога се покачваше на купата сено, все така мрачен и вглъбен в себе си като някаква жива емблема на песимизма и отчаянието. Понякога много рядко облаците се разпиляваха за малко, но в тия мигове дори неговите лъчи ми се виждаха люти и остри.
Макар и да бях облечен много по-добре от другите, аз зъзнех по цяла нощ и сутрин се събуждах едва ли не вкочанен — с изстинал нос и изтръпнали крайници. Между всички само бай Спас като че ли не страдаше от студа — спеше все тъй непробудно, небрежно завит със своето тънко одеяло. Мощната му фигура излъчваше нощем такава топлина, че аз инстинктивно се стремях да спя колкото се може по-близо до него. Виктор посиня, тънката му фигура се смали и заприлича съвсем на момчешка. Една сутрин, като видях неговите тънки, посинели крака, изведнъж ми хрумна, че имам всъщност два чифта долно ватирано бельо. Не беше така лесно да му пробутам единия. Той се поизправи, лицето му сякаш просветна и неговият заграпавял, простинал глас започна да звучи по-уверено.
Но въпреки студа настроението през тия дни беше превъзходно и като че ли всеки ден се повишаваше с няколко градуса. Топлеха ни новините от фронта, които на всичко отгоре идваха при нас доста поукрасени. За пръв път, откакто бях влязъл в затвора, надеждата за избавление започна да блещука някъде в дъното на душата ми, всеки ден все по-жива и ясна. Хората се събуждаха весели, шегуваха се със своите посинели от студа лица и дори при ледовитото сутрешно миене си подхвърляха шеговити закачки. Ахтунг ни наблюдаваше мрачно, ставаше все по-кисел и по-груб. И изглежда, че разбираше откъде идва това хубаво настроение, защото една сутрин злобно подхвърли:
— Де карцер, де!… Да не ви излезе през носа тоя Сталинград!
Бай Нико го погледна с хладно достойнство:
— Май че тоя път на тебе ще ти излезе през носа! — каза той. — Така че по-добре е да си помислиш.
Очаквах, че Ахтунг ще избухне и ще се нахвърли върху него, но той само го погледна мрачно — като вълк. И тъкмо когато ликувах в себе си за тая симптоматична победа, прибраха бай Нико в карцера. Едва сега всички разбраха колко ни е бил той необходим, колко сигурност ни е вдъхвал през нашето жалко затворническо всекидневие. Настроението ни изведнъж се понижи, животът ни някак особено се обърка. Дори за най-дребни неща възникваха спорове, свиквахме цели събрания, за да решим някои най-прости въпроси. Виктор, който заместваше бай Нико, беше съвсем безпомощен да се справи с трудната си задача. Хората просто не го слушаха.
Докато бай Нико беше в карцера, случи се първата и последна кражба в нашата килия. Наистина тя беше съвсем дребна — откраднаха суджука на един от младите селяни. Работата можеше да мине и за шега, но тоя път Виктор не отстъпи. Вътрешните кражби в затвор се смятаха за много сериозно престъпление, срещу тях по традиция се взимаха винаги най-строги мерки. Проведохме обиск, който трая около три часа, и най-сетне суджукът се намери. Крадецът се оказа дребно, почти хилаво момче, каруцар по професия — последният, когото бяхме приели в килията. Той беше един от гладниците, на които храната вечно не достигаше и гледаха винаги с вълчи очи в чуждото ядене. Затворниците страшно се ядосаха — не толкова на кражбата, колкото за това, че бе станал причина да разровят до дъно мизерните им багажи. Като измъкнахме най-сетне злополучния суджук от възглавницата му, той само сви рамене и презрително каза:
— Гладен бях!… Ами като ми се ядеше!
— Всички сме гладни! — отвърна троснато бай Спас.
— Не сте всички! — злобно и заядливо се обади крадецът. — Нали виждам докторът колко яде… Ще хвърли чорбата, но на друг няма да я даде.
Това беше вярно. Много често направо хвърлях отвратителната затворническа чорба, без дори да я опитам. Разбира се, през ум не ми минаваше, че мога да я дам другиму — смятах това за обидно.
Почнахме да размишляваме какво наказание да му наложим. Каруцарчето отново се обади:
— А защо само мене ще наказвате? Тоя суджук, ако искате да знаете — и той го открадна. Нали уж колетите ни са общи. Пък аз видях как той скри суджука още преди да си предаде колета.
Излезе, че и това е вярно. Помъдрувахме и решихме да накажем и двамата — лишихме ги от нашето общо снабдяване за един месец.
Това малко събитие развълнува цялата килия — за него говориха няколко дни. Само дядо Щилян като че ли беше сляп и глух за всичко, което ставаше около него. Той съвсем престана да говори, очите му гледаха унесено и тъжно и ходеше из килията така безшумно, сякаш се бе превърнал на привидение. Вече не знаех дали за себе си се плаши; или все още жали невинно загиналото селянче. Една вечер се опитах да го заговоря.
— Отпусни си малко, дядо Щиляне — казах аз. — Ще се поболееш от мисли… Ако питаш мене, сигурен съм, че всичко ще се размине.
Старецът ме погледна с недоумение:
— А Савчо?
— Какво — Савчо?… За неговата смърт ти си най-малко виновен.
— Ами! — възкликна уплашено старецът… — Че кой друг?… То се знае, че аз съм виновен.
В първия миг не разбрах какво означават думите му.
— Та ти нали нищо не знаеше? — попитах аз стреснато.
Старецът ме погледна с такъв укор, че неволно се засрамих.
— Не се приказва тъй, сине!… Каквото и да е, ако не бях се спотайвал, Савчо и сега щеше да си е жив. Той не беше виновен — хич, ама хич, — неговият чичо ми го е казвал.
Най-добре да не му бях говорил нищо — тая нощ старецът отново не мигна. На другата сутрин бай Нико се върна от карцера — толкова блед и изтощен, че се изплашихме за него. Лицето му бе станало още по-сухо, някакъв лош огън тлееше в очите му.
— Бях слушал за тоя карцер какво ли не, но все не вярвах — разказваше той бавно и глухо. — То не е карцер, а катакомба, на десетина метра под нас. На пода — вода до глезените… Добре, че имаше малко сухо местенце в един от ъглите — колкото да се свиеш на него на един крак.
Колкото и да беше изтощен, той подробно ни разпита за всичко, което се беше случило в негово отсъствие. Нямаше какво особено да му разкажем, освен за кражбата. Като ни изслуша докрай, той мрачно се начумери:
— Малко сте ги наказали! От мене едно да си знаете — след кражбата идва предателството. Всяко морално разложение трябва да се пресече в зародиш — иначе никой не знае къде ще свърши.
— С какво да се пресече? — измърмори недоволно Виктор.
— С най-строги мерки! — отвърна бай Нико. — С какво друго.
Едва когато останахме сами, той ме погледна внимателно и тихо запита:
— Как е дядо Щилян?… Мина ли му?
Разказах му за снощния разговор. Имах чувството, че бай Нико ме слуша невнимателно, може би мислеше нещо свое. Като свърших, той ме погледна бързо, някак особено се усмихна.
— Знаеш ли какво ми мина през ума, докато бях в дупката? — запита той. — Може би старецът е знаел, че са го сбъркали с друг. И нарочно си е мълчал… Пък сега разиграва пред нас разни комедии.
Погледнах го поразен.
— Само това не може да бъде! — казах аз сърдито.
— Докторе, ти си кабинетен човек! — поклати бавно глава бай Нико. — Хората не са туй, което си мислиш за тях… Толкова съм патил, че винаги си имам едно наум…
Замълчах намръщен.
— И тия селски старци, знаеш ли колко са дяволи? — продължи той. — Аз не им се сърдя, робството ги е научило на това… Все се правят на будали, а толкова хитрост има в тях, каквато не можеш да си представиш.
— Може и тъй да е — отвърнах аз. — Но ние нямаме право да мислим така.
— Защо? — попита той кратко.
— Защото не можем да построим никакво ново общество, ако не вярваме на хората…
— Ще го построим и без да им вярваме — отвърна бай Нико. — Ще го построим, като грешат и ги наказваме. Като ни лъжат и не им вярваме, като хленчат и не ги чуваме. Иначе ще измамим и себе си, и революцията. И ще я удавим в своята глупост и наивност.
Отдавна не бях го чувал да говори с такова дълбоко вътрешно убеждение.
— И тъй да е — измърморих аз. — И все пак предпочитам три пъти да се излъжа, отколкото веднъж да бъда несправедлив.
— Нито веднъж няма да се излъжа! — каза бай Нико строго. — Да се излъжеш, значи да сгрешиш. А ако си бил несправедлив, ще ти простят и ще забравят, като видят резултатите.
И тоя път се разделихме, без да се разберем. Все пак думите на бай Нико ми бяха направили впечатление. Аз вече гледах на стареца с други очи, с мрачните очи на съмнението. Вслушвах се внимателно в думите му, следях постъпките му, мъчех се да открия в тях макар и най-малък белег на двуличие или преструвка. Но нищо не откривах. Старецът все тъй безшумно и безсловесно се движеше из килията, все тъй тихичко попъшкваше нощем. В края това едва ли не ми се стори съмнително — нима човек с чиста съвест така тежко би преживял чужда смърт, за която не е виновен?
Най-сетне открих нещо, което наистина ме хвърли в неприятни размишления. По начало старецът ядеше малко, а откакто научи лошата новина, като че ли съвсем престана да се храни. Виждах го понякога как неохотно дъвче, как тежко и мъчително преглъща хапките си. Но понеже го гледах вече с други очи, скоро забелязах, че не връща добавъчната храна, която получаваше от колетите на другите. И дори нещо повече — той старателно я пъхаше в една малка торбичка, която криеше под дюшека си. Тоя дребничък факт ми направи безкрайно тягостно впечатление. В края на краищата излизаше, че бай Нико е донякъде прав. Може би мъката, която дядо Щилян така ярко демонстрираше пред очите ми, не е съвсем искрена. Може би той предвиждаше, че някой ден тя ще му се размине и отново ще се възвърне старческият му апетит. Така или иначе, той се готвеше за тия дни, запасяваше се разумно, за да може тогава хубаво да си похапне. Не, един човек, който искрено преживява нещо, не може да взима и предохранителни мерки. По всичко изглежда, работата на стареца не бе съвсем чиста.
Една привечер той измъкна изпод дюшека своята кирлива торбичка и крадешком я бутна под дрехата си. Изтръпнах. Сега дори без да гледам, знаех какво ще стане — ще отиде в някой от далечните ъгли и там хубавичко ще си похапне. Той наистина се запъти към един от далечните ъгли, като при това виновно се поогледа. След това спря при каруцарчето, което бяхме наказали, и бързо му бутна торбичката. Макар килията да бе пълна с хора, никой не забеляза техния малък заговор.
Въздъхнах с такова облекчение, че бай Спас, с когото играех дама, ме погледна учудено.
— Мислиш, че се спаси ли? — попита той, тъй като бе изиграл един малко непредвиден ход.
— А, не, не — измърморих аз. — Мислех, че за добро и лошо човек винаги трябва да бъде верен на себе си…
Тая вечер се чувствувах в такова хубаво настроение, че реших да постресна малко дядо Щилян. Като си лягахме, аз се понаведох към него.
— Защо даде храната на тоя крадец? — запитах аз. — Нали знаеш, че сме го наказали?
Старецът се опули срещу мене, замълча объркан.
— Откъде знаеш? — запита той най-сетне.
— Видях те…
— Не е хубаво да се гледа какво правят другите — каза старецът с укор. — То си е тяхна работа, не можеш да им се бъркаш.
— Случайно те видях — излъгах аз.
— Ами на — дадох му — измънка той. — Защо да не му дам? Ами той не е крадец, гладен е бил човекът. И не направихте хубаво, дето тъй го наказахте.
— А какво, трябваше да го похвалим ли?
Старецът се позамисли.
— Наказанието е като болестта — каза той. — Като я преболедуваш веднъж, втори път мъчно те лови… Не бива да се наказва току-тъй за щяло-нещяло… По-добре да бяхте измислили нещо друго.
— Ти нали го измисли? — усмихнах се аз скрито.
— Ами жал ми беше за човека — отвърна дядо Щилян. — Как тъй ще го оставим гладен — нали е грехота от бога.
Малко преди да заспя, той отново ме бутна по рамото. Като се обърнах, видях неговото слабо лице някак особено напрегнато и съсредоточено.
— Слушай, докторе, ти си учен човек, искам да ми кажеш нещо! — проговори той. — Вярно ли е, че няма бог?
Само такъв въпрос не очаквах. И какво можех да отвърна на тоя стар човек, останал с толкова малко надежда на света? С какво можех да заместя вярата му, ако утре го измъкнеха като животно към стрелбището.
— Ама право ще ми кажеш! — продължи той умолително.
— Как да има бог, дядо Щиляне! — въздъхнах аз. — Зер, ако имаше бог, щяха да стават такива страхотии по света.
— Може да има, пък да иска да ни накаже…
— Стара лъжа е това, дядо Щиляне. Дори тия, дето я повтарят, не й вярват. Ами как все тъй намира да наказва най-бедните и най-слабите… За какво ще накаже Савчо?… Какви грехове може да има овчарчето?
— Тъй! — каза замислено старецът. — Тогава излиза, че каквото и да правиш — хубаво или лошо, — всичко отива в земята… Няма кой да ти води сметка, така ли?
Едва сега разбрах какви мисли го безпокояха.
— Не е точно тъй — казах аз предпазливо. — Има кой да мери доброто и лошото, но паланцата е у нас. Каквото и добро да направиш, правиш го всъщност на себе си и кантарът веднага ще го отмери. От това се храни душата ти. Иначе тя ще погрознее и ще се сбръчка.
Погледнах го внимателно — дали беше разбрал какво исках да му кажа? Той размисляше с поглед, отправен към тавана.
— Тъй ще е — отвърна старецът най-сетне. — Излиза, че само себе си човек няма как да излъже. Пред себе си той трябва да е винаги прав…
— Точно така! — казах аз зарадвано. — Само от тебе зависи на какво ще заприлича душата ти — на жаба или на славей.
— Но ще си умре заедно с тебе — така ли?
— Тъй излиза — отвърнах аз. — Но това още никой не го е доказал.
— А пък аз не вярвам — каза убедено старецът. — Сигурно нещо остава от нас на тоя свят — я жаба, я славей… Иначе какъв ще е смисълът?
Аз не отвърнах. Нищо, нека мисли тъй. Може ли някой да му докаже обратното? Никой, никакъв ум и никаква досега известна наука. Ако това му носи утеха, нека мисли тъй — това ще бъде толкова истина, колкото всяка друга, която ще можем само да предполагаме.
Още едно събитие се случи през тия дни — дойде на посещение Жана. Картината, която видях зад телените решетки, беше наистина неповторима — елегантна дама в безукорен костюм и шапчица с воалетка. Воалетката беше спусната над очите й и когато ме забеляза, тя я повдигна с лек, красив жест. Само Жана можеше да измисли такава дивотия — да дойде в затвора маскирана, и то по последна мода на някой виенски журнал. И на всичко отгоре тоя път беше наистина красива с нежната си кожа, която хубаво контрастираше на воалетката, с изящните си устни, доста умело дорисувани, с очите, които вълнението правеше по-живи и по-искрени от всеки друг път. Тя се залови за решетката с нежните си пръсти, облечени в черна сатенена ръкавица, и стоеше пред мене мълчалива и стресната. И аз мълчах поразен. Толкова елегантна не бях я виждал и в най-изисканите софийски локали.
— Здрасти, Ян Хус! — обади се тя най-сетне.
— Здрасти, Лукреция Борджия!
На хубавото светло личице падна мъничка тъмна сянка.
— Ти искаш да ме обидиш! — каза тя недоволно. — Знаеш ли колко път съм била заради тебе?… И къде снощи съм спала?
— Предполагам — на гарата! — отвърнах аз шеговито.
— В хотела! — съобщи тя. — В най-отвратителния хотел на света!… Даже клозет няма, трябва да слизаш чак долу — в ресторанта.
— И наложи ли ти се? — ухилих се аз.
— А ти как мислиш?… Като отворих вратата му, срещу мене се показаха два плъха… Ей такива големи и главно отвратително мръсни… Само изписках иии…
— И припадна?
— Точно тъй… И не знам как са ме свестявали, но се върнах горе мокра като кокошка.
Тя говореше шеговито, но в очите й се появи влага. Изведнъж се разкаях за дурашкото си поведение.
— Да оставим тоя идиотски разговор — обадих се аз. — Всъщност много се радвам, че дойде.
— И аз… И ако искаш да знаеш, това е единствената героична постъпка в живота ми. Не, не толкова заради хотела — за влака. Наричат го „черния влак“, защото с него пътуват всички черноборсаджии в София. Нямаш представа колко беше претъпкано.
— Ти с това изящно костюмче ли пътува?
— Да не съм луда?… Носех го в куфара, да ти се докарам специално за тая среща.
Тя млъкна. Смутено усетих, че зад гърба ми мина Ахтунг и се настани някъде зад мене. Сега знаех, че през цялото време няма да мръдне оттам и ще зяпа в Жана.
— Кажи нещо за София!… Как са нашите приятели?
— Просто са шашнати! — отвръща тя и се усмихва доволно. — Те си мислеха, че си дърдорко като тях… А излезе, че не си…
— Хайде де! Да не би нарочно да съм се пъхнал тук?… За да им докажа своето превъзходство?
— Знам, знам! — каза тя. — Винаги съм знаела какво представляваш!
— Е, да, разбира се! Но да ти кажа правичката, не бих го направил, ако знаех какво ще стане.
Тя сякаш не ме чу, изведнъж се досети за нещо свое.
— Чакай, чакай да ти кажа нещо, докато не съм го забравила… Преди да дойда тук, гледаха ми на кафе… Една много, много интересна бабичка. Ще те запозная непременно с нея — искам да кажа, като излезеш оттука. Но ми предсказа много интересни неща за тебе…
— Интересни или хубави?
— И двете! Каза, че си роден под щастлива звезда. Много премеждия ще минат през главата ти и нито едно няма да те засегне.
— Не е толкова лошо!
— Каза, че си намерил тука нов приятел — истински при това… Със звезда на челото! Но щял да умре в ръцете ти.
— Как тъй? — стреснах се аз.
— Не знам как! И каза още да се пазиш от един човек — много безскрупулен. И какво беше още! А, да не си го дразнел! Впрочем това е невъзможно за човек като тебе!
— Съветвам те да говориш по-тихо! — казах аз на френски. — Той е точно зад мене!
Тя го погледна бързо, върху нейното деликатно лице пробягна неясна тръпка.
— Да, наистина е опасен! — отвърна тя плахо. — Много, много те моля да се пазиш от него. Не, не защото вярвам в бабичката — по принцип. Какъв е той?
— Нали сама виждаш! Ако ти кажа какъв е, ще разбере, че говорим за него.
— Да, наистина… И да оставим бабата — да поговорим за тебе! Впрочем, между нас казано, писмата ти почнаха да стават много студени.
— Не мога да пиша писма, които знам, че четат други.
— Пиши поне на майка си като хората! — каза тя. — Вчера бях у вас — и там пишеш някакви идиотски писма!
— Тука наистина си права! — отвърнах аз умърлушено.
— За мене мислиш ли?
— А какво друго!
— Да, но с отегчение!… Защото се сещаш, че утре трябва да ми пишеш писмо, а те мързи…
Не беше много далече от истината, но аз шеговито казах:
— Всъщност само това тук осмисля живота ми!
— Благодаря ти — каза тя сериозно. — Не бих искала друго, освен това да е истина.
Когато свиждането свърши, тя заплака. Не беше някакъв особено горчив и нещастен плач. Усещах, че беше й приятно да играе тая мъничка роля, макар и само пред собствените си очи.
— Поздрави бабичката! — казах аз.
— А ти поздрави момчето със звездата.
— Отде знаеш, че е момче? — трепнах аз.
— Показа ми го в чашата.
— Хайде, докторе! — обади се с ленив глас Ахтунг зад гърба ми.
След малко той ме поведе по коридора. Крачех бавно, защото се чувствувах потиснат от нещо, което все още не исках да осъзная. Някаква неясна тревога, смесена със страх, се мъчеше упорито да допъпли до мислите. Внезапно Ахтунг се обади:
— Докторе, не знаех, че си богатско копеле!…
В гласа му имаше много повече уважение, отколкото подигравка.
— И това не е вярно — отвърнах аз.
— Как да не е вярно? — каза той убедено. — Тая мадама да не ти е паднала от небето?
Аз не отвърнах — нямаше смисъл.
— Тъй е, като човек не си знае интересите — добави той с очакваната нотка на дълбоко презрение.
— Никой не си знае интереса на тоя свят! — казах аз ядосано.
— Аз си знам интереса! — отвърна Ахтунг. — Само за това бъди спокоен!…
Обърнах се да го погледна. В тоя миг той тъкмо се усмихваше, в лошата светлина на коридора едва се виждаха неговите жълти, грозни зъби. И кожата му бе мръсна и грапава — на тоя човек, дето си знаеше интереса. За миг изпитах острото чувство на пронизване от полярен студ. Щастливата ми звезда всъщност не беше никак щастлива. Изглежда, че Ахтунг по някакъв свой, животински начин усети мислите ми, защото каза:
— А това, дето си се родил с късмет — хич да не си правиш илюзии! Тука всички сте в ръцете ми.
— Възможно е! — отвърнах аз. — Но и ти си някому в ръцете!
— Така е — съгласи се внезапно Ахтунг.
Бяхме стигнали до нашата килия. Той бръкна в джоба си, ключовете неприятно звъннаха.
— С тебе ще си поговорим още веднъж — каза той. — И по-сериозно…
Бях така потиснат, че не обърнах внимание на думите му. Тежката врата се затвори зад гърба ми, аз се огледах. Виктор бе седнал на нара с подгънати крака, унесеният му поглед бе закован някъде над главите на хората. Той не погледна към мене, макар да бе чул тежкото скърцане на вратата. Щом стъпките на Ахтунг се отдалечиха, Виктор бръкна някак автоматично под възглавницата и извади оттам тясна дълга тетрадка. Все тъй, без да ме погледне, той се вдълбочи в нея, като от време на време хапеше затруднено устни.
Отидох бавно на моето тесничко място на нара. Неприятните мисли все тъй прииждаха и аз все тъй ги пъдех — едва ли не отвратен от себе си. Та нима наистина един сериозен човек може да обръща внимание на бабешки глупости? Навярно много съм се изнервил през последните месеци, за да стигна дотам. Най-сетне не издържах, станах и отидох при него. Виктор ме погледна разсеяно, след това успя да се съсредоточи и запита почти ласкаво:
— Как мина свиждането?
— Добре — казах аз. — А ти какво четеш?
Той ми показа тетрадката — беше цялата пълна с непонятни математически знаци и формули.
— Това е Риман — отвърна той. — Велико нещо!… Бях ги забравил, сега се опитвам да ги възстановя сам… И понякога изпитвам идиотското и велико чувство, че сам стигам до неговите истини!
И друг път ми беше говорил за Риман, но това сега не ме интересуваше.
— Слушай, Виктор — казах аз сериозно. — Смяташ ли, че може да се предскаже бъдещето?
Той ме погледна учудено:
— В какъв смисъл?
— В най-обикновен!… Чрез хороскопи, гледане на кафе и прочие…
— С тая работа се занимават шарлатани — отвърна той.
— Но аз те питам по принцип. Възможно ли е някаква сила да проникне в това, което наричаме бъдеще, и да ни даде за него някаква информация.
Едва сега Виктор се засмя, в погледа му се появи нещо хитро.
— Много искаш да знаеш! — каза той. — Но аз не мога да ти отговоря.
— Не можеш или не искаш?
— Все едно!
Погледнах го недоволно. Беше ми съвсем ясно, че той иска да се изплъзне.
— Слушай, Виктор, аз искам просто да ми кажеш какво мислиш по тоя въпрос… А не да ми развиваш научни трактати.
Той се почеса.
— Добре, обясни ми тогава по-напред какво ти разбираш под думата „бъдеще“ — каза той сериозно. — Ако ти ми обясниш сносно значението на тая дума, за мене няма да бъде кой знае колко трудно и да ти отговоря.
И понеже аз мълчах, той добави:
— Хайде, чакам те… Разбира се, давам ти време да си помислиш.
Аз наистина се замислих. И отговорът не ми се видя толкова прост, колкото ми се стори отначало.
— Е, добре… Бъдеще е всичко, което не се е случило и ще се случи…
— Това не е никакъв отговор — усмихна се Виктор. — Ти просто си служиш с глаголните форми, на които искаш да знаеш смисъла.
Трябваше да се съглася, че това наистина е така. И бях наистина безпомощен да му дам каквото и да е друго определение.
И понеже аз мълчах, той продължи с по-мек тон:
— Струва ми се, че ние най-много грешим, когато се опитваме да си изясним това, което наричаме време… А в това отношение като че ли сме най-категорични… Ние съвсем определено казваме — минало, настояще, бъдеще. Но ние никога не се замисляме дълбоко какво всъщност означават тия понятия. И не се замисляме, понеже имаме за тях определена твърда представа едва ли не от аксиоматичен характер…
Той се замисли за миг, лицето му бе много съсредоточено.
— Как хората си представят миналото? — продължи той. — Като дим… като несъществуване!… Или още по-точно, те си представят съществуването като свещ, която гори… Горенето — това е настоящето, това е мигът. Мигът изгаря битието и го превръща в дим, т.е. в нищо… Общо взето, така хората си представят миналото.
— И с основание — казах аз.
— Не споря за основанията… Но там е работата, че когато си представят бъдещето, те постъпват по обратния начин. Те го виждат като растеж и развитие на настоящето в едно нищо. Например като растежа на едно стебло, както го виждаме на бавните снимки в някой научен филм… Неговото връхче върви нагоре, расте, уголемява се. По същия начин ние си представяме и нашия материален свят, който се движи и еволюира от една даденост към една неизвестност с едно връхче отпред, което бих нарекъл условно „творящо време“. Така ли е?
— Излиза, че все пак времето тече! — казах аз унило.
— Не тече! — каза ядосано Виктор. Съществува, но не тече. Ако то течеше по тая логика, за която вече говорихме, ще се върнем отново на старата идиотска позиция, че обективната действителност е реална само в краткия миг на настоящето. Материята наистина се движи и изменя, но тя се движи и изменя в себе си. Като съвкупност тя не може да „тече“, тъй като е всеобемаща, неделима и крайна.
— Това вече съм го чул! — отвърнах аз — Казал го е твоят Айнщайн…
— Не е точно така! — засмя се той. — А Айнщайн е казал нещо по-простичко! А именно че е по-естествено да разглеждаме физическата действителност като сложно четиримерно съществуване вместо, както досега, като движение на тримерното съществуване. Координатата време не е извън материята, а, грубо казано, се включва в пространствените й измерения…
Той млъкна. Лицето му бе прекалено тържествено за празните думи, които ми бе наговорил.
— Ти си дървена глава! — казах аз. — Да не мислиш, че си ми отговорил на въпроса?
— На кой въпрос? — попита той учудено.
— Ами на кой… Може ли човек да види това, което ще стане утре?
Виктор ме погледна с досада:
— Това са глупости!
— Питам те — да или не?
— Не, разбира се.
— А защо?… Та нали съществуването е нещо единно?
Той се намръщи.
— Наистина по принцип това е възможно. Но да видиш бъдещето, навярно ще трябва да се употребят някакви огромни енергии, които поне сега-засега са непознати на хората. Или пък да се знаят други, неоткрити още начини на съществуване на материята.
— Виждаш ли колко тъпо ми отговаряш! — казах аз със злорадство. — Това, че още не са открити, не означава, че не съществуват…
За моя изненада лицето на Виктор доби съвсем умърлушен вид.
— Разбира се, че няма гаранции! — отвърна той унило. — Макар да е нелепо да подозираме, че у човека могат да се зародят такива огромни енергии…
— Не те разбирам! — казах аз. — А може да не са огромни. Може би са само качествено различни… И да са в същото време толкова присъщи на материята, колкото тия, които познаваме.
— Всичко е възможно! — отвърна той малко нервно. — Но когато става дума за наука, истина е само това, което е доказано…
— Ахтунг! — обади се дежурният при вратата.
Петимата членове на хигиенната комисия, които тъкмо заседаваха, се пръснаха като мишки. Ние чухме тежките стъпки на ключаря по коридора, които спряха пред нашата врата. Настана миг на неприятно очакване, после стъпките отново продължиха по коридора. Навярно ключарят само бе надзърнал през шпионката и бе отминал. Но без да съм го видял, аз знаех в себе си, че това е истинският Ахтунг.
* * *
На другия ден заваля сняг. Видях го рано сутринта през прозореца — така неизмеримо чист, сякаш идваше от някакъв друг свят. За един час всичко навън побеля и скри грозотата си. И в същото време стана така необикновено тихо, че дори затворниците, които вечно намираха за какво да шумят, се притаиха на местата си. Дълго мълчахме тъй, а виделината в килията ставаше все по-бяла и по-бяла, докато най-сетне сърцето ми нечуто и за самия мене запя. Това беше едно от най-чудните ми преживявания в затвора и аз досега си го спомням с обич и благодарност.
Но след това ни заведоха на всекидневната разходка в каменното каре на двора и илюзията веднага се разруши. Всъщност това си беше най-обикновен, отвратително влажен и лепкав сняг. Само за няколко минути ние го превърнахме в лоша, сивкава каша, която свободно проникваше през леките ни обуща и ни караше да ходим едва ли не на пръсти. И небето над нас беше сиво и мътно, зеленикавите стени на затвора сега ми се виждаха почти черни. Приказката беше свършила, сърцето мълчеше. Но другите като че ли не забелязваха нищо, все тъй радостно шляпаха из рядката кал, зъзнейки в протритите си дрехи. Скоро тяхното настроение зарази и мене, но все пак не беше същото като сутринта, съвсем не беше. Когато се разминавах с бай Нико, той тихичко, но весело подхвърли:
— Сняг трябва, сняг!… Да потънат до козирките в него!…
Много добре знаех за какво ми намеква. Разбира се, той беше готов да крачи гол дни наред в хаос от фъртуни и преспи, стига в този хаос да се обърка и потъне навеки немската армия. За него снегът не беше ни спомен, ни красота. Това си беше чисто и просто един чудесен стратегически артикул, който намръщеното небе пращаше на нашите армии съвсем безплатно. Но когато се прибрахме най-сетне в килията, Виктор ми показа малка синкава топка сняг, която все още стискаше в шепата си.
— Да мога да я запазя цял живот! — въздъхна той.
Някаква смътна тревога мина през сърцето ми. А какво значи цял живот? Знаех, че е безкрайно глупаво да вярвам на дърдоренето на някаква смахната бабичка, и все пак тревогата ме гризеше. Той, изглежда, забеляза сянката на лицето ми, защото попита:
— Какво ти е?
— Нищо! — отвърнах аз бързо. — И всъщност вчера ти беше прав, това не е по силите на човека…
— Още ли мислиш за тия глупости? — засмя се той. — На света има безкрайно по-интересни работи…
Към единайсет часа дойде Ахтунг и ме заведе при доктор Лилков. Тая внезапна и бърза покана в първия момент ме изплаши. Дали пак нямаше да ми съобщи някаква неприятна новина, която да легне като нов камък на плещите ми. Но като видях след малко неговото оживено и весело лице, неволно си отдъхнах.
— Какво става, колега — запитах аз шеговито? — Да не би немците да са взели Сталинград?
— Май че няма такава опасност! — отвърна той в тона ми. — Но да оставим политиката. Сещаш ли се за какво те извиках?
— Доста трудничко ми е…
— Вярно е, вие не сте по светиите… Но днес е Никулден — имен ден ми е. Та рекох да се почерпим — за половин час, че ме чакат и други хора навън.
Това наистина беше трогателно — да се сети най-първо за мене на деня си. Той извади от шкафчето своето грамадно английско шише, подреди мезето — луканка и пресни свински наденички, които свежо ухаеха с хубавите си подправки.
— Двама свестни светни има в нашия календар — каза той, докато наливаше в чашите. — Свети Никола и свети Георги… Били са истински мъже, а не великопостни мухльовци… Ха наздраве!…
Когато попривършихме шишето, обедното време беше минало. Най-после той погледна разтревожено джобния си часовник, с досада измърмори:
— Никога не можем да се повеселим с тебе като хората… Трябва да вървя, че ме чакат и другите… И кой знае как ме ругаят сега в гражданския клуб…
Той извика Ахтунг и погледна със съжаление недопитите чаши. И може би техният вид му даде тая лоша идея:
— Седни да допием набързо виното! — каза докторът нетърпеливо. — Няма да го оставим тук да прокисне…
Видях как очите на Ахтунг алчно светнаха.
— На служба съм сега — каза той предпазливо.
Но Лилков не разбра намека му, само махна с ръка:
— На това служба ли му казваш? Хайде, сядай и без повече приказки…
Лилков доля нашите чаши, а неговата напълни почти до ръба. Само за няколко минути Ахтунг погълна с лекота три пълни водни чаши, с наслада обърса устните си.
— Ашколсун на тебе, докторе, разбираш от вино! — обади се той най-сетне.
Сега тонът му не беше така чинопочитателен, както друг път. Едва бе седнал коляно до коляно със своя началник, и вече комай се чувствуваше равен на него. Нещо свойско и дръзко се появи в погледа му, държанието му започна да става нахално. Той сдъвка набързо половин от изоставената свинска наденичка, сам си наля последната чаша. И може би точно тая чаша се оказа фатална, може би тя развърза езика му. Но това стана малко по-късно, докато ме водеше по празните коридори.
— Аз проверих, докторче! — заговори той, като все още мляскаше вкусно с език. — И излезе точно тъй, както си мислех.
Стори ми се, че само за миг изтрезнях. И все пак с нищо не издадох, че съм разбрал какво иска да каже.
— Какво си проверил? — запитах аз безразлично.
— Хайде, не се прави на разсеян! — отвърна той раздразнено. — За стареца проверих, за присъдата…
— Не знам какво искаш да кажеш — отвърнах аз привидно разсеяно.
Надявах се да го заблудя и да спечеля по тоя начин мъничко време. Но той не се улови нито за миг на моята въдица.
— Знаеш, много добре знаеш! — тихо, но твърдо се обади Ахтунг зад гърба ми.
Много ми се искаше да погледна в тоя миг лицето му, но това означаваше да види и той моето.
— Нито знам, нито ме интересува — казах аз.
Изглежда, че това го ядоса. Той се изравни с мене и каза сърдито:
— Пред мене тия хич не минават! Ако не пуснете нещо, още утре ще го окача на бесилката — да си го знаеш!
Сега пък аз побеснях, едва се въздържах да не го цапна по мазната мутра.
— Слушай, не си въобразявай много! — казах аз грубо. — Тука ти си един прост ключар и нищо повече!… И нямаш власт да обесиш дори едно пиле!
— Е, не съм големец като тебе — каза Ахтунг злъчно. — Ти ако не пуснеш, кой друг!
И все пак личеше, че моят остър тон му бе направил някакво впечатление. Той мълча почти до нашата килия, след това отново се обади:
— Помисли си до утре за туй, което ти казах!… Хубаво си помисли, та после да не си хапеш задника! Сега всичко от тебе зависи!
Тежката врата се затвори зад гърба ми и аз като замаян се запътих към мястото си. Старецът седеше на нара, избледнялото му лице бе отправено към прозореца. Не знам как съм изглеждал, но като ме видя, той неуловимо трепна, после запита:
— Да не е станало нещо, докторе?
Гласът му беше примирен и тъжен като на човек, който вече знае, че не може да избяга от съдбата си.
Нищо не е станало — отвърнах аз спокойно.
Но моят престорен глас не можа да го измами, както не измами преди малко и Ахтунг.
— Не се трови с тия работи, сине — каза той с едва чута въздишка. — Да става, каквото е било писано…
Същите горчиви и отчайващи думи. Нима всичко на тоя свят е написано, както твърдеше Виктор? Нима всеки куршум, който е в паласката, има вече своята бъдеща траектория и чака своята цел? Сега това ми се виждаше и противно, и безсмислено. Може би по-прав е Ахтунг, че сега всичко зависи от мене. Нима щях да оставя да го измъкнат някоя нощ и като животно да го поведат към скотобойната? Не, доколкото зависеше от мене, това никога нямаше да допусна.
Като лекар ми се беше случвало много пъти да държа в ръцете си живота на някой нещастник. Но тогава нито се бях вълнувал толкова, нито бях чувствувал толкова страх и несигурност. Изглежда, че професионалните навици убиват всички човешки чувства. И навярно така трябва да бъде, за да действува човек спокойно и сигурно. Какво ли щях да сторя в близките дни с моето глупаво и ненужно вълнение?
Най-после, като разбрах, че сам няма да стигна доникъде, отново отидох при бай Нико. Както винаги, той ме изслуша мълчаливо, дълго време остана замислен.
— Не бива да допускаме това! — каза той най-сетне. — В никой случай не бива!
— Разбира се! — възкликнах аз зарадван. — Та това значи да станем негови съучастници!
— Точно тъй — съгласи се бай Нико. — И затова смятам да не говориш повече с него.
Погледнах го смаяно.
— Какво искаш да кажеш?… Какво да не допуснем?
— Да не допуснем да ни изнудва! — каза твърдо бай Нико.
Едва сега разбрах, че сме говорили за различни неща.
— А кой ще говори с него? Ти ли?
— Да, аз!… И ще отхвърля решително мръсното му предложение!
Просто не вярвах на ушите си.
— Как тъй ще го отхвърлиш? — отвърнах аз изумен. — Та това означава да окачиш дядо Щилян на въжето!
— Той няма да посмее! — каза убедено бай Нико. — Това значи да компрометира своите началници.
— Ами ако посмее?
— Казвам ти, че няма!… И даже през ум не му минава такава работа. Той чисто и просто иска да ни изнудва. Остави на мене, аз познавам тия мизерни душици… С нас може да са зверове, но пред своите началници пълзят като охлюви. Той не може да направи нищо против тяхната воля.
— Няма нужда да направи нещо против тяхната воля… Достатъчно е да ги подсети.
— Дори това няма да посмее! — каза решително бай Нико. — Щом знае, че е против техните интереси.
Аз поклатих енергично глава:
— Не, дума да не става!… Не смея да рискувам!
Бай Нико ме погледна втренчено.
— Докторе, как може едно свястно дело да почива върху такова нечисто съглашение! — каза той сериозно. — Това е въпрос на принцип най-сетне…
— Не зная какво точно означава тая дума! — казах аз гневно. — Но когато трябва да се спаси животът на един човек, не може да има принципи!
— Но не разбираш ли, че по тоя начин ти нищо няма да спасиш? — каза бай Нико с нотки на отегчение. — Да разчиташ на някаква човечност у Ахтунг — не вярвам. Тогава само на неговата алчност за пари? Е, добре — той ще отскубне от нас всичко, което имаме. И като няма вече какво да скубе, пак ще го предаде. Та това е толкова ясно, чудя се как не го разбираш…
Разбрах, че е безсмислено да говоря повече с него — той никога нямаше да отстъпи от своята позиция.
— Мисли каквото си искаш! — казах аз мрачно. — Ахтунг е говорил с мене и по-нататък аз ще се занимавам с тая работа.
С това всъщност приключи и нашият разговор. Имах на разположение още един ден да размислям и кроя планове. И все пак трудно беше да се измисли някакъв сполучлив изход. Моите собствени средства бяха нищожни. Имах всичко на всичко около шестстотин лева пари, часовник „Зенит“ и една автоматична писалка. Разбира се, това беше крайно недостатъчно за откупване на един човешки живот, но не беше нищо като начало. Преди всичко аз не знаех офертата на Ахтунг и естествено щях да поискам някакъв срок, за да мога да я изпълня. Въпросът беше да се печели време, да се действува разумно и тактично. В края на краищата бай Нико беше поне в едно прав — не биваше да се вдига веднага бялото знаме.
Привечер снегът спря да вали, нощта бе необикновено студена. Почти не спах въпреки ватираното бельо и двете дебели одеяла. Цялата нощ прекарах в някаква изтощителна просъница, зает непрекъснато да запушвам и най-малките пролуки, които се явяваха под одеялата. На другата сутрин всички се събудиха посинели, особено Виктор, който бе заприличал на някаква издялана от лед фигурка. Въпреки това той намери сили да се пошегува:
— Нощес окончателно ми замръзна левият бъбрек!… Чувствувам, че ще се размръзне чак през пролетта.
През целия ден Ахтунг нито веднъж не ме потърси, но аз чувствувах по някакъв почти осезаем начин неговото далечно присъствие. Следната нощ беше още по-студена. Не разбрах откъде идва тоя студ, как прониква през дебелите стени. Чувствувах се буквално като в хладилник, усещах как се вкочаняват в мене всички вътрешни органи. Сутринта чешмите в умивалнята бяха замръзнали, циментовият под беше заприличал на детска пързалка. Трябваше да чакаме цял час да ги размръзнат. Докато се миех, усещах върху себе си тежкия поглед на Ахтунг, който безцеремонно ме наблюдаваше. Нарочно се постарах да остана последен в заледеното помещение, където неприятно шуртеше водата на една от спуканите чешми, Ахтунг се огледа бързо като звяр и приближи с решителни крачки.
— Казвай, докторе! — изфъфли той нетърпеливо.
Мълчаливо му пъхнах в ръката парите, които бях приготвил.
— Колко са?
— Петстотин лева — отговорих аз.
— Това не е нищо! — каза сърдито Ахтунг. — Пари ми трябват на мене, пари.
Разбира се, не очаквах да чуя нещо друго.
— Мога да ти дам и часовника си — казах аз.
Той го погледна алчно, но мигновено след това нещо съобрази.
— Не ми е притрябвал твоят часовник! — изсумтя Ахтунг. — Не разбираш ли, че пари ми трябват!… Ще намериш пари!…
— Колко?
— Още две хиляди лева.
— Ще трябва да почакаш — казах аз. — Отде да намеря отведнъж такава сума. Трябва да пиша да ми изпратят.
— Не мога да чакам! — отвърна той троснато. — Ще намериш до ден-два.
Това бяха последните му думи. Но когато вратата се затвори зад гърба ми, аз ликувах. Две хиляди лева! Всъщност това беше нищо. По-евтино е струвал на тоя свят може би само Христос. Но като се позамислих, разбрах, че всъщност работата не е толкова проста. Откъде да намеря за ден-два такава сума? Навярно в килията можеха да се съберат толкова, но това означаваше да преговарям отново с бай Нико. След всичко неговото съгласие и помощта му изглеждаха крайно съмнителни. Оставаше само един изход — да поговоря най-напред с Виктор. Ако го спечелех на моя страна, вече можех да разчитам двамата да надделеем над него.
Тъй и направих. Виктор ме изслуша едва ли не облещен, на края смаяно каза:
— Понякога не го разбирам тоя човек!… Но не се безпокой, ще уредим тая работа.
Не знам какво са говорили, но след половин час те ме извикаха. Бай Нико ми се стори някак без настроение, но все пак не усетих никаква враждебност в гласа му.
— Ще съберем парите! — каза той кратко. — Но не е там работата…
Аз замълчах тактично, но Виктор се намръщи:
— А къде е работата?
— Вече ви казах. Той в никой случай няма да спре дотук.
— Какво да правим! — каза Виктор нетърпеливо. — Ще се борим, доколкото можем, няма друг изход.
— Ще се борим! — каза бай Нико с едва сдържано презрение. — Това не е борба, това е капитулация.
— А какво е според теб борба? — попита Виктор все още меко, но аз забелязах как погледът му блесна някак необичайно остро и сурово.
— Много добре знаеш какво е! — отвърна бай Нико. — Няма нужда поне тебе да те уча на това.
— С такава борба няма да му помогнем, бай Нико — казах аз търпеливо. — С такава борба кого досега сме спасили? Ние се борим, а те ни колят спокойно и безнаказано като агнета.
— Не е така! — каза бай Нико твърдо.
— А как?
— Нито е спокойно, нито ще остане безнаказано.
— И тъй да е — казах аз. — А това ще върне ли живота на избитите!
Бай Нико ме премери от главата до петите. Чувствувах, че иска да ми каже нещо, но се колебаеше.
— Докторе, ние сме революционна партия — проговори той най-сетне. — Това ти не разбираш и надали някой ден ще разбереш. Ако не дадем днес жертви, утре никой няма да вярва в нашата правда. Дори старите християни са разбирали това, като са взели за символ не сърцето, а кръста.
Не беше никак лош тоя отговор. И трябва да си призная, че доста ме пообърка. Докато мълчах, видях, че Виктор едва забележимо се усмихна.
— Не знаех, че разбираш и от християнска религия — каза той шеговито. — Но трябва да ти кажа, че не я разбираш добре… Знаеш ли кое е направило християнската идея безсмъртна? Разбира се, не божественият произход на нейния автор. И не жертвите, които са дали те пред насилието. Дори и не социалните реформи, които са проповядвали. Кръстът е символ не на жертвите, а на саможертвата. Само себе си имаме право да погубим за една велика идея и никой друг. Иначе Христос би пожертвувал на Тайната вечеря не себе си, а своите ученици…
Бай Нико, който досега бе говорил сравнително спокойно и примирено, изведнъж се ядоса:
— Така не може да разсъждава един революционер! — каза той сърдито. — Каква е тая идиотска логика? Понякога е по-трудно да изпратиш на смърт другите, както правят днес при Сталинград съветските командири.
— Това е друго — каза Виктор. — Това е чисто и просто война. Там саможертвата е в доброволното приемане на една дисциплина…
— Май че говорим на един език, а не се разбираме — каза бай Нико огорчено. — Аз вече ви казах: правете каквото знаете… Не споря просто заради приказките, а защото съм сигурен, че съм прав… Жалко е само това, че не се разбираме.
Още същия ден събрахме парите, които ни трябваха. Но не се разбирахме, в това бай Нико бе съвършено прав.
Свечеряваше се, а ние все още бяхме навън, в полето. През целия ден беше много горещо и сега ниската блатиста равнина просто се задушаваше от собствените си изпарения. През деня ние не ги виждахме, само ги усещахме, смесени с нашата собствена пот. Но щом слънцето се скри зад върбите, под сенките им се утаи тънка синя мъглица. След всеки миг тя се сгъстяваше все повече и повече, запъпли като вода по широките лехи на бостана. Сега и дърветата, и белите стени на чифлиците, пръснати из равнината, изведнъж загубиха своите резки очертания. Вечерната мараня погълна всичко и го потопи в мека тишина и покой. Сега ние едва крачехме в това, което силната земя бе издишвала непрекъснато. И ни се струваше, че бе издишвала отрови — с такъв труд местехме краката си.
А войниците бързаха. Може би бяха гладни, а може би се страхуваха някой от нас да не се стопи в маранята. От време на време ни подвикваха сопнато, но затворническата колона едва се полюшваше. Беше при това една от хубавите ни вечери — третата или четвъртата, откакто бяхме почнали да излизаме на работа в полето. Всъщност целият ден бе хубав — безкрайно дълъг летен ден с горещо слънце над главите ни. Чувствувахме се като пияни — от гъстия въздух и киселата и сладка миризма на влажната пръст, току-що отскубната от широките разливи на реката. Цял ден остриетата на мотиките бяха бляскали на силното слънце и се бяха впивали в нея. Цял ден слънцето бе заливало с потоци от блясък нашите изстинали през зимата тела. Всички мускули ни боляха, виеше ни се свят, в устата ни горчеше от умора, но ние продължавахме да работим в някакво непонятно упоение. Ние се изтощавахме всеки миг и всеки миг се възстановявахме от могъщия дъх на земята. Най-после ние живеехме. Ние се радвахме на всичко, което виждахме — на нежните коренчета, на личинките, които се белваха в пръстта, на пресечените от мотиката тлъсти земни червеи, които се гърчеха и мятаха в краката ни. Небето изчезна и остана само земята и ние вече живеехме сред нея и в нея — като корените, като личинките и земните червеи. Спокойно и хубаво беше в нейния влажен мрак и пълно с живот, който се раждаше от всичко, което бе загинало и изтляло.
Към обяд двама от затворниците припаднаха. Свестихме ги с малко вода, те ни погледнаха с мътен поглед и веднага се запътиха към мотиките си. И отново слънце, пръст, смазани червеи, горчилка в устните. На обед седнахме полуголи в сянката на навеса и едва държахме в разтрепераните си ръце леките алуминиеви канчета. Жабите все тъй крякаха, като насън се обаждаха птици. Под сайвантите миришеше остро на пресен тор и доматен разсад. Киселата постна чорба ни изпълваше със сили. След като я изгълтахме лакомо, ние започнахме да се оглеждаме като хищници — така много ни се искаше да прибавим още нещичко към храната си.
— Не зяпай!… Давай по-бързо! — сърдито се обади караулният. — Давай, да не играе прикладът…
Войниците с труд ни поведоха по обратния път. Докато съберем сечивата, докато се измием и облечем, всеки се стараеше да извърши това колкото се може по-бавно. Кискахме се като деца и се обливахме с вода на герана. Но войниците сърдито ни събраха, преброиха ни три пъти и ни поведоха обратно. Изведнъж в душите ни се смрачи, краката ни съвсем натежаха. Сега аз едва крачех до бай Спас, който мълчаливо се полюшваше край мене. Някъде отпред едва ми се мяркаха мършавият тил на дядо Щилян, изпрашената коса на Виктор.
— Не се заплесвай! — кресна отново караулният. — Пускай широка крачка…
Едва го чух. Всъщност къде ни мъкнеха, защо затрудняваха и нас, и себе си. Спокойно можеха да ни оставят да спим тук, макар и оковани в двойни вериги. Бях жаден да остана цяла нощ под сайванта, да слушам квакането на жабите и сърдитото бръмчене на черните майски бръмбари. И след това, като отмине нощта, с часове да гледам как просветлява тъмното небе на изток — в бледа руменина най-напред, после пламтящо червено, докато заблести с белия блясък на слънцето.
— Докторе, какво си се умислил такъв? — запита някой.
Аз трепнах, защото познах гласа на Ахтунг. Изведнъж всичко свърши и аз отново се върнах към жалкото всекидневие, така чуждо и противно на душата ми. Ахтунг се бе изравнил с мене и говореше, без да ме гледа. Видях как изчопли от ръкава си парченце кал, сви го на топчица и небрежно го изстреля с нокът към пътя.
— Това не е твоя работа! — отвърнах аз враждебно.
Той само се ухили, явно, че не ми бе обърнал внимание.
— Като те гледам, все си мисля, моят син няма да стигне до университета… Няма никакъв смисъл, щом оттам все такива будали като тебе излизат.
Той не за пръв път се гавреше с мене, но тоя път се вбесих. В края на краищата не бях в затвора, където се чувствуваше силата и властта му, бях на полето.
— Много за хитър се смяташ! — казах аз грубо. — Само едно не разбирам — тоя път и ти си в ръцете ми. Гледай само да не прелее чашата… За един час ще изхвърчиш на боклука и ще изгниеш там като скапан домат…
Мислех, че ще избухне, но той отново се ухили — още по-презрително.
— Брей, брей, много си страшен! — каза той, без дори да ме погледне. — Лъжеш се, докторе, нищо не можеш да ми сториш… Светът е тъй уреден, че без мене не може да мине. Все трябва да има някой, който да върши черната работа.
— Искаш да кажеш, мръсната?
— Все едно, аз от думите не се плаша. Такива докторчета с чисти ръчички по света мноо-го… Но мръсната работа кой да върши. Там мераклиите са малко…
— Не са толкова малко — казах аз. — На опашка стоят да ти вземат топлото място…
Ахтунг плюна пренебрежително.
— Халал да им е — каза той. — На мене ми предлагат къде-къде по-хубаво. И парите наведнъж, няма защо да ги скубем перце по перце…
— Надали ще ти го предлагат, като разберат какъв си рушветчия.
За пръв път Ахтунг ме погледна бързо и остро.
— Там точно такива търсят! — отвърна той. — Туй ще ми е като тескере…
След това ускори крачките си и ме отмина. Макар да изглеждаше все тъй спокоен, аз много добре знаех, че съм го клъцнал точно там, където трябва — иначе би останал край мене да се гаври. Бай Спас ме погледна накриво, после едва чуто измърмори:
— Ако ми падне някой ден, ще го набуча на кол, да си знаеш.
— И малко ще му е — отвърнах аз злобно.
Както винаги, влязохме в града откъм неговата най-мръсна и най-бедна част — така наречената джамийска махала. Тясната улица, покрита с грамадни плочи, взети от крепостната стена, миришеше на застояли боклуци и скапано. Грамадна тумба парцаливи деца тръгнаха след нас, но не крещяха и не се кривяха, както след всяка друга процесия. Те вървяха мълчаливо, с уплашени очи, сякаш виждаха в нас съдба, която в никой случай няма да им убегне. Стари жени, приклекнали на гнилите прагове, се изправяха на крака като на погребение и бързешком се прекръстваха. Някой мъж хвърляше зъл поглед към охраната. На един прозорец три жени в черно, и трите с жълти звезди, ни кимнаха мълчаливо и съчувствено с рошавите си глави. След хубавия спокоен ден тая гореща вълна от съчувствие изведнъж ме потисна. Тайно се поозърнах, сякаш исках да разбера какво всъщност представляваме в очите им. И наистина по-зле облечена банда нещастници мъчно можеше да се намери. По-бледи, по-измъчени, по-брадясали типове надали имаше из целия град. И все пак те не се плашеха от нас, те ни съчувствуваха. И именно като че ли това най-много ме плашеше, защото от всичко най-силно говореше за нищетата ни.
Най-после стигнахме до затвора. Отново задрънкаха вериги и ключалки, тежката, обкована с желязо врата ни погълна. Многобройните вътрешни врати се отваряха и затваряха зад нас, ние все по-дълбоко потъвахме в своята собствена гибел. Спомням си, че в такива мигове ме обземаше някакво безнадеждно чувство на обреченост, аз едва се клатушках из мрачните коридори. След последната врата като че ли угасваше и последната надежда. Нахранихме се набързо и като хлебарки се пръснахме по наровете. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да заспим и забравим.
Лежах по гръб на коравия нар и се взирах в тавана — все тъй зеленикав, олющен и влажен. С горещините вонята в килията отново бе станала нетърпима. Но сега аз не я чувствувах така силно, много повече ме измъчваше чувството за отнетата свобода.
— Докторе! — обади се някой до мене.
Знаех, че е дядо Щилян, но не бързах да се обърна. Неприятното чувство на досада, от което се срамувах, ме накара да се наежа вътрешно.
— Докторе, какво ти каза Бахтун? — запита отново старецът.
Едва сега го погледнах. Имах чувството, че последните ужасни месеци бяха минали край него, без да го засегнат. И даже нещо повече — той сякаш се бе съвзел от тежко и мъчително боледуване. Беше мъничко понапълнял, лицето му бе станало много по-гладко, погледът много по-жив и уверен. Отначало тая невероятна промяна само ме озадачаваше, след това започна да ме дразни. Изглежда, че по някакъв странен начин дядо Щилян просто се охранваше от нашите тежки грижи и безпокойства за живота му. На всичко отгоре той съвсем престана да се интересува от Ахтунг и заплахите му, вече никога не говореше и не питаше за него. Ето защо неговият неочакван въпрос тая вечер ме намери съвсем неподготвен.
— Нищо особено — отговорих аз. — Просто… заяжда се.
— Не е тъй — отвърна замислено старецът.
Нямах никакво желание да говоря тая вечер с него, затова замълчах.
— Стъпил си е май на краката — продължи дядо Щилян. — Мисли да бяга от нас.
— Все едно — казах аз. — Та ако ще, и министър да го направят.
Старецът ме погледна учудено. Съвсем бях забравил, че той взема всички човешки думи за истина.
— Няма да го направят министър — отвърна той убедено. — Но ще му дадат по-голяма тояга в ръцете.
— Каквото и да е — само да ни се махне веднъж от главата…
— Не е тъй — замислено каза старецът.
Знаех, че не е тъй, но замълчах. Изглежда, старецът усети настроението ми, защото виновно добави:
— То не е време за приказки. Ама си мисля — ако побегне от нас, най-напред ще гледа да си разчисти сметките.
Най-странното беше, че в гласа му не се чувствуваше никакъв страх.
— Не бой се — казах аз. — Все ще се справим някак си.
Старецът едва чуто въздъхна.
— Аз не се боя — отвърна той тихо. — Страхът вече отмина.
Тия думи ме озадачиха. И отново горчивата и тежка мъка потисна сърцето ми. Чувствувах се неизмеримо подъл в тоя миг — подъл, безчестен и лъжлив. Защо се мъчех да го успокоя, когато знаех, че тежката борба наистина приближава своя край. Всички възможности се бяха изчерпали, а алчното животно все тъй стоеше срещу нас и чакаше с ненаситно зинали уста. Ние бяхме хвърлили в тях всичко, което имахме, но то чакаше търпеливо, без да примигне. Знаехме, че няма да чака дълго.
И на всичко отгоре дългата непосилна борба ме бе уморила до смърт, бе изчерпала докрай силите ми. Аз вече разбирах нейната безсмисленост и моето неизбежно поражение. Неизвестно как в душата ми се бе родило подлото желание за развръзка — каквато и да е тя, само това безкрайно напрежение да завърши. А знаеше се как може то да завърши, дълбоко в себе си не си правех никакви илюзии.
Бях безкрайно отчаян, главно от себе си. Като лекар отдавна бях усетил у хората това трагично и отвратително чувство. Бях виждал всякакви между тях — родители, деца и съпрузи, — които чакаха и желаеха смъртта на своите най-близки. Може би като израз това е малко прекалено, но като същина е жестоко вярно. Те просто се бяха примирили с неизбежността на тяхната смърт и я чакаха като освобождение — на себе си главно, на своите собствени мъки и терзания. Отначало това дълбоко ме поразяваше, но след това започнах да свиквам. И за да не загрозявам повече моите мисли, започнах да търся някакви философски извинения — може би точно това е животът, който, за да се съхрани, отблъсква мъката, страданието и смъртта. И може би всичко друго е мъртвина и готов път към смъртта.
Но дълбоко в себе си аз бях убеден, че не съм като тях. Бях виждал хора, които до последния миг се сражаваха със смъртта, изпълнени с отчаяна решителност и жертвоготовност. Те като че ли не можеха да различат себе си от умиращия, бореха се за тях повече, отколкото за себе си. Аз мислех, че съм от тия хора, а излезе, че не съм. И понеже се срамувах от себе си, чудех се сега какво да излъжа.
— Дядо Щиляне, ти чу ли целия разговор? — запитах аз. — Чу ли какво му казах — че и той е в ръцете ни?
— Чух! — отвърна старецът. — Ти само тъй — да го уплашиш.
— Не само да го сплаша… Но и защото е вярно…
Старецът недоверчиво мълчеше.
— Той никога няма да те издаде — продължих аз. — Защото не смее. В килията всички знаят, че е взимал рушвети — пари, вещи, какво ли не. Само ако си отворим устата, ще отиде по дяволите…
— Нали каза, че му давали друга служба?
— Лъже, разбира се… Но и да е истина — никъде няма да приемат на служба рушветчия… А нали знаеш, че той преди всичко си гледа интереса. Малко го интересува него твоята присъда, ако знае, че ще му падне макар и един косъм от главата…
— Дано е тъй! — измърмори старецът.
— Тъй е, разбира се! — възкликнах аз с неподозирана бодрост. — Нали знаеш, че съм приятел с тукашния лекар. Тъй ще го притиснем, че ръка ще ни целува.
Увлечен в лъжата си, аз продължих да я задълбочавам. И на края, кажи-речи, сам й повярвах. Тежкото бреме, което ме душеше, започна да се поотмества, вече дишах по-свободно и по-леко.
— Хайде, стига! — обади се най-сетне бай Спас. — То е ясно — няма да го оставим!… Важното е да изтърпим още една седмица — после я камилата, я камиларя…
Тогава не обърнах внимание на думите му. Повече ме порази кроткият отговор на стареца:
— Не че толкова се плаша! Ами много кахъри ви сложих на главата, жал ми е да ви гледам!
След малко съм заспал — обнадежден и с олекнало сърце. А зимата наистина беше много тежка. Зимата, която донесе гибелта на немските армии край Сталинград, едва не отнесе и нас със себе си. Студовете, слабата храна, болестите ни бяха превърнали едва ли не в сенки. Но много по-тежка се оказа за мене изтощителната борба, която трябваше да водя с Ахтунг. Той беше прав тая вечер — наистина през цялата зима ни бе скубал перце по перце. Всички мои лични средства, които трябваше да хвърля в устата му, се стопиха още първия месец. И това, което бе предсказал бай Нико, надмина всички мои очаквания. Разбира се, Виктор не ме остави сам, пък като че ли не беше нужно и да упражнява върху тях някакъв натиск. Всички се оказаха трогателно готови да помагат кой с каквото може — доколкото силите им стигаха. Общата тайна ни сближи още повече, през цялата зима не чух никой да се оплаче, че му взимахме и последното, което имаше. Дори бай Нико мълчеше, помагаше, както знаеше, но аз винаги четях в неговия поглед укора и неодобрението. Той ясно съзнаваше, че това е една съвсем загубена игра, но я търпеше, тъй като виждаше, че всички други са заложили на нея не това, което имаха, а собствените си сърца.
А играта явно харесваше на Ахтунг. Той я приемаше като съвсем естествена и никак не се учудваше на своите успехи. Разбира се, първата му работа беше да прибере парите ни — и при това методично, без да ни дразни. На мене той не обръщаше никакво внимание, но що се отнася до другите, съвсем лекичко навиваше гайките — явно се страхуваше да не мине границите на търпението. И тук грешеше, разбира се — всъщност аз бях единственият, който при всеки негов ход се дразнеше и озлобяваше и който в себе си беше винаги готов да му изиграе някой лош номер. Другите бяха много по-търпеливи, с много по-широко сърце се оставяха да ги скубят. Те знаеха, че това, което правят, е смислено. Ахтунг като личност ни най-малко не ги интересуваше.
След като ни прибра всички пари, той постепенно се ориентира и към другите ни вещи. Пръв стана жертва моят часовник, след това писалката, която бях подарил на Виктор, джобният часовник на бай Нико, коженият портфейл на Спас. Аз получих нови парични подкрепления, но той и тях прибра. Докато чакаше да наберем нови средства, Ахтунг започна безцеремонно да си присвоява съдържанието на нашите колети, като ни оставяше толкова, колкото да не умрем от глад. Най-сетне зимата отмина, той ни остави за десетина дни напълно спокойни. Тъкмо си мислех, че се е отчаял от нас, получих от него нов ултиматум. Тоя път трябваше да взема пари назаем от доктор Лилков. Не му казах, разбира се, за какво ми трябват, но струва ми се, че той се досети.
— Не бързай да ги връщаш! — каза Лилков добродушно. — Ти знаеш, че имам повече пари, отколкото ми трябват…
Тъкмо по това време получих от баща си писмо, което съвсем ме обърка. Жана се бе омъжила. Той ми съобщаваше това с няколко снизходителни реда, но аз добре долових в тях неговата собствена изненада и огорчение. Никога не бях чувствувал, че я харесва за снаха. Но сега в неговите очи аз бях нещо като герой и постъпката й навярно му се струваше като невероятна подлост. Между другото той споменаваше и името на мъжа й, може би с тайната надежда поне с това да ме утеши. И наистина нейният мъж не беше нито хубав, нито умен, нито богат. Що се отнася до ума, аз винаги го смятах за полукретен, макар да бяхме малко нещо приятели. Като младежи играехме баскетбол в един клуб — и двамата доста посредствено, — така че имах достатъчно време да го проуча на резервната пейка. Той си беше чист тип на галфон. Произхождаше наистина от едно от най-прочутите софийски семейства, макар и доста изпаднало през тия години. Обличаше се добре, знаех, че се харесва на жените. Но да се хареса именно на Жана — това никак не очаквах. Защото не виждах никакви други причини да се ожени за него, освен ако произхождаха от най-долнопробен, снобски характер.
Кой знае защо, тая случка ме развълнува много повече, отколкото очаквах. А като че ли нямаше никаква особена причина за това. Аз си знаех, че както вървят работите, някой ден сигурно щях да се оженя за нея, но тая мисъл винаги ме бе изпълвала с тревога и вътрешно съпротивление. Обичах я, но в същото време дълбоко в себе си чувствувах, че не е жена за мен. Първата вечер, след като получих писмото, новината някак особено болезнено ме удари. Внезапно ми се стори, че всички съмнения са били съвсем неверни и че тя наистина е била жената, която истински съм обичал. В сърцето ми изведнъж се отвори някаква неочаквана и страшна празнина, за която смятах, че вече няма с какво да запълня. Чувствувах се изоставен, измамен, изигран. В обикновения живот може би тия чувства не са толкова страшни, но един измъчен затворник, какъвто всъщност бях, навярно има право да ги приеме и в доста преувеличен вид.
Тогава започнах да си припомням всичко, за да разбера къде е истината. Имаше, разбира се, много спомени, които караха сърцето лекичко да кърви. Но имаше и много други, които ме успокояваха. Беше интелигентна безспорно, всички казваха, че е хубава, имаше безброй дарби — малко съмнителни наистина — и вкус, за който мъчно можеше да се спори. Но имаше и неща, които просто ме дразнеха. Преди всичко тя беше доста студена като жена, макар на пръв поглед да не оставяше такова впечатление. Нашите редки срещи в това отношение тя винаги поръсваше изобилно с възклицания, тихи викове и други имитации от тоя род. Приличаше съвсем на красивите на вид и нелоши на вкус немски военни бонбони, които всъщност не бяха бонбони, тъй като в тях нямаше захар. Нашите неделни екскурзии из Витоша се превръщаха често в истински кошмар. Тя тичаше като вдетинена стара мома между цветя и дървета, захласваше се от гледки и непрекъснато ми обясняваше някакви красоти, сякаш бях полусляп профан, неспособен сам да ги видя. Всичко нейно трябваше да бъде „най“ — да говори най-умните приказки, да изпитва най-фините чувства. Тя ме уморяваше до смърт, защото ме държеше винаги нащрек да измислям духовитости и остроумия. И все пак не беше лошо момиче, леко понасяше моята бедност и никога не поиска нищо от мене, което да не е по силите ми или по кесията ми.
След като я анализирах така подробно, аз не стигнах до никакъв определен извод. Но изводът си остана, изглежда, у мене, защото изведнъж се успокоих. Сигурно е невъзможно да анализираш разсъдливо и хладнокръвно една жена докрай и да продължиш да я обичаш. Сигурно на всяка любов е нужна малко лъжа и преувеличение. Реализъм е нужен може би само в брака, ако всички други по-добри възможности са изчерпани. Така или иначе на следната нощ аз спах добре и се събудих с прилично настроение. В края на краищата идваше пролет, немските армии все още търпяха поражения, надеждата за избавление ставаше все по-жива и по-ясна. Ако можех да победя и Ахтунг по някакъв начин, животът нямаше да бъде чак толкова лош.
За съжаление в борбата срещу Ахтунг от ръцете ми изпадна един от най-силните козове — доктор Лилков. Той се разболя внезапно — получи силен вътрешен кръвоизлив от стомашна язва, съществуването на която, както по-късно разбрах, дори не подозирал. Така аз останах и без тая сигурна опора, която имах в самия затвор. В себе си бях сигурен, че при всяко особено тежко и безнадеждно положение той непременно ще ми се притече на помощ. И ето че тоя последен резерв изведнъж излезе от строя, и то точно в момент, когато битката клонеше към пълно поражение. Бях така смаян и изненадан, че едва ли не сложих оръжие.
След това научих, че веднага след нещастието назначили на доктор Лилков солиден лекарски консилиум. Неговите колеги дълго умували и най-сетне решили да бъде веднага опериран. Едва тогава доктор Лилков поискал да се посъветва и с мене, но консилиумът обидено отхвърлил това предложение. Все пак моят приятел успял да се свърже с директора на затвора и го заклел веднага да ме изпрати у дома му. Тука за свое щастие той не срещнал особени спънки. Една сутрин ме изведоха от затвора и под конвой потеглих към града.
Чудесен, незабравим ден, макар и върху гърба на моя приятел. Откакто бях в тоя град, за пръв път напусках затворническите стени и сега всичко, което виждах, бе за мене необикновено примамливо и интересно. Водеха ме, както е редно, по средата на улицата, но това не ми пречеше да зяпам любопитно на всички страни. Наум не ми минаваше да се срамувам от моя окаян вид или от хората, които ме конвоираха. Свободният живот изведнъж нахлу в мене и ме изпълни до последната клетка.
А нищо в града не подсказваше, че някъде по света бушува жестока война. Под сенките на току-що разлистените кестени тракаха пулове, еснафите с увлечение ближеха бяло сладко. Някакъв дребничък калфа мъкнеше огромна кофа с говежди шкембета. Стари турци с мръсни фесове и глинени лица продаваха по ъглите печени леблебии и нахут. Пред малкото, мръсно градско хотелче седеше грамадна проститутка — поизморена, но видимо доволна от военновременните си приходи. Червената й кадифена рокля се бе позапретнала и два масивни крака с неравна плът служеха за безплатна реклама на заведението. И освен това, разбира се, дрипави циганчета, малки трътлести ученички, хамали от дунавското пристанище, насядали на дървените си самари, ваксаджии, полицаи с прашни, корави ботуши. Както в добрите стари времена, пред касапницата висеше на огромен ръждясал ченгел половин вол, току-що одран, и от разкъсаните му вени все още капеше черна кръв. Като минахме край гражданския клуб с неговата висока тераса, украсена с дървени саксии и виктории, една група солидни и мрачни мъже надянаха бързо очилата си и станаха да ме разгледат. Навярно бяха някои от приятелите на доктор Лилков, които знаеха кой съм и къде отивам.
А самият Лилков ме посрещна с най-уплашения и най-унил поглед, който съм виждал някога у мой пациент. Нямаше нищо чудно в това — неговите познания за състоянието на медицината му даваха пълно право да бъде изплашен. Въпреки това той погледна сърдито войниците и сухо разпореди:
— Вие чакайте вън!
И понеже те се поколебаха за миг, добави троснато:
— Чувате ли какво ви казвам?
Половин час ми беше съвсем достатъчен, за да се запозная със състоянието на болестта. И за да бъда верен на моята професия, изпаднах след това в ненужен размисъл.
— Какво мислиш? — запита плахо моят пациент.
— Според мене няма никаква нужда от операция — казах аз.
Видях как лицето му светна.
— Сигурен ли си?
— Ти знаеш, че в медицината няма абсолютни неща… Но аз в никакъв случай не ти препоръчвам операция… За мене тя е очевидно ненужна.
— Знаех си! — възкликна Лилков. — Знаех си, че ти си единственият ми приятел в тоя град.
— Твоите колеги просто са искали да те оскубят — добавих аз. — Или пък да си отмъстят за нещо… Колко щяха да вземат за операцията?
— Не знам — най-малко двайсетина хиляди… Но кой ти гледа парите, важно е здравето.
— Точно за това става дума… Та каква операция — тебе преди всичко няма да те хване упойката — пошегувах се аз.
Но след миг той като че ли отново посърна:
— Ами ако стане някаква беля?
— Беля може да стане, ако им легнеш на масата! — казах аз решително. — Но ако ме слушаш, никаква беля няма да стане… Пък след няколко дни, като се позакрепиш, ще те пратя при моя професор в София.
— Тъй, тъй! — закима Лилков радостно, като ме гледаше право в устата, сякаш бях пророк, който може да говори само истини.
Като всички жизнерадостни хора, щом тревогата мина, той изведнъж се развесели, започна да бъбри весело и оживено:
— Знаех си аз, че са мошеници… И затуй те извиках… Бях сигурен, че само ти ще ми кажеш истината…
— Тъй, ами как! — отвърнах аз шеговито… — Такова чудесно шкембе като твоето бива ли да се хвърля в кофата. Още колко вино ще мине през него…
Той внезапно се позамисли и за свое голямо учудване видях как една сълза се търколи по бузата му.
— Право казва народът — обади се той с променен глас. — Направи добро, пък го хвърли в морето…
Но изглежда, че се позасрами от думите си, защото прибави бързо:
— И да ме питаш — какво ли добро съм ти направил… Дето съм те напил един-два пъти.
— Не е в това работата — казах аз.
— Разбира се, че не е… Ти прощавай, приказвам тъй, защото не съм на себе си…
Още три пъти посетих моя болен колега. Всеки път той все по-мрачно и по-мрачно гледаше войничетата от конвоя, макар че момчетата в нищо не бяха виновни. Последния път даже сърдито измърмори:
— Какъв резил! Да водят под конвой такъв човек като тебе…
Доктор Лилков се възстановяваше необикновено бързо. След една седмица замина със специално ангажирано купе във влака при моя професор в София. Преди да тръгне за гарата, той дойде в затвора да ми се обади. Беше весел и оживен, имах чувството, че животът за него като че ли отново започваше. Но дори и тоя последен път той не ме запита за съдбата на дядо Щилян. Не му се разсърдих. Знаех, че като всички хора, които са преживели такова премеждие, сега той не мисли за нищо друго, освен за себе си. Като лекар никак не можех да се сърдя на един пациент, който по силата на човешката природа проявява в такива случаи повишен егоизъм.
Но тъй или иначе аз бях останал сам лице срещу лице с Ахтунг. Бях изчерпал всички скрити ресурси — освен Жана, разбира се, която пазех за съвсем краен случай. Но ето че и тя се беше омъжила. Като че ли съдбата се сговаряше срещу мене или по-точно срещу моя старец. По едно време започнах да размишлявам какво би станало, ако все пак се реша да й пиша. В края на краищата имах някакво основание — като културни хора ние трябваше да се смятаме сега поне за добри стари приятели. И тъкмо в разгара на моите колебания тя съвсем внезапно ме посети в затвора. Тая постъпка беше толкова странна и толкова неочаквана, че в първия миг дори не повярвах на ушите си, когато ме повикаха за свиждането. Едва като я видях зад гъстата плетка на мрежата, аз се уверих, че всичко това е истина.
Още по-странен от нейната постъпка ми се видя нейният външен вид. Тя бе отслабнала и погрозняла, на лицето й не личеше никакъв грим. И на всичко отгоре беше облечена цялата в черно, нещо като чер воал закриваше наполовина лицето й. Макар да се бях приготвил да изглеждам студен и непристъпен, аз доближих загрижен до решетката. Тя мълчеше, лицето й още по-силно пребледня. В един миг тънките й пръсти се впиха в решетката и понеже тоя път беше без ръкавици, много добре забелязах олющения лак на ноктите й. Това не беше, ама съвсем не беше в нейния стил.
— Какво ти е? — попитах аз учудено. — Да ти кажа право, никак не ми приличаш на младоженка.
— Не се шегувай! — отвърна тя тихо. — Почина майка ми…
Само това не очаквах да чуя. Майка й беше чисто и просто една кръгла, жизнерадостна топка, съставена цялата от мека плът и безгрижно лекомислие.
— Съжалявам! — казах аз. — От какво почина?
— От рак в матката…
Може би защото вече не я обичах, стана ми малко смешно. Никак не подозирах, че майка й може да има такива органи.
— Наистина съжалявам — казах аз с престорено тъжно изражение на лицето. — Беше много добра жена…
— Знаеш ли колко съм нещастна! — каза тя и внезапно заплака.
Сълзите бяха така изобилни, че в миг покриха цялото й лице. Аз я наблюдавах все тъй с печално лице и не знаех какво да й кажа. Не можех да й кажа нищо, което да я утеши, тъй като сърцето ми беше студено, сълзите й не можеха да стигнат до него.
— Не плачи — казах аз. — С плач нищо не може да се върне.
— Нищо? — трепна тя.
Може би беше вложила някакъв таен смисъл в тая думичка, но аз не й обърнах внимание.
— Да, нищо — отвърнах аз твърдо. — И наистина най-добре да беше поплакала на рамото на мъжа си.
Сълзите й изведнъж секнаха, тя ме погледна изумено:
— Ти си грубиян!
— Сигурно! — казах аз. — Не си струваше да биеш толкова път, за да го разбереш…
Тя ме гледаше с такъв поглед, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Ти… ти страшно си се изменил! — каза Жана най-сетне. — Ти не си същият.
Неволно се засмях. Ако това беше наистина вярно, каква ли мижитурка съм бил преди това.
— Слушай, моето момиче, даваш ли си сметка къде се намирам? — казах аз сериозно. — И какво ме чака? Малко грозно е да изсипваш именно върху мене своите мъки и недоволства…
Тя ме гледаше все тъй смаяно:
— Какви недоволства?… Какво искаш да кажеш?
— Много добре разбираш какво искам да кажа. Предполагам, че не си дошла тук, за да ми съобщиш само тъжната вест.
Лицето й внезапно пламна. Изглежда, че нараненото й честолюбие изведнъж взе връх.
— Много си въобразяваш! — каза тя сърдито.
— Нищо не си въобразявам! — отвърнах аз хладно. — Имам си доста грижи, за да се занимавам сега с тебе.
Навярно бях прекалил, устните й отново потрепериха.
— Засрами се! — каза тя. — Аз мислех, че все пак сме си останали близки.
— И аз мислех… Но, изглежда, не сме. Близки хора не си устройват такива сватбени изненади.
— Да, ясно, няма смисъл да говорим повече — каза тя. — Но това, което ти вършиш, е грозно…
Без да каже нито дума повече, Жана се обърна и тръгна към изхода. Цялата й фигура в тоя миг излъчваше такава безпомощност, че едва се сдържах да не извикам след нея. И все пак не извиках, само останах на мястото си, докато тя с убита походка напусна залата.
Да, малко жестоко, мислех аз, докато крачех по коридора. Жестоко, но справедливо. Ако продължавам в тоя дух, може да стане от мене човек, мислех аз. Поне такъв човек, с когото другите да не смеят да се гаврят. Зад гърба ми крачеше Ахтунг, кисел и навъсен, като кредитор, на когото е омръзнало да чака длъжниците си.
— Докторе, с тоя акъл никъде няма да стигнеш! — обади се той. — Ако я караш все тъй, ще те остави не само жена ти, но и майка ти.
— И какво от това? — казах аз презрително.
— И ти си прав! — забеляза небрежно Ахтунг. — Баща, майка, деца — всичко на тоя свят е само разноски.
— Изпъди ги тогава…
— Мислиш, че няма ли?… Добре, че все още се намира кой да им тегли разноските.
— Ами ако чешмичката спре?
— Няма да спре — отвърна Ахтунг убедено. — Да не мислиш, че ти си единственият будала на тоя свят.
— Хитрата сврака винаги се нахлузва с двата крака — казах аз намръщено. — И това не бива да забравяш…
Лошо спах тая нощ. Кой знае защо, когато и да се събудех, винаги си спомнях очупения лак на ноктите й. Спомнях си мокрото й от сълзи лице, убитата й походка. Като свредел ме гризеше смаяният поглед на нейните малки детски очи. Господи — мислех си аз, — защо поне веднъж в живота си не свърших някоя работа като хората? Защо винаги върша неща, които не умея? Какво трябва да стане, за да разбера докъде стигат силите ми?
Но след една седмица ни изведоха на полето. И още след първия час блясъкът на слънцето ме накара да забравя всички друго.
Всичко стана така бързо и неочаквано, че не успя дори да ме стресне и развълнува.
Денят беше много горещ и задушен. Влажните изпарения, които идваха от реката, ме изтощиха до такава степен, че в края на деня едва вдигах мотиката. Заедно с маранята, която тежеше над мене, смътно усещах и някаква тревога в поведението на хората, някаква напрегнатост в застоялия въздух. Струваше ми се, че ще завали, че над нас с тътен ще премине гръмотевична буря. Час по час вдигах очи към небето, но то си беше все така чисто, без нито едно облаче по избелелия от жегата хоризонт.
По-късно разбрах, че съм бил един от малцината, които нищо не знаеха. Бурята не е била на небето, бурята е била другаде.
Наистина малко преди обедната почивка при мене дойде Виктор, изгорял и слаб, с нещо трескаво в погледа. Той се подпря на тежката си мотика и тихо каза:
— Не се пресилвай!… Пести си силите!
— Защо да ги пестя?
— Ще ти трябват!
Аз го погледнах. Видът му нищо не подсказваше. Само устните му бяха побелели и напукани от жегата.
— Няма да ми трябват — отвърнах аз. — Нарочно не ги пестя, за да спя поне нощем като хората.
— Слушай какво ти казвам! — измърмори Виктор и като вдигна с усилие мотиката, бавно се отдалечи.
Откъде можех да зная, че ме очаква най-невероятната и най-страшната нощ в живота ми. Тогава просто не го чух, само погледнах след него. Плешките му бяха изхвръкнали, мършавият му гръб някак особено се беше превил. Видях го, че спря още пред неколцина, но отново не обърнах внимание. Тогава ми беше просто мъчно за него, струваше ми се, че ако поработим още няколко дни, грубата мотика съвсем ще го прекърши.
През обедната почивка се събрахме, както винаги, под гнилия дъсчен сайвант. Бяхме точно петнайсет души, другите от килията работеха на съседния бостан, близо до рекичката. Върбите ги скриваха от очите ни, виждахме се понякога чак привечер, когато ги застигахме по пътя за града. Нашата охрана се състоеше от трима войници и един караулен началник, обикновено кандидат-подофицер. Те не бяха винаги едни и същи, макар че комбинациите доста често се повтаряха. В града бе останал много малък гарнизон, а още по-малко бяха старите войници, които носеха караулната служба. Познавахме ги почти всичките — по лице и по имена — и не ни беше все едно кои ще бъдат в наряда. Между тях имаше кротки и небрежни момчета, които ни оставяха да правим каквото си искаме, имаше страхливци, които не се отделяха нито за миг от пушките си, имаше старателни, които ни караха да работим до пълно изтощение. Днешният караулен началник беше слабичък кандидат-подофицер с кисело и недоволно лице, не особено старателен, но мрачният му вид ни бодеше като невидим остен по бостанските лехи. Както винаги, с тях беше един от ключарите, въоръжен, разбира се, който трябваше да следи за нашата работа. Тоя път се случи Ахтунг, който като че ли предпочиташе нашата компания. Това ме потискаше повече от всичко друго, макар че той не бе особено старателен. Може би предпочиташе да ни дои на своя сметка, вместо да се блъскаме и да губим силите си на чужда. Обикновено войниците се хранеха на смени, докато ние работехме. Докато ядяхме, те почиваха. Тоя ден, спомням си, храната ни беше по-отвратителна от всеки друг път, но аз упорито я дъвчех. Скапано или не — зелето трябваше да се изяде докрай, иначе до вечерта щях да падна под тежестта на мотиката.
И в самия обед се чувствуваше нещо напрегнато и тревожно. Затворниците ядяха мълчаливо, почти не се поглеждаха. Особено замислен и затворен в себе си ми се видя бай Нико. И той беше отслабнал много през последните месеци, изсъхналото му лице се бе покрило с бръчки, така неравномерно почернели от слънцето, че привечер, когато здрачът се сгъстяваше, буквално заприличваше на трагична театрална маска. В края на краищата и мене започна да ме обхваща някакво безпокойство, макар да бях безпомощен да си обясня на какво се дължи. След като обедът завърши, както винаги, имахме малка почивка. Всеки си знаеше мястото и аз веднага се запътих към моето. Тъкмо бях позадрямал и ме стреснаха груби стъпки. Нямаше защо да поглеждам — знаех, че е моят мъчител.
— Докторе, спиш ли? — попита той.
Аз го погледнах.
— Много стана, докторе… — каза той тихо. — Трябва да внесеш нещо…
Да внеса!… Доста интересно се изразяваше мръсникът. Всъщност може би имаше право, бяха минали десетина дни, без да направя никаква вноска. Забавих за миг отговора си, понеже усетих, че нямам сили да му кажа това, което бях намислил.
— Ще почакаш малко…
— Колко малко?
— Още няколко дни…
— Не ме карай да ставам насила лош! — обади се недоволно Ахтунг. — Всичко си има граница…
След това отново се проточи дългият, горещ следобед — по-неприятната част от деня. Първоначалното опиянение от свободата, слънцето и пръстта беше отминало, както минава замайването от първата чаша вино. Сега вече слънцето ни измъчваше, а влажната земя изсмукваше и последните ни сили. Всеки ден ни се виждаше безкрайно дълъг, а вечерта ни заварваше грохнали. Затворниците започнаха да мърморят — в края на краищата никой не ни бе осъдил на безплатна каторга. Бях намекнал на бай Нико, че имаме право да поискаме поне някакво минимално увеличение на хлебната дажба, но, кой знае защо, тоя път не ми обърна внимание.
А тоя ден наистина ми се стори безкраен. Понеже си бях дал часовника на Ахтунг, съдех за времето по сенките на върбите. Но то сякаш не течеше, сякаш бе застинало в някаква мъртва точка, която наедряваше бавно като цирей, готова всеки миг да се пукне в кървави пламъци. Изглежда, че мина цяла вечност, докато тъмните сенки на върбите запълзят към нас. Слънцето все така безмилостно пареше, но към края на деня откъм реката подухна слаб, влажен вятър. Отпуснах мотиката и го поех жадно, с широко отворени уста. Усещах как потта застива по лицето ми, как се набръчква и опъва измъчената кожа. Горчиво-солена капка парна ъгълчето на устните и тоя път не знаех дали е пот, или сълза.
Най-после сенките на върбите се сляха и запълзяха като вода по прясно изораните бразди. Слънцето силно се наклони на запад. Беше време да ни съберат, но Ахтунг не бързаше. Видях го с крайчеца на окото си как, приседнал на щайгите, дъвче хляб и късче сланина. Изглежда, че преживяше тънката жилава кожица, защото мощните му челюсти работеха с напрежение. Кой знае защо, тая гледка ме вбеси, аз хвърлих мотиката и бързо се запътих към него. Исках да му кресна нещо, да го нагрубя, да ритна щайгите под опънатия му задник. Но той не ме забеляза, продължаваше все така автоматично да дъвче свинската кожица.
И точно в тоя миг всичко се разигра пред очите ми — безшумно и плавно като в немия филм. Видях как нашият мълчалив и мрачен караулен началник приближи тихо Ахтунг откъм гърба, после вдигна пушката си и методично, като на учение, стовари приклада й върху главата му.
Просто се втрещих на мястото си. В първия миг помислих, че нещо сънувам, но не приличаше на сън. Багрите бяха ярки, мътната руменина на залеза светеше като жива над покрива на сайванта. Видях как бай Спас и някакъв друг затворник се нахвърлиха като прилепи върху трупа на ключаря. Единият го държеше под мишниците, другият за краката — мъчеха се да го повдигнат и все не успяваха. Тогава те просто го потътриха по земята и изчезнаха под плътната сянка на навеса. Кандидат-подофицерът вдигна пушката, погледна мрачно приклада и после бързо я метна през рамо. Един от войниците бе съвсем близо, но не помръдна, сякаш всичко, което се бе случило пред очите му, не го засягаше ни най-малко. Видях как бай Нико скочи върху грубия, дъсчен тезгях, сложи два пръста в устата си и свирна пронизително и просташки като най-обикновен каруцар. Това беше толкова смайващо, колкото всичко друго, което бях видял досега.
Изведнъж чух зад гърба си тропот на множество стъпки. Затворниците бяха хвърлили мотиките и тичаха с все сила към нас. Най-бързо от всички тичаше Виктор с изблещени от напрежение очи. Войнишкият пост в края на бостана, който караулеше от малка, издигната над земята беседка, скочи разкрачен в изораната пръст. Скокът се оказа неудачен, той се просна по гръб, след това бавно стана, като поглеждаше в дулото на пушката си.
Само аз стоях все тъй замаян на мястото си. По едно време бай Нико ме зърна и сърдито подвикна:
— Докторе, ти покана ли чакаш?
Като че ли едва сега се събудих и потеглих забъркан към сайванта. Затворниците все още пристигаха — задъхани и запотени. Направи ми впечатление, че никой от тях не изглеждаше особено изненадан или учуден. Бай Нико не слизаше от тезгяха, погледът му неспокойно шареше из целия кър. Неволно и аз се обърнах, готов да видя какви ли не чудеса. Но в тоя час на деня никъде не се мяркаше жив човек, само два вързани коня, бели като камъни, се виждаха някъде в далечината. Като погледнах отново напред, върху тезгяха се бе покатерил и караулният началник. Лицето му бе все тъй начумерено и кисело, сякаш цялата тая история се бе случила въпреки неговото съгласие.
— Другари! — някак дрезгаво се обади бай Нико.
За миг той сякаш се смути от гласа си, поокашля се и продължи:
— Другари, тая нощ ни чака сериозна работа… Както знаете, до сутринта ние трябва да прехвърлим старата граница, а това са към трийсетина километра…
Разбира се, нищо подобно не знаех.
— Командир на отряда ще бъде другарят Пейчо. — Той посочи с глава кандидат-подофицера. — Ще се обръщате към него с партизанското име Боян, другото ще забравите. За политкомисар съм посочен аз и ще ме наричате Максим… Искам пълна дисциплина — като в истински партизански отряд… — В тоя миг погледът му се спря на мене — остър и изпитателен. — Понеже докторът не е партиец, оставям на него сам да си избере дали да остане тук, или да дойде с нас…
Почувствувах как се изчервих дълбоко от срам и негодувание.
— Интересува ме дали наистина съм желан в такава избрана компания — отвърнах аз злъчно.
— Лекарят навсякъде е нужен — отвърна сдържано бай Нико.
— А, тъй ли?… Щом съм толкова нужен…
— Без повече приказки! — каза строго бай Нико. — Всички да се приготвят…
Затворниците се втурнаха да прибират нищожните си вещи. В тоя миг погледът ми попадна на дядо Щилян, който разглеждаше с интерес нещо в дъното на навеса.
— Ами тоя какво ще го правим? — запита той.
Всички бяха забравили за Ахтунг, а той все тъй си лежеше захвърлен всред доматения разсад — окървавен и неподвижен като труп. Бай Нико намръщено се приближи към него, другите също.
— Дали е жив? — измърмори сякаш на себе си бай Нико.
— Ами сигурно — отвърна бай Спас. — С такава дебела глава.
Настана неприятно мълчание. И аз гледах с отвращение моя мъчител, никакво злорадство нямаше в сърцето ми.
— Бай Спасе, да ти дам кол? — обадих се аз отмъстително. — Нали тъй му се беше заканил?
Все още бях изпълнен с ярост към всички, даже към Виктор. Бай Спас ме погледна сърдито, но нищо не каза.
— Докторе, виж го! — обади се бай Нико.
Наведох се отвратен над грамадното туловище на Ахтунг, което веднага ме лъхна с тежката си жива миризма. Прегледът не ми отне дори половин минута.
— Може и да оживее — казах аз. — Но не е сигурно. Черепът му е здравата спукан.
— Тогава да го зарежем! — отвърна бай Спас. — Няма какво повече да си мърсим ръцете…
Строихме се по двама, войниците ни заградиха като конвой и потеглихме. Но тоя път, разбира се, не тръгнахме към града, а точно в обратна посока. След стотина метра нагазихме в жълта, мочурлива пътека, високият камъш съвсем ни скри от очите на случайните хора. Вървяхме много бързо, без да избираме къде стъпват краката ни, скоро целите пожълтяхме от рядката глина.
Нарочно влязох в строя до Виктор, но дълго мълчах. Обидата, която бяха ми нанесли, ми се струваше толкова голяма, че не намирах дори път да я изразя по някакъв начин. И Виктор мълчеше, макар да ме поглеждаше от време на време, видът му бе неспокоен и гузен. Едва като излязохме на здрав път близо до брега на реката, аз тихичко се обадих:
— Е, няма какво, благодаря ти…
— За какво, братле? — едва забележимо се усмихна Виктор.
— За доверието — за какво друго?
— Не зависеше от мене! — отвърна тихо Виктор. — А дисциплината е задължителна абсолютно за всички.
Знаех, че не е виновен, и все пак ми беше безкрайно трудно да му простя.
— Ако ми бяхте казали, щях да взема поне аптеката — казах аз.
— Точно това не биваше да правиш… Всяка необмислена крачка можеше да извика подозрение у тях. Както виждаш, никой нищо не си е взел…
По-късно се разбра, че това не е съвсем вярно — всеки си бе взел нещичко. Дори Виктор си бе напъхал в джоба своята тетрадка.
— Отдавна ли е нагласена тая работа? — попитах аз.
Виктор предпазливо погледна към челото на колоната, където се движеше бай Нико.
— Немного отдавна — от началото на май! — отвърна той не твърде охотно. — Но инициативата не е наша… По партийно нареждане войнишката ядка влезе във връзка с нас… Всичко беше уговорено, но трябваше да се чака. Най-трудно беше да се съберат другарите в един караул… Както виждаш — простичко мероприятие, но ефикасно.
— Къде отиваме сега?
— Нали чу.
— Пак партийни тайни — измърморих аз недоволно. — Нищо, пазете си ги. Аз ще бъда от слепите, които вие ще водите.
Виктор отново се поусмихна — още по-пестеливо.
— Всичко ще научиш, докторе — отвърна той. — Но не бива аз да ти казвам — такава е дисциплината…
— Кажи ми поне, случайно ли попаднах в тая работна група… която е трябвало да избяга?
— Не, разбира се…
— Е, благодаря поне за това… А дядо Щилян?
— Той ни беше първата грижа… Зер мислиш, че щяхме да го оставим на ония зверове?
От дясната ни страна блесна ракета, все още полускрита от храсталаците. Над пъстрия й гръб прелитаха лястовици и се стрелваха като зашеметени към небето. Някъде в далечината пъплеше влекач с шлепове, димът му се напластяваше по речната повърхност като мъгла. Като по чудо повече от час не срещнахме никакъв човек. Вече поглеждах с тревога към небето — докога щеше да продължи това безкрайно смрачаване. Но вечерта бе все така спокойна и тиха, небето все тъй бавно тъмнееше, имах странното чувство, че никога няма да настъпи истинска нощ.
Едва като притъмня съвсем, срещнахме трима рибари. Бяха възрастни мъже, мълчаливи и смръщени, в дългополи влашки ризи и дочени панталони. Лицата им бяха така потъмнели и изпечени от слънцето, че ако не бяха светлите им дрехи, навярно не бихме ги забелязали в здрача. Войниците ги спряха, бай Нико отиде при тях. Завърза се кратък разговор или по-право бай Нико питаше, а отговаряше най-старият рибар — недоверчиво и сдържано. Другите двама ни поглеждаха от време на време, явно озадачени. Разбра се, че били от близкото село и отивали на реката, където имали рибарска хижа.
— Сега си вървете по пътя! — приключи най-сетне бай Нико. — И който и да ви пита, ни сте ни чули, ни сте ни видели.
Стори ми се, че лицата на рибарите мигом се просветлиха.
— То си е тъй — отвърна старият. — В тъмното какво ще видиш…
— Това е и във ваш интерес — добави бай Нико. — Не дай си боже да се изпуснете — жандармите с малко не се задоволяват, ще ви помъкнат с тях, белки познаете някого. А като започнат да хвърчат куршуми — не питат.
Мотивът беше наистина убедителен.
— Гледайте си работата! — каза старият рибар. — С властта ние сме скарани, откакто сме се родили.
Отново потънахме в здрача, който започна бързо да се сгъстява. След половин час прекосихме някаква малка рекичка и възвихме на запад. Маневрата не беше лишена от смисъл. След като разкриеха бягството, нашите преследвачи щяха да ни търсят по най-близкия път към планините. Ние бяхме навлезли дълбоко в равнината, там, където партизански отряди никога не се бяха явявали. Сега разбирах, че ще пресечем старата граница някъде в най-спокойната й част. То се знае, ако ни стигнеха силите за това!
Но аз вече започнах да се съмнявам в моите. Сега газехме из някакви безкрайни рохкави ниви и все ми се струваше, че не вървим, а тъпчем на едно място. Краката ми се преплитаха от умора и, кой знае защо, въпреки страха и тягостното очакване всеки миг да ни пресрещнат с някой залп, неудържимо ми се спеше. Не си спомням друг път в живота така да ми се е спало. Клепачите сами падаха над очите ми, дори заспивах за мигновения, докато краката продължаваха автоматично да се движат. Бързото темпо поддържаха войниците. Те бяха почивали цял ден, бяха добре нахранени, бяха тренирани, ботушите им бяха удобни. Тикани от страха, те като че ли усилваха темпото, докато ние се люшкахме зад тях едва ли не с последни сили.
Едва към десет часа спряхме за десетина минути, и то принудено. Изведнъж някому се стори, че сме сбъркали пътя. Войникът, който ни водеше, излезе сам напред, ние седнахме да го почакаме. Заспал съм още при първото докосване на топлата, влажна земя. Десет минути са нищо и безкрайно много за един убит от умора човек. Спал съм като несвестен и когато войникът се върнал, едва успели да ме събудят. Понадигнах се с невероятно натежала глава, която с все сила ме теглеше към земята. Струваше ми се, че се отскубвам от някакви жилави коренища, които се бяха вплели в мене и не искаха да ме пуснат. Но когато най-сетне успях да се пробудя, разбрах, че кризата е отминала, и с прояснено съзнание закрачих по тъмната пътека.
Много по-късно разбрахме, че нашите тревоги за тая част на нощта са били малко пресилени. Случило се беше нещо доста невероятно. Другите две групи, които работеха на полето, се бяха прибрали в затвора, без да ни търсят. Сърдитите караулни началници помислили, че закъсняваме по наша вина, което впрочем не за пръв път ни се случваше. В затвора ни почакали още известно време, без особено да се разтревожат, след това изпратили един от ключарите с велосипед, за да ни срещне. Ключарят стигнал с колелото си чак до нашия бостан и едва тогава разбрал какво се е случило. Фактически сериозната тревога е била вдигната едва към десет часа, но дори и тогава тя не се отнасяла за селата. По това време все още нямаше нощна телефонна връзка с малките населени места, съобщението е било изпратено само до някои по-големи войскови части.
Към единайсет часа стигнахме пред село Ръжево и колоната спря. Нощта беше необикновено тъмна и глуха. Никъде из безкрайното мъртво поле не се виждаха никакви светлинки, тъй като бедните влашки села наоколо не бяха електрифицирани. Само от време на време някоя синя светулчица прекосяваше с криволичене пътя ни и изчезваше в мрака. Щом колоната спря, моментално всички се натръшкаха по земята. Краката ми тръпнеха, мъчително ми се пиеше вода. Знаех, че неколцина имаха манерки, но нямах вече никаква воля да стана и да ги потърся. Внезапно в непрогледния мрак се чуха стъпки, някой запита:
— Докторе, тука ли си?
Познах гласа на Виктор.
— Ето ме! — обадих се аз.
— Тръгвай с мене!…
Мълчаливо се запътих след него. В тая внезапна покана явно се чувствуваше вината за миналото ми поведение, сега искаха по някакъв начин да ми покажат доверие. Бяхме само четирима в групата — Боян, бай Нико, Виктор и аз. Скоро излязохме на здрав коларски път. Виктор тихо ми заговори:
— Отиваме при един наш ятак — воденичар. Ще вземем оттам малко оръжие.
След пет-шест минути стигнахме воденицата, едва забележима в нощния мрак. Внезапно силно и яростно ни залая куче.
— Балкан! — тихичко му подвикна Боян.
Но кучето все тъй настървено ни лаеше. За наше щастие скоро скръцна врата и ние чухме ясен човешки глас:
— Кой е?
— Бай Флоро, ти ли си?
— Аз съм… Кой там бе, човек?
— Пейчо!… Идвам за циглите…
Това, изглежда, беше паролата. Чухме как човекът изшътка на кучето, тръгнахме предпазливо напред. Трябваше да се наведем, за да минем през ниската врата на караджейката. След малко светна опушена газена лампа и ние видяхме слабо, брадясало лице, което неуверено се взираше в нас. Видът ни явно не му хареса, той сякаш съжаляваше, че се е обадил.
— Хайде, бай Флоро, мърдай! — обади се нетърпеливо Боян. — Мърдай, че път ни чака…
Воденичарят го погледна обидено и мълчаливо се запъти към дъното на воденицата. Все пак трябваше всички да се заловим за работа, за да измъкнем оръжието — така дълбоко бе скрито в чували и под чували. Не беше кой знае какво — две карабини и един немски автомат. И освен това няколко патронни сандъчета, два офицерски планшета, бинокъл и други дреболии, с които можехме повече да се кичим, отколкото да воюваме. Макар да знаеше какво ще намери, бай Нико гледаше разочарован оръжието.
— Това е нищо! — измърмори той.
Боян го погледна сърдито.
— Не е нищо! — каза той сухо. — Шест пушки и един шмайзер не са нищо…
Изглежда, че бай Нико не смяташе войнишките пушки за свои. Той само вдигна рамене и добави:
— Как ще ги разпределим?
— Ще ти кажа — отвърна късо Боян.
Едва сега за пръв път го погледнах по-внимателно. Това дребно, мрачно, недружелюбно момче щеше да бъде или много добър командир, или много лош — по-скоро лош. Почти сигурно ми се виждаше, че няма да го обичат в отряда. До тоя момент той не бе погледнал никого от нас, та не бях сигурен дали ни различава един от друг. Имах лошото чувство, че крие от нас очите си и като че ли и своите лоши помисли. Кой знае защо, много ми приличаше на провокатор, който след няколко часа ще ни замъкне направо в някоя жандармерийска засада.
— Взимайте оръжието и да вървим! — обади се Боян нетърпеливо.
— Накъде ще хванете? — запита воденичарят.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за децата ти — отвърна сдържано нашият командир.
Воденичарят го погледна с достойнство.
— Туй трябваше да ми кажеш, като донесе пушките — обади се той недоволно. — Ама тогава май че забрави!…
— Не бях забравил… Но не обичам да уча стар човек…
— А точно туй правиш, учиш ме…
— Ами като сам не се сещаш! — някак припряно отвърна Боян. — Къде сме тръгнали… Където сме тръгнали, бай Флоро, както ни гледаш — я се върне един, я никой…
Тоя път воденичарят не намери какво да отвърне. Боян се наведе, вдигна от купа единия планшет и ми го подаде. В тоя миг погледът на неговите малки, остри очички ми се стори някак изненадващо присмехулен.
— Вземи, докторе, това е за тебе!
— На момченцето — чантичка — казах аз, — да има с какво да играе.
Едва сега Боян истински се усмихна — усмивката му не беше лоша:
— За пушка ли претендираш?
— Не, не претендирам — казах аз.
— Виждаш ли?
— Все пак трябва да има човек поне с какво да се пази.
— Виж, тука си прав — каза замислено Боян. — Тоя път когото хванат, жив ще дерат…
Внезапно той бръкна в сухарната си торба и извади оттам старичък, обилно смазан пистолет.
— Вземи! — каза Боян. — И да вървим, че ни чакат.
На тръгване той само кимна на воденичаря и пръв излезе. Аз бях последен. Старият ятак на партизаните ни проследи с тъжни очи, после въздъхна и се прекръсти. Едва сега в главата ми влезе и заседна здраво простата мисъл — ние бяхме тръгнали на смърт. Ние може би бяхме обречени. До тоя ден всичко можех да си представя за себе си, освен че някой ден ще стана партизанин. Може би бай Нико беше съвсем прав да ме попита дали искам да тръгна с тях. Готов ли съм да поема смъртното дело?… Не, не бях готов. Изведнъж разбрах, че дълбоко в себе си винаги съм се чувствувал в безопасност. Знаел съм, че все пак ще дойде някой ден и аз ще се отскубна завинаги от тоя кошмар. А ето че съвсем неочаквано за мене се бях озовал на нов път — неизмеримо по-съдбоносен и страшен. Не, не бях готов за тоя път, но вече нямах и друг изход. Каквото и да се случеше, аз не биваше да се различавам от другите. Сега ясно разбирах, че това е едничкият шанс за спасение.
Когато пристигнахме при групата, веднага разбрах, че не сме все още никакъв партизански отряд. Всички, включително и войниците, бяха заспали, в тишината се чуваше ясно тяхното хъркане. Събудихме ги с немалки усилия, едва ги изправихме на крака. Боян побърза да раздаде оръжието. Автомата той задържа за себе си, своята пушка даде на бай Спас. Другите две пушки получиха бай Нико и едно от селянчетата, което бе служило войник. Четирима от въоръжените тръгнаха в челото на колоната, двама останаха отзад. Сега се движехме бързо по коларския път в посока точно на запад. Аз крачех редом с Виктор, който дишаше тежко в мрака. В края на краищата физически той бе най-слабият в отряда, но досега не бе дремнал нито за миг. Мъчех се да видя в тъмното лицето му, но не успявах. Искаше ми се да му кажа нещо ободрително, но знаех, че е забранено. И все пак не се въздържах, тихичко пошушнах:
— Каквото и да стане, но не могат без нас… Все някой ден ще им притрябваме…
— Защо някой ден? — запита той учудено. — И сега им трябваме.
— С голите ръце?
— Ти поне имаш пистолет! — каза Виктор.
В гласа му се чувствуваше с мъка притулена горчивина. Той сякаш разбра, че се е издал, защото побърза да добави:
— Цял живот съм мечтал да пипна с ръка някакво оръжие… И досега не съм имал късмет…
— Вземи моя пистолет — казах аз.
— Не, моля ти се…
— Вземи го, като ти казвам.
Аз го пъхнах в ръката му, но той я дръпна така рязко, сякаш го бе опарил. Трябваше да се наведа и да го търся пипнешком в мрака.
— Не, не, моля ти се! — шепнеше той над главата ми. — Ние сме отряд, трябва да се пази дисциплината…
— И все пак ще го вземеш! — казах аз. — Утре ще говоря с командира.
След половин час отрядът отново спря. Понеже бяхме назад, не разбрахме причината. Побързахме да излезем напред. Оказа се, че пред нас имало река, и то доста дълбока. Между Боян и бай Нико станал малък спор. Бай Нико предложил да потърсим брод и да не минаваме през моста. Боян не се съгласил.
— Ще загубим много време! — казал той. — И в края на краищата, ако почнем да газим водата — ще вдигнем повече шум.
— А ако мостът е охраняван?
— Ще проверим…
Тия последни думи чухме и ние с Виктор. Напред тръгна малка разузнавателна група — Боян и бай Спас. Едва бяхме отминали десетина крачки, и те изчезнаха от погледите ни, сякаш бяха потънали в земята. Ние седяхме край пътя, някой запали цигара. Бай Нико гневно го смъмри и малката светлинка бързо угасна. По-късно разбрах, че това е бил един от войниците, но никога не ми стана ясно дали тая нищожна светлинка бе изиграла някаква роля във всичко, което по-късно се случи. Но тогава просто седяхме и мълчахме, в душата ми нямаше никакво предчувствие за опасност. За пръв път, откакто бяхме тръгнали, усетих приятната, галеща прохлада на нощта. Някакво кръгло, фосфоресциращо насекомо бавно пълзеше в краката ми. В мига, в който посегнах небрежно към него, сухо изтрещяха изстрели.
Бяха впрочем само два изстрела, които почти се сляха един с друг. Веднага след това се чу къса, нервна серия на автомат, отново няколко пушечни изстрела, тишина.
— Въоръжените след мене! — изкомандува високо бай Нико.
Видях как той се понесе към моста, последван от няколко неясни фигури. Едва сега съобразих, че всъщност и аз бях въоръжен. Хукнах след тях с все сила, малкият аванс, който бяха взели пред мене, започна бързо да се топи. На моста отново затрещяха изстрели, последвани от нова автоматична серия. Един от тия, които тичаха пред мене, залитна и се строполи по лице на земята. Едва не го отминах, увлечен в нашата стихийна атака, но изведнъж като юзда ме дръпна съзнанието за моя лекарски дълг. Спрях и се наведох над падналия. Мислех, че е някой от войниците, но видях внезапно омачкано сако и над него познатата ситно къдрава коса.
— Виктор! — извиках аз ужасен.
Дори не бях забелязал кога е изтичал с другите. И нямаше право, той не беше въоръжен. Хвърлих се на колене върху каменистата настилка на пътя, започнах бавно да го обръщам. На слабата виделина на небето видях лицето му — смъртно бледо и неподвижно.
— Виктор! — изкрещях аз отново.
Внезапно той отвори очи, погледна ме с угаснал поглед и тихо каза:
— Раниха ме…
— Къде?
— В корема!…
Започнах да го разкопчавам с трескави пръсти. Стрелбата внезапно бе престанала, чувах само дрезгави гласове и подвиквания, но вече не разбирах смисъла на думите. Вдигнах мократа от кръв риза на Виктор и съвсем ясно видях широката, страшна рана — в корема, малко под слънчевия сплит. Пъхнах ръка под кръста му, куршумът бе излязъл от другата страна, навярно малко над бъбрека. Не знам защо, в тоя миг тъпо съобразих, че тоя, който го е ранил, е стрелял навярно от легнало положение.
— Каква е раната? — попита тихичко Виктор.
— Нищо, лоша рана, но не безнадеждна! — отвърнах аз, — Не бой се, щом си с мене, ще те спася…
Да, разбира се — можех да го спася. Но трябваше да го оперирам колкото се може по-бързо, незабавно, още сега. Вдигнах глава и се ослушах. Някакъв човек бързаше към мене, чувах раздразнения глас на бай Нико.
— А бе вас питам — кой стреля?… Къде е Боян?
Никой не му отвърна. Непознатата фигура се изправи пред мене, разпознах бай Спас.
— Кого удариха? — питаше той. — Виктор ли?… Божичко, как може Виктор?
И той се хвърли като мене на колене върху коравата настилка. Лицето му беше някак неестествено пребледняло, сякаш беше получил раната самият той.
— Жив ли е?
— Жив е — казах аз. — Но трябва веднага да го пренесем в най-близкото село…
В тоя момент някъде от тъмното дотича бай Нико, все тъй бесен от ярост, и неистово закрещя.
— Що не се обаждаш, щурак такъв… Къде е Боян?
— Изтича след тях! — отвърна глухо бай Спас.
— След кои тях?… Говори като хората…
— След тия — дето стреляха!… — И като се изправи на крака, кресна в лицето му: — И стига си викал!… Раниха Виктор…
Едва сега бай Нико погледна към нас. Яростта му се смени в миг с израз на безпомощност и униние.
— Как тъй раниха го? — попита той смаяно. — Какво търси тук Виктор?
Едва го чух — така бързо и трескаво работеше мисълта ми. Да, разбира се, най-напред трябва да се тампонира раната, да се направи носилка. Да се тампонира, но с какво? Не може с мръсната носна кърпичка, не може с подгизналите от пот ризи. Вдигнах глава и безпомощно се огледах. Сега нито виждах хората, нито чувах гласовете им — пред мен като море се разливаше безлюдната и враждебна нощна пустиня. Изведнъж почувствувах в стомаха си такава остра слабост, че просто ми прилоша.
— Как не ви е срам! — казах аз глухо. — Да не ми кажете… А къде ви са санитарните материали?
Масивната шия на бай Спас като че ли потъна между плешките му.
— Аз им казах — отвърна той тихо. — Казах им, че тъй не бива…
— И защо? — питах аз отчаяно. — Защо, защо? Да не ви издам ли, глупаци такива?… Е, добре — тогава защо поне не взехте аптечката?
— Докторе, не си прав! — едва чуто, но спокойно се обади Виктор.
— Ти мълчи! — казах аз и внезапно ме обзе безсмислена ярост, по-страшна от моята безпомощност. — Махнете се, какво се трупате над главата ми… Не виждате ли, че ми пречите?
— Не ни пречат — каза тихо Виктор.
Наистина не ми пречеха. Какво правех, та да ми пречат? Като насън видях как по брега на реката бавно крачи Боян, надянал през ремъците две дълги манлихерови пушки. Бай Нико забърза към него, каза му нещо отривисто и нервно, което не разбрах. Но съвсем ясно чух изпълнения с досада отговор на командира:
— Остави сега тия работи!… Не му е мястото…
Появяването на Боян, кой знае защо, ме изпълни с нова надежда. И аз забързах към тях. Боян разказа с няколко думи какво се бе случило. Патрулът спокойно минал моста, двамата разгледали местността и тръгнали да се връщат. Точно тогава изтрещели двата първи изстрела.
— Видях как цъфнаха пламъците на пушките! — говореше тихо Боян. — Бяха един до друг, скрити в най-близкия храст. Хвърлих се на земята и веднага стрелях. Изглежда, че единият е бил по-напред напълнил съм му главата с куршуми. Вторият не издържа, хукна да бяга. Изчаках го, докато излезе на открито, тогава го нашарих от горе до долу…
Слушах без никакъв интерес тоя жесток разказ и ми се струваше, че говорят за някакви съвсем непознати хора. Какво ме засягаше това, какво общо имаше с мене и Виктор?
— Какви бяха? — запита ниско и равно бай Нико.
— Жандармеристи. Трябва веднага да ги съблечем и да дадем дрехите на двама от нашите. Съвсем в ново са облечени тия мръсници… Ботушите им са здрави и меки…
Дори ботушите им успял да разгледа. Не можех да се въздържа.
— Това ли е най-важното? — избухнах аз. — Засрамете се…
— Какво ти е, докторе? — запита учудено Боян.
— На мене ми няма нищо… Но Виктор издъхва…
Разказах му с няколко думи за нещастието. Боян слушаше мълчаливо.
— Трябва веднага да го оперирам — добавих аз нервно. — Без никакво бавене.
Боян ме погледна с недоумение, сякаш не беше чул добре.
— Къде ще го оперираш?
— Това вие ще кажете…
В тоя миг отново вярвах на думите си, сякаш наистина всичко зависеше от тях.
— Какво ще кажем? — отвърна смутено Боян. — Зер може тук — на полето?
— Много добре знаеш, че не може. Трябва да стигнем бързо най-близкото село…
— И таз хубава! — отвърна сериозно Боян. — Та селата са пълни с жандармеристи…
— Какво от това?… За какво ни са пушките?… Ако е нужно, ще водим бой… Ще го превземем…
Боян се замисли, сякаш в моето налудничаво предложение наистина имаше нещо реално.
— Да го превземем — можем — отвърна той все тъй сериозно. — Или поне да ги задържим в обсада, докато го оперираш… Добре, но после? Ако осъмнем в полето, всички сме загубени. До сутринта ще ни заобиколи цял полк.
Той говореше с мене спокойно и разсъдливо като с неразумно дете, на което нещата трябва да се обяснят по детски.
— Какво от това?… Според вас да го оставим да загине ли?
— А според тебе всички ли да загинем?
— Какво ме интересуват всички! — избухнах аз. — Всички ние не струваме колкото малкия му пръст…
Но Боян и сега не загуби търпение.
— Може и тъй да е, докторе! Но тогава какъв смисъл има твоята операция? Зер мислиш, че като го намерят опериран, ще му простят?
Внезапно се събудих — като някакъв дим беше излетяла моята вяра в чудесата. И моята истина, в която досега така сляпо бях вярвал. Смътно усещах, че съм се събудил в някакъв друг, по-долен, сляп и нищожен свят. Само за един миг бях станал като другите и дори не разбирах какво съм бил преди това.
— Зер ще го оставим тъй — да умре? — попитах аз уплашено.
Боян потърка мъчително челото си.
— Просто не виждам изход…
— Трябва да намерим някакъв — казах аз умолително. — Все нещо трябва да се измисли…
— Колко, мислиш, ще живее още, без да му дадем помощ?
— Не знам!… Може би няколко часа… А може би и малко повече…
— Няколко часа! — повтори автоматично Боян. — Това е нищо… Ако можеше да изкара тъй поне до сутринта…
— Не, не може! — възкликнах аз отчаяно.
— Лошо! — въздъхна Боян.
И внезапно сякаш забрави, че съм до него. Той огледа стреснато хората, които ни бяха заобиколили, забеляза бай Спас и бързо разпореди:
— Поеми охраната на отряда… Сигурно ще се забавим малко…
Видът му беше все тъй угрижен, малките му очички някак особено се впиха в бай Нико.
— Виждам само един изход — да се вмъкнат незабелязано в Ръжево. Там има амбулатория, в това съм сигурен.
Бай Нико мрачно мълчеше.
— Опасно е! — каза той най-сетне.
— В края на краищата — късмет! — каза нетърпеливо Боян. — Има хора всякакви — добри и лоши. Ако попаднат на добри, ще спасят момчето… Докторе, ти на това съгласен ли си?
— Как да не съм съгласен! — трепнах аз. — Разбира се, че съм съгласен…
— Тогава върви, разпореди се да му направят носилка… Ония свини имат хубави платнища — ще ви послужат…
Двете платнища на убитите жандармеристи бяха наистина удобни, свързахме ги с върви, а от коланите им приспособихме нещо като ремъци за носене. Усещах смътно, че нарочно се мотая около носилките, макар моите помощници да пипаха достатъчно бързо и сръчно. Страхувах се да отида при Виктор, не знаех какво да му кажа. Бях сигурен, че ще се уплаши, като разбере, че ще останем сами. А след като бях престанал да вярвам в чудеса — не вярвах и в себе си, в своите сили, в щастливия изход от среднощната авантюра. Можех ли да му обясня какво точно ни предстои?… Не можех… Но още по-малко право имах да го държа в неизвестност. Като въздъхнах дълбоко, с отмалели крака се запътих към него. Момчетата бяха подложили някакви дрехи, бяха повдигнали главата му. Надвесих се над него, но той не ме усети.
— Виктор! — казах аз уплашено.
Виктор бавно отвори очи.
— Как се чувствуваш?
— Не боли много — каза едва чуто той. — Ако ти се случи — да знаеш, че не е толкова страшно…
— Викторе, ще те спасим! — казах аз. — Намислихме нещо…
— Добре, докторе — отвърна той.
В гласа му нямаше нито надежда, нито отчаяние. Стори ми се някак отпаднал и примирен.
— Викторе, не бива да се отпускаш! — казах аз. — Нито за миг… Трябва да се бориш, трябва да си даваш кураж…
Той се усмихна и усмивката му беше така неочаквана и страшна, че се изплаших.
— Да, знам — отвърна тихичко Виктор. — Това и от книгите знам…
— Сега почакай малко, веднага тръгваме…
Момчетата донесоха носилката, внимателно положиха върху нея отпуснатото тяло на Виктор. Извърнах глава и забързах напред към Боян. Той все още приказваше с бай Нико, но като чу стъпките ни, млъкна. И двамата мълчаха известно време, после Боян заговори с усилие:
— Докторе, ще ви оставим край селото. Но ти сигурен ли си, че ще ти стигне туй, което ще се намери в една проста амбулатория?
— Мене ми трябва съвсем малко! — казах аз. — Представа нямаш колко малко ми трябва…
Очите на Боян някак особено заблестяха.
— Ще ти дадем още един човек — продължи той. — Ако стане нужда, двамата ще го носите. Пък и той ще влезе в селото да потърси местния фелдшер… Съгласен ли си да ти оставим Спас?
Да, наистина — по-добър и по-сигурен от него мъчно можеше да се измисли.
— Той е окумуш човек, разбира селските работи… Ти да отидеш — ще се объркаш…
— Той съгласен ли е? — запитах аз.
— Как тъй — съгласен? — погледна ме учудено Боян. — Ами това е задача, трябва да я изпълни…
— Не! — казах аз. — Искам да го, попитате… Все пак предпочитам доброволно вместо по заповед…
— Докторе, нека дойда аз! — обади се някой умолително в тъмното.
Обърнах се — беше дядо Щилян. Лицето му сякаш се бе смалило — такава молба, такава мъчителна надежда беше свила чертите му.
— Нека аз, докторе! — повтори той.
В миг ми се поиска да побягна панически в тъмното. Знаех предварително, че няма да имам сили да му откажа. А не биваше, какво можеше да ми помогне тоя мършав, изтощен старец?
— Не знам — казах аз с отмалял глас. — Стар си, няма да издържиш…
— Не, не съм стар, сила има у мене! — продължи тихо старецът. — Ако аз не свърша тая работа, никой друг няма да я свърши — тъй да си знаеш… По мене даже куче няма да лавне…
Обърнах се безпомощно към Боян. За мое учудване той гледаше с жив интерес към стареца, целият му вид издаваше някакво спотаено съгласие.
— Виж, това е идея! — възкликна той живо. — Как не ми мина по-рано през ума? Него и през тигри да го пуснеш — тъй и ще мине, без да го забележат…
По принцип той беше прав. Наистина най-незабелязано биха проникнали в селото старец или дете. Но дядо Щилян ми се виждаше някак прекалено плах и беззащитен.
— Щом ти смяташ, съгласен съм — казах аз колебливо.
— Чудесно! — възкликна живо Боян. — Дайте му една пушка…
— Пушка ли? — обади се с недоумение старецът. — Защо ми е пушка — само да ми се мотае в краката…
Боян ме погледна бързо.
— Всъщност той е прав… Тая работа може да се свърши или с добро, или никак. Всред тия зверове една пушка не е никакво оръжие…
— Не е точно тъй! — обади се внезапно бай Нико. — Оръжие някакво им трябва, макар и за краен случай…
Изглежда, командирът долови жестоката му мисъл, защото се намръщи.
— Докторът има пистолет! — каза той сухо. — Но съм сигурен, че няма да стане нужда…
— В такива работи трябва всичко да се предвиди! — измърмори вече съвсем неохотно бай Нико.
— Точка по тоя въпрос! — каза решително Боян. — И да вървим, че губим време…
Колоната отново потегли — тоя път с много по-бавен темп, защото трябваше да носим Виктор. Боян ми обясни своя простичък план — преди всичко да се промъкнем незабелязано в селото и да извърша операцията. След два дена трябваше да оставим Виктор у някой ятак и отново незабелязано да се измъкнем. Най-важното беше да запомня мястото на бъдещата явка, паролата и часовете на трите контролни срещи.
— Ще пътувате само нощем! — приключи Боян. — Дядо Щилян знае местата, той ще те води…
Спрях се край пътя, за да дочакам носилката. Виктор беше съвсем пребледнял, струваше ми се, че едва диша. Изведнъж си припомних идиотското предсказание на бабата, но веднага го изгоних от ума си. Все още бях жив, все още чувствувах в себе си сили. Веднъж да стигнем до селото, да намерим амбулатория…
— Докторе, викат те! — пошепна ми някой отпред.
Тоя път ме викаше бай Нико. Като ме видя, Боян поизостана, явно беше, че нашият политкомисар иска да говори с мене насаме. Той помълча малко, после заговори тихичко и неохотно.
— Докторе, искам добре да ме разбереш — каза той. — И тоя път без сръдни!
— Слушам те — отвърнах аз.
— Тебе ти е ясно, че си се нагърбил с много тежка задача… Непосилна — бих казал. Сега ти държиш в ръцете си не само живота на нашия Виктор. Ти държиш в ръцете си и съдбата на целия отряд…
— И според тебе какво може да се случи? — попитах аз хладно.
— Всичко! — отвърна той троснато. — Могат да ви заловят живи, да ви инквизират, да се гаврят с вас, както си искат… Ти си екзалтиран човек, затова не знам — помисли си… Трябва трезво да си дадеш сметка — ще имаш ли сили да издържиш?… Та ти знаеш мястото на отряда, явката…
— А ти по-добре ми кажи: за отряда ли се страхуваш, или за себе си?
— Ще те плесна през устата! — каза бай Нико с ненавист. — Глупак с глупак.
Обидата мина край ухото ми, без да ме засегне.
— Върви си!… Махай се! — добави той грубо.
Аз отново спрях край пътя, за да дочакам носилката.
Тая нощ не съществува в моите спомени така тъмна и глуха, както беше в действителност. Тя живее в мене огряна от някаква синкава светлина, студена и мъртва. По безкрайното небе, пулсиращо от звезди, прелитаха от време на време със слаб тътен невидими самолети. Тъничко парченце луна, кацнала над върбите, кой знае защо, ми напомняше за пеещ в нощта старинен часовник. Спомням си още плисък на вода, неподвижните клонки на храстите, могъщия дъх на земята, която изстиваше като жива под нас. В далечината пееха петли, нощни птици прелитаха с трескав шум, който раздираше сърцето ми. Една кукумявка дълго и зловещо мяука близо до нас, най-сетне не издържах и хвърлих по нея някакъв камък. Той изсвистя в мрака и падна глухо и тежко върху кънтящата гръд на земята. Кукумявката млъкна за десетина минути, след това отново започна да реди в ухото ми своите жалки предчувствия.
Бях съвсем сам, до мене в носилката лежеше Виктор.
Старецът отдавна беше заминал. Изпратих го до шосето, което влизаше в селото откъм северната му страна, противоположна на града, от който бяхме избягали. Спряхме и двамата под черната сянка на едно грамадно дърво и внимателно се огледахме. Шосето се простираше пред нас бяло и гладко като огряна от небето мъртва река. Беше съвсем тихо и мъртвешки безлюдно. Имах странното чувство, че по тоя път от векове не е минавал ни човек, ни животно. Може би беше път, който не водеше към живота, а към смъртта.
— Върви! — казах аз. — И помни, че трябва на всяка цена да успееш…
Той не ми отвърна нищо, само безшумно тръгна. Проследих го, докато се появи върху мъртвата белина на шосето — тънък, безплътен — като душа на праведник, поела кротичко своя път към небето. Едва не извиках — така остро беше в мене чувството, че отива към гибел. Когато се върнах обратно, Виктор беше заспал.
Отначало се изплаших, помислих, че е загубил съзнание. Наведох се ниско над него — дишаше сравнително спокойно и равно. Докоснах с пръсти лицето му — стори ми се топло, но не трескаво. Не, напразно се смятах досега за добър лекар, всъщност нищо не знаех. И не съм го разбирал, защото може би никога истински не съм се вълнувал. Не знаех дали е добре, че Виктор спи сега. Може би знаех и все пак се страхувах. Плашеха ме тишината и безмълвието, плашеше ме сънят, който винаги толкова много прилича на смърт. Исках да е буден, да ми говори — думите винаги означават живот. Отдавна бях забелязал, че тия, които умират, мразят думите. Толкова ги мразят, че скриват в себе си дори тия тайни и истини, които цял живот са пазели за своя предсмъртен час.
Измина цял час, а той все още не се събуждаше. Наблюдавах го с тревога — лежеше съвсем неподвижен, само от време на време издаваше кратко, глухо стенание. Това беше все пак знак за живот, може би трябваше да се радвам, но аз целият изтръпвах, гърбът ми се сковаваше от нервен студ. Може би затова не издържах и хвърлих камъка по кукумявката. Когато седнах отново, той каза:
— Ти май че си суеверен…
Едва не подскочих от радост. Макар да проговори тихичко, гласът му беше неочаквано ясен и отчетлив.
— Да — казах аз. — Т.е. не, от де на къде… Но ти мълчи, сега не бива да приказваш…
Той наистина помълча няколко минути, след това отново тихичко проговори:
— Звездите…
— Какво — звездите? — попитах аз.
— Звездите над нас — каза той. — Те са най-странното… Те най-много ми напомнят за вечността, която не притежаваме…
Неволно ги погледнах. Видяха ми се съвсем омразни сега със своето безучастно мигане.
— Не бива да говориш! — казах аз.
— Не, остави ме, тъй ми е по-леко — отвърна Виктор с отслабнал глас. — Много по-леко, отколкото да гледам звездите…
Някаква тръпка пробягна по лицето му, избледнелите му устни се свиха в мъчителна спазма.
— Не бива да говориш! — настоях аз. — Това те изтощава.
Той пое въздух, изпусна го бавно и отново заговори — все по-тихо и неясно:
— Можеш ли да си представиш небе без звезди?… Не можеш, разбира се… Звездите са в нас, в съдбата ни… Може би неслучайно са свързвали съдбите на хората със съзвездията… Ти от коя зодия си?
— От „скорпион“…
— Да, личи ти — отвърна той. — Макар че не вярвам, но все пак… Трудно е да се отдели крайното от безкрайното, мимолетното от вечното… В края на краищата те трябва да бъдат едно и също…
— Точно тъй! — възкликнах аз живо.
За пръв път, откакто бяхме дошли на това проклето място, той поизвърна мъчително глава и ме погледна. Нещо странно имаше в тоя поглед, което ме потресе — и молба, и надежда в същото време, примирени и ликуващи, отчаяни и изпълнени с вътрешна сила.
— Разбра ли го? — попита той.
Но гласът му беше съвсем угаснал. Отново се изплаших. И в същото време изпитах огромно желание да му кажа нещо, силно и убедително като математическа формула, по-силно от всичко, което човечеството бе измислило досега като успокоение и надежда пред смъртта.
— Слушай, Викторе, не бива да говориш повече! — започнах аз. — Сега ти ще мълчиш, а аз ще говоря.
Той не ми отвърна, само бавно затвори очи. Изглежда, че последното усилие го бе съвсем изтощило. Трябваше да бързам, трябваше да му кажа всичко, докато все още имаше някакво желание да ме слуша.
— Ти помниш, Викторе, когато говорихме за времето и за пространството — продължих аз. — Може и да си забравил, но аз помня всичко — дума по дума. За вас, Викторе, тия неща, изглежда, са проста физика. Едно по-дълбоко и по-вярно обяснение на така наречения физически свят… Вие много се радвате, че сте измислили нещо ново… Но не знам дали съзнавате как това ваше откритие обръща надолу с главата дори най-елементарните ни представи за живот и съществуване… Мене лично формулите по-малко ме интересуват. Аз искам да си ги представя като реалност. И тука вече стигам до неща, които ме изумяват…
— Стената… — каза едва чуто Виктор.
Не го разбрах какво иска да ми каже. Преглътнах с пресъхналото си гърло и продължих:
— Какво всъщност представлява този ваш четиримерен континуум? Знам какво представлява тримерен. Това е нещо завършено — мога да ти кажа веднага дали е паралелепипед, или цилиндър. Изведнъж вие слагате ново измерение — времето. Добре, съгласен съм, всичко, което казвате по тоя въпрос, е убедително. Наистина аз не мога да си го представя като конкретност, но приемам, че това е моя беда или несъвършенство… Все пак, каквото и да си мисли човек за вашия четиримерен континуум, той не може да бъде една реалност — каквато щеш дума си избери. Но каквато и да избереш, все пак това ще представлява една ограниченост и завършеност…
Тук аз замълчах разколебан. Не, не ме изплаши неточността на думите, които произнасях. Но аз бях започнал да развивам някаква научна теория, а всъщност трябваше да създам една надежда — една страшна надежда пред един умиращ човек.
— Чуваш ли ме, Викторе?
Но Виктор не ми отвърна. Изведнъж ме обзе паника — трябваше колкото се може по-бързо и по-ясно да му кажа това, което си бях намислил:
— Добре, Викторе, приемете, че това, което наричаме материално съществуване, не е някаква вещ, която лети във времето и пространството. Но оттук следва един съвсем простичък извод. Всичко, което ние смятаме, че се твори в течение на времето, всъщност съществува в една даденост…
Спомням си, че точно в тоя миг отново се обади кукумявката, но тоя път нейното мяукане не ме изплаши.
— И друго, Викторе! — продължих аз трескаво. — Щом ние съществуваме в тая даденост, то по принцип по нищо не се различаваме от нея. Основното е, че аз съществувам. Аз съм съществувал винаги и винаги ще съществувам в буквалния смисъл на думата. След хиляди години някой учен ще бръкне в тая даденост, която наричаме условно минало, и ще ме извади оттам, както вади носната си кърпичка. Това са вече възможности на овладяване на материята във всички форми на нейното съществуване…
При тия думи изведнъж почувствувах в сърцето си огромна лекота. Струваше ми се, че съм спасил не само него, а и себе си. Млъкнах и вперих тържествуващ поглед в лицето му. Макар да усещах смътно това, което бях казал, никога не вярвах, че мога да го кажа. Изведнъж думите бяха превърнали чувството в истина и тая истина ме караше да ликувам.
— Така ли е, Викторе? — запитах аз.
Но Виктор мълчеше. Над него падаше тъмната сянка на храста и скриваше част от лицето му. Тогава се надвесих над носилката, нетърпелив да чуя какво ще ми каже. Той отвори бавно угасналите си очи и ги затвори, без да проговори нито думица. Никаква искрица на надежда нямаше в тях, никакъв белег, че е чул това, което му казах. Навярно точно в тоя миг бе загубил съзнание.
Изведнъж почувствувах, че ме обзема ужас. Думите се бяха разпилели, останаха фактите, които така лекомислено се бях опитал да пренебрегна. Инстинктивно докоснах лицето му — стори ми се много горещо. Наведох се над него и веднага усетих слабото му дихание. Ако исках да го спася, трябваше веднага да предприема нещо решително. Затвореният кръг на неизбежното в тоя миг ни най-малко не ме интересуваше.
Без да мисля повече, като луд се затичах към шосето. Бях забравил всякаква предпазливост — под краката ми трещяха сухи клони и съчки, шумно изплиска вадата. Като стигнах до сянката на дървото, спрях стреснат. Просто не повярвах на очите си. По белия път, който сякаш идваше от небето, все тъй безплътен и лек вървеше старецът. Никак не бързаше. От цялата му фигура лъхаше такова страдание и безнадеждност, че веднага всичко разбрах. Краката ми изведнъж омекнаха, бавно се отпуснах край дънера на грамадното старо дърво. Сухата му кора сякаш разряза гърба ми, но нищо не усетих. Седях безучастен в сянката и мълчах.
Като приближи съвсем, старецът спря до канавката и погледна към мене.
— Докторе! — обади се той тихо.
Аз не отвърнах.
— Докторе, къде си? — попита уплашено той.
Навярно бе чул, като тичах. Очите му все тъй се взираха в сянката на дървото, но не направи нито крачка повече. Едва-едва отворих скованите си устни.
— Тук съм — казах аз дрезгаво. — Тук съм, ела…
Той прескочи канавката и седна до мене. Дълго време мълчахме, без дори да се погледнем в мрака. Усещах само неговото тежко, отчаяно дишане.
— Нищо! — каза той най-сетне задавено. — Няма човеци на тоя свят, няма…
Аз мълчах. Той ме погледна разтревожено и бързо запита:
— Да не е умрял?
— Не, жив е още — отвърнах глухо.
— Щото му нося лекарства… Виж ги, може да са добри…
Той бръкна в ризата си и извади оттам някакви стъкълца и пакети. Трябваше да драсна с кибрит, за да ги видя — йод, риванол, пликче с някакъв стрептоцид, две пакетчета памук, бинт. Не, много късно. Съвсем, съвсем късно. Сега нищо не можеше да помогне — и ножът дори.
— Ще станат ли?
— Не, няма да станат…
Внезапно той заплака — задавено и с някаква глуха кихавица — като старо, простинало куче. Нищо не трепна в мене, аз все тъй стоях на мястото си вцепенен и безсилен. Небето бледнееше, в дървото се обаждаха птички. Чувах ги как шумолят в листата и как от време на време звънват гласчетата им. Може би се търсеха след задушната нощ, може би си разказваха своите светли, птичи сънища. Все едно, тяхното утринно ликуване ми бе така чуждо, както и плачът на стареца.
Дядо Щилян ми разказа всичко, което се бе случило, но тогава аз едва го слушах. Той влязъл в селото съвсем свободно, без да се крие. Нощта била все тъй тъмна и глуха, много по-тъмна отколкото на полето. В нощната чернилка било трудно да се различат улиците, та камо ли къщите. Най-сетне излязъл на някакво по-широко площадче — също без никаква светлинка. Едва се различавали силуетите на няколко по-големи сгради — навярно кметството, пощата. И сега какво да прави, на коя врата да почука! Никъде не се виждал и най-малък признак на живот. Най-сетне старецът се досетил, че някъде в кметството или в пощата непременно трябва да има дежурен служител. Започнал да хлопа най-напред на едната врата, след това на другата — никой.
Точно тогава, привлечена от шума, се появила патрулна двойка жандармеристи. Той се разплакал, обяснил, че е от другото село, Гулянци, че внучето му бере душа и трябва веднага, ама съвсем веднага да заведе лекар.
— Ами там нали имате лекар? — запитал единият жандармерист.
— Няма го, запилял се е някъде, в града сигурно! — изплакал старецът. — Отива си душичката, няма да изтрае до утре…
— Какво, като не изтрае! — скарали му се те. — Тука няма лекар, тука има само някакъв фелдшер…
— Ами фершел, нефершел, все знае повече от нас, все ще помогне…
— Ще помогне той, ама утре ще го дръпнем в кауша… Нали знаеш, че е забранено да се напуска селото нощем…
— Знам, знам! — проплакал старецът.
— Знаеш ти, ама аз не знам как не са ти светили досега маслото…
Старецът го ударил на молба. Загрели му два плесника, ритнали го няколко пъти, но все пак му казали къде е лечебницата — „колкото да вземе илач“. Старецът разбрал, че работата е от удобна по-удобна — фелдшерът бил от града, живеел сам в една стаичка зад амбулаторията.
— Като чух туй, просто подскочих — говореше унило старецът. — Събудих го как да е и му разказах всичко като на брат. Видя ми се добър човек — такъв един якичък, кръвен, добрият човек си личи… Уплашен излезе, от туй дойде цялата беля… Зачерви се тъй, че ще му се пукне лицето, и само едно си повтаря: „Махай се, докато не съм докарал жандарите“.
Дядо Щилян въздъхна горчиво, погледна ме и продължи:
— Как не го молих!… „Аман-заман — казвам, — помогни на човека, доброто никой няма да го забрави… И пари имаме, ще ти дадем…“ Пари ние колко имаме, ама какво друго да кажа… А той: „Махай се, ще ми затриеш децата…“. То се знае, деца сигурно има, ами кой няма деца… И тъй го молих, и инак, пък на края се проснах в краката му като пред владика… „Няма да мръдна оттук — казвам, — ако не дойдеш с мене…“ Хептен побесня, вдигна ме, започна да ми блъска главата в стената. Трябва да съм се замаял, щото гледам по едно време — изхвърли ме чак на двора… Едва тогава се върна и ми донесе лекарствата… Нямаше накъде повече, взех ги и се запътих обратно…
Старецът отново млъкна. И аз мълчах, а небето над нас светлееше и гасеше една по една звездите.
— Няма човеци, няма! — — пророни отново с убит глас старецът. — Уплашен човек не е човек, той е по-лош и от звяр…
Аз мълчах. Старецът ме погледна безпомощно:
— Тъй ли ще го оставим?… Лекарството може и да не чини, ама и на косъм да помогне — все е нещо… Знае ли човек какво ще стане, може и ангел да слезе от небето…
Да, прав беше, но вече нямах сили да погледна страшната рана, никаква сила нямах за това. Нямах сили да погледна дори лицето му, посинелите и подпухнали клепачи, набъбналите устни. Седяхме тъй дълго, докато старецът отново се обади:
— Трябва да вървим, докторе, не можем да останем повече тука… Щом съмне, хората ще ни видят…
Да, прав беше, във всичко беше прав. И го мразех в тоя миг, защото все пак бе изпълнил дълга си. А аз нищо не бях направил — само приказвах, само лъжех себе си и другите. Навярно Виктор отдавна бе разбрал това, отдавна бе почувствувал моето безсилие.
— Да вървим! — казах аз.
Тръгнахме бавно. Небето на изток бе поруменяло, хлад идваше от невидимите планини. Някаква малка птичка излетя от краката ни и изчезна с пърхане в близките храсти.
Лежахме изтощени в конопената нива, близо до брега на реката. Слънцето все още не беше изгряло, но реката блестеше под избелялото утринно небе. Не се чуваше никакъв плисък, така спокойно и бавно течеше тя край тревистия бряг. Да, старецът и тоя път беше прав — имахме вода, а израсналата нива ни скриваше съвсем от очите на хората. Чувствувах се много по-спокоен, макар и без капка надежда. Преди малко бях превързал Виктор. Прегледах внимателно раната, промих я и я посолих със ситно стрит сулфамид. Тия неща вече нямаха никакъв смисъл, но аз ги вършех с необикновено усърдие. След това тампонирах раната и я превързах. През цялото време Виктор не помръдна в ръцете ми, лежеше все тъй неподвижен и безчувствен, с вкоравено лице на смъртник. Като направих всичко, което можеше да се направи, аз се отпуснах изтощен до носилката. Чувствувах се много по-спокоен, макар да не ми оставаше нищо друго, освен да чакам смъртта.
Скоро изгря и слънцето — грамадно, но все още студено. Следях тревожно как то се издига в небето между тънките ивици червени облаци. Все още духаше едва доловим ветрец. Но аз знаех, че няма да мине час, и то ще заблести ослепително ярко, ще ни залее с жаравата си. Ние, как да е, щяхме да го търпим, но Виктор? Свалих ризата си, след това старецът направи с помощта на няколко клечки малък сенник над главата му. Това беше нищо или почти нищо, но какво друго можехме да сторим за него?
Когато си спомням тоя ден, винаги ми се струва, че е прекалено висока цена за всеки човешки живот. А нямаше в него почти нищо за помнене — нищо освен убийствения блясък на слънцето и уморителното жужене на земните пчели. Понякога едва дишах. Слънцето ме притискаше до земята със своята гореща възглавница, пареше очите ми, изстискваше и последната влага от измъченото ми тяло. Знаех, че реката е близо, но не исках да отида до нея. Не, не се страхувах за себе си, през тия дни нито веднъж не се уплаших. Просто не исках, струваше ми се, че нямам право да търся помощ за себе си, когато нямах сили да помогна на Виктор.
И все пак към обед не издържах, бавно пропълзях до реката, която все тъй мъкнеше зеленикавите си води по тинестото дъно. Огледах се внимателно — никъде по равното открито поле не се мяркаше ни човек, ни животно. Без да се събличам, бавно се потопих във водата. Изведнъж ми се стори, че възкръсвам. Поех въздух и се гмурнах към дъното — някакъв корен ми помогна да се задържа там. Сега хладните струи ме обливаха от всички страни, течаха по мене като живи. Животът изведнъж бликна с все сила в мене, мисълта ми се проясни и избистри. Само за миг си показах главата навън, след това отново легнах на дъното. Всичко в мене се съживяваше — тялото ми, страстното желание за живот, страхът. Именно страхът ме накара да изпълзя навън и да се върна обратно в конопената нива.
— Иди да се окъпеш! — казах аз на стареца. — Окъпи се, ще се съвземеш…
— Ще ме видят, докторе! — отвърна той предпазливо.
— Мене не ме видяха…
— Едни могат и да не видят… Като те натисне жегата — пак иди… Аз съм стар човек, мене тя не ме мъчи…
— Иди, като ти казвам! — сопнах се аз.
Но старецът не отиде. Сега ми се струва, че нашата предпазливост е била прекалена. Макар непрекъснато да слухтяхме и да се оглеждахме, през целия ден из къра не се мярна никакъв човек. Може би през деня е имало блокада и селяните не са били пуснати на работа — това никога не узнах. Но около нас бе така тихо и безлюдно, сякаш по някакво чудо на земята бяхме останали живи само ние.
Само веднъж през деня чухме далечно боботене на мотор. След малко над нас мина самолет, но прелетя много високо, очевидно не се интересуваше от хора и бегълци. Едва го дочаках да отмине, и отново пропълзях до реката. Когато се върнах обратно, Виктор беше мъртъв. Старецът седеше до него с угаснало лице, коленете му леко трепереха. Като ме видя, той се прекръсти.
— Отиде си чилякът! — каза горчиво дядо Щилян. — Само въздъхна и туй си беше. Даже очи не отвори…
Гледах поразен неговото подпухнало, мъртво лице, огромните му сини клепачи. Отдавна знаех, че ще дойде неизбежният край, и все пак изглежда, че дълбоко в себе си не съм вярвал. Човек никога не вярва в смъртта и навярно това е единственото, в което не може да вярва. Той знае, че като всички други е смъртен, и все пак не знае. Дълбоко в себе си той вярва, че ще се случи някакво чудо и ще премине във вечността — може би само той, един-единствен.
— Кога? — запитах аз глупаво, с огромна празнота в сърцето.
— Ей сегичка, докато се къпеше.
Докато съм се къпел, докато съм събирал сили за живот. Проснах се всред вонящия коноп, жилав и як като живота, искаше ми се до смърт да заплача. Но очите ми бяха сухи, гърлото ми бе стиснато в мъчителна спазма. Животът си течеше край мене и реката течеше зеленикава и спокойна над калното дъно. Земните пчели жужаха в ушите ми, от време на време квакаха жаби. Всичко беше живо, всичко освен Виктор.
Когато слънцето се наклони силно на запад, старецът отново продума:
— Трябва да го погребем, докторе…
Само тая проста мисъл не беше минавала през ума ми.
— Да го погребем ли? — попитах аз стреснат.
— Ами как! — каза с укор старецът. — Зер ще го оставим на псетата?… Ще го погребем, както е редно, по християнски…
— Той не беше християнин — казах аз.
— Ти нищо не знаеш — измърмори убедено старецът. — Мене ми казаха — ако че бил евреин, но носел нашата вяра…
— А тоя твой фелдшер, дето го уби, според тебе и той ли е християнин?…
— Ами какво — не беше толкова лош човекът…
Погледнах го яростно.
— Ти чуваш ли се какво приказваш — едва сдъвках думите — говедо такова?…
— Не беше толкова лош! — повтори упорито старецът. — Някой друг би извикал веднага жандарите… А той и лекарства ми даде… Зер, ако ги бяха хванали в мене, нямаше да разберат кой ги е дал…
Изведнъж яростта ми угасна, смесена с отвращение.
— Трябва да го погребем — казах аз. — Не можем да го оставим на тия изроди…
— Нека се мръкне по-напред — отвърна старецът. — Като се мръкне, ще намеря с какво…
Цели два часа не продумахме нито дума. Като се смрачи съвсем, старецът стана от мястото си.
— Аз ще вървя! — каза той.
В първия миг не го разбрах, даже се поуплаших:
— Къде ще вървиш?
— Ами къде — нали трябва да найда лопата — каза той нетърпеливо.
Все още не бях спокоен:
— Върви… Но гледай да не загубиш мястото…
Той тръгна изправен, без да се крие, както през миналата нощ. Исках да му извикам да се върне, но не посмях. Скоро се стъмни съвсем, полето изчезна. Някъде в нивата изпръхтя с криле яребица и шумно прелетя над главата ми. Потреперих целият, уплашено сграбчих буца пръст. Мина близо цял час, а от стареца нямаше нито помен. Напразно се вслушвах в тишината да чуя стъпки, да доловя далечни гласове или изстрели. Нощта бе по-тиха и от деня, само от време на време пронизително цвъртяха щурци. Тогава извадих пистолета, заредих го и махнах предпазителя. За пръв път, откакто бяхме тръгнали, се приготвях за отбрана.
— Кой е?
— Аз съм, докторе! — отвърна уморено старецът.
Навярно бе бързал, защото дишаше тежко и триеше с ръкав изпотеното си чело. В дясната си ръка държеше ръждясала лопата с къса, счупена дръжка.
— Отде я взе? — попитах учудено аз.
— Откъде ще я взема, даде ми я един човек — отвърна уморено старецът.
— Човек ли? — трепнах аз. — Какъв човек?
— Човек като човек… Има колиба тъдява, изглежда, през лятото там си живее…
Тая работа не ми се видя много чиста. Знаех, че властта отдавна бе забранила на селяните да спят по къра. Старецът взе лопатата и се упъти към реката. Видях го как огледа грижливо брега, после заби лопатата в меката земя.
— Ами ако тоя човек изтича в селото? — казах аз. — И вдигне на крак жандармеристите?
— Няма да изтича! — отвърна спокойно старецът и хвърли пръстта.
— Отде знаеш? — попитах аз раздразнено.
— То се вижда — отвърна старецът. — Пък и да каже — какво? В тая тъмница камила не можеш да найдеш, та камо ли хора, дето се крият…
И понеже го гледах все тъй сърдито, той се подпря на лопатата и сериозно добави:
— Не бой се, докторе… Вие познавате болестите, чобаните — времето, а пък ние старците — хората… Животът поне на туй ни е научил…
Замълчах сърдито. Старецът продължи да копае, грижливо редеше на камара пръстта. Макар да бе изморен, той работи без почивка около половин час, на края едва изтръгнах лопатата от ръцете му. Счупеният инструмент не беше никак удобен за работа, скоро усетих, че почна да ми разранява дланта.
— Той ли ти избра тая счупена дръжка? — попитах аз. — Или нямаше други…
— А, не — имаше — измърмори виновно старецът. — Аз си я избрах…
— Явно, че не мислиш да му я връщаш…
— А, не — ще му я върна! — отвърна живо старецът. — Ама той как ще е сигурен. Рекох поне да не му е жал за лопатата…
Изкопахме недълбок трап, положихме в него нещастното тяло на Виктор. Нямах сили да гледам повече, избягах към нивата. Старецът навярно вече го заравяше, но пръстта падаше без никакъв звук в гроба — падаше върху гърдите му, върху тънкото му лице, в косата му, падаше върху неговите изящни, тънки пръсти, върху изстиналото му сърце. И сега за пръв път сълзите потекоха по лицето ми, а аз ги триех и се срамувах от тях. Когато се върнах обратно, той вече редеше върху пресния гроб чимовете, които бе оставил настрана.
— Кръст трябва! — въздъхна старецът. — Но няма как, душманите ще разберат и ще го изровят…
Дядо Щилян хвърли в реката излишната пръст, прекръсти се широко и каза.
— А сега да вървим… Тая нощ път ни чака…
Прибрахме лекия багаж, старецът взе лопатата. Обърнах се да видя за последен път гроба на Виктор. Нямаше никакъв гроб, така грижливо старецът бе замаскирал мястото. Имаше само ниска като мъх трева, няколко нежни стръкчета камъш и тъмна вода, която спокойно и без плисък течеше из равнината. Като че ли никога не бе съществувал и Виктор. Звездите, от които се плашеше, все тъй спокойно трепкаха по небето, между тях не липсваше нито една. От планините подухваше вятър, който раждаше живот и движение. Хиляди щурци се търсеха с дрезгави писъци в мрака, прелитаха залутани прилепи. Малки, полуслепи светулчици си святкаха със сини фенерчета като прежната нощ. Всичко в безличната и равнодушна природа беше, както в прежната нощ, само Виктор го нямаше.
Вървяхме дълго по тесни пътечки между израсналите кукурузени ниви — старецът отпред и аз след него. Бързахме и мълчахме. Най-после старецът спря.
— Тука е — каза той.
— Кой е тука?
Непрекъснато го смайвах с моите глуповати въпроси.
— Ами човекът… Дето взех от него лопатата…
Бях го забравил съвсем, пък и не допусках, че старецът е ходил толкова далече. Отново ме обзе безпокойство. Някъде надясно едва се провиждаше ниска колибка, но от нея не идваше никаква светлинка.
— Хвърли я в нивата — казах аз. — Утре кой ще си я намери…
— Мисля да взема малко хляб — каза старецът.
Наистина предната нощ ние бяхме забравили да вземем каквото и да било за ядене. През целия ден не бях помислил за това, но сега усещах, че съм гладен.
— Иди! — казах аз колебливо. — Не е разумно да се пъхнем там и двамата…
— Знам, знам! — каза бързо старецът. — Ти се скрий и почакай, аз сега ще се върна…
Приседнах в сянката на някакъв храст и зачаках. Беше тихо, някъде съвсем отблизо идваше горчивата и нежна миризма на полския кантарион. Чувствувах се съвсем изпразнен и лек, сякаш в мене не бе останало нищо. Чувствувах се облекчен и спокоен. Не исках вече да мисля за нищо, даже и за себе си. Може би само за парченце топличък хляб и сирене.
След това от всички страни ме обгърна топлият мрак.
— … и сирене даде! — чух като насън гласа на дядо Щилян. — Малко, но даде… Добър човек, но сиромах, какво може да има сиромахът…
Старецът помълча, после учудено запита:
— Спиш ли, докторе?
— А, не — трепнах аз. — Бях се замислил…
— Спеше си, спеше си! — каза доволно старецът. — Е, не е лошо, миналата нощ хич не си мигнал…
А аз си въобразявах, че стоя на пост и го пазя.
— Да се преместим кое-що! — добави старецът. — Да не сме хептен под носа им… Пък после, ако искаш, може да спим и цяла нощ — вече друга работа си нямаме…
Не спахме ни тая нощ, ни другата.
По-тежка беше първата нощ, защото се чувствувах до смърт изморен. След нервното напрежение, което ми бе давало сили, сега изведнъж отпаднах, едва местех краката си. Едва като хапнахме, тъй както вървяхме, малко се поободрих, но стъпките все още ми тежаха.
Както досега, водеше дядо Щилян. Колкото и да беше странно, но тежките изпитания на миналата нощ не само че не бяха го изтощили, но като че ли бяха влели някакви нови сили в старческото му тяло. Той ме водеше така пъргаво и уверено, сякаш не скитахме из непознати места, а из землището на собственото му село. Чувството за посоки, изглежда, така силно бе вродено в него, че той нито веднъж не спря да се огледа или да се замисли накъде да вървим. Кретах мъчително след него и се чудех какво би станало с мене, ако нямах такъв сигурен водач. Навярно още през първия час щях да налетя на някой от секретните постове. Но старецът сякаш долавяше всички възможни опасности с края на чувствителните си пръсти. Понякога ние предпазливо пълзяхме по синорите на нивите, понякога бързо и свободно се движехме по здрави коларски пътища. Не разбирах и никога нямаше да разбера какво го ръководеше — сетивата му или някаква непонятна за мене интуиция.
През цялата нощ не срещнахме нито един човек, нито едно живо същество, освен някакво куче, което внезапно изскочи от мрака и злобно ни залая. Старецът спря само за миг, продума му нещо кротко и гальовно, след това, без да го погледне повече, тръгна пред мене. Кучето престана да лае, само изскимтя и изчезна така внезапно, както се бе появило.
— Можеше да има хора наоколо — казах аз обезпокоен.
— Не, няма — каза уверено старецът. — Туй е бездомно куче, изплашено. Може тенекия да са му връзвали, може да са му стреляли като на бясно… Едва като дойде зимата, ще се престраши да се върне на село…
Това куче май приличаше малко на нас. Почувствувах, че ми дожаля за него.
— С какво ли се храни?
— Намира си — отвърна снизходително дядо Щилян. — Я зайче ще щипне, я лалугер…
Малко след полунощ той за пръв път спря и се ослуша.
— Мелница има напред… Моторна… Чуваш ли?
Макар да се напрегнах, не чух нищо друго, освен някакъв слаб шум в храстите.
— Това пък какво е?
— Костенурка ще е… или таралеж… — След това се ослуша внимателно и добави: — Не, не е таралеж, костенурка е…
И без да се бави повече, немилостиво тръгна напред. И аз потътрих крака след него. Пресякохме няколко безкрайни ниви и отново излязохме на глуха трънена пътечка.
— И сега ли не чуваш? — запита старецът.
Не, и сега не чувах.
— Замириса на мляно! — с някаква тиха, покорна тъга добави той. — На пшенично мирише…
Имах чувството, че не е същият старец, когото познавах от затвора. Съвсем не беше тоя кротичък, безпомощен човечец, когото жалех. Вървеше лек като момче, целият изтъкан от сетива. Всичко виждаше и всичко чуваше. Тайнственото поле, потънало в мрак и неизвестност, за него беше чисто и просто някаква книжка, която е препрочел хиляди пъти. Едва когато леко се зазори, старецът започна да се оглежда по-внимателно — явно търсеше място за денуване. След четвърт час стана достатъчно светло, за да можем да гледаме и в далечината. Вляво от нас тъмнееше ниска гора, както ми се стори — усойна и гъста. Може би точно това ни трябваше.
— Не, не е сгодно — отвърна старецът. — Това е дъбак, а под дъба нищо друго не расте, задушава се. Ще трябва да се заровим в ланшната шума, ако искаме да се скрием…
— Ами като няма друго?
— Не бой се, ще намерим…
Осъмнахме в рядка букова горичка, цялата обрасла в нисък, бодлив храсталак. Старецът дълго избира мястото, докато най-после доволен спря. В такъв гъсталак таралеж мъчно можеше да проникне, та камо ли човек. Дълго се провирахме между бодли и пълзящи растения, докато намерим свободно място, колкото да легнат неколцина души. Без да каже нито дума, дядо Щилян простря двете войнишки платнища, които ни бяха служили за носилка. Аз се намръщих…
— Махни ги!… Няма да легна върху тях.
Старецът ме погледна с укор, лицето му някак особено помръкна.
— Не думай тъй, сине, грехота е! — каза той. — Ами нали са на другарчето ти. Зер се гнусиш от него?
По-добре да ми беше ударил плесник. Легнах мълчаливо върху коравите платнища и както изглежда, веднага съм заспал. Както по-късно разбрах, спал съм непробудно близо десетина часа. Когато се събудих, беше вече следобед, слънцето бе климнало зад върховете на дърветата. Старецът седеше край мене и внимателно се ослушваше.
— Какво има? — запитах аз шепнешком.
— Нищо! — отвърна той, без да ме погледне.
Но не беше съвсем нищо — скоро до ушите ми достигна нежен звън на хлопатарник, съвсем отчетлив и ясен, сякаш животното бе зад храстите.
— Стадо?
— Не, не е стадо, само коза… Стадото е далече — към края на гората.
— Може да я потърсят…
— Може — кимна старецът. — Но пак няма да ни видят, добре сме скрити.
— Не е ли по-добре да я изпъдим?
— И аз туй си мислех — отвърна старецът. — По-далече от нас, по-добре…
Той се понадигна от мястото си, после отново седна.
— А какво ще речеш, ако я издоя по-напред?
Неволно се усмихнах — за пръв път от толкова дни.
Бях се наспал добре, чувствувах се бодър и отпочинал. И при това още от затвора бях замечтал поне за една чаша топло, прясно издоено мляко.
— Ами ако познаят, че е издоена?…
— А, не — аз не много, колкото събира стъклото.
— А водата къде ще прелеем?
— Ще я изпиеш… Пък като се мръкне — ще налеем нова.
Колкото и неразумно да беше това предложение, аз бързо се съгласих. Вече имах чувството, че дядо Щилян може да върши всичко, каквото си пожелае, съвсем безнаказано. Изпих водата, старецът пъхна стъклото в джоба си.
— Ами ако точно сега тръгнат да я търсят? — разтревожих се аз отново.
— Не бой се, сине… Ще ги чуя още щом влязат в гората.
Не се съмнявах, че е така. След малко старецът изчезна като невестулка в гъстия листак. Минаха минута-две и нежният звън на хлопатарника угасна без никакво тревожно предизвестие. Макар да не виждах нищо, много добре си представях какво се бе случило. Старецът се изшмугва из храстите чист и благ като праведник. Дяволското изчадие обръща към него брадатата си глава, но вместо да подскочи от страх, смирено тръгва към него. Старецът я потупва по жилавото бедро, разкрачва я вежливо и все така благодушно започва да я дои. Минаха десетина минути и меденият звън отново стигна до ушите, но сега много по-слаб и далечен. Навярно дядо Щилян кавалерски я бе изпроводил донякъде и сега бе поел обратния път.
След малко той се показа из листака с доволно лице, по което се бе разляла малко нещо от хитрата козешка усмивка.
— Добра коза! — измърмори той. — Хич и не мръдна.
И веднага ми подаде стъклото. Като го отлепих от устата си, видях, че съм прехвърлил половината. Просто не разбрах как стана това, мислех си, че съм дръпнал само веднъж. Подадох стъклото на стареца с жест, в който не се долавяше никаква настойчивост.
— Пий, пий! — каза той добродушно.
— А ти защо не пиеш?
— А, не — нищо… Аз пийнах… там, при козата.
Погледнах го внимателно. Не приличаше да е пил, ама нейсе. Не ми се щеше да размишлявам много по тоя въпрос. Отново надигнах стъклото — този път по-внимателно. Изведнъж ми хрумна да го погледна. И той ме гледаше — с изражение, което сякаш копираше моето. Трябва да съм имал страшно блажен вид, докато смучех това най-обикновено козешко мляко. Засрамих се, неусетно отлепих устни от проклетото стъкло.
— Ама трябва да пийнеш и ти! — казах аз настойчиво. — Не може иначе…
— Не е за стар човек, сине — отвърна дядо Щилян едва ли не умолително. — Защо ми е на мене мляко, няма да ми никнат тепърва зъби… Ти си пийни…
— Не ми се пие повече! — казах аз, макар дяволски да ми се пиеше.
— Е, нищо, остави го за после!… Козата тъй и тъй си отиде…
Имах чувството, че безкрайно съжалява, дето така лекомислено бе я натирил. И наистина щеше да бъде много по-умно, ако я бяхме вързали в храстите до нас. Стига, разбира се, да не врещи.
Отпуснах се блажено на брезента, затворих очи, след това отново ги отворих. Между клоните на дърветата прозираше твърдото синьо небе, едва-едва отразило в себе си блясъка на слънчевата земя. След малко по него премина облаче, толкова прозирно и леко, че не бях съвсем сигурен дали не съм го измислил. Наистина се чувствувах добре, бях забравил в тоя миг всички нещастия. Без да съзнавам, бях поел дълбоко в себе си свободата, от която ме бяха лишили толкова време. Само това ми беше достатъчно да се чувствувам отлично, без дори да слагаме в сметката козето мляко.
Внезапно като че ли небето избледня, усетих дълбоко в себе си някаква непонятна нервна тръпка. Имах чувството, че някой ме гледа. Дори не посмях да помръдна — така ужасно ми се струваше това, което след миг щях да видя. Бавно преместих погледа си. И най-сетне видях. Целият вцепенен от страх, едва чуто се обадих:
— Дядо Щиляне.
— Какво, сине?
Навярно беше усетил моята уплаха, защото гласът му трепна.
— Дядо Щиляне — змия.
— Къде е?
— На дървото — точно пред мене.
И не само че беше пред мене, но ме гледаше право в лицето с ужасните си студени очи. Сега, като си спомням това, по-скоро ми е смешно, но тогава наистина здравата се бях втрещил. Което е право, змията си я биваше, дори не подозирах, че има такива грамадни змии у нас.
— Това е смок! — обади се без никаква уплаха дядо Щилян. — Брей, наистина е много голям… Не бой се, не е отровен…
Никак не ме успокои това, че не е отровен. Въпросът беше да не се докосне по някакъв начин до мене. Иначе по-добре да беше отровен.
— Види се, млякото е помирисал — разсъди гласно старецът. — Акъла си губят, като усетят мляко… Ти не мърдай, сега ще го изпъдя…
Старецът бавно се понадигна. Смокът с едва доловимо движение обърна пъстрата си красива глава към него. Сега и двамата се гледаха — очи в очи. Лицето на стареца се бе вкаменило, бе станало остро като бръснач. За миг забравих смока — така ме порази това неочаквано и непознато лице. Просто съжалявах, че не мога да видя от мястото си очите му, но си представях студения им блясък.
Минаха само няколко мига, които ми се сториха цяла вечност. След това смокът изви глава и започна безшумно да се изнизва назад, като бляскаше със зелените си люспи — все по-дълбоко и по-дълбоко в сянката на дърветата. На края съвсем изчезна. Едва тогава старецът се обърна към мене, гласът му беше съвсем спокоен:
— Отиде си… Надалече отиде, не бой се…
Досрамя ме, че така добре ме разбра.
— Ама наистина беше грамаден! — измърморих аз.
Като че ли щях да се изплаша по-малко, ако беше до половината. Старецът поклати глава.
— Има и по-големи — каза той. — И да си знаеш, може да нападне човек. Особено ако го разсърдиш… Но двама — никога. Толкова акъл има в главата, ако не и повече…
Аз се поизправих. Трябва да съм бил здравата прежълтял, защото каза:
— Пийни малко млекце… То по-добре е вода, ама като няма…
Говореше ми наистина като на дете. Нямаше какво да правя, мълчах. В края на краищата хубавичко ме бе спипал, сега с приказки никак нямаше да си помогна. Старецът помълча малко, после подкачи:
— Патил съм от един смок, и то как… Дете бях, десетинагодишно… Ама то е много дълга история, друг път ще ти я разкажа…
— Не, не — сега я разкажи. И без това си нямаме друга работа.
Старецът ме погледна някак особено изпитателно. Припомних си, че майките така поглеждат децата си, когато се чудят дали да им разкажат някоя страшна приказка.
— Хайде, почвай! — казах сърдито аз.
— То не е кой знае какво — измърмори старецът. — Един ден бяхме отишли с тейко на нивата… Вечерта тъкмо си тръгнахме, и на синора излезе смок. По-голям от тоя ще да е бил, а за детските очи, кажи го — змей… Тейко си нямаше работа, хвърли по него мотиката. И изглежда, че го удари — ако не с желязото, с дървенията. Той само изфуча и се шмугна в храстите…
Старецът се позамисли, навярно си припомняше.
— Забравих да ти кажа, че бях сирак по онова време. Тейко се беше преженил, мащехата се случи ни добра, ни лоша — каквато и да е, но не като истинска майка. На другия ден беше неделя, но тя пак ме изпрати на работа. На тейко му дожаля. „Поработи — вика — до обед, пък си ела.“ Работя аз, ама работа ли е?… Две копки, три сълзи… Едва дочаках да стане обед, вдигнах мотиката и си тръгнах. Изведнъж нещо свирна във въздуха като камшик и докато се усетя, яко се омота около мене. Тупнах на земята от страх. Гледам — смокът се обвил в краката ми, главата му точно срещу мене… Изплаших се, ама няма докъде. Изведнъж небето гаче ли стана черно, смокът — червен. Но колкото и да бях изплашен, успях да го ловна за гърлото. Ячко момче трябва да съм бил. Смокът стиска, колкото сили има, и аз стискам. Смокът ме поотпусне с опашката и почне да ме бие с нея като с камшик. Боли, та се не трае, но какво да сторя — стискам ли, стискам. Знам — пусна ли, с мене е свършено, отидох си…
Той млъкна за миг, нервни тръпки вървяха по тялото ми.
— Няма да вярваш, тъй се борихме, докато се мръкна… Хич не съм вярвал, че мога да изляза такъв инат… Иначе му посвикнах, вече не ме беше страх от него, само сили започнах да губя. По едно време съвсем отмалях — как да го пусна, ама смея ли… Почнах да си сменям ръцете, туй ме спаси. Като се мръкна, смокът хептен се умори… Сам разбра, че си е хванал белята с мене, изведнъж ме пусна и почна да се тегли назад като магаре на мост. Добре, ами аз се бях вече доста ядосал, та го подържах още малко за акъл. Най-сетне го пуснах — той на една страна, аз на друга, изчезнахме като дим. Ни за мотиката помислих, ни за сетрето, дето го бях изтървал на земята… Тъй се спасих…
Старецът млъкна. Очаквах да отвори уста, да каже: „Добър смок беше… Не ме глътна“. Но, кой знае защо, тоя път наистина не го каза. Вместо това изтърси нещо съвсем неочаквано:
— И вашата работа, сине, дето сте я почнали, и тя е такава… Щом веднъж сте се хванали, трябва да стискате, додека може… Пуснете ли, с вас е свършено, тъй да си знаете…
Тоя път едва дочаках да се мръкне. Изглежда, че след всичко, което се бе случило през последния месец, нервите ми са били просто като накълцани. Щом нещо изшумолеше в храстите — трепвах, чаках като камшик да свирне във въздуха. Едва като се мръкна съвсем, тръгнахме на път. Старецът се завря в тъмния листак, аз след него. И все чаках нещо да се омотае в краката ми. Сега си мисля, че ако наистина се бе случило, нямаше дори да гъкна, да повикам на помощ стареца. За една минута просто станах противен на себе си с тия мои раздърпани нерви.
Но като излязохме на открито, изведнъж насъбрах кураж, дори започнах нещо едва чуто да си свирукам. Старецът отново ме повлече по своя своеобразен начин — ту по пътища, ту по дерета и по оврази. Но аз вече бях свикнал на нощния ход и не си удрях непременно главата във всеки по-нисък клон, не стъпвах във всички дупки и ями, които се изпречваха на пътя ми. Тая нощ трябва да сме изминали двойно разстояние, но почти не го усетих — така добре си бях починал през деня. Ако съдех по звездите, движехме се право на запад и преди да съмне, навярно щяхме да пресечем старата граница. Кой знае защо въобразявах си, че оттам нататък всичко ще бъде от лесно по-лесно.
По-късно научих, че през тая нощ сме се проврели през цяла мрежа от постове. Верният усет на стареца го водеше през най-безопасните места, или пък навреме усещаше опасностите и ги заобикаляше. Ако бях сам или даже с бай Спас, навярно никога нямаше да стигнем там, където бяхме тръгнали.
Но и тая нощ не ни се размина съвсем без нищо. Малко преди полунощ ние се натъкнахме на патрулна двойка. Старецът ги усети навреме, спря се и тихо пошушна:
— Хора идат насреща…
Хич не се и ослушах, знаех, че нищо няма да чуя. Отбихме се от пътя и се свряхме в някакви гъсти шубраци. За всеки случай аз извадих пистолета, махнах предпазителя.
— Немой да стреляш, сине! — прошепна тихо старецът. — Остави ги, ще минат и ще заминат…
Огорчено помислих, че старецът надали толкова жали тия, които идваха срещу нас, ами чисто и просто не вярваше, че ще ги улуча. Не чакахме дълго. Скоро по пътя се зададоха две човешки фигури. Никак не бързаха — поспираха от време на време, нещо оживено си бъбреха. Като приближиха съвсем, разбрахме, че са цивилни — селяни от близкото село навярно, — въоръжени с пушки, които бяха нарамчили като тояги. От такъв нощен патрул нямаше какво особено да се тревожим.
Най-смешното беше, че приказваха тъй, сякаш бяха сами в полето. Говореха си най-спокойно за лозя, за син камък. Нямаха никакво чувство за опасност или пък подозираха, че аз съм скрит в храстите, не някой друг. По-ниският, доста трътлест и бъбрив, се оплака, че синът му имал поправителен изпит в града и сигурно нямало да го издържи.
— Трябва да занесеш една дамаджанка с олио на учителя — каза високият. — Все си е друго, като го понамажеш…
— Туй е едно на ръка… Ами аз друго си мисля — що не се заврем в някоя копа сено да се наспим като хората… Тъкмо утре ще можем да си свършим някоя работа…
Високият колебливо мълчеше.
— Опасно е — измърмори той.
— Какво му е опасното?… Ония снощи минаха, заминаха, сигурно са вече някъде към Сръбско…
— Не, аз за поручика мисля… Може да ни потърси…
— Ще ни потърси зер — каза убедено ниският. — Стиска му на поручика да скита нощем по къра…
Те отново тръгнаха и разговорът им бавно заглъхна в далечината. Тъй и не разбрах дали ще се заврат в някоя копа сено, или ще се развяват до сутринта по пътищата. Щом гласовете им угаснаха, старецът тихо пошушна:
— Чу ли?
Тоя път наистина бях чул.
— Значи, нашите са минали оттука! — каза той възбудено. — Снощи са минали.
— Дали са били те?
— Ами кой друг?… Значи, по верен път вървим, може да ги настигнем…
Тази мисъл ни шибна като с камшик, изпълзяхме от храстите и забързахме по тесния път. Може би малко непредпазливо бързахме или аз тъй си мислех. Надали старецът можеше да извърши нещо нередно. От час на час пътят ни ставаше все по-хълмист и неравен, чувствуваше се, че наближаваме планинска местност. Пресякохме някаква рекичка, доста бърза и с каменисто дъно, дълго бродихме из ниски лозя, докато най-сетне местността съвсем се оголи. Пък и небето тая нощ като че ли беше много по-светло, навярно някой секретен пост би ни зърнал още отдалече. За съжаление друг изход нямахме, не можеше, да пълзим по земята като лалугери.
След час пред нас се изправиха полите на голо планинско възвишение. Прекосихме го доста трудничко и отново слязохме в хълмисто поле, обрасло в гори. Тук пътят ни беше по-безопасен, но и много по-труден. Горите бяха ниски и гъсти, не навсякъде се намираха проходими пътеки. Най-сетне призори ние изтощени спряхме.
— Тук ще нощуваме — каза старецът. — Ако продължаваме все тъй, може и да се загубим…
В гласа му се усещаше едва доловима неувереност. Може би не бе свикнал с гористи местности, в полето се чувствуваше много по-сигурен. Избрахме удобен гъсталак, свряхме се в него, старецът разстла платнищата. Тук полянката бе много по-широка, но и храстите не бяха така гъсти. Не беше много сигурно убежище, но аз го предпочитах пред оня проклет змиярник. Все пак като че ли не биваше да спим и двамата, може би единият трябваше да дежури. Старецът сякаш отгатна мислите ми, защото каза:
— Ти спи… Спи, аз ще те пазя…
То си беше тъй наистина, сам аз надали щях да го опазя. Но не беше там работата. Още казал-неказал, без дори да се замислям, аз се изтърколих на платнищата и веднага захърках. Когато се събудих, слънцето беше комай над главата ми. Едва сега се сетих, че трябва да се разсърдя…
— Ами нали ти казах да ме събудиш навреме! — скарах му се аз. — Трябваше да се сменяваме…
— Спи си спокойно, сине! — отвърна добродушно старецът. — Колко му е на един старец сънят? Мене и почивката ми стига…
Но аз се бях наспал и понеже се бях наспал, усещах се доста гладен. Почаках половин час, после неуверено запитах:
— Дядо Щиляне, остана ли нещичко за ядене?
Старецът трепна.
— Виж каква съм изкуфяла глава! — измърмори той виновно. — Има, запазил съм ти…
Той бръкна в платнената си торбичка и извади оттам крайшник хляб и бучка сирене. Самото сирене беше доста оваляно, но спомням си, че това не ми направи никакво впечатление.
— Вземи!…
— Не вземи, а го дели надве! — казах аз.
— Вземи, вземи… Аз моята част още сутринта си изядох.
Сигурен бях, че ме лъже, макар да ме гледаше с такъв праведен поглед.
— Честна дума?
— Честна дума! — отвърна старецът с готовност.
Тая готовност още повече ме усъмни.
— Не, не така! — казах аз. — Не ти вярвам, по-добре закълни се!
— Как тъй закълни се! — каза укорно старецът. — Може ли да се кълне човек за щяло и нещяло? Ами то клетва се дава хептен на зор…
— Щом е тъй — дели хляба и повече не приказвай…
Старецът ме погледна умолително.
— Ама как тъй все се месиш в моите работи, докторе?… Аз меся ли се в твоите?
Месеше се, разбира се, само че по-деликатно от мене.
— Слушай, дядо Щиляне! — започнах аз.
— Ама какво да те слушам! — прекъсна ме припряно старецът. — Ами яж, като ти се казва… Аз съм по-стар чиляк, всичко от сутринта съм премислил…
Внезапно лицето му светна.
— Леле, как бях забравил! — възкликна той.
След това взе торбата и почна възбудено да тършува из нея. Най-после извади оттам някакво селско месалче, развърза възела му и измъкна оттам половина шоколад. Разбира се, туй нещо само приличаше на шоколад, толкова пъти се бе размеквало и потичало. Само цветът му подсещаше донякъде какво държи в ръката си.
— Откъде го взе? — попитах аз смаяно.
— Как откъде?… Зер не помниш кога ми го даде?
Причерня ми, като се сетих какви идиотски мисли ми бяха минали по онова време през главата. Взех шоколада, но поне го принудих да вземе от хляба — макар и не половината, много по-малко. Забелязах, че го изяде внимателно и грижливо — до последната трохичка. И аз се помъчих да подражавам на пресметливата му гощавка, но нищо не излезе. Излапах доста бързо моята част, пийнах малко вода и едва тогава разбрах, че тепърва бих могъл да изям ако не още един едър петел, то поне една доста добра кокошка. Старецът ме погледна право в устата, доста огорчен, сякаш там бяха изписани всичките ми желания. Но нямаше какво да се прави, легнах на брезента и се зазяпах в небето, сякаш не бях го виждал от сума ти време. И което си е право, небето тук беше доста различно — много по-синьо и прохладно, много по-нежно. В неизмеримата вис летяха едва забележими лястовички, сякаш някакъв вихър ги бе вдигнал толкова високо и сега се чудеха как да се върнат обратно. По едно време старецът отново се обади:
— Аз ще вървя.
Но сега не се стреснах, както първия път.
— Къде ще вървиш?
— Ще вървя, където ще вървя…
Опак старец наистина.
— Не, тоя път няма да стане! — казах аз решително.
Никак не се шегувах. Страх ме беше, разбира се, да не го пипнат някъде.
— Не може, докторе, трябва да намеря храна — каза старецът. — Пък и не е само до храната, вече не знам накъде да вървим. Трябва да разбера кои села са наоколо, да намерим пътя…
— Добре де, нищо против, но ще дойда и аз с тебе…
— Не бива, докторе… Щом те видят, всичко ще разберат… А мене даже няма да ме усетят…
Знаех, че е тъй, и все пак се заинатих. Сега предпочитах да ям корени, вместо да остана сам.
— Ще дойда, додето може! — казах аз упорито. — Сам не ми се стои…
Старецът въздъхна дълбоко:
— Какво да правим… Ела тогаз до края на гората…
Тръгнахме заедно. Веднага разбрах колко излишен съм за такава разходка. Старецът вървеше напред, безшумно като лисичка, а аз настъпвах сухи клони, препъвах се, дори веднъж се закашлях. Най-сетне стигнахме края на гората, наведохме се и запълзяхме предпазливо от храст на храст. След стотина метра спряхме. Пред нас се простираше полегато поле, обрасло в ниска трева и жълтурчета, което се губеше някъде в далечината. Близо до нас пасяха стадата си двама овчари. Стадата им бяха малки, по двайсетина глави, а овчарите, седнали под сянката на едно криво черно дърво, нещо си приказваха. Бяха селяни, единият млад, другият почти старец, в ръцете си държеше агне.
— Сърби са — каза тихо дядо Щилян. — Значи, сме минали в Сръбско…
Това и аз разбрах — капите им не приличаха на нашите.
— Ще отида при тях — добави след малко старецът.
— Де да ги знаеш какви са? — казах аз недоверчиво.
— Ами нали ти казах — сърби са… От тях лошо не бива да чакаш…
— Говориш тъй, като че ли и ти си сърбин! — измърморих аз недоволно. — А си чист българин…
— То е тъй — отвърна старецът без някаква особена гордост. — Но все между сърби съм живял и ги познавам… Между тях няма да намериш нито един, който да е с българската власт…
— А четниците?
— И те с немците другаруват, не с нашите… Аз ще вървя, пък ти стой тук да ме пазиш. Ако стане беля, ще ми помогнеш, но сигурен съм, че няма да стане беля… Това са чобани, аз познавам чобаните…
Все пак това беше най-разумното — сам да отиде. Старецът се изправи зад храста и бавно се запъти към тях. Не беше изминал двайсетина крачки, и единият от овчарите — по-младият — се обърна. Той погледна доста разсеяно към моя старец, след това продължи да говори с другаря си. Едно куче дремеше край тях, очаквах, че поне то ще залае, но и кучето остана да лежи умърлушено в сянката. Старецът приближи и седна край тях. Стори ми се, че овчарите едва го погледнаха, продължиха своя прекъснат разговор, сякаш целият ден не им бе стигнал да се наприказват като хората.
Зачаках нетърпеливо. Дълго трябваше да чакам — повече от половин час. Забелязах, че дядо Щилян доста леко се включи в техния разговор — по-скоро прибави се към него като сух клон в поугаснал огън. Сега и тримата говореха заедно — изглежда, с особен интерес и увлечение. През цялото време дядо Щилян нито веднъж не се обърна към моята посока — все едно че не съществувах на света. По едно време започнах да се дразня, още повече че ме бяха налетели някакви грамадни червени мравки, които здравата щипеха по най-неудобни места. Идваше ми да се изправя зад храста и да им кресна нещо — ако не за друго, поне да се насладя на техните стреснати лица. Но в края на тоя безконечен разговор и тримата се обърнаха и погледнаха към мене. Изтръпнах — веднага разбрах, че старецът ме е издал. И наистина той се изправи и тихо подвикна:
— Докторе…
Вече нямаше какво да правя, само преместих пистолета си в предния джоб и станах. Невчесаната ми глава щръкна над храста.
— Ела, докторе, не бой се! — повтори старецът.
Прииска ми се да го ритна за това вечно негово „не бой се“. Ако го дърдори пред мене, защо не си затваря устата поне пред хората. Щом ме видя, кучето им се разлая като лудо. Младият овчар вдигна гегата си и без да става, удари с все сила с нея по земята. Кучето веднага млъкна, подви опашка и тръгна към овцете. Все пак забелязах, че се обръща от време на време и ме поглежда с омраза. Което си е право, беше грамадно, рунтаво куче, от вида му навярно би се изплашил и вълк. Улових се, че гледам много повече към него, отколкото към хората. Като приближих съвсем, двамата овчари се изправиха на крака. Много добре забелязах тоя познат израз на лицата им, с който обикновено простичките хора посрещат лекарите — и смирен, и изпълнен с надежда в същото време. Изглежда, старецът им беше разказал какъв съм, но сега никак не съжалявах за това, смътно усещах, че съм им нужен.
— Здраво! — поздравих аз.
— Здраво, друже — отвърнаха едва ли не в хор овчарите.
— Наши хора са — каза старецът. — Съвсем като мене и тебе…
Не ми беше много ясно какво искаше да каже, защото ние двамата с него бяхме, кажи-речи, никакви.
— Не мязаш много на доктор — обади се старият овчар.
— Вярно е — казах аз. — Докторите май не се крият из храстите…
— Той е наш доктор! — каза с гордост дядо Щилян. — Седни, седни — покани ме той.
Седнах при тях, но с едното око все поглеждах към кучето.
— Драго е на зор! — каза някак виновно старецът, като посочи с глава младия овчар. — Детето му е болно. Ще се съгласиш ли да го видиш?
— Далече ли е селото?
— Не е много далече, на два-три километра оттук.
— Добре — казах аз. — Като се мръкне, ще отидем.
— Те искат още сега.
— Как сега? — обадих се аз учудено. — Сега е опасно.
— Не бой се, докторе, тука е наше царство! — за пръв път проговори младият овчар, и то на чист български език.
— Ти българин ли си? — попитах аз.
Видях, че овчарят се понамръщи.
— Да, българин — отвърна той.
Това малко ме обезпокои, сега наистина предпочитах да си е най-обикновен сърбин с най-обикновено болно дете.
— И си мислиш, че е безопасно да влезем посред бял ден в селото ви? — запитах аз.
— То не е баш село, докторе… Това са колиби… Там всички се знаем, все сме рода някаква. В нашето село няма лош човек, туй ти го гарантирам…
— Е, щом гарантираш — казах аз малко иронично.
Овчарят ме премери с поглед.
— Ако те е страх, докторе, не идвай — каза той с достойнство. — Хляб аз пак ще ви дам, макар че у нас имаме малко…
— Да не говорим повече — отвърнах аз решително. — Ами стягай се да вървим…
След половин час тръгнахме на път. Водеше ни младият овчар, старият остана да пази овцете. Сега вървяхме по тясна, стръмна пътека, между ниски храсти, които драскаха краката ни. Съмнението все още чоплеше душата ми.
— Защо пасете двама овцете? — попитах аз по едно време. — Като може и един?
Драган се обърна усмихнат.
— Ами гледаме да бъдем по-далече от властта — отвърна той. — Като видят мъж без работа, я ще го накарат да поправя пътища, а да строи бункери…
Отговорът беше съвсем логичен.
— Зер и до овчарите опряха?
— Аз не съм баш овчар, докторе… Бетонджия съм, работя на строежите… Ама сега какво да правя, няма да работя за вас?
— За кои „нас“? — попитах аз сухо.
— Е, ти не се обиждай — отвърна той добродушно. — Щом си тръгнал из горите, значи, не си лош човек…
Километрите до селото се оказаха съвсем овчарски.
Вървяхме вече цял час и все още не се виждаше никакво село. Усетих как походката на Драган стана по-предпазлива, макар да бе провъзгласил преди това района за „свое царство“. Отбихме се от голямата пътека и тръгнахме по нова — направо през гората. И както си вървяхме, изведнъж под нас изникна селото.
Бяха наистина трийсетина къщи в дъното на малка зелена котловинка. До тях надали имаше и двеста метра. Много добре се виждаха кокошките, кацнали по ниските плетове, прасетата, които ровеха безгрижно корените на дърветата. Няколко деца, само по ризки, играеха край дувара на една по-голяма къща, голите им прашни задничета лъщяха на слънцето. Възрастни хора не се виждаха, но затова пък чух гласове. Всъщност бяха два побеснели женски алта, които се караха до прималяване. Прозрачният въздух, който висеше над селото, сякаш трепереше и се вълнуваше от кавгата им. Драго се понамръщи.
— Това са Милановите снахи! — каза той с досада. — През два двора приказват, а като че ли са се хванали за косите… Чудя се бай Милан как ги търпи.
После помисли малко и добави:
— За всеки случай вие почакайте тука… Де да знаеш, може и чужд човек да е влязъл в селото…
Тая предпазливост ми хареса.
— Върви, върви! — обади се дядо Щилян. — Ние ще чакаме…
Драган се спусна по стръмната пътека. Нямах сили да откъсна погледа си от малкото селце, така спокойно в следобедния час. Дори снахите млъкнаха, само прасетата все още тихо грухтяха. Във всяка една от тия къщички непременно имаше някое чисто легло, някоя стара стомна с прясна вода, може би и топъл хляб, току-що изваден от фурната, прясно сирене.
— Чул ли е Драган нещо за нашия отряд? — запитах аз.
— Не е чул — отвърна старецът. — Пък и аз нищо не му казах.
Драган се върна след половин час. Беше запъхтян от изкачването по стръмнината, лицето му изглеждаше потъмняло и загрижено. Той се отпусна до нас и притеснено въздъхна:
— Има външен човек — от Зайчар! — каза той. — Уж роднина някакъв на Живковите, но знаеш ли какъв е, що е… Ще почакаме да се мръкне…
Погледнах го разочарован. Докато се мръкне — това означаваше около четири часа. А така много ми се искаше да се озова колкото е възможно по-бързо в някоя от тия прохладни селски къщици.
— То за вас не е страшно — обади се Драган. — И да ви усети — няма кога да ви стори зло… Но мене може да ме наклевети пред властите…
— А детето? — попитах аз.
— Не е добре — отвърна загрижено Драган. — За половин ден съвсем се е стопило…
Едва дочакахме да мръкне. Спуснахме се по пътеката, минахме през някакъв мочурлив бостан и излязохме на крива селска уличка. Не вървяхме дълго по нея — отново започнахме да заобикаляме — все край задните дворове на къщите. Струва ми се, че никой не ни усети — така безшумно се движехме. Най-после Драган спря край някаква ниска ограда, зад гърба ни в тъмното шумолеше рекичка.
— Оттука — обади се Драган.
Скръцна малка дъсчена вратичка, влязохме в тъмно дворче. Бялата пътечка едва личеше между тъмните стени на дърветата. След това изкачихме няколко стъпала и влязохме в много чиста къщичка, почти по градски наредена. В средната стая ни посрещна млада жена, хубавичка и яка, макар и малко кривогледа. Изглежда, че видът ми доста я стресна, и за да прикрие смущението си, тя бързо заговори:
— Докторе, преди да те поканя да седнеш като гост, моля ти се, виж по-напред детето…
Влязохме в нова стая, слабо осветена от малка газена лампа. Детето лежеше прежълтяло, видът му никак не ми хареса. Прегледах го старателно, след това загрижено вдигнах глава:
— Бронхопневмония…
— Опасно ли е? — трепна майката.
— Може да стане много опасно, ако не вземете бързо мерки.
Майката пребледня съвсем.
— Какви мерки, докторе?
— Най-важното — лекарства. Къде най-близко до вас има аптека?
— Ами чак в Зайчар — отвърна Драго. — Ако тръгна в полунощ, ще бъда там тъкмо когато отварят аптеките…
— Добре, дай ми сега един чист лист — казах аз. — И ако имаш мастило — по-добре…
Той донесе лист и мастило, аз се замислих. Всъщност от чие име да напиша рецептата? Можех да сложа и моето име, малко ли лекари има с такова име. За всеки случай се посъветвах с домакина.
— Пиши Лазар Пирич — отвърна той. — Имаме такъв…
— Да не е много известен?
— Не, млад човек е — наш другар.
Написах рецептата от името на непознатия колега, подписах го, както можах. След това подробно разказах на майката какво трябва да прави, докато дойде лекарството. Лицето на младата жена ставаше все по-загрижено и по-загрижено, на края тя заплака и стана от мястото си. Отново се обърнах към Драган:
— Не бива никак да се бавиш… На рецептата е написано „бързо“ — те нямат право да те бавят… И най-хубаво е на обратния път да вземеш я кола, я кон… Колкото по-рано дойдеш, толкова по-добре.
— Ясно, докторе! — отвърна решително Драган и се обърна към жена си: — Вместо да цивриш, по-добре пренеси да вечеряме… От сълзите полза никаква.
— То вечеря каква ще бъде, като сега ми казваш — все още плачливо се обади младата жена.
— Знам, знам! — малко нетърпеливо отвърна мъжът. — Направи най-хубавото, което имаш… И най-бързото…
— И хубаво, и бързо не може — оплака се майката.
— Върви де! — сопна й се той. — Не ща повече приказки…
Жената отиде в кухнята. Драган ме огледа така внимателно, сякаш за пръв път ме виждаше…
— Докторе, докато чакаме, седни да те избръсна…
— Как да ме избръснеш? — не разбрах аз.
— Ще те обръсна като нищо — усмихна се той. — Две години съм чиракувал като бръснар… И такъми имам, и всичко…
Не се оставих да ме убеждава дълго. Брадата ми беше лоша, сърбеше ме, пък и потискаше интелигентското ми самочувствие. Седнах на единствения висок стол с облегало. Драган донесе инструментите и ме насапуниса. Едва когато се надвеси над мене с острия си бръснач, някаква неприятна мисъл само за миг мина през главата ми, но аз бързо я изгоних. Още при първото докосване разбрах, че нашият домакин не е роден за бръснар, но криво-ляво избръсна ме. Като свърши, в погледа му имаше вина и малко смях.
— Как мина? — попита той загрижено.
— Превъзходно! — казах аз.
Той се засмя:
— Знам, че не съм бръснар… Ама ако ти бях казал, нямаше да се съгласиш… Сега, да ти кажа право, наистина приличаш на доктор… Преди това повече на четник мязаше…
Той излезе от стаята и след малко се върна с бяла, добре изгладена риза в ръце…
— Вземи я! — каза той. — Няма с какво друго да те дарувам… Вземи я — с нея съм се венчавал…
Не бе Драго човек, на когото може нещо да се откаже. На всичко отгоре ме накара веднага да я облека, а моята презрително захвърли в ъгъла. Когато след малко в стаята влезе жена му, тя бързо се огледа, сякаш не беше съвсем сигурна, че в стаята не е дошъл друг човек. Все пак най-доволен от всички изглеждаше дядо Щилян, просто не сваляше от мене поглед.
— Да вървим да хапнем! — обади се жената. — Само ще ви моля да не ми връзвате кусур…
Никога няма да забравя нейната скромна вечеря, най-вкусната в моя живот. Наистина беше вкусна, а не само защото бях много гладен. Беше опържила яйца, които по нас наричаме „панагюрски“, с прясно, току-що избито масло. Имаше освен това в изобилие кисело мляко и някаква необикновено вкусна, тънко нарязана, бледорозова сланинка. Нахраних се така сито, че дори ми се приспа. Сега нямах никакво друго желание, освен да се просна на някое от чистите легла и да поспя няколко часа като хората. Но Драго погледна неспокойно олющения будилник на шкафа и каза:
— Май че е време да вървим. — И като усети, че не е много гостоприемен, побърза да добави: — Запали ми главата докторът… Пък и за вас ще е по-добре навреме да стигнете… Знае ли човек какво може да му се случи по пътя…
Нямаше как, трябваше да се става. Докато преглеждах втори път детето, Драган бе успял да натъпче платнената торбичка на стареца с храна. Поисках да си я платя, но той само ми се скара. Простихме се с домакинята и тръгнахме. Селцето вече спеше — никъде не светеше никаква лампа. Тоя път направо прегазихме рекичката и почнахме да изкачваме насрещния баир. Когато излязохме на равно, селцето вече не се виждаше, цялата котловинка беше залята с гъст непрогледен мрак.
Няколко километра пътят ни беше общ, но след това трябваше да се разделим с Драго. Стиснахме си здраво ръцете, аз казах:
— Пък дано се срещнем някой ден!… Тогава черпнята ще бъде от мене…
— Ще се видим, докторе — усмихна се Драго. — Светът не е чак толкова голям…
Но не и чак толкова малък. Не обичам да се разделям с хора, които са ми били приятни. Около половин час крачехме мълчаливо с дядо Щилян, докато най-сетне той се обади:
— Добро момче!… Още от пръв поглед познах, че е харно.
Тоя път, не ще и дума, беше безусловно прав.
Цял ден прекарахме в старата гора над параклисчето. Спах съвсем малко, защото бяхме стигнали тук още в тъмно и до сутринта имахме достатъчно време за сън и почивка. Главно — не бях никак спокоен, гнетяха ме лоши предчувствия. Наистина бяхме се явили в срок и точно на определеното място — в това грешка не можеше да има. И все пак не вярвахме. Тоя път и дядо Щилян беше мълчалив и неспокоен, усещах, че едва го сдържа на едно място. Струваше ни се невъзможно отрядът да е пристигнал невредим, да се е установил и на всичко отгоре да им е останало време да помислят за нас. Пък като че ли и гората усилваше мрачното ни настроение. Под тежките корони на дърветата не проникваше никакво слънце, не се усещаше никакъв живот, тежко миришеше на папрат и гнила шума.
Около обед въздухът стана съвсем неподвижен, гъст и съсирен като кръв. Някъде в невидимата далечина се бяха събрали облаци, небето забуча тежко и глухо. Мина още час, слънцето се скри, под дърветата съвсем притъмня. След малко по листата затупаха тежки капки, но не заваля. Скоро небето се очисти, далечният тътен угасна, подухна слаб ветрец, който сякаш съживи у нас надеждите.
Когато най-после се смрачи, ние потеглихме по тясното мочурливо усое. Там, където свършваше, имаше дълга бяла чешма с каменни корита и три бронзови чучура. Тук беше много по-светло, така че успях да прочета надписа върху камъка: „Сиъ чешма построи Хаджи Никола хаджи Рачев в памят на родителите свои Минчо и Анисия. Лято Господне 1892-ро, ден пречист и преславена Света Богородица, Успение Богородично. Пътниче, спомени ги“. За пръв път през тоя ден някакъв полъх мина през душата ми, някакъв спомен за детинството, когато в далечината бият малки медни камбани и в чистия двор промучава теленце. Умихме се, наляхме си вода и се скрихме в храстите. Вече не ни оставаше нищо, освен да чакаме.
— За какво е строена тая хубава чешма в пущинака? — запитах аз. — Дори пътека няма до нея…
— Тука става сбор — отвърна тихо старецът. — На Голяма Богородица, в края на август… Коли се курбан, до трийсет казана. Много хубав става, защото по туй време шилетата са най-охранени и пиперът най-вкусен. Събира се сума свят, от двайсет села, дори от повече… Тогава край чешмата няма как да припариш…
— Ти идвал ли си?
— Кажи-речи, не съм пропускал… А как ми се е виждал вкусен курбанът като дете — не мога да ти разкажа… — Той въздъхна и добави: — Хубави времена бяха… Няма никога да се върнат.
Чакахме отново едва ли не цяла вечност. Часовете минаваха един след друг и на нас ни ставаше вече съвсем ясно, че никого няма да дочакаме. Между клоните на дърветата се показа новата луна — чистичко, тънко резенче. Но колкото и малко да бе то, стръмната поляна под нас побеля, между дънерите светнаха стените на параклисчето. Навярно приближаваше полунощ, ние съвсем се бяхме отчаяли. По едно време старецът трепна.
— Ти чу ли?
Но в гласа му се усещаше недоверие — надали и той беше много сигурен какво е чул.
— Не — казах аз.
— Чакай, чакай…
Стори ми се, че целият се бе превърнал на слух, така напрегнато беше лицето му.
— Ето, ето! — повтори той развълнуван.
Тоя път и аз чух — три слаби провиквания на птица. „На сови“ — бяха казали те, но откъде можех да зная аз как се обажда совата! Дядо Щилян засия и веднага се обади — много по-мелодично, както ми се стори. Зачакахме целите настръхнали. Не чакахме дълго — към усоето се чу шум от стъпки, след това между храстите се появи силна и едра мъжка фигура. Много ясно видях, че в ръцете си държи пушка. Човекът се огледа внимателно и тръгна напред. Нещо много познато имаше в очертанията на едрите му неподвижни рамене.
— Това е Спас! — обади се старецът радостно.
Човекът като че ли ни чу, спря и вдигна пушката.
— Докторе, къде си? — обади се той тревожно.
Наистина беше Спас, познах гласа му. Едва ли не затичах към него. Прегърнахме се малко неловко и тромаво. И тогава за пръв път видях на лицето на тоя грамаден, вечно кисел човек широка приветлива усмивка.
— Значи, си жив и здрав? — каза той радостно. — Леле, бях те прежалил, момчето ми…
След това се обърна към дядо Щилян и някак смешно го ощипа по жилавия врат:
— Как си, старче?
— Нищо — отвърна старецът.
— Къде оставихте Виктор?
Като че ли в миг затули луната с грамадната си шепа.
— Почина — казах аз. — Не можахме да му помогнем…
Лицето му потъмня. Той мрачно обрамчи пушката си, след това каза:
— Тъй си и знаех… Напразно си рискувахте живота, мислех, че и вас вече няма да видя…
— Не беше напразно — казах аз.
— Е, щом останахте живи и здрави… — въздъхна бай Спас. — Но можех ли нещо да кажа, като виждах, че не си с ума си… Нямаше смисъл…
Замълчах потиснат. Бай Спас разбра, че е прекалил, защото ме потупа дружелюбно по рамото.
— Хайде да вървим — каза той. — Няма смисъл да стърчим тука като мишени…
Веднага потеглихме на път. Разказах бавно и мъчително на бай Спас за нашите безнадеждни опити да спасим Виктор. И бай Спас ни разказа за кратката история на отряда. Водили две кратки сражения, пленили седем пушки, но загубили още един човек. На третия ден се установили на постоянен лагер, даже успели да влязат във връзка с местната организация. Преди бай Спас да тръгне насам, получили от тях ново оръжие, между другото и една лека картечница „Брен“.
— С оръжието сега сме добре — завърши той. — Но скоро пак няма да бъде добре — чакаме да дойдат нови хора…
— А как е началството? Погажда ли се? — запитах аз.
— Като кучето и котката — усмихна се бай Спас. — Единият тегли нагоре, другият надолу…
— Как да го разбирам? — попитах аз.
— Както си искаш… Максим налита още сега да предприемем някоя акция, да ударим, дето се вика, камбаната. Боян не бърза, иска по-напред здравичко да се окопае…
— Ти от коя партия си?
— От твоята — отвърна бай Спас и се засмя.
— Ами аз още не съм си избрал.
— Избрал си, избрал си! — заклати пръст бай Спас. — От мене няма как да се скриеш…
Вървяхме много бързо, даже дядо Щилян мъчно насмогваше на едрата, мъжка крачка на бай Спас.
— Малко по-кротко! — обадих се аз задъхано. — Не можем да те настигнем…
Бай Спас понамали крачките, тъй че успях да се поизравня с него.
— Такъв съм си аз — от бързите — каза той шеговито.
— Не си май от най-бързите… Защо така късно ни си обади?
— Късно ли? Аз пък мисля, че рано ви се обадих… Боян беше заръчал — призори.
— Защо призори?
— За всеки случай… Ако сте сами — няма какво, ще чакате, къде ще идете. Но ако други са ви довели, до сутринта щяха да загубят търпение…
— Ей че умно! — казах аз обидено.
— Не е толкова глупаво… Сече му на туй момче пипето, макар да го гледаш нищо и никаква мушмула…
След всеки километър местността ставаше все по-дива и по-пуста. Сега бродехме из ниски изровени дъбови гори. Виждах само криви, сакати клони, нагърчени стволове, сухи, жилави листа. Но когато наближихме лагера, гората отново се освежи, от време на време прекосявахме хубави горски пасища. Пристигнахме призори. Лагерът бе установен в някакви напуснати кошари, имаше дори две леки пристройки, които служеха за щаб и склад. Разбира се, откриха ни много преди да стигнем до лагера, искрено ни се зарадваха.
— Командирът каза да го събудим веднага, щом дойдете… Колкото и да е часът…
Нямаше как, трябваше да изпълним командирската заповед, макар да бяхме изморени и здравата да ни се спеше. Боян ни посрещна почти гол, по къси смешни гащета. Тялото му беше сухо и жилесто, прасците възлести като на роден пешеходец. Зад гърба му подаваше усмихнатото си лице бай Нико, съвсем облечен, дори с паласките на колана си.
— Здрасти, докторе! — каза просто Боян. — Седни и разказвай…
Трябваше отново да повторя тежкия и горчив разказ. Боян слушаше намръщен, бай Нико нервно ходеше из тясното помещение. Когато свърших, Боян запита:
— Научи ли името на фелдшера?
Не бях и помислил за това. Погледнах към дядо Щилян, той започна да мига:
— Казаха ми го… Ама не го запомних…
Знаех, че ги излъга, но не му се сърдех в тоя миг, това беше напълно в неговия характер.
— Не е важно, ще го научим — каза Боян сърдито. — Няма да види добро вашият фелдшер…
Погледът му отново се спря върху мене, лицето му се оживи.
— Докторе, ще спиш в склада — каза той. — Там ще ти бъде амбулаторията. Още днес ще ми докладваш от какво имаш нужда…
— Слушам! — казах аз по войнишки.
Боян се засмя:
— Не искам да слушаш, искам да ме разбереш… Щом имаме лекар, трябва да имаме и свястна амбулатория… Ще ти трябва ли помощник?
Тъкмо мислех да откажа, погледът ми попадна на дядо Щилян.
— Няма да е зле — казах аз. — Дядо Щилян ще ми бъде съвсем достатъчен.
— А, чудесно! — зарадва се командирът. — Зачислявам ти го заедно с целия инвентар. Той ще ти бъде и санитар, и санитарен носач, и домакин, и свръзка — всичко… Ясно ли е, дядо Щиляне?
— Ясно! — отвърна зарадван старецът.
— Това е засега… Хайде, вървете да спите…
В склада беше прохладно и тихо. В ъгъла имаше легло, застлано със сено, което дъхаше на детелина и кантарион. Дядо Щилян просна върху него брезентите, измъкна отнякъде одеяло. За пръв път от толкова дни заспах спокойно, с приятното чувство за сигурност и безопасност. Партизанският ми живот не започваше зле, повече не можех и насън да си пожелая. Когато отворих очи, бе късен следобед, на две крачки от мене бе приседнал дядо Щилян и ме гледаше с търпеливия поглед на куче, което чака да се събуди господарят му.
— Трябва да ставаш, сине… Хората чакат…
— Какви хора? — попитах аз учудено.
— Ами тия, дето ще ги преглеждаш…
Охо, значи, вече и пациенти си имах. След това се оказа, че не са точно пациенти, а нашето първо партизанско попълнение, което Боян беше изпратил на преглед, сякаш щяха да постъпват на служба. Бяха петима души — всички яки, силни и изпечени мъже, без никаква следа от болести. Само последният, най-младият, ме накара за миг да се замисля.
— Има ли наблизо река? — попитах аз.
— Има, докторе… Тече баш край лагера…
— А сапун?
Оказа се, че сапун никой не си е взел.
— В края на краищата може и без сапун — казах аз. — Изтичай веднага до реката и хубавичко да се изкъпеш…
Новите партизани дружно се засмяха.
— Сега разбирам защо го изпъди жена му! — обади се един от тях. — Та се чуди кой път да хване…
Младежът гледаше почервенял към земята.
— Не ме е изпъдила! — измънка той. — Сам си избягах…
— Хайде, Младенчо, без приказки… Бегом на реката.
Като останах сам, съставих подробен списък на всичко, каквото ми бе необходимо за операции и лекуването на някои елементарни инфекциозни заболявания. Прегледах втори път списъка, прибавих още нещичко и го занесох в щаба. Боян беше там, наведен над някаква стара разглобена пушка.
— И аз съм доктор — каза той сериозно. — Само че по оръжието… Дай сега да видим…
Аз му подадох списъка. Той го прегледа внимателно, после запита:
— Без кое може?
Аз се замислих:
— Ами… без пургатив.
— Какво е то?
Обясних му с две думи.
— Не, само без това не може! — отвърна той. — Добре, ще се опитаме всичко да ти доставим…
Никак не бяха напразни грижите му. Оказа се след това, че той ще бъде един от първите ми пациенти. Един рикоширал куршум се заби в жилавото му бедро и аз му го извадих по всички правила на изкуството. Той оздравя така бързо, че сам аз се учудих. Разбира се, всички заслуги на неговото бързо оздравяване бяха приписани на мене и от това авторитетът ми невероятно порасна.
Към края на разговора в колибата влезе бай Нико — Максим, както вече всички го наричаха. Той постоя мълчаливо, след това, като си тръгнах, излезе да ме изпрати. И аз мълчах, все още потиснат от нашия последен неприятен разговор, преди да ни оставят с ранения Виктор.
— Докторе, да не ми се сърдиш нещо? — заговори той пръв.
— Не виждам за какво — отвърнах аз сдържано.
— Не е баш тъй! — Гласът му беше дружелюбен и ласкав. Но да забравим злото, както казва народът… Пък и ти трябва да разбереш, че върху мене лежат отговорности.
Никак не ми се водеше тоя разговор.
— Мисля, че те разбирам — отвърнах аз неохотно. — И все пак не обичам, когато един човек поема всички отговорности. В такъв случай другите остават без нито една.
Никога няма да забравя моята първа нощ в партизанския лагер. Беше спокойна, топла нощ с много звезди, с понаедрял лунен сърп на небето. Под дърветата в края на полянката гореше слаб огън. Край него лежаха хора, тихичко и безгрижно си бъбреха. По това време наоколо все още нямаше никакви войскови части, хората се чувствуваха съвсем сигурни. Малко преди да вечеряме, Максим ни събра, за да ни прочете новините от фронта, които бе слушал цял ден по малкото акумулаторно радио. Тоя ден нямаше никакви особени новини, но и малкото, което чухме, беше приятно. За вечеря имахме топла фасул-чорба, но истинска — не такава, каквато ни даваха в затвора. След това си легнах в колибата, но дълго не можах да заспя. Мъчех се да не мисля нищо, да не си спомням за нищо — спомените ме плашеха. Затова именно и легнах в колибата — да се скрия от звездите. Всичко в мене, което беше изтръпнало от напрежение, сега се отпускаше. И все пак усещах, че излъчвам някаква студенина, която ме плашеше. Постепенно и бавно сърцето ми се наля с горчива мъка, макар да пъдех спомените, макар да не ги допусках. Най-после не издържах, станах и излязох навън. Дядо Щилян лежеше пред прага и подпрял с една ръка сухата си брадичка, мълчаливо се взираше в гаснещия лагерен огън.
— Защо лежиш тука? — скарах му се аз нервно. — Влез вътре…
— Тъй ми е по-добре, сине — отвърна старецът търпеливо. — Тъй съм си свикнал.
Разходих се бавно из лагера — навсякъде хората спяха. Само в командирската колиба светеше слаба светлинна, но аз грижливо я заобиколих. Никой не ме спря, никой не ми каза нито дума. Като усетих, че мъката се поразсея, отново се върнах при нашата колиба.
— Защо не спиш, сине, време е за сън — каза старецът.
Погледът му беше някак особен, навярно усещаше какво става в душата ми. Кой знае защо седнах, край него и съвсем глупашки запитах:
— Дядо Щиляне, спомняш ли си момчето?
— Кое момче? — трепна старецът.
— Ами туй, дето го застреляха по погрешка.
Старецът помълча.
— Все за него си мисля, сине — каза той с горчивина. — Хич не ми излиза от ума…
— А как си мислиш, ако си отмъстим — ще ни олекне ли?
— Не, няма да ни олекне — въздъхна старецът. — С туй няма да си помогнем…
— А как ще си помогнем?
— Като идем при тях…
Но тоя път в гласа му нямаше нито страх, ни горчивина. Дори нямаше примирение. Каза го така спокойно и естествено, сякаш ставаше дума за някаква малка разходка из тъмната гора. Погледнах го стреснат и побързах да вляза в колибата, която в късния час още по-силно дъхаше на планинско сено. При тях… Но при тях няма ни небе, ни слаб огън, който мъждука под дърветата… При тях няма нищо… Завих се с одеялото и отчаяно затворих очи. „Нищо — мислех аз. — Нищо, съвсем, съвсем нищо…“
Но като се събудих сутринта, сърцето ми беше спокойно. Излязох вън — стареца го нямаше. След малко го видях, че се задава от долчинката, в която течеше рекичката, с някаква кофа в ръка. Слънцето още не се беше показало зад планината, но небето на изток вече искреше от блясъци. Чу се разтревожен цвъртеж, над главата ми прелитна сврака, сподирена от цял орляк дребни, пепеляви птички. В тоя миг старецът ме зърна и се усмихна.
Към обед отново отидох в колибата на командира. Беше сам, в ръцете си държеше затвор на пушка и размисляше така вдълбочен, сякаш в него бяха скрити всички световни загадки.
— Пружинната е скъсана — каза с досада. — Ех, сега да мога да измисля една нова пружинна…
— Не може ли да я скъсиш?
Той поклати печално глава:
— Ти би ли взел такава пушка?… Я хване, я не хване. Не, само с пушката шега не бива…
В колибата влезе бай Спас. Лицето му беше възбудено, усетих, че се е случило нещо.
— Бояне, часовите заловили около лагера някакъв съмнителен човек — каза той. — Да го доведа ли?
— Какво му е съмнителното? — попита Боян, без да вдига глава от затвора.
— Ами въоръжен е… И каза, че нас търсел…
— Отде знае, че сме тука?
— Точно това му е съмнителното — отвърна бай Спас. — Отде ще знае, като сме тука от няколко дни…
— Добре, доведи го! — кимна Боян.
Останах и аз — от любопитство. След малко вратата се отвори, в колибата, за мое смайване, влезе Драган. Той веднага ме забеляза, но не ми се стори така изненадан, както очаквах. По-скоро ми се зарадва, тръгна към мене с протегната ръка. Ръкувахме се живо, но просто не знаех какво да му кажа от смайване.
— Познавате ли се? — запита учудено Боян.
— Как не! — възкликнах аз. — Запознахме се преди два дни. Нали ви разказах?
— Тоя… с болното дете?
— Точно тъй — кимнах аз. — Но какво стана с детето?
Лицето на Драган помръкна. Без да бърза, той ни разказа кратката си история след нашето разделяне край селото. Стигнал в Зайчар на съмване, трябвало да чака няколко часа, докато отворят аптеките. Случила се някаква млада аптекарка, българка. Взела рецептата, дълго я разглеждала и най-сетне казала:
— Ще дойдеш след два часа…
— Ама тук пише — веднага! — поопънал се Драган.
— Ти мене няма да ме учиш! — казала сопнато аптекарката. — Туй „веднага“ е след два часа…
Драган въздъхна.
— Разбрах я, че нещо се усъмни! — продължи той. — Нали знаеш на каква хартия беше рецептата, пък може би случайно да е познавала и подписа на Лазар. Нямаше какво да се прави, излязох. Скрих се в една шкембеджийница, започнах да мисля. Ако е усетила нещо, може да провери. Или направо в участъка да се обади. И като се върна, току-виж, влязъл съм в капана. Ще почнат разпити — кой ти даде рецептата, къде го видя, какъв човек беше… Мислих, мислих, пък отидох при един мой приятел, строителен работник като мене. Като дойде времето, него изпратих в аптеката, уж да си вземе аспирин. Щом влязъл, Бранко веднага видял двамата цивилни агенти, дето ги знае цял град… Ясно… Излязъл — и право при мене. Мислихме, кроихме — все лошо. Що ли ни трябваше да пишем името на детето. В града ме знаят, Баташки, като мене друг човек няма. Ако се върна на село, и там ще ме спипат. Нямаше как, върнах се на село, изрових пушката и ето ме тука…
— Ето те тука! — измърмори недоволно Боян. — А отде знаеш, че тука баш нас ще намериш…
— Е, не знаех, че ще бъдете баш вие — отвърна Драган. — Но овчарите ме упътиха, казаха ми, че се въртите тъдява…
— Малко съмнителна ми се вижда тая работа — каза Боян. — Кога те упътиха, кога успя да ни намериш. Цял ден път е това…
— Аз познавам местата — отвърна Драган по-намръщено. — Пък и не идвам на гости, нося си пушката…
— Всеки може да носи пушка — каза троснато Боян. — Дай да я видя…
Драган му я подаде. Боян я разглежда дълго, дори излезе на прага и погледна в цевта й. Като се върна, видът му беше малко по-спокоен.
— В какво я беше зарил? — попита той. — И преди колко време?
— В два чувала! — отвърна Драган уж спокойно, но личеше, че е обиден. — Още преди да дойде тука вашата войска…
— Мда, хубаво! — измърмори Боян. — Запасил си се, значи… За всеки случай…
— Не за всеки случай — отвърна тоя път малко сърдито Драго. — Директивата беше такава…
— Ааа, директивата — кимна Боян. — Ти партиен член ли си?
— От пет години! — отвърна Драган твърдо. — Още преди да служа войник…
— Така… А можеш ли някак да го докажеш…
— Зер ако не мога, ще ме изпъдите?
— Сега аз питам… Можеш ли да го докажеш?…
— Аз не мога… Но проверете в Зайчар — при Бранко…
Боян се замисли, тясното му чело се покри със ситни бръчки.
— Ние по принцип такива… индивидуални не приемаме — каза той. — Но ако докторът гарантира за тебе?
Той се обърна към мене и едва забележимо ми намигна.
— Гарантирам с главата си! — отвърнах аз с готовност.
— Много бързаш с главата си — отвърна Боян недоволно. — В края на краищата тая работа е все пак малко съмнителна…
Знаех, че е малко съмнителна, но не исках да говоря сега пред Боян. Драго отново се намръщи.
— Всъщност аз сега заради доктора — каза той. — Да не мислиш, че няма и други отряди?
— Хайде, не дрънкай много! — каза Боян троснато. — Щом съм те зачислил, ще се държиш като истински партизанин… Докторе, заведи го при Спас, той ще го оправи…
Излязохме навън. Бай Спас беше наблизо, но аз не бързах да отивам при него.
— Как е детето?
— Видя ми се уж по-добре — въздъхна Драган. — Дано се оправи и без лекарства…
Замълчах, не ми се искаше да го тревожа повече. И освен това старото подозрение все не излизаше от главата ми.
— Слушай, Драгане, доверие за доверие… Ще те питам нещо, но няма да ме излъжеш… Откъде разбра, че отрядът е тука?
Много ясно забелязах как Драган се поколеба.
— Дядо Щилян ми каза — отвърна той неохотно.
— Кога?
— В селото… Малко преди да си тръгнете… Точното място и той не знаеше, но… приблизително. Другото наистина от овчарите научих…
— Добре, върви сега при Спас да те зачисли — казах аз. — След това ще си поговорим…
Бях здравата ядосан. Това, че дядо Щилян го бе информирал зад гърба ми, приличаше на истинско предателство. Мислех го за съвсем предан човек, съвсем сигурен в думите и делата си, а излизаше, че не е точно тъй. Във всеки случай досега само за бърборко не бях го мислил. Запътих се бързо към нашата колиба, като готвех в себе си лютите думи. Дядо Щилян клечеше пред прага и дялкаше нещо с грамадна, стара костура, кой знае как попаднала в ръцете му. Той ме погледна някак виновно, сякаш отдалече бе усетил специалното ми настроение.
— Какво дялкаш? — запитах аз сухо.
— Закачалка ти правя — отвърна той смутено, като продължаваше да разучава с поглед лицето ми.
Седнах при него, като все още кипях от вътрешна ярост.
— Какво е станало? — запита внимателно старецът. — Пак ли нещо се скарахте?
— Станало! — изръмжах аз сърдито. — Станало е туй, че най-безобразно си ме излъгал.
— Какво съм те излъгал?
— Много добре знаеш какво… Казал си на Драго мястото на отряда…
Погледнах го — не ми се видя ни стреснат, нито пък изплашен от неочакваното разобличение.
— Излъгах те — каза той тихо.
— Защо?… Нали преди това те бях предупредил?
— Ами знам ли и аз защо? — измънка старецът. — Дожаля ми за него. Рекох си — каквото е времето, ще тръгне утре да бяга, а няма да знае къде… Тъй и ще си пропадне между душманите. А пък е добър човек, защо да не му помогнем?
Той говореше така простичко и убедително, че поне половината от гнева ми само за миг отлетя.
— За тебе всички са добри, овца такава! — скарах се аз полу на шега, полу на истина. — Ами ако беше шпионин?
— Ка щяло да бъде шпионин! — обади се възмутено старецът. — Нали ти казах, сине, че познавам хората… Как може да бъде шпионин, като не е…
Вече се чудех какво повече да му възразя.
— Е, добре — казал си, казал си… Ами защо поне после не ме предупреди?
Старецът замига.
— Мислех да ти кажа — измънка той. — Ама се изплаших, че много ще се разсърдиш…
Неволно се разсмях. Дядо Щилян ме погледна учудено, но си замълча, явно доволен от направлението, в което беше тръгнал разговорът.
— Слушай, не може тъй, дядо Щиляне — казах аз сериозно. — Ако я караш тъй, ще ти загубя съвсем доверие… Ако нямаш на човек доверие, за какво ти е?
Старецът отново ме погледна разтревожен:
— Ама аз уж за добро, сине… Зер, мислиш, ще направя нещо, ако знам, че може да ти доведе зло…
— Остави ме, моля ти се, сам да си преценя…
— Ами ще те оставя, защо да не те оставя — заклати глава дядо Щилян. — Ще бъде тъй, както на тебе ти се иска. Макар да сте деца и ако не ви упъти човек — сами, без да щете, ще си извадите очите.
Той вдигна глава и внезапно запита:
— Ами ти как разбра, че съм казал на Драго?
— Как няма да разбера, като вече е тука… Преди малко дойде — с пушката си барабар…
Лицето на стареца светна.
— Значи, добре съм сторил? — възкликна той радостно. — Ако не бях му казал, как щеше да ни намери? Хем един човек повече при нас, хем и той при добри хора попадна…
Разбрах, че ако продължим повече тоя разговор, в края на краищата аз ще изляза виновен. А може би точно това беше и голата истина. Старецът бързо се вдигна от мястото си.
— Аз ще вървя! — обади се той. — Трябва да му кажа „добре дошъл“ като хората…
— Върви, кажи му! — измърморих аз. — И по-добре не ми се мяркай до довечера пред очите…
С това приключи нашата първа и последна кавга. Вдигнах рамене и влязох в колибата. Още първият поглед ме накара да се засрамя малко за големите думи, които му бях наприказвал. Помещението просто светеше, доколкото можеше да свети една жалка колиба, която нямаше дори прозорче. Подът беше грижливо изметен, всички вещи — закачени по стените, леглото бе прикътано и застлано. Стаичката изведнъж бе станала по-широка и по-приветлива, вече можеше с малко повече въображение да се нарече и амбулатория. За мене вече не остана нищо друго, освен да се просна безгрижно на удобното легло.
Тъй измина цяла седмица — главно в изтягане. На всичко отгоре дядо Щилян редовно сменяваше сеното на леглото, още по-редовно премиташе и разтребваше. В свободното си време даже успя да скове нещо като етажерка, макар никога да не разбрах откъде смъкна материалите. Само моята поръчка все още не пристигаше, но сега-засега това не беше страшно, тъй като всички се радваха на желязно здраве. Разбира се, тоя режим се отнасяше само до мене — другите се изпребиваха от учения. Имах особено отвращение към подобен род занимания, затова не отидох на тях нито веднъж. Знаех само, че се учат на стрелба, на пребежки, на атаки на укрепени пунктове. Виждах ги понякога как се връщат вечер изморени до смърт и как се натръшкват по земята кой където намери. Не ми се искаше да мисля сега за тях, така дълбоко бях потънал в моето приятно безделие. Сега разбирам, че тая почивка ми е била крайно необходима, иначе моите разпокъсани нерви щяха да ми изневерят още при първото изпитание.
И храната не беше лоша през тая първа седмица. В сравнение с храната в затвора тя беше просто превъзходна. Но веднъж, като надзърнах случайно в канчето на дядо Щилян, нещо ме усъмни.
— Какво ми носиш ти за ядене? — попитах аз уж небрежно. — Отде го взимаш?
— Ами нося каквото ми дават — отвърна малко припряно старецът.
Погледнах го внимателно:
— Пак ли ще се лъжеме?
— Няма какво да се лъжеме — отвърна той обидено. — Каквото ми дават, туй нося…
— След това от твоето пресипваш в моето?
— А, не, не… Моето си е съвсем отделно.
— Е, добре де! — казах аз нетърпеливо. — Другите същото ли ядат?
Старецът преглътна мъчително. Така много му се искаше да ме излъже, но тоя път не посмя.
— Е, не е баш същото — отвърна той недоволно.
— Ще им кажеш да ми дават баш същото…
— Ти им кажи! — едва ли не ми се сопна старецът. — Аз не мога. Ами хората виждат, че си заслабнал, искат да се оправиш…
Значи, такава била работата. Хем лентяйствувам, хем ме охранваха като прасе. Нямаше как, трябваше да прескоча до командира. Както винаги, Боян ме изслуша, без да ме прекъсне, след това каза:
— Добре, докторе, ще те зачислим на общия казан.
Някак много бързо се съгласи. Това ме пообиди.
— Искам да ходя и аз като другите на учение — добавих аз намръщено.
Щом изрекох тия думи, разбрах, че съм се увлякъл, но вече нямаше как да се върна. Боян се усмихна:
— А бе мислил съм и за това, ама няма как… Ти си с офицерски чин, пък аз съм едва кандидат-подофицер… Няма кой да те командува…
Разбрах, че се шегува, но нямах желание да настоявам повече. Тъкмо се готвех да си вървя, и той се обади:
— Но те съветвам да правиш поне утринна гимнастика… В края на краищата — лекар си…
— Пък аз те съветвам да си изпереш ризата… В края на краищата — командир си…
Без да каже дума, той веднага я смъкна от гърба си:
— Дай я на дядо Щилян да я изпере… Пък ако не ти е удобно, можеш и сам.
И понеже забеляза недоумението, изписано на лицето ми, добави сериозно:
— В края на краищата — командир съм…
— Но не от нов тип — засмях се аз и помъкнах ризата му към дядо Щилян.
На другия ден имах нов разговор с бай Нико, както винаги, и тоя път неприятен. Той ме посети в амбулаторията, поразгледа я, след това се отпусна на едно от забитите в земята столчета, произведено от изкусните ръце на дядо Щилян.
— Добре си се уредил — каза той.
Но гласът му беше разсеян, явно мислеше за нещо друго. Точно в тоя момент дядо Щилян подаде тънкото си лице през пролуката на вратата.
— Ти почакай вън — каза Максим строго.
Дядо Щилян си дръпна главата бързо като лалугер.
— Снощи те избрахме член на щаба — започна Максим с тежък глас. — Мене ме натовариха да ти кажа. И да те попитам дали си съгласен…
Тая новина доста ме поучуди. Като безпартиен да ме изберат член на щаба — това надали беше дело на Максим.
— Благодаря за доверието! — казах аз сдържано.
— Утре ще имаме заседание — продължи той със същия глас. — И няма да скрия от тебе — очаквам да ме подкрепиш…
Той ме погледна очаквателно, но аз благоразумно замълчах. В края на краищата, щом иска да ме вмъкне в някаква своя комбинация, нека сам се потруди, за какво ще го улеснявам.
— Работата е в туй, че много дълго се заседяхме — подхвана Максим с малко повече жар. — А сам виждаш в какво време живеем. Фронтовете кипят, всички напрягат последни сили да разрешат изхода на гигантската битка. Сега всяка битка, не — всяка най-малка схватка е историческа. Решават се съдбините на човечеството, а ние тук се излежаваме… Не съм ли прав?
Сигурно беше прав, но защо ми говореше като радио? И понеже все тъй мълчах, той продължи малко нетърпеливо.
— Според мене сега нашата задача може да бъде само една — да привлечем около нас каквито и да е сили на противника… Една рота, един взвод да измъкнем от немската армия, това значи да облекчим нашите братя, които сега изнемогват по фронтовете… Всичко друго е равно на предателство.
Последната дума неприятно ме удари в лицето.
— Малко пресилено ми се вижда — измърморих аз. — Как ще наричаш предатели хора, които са излезли тук да умират…
— Размисли и ще видиш, че обективно излиза така…
— Тая дума „обективно“ не е толкова проста — отвърнах аз. — Ако не сме подготвени, може да ни избият още при първото сражение, така че обективно фронтовете, за които говориш, дори да не усетят нашата жертва…
Максим ме погледна подозрително.
— И до тебе ли стигна тая опортюнистична теория? — запита той намръщено. — А според мене няма и не може да има друго по-хубаво бойно учение от бойната практика… Това фактически го е казал Сталин…
Последните думи той произнесе с такъв тон, сякаш Сталин лично на него бе доверил своето откритие.
— Сега нищо не мога да ти обещая — казах аз нетърпеливо. — И смятам, че не е правилно… Според мене истината още не съществува, тя ще се роди довечера на нашите общи разисквания…
— Добре — каза Максим студено и стана от мястото си.
Вечерта на заседанието на щаба аз не го подкрепих. И даже напротив. Когато късно през нощта напуснах щабната колиба, усетих как Боян едва забележимо ме потупа по гърба. Усмихнах се вътрешно и уверено закрачих в мрака към моята амбулатория. Там, приседнал на прага, търпеливо ме чакаше моят старец.
Помня нашата първа бойна акция, безкръвна като детска игра. Беше нощ, лежах по гръб в сухото речно корито и гледах небето, което се давеше в дъждовни облаци. Някъде в планините гърмеше, от време на време далечните върхове светваха от заревото на мълниите. Това не влизаше в нашите сметки, трябваше да приключим, преди електрическата буря да засвятка над главите ни. Лежах и се ослушвах. Щурците бяха млъкнали, по шосето отдавна не се чуваше тропот на колела и копита. Чувствувах се възбуден, но не много, по-скоро нетърпелив и изпълнен с очакване. Най-сетне към полунощ до нас долетя сигналът, другите изпълзяха и бързо се запътиха към моста. Не беше голям мост, но през него като през сърдечна клапа пулсираше желязното кръвообращение на окупационния корпус. Ние останахме сами с дядо Щилян. Виждах го под мене, притиснал грижливо към гърдите си санитарната чанта.
— Пусни я! — казах аз. — Няма да стане нужда от нея.
— Май че няма! — отвърна старецът.
В гласа му се долавяше някакво спотаено огорчение. Неволно се усмихнах. Цяла седмица преди това той с някакво момчешко увлечение бе нареждал в чантата многобройните стъкълца, бинтове и марли, докато най-сетне го нахоках, че ще ги замърси. Тогава той окачи чантата на стената, но често го улавях да стои пред нея със скръстени ръце като пред църковна икона. И кой знае с какви наивни старчески мечти изпълваше своите безсънни нощи. Навярно се носеше с нея всред порой от куршуми и раздаваше наляво и надясно помощ и милосърдие.
След половин час почти всички се върнаха. Боян легна до мене и тихо пошушна:
— Сега слушай!
Слушах. След няколко минути се чу оглушителен взрив, камъни и железа затупкаха в мрака. Върна се и взривната група, взехме оръжието и багажа и потеглихме. Всички мълчаха, само дядо Щилян безпомощно запита:
— Има ли някой ранен?
Даже не му отвърнаха, бързаха да се отдалечат от мястото на взрива. Боян ми разказа с няколко думи какво се бе случило. Четата на Спас издебнала целия караул в спалното им помещение. Набързо прибрали дрехите им и цялото въоръжение, взривната група заредила моста — всичко било извършено бързо и леко като на бойно учение. Сега ние мъкнехме със себе си още една автоматична пушка и няколко автомата. Оръжието не само не ни тежеше, но ни окриляше. Едва на другия ден, когато Драган се върна от огледа, настроението ни доста се помрачи. Взривяването на моста не излязло много успешно — по всичко изглежда, че взривът бил малко, или пък не е бил успешно разпределен. Тъй или иначе, но след два дни пионерните части успяха да го поправят и желязната клапа отново започна да пулсира.
След няколко дни ние нанесохме нов удар — опожарихме безнаказано един вещеви склад на корпуса. Но третото нападение срещу погребите излезе неуспешно — усетиха ни навреме, откриха срещу нас силен огън. Именно тогава раниха Боян, но за щастие раната му не излезе опасна. Най-после се сбъдна мечтата на Максим — срещу нас изпратиха цяла пехотна дружина с един взвод минохвъргачки. Около един месец пехотната дружина лениво пълзя из планините, хвърляше от време на време напосоки из деретата някоя и друга мина, стреляше безразборно и халосно. Ние следяхме внимателно всяка тяхна крачка, маневрирахме ловко, без да бързаме, и за ужас на Максим нито ги дразнехме, нито ги предизвиквахме. Дружината командуваше един запасен майор, който вдигаше шум, колкото да оправдае с нещо похода, и като че ли старателно ни отбягваше. Нямаше никакъв смисъл да го дразним или компрометираме, тъй като щяха да го сменят с някой по-старателен или по-яростен и щяхме да дадем безсмислени жертви. Работата свърши с това, че разгромиха нашия временен лагер и арестуваха по съмнение неколцина от нашите ятаци. Но ятаците издържаха, пък не стана нужда да строим и друг лагер. Най-сетне дружината се изтегли и една сутрин ние се върнахме на старото място. Дядо Щилян едва не заплака, като видя пепелищата на нашата бивша амбулатория, която с толкова любов и грижовност бе обзавел. Но скоро и той се успокои, тъй като се преместихме в много по-удобен лагер, навътре в планините. Това беше истинско колибарско селце, напуснато от своите жители, където се разположихме под здрав и сигурен покрив. И тук за амбулатория ни бе определена най-солидната къща, иззидана като крепост от едри каменни блокове.
Така неусетно дойде есента. И именно през следните дъждовни и кални месеци се заплетохме в дълга и кървава борба с дражевистките четници. Те бяха по-многобройни от нас, много по-добре въоръжени, храбри и безпощадни в боевете. Единственото, което ни помагаше, беше тяхното славянско безгрижие и пълната липса на каквато и да е сносна военна дисциплина. Те първи ни нападнаха в нашето собствено селище и ние им го отстъпихме след леко сражение. През нощта те останаха в него, в нашите собствени квартири, които даже не бяхме успели да опразним от всичките си вещи. Това, разбира се, не се отнасяше до амбулаторията, от която дядо Щилян бе успял да изнесе и последното стъкълце. Цяла нощ ние наблюдавахме съвсем отблизо как четниците пекат агнета и се наливат с крушова ракия. Рано призори ги нападнахме и избихме почти до крак. На тяхно място се явиха две нови чети — много по-тежко въоръжени и по-предпазливи в своите действия. Започна дълга борба на живот и смърт.
Сега никак не обичам да си спомням тия отвратителни месеци. Всекидневната изтощителна борба най-много дразнеше Максим. Вместо да привлечем към себе си елитни германски части, ние се бяхме счепкали с тия мръсни и брадати четници, грамадни и яки като мечки, които сами не знаеха за какво воюват. Кръв течеше от нас и от тях — от тях малко повече, но какво ни ползуваше това? Те ни дебнеха денем и нощем. Куршумите им постоянно свиреха край ушите на нашите постове и засади, но колкото и да беше опасно това, ние не напуснахме нашето селище. Пък и те не посмяха да го атакуват втори път, виждаше им се добре укрепено. Но, тъй или иначе, отдавна бе минало времето на моето приятно безделие, сега трябваше да превързвам кървави рани, кажи-речи, през ден. Пък и отрядът бе силно нараснал — броеше вече към шестдесет бойци, повечето сърби, които с особено настървение се нахвърляха срещу своите собствени братя и ги изтребваха безмилостно. Веднъж едва успях да изтръгна от ръцете им ранен четник, когото по някакъв начин бяха успели да пленят. Докато го мъкнеха с носилка към моята амбулатория, настигна ме Боян.
— Докторе, напразно си правиш труд — каза той намръщено. — От тоя лагер жив той няма да излезе.
— Засрами се! — казах аз сърдито.
— Страх ме е ти да не се засрамиш… Защото, щом го пуснем, и ще застреля някой от твоите другари… И то в гърба, както те предпочитат…
В това наистина беше прав — повече от ранените идваха при мене ударени в засада — именно в гърба.
— И все пак дяволът не е толкова черен — измърморих аз недоволно.
Отнесоха ранения четник в амбулаторията. Асистираше ми, както винаги, дядо Щилян, другият санитарен носач седеше край вратата и мълчаливо ръфаше кочан варена царевица. Четникът бе ранен някъде под ключицата, грамадната му черна брада ми пречеше да видя добре раната.
— Дядо Щиляне, острижи го! — казах аз с отвращение.
Старецът взе една от медицинските ножици и доста небрежно офука вонящата му брада. Стриган-недостриган, той ми се видя още по-грозен, трескавите му очи с някаква потайна злоба следяха всяко мое движение. Без да му обръщам повече внимание, повдигнах с ръка долната му челюст, за да видя по-добре раната. В същия миг той яростно ме ухапа за ръката, трябваше да го блъсна с другата, за да ме пусне.
Дядо Щилян побледня, ужасено погледна четника.
— Боже, звяр! — възкликна той. — Да го хвърлим, докторе, туй не е човек…
Не го изхвърлих, превързах го все пак, макар и не дотам грижливо. Новината за подвига на четника веднага се пръсна из лагера. Когато на другата сутрин отидох в квартирата, за да го превържа, него вече го нямаше.
През тия месеци най-силно и най-ярко е запечатан в мене образът на дядо Щилян. Впрочем така го помня не само аз, така го помнят всички, които останаха живи. Най-странното бе, че се променяше от ден на ден и от ден на ден ставаше все по-непонятен и неузнаваем. Колкото повече се сплесквахме към земята и се заравяхме в студената есенна кал, толкова повече той се издигаше над нея и над нас. Струваше ни се, че не застарява от грижите и страданията, а напротив — като че ли става по-жизнен. Наистина лицето му силно избледня, фигурата му стана много по-тънка и по-суха, но очите му блестяха и движенията му ставаха все по-енергични и пъргави. През тия тежки месеци той нито веднъж не се умори, нито веднъж не отпадна, нито веднъж не се оплака. Почти не спеше, не забелязвах кога се храни, ако изобщо се хранеше. Сновеше непрекъснато между ранените и така хубаво ги превързваше, че на края съвсем престанах да контролирам работата му.
Много странно се държеше дядо Щилян и по време на кървавите стълкновения с четниците. За него сякаш не съществуваха куршуми и смъртна опасност. Той не се навеждаше, вървеше винаги изправен. Бойното поле му се струваше толкова безопасно, колкото и една разходка за гъби из гората. Куршумите свиреха край ушите му, но той им обръщаше толкова внимание, колкото ако край тях бръмчаха комари. Имаше нещо невероятно, непонятно, дори страшно в неговото пренебрежение към смъртта. Не, съвсем не беше оня старец, когото аз познавах от първите дни и месеци в затвора. Тогава той ми приличаше на хипнотизирана от пепелянка малка безпомощна мишка. Смъртта, която го дебнеше, бе съвсем го омаломощила. Сега сякаш беше съвсем друг човек, сякаш смъртта просто не съществуваше за него. Той беше я смлял и изхвърлил от себе си — безпомощна и безобидна. В цялото му поведения имаше нещо неестествено и нечовешко, което ме дразнеше. Чудно беше, че нито веднъж не го раниха, даже не го одраскаха. Някой суеверен човек би помислил, че е сключил таен договор със смъртта. Даже веднъж направо му се скарах:
— Слушай, дядо Щиляне, това наистина на нищо не прилича… Да не мислиш, че тебе наистина куршум не те лови?
— Ами, как да не ме лови — отвърна старецът и сякаш ме заля със синкавата, прозрачна светлина на очите си. — Лови ме той, ама май че не ме харесва…
— Ти не разчитай на това… Току-виж, че някой ден те харесал…
— И да ме хареса, не е толкова страшно — отвърна той. — Нали знаеш, че тоя живот ми е харизан.
В първия миг не разбрах какво иска да ми каже.
— Как тъй — харизан?
— Ами харизан — отвърна той настойчиво. — Ти ми го хариза и твоите другари. Вие ме избавихте от оная ламя, пък ме и отгладувахте на всичко отгоре. Сега какво има да мисля толкова за живота си…
Говорехме в амбулаторията. Той стана от мястото си, намокри с вода едно пешкирче и отиде при ранения, който тихо пъшкаше на амбулаторното легло. Беше доста тежко ранен, трябваше да го наблюдаваме непрекъснато.
— Какво правиш там?
— Да му изтрия лицето — отвърна кротко старецът.
Той не се плашеше като другите от ранените и техните рани, не бягаше от тях, не се ужасяваше от горчивите им страдания. Като че ли по някакъв свой начин намираше всичко това човешко и естествено. Понякога имах чувството, че не жали особено тия, които умираха. Една нощ малко внезапно почина един от неговите съселяни. Дядо Щилян ме събуди посред нощ, но докато се облека и отида, той вече му беше затворил очите.
— Отърва се! — каза дядо Щилян без горчивина.
Отървал се!… Може би някакво идиотско мистично чувство се бе породило в душата му, което го караше да гледа на живота като на краткотрайно страдание всред безбрежно море на мир и вечно спокойствие. Но сега той кротичко бършеше с мокрото пешкирче лицето на ранения, във всяко негово движение личеше любов и грижа. Не, с него наистина трябваше да се говори на някакъв друг език.
— Слушай, дядо Щиляне! — започнах аз. — То се знае, че всеки може да разполага с живота си, както иска… Но не е там работата…
Той само се пообърна и ме погледна.
— Да, не е там работата! — продължих аз. — И в края на краищата човек не живее сам на тоя свят. Ако не мислиш за себе си, мисли за другите. Кой по-добре от тебе може да се грижи за болните и ранените?
Лицето на стареца стана изведнъж много безпомощно. Той отиде при лампата, намали малко фитила и после седна до мене. На слабата светлина бялата му фигура някак особено засия.
— То е тъй, сине… Ама нещо все ме влече натам… при момчетата…
Погледнах го — поразен и стреснат. И помълчах доста, докато съобразя какво да му отговоря.
— Там е работата, че и тука грешиш, дядо Щиляне — въздъхнах аз. — Грешиш, ако мислиш, че има някакъв друг свят, където отново ще се срещнете. Такъв свят няма, повярвай ми… Там, където са те, е нищо. Много страшна е тая дума, но тъй е…
Главата му сякаш се оброни.
— Не може да бъде нищо — отвърна той умолително.
— Тъй е — нищо… Това е самата истина. А всичко друго хората измислят, за да се утешават…
Старецът започна да клати бавно глава и никак не можах да разбера съгласяваше ли се с мене, или се съпротивяваше.
— Пък и тъй да е, сине! — отвърна той тихичко. — Зер в туй „нищо“ трябва да си стоят саминки?
Проклет старец — може да ти изтръгне сърцето с някоя неочаквана дума… Саминки — как го измисли!
— Не, те не са саминки! — казах аз нервно. — Те са там милиарди, безброй… Ние сме тука саминки, ние — дето живеем…
Старецът ме погледна с недоумение, после стана от мястото си и отново отиде при ранения. До сутринта нищо повече не си казахме, но стори ми се, че след тоя разговор старецът стана по-предпазлив. Отново потекоха дни и седмици, от които си спомням само кръвта. Понякога тя само капеше, понякога шуртеше и ни ослепяваше. Кръв и кръв! Бях потънал в нея до лактите, беше засъхнала по лицето ми, понякога моята бяла лекарска манта шумеше като брезент от вкоравената кръв. Много рядко имаше спокойни дни без изстрели, с тихо и ясно небе. Тогава едва смогвах да прескоча до щаба и да поговоря с Боян и Максим, които ставаха все по-мрачни и по-зли. Говорехме дълго, правехме всякакви планове как да се отървем от това брадато, кално чудовище, което се беше впило в нас. Максим предлагаше да потърсим друг район, но сега пък Боян не беше съгласен. Може би беше обзет от някаква мрачна амбиция, а може би беше уверен в себе си, че всички райони са еднакви и ако се изплашим от един, след това ще станем лесна жертва на всеки друг. Връщах се късно в амбулаторията, но старецът винаги ме чакаше, без нищо да пита и без нищо да каже. Всъщност ние като че ли не разговаряхме, много рядко си казвахме по някоя случайна дума. Струваше ми се, че аз съм виновен за това, навярно аз създавах тая преграда, която никой не успяваше да прескочи. Струвало ми се е, че всъщност няма какво да се познава, сякаш цял живот си е бил същият старец, който виждах сега пред себе си. Навярно той се интересуваше много повече от мене, но от респект и уважение не смееше да попита. Усещах често след нашия последен разговор, че ме следи тайно с поглед, но винаги, когато се обръщах към него, той свеждаше очи. И все пак веднъж успях да надзърна в тях — стори ми се, че в погледа му има някаква особена болка, като преди раздяла. Обърнах се на стола си и го погледнах втренчено:
— Дядо Щиляне, никога не съм те питал, бил ли си женен?
Стори ми се, че моят въпрос го зарадва и обърка в същото време.
— Не съм — отвърна той кратко.
— Защо?
— Ами защото… Тъй се случи, сине… Нали помниш, че ти разказах за смока.
— Е, да… Но какво от това?
— Ами като се отървах от него, хич не се върнах у дома. Детска работа, види се, много съм се обидил. Пък и тъй си е — уж баща, пък как не се сети цял ден да ме потърси, да види какво е станало с мене. Поех направо при леля си, сестра на майка ми, дето единствена ми беше близка рода. Тя не живееше в нашето село, а в друго, съседно, дето се беше оженила. Няма да вярваш, като пристигнах у тях, краката ми бяха станали сини-синкави като мастило — тъй ме беше шибал с опашката си проклетият смок. Разказах на леля всичко — от игла до конец. Тя кле, плака, кле, плака, пък ме прибра накрай при своята сиромашия. Имаше четири деца, аз пето. Добре, ама като пораснаха — пръснаха се кое накъдето види, няма кой да я гледа. Нямаше как, взех я при мене, гледах я, докато затвори очи. В такава сиромашка къща, сине, коя мома ще се реши да влезе. От двете места, та бях останал без парче имот…
Тая кратка, тъжна история съвсем ме лиши от желание да го разпитвам повече. Минал ли беше край любовта, какви горчивини беше оставила тя в живота му — това не посмях да попитам. Пък и време не беше — така дълбоко бяхме затънали в мъка и кръв.
Малко след това Боян се реши на отчаяна постъпка — да преговаря с четниците, да се разбере някак с тях. Изпратихме за парламентьор един местен сърбин, който бе служил няколко месеца при тях. Тъй и не се върна — убиха го на място и даже не благоволиха да ни изпратят някакъв отговор.
Това съвсем вбеси Боян. Разбрахме, че не може да има друг изход, освен да им нанесем решителен и смазващ удар. Беше ни съвсем ясно, че не можем да разчитаме на открито нападение. Но и друг начин като че ли не беше възможно да се измисли. Все пак решихме да издебнем благоприятен момент и да ги нападнем с хитрост. Ние все още помнехме как бяхме смазали първата чета. Трябваше да изчакаме друг подобен случай, без, разбира се, да им даваме самите ние повод за такова тържество. Дълго мислихме, най-сетне се спряхме на Архангеловден. На тоя празник щеше да има несъмнено много именици, а четниците и без това си търсеха поводи за гуляи и бесни напивания. Ако успеехме да ги изненадаме в някоя пиянска оргия, шансовете ни за успех щяха да пораснат неколкократно.
По това време четниците се бяха събрали в един лагер. Те бяха окупирали едно малко селце, в което живееха и неголям брой мирни селяни. Но селото беше много неудобно за ненадейна атака. За разлика от всички други селца наоколо то бе разположено на доста височък връх, който се издигаше над цялата околна местност. Само от едната си страна то се съединяваше чрез тясно било с високото плато на планината. По това било минаваше и единственият път, който го съединяваше с останалия свят. Към всички други страни се спускаха почти непроходими стръмни урви и пропасти, по които се катереха само кози. Четниците се чувствуваха в пълна безопасност на своя връх, тъй като единственият път можеше да се отбранява леко само от една-единствена картечница. Това беше тяхната сила, но в същото време и тяхната слабост, която искахме да използуваме.
Подготовката за нападението продължи около две седмици. Всяка група и всеки човек знаеше точно пътя и мястото, на което щеше да пристигне. На Архангеловден целият отряд бе вдигнат на бойна нога. Тоя път в акцията трябваше да вземат участие всички, даже леко ранените. Моята санитарна команда беше зачислена към малката бойна група, която трябваше да атакува пътя. Именно в нейните действия се криеше главният коз на изненадата. Макар и малобройна, тя бе въоръжена най-тежко: на нея бяха зачислени и двете картечници „Брен“ и няколко автомата. Дори дядо Щилян получи пушка — една обикновена манлихера. Цяла сутрин го гледах как щрака със затвора и как прави опити да се прицелва. Тая гледка беше толкова непривична за него, че неволно се засмях. Старецът ме погледна гузно.
— Позабравил съм — измърмори той. — Но знам да стрелям, служил съм… Само че нашите пушки бяха други, французки.
Главното ядро тръгна на път веднага щом се мръкна. Нашата бойна група се събра в амбулаторията, защото помещението ни беше сравнително най-широчко. Командуваше я Спас, макар че все още леко накуцваше от раната си в крака. Драган беше поел едната картечница, другата бе в ръцете на най-добрия стрелец в отряда — едно почти малолетно сръбче със синкави заешки уши. Бяхме всичко осем души заедно с бай Спас, но имах чувството, че гледат на нашата санитарна команда повечето като на беда, отколкото като на сила. Нашият командир ми се виждаше неспокоен, непрекъснато ни опипваше с поглед.
— Задачата е ясна! — заговори той най-сетне, като ни гледаше в упор. — Цялата работа е да пристигнем точно навреме и да открием стихиен огън. Четниците, разбира се, ще се втурнат към нас. Ние трябва на всяка цена да ги удържим, иначе всичко отива по дяволите…
Той неочаквано се взря в мене.
— Докторе, от тебе искам само едно — тихичко! — продължи той неспокойно. — Ако ни усетят преди времето, всичко пропада.
— Знам, знам! — отвърнах аз обидено.
— Знам, че знаеш… Ама с тия очила какво виждаш, какво не виждаш — хич не ми е ясно…
— Остави човека, вижда като сокол! — смъмра го дядо Щилян. — Ти себе си гледай, че вървиш като мечка…
Точно в десет часа и ний потеглихме на път. Времето беше облачно и навъсено, от време на време припръскваше слаб дъждец. Но щом излязохме от селото, нощта ми се видя така отчайващо тъмна, че изведнъж загубих всякаква вяра в успеха на акцията. Още през първите стотина метра се спънах два пъти, втория път така шумно, че Спас сърдито се обади:
— Докторе, какво приказвахме?
— Върви след мене, сине! — пошушна старецът. — Стъпвай, където аз стъпвам…
След десетина минути очите ми свикнаха с тъмнината, така че се движех вече много по-уверено. И все пак не можех да си представя как другите щяха да се катерят в нощната чернилка по едва проходимите пропасти, как щяха да пълзят по невидимите кози пътеки. Дори да успееха някак си, не ми се виждаше възможно да не вдигнат шум — да не изтърколят поне някой камък, който с глух тътен ще се понесе из урвите. А целият успех на акцията бе заложен именно върху това — да изпълзят незабелязано. Щом ние открием огън, те трябваше да използуват суматохата, да изпълзят последните стотина метра и да нахлуят в опразненото село в гръб на четниците. Хубаво и интересно като план, но неприложимо — мислех аз разтревожен. Това, което предните дни ми се струваше гениално хрумване, сега започна да ми прилича на лекомислена авантюра.
Около два часа се движехме с доста бърз ход. Не ми беше ясно как другите се ориентират в посоките, аз имах чувството, че се въртим в някакъв кръг. Към дванайсет часа спряхме за десетина минути — разбира се, не да починем, а защото бяхме изпреварили часовия график. Отпуснах се мълчаливо до дядо Щилян. Макар че нощта беше доста студена, усещах как пот тече по цялото ми тяло. Само след няколко минути започнах да зъзна.
— Ако останем тук още малко, ще се разкашлям! — измърморих аз уплашено.
Толкова безпомощен не бях се чувствувал дори през нощите, когато бродехме с дядо Щилян из непознатото поле.
— Опри се в мене, сине, в гърба ми! — прошепна старецът. — Ще се постоплиш…
Наистина се постоплих. След малко Спас се обади:
— Да тръгваме!… И тихичко, докторе, нали ти казах…
— Остави на мира доктора! — отвърна раздразнено Драган. — Гледай себе си.
Отново потеглихме — тоя път много по-бавно. Сега едва пъплехме по една едва забележима пътека, често спирахме и се ослушвахме. След половин час разбрах, че се движим по билото. Духаше остър вятър, който идваше сякаш изпод краката ни, от време на време прехвърчаше слаб снежец. Като наближихме съвсем невидимото в мрака село, ние се разделихме на две групи по четири души. Нашата група, водена от Драган, пое малко вдясно — направо през калните ниви. Сега тесният, каменлив път оставаше между нас, ние едва виждахме по-светлата му ивица. Струваше ми се, че сме вървели тъй часове, така мъчително се отлепваха краката от глината. Гърлото ми съвсем пресъхна, бодяха го остри, болезнени иглици. Силно ме заболя и далакът. Вървях и се клатушках — готов всеки миг да залитна и падна. Селото пред мене бе все тъй невидимо, никак не разбирах кога и къде трябва да спрем. Само една мисъл ме гнетеше — ако стане нужда да стрелям, надали ще имам сили да сваля автомата от гърба си.
Изведнъж някой извика в мрака:
— Стой!… Кой там?
Миг тишина и след това изтрещя автомат. Гласът насреща угасна. Някъде много вляво чух дрезгавия глас на бай Спас:
— Бегом напреед!…
Впуснах се с все сила напред. Чувствувах ужасен как стъпките на другите се загубват пред мене и утихват. Опитах се да усиля още малко крачките, но залитнах и паднах. Имах чувството, че главата ми е станала тежка като канара — така силно забих лицето си в калта. Помъчих се да се повдигна, но ми се виеше свят като на пиян, главата ми не можеше да се отлепи от калта.
И изведнъж на стотина метра пред мене затрещя картечница. Много добре видях пламъчетата, които бълваше нейното дуло.
— Залегни!… Огън! — извика някой пред мене.
Навярно беше гласът на Драган — дрезгав и яростен.
С разтреперани ръце започнах да смъквам автомата си и все не успявах. Другите вече стреляха бясно, без да пестят куршумите, само моят автомат мълчеше. Най-после успях да го смъкна, насочих го трескаво напред и натиснах спусъка. Ясното и отчетливо чаткане сякаш ме посъвзе.
— Докторе, къде си? — обади се някой пред мене.
Едва разпознах гласа на дядо Щилян. Няколко пъти напразно отварях гърлото си, докато най-сетне да издам креслив звук:
— Тука съм!… Идвам!…
И започнах да пълзя с мъка — все по-напред и по-напред. Изглежда, че старецът ме беше чул, защото отново се обади — тоя път много по-спокойно.
— Насам, насам!… Малко по-вляво…
Запълзях наляво. От време на време спирах и стрелях. Оттатък също стреляха — сега две картечници — но не чувах куршумите им да свистят около нас. Най-сетне допълзях до някаква тъмна фигура.
— Тука, докторе, мястото е добро — обади се някой живо и без никаква уплаха в гласа си. — Скрий глава зад някой камък и стреляй…
Изведнъж като че ли треската и напрежението преминаха, остана само отвратителната умора. За беда не виждах никакъв камък около себе си, трябваше да стрелям там, където съм. Успях само да разбера, че леката картечница на Драган е пред мене, защото стреляше с малки прекъсвания. Но къде е дядо Щилян? Скоро чух и неговите единични изстрели, тъй като той единствен в нашата четворка имаше пушка.
А огънят срещу нас се усилваше след всяка минута. Изглежда, че четниците прииждаха на вълни от селото, всеки залягаше, където намери, и веднага откриваше огън. Сега куршумите им вече свиреха над главата ми, чувах ги как понякога се забиват в калта. Виждаше ми се истинско чудо как все още сме живи под огнения дъжд. Може би трябваше да залегнем там, където първия път ни бяха открили.
Умората ми съвсем бе преминала, сега здраво и сигурно държах автомата. Но защо отрядът все още не се обаждаше? Според моите пресмятания те отдавна трябваше да се намесят в битката, а все още не даваха никакъв признак на живот. Дали не бяха се заплели из урвите, дали все още не пълзяха нагоре, ужасени от своето закъснение? Или още по-лошо — от своята безизходност да пристигнат по някакъв начин при нас. Положението ни започваше да става наистина критично, а щеше да стане и безнадеждно, ако четниците откриеха най-сетне какви сили има срещу тях.
И изведнъж — баам! — в селото глухо избумтя бомба. Едва не изкрещях от радост — това не можеше да бъде никой друг освен нашите. Най-сетне бяха пристигнали, атакуваха. Сега вече бяхме спасени.
И наистина огънят срещу нас изведнъж угасна. Явно — четниците се бяха объркали, все още се чудеха какво да правят. Може би сега те ни обръщаха гърба си, търсеха с очи в мрака изникналия от бездните неприятел. Избухнаха още няколко бомби и след това чухме стихийна стрелба, която идваше от последните къщи на селцето. И четниците им отвърнаха, но стрелбата им беше объркана и неуверена, чувствуваше се как панически биха побягнали, ако имаше накъде.
Битката продължи около един час. За нещастие няколко къщи в селото пламнаха и калното гюле се освети от кървавото зарево на пожара. Нищо по-лошо не можеше да ни се случи. Сега четниците можеха да видят, че сме само неколцина души в нивите, и да ни атакуват. Всъщност това беше единственият начин да разкъсат по някакъв начин обръча. За наше щастие те все още не го правеха, може би им се струваше, че ще се справят по-лесно с тия, които ги бяха нападнали откъм гърба. Но отрядът в селото все тъй здраво натискаше, не даваше на четниците нито миг, за да се съсредоточат и размислят. И все пак след половин час забелязах, че огънят им срещу нас стана много по-точен. Те бяха видели вече нашата позиция, както я виждах и аз. Драган беше на двайсетина крачки пред мене, залегнал в откритата нива. На заревото виждах съвсем ясно тила му и черното дуло на картечницата. Видях и дядо Щилян, залегнал вляво от мене. Не виждах само другите четирима, но чувах огъня им оттатък каменистата ивица на пътя. Стреляха все тъй енергично, усещах, че не са загубили човек. Не, нашата тънка ивица от хора в никой случай не би издържала, ако глутницата насреща се нахвърлеше изведнъж срещу нас.
Но за наша радост огънят на четниците намаляваше все повече и повече. Позициите им редееха от кръстосания огън, а после научих, че мнозина в отчаянието си просто захвърляли оръжието и се спускали към единственото място, откъдето не идваше огън — към стръмните пропасти отляво и отдясно на пътя. Може би беше необходим един последен отчаян натиск и тяхната позиция щеше да рухне.
И точно тогава, когато се смятахме за спасени, картечницата пред мене млъкна. Отначало помислих, че Драган пести куршумите. Може би ги привършваше, а може би и съвсем ги бе свършил. Лежеше пред мене неподвижен, с лице, забито в земята. Някаква смътна тревога ме накара леко да се повдигна. Точно тогава се обади и дядо Щилян:
— Драгане!
Драго мълчеше.
— Драгане! — още по-силно извика старецът.
Тъмната фигура пред мене все тъй мълчеше. Не, не беше възможно да не е чул. Дядо Щилян му извика още веднъж; след това стана и тръгна към него. Вървеше съвсем прав, без да се предпазва, тънката му фигура, осветена от пожарите можеше да се види от цял километър.
— Залегни! — изкрещях аз побеснял. — Залегни, щурак такъв!… И пълзи!…
Той погледна към мене, но не ми се обади. Стигна до Драго и бавничко се наведе над него. Виждах как го побутва, как му говори нещо. След това остави пушката си и го взе на ръце. Просто не вярвах на очите си — старецът носеше якия тежък мъж като дете. Ранен ли беше? Сигурно, иначе защо щеше да го носи към нас? Виждах го как крачи бавно, от време на време леко се полюляваше. И на пет-шест крачки от мене изведнъж се закова на място, сякаш го бяха дръпнали внезапно назад, след това бавно се строполи по лице в калта.
В първия миг дори не успях да гъкна от ужас. След това скочих и залегнах до тях. Тъмната купчина не помръдваше. Лицето на Драган бе по-близо до мене, цялото потънало в кръв. С трескави ръце смъкнах овехтелия му каскет. Куршумът го бе ударил право в темето и раздробил костта.
— Дядо Щиляне! — извиках аз уплашено.
Преместих се малко и се опитах да го повдигна. Изведнъж той сам се отмести и ме погледна право в лицето с угасналия си поглед.
— Какво ти е?
— Нищо, сине — отвърна той тихо.
— Къде си ранен?
— Не знам… Май че отзад…
— Къде отзад?… Не усети ли? — бъбрех аз трескаво.
Пъхнах ръка под тънкото му палтенце и зашарих с пръсти по неговия костелив гръб. Куршумът бе пронизал слабичкото му тяло точно в областта на десния бъбрек.
Не мога да си спомня какво бе станало след това с мене. Тия минути съвсем се губят от спомените ми, сякаш съм бил в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, битката вече беше приключила, само тук-там край селото се чуваха единични изстрели. Смътно ми мина през мисълта, че може би доубиват ранените.
Дядо Щилян умираше. Операцията нищо не му помогна — така жестоко куршумът бе разкъсал черния дроб. Сега той лежеше в малката стаичка до амбулаторията и аз дори нямах възможност да бъда често при него. Ранените прииждаха един по един, а някои чакаха навън с часове. Превързах най-напред по-тежко ранените, а след това дойде ред на тия, които в началото си бяха помогнали сами. В малките паузи едва намирах време да прескоча до съседната стаичка.
Старецът лежеше в тясното легло мълчалив и примирен. Болката го изяждаше отвътре, но той изглеждаше спокоен — така ужасяващо спокоен, че това ме плашеше повече, отколкото ако стенеше или молеше за някаква помощ. Нямах морфинови инжекции, нямах нищо за успокояване на болките. Но той ги търпеше и не се оплакваше, сякаш и те като смъртта бяха най-естественото и неизбежно нещо в жалкия живот на човека. А много малко говореше и нищо не питаше, защото знаеше по-добре от мене какво го чака. Животът си отиваше от него, той ставаше все по-слаб и безсилен, но не видях нито веднъж в очите му нито молба, нито огорчение. Само понякога, когато погледът му спираше върху мене, той ставаше някак неизмеримо виновен и тъжен. Но дори и тогава аз знаех, че той не жалеше себе си, той жалеше мене. Не можех да издържа тоя поглед, побягвах в другата стая при ранените.
Към обед в амбулаторията дойде Боян. Не изглеждаше никак въодушевен от победата, лицето му бе затворено и смръщено. Той седна на свободния стол, запали цигара и остро смукна от нея. Пушеше рядко, само в особени случаи, но винаги някак припряно и нервно.
— Всички се прибраха — каза той кратко.
Част от отряда се бе пръснал, за да преследва разбитите четнишки останки.
— Има ли нови жертви?
— Няма дори ранени. Останаха тия, дето си бяха.
Той потърка нервно израслата си брада. Загубите ни бяха доста тежки — осем убити, без да се броят ранените.
Аз мълчах, тъкмо превързвах ръката на последния от ранените.
— Погребахме ги, кажи-речи, накуп! — продължи все тъй неохотно и мрачно командирът. — Най ми беше жал за Драган. Да го убият, когато битката беше почти свършила.
— Остави жена и малко дете — казах аз.
— Да, знам…
Той стана и отиде до прозореца. Денят беше много сив, облаците сякаш бяха набъбнали от новия сняг.
— Има ли опасност за някого от ранените? — запита той.
— Засега само дядо Щилян.
— Никаква надежда ли няма за него?
— Никаква — отвърнах аз с мъка. — Старецът си отива, това е…
Внезапно изтръпнах. Може би ме беше чул от другата стая, вече знаех какво представлява слухът му.
— Искаш ли да го видиш?
Боян мълчеше нерешително.
— Ами да го видим — обади се той най-сетне. — Макар че не е за мене, не мога да издържам на такива работи.
Видя ми се малко чудно — той нещо да не издържи. Мислех го много по-силен от всички други в отряда. Той сякаш отгатна мислите ми, защото прибави:
— Не мога да гледам, когато някой умира безпомощен.
— Той не умира безпомощен! — казах аз…
— Не знам, не вярвам! — отвърна Боян намръщено. — Последен път в живота съм плакал, когато умря котето ми. Скъсал съм се да плача — и сега не знам защо. Някак много безпомощно умираше. И на всичко отгоре знаеше, че умира, макар да не знаеше какво е смърт.
— Никой не знае какво е смърт — казах аз. — Да вървим ли?
— Добре, да вървим — каза той с въздишка.
Но като влязохме в стаята на стареца, дядо Щилян беше станал толкова безплътен и нереален, че беше просто страшно да го гледа човек.
— Е, как е, старче? — запита Боян, докато сядаше на края на леглото му.
— Нищо — отвърна едва чуто старецът.
— Не е нищо, но какво да се прави. Поне натикахме в миша дупка ония зверове…
Старецът мъчително поклати глава.
— Какви ти зверове! — каза той. — Всичко е от простотия, от какво друго. И те сигурно си мислят, че правят нещо.
— Като нас ли? — усмихна се Боян.
Старецът млъкна и затвори очи, навярно му се виеше свят. Като ги отвори отново, погледът му бе малко по-бистър.
— А Максим къде е? — запита отново старецът.
— Наоколо е, май проверява заставите…
— Щеше ми се и него да видя… Ама сигурно няма да го дочакам…
— Хайде, хайде! — каза намръщено Боян. — Грехота е да се приказва тъй. Нали те виждам, има още сила в тебе…
— А, не, отиде ми силата, изтече — отвърна старецът. И след малко добави: — Тъй си и знаех — че ще умра от свой куршум. Чуждите няма да си хабят куршума по мене…
Виждах, че Боян леко хапе избелелите си устни.
— Ще прощаваш, дядо Щиляне, но трябва да си вървя! — каза той. — Чакам куриер от града…
— Върви, върви, сине, гледай си работата! — каза кротко старецът.
Боян бързо стана. Видя ми се даже обидно, че толкова малко стоя. Тръгнах и аз с него да го изпратя.
— Ти се върни! — каза умолително старецът. — Върни се за малко…
— Да, да — идвам веднага…
Излязох навън. Боян стоеше прав всред стаята, лицето му бе мокро от сълзи. Той го бършеше непохватно с дланите си, устните му неудържимо трепереха. Може би мина цяла минута, докато се съвземе.
— Знаех си, знаех си! — бъбреше той прегракнало. — Знаех си какво ще видя. Също като моето коте…
Кой знае защо чувствувах се много по-спокоен. И дори махнах нетърпеливо с ръка…
— Остави, това ли намери да кажеш… И не разбираш ли, че той не се бои от смъртта, все едно че не съществува…
Боян не ме чу или не обърна внимание на думите ми. Той избърса още веднъж с ръкав лицето си и стремително излезе. Обърнах гръб и отново влязох в стаичката. Старецът бавно отвори очи, но имах чувството, че не ме вижда — толкова далечен и безжизнен беше погледът му.
— Ти ли си, сине? — запита той.
Не, наистина не ме виждаше.
— Седни, седни! — каза той. — Седни за малко…
Аз седнах там, където преди малко бе седял Боян. Едва сега той ме видя истински, лицето му едва забележимо се оживи.
— Виждаш ми се много кахърен, сине — заговори отново старецът. — А не бива тъй, хич не бива — добави той умолително.
— Знам, знам! — казах аз.
— Помисли си и ще видиш… Нали ти бях казал, че тоя живот ми е харизан. Вие на мене го дадохте, пък аз го дадох на вас. Чиста и проста сметка, сине. Зер бива ли да си отида като длъжник от тоя свят. Цял живот съм бил сиромах, никому нищо не съм дължал… Тъй трябва и докрай да бъде…
— Знам, знам! — повтарях аз безсмислено.
— Сега само за тебе ми е жал — продължи той. — Ти май не си човек като другите… Добър си, но сила няма в тебе — туй ти е лошото. Като пиле си, дето е стъпило на най-тънкото клонче… Тежко ще ти бъде сам да живееш на тоя свят…
— Да, да — знам! — казах аз. — Но не бива толкова да приказваш…
— Аз няма какво друго да кажа, сине… Туй е всичко…
После вдигна с мъка бледата си ръка, сякаш искаше да ме прекръсти.
— Сила, сила трябва да събереш! — добави той със затихващ глас. — Сила в себе си…
Стоях цял час в стаята му, без да проговорим повече нито дума. Като че ли болките му притихнаха, той се успокои съвсем и на края заспа. Не, не — и досега всъщност не знам, — заспа ли, или се престори. Но дишаше спокойно и равно, лицето му не подсказваше болка. Знаех, че отдавна трябваше да отида при един от тежко ранените. Най-сетне събрах сили и станах. Когато се върнах, той лежеше безжизнен в тясното легло. Силата, която бе напуснала мъртвото тяло, все още стоеше около него — като прозрачна бяла светлина. После и тя изчезна. Или пък просто тежките, сиви облаци бяха закрили и последните пролуки по небето.
Над равнината свечеряваше. Макар слънцето да бе отдавна залязло, далече на запад над неравната линия на хоризонта все още светеше широка ивица жълто-зелено небе. Но на изток нощта бе вече започнала. В далечината тъмнееха облите копи сено, високите тополи, хълмовете, а гладките окосени ливади изглеждаха почти черни и студени като вода. На слабата светлина на залеза белееше прясно и чисто, като парче сирене, само предната стена на мандрата, заобиколена отвсякъде от тъмната сянка на овощните дървета.
Върху стъпалата на мандрата седеше поприведен и с ръце на коленете възрастен човек с избеляла дочена риза и гумена престилка. Умората на деня беше изчезнала от лицето му и сега човекът си почиваше, без да вижда и без да чува. Тихото и дълбоко спокойствие на равнината не достигаше до него, но той като че ли го имаше в себе си — така както имаше в дрехите си тънката кисела миризма на сиренето, без сам да я усеща.
Човекът беше около шестдесетгодишен, небръснат, с ниска прошарена коса и няколко дълбоки белезникави бръчки по лицето. Макар отдавна да почиваше, кърпената му риза беше все още мокра от потта и суроватката. Наистина, беше вече към средата на август и селяните от няколко дена не носеха мляко в мандрата, но имаше още доста работа за довършване. Двамата му помощници бяха заминали за василишкия сбор и целия следобед той работи без тях. Напоследък това не му тежеше — предпочиташе да работи сам, вместо да слуша с часове безгрижното бърборене и веселото кискане на младежите, целите унесени в своите ергенски истории. При спомена за тях той се понамръщи. Годините бяха тежки и страшни — време ли беше за сборове и веселби?
В тоя миг му се стори, че някъде далече, при хълма, изтрополи кабриолет, но звуците изчезнаха и той напразно няколко време се ослушва. Нищо! Никъде не се виждаха нито хора, нито каруци и равнината лежеше в здрача все така неподвижна, безлюдна и тиха.
Там, откъдето долетя шумът, се издигаше невисок хълм с три черни, начупени дървета, съвсем без клони, само с тъмни китки от листак по върховете. По-долу минаваше пътят — почти невидим между оградите на лозята. Кой ли би могъл да дойде по това време на мандрата? Като се взря внимателно, той едва забеляза някакъв пешеходец — и макар да бе толкова далече, необикновено острият му поглед в същия миг различи бялото лятно палто на селския кмет. Такава дреха никой друг в селото не носеше.
Лицето на мандраджията още повече потъмня и като че ли стана изведнъж затворено и строго. Беше слушал вече, че кметът се среща по тия места с една другоселка, жена на мобилизиран, която спяла в лозето си, но досега не беше го виждал. Той усети как сърцето му се изпълва с озлобление, защото и неговата собствена дъщеря веднъж му беше загатнала, че кметът се увърта около нея.
В тоя миг по тясната пътека между овощните дървета се зададоха двама непознати. Мандраджията ги погледна поучуден, но не мръдна от мястото си. Изглеждаха почти младежи, с омачкани голфове, обути в гумени цървули, небръснати, и макар да говореха тихо помежду си, без да го поглеждат, мандраджията смътно почувствува в държането им нещо неестествено и тревожно. Младежите приближиха съвсем. Единият от тях, нисичък и космат и, кой знае защо, в зимен пуловер, се усмихна широко, но някак принудено.
— Добър вечер, майсторе! — каза той и бутна леко каскета към тила си. — Какво, сам ли си?
Мандраджията повдигна лице към гостите. Фамилиарният тон на непознатия не му се понрави и той го погледна понавъсен. Другият, по-висок, с изгоряло от слънцето и изпръхнало лице, с много дебели обезцветени устни, го следеше внимателно и любопитно, без да вади ръцете си от омачканата винтяга.
— Какво ви трябва? — попита враждебно мандраджията.
— Питаме за момчетата — усмихна се отново ниският.
— Няма ги! Отидоха на сбора! — отвърна старият човек и отмести погледа си от тях. Целият му вид сякаш говореше: „Хайде, махайте се оттук, няма какво повече да приказвам с вас!“.
Двамата непознати се спогледаха въпросително, после някак неестествено замълчаха. Младежът с винтягата най-после извади ръцете си от джобовете и като се наведе над мандраджията, тихо каза:
— Чувай, чичо, ние сме партизани… Не бива да вдигаш шум…
Мандраджията повдигна глава и ги погледна стреснат. Лицата на младежите бяха станали сериозни и напрегнати, очите им изпитателно се вглеждаха в стария човек. Високият младеж забеляза в миг късото радостно блясване в погледа му и на сърцето му олекна, престана да чувствува тежестта на пистолета в десния джоб на винтягата.
— Ама как? — почти заекна от вълнение старият човек. — Как може партизани в полето?…
— Ето на — могло! — засмя се добродушно нисичкият космат младеж. — Всякакви работи започнаха да стават…
В тоя миг на пътеката излязоха трима души, огледаха се бързо и се упътиха към трите различни краища на овощната градина. Лицата им бяха сериозни и внимателни, оръжията в готовност и мандраджията веднага разбра, че никаква лъжа няма тук, че мандрата наистина бе завзета от партизани. Нова група партизани излезе на пътеката и бързо се запъти към него.
Бяха облечени различно — в голфове и винтяги, във войнишки дрехи, — а един от тях, нарамил лека картечница, носеше синя, неприятна за гледане стражарска униформа. С опитното си око старият човек забеляза, че са добре и тежковъоръжени — много по-добре, отколкото бе слушал и очаквал. Освен картечницата всички носеха пушки, бухалки и яйцевидни бомби висяха на поясите им, а през раменете им бляскаха с гилзите си патронни ленти. Той зърна за миг червената петолъчна звезда на една от войнишките фуражки и сърцето му затуптя. Нямаше никакво съмнение — пред него бяха наистина партизани. Като първите двама те всички изглеждаха страшно омачкани, със следи от жълта пръст и сламки по дрехите, с изгорели и изпръхнали лица.
— Мандраджията е сам, другарю командир — каза високият партизанин. — Да почнем ли работа?
— Почвайте — каза кратко командирът и погледна внимателно и като че ли недоверчиво стария човек.
Сърцето на мандраджията се сви. Наистина никога не се беше надявал, че тук, в равнината, така гъсто замрежена от села и чифлици, могат да слязат партизани, но през кратките вечерни почивки и в безсънните нощи бе помислял, макар и плахо, че ще отиде нагоре към планините, че ще ги срещне. И съвсем друга си бе представял тая среща — не такава объркана и ненадейна, а някак тържествена и сърдечна, макар да не знаеше точно как. А сега партизаните шетаха около него, без да му обръщат внимание, а той стоеше чужд и неловък край тях и не знаеше какво да им каже, за да разберат, че е свой. Искаше му се да се ръкува с тях, с всекиго поотделно, да им викне високо и сърдечно: „Сядайте, момчета! Бъдете като у дома си!“ — а гърлото му бе свито и само в очите като че ли нещо слабо го щипеше. Защо не можеше да го направи? Характерът ли му бе такъв, или пък през годините на усамотението наистина така се беше случило — да им е станал чужд и несвой!
— Хайде, почвайте! — подкани ги отново командирът. — Нямаме време за губене!
Старият човек го погледна. Беше едър младеж в школнишка униформа без пагони, с едри селски ръце и с едър нос, светлорус и синеок, здравеняк, отмерен. Стопанин — прецени го неочаквано той, — като селяните изполджии от тоя край, които често са по-добре уредени от господарите си. Разпореждаше се спокойно, наблюдаваше с опитно и трезво око какво се върши. По начина, по който изговаряше думите, личеше, че е тукашен, от полето. Командирът погледна отново към мандраджията, тоя път малко неспокойно, и се отправи към високия партизанин. „Току-виж — вързали ме! — помисли с тревожен срам възрастният човек. — Какво ли да направя, как да им се открия?“
Тъкмо бе отворил уста да каже нещо, и към него приближи нисичък плещест младеж с умно, широко и спокойно лице и старият човек веднага разбра това — навярно учен и от града, макар да изглеждаше груб, омачкан и изпръхнал от живота на открито като всички други. Само обувките му — туристически и с много дебели подметки — изглеждаха нови и по мярка. Нисичкият партизанин го погледна много отблизо, като късоглед, и запита дружелюбно:
— Е, как е, чичо, има ли кашкавал в мандрата?
— Намира се! — отговори зарадван мандраджията. — Взимайте, колкото душа ви иска!
Няколко партизани се засмяха.
— То за вземане — ще вземем — каза партизанинът, — но каквото остане, трябва да се повреди така, че и кучетата да бягат от него…
— Защо трябва? — попита смутено мандраджията.
— Как така — защо? Нали знаеш кой яде днес кашкавал и сирене? Я кажи — във вашето село ядат ли кашкавал?
— Ами — похапват…
Наоколо отново се засмяха.
— Похапват, ама от скритото. А това, дето го правите тука, право на германците отива…
Мандраджията стреснато го погледна. Наистина беше чувал, че кашкавалът и сиренето отиват за германската армия, но никога не беше помислял, че неговото сирене и неговия кашкавал, които със собствените си ръце бе приготвил, може да го ядат немски войници. Само при тая мисъл той настръхна и като не можа да измисли друго, промърмори забъркано:
— Вие си знаете работата, момчета! Карайте, както сте я намислили…
— Майсторе, ела дай газта — обади се някой отвътре.
Докато наливаха газ в сиренето, мандраджията усещаше как сърцето му се свива. Десетките години съвестна работа в мандрата го бяха научили да цени труда си и да скъпи всяко парче сирене. Толкова много ведра мляко, толкова много дни на непосилен труд — и сега всичко отиваше по дяволите! Той се засрами. За сиренето ли бе намерил да жали сега, дето, кой знае, може би пък наистина немци щяха да го ядат, когато при него бяха слезли такива гости!
— Наливайте, наливайте! — обади се той внезапно, но сам не хареса гласа си. — Проклето сирене, да опустее дано!
Лошо направи, дето се обади — може би тоя с новите обувки е разбрал по гласа му, че не бе го казал от сърце. А пред такива хора лъжа не бива — всичко друго, само не лъжа…
И изведнъж мандраджията се досети: кметът! Нали, преди да дойдат партизаните, той бе зърнал кмета по пътя за мандрата? И като се обърна, той залови за ръка командира, който прелистваше любопитно нарядните списъци.
— Кметът идва насам — каза старият човек възбудено. — Как бях забравил!…
— Кой кмет?
— Нашият… Белоселският.
Командирът и партизанинът с новите обувки бързо се спогледаха.
— Откъде знаеш? — попита подозрително командирът.
— Мярна ми се по пътя… Насам идваше…
— Отдавна ли?
— Тъкмо преди да дойдете… Трябва да е вече наблизо.
Двамата партизани отново се спогледаха. Младежът с новите обувки се наведе към командира си и каза тихо, но повелително:
— Трябва да проверим!
Командирът кимна и излезе навън. Другият, нисичкият с новите обувки, приближи до мандраджията и като го погледна, както първия път, съвсем отблизо, запита:
— Вашият кмет Асенов ли се казваше?
— Асенов.
— Същият, значи! — измънка младежът тихо.
Лицето му бе станало изведнъж сериозно и като че ли малко напрегнато — познаваше се по неподвижния му поглед, че усилено размисля.
— Какъв човек ти се вижда тоя… вашият кмет? — попита внезапно младежът.
— Какъв! Мръсник! — каза мрачно мандраджията.
Младежът се засмя:
— И ние така сме чули! — Поклати глава и отново го погледна.
— Как няма да чуете! — разгорещи се внезапно старият човек. — Друг такъв като него няма по цялата околия.
— Казват, че преди това е бил околийски началник?
— Бил е, ама не из тоя край… Уж нещо с някаква жена на началството се замесил, та затова го понижили… При нас драска като бесен, старае се пак да му дадат старата служба…
— Агроном бил нещо?
— Агроном — кимна мандраджията. — Но из къра излиза само на коцкарлък…
Партизанинът отново се усмихна и погледна през прозореца… Навън се беше вече здрачило, но все още добре се виждаше. Само небето на запад беше станало съвсем зелено, а трите дървета на хълма — съвсем черни. Партизаните, които допреди малко сновяха по пътеката, се бяха изпокрили и сега тя се простираше между дърветата съвсем безлюдна и чиста. Макар и загледан в далечината, партизанинът сякаш нищо не виждаше — само слабо въздъхна и в тоя миг старият човек разбра по някакви неуловими, тънки белези, че е не само учен, но и умен, и може би дори малко страшен. На такъв човек — чувствуваше той — може ли да се разбере къде е краят на мислите и докъде му стига погледът? Уж такъв обикновен, мъничък, измачкан, а колко бързо излезе дори самият командир, щом му пошушна две думи. Старият мандраджия сам въздъхна и погледна предпазливо през открехнатата врата. В зелената ивица небе над хоризонта, едра и жълта, светеше вечерницата, но той не я видя. Той се ослушваше. Тихо. И изведнъж в тишината се чу смешният крясък на кукумявката и в същия миг партизанинът леко трепна.
— Идат! — каза той късо.
По пътеката затича партизанин с бели цървули от свинска кожа и пушка под мишницата. Като приближи съвсем, той весело подвикна:
— Пипнахме го, другарю комисар… Водят го!…
След малко по пътеката се зададе кметът, воден от въоръжени партизани. Беше само по риза, със скъсани копчета и изподран ръкав, от веждата му се стичаше тънка струйка кръв. Той дишаше тежко, като човек, който дълго е тичал или се е борил, и нервно хапеше побелелите си устни. Няколко крачки зад групата вървеше командирът и носеше небрежно под мишницата си бялото лятно сако на кмета.
* * *
Освен всичко друго, за което трябваше да отговаря, кметът се беше съпротивлявал и при арестуването. Един от младежите седнал на ниско трикрако столче край казаните, попипваше от време на време с пръст подутата си горна устна и поглеждаше мрачно арестувания. След първото буйство селският големец бе притихнал и дръзкото нахално святкане на очите му, което познаваше цялото село, беше угаснало. Сега той седеше край стената, набит и плещест, но с приведени рамене и неспокойни очи, които шареха навсякъде, но никъде не спираха за повече от миг. Командирът беше спрял върху него светлите си очи и го наблюдаваше студено и изпитателно. „Такъв човек — мислеше той — нито вижда, нито мисли — само трепери и чака какво ще му се случи.“ Широкото, много червено и охранено лице на кмета потреперваше нервно и като дишаше тежко, той от време на време прекарваше език по изсъхналите си месести устни.
Наведен над книжата си, комисарят търсеше нещо на слабата светлина, която идваше от вратата. Старият човек стана и затършува по джобовете си за кибрит. Лампеното шише беше съвсем опушено и той набързо го изтри с парче вестник. Жълта мъждива светлина освети хората наоколо, но зад казаните и по-далечните ъгли на мандрата беше съвсем тъмно. Комисарят се премести до лампата и черната му огромна сянка легна върху стената. Партизаните бяха насядали кой където намери, подпираха се на пушките си и поглеждаха с мрачно любопитство към кмета — не само с любопитство, почувствува мандраджията смътно, но и с нещо друго в погледа, което го накара леко да настръхне. Най-после комисарят намери това, което търсеше, и без да погледне към кмета, запита:
— Как се казваш?
— Ангел Петров — отговори веднага кметът.
— Асенов се казваш, кмете, Асенов… Ангел Петров Асенов — погледна го остро комисарят.
Тонът му не остави вече никакво съмнение у стария човек. Кръглото лице на комисаря беше изгубило добротата си и бе станало строго, властно и кораво. Той приближи листа до лампата, погледна го и после отново вдигна глава.
— Срещу тебе, Асенов — твърдо каза той, — има издадена смъртна присъда…
— За мене! — Кметът се надигна уплашен от мястото си. — За мене ли смъртна присъда?…
Комисарят намръщено го гледаше. Наоколо партизаните мълчаха и не помръдваха от местата си. Кметът се посъвзе:
— Каква присъда! Кой ще ме съди мене?
— Присъдата е издадена от партизанския отряд „Народен страж“! — прекъсна го грубо комисарят.
— Какъв отряд? Нищо не съм чувал… Аз изобщо не се занимавам с такива неща… Аз съм кмет… Не съм чувал за никакъв отряд…
— Чувал си, куче! — обади се заплашително един от партизаните.
Комисарят му направи знак с ръка да мълчи.
— Да не се бавим повече! — каза той строго и се обърна отново към кмета. — Слушай какво е записано! „Заради издевателства над мирното население…“
— Не е вярно! — писна с внезапно изтънял глас кметът, после се охрачи и извика прегракнало: — Не е вярно! От де на къде!
— Не ме пресичай! — разгневи се най-после комисарят. — Слушай сега: „… и заради сътрудничество с полицията, вследствие на което са били арестувани 16 млади патриоти от Белосел, от които двама по-късно убити след зверски изтезания без присъда в околийското управление…“
— Не е вярно! — кресна отново кметът, но тоя път гласът му прозвуча несигурно.
Комисарят го погледна остро, но нищо не каза — само обърна листа към лампата и продължи да чете:
— „Вследствие на тия гореспоменати престъпления кметът на Белосел Ангел Петров Асенов се осъжда на смърт чрез разстрелване. Присъдата да се изпълни без ново следствие само след устно уведомление на осъдения при първия удобен случай!“
— Какво ти ново следствие! — каза високият младеж с винтягата, който пръв се появи пред мандраджията. — Пък ако толкова искате — ето… тоя човек е от неговото село… Питайте го!…
Кметът отново се посъживи и като погледна с последна надежда към мандраджията, меко промълви:
— Кажи, бай Атанасе!… Кажи по съвест!…
Старият човек погледна смаяно кмета, сякаш не вярваше на ушите си.
— Другарю комисар — обади се недоволно командирът. — Много ясно е казано: без всякакво ново следствие.
— Зная — кимна комисарят. — Все пак — няма вреда, нека човекът каже…
— Какво да кажа! — въздъхна горчиво мандраджията. — За зулумлуците и за всичко друго цялата околия знае… А че са убити две от нашите момчета — това за пръв път чувам…
— Убити са! — каза командирът и погледна изпод вежди с омраза кмета. После той стана, надвеси се над комисаря и му пошушна нещо тихо. Младежът кимна.
— Правилно! — каза той тихо и се обърна към партизаните. — Няма какво повече да протакаме… Хайде, извеждайте го!…
Вързаха здраво ръцете на кмета, който бе изгубил дотам присъствие на духа, че се подчиняваше автоматично, без да издаде нито звук повече. Лицето му беше побеляло, тънка слюнка се бе утаила на крайчеца на устните му. Преди да го изведат, командирът тихо се разпореди:
— Ще чакате заповед!… И добре си отваряйте очите…
Щом вратата се затвори зад гърба на кмета, партизаните шумно наставаха от местата си. Съвсем младо момче в ученическа куртка, дошло в отряда направо от гимназията, каза с такъв тон, като че ли се оправдаваше пред себе си:
— Кой му е крив! Той как е убивал нашите!…
Комисарят го погледна с усмивка. Партизаните тръгнаха из помещението, черните им сенки се смесиха по стената. Само мандраджията седеше замислено на мястото си и ги следеше с очи. Някъде от дъното командирът загрижено подвикна:
— Хайде, хайде, момчета, не се бавете…
Някой разбиваше с брадва казаните и ударите гърмяха из цялото помещение. Мандраджията го почака да спре, после стана от столчето и се обърна към комисаря:
— Може ли да кажа нещо?
Слабото му лице бе неспокойно.
— Какво, майсторе? За казаните ли ти дожаля?
Мандраджията се смути още повече.
— За казаните — нищо! — смотолеви той забъркано. — Искам да кажа — не може ли и аз да дойда с вас?
— Къде с нас? — учудено го погледна комисарят.
— С вас… в планината…
Командирът, който минаваше наблизо, се засмя:
— Стар си вече за тая работа, майсторе…
— Не се шегувай, момче — каза строго мандраджията. — И по-стари от мен са отивали.
— Прав си, майсторе, прав си — успокои го комисарят. — Колко си годишен?
— На петдесет и шест…
За пръв път командирът внимателно огледа мандраджията.
— Вярно, ячък ми се виждаш! — съгласи се той без желание.
— Сам въртя цялата работа в мандрата — отвърна просто старият човек.
— Член ли си на партията? — попита внезапно комисарят.
Лицето на мандраджията леко се измени, но комисарят не можа да разбере нищо от това.
— За членство, не съм член — каза той. — Но съм участвувал в Септемврийското въстание…
— Поне нямаш ли някакви връзки с нашите хора?
— Зет ми е комунист, но сега той е в затвора…
Това направи впечатление на комисаря.
— Как се казва?
— Величко Георгиев… От Белосел е, заедно живеехме…
— Не съм го чувал…
— Ако няма да ми вярвате — то за какво ще приказваме — въздъхна тъжно мандраджията и лицето му изведнъж угасна, стана за миг безразлично и чуждо.
Комисарят скръсти малко късите си ръце на гърба, наведе глава и закрачи замислен. Казаните бяха вече насечени, кашкавалът разбит и разпилян. В тоя миг се чу острият ехтеж на изстрел, тежки стъпки изтрополиха пред вратата и веднага след това гъсто и тревожно затрака автомат. Партизаните захвърлиха сечивата, грабнаха пушките и зачакаха напрегнато. Стрелбата спря така внезапно, както бе избухнала. Стана изведнъж тревожно тихо — не се чуваха нито стъпки, нито гласове. Внезапно навън някой високо и ядосано изпсува. Партизаните се огледаха и изтичаха към вратата.
Старият мандраджия излезе последен навън. Близо до къщата, с крака, проснати през тясната пътека, бе паднал по очи кметът и лежеше там неподвижен, с вързани на гърба ръце. Главата му не се виждаше, защото бе паднал в бурените край пътеката, но старият човек ясно видя големите кървави петна по ризата му. Макар да очакваше разстрела — той настръхна. Командирът погледна убития и каза намръщено:
— Как стана тая работа?
— А бе да го вземат дяволите! — махна възбудено с ръка партизанинът от охраната. — Така стана, че изведнъж хукна да бяга. Аз стрелях след него, но май че не го улучих. Добре, че наблизо беше Янко с автомата…
— Казах ли ти да си отваряш очите!…
Виновният партизанин сви рамене.
Комисарят, който до тоя момент бе гледал втренчено широкия, як, безжизнен гръб на убития кмет, каза тихо:
— Развържете му ръцете…
Един от партизаните клекна и почна да реже с джобното си ножче възела.
— Падаше му се на кучето! — обади се неспокойно малкият партизанин с ученическата куртка. — Каквото търсил — намерил!
— Ти какво — да не го жалиш? — погледна го накриво командирът.
Партизанчето се смути. Комисарят го потупа по рамото и каза меко:
— Нищо, ще свикнеш…
— Хайде, момчета, стягайте се да тръгваме! — обади се разтревожено командирът. — Стрелбата се е чула далече…
— Колко път има до селото? — обърна се комисарят към мандраджията.
Старият човек трепна.
— До Белосел — към четири километра, но Извор е много по-близо…
— Трябва да запалим мандрата — каза комисарят твърдо и достатъчно високо, за да го чуят всички. — Не можем да оставим работата наполовина…
Командирът се обърна неволно към него:
— Че защо има нужда да се пали?
— Ами как? Да им я оставим ли?
— Слушай, Тимошкин — каза командирът, като едва сдържаше яда си, — няма смисъл да се излагаме на излишна опасност… Мандрата и без това не може вече да се използува…
— А сградата може да се използува! Какво пречи да я запалим!
— Това пречи, че огънят ще се види надалече, а и в трите села наоколо има полиция…
— Полицията в селата е малко, а телефонната връзка с града е прекъсната…
Командирът забеляза, че партизаните внимателно слушаха, и замълча. Наистина той беше командирът на бойната група, но комисарят Тимошкин влизаше в отрядния щаб и трябваше да има по-голямо доверие на думите му. Все пак, когато след малко останаха сами, командирът отново поде:
— Не трябваше да рискуваме напразно.
Комисарят погледна мълчаливо партизаните, които бързо мъкнеха сухи вършини за кладата.
— Ще поговорим по пътя! — каза той нетърпеливо и веднага съжали за тона си.
По-късно, когато в мандрата вече леко пращеше разпаленият огън, комисарят внезапно съгледа стария мандраджия, който стоеше наблизо, все така чужд и безразличен, с очи, които сякаш нищо не виждаха.
— Ти какво правиш? — каза той троснато. — Защо не се стягаш за път?
— Ами аз не разбрах! — заекна слисан мандраджията. — Аз си помислих…
— Хайде, хайде! — прекъсна го нетърпеливо Тимошкин.
Докато старият човек трескаво пъхаше в торбата си някои дребни вещи, постройката пламна с неочаквана сила. Гъст дим и пламъци лумнаха от прозорците, покривът запращя. Свити в овощната градина, партизаните гледаха с тревога пожара и се вслушваха плахо в нощта — все така глуха, тайнствена и безлюдна. Бе се стъмнило съвсем, но по небето все още имаше бледи светлини — нежна мъглица от далечни отражения, които звездите сякаш с мъка напираха да прободат. Заедно с протяжното квакане на жабите и с кроткото, сънливо августовско цвъртене на невидимите щурци злокобното съскане на огъня беше единственият шум, който достигаше до ушите им.
* * *
В бързината и в общото вълнение мандраджията бе забравил съвсем за далечния тропот на кабриолета малко преди да дойдат при него партизаните. С тоя кабриолет кметът на Белосел бе минал пътя между селото и хълма на по-малко от километър до мандрата. Манол Моньов, мършавият и отпуснат общински слуга, който караше кабриолета, бе свикнал с тия пътувания на селския големец. Щом стигна под хълма, той спря охранения общински кон и погледна въпросително началника си.
— Изкарай колата от пътя! — грубо каза кметът и скочи на земята. Докато широкият му гръб, опънал добре бялото лятно палто, се губеше към завоя, слугата обърна кабриолета. Без да слиза от капрата, той го подкара към гъстия лещак, като внимателно поставваше при друсането из канавката. Кметът не смееше да отиде с кабриолета до лозето на другоселката и слугата бе длъжен да го чака тук, докато се върне. А кога щеше да се върне, той нито знаеше, нито смееше да попита: може би след два часа, може би към полунощ, а може би и призори, както веднъж се бе случило.
За всеки случай слугата разпрегна коня, върза го, повъртя се нерешително насам-натам и като не можа друго да измисли, полегна на тревата. Топлата привечер, самотата, смущаващите мисли за греховните нощни срещи на неговия началник не му даваха спокойствие. Той си припомни за миг кръглото бяло лице с изписани вежди на другоселката, нейния як гръб, приведен над мотиката, и като изпъшка тихо, неочаквано стана. Пусто да опустее дано — не му бяха за това годините! За да се разсее, той хвана кабриолета за стръките и го бутна още навътре в шумата, после отвърза коня, прекоси шосето и слезе в ливадите. Там той заби колче в земята и грижливо върза коня за него. Беше се свечерило, небето на запад бързо прегаряше. Той се повъртя безцелно наоколо, после си припомни за полудивите орехи в Богдановото лозе горе под хълма и като нямаше какво друго да прави, бавно се упъти натам.
Когато се изкачи горе, бе вече тъмно. Колибата не се виждаше и в далечината едва забележимо белееха стените на мандрата. Слабичкият заморен човек се отпусна тежко на земята и веднага след това стреснато подскочи. Някъде към мандрата се чу самотен изстрел, а след това припряно затрещя автомат. Разсилният занемя на мястото си. Какво означаваше това? Кой би могъл да стреля с автомат всред селския кър?
Общинският слуга стана от мястото си, ослуша се, после бързо заслиза надолу. От страха и поради стръмнината краката му се подкосяваха и той почувствува облекчение, когато навлезе в лозята. Хладните лепкави листа го пляскаха през лицето, но разсилният нищо не усещаше. Когато стигна долу, той задъхан се смъкна в тъмната шума до кабриолета. Краката му все още трепереха, неясен страх от мрака, от изстрелите, от глухата тишина наоколо сковаваше слабата му душа. Той поседя още малко, после предпазливо се размърда. Първата по-съзнателна мисъл беше да впрегне кабриолета и да бяга, после изведнъж си спомни, че е вързал коня оттатък шосето, в ливадите, и уплашено захапа устни. Ами сега! Дори през ум не му минаваше, че кметът му бе заповядал да чака. Той се загледа в тъмното и се замисли за гърмежите. И така бавно с мислите в душата му се промъкна едно ново чувство — неясно, плахо и парливо любопитство: какво всъщност се беше случило?
Внезапно в далечината между клоните на дърветата се появи едва-едва слабо червеникаво зарево. Отначало той не му обърна внимание, но когато червенината се разрасна и се видяха ясно пламъците на пожара, ужасено замря на мястото си. „Страшни работи стават! — изпъшка той. — Защо ли конят не е наблизо!“ Но конят бе далече и той се страхуваше да мине през откритата поляна. Като потисна страха си, общинският слуга най-после реши: ще заобиколи през лозята така, че да излезе при коня, без да минава през ливадите.
Като стъпваше предпазливо, той прекоси пътя и навлезе в лозята. Изведнъж шум на далечни стъпки и сподавен говор го накараха да залегне зад гъстите къпинови храсти. Гласовете утихнаха, но стъпките звучаха все по-силно и по-силно, идваха към него, умножаваха се. Като напрегна очи в мрака, той изведнъж забеляза няколко човешки глави, после на слабата светлина на небето се очертаха остри ръбове на пушки. Сърцето му лудо затуптя. Непознатите хора идваха точно срещу него и той занемя на мястото си с широко отворени очи, без да диша.
Стъпките спряха, неколцина души се събраха на едно място. Общинският слуга вече ясно виждаше черния силует на леката картечница, която един от непознатите бе сложил на рамото си.
— Не оттука! — каза някой в мрака. — На това място ще излезем на пътя!
Гласът долетя ясно до него — стори му се познат глас, който е слушал много пъти. Въоръжените хора размениха още няколко тихи думи, после отново тръгнаха. Но тоя път стъпките не приближаваха, а бързо се отдалечаваха — и навярно след първата група идваха още хора, защото шумът им дълго време се чуваше край него.
Най-после всичко утихна, но той още няколко минути стоя край храстите, като трескаво размисляше. Партизани! Нямаше никакво съмнение — партизани! Запалили са мандрата — досети се той — и сега бягат! Любопитството отново го зачопли. Щом вече няма опасност, защо да не иде да види? Той стана, направи няколко крачки, но отново нерешително спря. После любопитството изведнъж взе връх над безсмисления страх и той тръгна напред с очи в огъня, като заслепен от него. Когато стигна до овощната градина, страхът отново го завладя. Той се сниши и погледна към мандрата. Пламъците излитаха от нея на едри вълни, които разпръскваха безброй искри в чернотата на небето и правеха нощта още по-тъмна. Общинският слуга страхливо прекоси градината, но щом излезе на пътеката, ужасен се стъписа. Там, съвсем близо до краката му, лежеше по очи кметът, огрян от буйния огън. Той постоя един миг вцепенен, после обърна гръб и хукна ужасен назад.
Как стигна до кабриолета и как запрегна коня, после вече почти не си спомняше. Дойде на себе си едва когато зърна в далечината светлинките на селото. Докато стигна до него, той трескаво размишляваше. Преди да навлезе в тъмните му улици, обърна се и погледна хълма, зад който едвам се виждаше бледото сияние на пожара. Там, до горящата мандра, лежеше трупът на кмета. Той потрепери. Бе вече решил — няма да каже за партизаните! За всичко друго — само не и за тях! Защо бе стигнал до това решение, той сам не разбираше: дали желание да скрие тия, които бяха убили кмета, или страх да спомене дори името им — не знаеше и не можеше да разбере. Само едно разбираше ясно — за партизаните не трябва да говори!
* * *
В Белосел имаше полицейски подучастък, който се помещаваше в старата сграда на бившия общински съд. Началник на подучастъка беше старши стражарят Флоров, по прякор Влаха, другоселец от видинските села, който от няколко години живееше сам в една малка стаичка на сградата, макар да бе женен и макар — както говореха хората — да имаше три деца. Жена си бе оставил да се бори сама със земята на село, при все че тая земя не бе нито малко, нито бедна. Още от ранните си младежки години той бе чувствувал неизразимо влечение към канцелариите, към папките, към спретнатите униформи и силна, почти яростна омраза към калта на селските ниви и към разхвърляния и нечист двор на бащината си къща. Щом завърши военната си служба, той се върна в село, колкото да се ожени, и скоро го напусна в тесничка униформа на школник от полицейското училище. Младият, алчен за власт и за служба полицай бързо напредна и стигна до самостоятелна и отговорна длъжност началник на подучастък много преди своите колеги от училището.
В събота вечер старши стражарят седеше в чистата си канцеларийка и пишеше донесение до околийския началник с украсен и ситен канцеларски почерк. И самият той бе чист, спретнат и изгладен. Макар да бе светлокос, лицето му имаше цвят на ръжен хляб, еднакъв и равномерен навсякъде, сякаш бе боядисан старателно с кафява боя. Дори устните му имаха съвсем същия цвят, а над тях зеленикавите и малко остри очи следяха с удоволствие написаното. Той му се любуваше и продължаваше да нанизва грижливо равните букви. Беше разкопчал само горните копчета на куртката си и отдолу се показваше чиста влашка риза с избелели от много пране жълти бродерии. Старшията дописваше вече донесението, когато навън нерешително се почука.
— Влез! — обади се той строго, после дописа думата и едва тогава обърна глава. Близо до вратата стоеше прав, с шапка в ръце общинският слуга.
— Какво има, бай Маноле?
Като видя разстроеното лице на разсилния, старшията веднага разбра, че се е случило нещо необикновено. Такива необикновени неща той не обичаше, те бяха против неговата природа на ред и спретнатост, но все пак не бягаше от тях, защото му даваха възможност да се прояви. Слугата пристъпи крачка напред.
— Господин старши — каза той тихо, — убиха кмета…
— Какво! — възкликна слисан старшията. — Какво приказваш!
Слугата беше навел глава и мълчеше.
— Какво приказваш! — кресна старшията и скочи от стола. После заобиколи масата, хвана разсилния за яката и приближи лицето си до неговото. — Кой го уби?
— Убиха го, господин старши — промълви сломено слугата.
— Кой го уби, те питам?
При вида на близкото зло лице на старшията и острите му очи, впити в него, разсилният не издържа и каза уплашено:
— Партизаните го убиха… на мандрата…
— Ти акъл имаш ли? — подскочи смаян старшията. — За какви партизани дрънкаш! Кой ти каза!
— Сам ги видях, господин старши, там, при мандрата… до Вараците…
— Да не са били наши момчета?… Нещо за жена…
— Не, партизани бяха — с мъка каза разсилният.
Едва сега старшията разбра, че работата е сериозна.
Като се помъчи да се овладее, той каза грубо:
— Я кажи подробно!
Слугата приседна на един от столовете и започна да разказва, като все още заекваше от страха и вълненията. Разказът му беше заплетен и объркан, грешеше често имената и времето, така че старшията трябваше подробно да разчепква всяка случка. След като успя да разбере най-важните работи, той обърна гръб и нервно започна да върти дръжката на телефона.
— А мандраджията? — досети се той внезапно. — Не видя ли някъде наоколо бай Атанас?
— Не, не го видях — отвърна слугата. Внезапно той си спомни познатия глас, който беше чул на пътеката, и настръхна. Ами това… това е бил гласът на мандраджията! За щастие, старшията беше все още с гръб към него и не видя забърканото му слисано лице. В своето смущение той не забеляза колко дълго старшията въртя телефона, като раздразнено повтаряше в слушалката: „Альо, альо!“. Най-после той я остави бавно върху апарата и разтревожено се обърна:
— Прерязали са жиците…
Той помисли малко, после запита:
— Разпрегна ли коня?
— Не съм още — каза плахо разсилният.
— Извикай бързо докторката и ме чакай при кабриолета — заповяда рязко старшията. — Разбра ли? Хайде, тръгвай!
След като разсилният излезе, той събра полицаите и почна бързо да разпорежда: двама от тях и лекарката трябваше веднага да отидат на мандрата и да направят оглед на трупа. За себе си той бе вече решил да замине незабавно в околийския град, на около петнадесет километра от Белосел, и да предупреди властите за нападението на партизаните. След като стражарите излязоха бързо от канцеларията, старшията закопча грижливо куртката си, провери внимателно черния броунинг, сложи в пълнителя двата липсващи патрона, напълни цевта и без да слага предпазителя, го пъхна вместо в кобура в джоба на куртката. На вратата той спря, помисли малко, после се върна и взе шмайзера, окачен върху един пирон над походното легло. Долу при кабриолета, под слабата улична лампа, го чакаха вече разсилният и пълничката среброкоса общинска лекарка. Той ги погледна замислено и за последен път се разпореди:
— Ако кметът е мъртъв, оставете го на мястото му, не го пипайте…
Старшията усети презрителния поглед на лекарката, която спокойно затягаше връзката на кърпата си, и троснато подвикна на разсилния:
— Хайде, бай Маноле, качвай се!
— Не може ли друг да те закара бе, господин старши — каза неуверено слугата. — Просто — капнал съм…
— Хайде, хайде — качвай се! — сопна се старшията и общинският слуга със свито сърце се покатери на капрата. Когато излязоха вън от селото на широкото, черно глухо поле, той усети как страхът му бързо почна да се усилва. Ами ако партизаните са някъде близо край шосето, ако са поставили засада? Колкото повече колата напредваше в нощния пущинак, толкова повече страхът му растеше, толкова по-тясно се свиваше сърцето му. Защо ли се изпусна пред старшията, защо не мълча докрай, както бе решил! Нощта бе тъмна, небето черно — озарено само от неспокойното трепкане на звездите — и всеки камък или пън край пътя му се струваше на залегнал човек, насочил към него дулото на пушката си. Страхът му растеше неудържимо, задавяше го, спираше дъха му и той вече едва държеше в омалелите си ръце поводите на коня. За да си вдъхне кураж, от време на време се обръщаше назад и хвърляше къс уплашен поглед на старшията, който стоеше на седалището някак наежен, с втвърдено и напрегнато лице. Защо ли така мрачно поглеждаше към пътя, защо се взираше? Страхуваше ли се той от партизаните? Разсилният се сепваше и поглеждаше напред по шосето — все така мрачно с черните неподвижни силуети на дърветата.
Едва когато в далечината светнаха бледите електрически крушки на градчето, той въздъхна, не още съвсем успокоен, и намали малко лудото препускане на коня.
* * *
Всяка събота вечер от осем часа в квартирата на околийския началник Киселов се играеше покер. Събираха се обикновено едни и същи хора — полицейският капитан Мирковски, градският зъболекар и един млад студент, син на едрия манифактурист Малин Сурдолов, който играеше лошо, но когото търпяха заради това, че винаги плащаше загубите си в брой. Постоянният човек в карето бе, разбира се, домакинът. Околийският началник Киселов, още съвсем млад човек, заемаше длъжността отскоро. Макар в градчето да се знаеше всичко и за всички — за него малко знаеха. Говореше се, че бил подхвърлено дете, израсло в някое от софийските сиропиталища. Говореше се, че е завършил право, а след това и Школата за запасни офицери като първенец на випуска, което можеше да се разбере и от златния му часовник с инкрустации за отличието. Знаеше се сигурно, че е бил, преди да дойде тук, комендант и ръководител в организираните от властта летни работнически станове. Как бе стигнал след това до поста околийски началник, към който се стремяха неколцина хитри негодници от града — това не се знаеше. Правеше впечатление, че се държи по-високомерно, отколкото службата му позволява, и с някакво полупрезрително отношение към нея като човек, който временно минава през такава длъжност, за да постигне чрез нея по-висока цел. Все пак работата си вършеше извънредно сериозно, така че тия, които го бяха назначили, никога не съжаляваха за своя избор.
От своето пристигане досега околийският началник живееше у бившия съдия Кънев, където заемаше една дълга, неприветлива, пълна със старомодни избелели мебели стая. Квартирантът и хазаинът, нервен, капризен и старомоден като стаята си старец, не се харесваха и се поздравяваха насила, когато се срещаха из тъмния коридор. Старецът се разсърди още в първия ден, когато околийският началник безцеремонно изхвърли из стаята портрета му от младини, на който беше снет с гарсонетка, корава яка и бастун. На същия пирон сега висеше нов розов пешкир с втъкан надпис „Боже, пази България“. Ако не беше тоя пешкир и прясно рендосаната рамка на мрежата против комари върху прозореца, тая стая повече би приличала на килер за стари мебели, отколкото на жилище на млад човек.
Все пак, когато идваха приятелите му, видът й се променяше. Всяка събота вечер те преместваха кръглата маса и коравите столове към средата, тютюнев дим изпълваше стаята и към него леко се примесваше тънкият мирис на мастиката, която капитан Мирковски не пропускаше да донесе. Тая вечер той дойде пръв, измъкна благоговейно от джоба си бутилката и я остави на масата. Беше много висок, кокалест, съвсем плешив мъж, с белезникаво лице, което никога не почерняваше, и с надвесени над устата корави, мръсно руси мустаци. Той си наля сам мастика, схруска мощно няколко резена краставица от салатата и като се разкрачи всред стаята с чашка в ръка, каза уж нехайно:
— Слушай, Киселов, какво мислиш да правиш с Борис Рачев?…
— Няма какво да мисля — студено отвърна околийският. — Ще го предам на следователя…
— Нали знаеш, че областният държи за него!
— Щом държи, нека издаде заповед — каза неприязнено Киселов, като оправяше с тънките си пръсти зеленото сукно на масата.
— Може и без заповед…
— Не може без заповед! — избухна Киселов. — Ако потърсят утре сметка — аз ще остана на топа на устата… И не мога да разбера от къде на къде областен директор ще се застъпва за комунист. От тая работа някои хора ще си направят хубаво заключение…
— Ее, хайде, много далече отиваш… Рачев му е роднина…
— Толкова по-зле! — прекъсна го ядосано Киселов. — Вместо да се срамува от такива роднини, той седнал да се застъпва за тях. За комунистите едно нещо знам — смачкай ги сега, за да не те смачкат утре те… А пък областния го остави, той с нас гледа да се отърве…
Капитан Мирковски помълча известно време, после, като се клатеше леко на разкрачените си крака, каза разколебано:
— Не знаеш ли да се държиш с началството, Киселов… няма лесно да направиш кариера.
Околийският началник се усмихна накриво и полупрезрително с тънките си устни, като че ли искаше да каже: „Аз не правя кариера, глупако, аз правя голяма кариера!“. Капитан Мирковски улови тая усмивка, намръщи се засегнат и коравите му мръсни мустаци сякаш се наежиха.
— Голям маниак си бил! — избухна той внезапно. — Кой знае какво мислиш за себе си. Държиш се с хората, като че ли са нищо пред тебе! Ако е за комунистите — аз съм ги мачкал сто пъти повече от тебе, ама пак не си давам толкова важност…
Навън настойчиво се позвъни.
— То си е моя работа как се държа! — каза студено Киселов и тръгна към вратата. — А какво мислят за мене твоите приятели — това хич не ме интересува.
Околийският началник се върна заедно с младия Сурдолов и вехтата сива стая сякаш потъмня още повече пред крещящо елегантната външност на студента. Беше облечен в скъп пепитен костюм, в синя риза с висока яка и дълги ръкавели, на които блестяха златни копчета, и въпреки че беше топло, носеше копринена връзка с карфица. Манифактурното сияние на младежа потисна скромно облечените служители на властта и те раздразнено замълчаха. Освен тежкия лъх на есенция младият Сурдолов донесе със себе си и лоша новина — руснаците отново пробили немския фронт около Харков.
— Откъде знаеш? — попита с омраза околийският началник.
Младежът вдигна рамене и се отправи с червено гребенче в ръка към огледалото. Косата му, гъста и ситно къдрава, никога не можеше да се среше гладко, така че въпреки елегантния костюм видът му бе съвсем провинциален.
— Ще взема да запечатам и вашето радио! — каза ядосано околийският началник. — Такива като тебе разнасят клюките…
Студентът грижливо издуха гребенчето.
— Там е работата, че не е клюка, а истина! — каза той, като го сложи в джоба си. — На твоите приятели май нещо им тръгна назад…
— А кои са твоите приятели? — попита ядосано Киселов.
— Тука работата не е до приятели, а до интереси! — каза предвзето студентът. — Ако искате да знаете, англичаните са много по-културен народ…
Самоувереният му вид нервира капитана.
— Слушай, гарго манифактурна — обади се той. — От баща си ли чу тия глупости?
— Защо? И аз имам ум…
Киселов стисна злобно устни.
— Слушай, кажи на баща си хич да не се залъгва с такива надежди. Ако германците загубят войната, зад гърба им ще останат само змии и пепелища…
— И у нас ли? — попита надуто младежът.
— И у нас!… И навсякъде!…
— Ааа, да имаш да взимаш! — пламна студентът. — Ние още не сме си сложили главата в торбата…
Дълго след тия думи кръглото му, добре гледано лице остана зачервено и възбудено. Не го разсея даже идването на зъболекаря Досев, нисък и пълен, в бял измачкан панталон и оръфано палтенце, макар през последните години да печелеше така, както никога не бе печелил. Беше мълчалив и невзрачен и макар леко подпухналото му лице да не изразяваше нищо, Киселов неясно чувствуваше слабата му, скъперническа и страхлива душа и дълбоко го презираше. Зъболекарят усети атмосферата на стаена кавга и неуверено попита:
— Какво? Ще играем ли?
Издърпаха масичката по средата на стаята, извадиха новата колода карти и играта започна. От време на време капитан Мирковски вадеше изпод масичката шишето с мастика и търпеливо наливаше във всички чаши. Въпреки че прозорците бяха отворени, той се сгорещи бързо, разкопча яката на синия си полицейски мундир и под нея се бялна петнистата му кожа с неприятни червени косми по гърдите. И играта бързо се разгорещи, зеленото сукно се покри с разноцветни пулове. Тая вечер като никога околийският началник губеше. Той не можеше да се успокои от неприятния разговор, споменът за Харков му тежеше. Потискаха го нахалното държане на студента и неприятният спор, който имаха преди това с Мирковски. „Лош ден! — мислеше той и разсеяно раздаваше картите. — Тоя пияница и това глупаво конте от де на къде си позволяват такова държане! Да не смятат, че съм им приятел!“ Той се ядоса още повече, направи грешен реланс и изведнъж загуби голяма сума.
Към десет часа навън се позвъни дълго и нервно. Киселов излезе и докато се бавеше, капитан Мирковски нетърпеливо стискаше в ръцете си три валета. Залогът беше голям, а другите, изглежда, нямаха добри карти. Като премери алчно с око купчината чипове, капитанът подвикна:
— Хайде, Киселов!… Докога ще те чакаме!…
Околийският началник влезе и всички забелязаха, че лицето му е разстроено. Той кимна на капитана и каза с променен глас:
— Мирковски, ела за малко…
Те излязоха навън. Коридорът беше тъмен и прохладен.
— Какво има? — разтревожено запита Мирковски.
— Появили са се партизани! — тихо каза Киселов. — Сега ми обадиха от околийското…
— Брей, как е възможно! — стресна се капитанът. — Къде са ги видели?
— Край Белосел… Сега отивам да разбера по-подробно…
Капитан Мирковски гръмко изпсува.
— По-тихо! — изсъска Киселов и погледна към вратата… — Тичай бързо при поручик Черкезов и вдигнете двамата частите под тревога…
— А после?
— После елате веднага при мен в околийското… Хайде, тръгвай…
Киселов влезе отново в стаята и се обърна към гостите си, които все още го чакаха с тревожно недоумение край масата.
— Господа — каза той колкото се може по-спокойно. — Налага се да прекъснем играта… Чака ме важна служебна работа!
Двамата уплашено се спогледаха. Околийският сякаш разбра мислите им и добави:
— Нищо особено не е станало! И държа да не коментирате тоя случай!
Околийското управление беше наблизо и Киселов почти изтича до него. Едва когато наближи зданието, той забави крачките и прие по-спокоен вид, сякаш нищо не бе се случило. На входа стражарят стреснато му отдаде чест и той заизкачва стълбите с чувството, че тоя път въздухът малко нещо не му достига. Белоселският старши стражар го чакаше в кабинета му — както винаги, добре пристегнат, но малко нервен и неспокоен — и подробно рапортува за това, което се беше случило.
— А мандраджията? — попита намръщен околийският.
— За мандраджията, господин началник, нищо не мога да кажа. Или е убит и той, или е избягал из лозята. Общинският слуга нищо не е видял, та, мисля си, може и кметът да е само ранен.
— Надявай се! — процеди околийският. — Така ще го оставят те… ранен. Къде е човекът?
— Оставих го оттатък… при дежурния…
Двамата минаха в стаята на дежурния. Разсилният седеше умърлушен и сънлив на един стол без облегало и беззвучно се прозяваше. Вратът му бе станал сякаш по-жилест, кожата по-тъмна. Щом забеляза околийския началник, той смъкна от главата си избелялата фуражка, но от смущение дори забрави да стане.
— От колко крачки видя партизаните? — попита рязко околийският началник.
Разсилният трепна и се замисли.
— Трябва да имаше трийсет крачки, господин началник — излъга той плахо.
— Колко души бяха?
— Не знам, господин началник, не можах да видя в тъмното.
Околийският началник приближи до разсилния, присви очи и меко попита:
— Я помисли! Толкова ли не видя — десет души ли бяха, сто ли?
— Не видях, господин началник…
Неочаквано околийският началник замахна и плесникът тежко се стовари върху слабото отпуснато лице. Изненадан, разсилният падна по гръб на пода със смаяни и уплашени очи. Едната му страна, върху която бе паднал плесникът, пламна.
— Стани! — кресна страшно околийският.
Разсилният страхливо се повдигна, като наместваше объркано шапката на главата си.
— Долу шапката! — кресна още по-силно околийският началник и лицето му съвсем потъмня от приток на кръв. — Казвай! Колко души бяха!
— Да е имало, господин началник, стотина! — с разтреперан глас отвърна разсилният.
— Какво оръжие носеха?
— Пушки, господин началник…
— А картечници?
— Не видях, господин началник!
Нов шамар изплющя по небръснатото лице на разсилния.
— Нямаха картечници, господин началник — отвърна със сломен глас разсилният. — Всички носеха само пушки…
— Ами шмайзери?
— Нямаха шмайзери, господин началник…
— Слушай, животно! — каза злобно околийският. — Ако у тях се намерят шмайзери, ще заповядам да те обесят долу в ареста…
— Нямаха, господин началник — отвърна, без да мисли, с мъртъв глас разсилният.
Околийският началник сложи ръцете си в джобовете и мина няколко пъти из стаичката.
— Когато си чул стрелбата на хълма, тя единична ли беше, или… такава гъста, като от автомат?
Разсилният си спомни изведнъж и умът му сякаш се изпразни от страх.
— Той ми каза, господин началник — обади се белоселският старши стражар, — че е чул стрелба от шмайзер.
— Видиш ли, куче! — кресна околийският.
Една глава със синя стражарска униформа се подаде предпазливо на вратата.
— На телефона, господин началник… Вас търсят!…
Киселов излезе бързо. Докато се бавеше в кабинета си, през коридора минаха двама души — капитан Мирковски, препасан с бойна амуниция и с автоматичен пистолет на кръста, и поручик Черкезов, командир на жандармерийската ловна рота в градчето, слаб, с дълго жълто лице, почти без вежди. Без да чука, капитан Мирковски влезе в кабинета и даде път на поручика. Околийският началник току-що бе оставил слушалката и стоеше прав над бюрото си с умислено и загрижено лице. Той се вгледа в Мирковски, без да го вижда, после се обърна към поручика. Погледът му бързо се изясни, на лицето му се появи слаб, едвам доловим израз на симпатия.
— Ааа, Черкезов, радвам се, че дойде! — каза той с неочаквано омекотен глас. — Вдигна ли ротата под тревога?
— Нали знаеш, че съм винаги с пръст на спусъка! — усмихна се слабо поручик Черкезов.
Усмивките на поручика и околийския началник някак странно си приличаха — у двамата еднакво криви и неестествени. Капитан Мирковски, който разсеяно ги наблюдаваше, сви устни. Кой знае защо, взаимната симпатия между двамата му беше неприятна и го дразнеше. Околийският началник седна зад бюрото си и неуловимо въздъхна.
— Господа, данните засега са такива! — започна той с началнически глас. — Партизанска група от около стотина човека е нападнала привечер белоселската мандра…
— Белоселската мандра ли? — трепна поручикът.
— Да, вярно бе, ти беше от Белосел. Та в мандрата те заловили и убили белоселския кмет — знаете го — Асенов, може да се каже, най-добрия в околията, след това я запалили и взели курс към Златарица. При Златарица — това ей сега ми съобщиха — те нападнали и обезоръжили войнишкия караул, който пази сеното за близките гарнизони, после запалили и сеното…
— А какво е станало с мандраджията? — попита предпазливо поручикът.
— За него няма никакви сведения, изглежда, че е избягал из лозята. А за партизаните — какво друго да ви кажа! Може би имат един-два автомата, но картечници по всяка вероятност нямат. Предлагам такъв план за действие: Ти, Мирковски, ще се отправиш веднага към Златарица и ще тръгнеш по следите им. А ти, Черкезов, според мен е по-добре да тръгнеш към Рековица, за да им пресечеш пътя към планината. Това е… За военните работи какво ще ви се меся — уговорете си вие сами връзки и сигнали.
Преди да излязат. Киселов внезапно се досети:
— Слушай, Черкезов, вземи разсилния.
— Какъв разсилен? — попита Черкезов от вратата.
— Белоселския… Той е видял партизаните… Ако ги хванете, може да разпознае някои от тях.
— Не, не — не мога! — дръпна се поручикът. — Аз трябва да бързам. Нека го вземе Мирковски…
На излизане капитан Мирковски се отби в стаята на дежурния, изгледа намръщено общинския слуга и грубо каза:
— Хайде, тръгвай с мене…
Манол Моньов вдигна безнадеждно очи към полицая, но не посмя нищо да възрази. Докато тътреше омалелите си крака към изхода, една и съща мисъл се въртеше настойчиво в ума му: „Защо ли се издадох! Защо ли се издадох!“. Навън нощта бе все така тъмна, никакъв човек не се мяркаше по пустите улици. Когато излязоха на голия и просторен градски площад, където хоризонтът бе по-широк, те забелязаха в далечината слабо червеникаво сияние, застанало неподвижно и страшно зад черните покриви на къщите.
* * *
Командирът на дивизията генерал Козарев се прибра у дома си късно вечерта ядосан и сърдит. В стаята нямаше никого и той почна да се разхожда възбуден от стена до стена — без да мисли нищо, само с една-единствена ядовита фраза в ума: „Ще му откъсна врата на това яре! Още утре ще му откъсна тънкото вратле!“. Причина за гнева на генерала беше един обикновен младеж, току-що излязъл от гимназията, който никак не бе очаквал да предизвика такава буря у тоя едър, красив, добре охранен мъж с гладък розов врат и може би само с малко по-голям корем, отколкото желаеше. Работите бяха протекли горе-долу така: на връщане от ловния парк, където бе връчил сребърна купа на победителя от ловната стрелба и след като бе постоял на банкета толкова, колкото достойнството му бе позволило, той се бе отбил, вече мъничко пийнал, в казиното. Поради съботния ден заведението беше пълно и докато генералът се пъчеше край тезгяха и оглеждаше масите с късогледите си очи, до него приближи с далечен поклон редакторът на местния вестник и каза почтително:
— Господин генерал, ако обичате, заповядайте на нашата маса!
— Моля! — отвърна с достойнство генералът и се остави да бъде тласкан ласкаво по гърба по тясната пътека между масите.
Когато наближи, всички станаха на крака — всички, освен младия нахалник. Генералът го стрелна възмутено с поглед и седна на стола си. Десетина минути той поседя без настроение, като отговаряше късо и намръщено на любезностите, но след няколко шишенца случката престана да го занимава. И може би към края щеше съвсем да я забрави, но когато тръгна да си върви и всички отново станаха на крака, младежът не помръдна от мястото си.
— Гамен! — изгърмя внезапно генералът. — Ще те науча аз тебе!
После се обърна и бързо се упъти навън. Той беше така побеснял, а компанията така смаяна, че редакторът едва го настигна при изхода. Моравото му лице на пияница с увехнали и отпуснати бузи беше загрижено, но когато заговори, по него отново се разля готовата за подобни случаи широка сладка усмивка.
— Не се сърдете, господин генерал! — говореше той бързо. — Нали знаете каква е нашата младеж, неминала още през казармата…
— Как се казва тоя гамен? — прекъсна го остро генералът.
— Алексей Киров, господин генерал… Поет… Тука всички се гордеят с него…
— Алексей! — повтори почервенял генералът. — Какво е това име — Алексей! То не е българско име… то е руско име…
— Ами нали ги знаете какви са поетите, господин генерал… Какви ли не имена си измислят…
— Чие момче е?
— На бай Спиридон, господин… На Спиридон Киров… книжаря…
— Ще му откъсна аз врата като на яре! — изгърмя генералът и се покачи на файтона си така стремително, че яйовете му силно изскърцаха.
Тая последна фраза се въртя из ума му по целия път и сега все още не го оставяше на мира. Той си наля чаша вода, изпи я стремително, но и тя не угаси яда му. В коридора някой зашумя и генералът извика ядосано:
— Иванке!
Слугинята се изправи на вратата с равнодушно лице.
— Къде е госпожата! — кресна й той, като все още държеше чашата в ръка.
— В спалнята е…
— Какво прави там?
— Чете…
— Чете! — сопна се генералът. — Кажи й да дойде — стига е чела!
Когато съпругата на генерала, висока жълта жена с много дълги ръце, влезе в стаята, генералът високо крещеше в слушалката на телефона: „Кой! Кой!… Не чувам!… Казвам — не се чува!“. Най-после, изглежда, оттатък му обясниха с кого има работа, защото той прибави поукротен:
— Ама, господин областен директор, защо си фъфлете под носа?… Кажете ясно какво има!
Генералката седна на канапето и започна да наблюдава без интерес съпруга си, който неведнъж на ден изпадаше в такова настроение.
— Кой ви каза? — запита той гръмко. — Киселов ли? Не, не го познавам… Е?…
По лицето на генерала се появи слаба заинтересованост. Той слуша дълго, после внезапно се развика:
— Как може такива глупости — за десетина души да вдигам цели полкове… Вие с…
Слушалката пукаше и до генералката достигаше слабо неразбрано ехо от цял порой думи.
— И сто да са!… А вие с какво разполагате? Малко ли са вашите сили? Само жандармерийският полк…
Слушалката отново запука и жълтоликата жена на канапето най-после наостри уши.
— Зная, зная! — завика генералът. — Все пак — това са ваши хора… Ако не са тук в града, наоколо са… Нито са болни, нито са измрели…
Тоя път генералът трябваше доста дълго да слуша по телефона и жената нетърпеливо стана от мястото си. Прозорецът бе отворен и тя погледна с въздишка навън. Едно самотно куче прекоси пустата неосветена улица и изчезна зад ъгъла. Зад гърба й генералът отново се обади, тоя път съвсем омекнал:
— Добре, добре — ще поговоря с него… Вярно, така е… И бъдете сигурен, господин областен директор, че ако получа разрешение, нито един от тях няма да стигне до планината!… Нито един!… Ще ги доведа тук навързани като… ярета…
Генералът сложи слушалката върху телефонната вилка, после отново я вдигна и поиска чрез гарнизонната централа бърз разговор с военния министър. Когато се обърна, лицето му беше възбудено.
— Знаеш ли какво е станало! — изсумтя той. — Наоколо се появили партизани…
Жената го погледна разтревожено с безцветните си очи.
— За това ли говори с областния директор?
— За това… Иска някои от полковете да вземат участие в преследването, но тая работа не мога сам да разреша… Трябва да поговоря с военния министър…
Жената остана един миг неподвижна и замислена.
— Слушай, Генади — каза тя тихо, — не е ли по-добре да не се намесваш в тия работи?
В гласа й нямаше никаква надежда, лицето й си остана все така неподвижно.
— Защо? — попита смаян генералът.
— Това е политика, а виждаш какви са времената…
Генералът не беше свикнал да му дават съвети и още по-смаяно погледна жена си.
— Ако ония дойдат — каза той сърдито, — съвсем няма да те питат вземал ли си участие, или не си вземал.
— А може би ще питат — каза тя едва чуто. — Ти си офицер, а офицерите винаги са нужни.
— Хубав акъл ми даваш! — пламна генералът възмутен. — Не правиш ли сметка, че съм давал клетва на царя!
— Ами ако те дойдат?
— Ако те наистина дойдат, госпожо, пътят е ясен: един куршум на тебе, един на мене — и свършено! Това съм ти го казвал сто пъти!
Жената замълча, тя познаваше добре съпруга си и знаеше, че никога нищо подобно няма да се случи — да разстреля нея и себе си, ако Червената армия навлезе в страната. Просто — нещастието щеше да дойде и той щеше да трепери в спалнята по чехли, докато ония дойдат да го вземат. През дългите години на брачния им живот тя се беше научила добре да познава тоя мъж — целия от суетна пяна и шумове, които гърмяха из стаите и които из ден в ден правеха самата нея все по-безшумна и по-безлична. Като въздъхна неуловимо, генералката стана и се упъти към вратата. Ядосаният гърмящ глас на мъжа й отново я настигна:
— Не разбираш ли, че това е случай да се проявя? Не ти ли е ясно? Горе в министерството вече забравиха, че има някакъв си генерал Генади Козарев! Или ти искаш да стоя винаги на опашката!
Тя спря до вратата. Всъщност не бе стоял никога на опашката, макар — генералката знаеше добре това — да не бе нито умен, нито способен и макар да нямаше никакви особени връзки нагоре и да не знаеше дори да се нагажда. Гръмогласното ехо от шумове и величествената генералска стойка ли бяха предопределили успеха му? Тя не разбираше. Тя го погледна и сега малко учудено, после тихо каза:
— Не искам да ти се меся в работите, Генади!… Прави, каквото знаеш…
Дали пък над него не светеше — както пишеха в книгите — някаква щастлива звезда? Не, глупости — каква ти звезда! В света има равновесие и мехурът, така или иначе, ще се пукне. И като влезе в стаята си, генералката се отпусна на леглото неспокойна и разстроена.
* * *
Заседанието на Министерския съвет продължи до късно. Най-после към десет часа министрите започнаха да излизат на групи в хола, уморени от дългото заседание и разтревожени от неясното съобщение за здравословното състояние на царя. Военният министър взе разсеяно фуражката си от гардероба и заслиза бавно по стълбището. Той видя, че на площадката го чака министърът на вътрешните работи, и му стана неприятно: чувствуваше се отпаднал, без настроение и не му се говореше. Министърът на вътрешните работи го следваше със слаба многозначителна усмивка, докато той слизаше отгоре, и едва когато се изравниха, подхвърли фамилиарно:
— Вие тая вечер май сте на банкет?
— Не е банкет — каза той, неприятно изненадан. — Това е обикновена малка вечеря… Аз даже съм много уморен и не ми се ходи…
Министърът на вътрешните работи го погледна бързо.
— Идете, идете, господин генерал — каза обезпокоен той. — Ще се запознаете там с един много интересен човек…
— Аз не съм казал, че няма да отида — подозрително го погледна генералът и неприятното му чувство се засили. — Казах само, че съм уморен.
За тая вечер военният министър бе получил покана — едновременно любезна и настойчива — да присъствува на една „малка вечеря“, както се бе изразил сам домакинът, столичният инженер Христов. Вечерята щеше да се състои към десет часа във вилата на инженера край града в съвсем тесен кръг. На нея трябваше да присъствува и един „много интересен и ценен човек“ — както дословно бе казано в бележката, — по всяка вероятност германец, и министърът се досещаше, че го канят не толкова, за да му направят удоволствие, колкото да му устроят среща с тоя човек. Думите на министъра на вътрешните работи напълно го увериха не само в това, но и че германецът е много по-влиятелен, отколкото предполагаше, и че се е срещал и с други хора.
Навън те се разделиха, генералът влезе в колата си и без повече да се колебае, даде адреса на инженера. Шофьорът подкара колата по „Раковски“, сви по "Патриарх Евтимий " и след няколко минути вече бяха на княжевското шосе. В купето бе задушно и министърът бавно свали стъклото. Отвън изведнъж го лъхна хладна струя въздух и той с удоволствие се отпусна назад. Нощта беше топла и ясна. От време на време срещу колата с грохот прелитаха трамваи, друг път настигаха някой от тях, изравняваха се с него, вървяха известно време заедно и тогава той губеше чувството, че се движат. Зад осветените стъкла на трамвая се виждаха екскурзианти с раници, пъстри кърпи и китари, които въпреки късния час отиваха към Витоша. После колата бавно взимаше преднина и всичко оставаше зад нея. Изведнъж в светлината на фаровете попадна колона германски войници, които високо и кресливо пееха някакъв военен марш. „Какъв може да бъде тоя германец! — спомни си отново министърът. — Какво може да представлява!“ Ако се съдеше по дома, в който ставаше срещата, не бе изключено да е видно лице от немското разузнаване.
Освен титлите си на машинен инженер и представител на важни фирми от германската тежка индустрия инж. Христов имаше навярно още някакъв друг таен пост или тайна титла, която той никога не бе успял да научи. Инженерът беше здраво свързан с германците, но не по същата линия на политическа довереност, по която сам той или кой да е от министрите в кабинета бе свързан с тях, но по някаква друга, много по-тайна и доверена. Ако се съдеше по тесните му връзки с германската легация, не беше чудно да заема някой важен пост в немското разузнаване. Генералът беше забелязал, че някои други министри се отнасяха към инженера с предпазливост и уважение — като към човек, който може да следи и контролира техните действия. Как инженерът с неизвестно до вчера име се беше издигнал толкова много — не му беше известно. Беше чул, че е секретар на българската организация на „антикоминтерна“, но дори това не знаеше със сигурност. Веднъж бе намекнал внимателно на началника на разузнавателния отдел в министерството, че е любопитен — не служебно, разбира се, а така, чисто и просто лично любопитен — за дейността на инженера, и началникът на разузнавателния отдел бе кимнал мълчаливо. И след това, разбира се — нищо! — сякаш между тях не бе станала никаква дума по тоя въпрос. Не посмя да настоява повече, защото се страхуваше да не се сблъска с немското разузнаване и да привлече подозрения около себе си — нещо, от което имаше действително за какво да се опасява. И още един факт военният министър никога и в никакъв случай не можеше да забрави — че в края на краищата инженерът го държеше в ръцете си. Преди години, още преди да стане военен министър, генералът бе получил лично от ръцете на инженера една грамадна незаконна комисиона за доставено от немците оръжие за българската армия — оръжие, което се бе оказало почти негодно. Понякога, като съпоставяше някои факти и разговори, генералът смътно чувствуваше — не беше ли му всъщност инженерът помогнал да стигне до поста военен министър?
Колата зави по мек страничен път и скоро спря пред вилата. Дворът беше ограден с висока желязна ограда, а над входната арка светеше силна електрическа лампа. Един цивилен човек изтича пъргаво и отвори вратата на автомобила. Макар че по пътя до вътрешния вход генералът нито един път не се обърна, той неясно чувствуваше, че и улицата, и полуосветената градина са усилено охранявани.
Инж. Христов вече го чакаше на стълбището — едър и самоуверен, с любезна приветлива усмивка. Беше висок мъж, широкоплещест, с тъмно и грубо лице, макар и малко омекотено от охолния живот. Костюмът му — безупречен по кройка и материя — му стоеше отлично и с всяка своя гънка подсказваше, че е шит в странство. Беше вече към десет и половина часът и гостите бяха пристигнали. Инженерът почтително му ги представи, макар че повечето от тях познаваше: секретаря на германската легация Шнайдер, аташето по печата Кьониг, кореспондента на Германската телеграфна агенция Мерлингер, генерал фон Зимел, една червенокоса дама, нито хубава, нито добре облечена, която му се усмихна с неподходяща кокетливост, и на края едно ниско розово човече, назовано просто д-р Юлиус. Военният министър скрито се огледа за тайнствения гост, но все пак не дотам скрито, защото на устните на доктор Юлиус се появи слаба сдържана усмивка.
Инженерът ги въведе в салона — широк, просторен, почти без мебели, с дървена облицовка по стените, а над нея бледен стенопис от един известен професор. На средата на салона под ярките полилеи бе наредена дълга маса със студени закуски. Военният министър скоро разбра, че тайнственият гост, в чиято чест го бяха поканили, не е никой друг, а д-р Юлиус. Нямаше грешка — това можеше да се разбере веднага и по почитанието, с което говореха с него цивилните немци, и по начина, по който тракаше токовете си и навеждаше коравия си гръбнак генерал фон Зимел, и дори по нямото обожание в погледа на червенокосата дама, която, по всичко изглежда, бе негова секретарка.
Едва сега министърът успя да го разгледа по-внимателно. Лицето му бе гладко и розово, с пълна брадичка и с оскъдна руса коса, така грижливо сресана, сякаш бяха слагани търпеливо косъм до косъм, докато се покрие докрай цялата плешивост. Доктор Юлиус ядеше с апетит и слагаше върху сандвичите и кренвиршите такива големи количества горчица, че министърът, който не беше съвсем добре със стомаха си и черния дроб, чувствуваше как му прилошава. Говореше се малко, повече се ядеше. Облеченият в черно сервитьор вече бе донесъл виното и министърът за последен път се увери, че инженерът с немного известно име разполага с напитки, за които той не можеше да мечтае.
Едва когато добре се нахрани, д-р Юлиус обърна повече внимание на генерала. Заговориха за пощенски марки. Немецът познаваше така добре българската филателия, че министърът, който сам бе марколюбител, в края на краищата трябваше да мълчи и да слуша. Разговорът продължи все така лек и вежлив и даже когато се преместиха в една от стаите, мебелирана — както навярно инженерът си въобразяваше — в български стил, с някакви твърди и неудобни кресла, с бакърени тави, гаванки и дълги чибуци. След като насядаха по креслата и насочиха глупаво един срещу други чибуците с димящи на края им цигари, разговорът премина на нова тема — програмите в берлинските вариетета — и дори докторът изтананика неумело един нов шлагер.
Генералът, който през цялото време бе стоял нащрек, на края бе започнал да се отегчава. Та затова ли го бяха повикали — да слуша безинтересните им разговори? От виното, умората и нервното напрежение стомахът бе почнал леко да го наболява. Той се размърда на мястото си, но в тоя миг в големия салон грамофонът засвири тиролски валс. Генерал фон Зимел покани червенокосата дама и след тях с престорено оживление излязоха и другите. В стаята останаха само тримата: д-р Юлиус, инженерът и военният министър. „Нагласено е!“ — помисли той и отново се понаежи. Разговорът бавно се промени и министърът научи единствения положителен факт през тая вечер: че д-р Юлиус е пристигнал наскоро от Варшава. Без да се стеснява от военния си съюзник, той откровено се оплака от големите трудности по транспорта вследствие постоянните нападения на партизаните. Министърът забеляза учуден, че след като разговорът се беше променил, не по-малко променено изглеждаше и лицето на тайнствения доктор. Сега то не изглеждаше нито така розово, нито така гладко, а сините му очи сякаш посивяха. Той захвърли настрана смешния чибук и каза с променен и загрижен глас:
— Да, така е… Партизаните са сериозна опасност…
Генералът учтиво се съгласи. Доктор Юлиус го погледна втренчено, после каза:
— Нашето правителство има сведения, че и у вас партизаните са засилили дейността си…
— Чувствува се такова нещо — каза без желание генералът.
— Това не е хубаво, господин военен министър! — със съвсем очевиден укор забеляза д-р Юлиус и поклати глава. — Нашето правителство и преди всичко нашият главен щаб са заинтересовани тилът на войските да бъде здрав. За това е говорено и на царя, но вие като военен министър по-добре разбирате положението…
— Правим, каквото можем, хер доктор! — каза министърът с отсенки на обида в гласа си.
— Каквото можем, господин генерал, каквото можем! — поклати с укор глава немецът.
— Разбира се, че и каквото трябва!
Доктор Юлиус се облегна назад и гладкото му лице изведнъж доби черти на острота и твърдост.
— Вие, господин генерал, не сте само министър, а също така и държавник. Утре може да не бъдете вече министър, но държавник винаги трябва да си останете. И на въпроса с партизаните според мене трябва да гледате като държавник…
— Струва ми се, че гледаме тъкмо държавнически — забеляза обезпокоен генералът. — Така наречените партизани са всъщност шепа хлапаци, при това лошо въоръжени, на които единствената грижа е да се крият като мишки от преследването на нашите специални части. Струва ми се, че ако вдигнем много шум и изпратим срещу тях и войската — ще хвърлим съмнение в здравината на властта. Хората ще си помислят с известно основание — сигурно властта е много слаба, или пък партизаните много силни, щом такива сили се хвърлят срещу тях. Както виждате, става въпрос за политичност. Иначе в рамките на полицията и жандармерията ние действуваме с една истинска, необходима за случая твърдост. Министърът на вътрешните работи сигурно ви е запознал с някои нови методи, които, надяваме се, ще дадат добър резултат…
Доктор Юлиус изслуша сдържано думите на министъра и поклати глава:
— Според мен, господин генерал, вие силно подценявате опасността от партизаните. Аз не знам как да ви накарам да разберете, че в момента те са за вас главната национална опасност. Дори такова важно нещо като изхода на тая гигантска война има за вас по-малко значение от това как ще разрешите въпроса с комунистите. Това е жизнен въпрос, въпрос за вашето съществуване, въпрос на живот и смърт!
Военният министър погледна стреснато събеседника си. Тия думи той чуваше не за пръв път, такива мнения съществуваха и в Министерския съвет, но никога досега те не бяха стигали до него с такава страшна убедителност. И причина за това бяха не толкова самите думи, а страстният тон на д-р Юлиус, неговото напрегнато лице, студено втренчените му неподвижни очи — цялата тая неочаквана и плашеща промяна във външността му. Въпрос на живот и смърт! Някакъв смразяващ хлад сякаш повя генерала, макар в салончето да бе задушно и ярко и топло да блестяха електрическите лампи. Стори му се за миг, че разбра с ужасяваща ясност всичко — и кошмара на заплахата, и своята собствена пасивност, и страшната бездънна и черна дупка на бъдещето, в която се готвеха да навлязат събитията.
— Наистина, ние като че ли не правим всичко необходимо в тая област! — каза тихо генералът.
— Виждате ли? А трябва да се прави, и то навреме. Вие знаете какво става с мухите. Една сънлива, безжизнена муха през пролетта не е голямо нещастие. Но тая муха трябва да се улови и безмилостно да се смачка! Иначе от тая муха през есента ще се развъдят милиони и милиони мухи!
— Разбирам! — каза генералът като хипнотизиран.
— Ето така стои и въпросът с партизаните. Действувайте още отначало с пълна сила, за да си облекчите работата и спестите усилията. Колкото по-рано, толкова по-добре… Разбийте ги, разпръснете ги, унищожете ги. Ако не можете да направите това, поне ги изолирайте в пущинаците, откъснете ги от базите им и населените места… Защото, господин генерал, вие добре разбирате, че не са толкова страшни самите партизани, колкото ехото от техните дела, духът на смут и отрицание, който разпръсват всред обикновеното население. В никой случай не трябва да се допуска да влизат в контакт с това население. Всеки допир с него води до неизцерима зараза.
Един млад човек с черен раиран панталон, който досега не се бе мяркал никъде из стаите, влезе в салончето и леко се поклони.
— Търсят господин министъра по телефона…
— От София?
— От София, от военното министерство.
Инженерът го отпрати с ръка. Лицето на д-р Юлиус отново бе станало гладко и розово, очите му — почти добродушни. Той взе цигара, запали я и добави с обикновен глас:
— Това ви казвам от името на нашето правителство, господин военен министър. Това е, признавам, в наш интерес, но много повече и безкрайно много повече е във ваш интерес…
Министърът стана и се поклони. Когато след десетина минути се върна в салончето, всички гости се бяха отново събрали и пиеха вермут в красиви чаши от чешко стъкло. Само инженерът липсваше, но и той скоро се върна — почти ласкаво усмихнат, с широка любезна маска на грубото си лице. Разгорещени от танците и възбудени от виното, гостите шумно приказваха, но военният министър седеше на мястото си мълчалив и потиснат. Той стоя още половин час, през което време няколко пъти улови изпитателния поглед на доктора, после се извини и си тръгна, придружен от инженера. В големия салон, осветен бляскаво, танцуваха с вдървени фигури червенокосата дама и генерал фон Зимел, които му кимнаха почтително. Военният министър не без усилие изобрази на устните си весела усмивка, но очите му бяха неподвижни и угаснали. Като подпираше несъзнателно с ръка мястото, където се намираше черният дроб, той бавно заслиза по бялото стълбище. Пред входа инженерът се сбогува със своя гост, поклони му се тоя път със съвсем непресторена почтителност — като на човек, тежко натоварен и с неговото собствено бреме — и замислено се върна назад.
В българския кът доктор Юлиус отново бе останал сам. Малкият розов немец се наклони през масата и запита с интерес:
— С кого разговаря министърът?
— С военното министерство — отвърна инженерът, докато вадеше от джоба си малък красив бележник. — Потърсиха го за бързи инструкции. Край Н. — а това е малко градче, доста дълбоко в Дунавската равнина — се е появила силна партизанска група…
— Това е доста интересно съвпадение за министъра! — каза тихо д-р Юлиус. — Полезно за нашия разговор, но неприятно съвпадение. Досега такова нещо не се е случвало.
— Да, това е ново — съгласи се инженерът. — Досега партизаните се страхуваха да слизат дълбоко в полето. Генерал Козарев е поискал разрешение да хвърли срещу партизаните силни войскови части, за да не им позволи през нощта да стигнат до планината.
Очите на д-р Юлиус сякаш слабо светнаха.
— Имате ли тука карта? — попита той. — Каква да е карта!
Инженерът слабо се усмихна. Той имаше такива карти, каквито навярно и военният министър нямаше. След като донесе от кабинета си една от тях, двете глави се наведоха над ниската масичка.
— Ето и разпоредбите на министъра — поде отново инженерът, като кръжеше с жълтия си от никотина пръст около градчето. — Частите, които са на гарнизон около полите на планината, ще направят гъст пояс във вид на полуокръжност с център околийското градче. Жандармерийските и полицейски части ще играят първоначално роля на викачи — ще вървят по дирите на партизанската група и ще я наблъскат в окръжението. Щом обръчът се сключи, те ще бъдат стегнати и унищожени.
— Планът не е лош! — измърмори д-р Юлиус с разведрено лице. — Но всеки план е парче хартия, ако не се изпълни добре.
— Министърът заповяда лично генерал Козарев да ръководи действията.
— Как го нарекохте?
— Генерал Козарев…
— Кажете нещо за тоя генерал Козарев…
Инженерът за миг се замисли.
— Способен и доста буен генерал — каза той с не съвсем убеден глас.
— Буен? — вдигна вежди със съмнение доктор Юлиус.
— Искам да кажа — дързък и решителен…
— Предпочитам да бъде разумен и предпазлив — отвърна с лека въздишка докторът. — Какви части ще бъдат хвърлени в преследването?
— Цялата дивизия.
— Не е малко! — усмихна се доволен д-р Юлиус. — Такъв лукс ние не можем да си позволим. А знае ли се от колко души горе-долу е партизанската група?
— Предполага се — около стотина души, при това не особено добре въоръжени.
— Оръжието им не е важно — кимна докторът. — Важното е да не се измъкнат някак от окръжението, без войската да ги усети.
— Не ми се вижда възможно. Кордонът ще бъде необикновено гъст…
Доктор Юлиус се замисли.
— Пресметнете — каза той — колко километра има от градчето до най-близката точка на планината!
Инженерът премери грижливо с хартийка разстоянието и го нанесе на мащаба.
— Около 40 километра въздушна линия…
— Може да се предполага — измърмори сякаш на себе си докторът, — че няма да го изминат за една нощ…
— Според мен това е изключено — кимна инженерът. — Партизаните ще вървят нощем и без път, напреко през стърнища и ниви, а това безспорно ще ги бави. За шест или седем часа, колкото им остават до сутринта, те не биха могли да отидат далеч, още повече ако полицейските части влязат в дирите им…
Доктор Юлиус погледна часовника си: беше един часът.
— Дано полковете успеят да се развърнат! — каза той загрижено. — А военният министър по телефона ли даде всички тия нареждания?
— По телефона… Чух всичко по секретната слушалка.
— Никак не е разумно от негова страна! — поклати той глава. — Не са полезни такива навици…
Инженерът сгъна картата и запали цигара. На тъмното му лице бе заседнало едновременно и доволно, и хищно изражение. Д-р Юлиус го погледна и като потопи устни в кристалната чаша с вермут, тихо каза:
— Проверете утре резултатите и незабавно ми донесете… Преди да замина, трябва да събера за Берлин някакви факти — искам да кажа, факти положителни…
— Затова можете да бъдете напълно спокоен! — усмихна се широко и оптимистично инженерът. — Какво си мислите вие — цяла дивизия срещу група партизани! При това нашите партизани имат все още съвсем слаб военен опит.
Но доктор Юлиус не беше съвсем спокоен. През годините на упорита и страшна борба с комунистическите партии в окупираните страни той бе преживял много изненади — дори и най-неочаквани. Отдавна, макар и с цената на много грешки, той бе престанал да ги подценява и да съди за тях по мострите на Министерството на пропагандата. Той се бе уверил, че те са неумолим враг, богат и разнообразен в своята тактика, неизчерпаем в енергията си и с необикновено здрави връзки с обикновената човешка маса. Той бе разбрал с каква неукротима последователност те копаеха огромния страшен гроб — не само за него, но и за целия негов свят — и затова с още по-бясна сила ги ненавиждаше. Все пак, като вдигна глава, той каза доста бодро:
— В Берлин ще дам справедлива оценка за вашата дейност, господин инженер… Няма да скрия, че тя и без това се цени високо…
Лицето на спокойния и дори малко надменен инженер пламна.
— Вие знаете до каква степен можете да разполагате с мене, хер доктор — каза той, като се поклони така дълбоко, че немецът ясно видя кръгчето на маскирана плешивост на върха на темето му. И пред неговото скрито лице той си помисли със сива печална усмивка, която бе придобил през последните две години, с лошо отровна ирония: „И друго знаем, любезни господин инженер, колко грешни райхсмарки и колко концесии ни струвате!“. После усмивката бързо изчезна, той взе красивата чаша и каза:
— Прочее, нека пием за успеха, господин инженер… За вашия и нашия успех през тая нощ!…
* * *
След като опожари мандрата, партизанската бойна група взе посока към Златарица, вдясно от шосето, което свързваше Белосел с околийския град. Старият мандраджия веднага разбра, че това е път назад, път към планината, чиито сини склонове денем едва се съзираха на далечния хоризонт. Движеха се напреко през нивите и лозята в дълга партизанска колона, която заедно с мандраджията наброяваше петнадесет бойци, повечето младежи, отлично свикнали от партизанския живот с нощните преходи. На бай Атанас дадоха място някъде по средата на колоната и малкият Клим, който вървеше зад него, имаше за какво да му завижда. Беше младо тънколико момче с партизанско име Огнян, което никой не бе запомнил. Наричаха го Клим — по героя на Горки — и заради външността му, и заради роговите му очила, които впрочем бе загубил още в първата акция. Все пак Клим не се чувствуваше съвсем добре без очилата си — и сега постоянно се спъваше и забиваше острия си нос ту в царевичака, ту в бодливите къпинови храсти. В сравнение с него старият мандраджия се движеше леко и сигурно като момче и нито един път не сбърка посоката. Като разбра какъв човек имаше зад себе си, той още повече скъси разстоянието до него и от време на време бащински се обаждаше: „Внимавай, момче — вада!“ или „Дупка!“, или „Пази се от клона!“. Клим се червеше в тъмното, бършеше с ръкав кръвта по одрасканата си буза и с все сила се мъчеше да не изостане. При едно кратко спиране бай Атанас дори се опита да вземе от ръцете му чантата с пълнители за леката картечница, но Клим уплашено се впи в брезентовата дръжка.
— Остави, дядо, не ми тежи! — каза той задъхано. — Пусни, моля ти се!
Старият човек разбра и пусна чантата.
— То не че тежи — заоправдава се той смутено, — но, гледам, не си свикнал май на нощно ходене…
— Ще свикна! — каза засрамен младежът…
— Кой се е разбъбрил там! — обади се някой ядосано. — Пазете дистанцията!
Мандраджията позна гласа на командира и малко стреснато забърза напред. Тук, на полето, всред бостаните и царевичните ниви, нощта му се стори сякаш още по-тъмна. Партизаните — мислеше той — сигурно нарочно бяха избрали такива тъмни нощи без луна, за да слязат в полето. Черното небе тежеше над главите им и яркото трепкане на звездите не можеше да разпилее нито най-малко гъстия мрак. Мандраджията знаеше, че няма да бъде цялата нощ така. След няколко часа небето щеше да просветлее и звездите — макар и по-бледи — щяха да го залеят с неясна мека светлина. Тогава вече по-далеко се вижда, по-ясно се чува, а преди полунощ започват да духат слаби топли ветрове. В такова време може да се спи навън без дреха — навън в сеното или в оскубания бурен край синорите. Ще стане отново тъмно и ще застудее малко преди зазоряване. Въздухът тогава ще заприлича на вода — и е много хубаво за лицето и очите, когато човек не е спал цяла нощ и клепките му парят.
Неусетно го обхванаха спомени, както никога от много години насам, неясни и далечни спомени, смесени с чувство на прохлада — за много тихи утрини, преди още да е изгряло слънцето. Той излиза пред мандрата, гледа руменото небе, дълбоко поема сладкия пресен въздух. Той се навежда над калайдисания котел и се плиска с вода, докато лицето му изстине съвсем и нагоре към темето запъпли съживената кръв. Кога е било това? За пръв път от много години насам той ясно почувствува, че в живота има радости и хубави неща за очите и за сърцето. Като че ли беше навлязъл в друг свят, където всичко е свежо и чисто, като че ли отново бе започнал да живее. Такова чувство — спомняше си той — бе изпитал само веднъж преди много години, когато се бе вдигнал от тежка болест. Краката му леко потреперваха, но всичко му се виждаше ново и прясно и като че ли за пръв път виждаше всички неща. Не беше ли и сега същото? Колко пъти бе минавал по тия места, но като че ли за пръв път ги виждаше. Чернилката сякаш се беше разкъсала и горчивият срам, който го мъчеше от години — разпилян и изчезнал. Той крачеше леко и поглеждаше с нежност тъмните фигури на партизаните, които се клатушкаха пред очите му. От тях бе дошло всичко, те го бяха съживили. Той въздъхна. Наоколо бе все така тихо, не се чуваше нищо, освен слабия шум на стъпките и упоителното цвъртене на щурците. Преди малко го бяха нарекли „дядо“! Е, добре, ще видят те какъв дядо е той!
Колоната внезапно спря, на челото й нещо заговориха. После комисарят Тимошкин изникна в тъмното и като го наближи съвсем, тихо запита:
— Ти как мислиш, бай Атанасе, от коя страна на селото ще излезем?
Старият човек познаваше на пръсти цялата околност.
— От долния край — каза той убедено. — Откъм поста…
— Какъв пост?
Мандраджията усети учудените нотки в гласа на комисаря и веднага се досети.
— Гледай какъв човек съм! — възкликна той смаян. — Гледай как щях да забравя!
— Селски пост ли има? — попита малко нетърпеливо комисарят.
— Какъв ти селски! Има войнишки пост… Край селото е складирано гарнизонното сено и войниците го пазят.
— Колко души са, знаеш ли?
— Доскоро бяха трима войници и едни младши, но сега не знам…
Тимошкин разпита подробно мандраджията, после нисичката му набита фигура изчезна неусетно в мрака. След малко колоната се разлюля слабо и потегли отново напред. За пръв път бай Атанас се опита да си даде точна сметка за пътя. Вървяха право на юг и ако не изменяха посоката, щяха да пресекат мекия път, който свързваше Златарица с околийския град, на около километър под селото. Точно на това място наистина се намираше войнишкият пост, който пазеше сеното. Зад Златарица щяха скоро да навлязат в землището на Василиша, там, където на другия ден щеше да стане сборът. Селяните идваха на сбора с коли от цялата околност, разпрягаха ги около параклиса и прекарваха цялата нощ около огньовете — печаха царевица, пиеха нова ракия и до презнощ бъбреха по своите селски и по световните работи. На тоя сбор бе ходил за пръв път като момченце още преди Сръбската война. „Сега — съобразяваше той неспокойно — там е пълно с народ, опасно е да се минава.“ Тъкмо бе намислил да предупреди за това командира, отпред тихо го повикаха.
Тимошкин и командирът вървяха един до друг зад водача и нещо тихо, но оживено говореха. Както винаги, командирът изглеждаше леко приведен и внимателно заслушан, но лицето му бе загрижено. Когато бай Атанас наближи, Тимошкин прекъсна думите си и внимателно го погледна.
— Познаваш ли добре тия места, бай Атанасе? — попито той тихо.
— Как да не ги познавам, тук съм израсъл…
Командирът отхапа от парчето кашкавал, което държеше в ръката си.
— Можеш ли да ни заведеш близо до поста, без да ни усетят?
— Мога! — кимна мандраджията.
— Ще рече — за добро те взехме — усмихна си командирът. — Хубаво, иди напред с водача и добре си отваряйте очите…
Но тоя път мандраджията не забрави за василишкия сбор. Двамата го изслушаха внимателно, после командирът кимна:
— Ще помислим за тая работа… Прав си, че е опасно да се минава близо край параклиса…
Водач на колоната беше високият младеж с винтягата. Мандраджията бе чул вече името му, неразбрано като имената на всички други — Бародка. „Види се, пак нещо руско — съобрази той и веднага се досети: — Брада! Такава ще да е работата — брада.“ Бай Атанас го погледна изпод око, макар да знаеше добре, че няма никаква брада. „Пък може би е имал и така му е останало името“ — мислеше той с неясна обич към младежа. Лицето му бе сериозно — цялото слух и внимание. Мандраджията се засрами. „Отваряйте си очите!“ — му бе казал преди малко командирът. А той — отваряше ли своите? Къде летяха мислите му? Като се понамръщи, бай Атанас впери поглед в нощта — все така тъмна и непрогледна. Останалото разстояние до селото двамата изминаха мълчешком, като само от време на време разменяха някоя тиха дума. Докрай Бародка си остана сериозен и внимателен — нито за миг не се зазяпа, нито веднъж не се огледа с разсеян поглед. След като наближиха съвсем, мандраджията най-после отвори уста:
— Близо сме вече… Селото е ей там вдясно, където се тъмнеят дърветата…
Бародка постоя и се вгледа внимателно. Старият човек отгатна мислите му и добави шепнешком:
— Малко селце е, не е електрифицирано… Пък и газ пусто няма…
— Стой! — каза Бародка, когато навлязоха в малък гъсталак от върби. — Тук май ще трябва да се помисли…
След като спряха, сухото напрегнато лице на Бародка изведнъж се преобрази, стана добродушно и шеговито. Докато партизаните се събираха, мандраджията не можа да се стърпи, запита го откъде му е дошло името.
— Има такава песен, бай Атанасе — засмя се добродушно Бародка и като се надвеси над ухото му, запя тихо:
Борода моя, бородка…
— Тихо! — каза командирът.
— Казвам му — продължаваше да се усмихва младежът — откъде ми е дошло името.
Той се наведе съвсем до ухото на мандраджията и доизпя шепнешком:
Борода моя бородка,
почему ти отрасла
Говорили раньше щетка,
говорят теперь метла!
— Хареса ли ти? — попита той удовлетворен.
— Песен — усмихна се снизходително мандраджията. — Разбира се — макар да е на руски…
— Хубава песен е тя — въздъхна Бародка и потри ръце. — Като стигнем в лагера, ще я чуеш както трябва. Ние и хор си имаме там…
— А какво е това — чотка?
— Четка…
— И аз така си помислих — кимна мандраджията.
Когато всички се събраха, командирът изложи накъсо плана за нападение на войнишкия пост. Трима от партизаните, облечени като войници и въоръжени само с пистолети, трябваше да излязат открито на мекия път. Копите сено — им бе обяснил мандраджията — се намираха съвсем близо до пътя, само на десетина метра от него. Можеше да се очаква със сигурност часовоят да се отнесе с доверие към минаващите по пътя войници и дори да заговори с тях, ако го запитат нещо за пътя. Тогава според условията те трябваше да обезоръжат най-напред него, после целия караул. Все пак късият и простичък план бе изработен подробно — предвидиха се всички усложнения, уговориха се секретните сигнали и сборните места. Повече време им отне да нагласят униформите. Войнишки дрехи носеха мнозина, но никой от тях не бе облечен изцяло като войник. Ботуши за един от тях изобщо не можаха да се намерят и той отиде с гумените си цървули.
След като всичко бе готово, цялата група се придвижи още малко към пътя и залегна всред царевичните ниви. Войнишката тройка и бойците от засадата отидоха напред, като пристъпваха внимателно между шумата. Навярно не се бяха отдалечили повече от десетина крачки, и слабият шум от стъпките им заглъхна в мрака. Само острото ухо на мандраджията долавяше още известно време неуловимия тропот на стъпките — после всичко утихна. Сърцето му, което от години не беше се вълнувало, сега слабо туптеше. Ще успеят ли момчетата? Дали няма да се случи нещо? Някой седна до него и мандраджията извърна глава. Беше Тимошкин — още по-дребен в мрака, с очи, които старателно се взираха в лицето му. Тоя навик на комисаря го смущаваше, връзваше езика му.
— Ако ти проработи късметът — пошепна Тимошкин, — още сега ще получиш пушка…
Мандраджията поклати глава.
— Ти моя късмет го остави, ами дано момчетата са късметлии…
— Знаеш ли да боравиш с пушка?
— Как не, другарю комисар!… — усмихна се бай Атанас. — Та аз в две войни съм участвувал…
Тимошкин го погледна учуден. Макар да бе тъмно, той видя усмивката му, съвсем неочаквана и като че ли неподходяща за това лице, което през целия им престой при мандраджията бе така безрадостно и мрачно. Тоя израз у стария мандраджия и неговото особено държане — не като у обикновените селяни — озадачаваха комисаря и, кой знае защо, будеха недоверие в него, макар, общо взето, старият човек да му бе симпатичен.
— А през двадесет и трета година влиза ли в бой?
Бай Атанас наведе глава.
— По това време работех по трасето на ломския влак. Като избухна въстанието, влязох в Лопушанската чета…
— Беше ли тогава партиец?
— Не бях, другарю комисар, но добре разбирах кое как е. С четата влизах на два пъти в бой. Като ни разби войската, заедно с другите другари преминах в Сръбско. Там стоях повече от половин година. После разбрах, че в село не знаят къде съм бил и какво съм правил. Нали не съм от тоя край и никой не ме познаваше, не разбраха дори, че съм взел участие във въстанието. През пролетта, щом гората зашумя, с още двама души прехвърлихме границата. На село никой нищо не усети.
— И сега ли още не знаят?
Бай Атанас разбра какво има наум комисарят и слабо се усмихна.
— Ами че знаят, как няма да знаят… Като мина време, казах на другарите в село…
Някъде в далечината се чу слаб крясък на кукумявка. Комисарят, който през цялото време седеше някак неспокойно на мястото си, разтревожено се обади:
— Излезли са на пътя!
Двамата известно време мълчаха и се вслушваха, после мандраджията запита:
— Какво ще направим със сеното, другарю комисар? Ще го запалим ли?
— Ще го запалим — кимна разсеяно Тимошкин, все още заслушан в тишината.
— Виж — това е добре! — каза сякаш на себе си мандраджията и веднага усети как очите на Тимошкин спряха учудено на лицето му.
— Какво му е хубавото? — запита той предпазливо. — Ще запалим две копи сено, а ще вдигнем на крак жандармерията из цялата околия…
— Там е цялата работа — някак уклончиво отговори мандраджията. — То се знае, че така ще стане…
Един миг двамата се гледаха очи в очи — всеки със своите мисли, — после мандраджията добродушно се усмихна.
— Що ще се лъжем, другарю комисар. То се знае — нали за това сте слезли, да ви усетят…
На лицето на Тимошкин се появи слаба усмивка. Той помълча малко, напрегнато вслушан в нощната тишина, после малко разсеяно каза:
— Според мене правилно разсъждаваш, бай Атанасе, но пък аз сега на свой ред си мисля: щом си такъв човек, дето всичко разбира, защо ти дожаля преди малко за кашкавала?
Мандраджията се поусмихна.
— Дожаля ли ти? — попита отново Тимошкин.
— Дожаля ми май — кимна мандраджията слабо. — И знам ли защо ми дожаля? Кашкавалът не е нито мой, нито на селото. Държавата го е купувала, пък то се знае чия е сега тая държава…
— Ето на — виждаш ли?
Мандраджията се замисли.
— То май че не беше за кашкавала, другарю комисар — каза той неуверено. — Май за труда ми дожаля и за потта на народа, дето го е ръсил, за да събере тая стока. Хората в нашия край са стопани и работни хора са. Навикнали са да тачат труда. По нашия край, ако е човек такъв… мързелив, не може място да си намери. Работата при нас е на почит и каквото се добие — добре се пази, та си помислих — като видях какъв зянлък сте направили, може и да не кажат добра дума за вас… А това не е добре…
— Значи, според тебе излиза, че не направихме добре, дето запалихме мандрата? — попита Тимошкин, загледан в нощната чернилка.
— Виж — за мандрата е друго, на това може и да се зарадват. Ще си помислят — отървахме се от мандрата, отървахме се и от наряда. Кой какво е дал и какво не е дал, вече не се знае… Отидоха списъците в огъня. Но за тая работа с кмета вече всички ще се зарадват. Ще се разбере из целия край, че има кой да…
Бай Атанас не можа да довърши думите си. До ушите им отново долетя далечният сигнал и като се изправи бързо на крака, сякаш през цялото време бе чакал тоя миг, Тимошкин изкомандува:
— Стани! След мен — бързо!
На стотина метра от пътя срещу тях излезе боец от засадата и задъхано заговори:
— Пипнахме ги, другарю комисар… Дори „гък“ не казаха… Хванахме ги, дето се казва, по бели гащи…
Партизаните внимателно прекосиха пътя. Срещу тях, малко встрани от него, се издигаха четири огромни, едва забележими в тъмното копи сено. Мандраджията, който познаваше добре селските работи, разбра веднага, че в грамадните копи е събран нарядът на почти цялата околия. Групата избиколи копите откъм гърба и скоро всички чуха тихо подсвиркване. Вълчан, който бе излязъл да ги посрещне, им махна с ръка.
— Насам! — подвикна той тихо. — Тука зад сеното…
До гладко одяланата стена на една от копите сено имаше малък навес, покрит със суха шума и отдолу дебело застлан с меко детелиново сено. На късо отсечените чепове на подпорките висяха раници и сухарни торби с усукани презрамки, по земята бяха разхвърляни канчета, ботуши и кочани от млада царевица, навярно току-що огризани, защото все още изпускаха слаба приятна миризма на царевично мляко и въглени. Близо до навеса седяха накуп тримата войници и караулният им началник — и четиримата в малко неестествени пози, защото ръцете им бяха здраво вързани отзад. Пазеха ги Първан, нисичкият, вечно брадясал и вечно гладен приятел на Бародка, и Чапай, най-старият партизанин в групата, нискочел, но с живи умни очи и с рошави занемарени мустаци, които партизаните напразно молеха да засуче по чапаевски. Когато комисарят седна до тях, те хитро се усмихнаха и посочиха с глава арестуваните. Войниците не изглеждаха много изплашени — повече смутени и примигваха виновно срещу партизаните. Първан разказа накъсо, с шеговит тон как ги бяха пленили. Около сеното нямало никакъв часовой и четиримата войници юнашки хъркали под навеса. Да ги обезоръжат и да ги навържат било детински лесна работа. Веселият разказ на партизанина като че ли зарадва войниците, отпусна съвсем сърцата им.
— Ее, момчета, добре сте пазили вие царското сено! — засмя се Тимошкин.
И четиримата го погледнаха засрамено. Един от тях, с кръгло добродушно лице, дори се опита да се усмихне.
— Да му се не видяло и сеното! — поклати той глава. — То ни вкара в белята!
Друг един от войниците, дребен на ръст, с хитричко лице на шегобиец, се ухили широко.
— А бе, дружета, да ме бяхте почесали по гърба — подхвърли той, като въртеше на сърбеж раменете си. — Както сте ме вързали, ще ме изядат бълхите…
Партизаните също се усмихнаха.
— Виж, за това не бери грижа! — подхвърли Бародка, който слушаше прав настрана разговора. — В казармата хубаво ще те почешат…
Но тоя път шегата не хвана място — войниците изведнъж се умърлушиха. Един от тях въздъхна и каза загрижено:
— А бе, другари, върнете ни поне пушките… Като ни вземете всички патрони, защо ще се плашите от празните ни пушки…
— Хайде, хайде — глупости! — намръщи се Бародка.
Войникът, който си искаше пушката, сухо преглътна.
— За тая работа ще ни съдят бе, другари! — продължи той с потъмняло лице. — Поста не увардихме, пушките ни взехте — как ще се оправим пред началството. Може да ни бутнат пет-шест години затвор…
— Може и повече! — каза мрачно друг войник.
— А пък ние, то се вижда, сме сиромаси хора… Аз имам дете, пък жената е сама… Кой ще ги храни? Нито земя имаме, нито, да кажеш, нещо дюкян или какво там… Така ще си изпукат от глад…
— А нашите деца кой храни! — ядоса се внезапно Чапай. — Приказки приказвате!…
Тимошкин протегна късите си крака и загледа мълчаливо войниците.
— Ако е въпросът за съденето и за затвора — тая работа лесно може да се нареди — каза той бавно.
Войниците го погледнаха с надежда.
— Ето например — ако дойдете с нас в гората! Нека ви търси после прокурорът из букаците, ако си няма работа.
Войниците забъркано мълчаха. Лицата им бяха едновременно и безпомощни, и уплашени, очите им не смееха да срещнат погледа на комисаря. Само кандидат-подофицерът като че ли усилено размисляше и поглеждаше крадешком партизаните.
— Не става, дружета… Не е за нас работа… — измърмори войникът с лице на шегобиец.
— Ама мръвки, ааа! — подхвърли язвително Чапай и рошавите му мустаци сърдито се наежиха.
Лошата дума улучи на място. Войниците потъмняха съвсем, после кръглоликият глухо се обади:
— Не е там въпросът, другарю, не е за нас работата. Ние какво — да дойдем, защо да не дойдем… По-хубаво ли ще е да ядем бой и да ни въртят по арести и затвори. Там е работата, че нашите хора на село ще пострадат. Барем тия неща ги знаете! Отиде някой в шумата — запалят му къщата, разселят му семейството чак по новите земи…
— Помислете си! — каза сухо Тимошкин. — Ние пушките няма да ви върнем, а май и по бели гащи ще ви оставим… За тия пушки горе в планината другарите плачат.
Войниците мълчаха. По затворените им упорити и уплашени лица личеше, че няма да си променят решението. Тимошкин се вгледа в кандидат-подофицера и като забеляза разколебаното му лице, внимателно попита:
— А ти, другарю?
— Аз ще дойда с вас — каза мрачно младежът.
— Как се казваш?
— Кандидат-подофицер Иван Монев Кръстев… От тоя край съм, от Рековица…
— Кой е от Рековица? — попита любопитно един партизанин в тъмното.
— Аз — отвърна войникът и погледна нататък.
Партизанинът приближи от тъмното и се вгледа втренчено в смутеното лице на кандидат-подофицера.
— Знам те — каза той късо. — Ти си на бай Моньо малкият син… Не ме ли помниш?
— Май че те помня — каза младежът, но по тона му личеше, че нищо не помни.
— Спал съм у вас преди две години — кимна партизанинът и почеса разсеяно късата си брада. — Другарю комисар, той какъв е, не знам, но баща му е добър човек.
Като дръпна настрана Тимошкин, той тихо му пошушна:
— Баща му е наш ятак, при него зимуваха бай Жельо и Стоичко Черния… Не ми се вярва да е лошо и момчето…
От мрака изникна едрата фигура на командира. Той отпрати партизанина на страна и тихо заговори:
— Приготвихме всичко за палене, другарю комисар. Ще запалим отведнъж всички копни и ще се вдигнем колкото се може по-бързо…
Той помълча малко, после добави:
— Имам ново предложение за посоката, но не знам ти какво ще кажеш…
Някаква малка обида личеше в последните думи на Вълчан. Комисарят се понавъси:
— Хайде, предлагай!
— Виж как е работата! Вместо да продължим право на юг, както досега, можем да тръгнем на изток и съвсем малко на юг — успоредно с пътя, който свързва Златарица с градчето…
— И после? — попита озадачено Тимошкин.
— Работата е такава, Тимошкин — вече по-самоуверено подхвана Вълчан. — Планината е обърната към нас като кравай, а в центъра на дъгата — нали си спомняш от картата — е градчето. Така, вместо да излезем при върха на дъгата, ще излезем на левия край…
Тимошкин се замисли.
— Дъгата не е съвсем правилна — каза той. — Краищата й са малко по-отворени. А освен това ще трябва да прибавим към това разстояние и шестте километра до градчето… И в края на краищата нито за миг не трябва да забравяме, че сме длъжни да изминем цялото разстояние само в един преход — до сутринта. Осъмнем ли в полето — положението ни става съвсем тежко.
— Това е вярно — кимна командирът. — Пътят става по-дълъг с десетина километра.
— Дали тия километри няма да излязат фатални? И сегашният ни път е премного дълъг за един преход…
— Виж как аз разсъждавам! — каза търпеливо командирът. — С тия два пожара ние издадохме на полицията посоката, по която се движим. Дори да са най-недосетливите, ще поставят по пътя ни засади и ние ще трябва да водим боеве, за да се отскубваме все по-напред и по-напред. Колко ще бъдат тия засади и с какви сили — това, разбира се, ние не знаем, но положително е, че ще изгубим в боевете повече време, отколкото ако преминем свободно тия десетина километра.
Тимошкин оцени за един миг грамадното предимство на новия план. „Добър командир! — помисли той радостно. — Отличен командир!“ Но лицето му си остана все така сериозно и гласът сдържан.
— Съгласен съм напълно! Действувай!…
Тимошкин отново се върна при войниците. Иван Монев като че ли се беше посъвзел от страховете и колебанията си, защото погледна открито комисаря. В тъмното очите му изглеждаха още възбудени, но мъглата бе изчезнала от тях.
— Развържете го! — заповяда късо Тимошкин. — Дайте му пушката!
Когато разрязаха възлите, младежът протегна с наслада освободените си ръце, после нежно докопа старата изподраскана манлихера. Янко — бившият гимназист — бе успял вече да смени ученическата си куртка с една от войнишките и в нея изглеждаше по-възмъжал и по-едър. До него Клим все още опитваше на краката си различните ботуши, като слушаше засрамен бащинското мърморене на мандраджията:
— Не така, момче, с партенките… Партенки така не се увиват…
Той се наведе, ловко и бързо сгъна на краката му праните войнишки партенки и се усмихна.
— Виждаш ли? Хайде, обувай!
— Готови! — предупреди ги строго Тимошкин, после се обърна към войниците. — Е, какво, другари, ще се разделяме… Взехме ви май някой и друг ботуш, но белята не е голяма. Както казват — мокър от дъжд не се бои… Така ли е?
— Така е… карайте! — въздъхна унило кръглоликият войник.
— Е, хайде — без сръдня. На вас ние зло не искаме да сторим, ние гледаме нашата работа, а тя не е само наша, а обща, на целия народ. Това трябва да кажете и на вашите другари в казармата, и на всички войници. Ние не убиваме войници, ние само се защищаваме от тях, когато ни нападнат. Това го правим за целия народ — да го спасим от пропастта, в която го бутат фашистите, да свалим от гърба му експлоататорите. Не дойдохте с нас — ваша си работа, макар че някой ден — слушайте ми думата — много ще съжалявате за това. Казвам ви тия неща, за да разберете защо постъпихме така с вас и да не се сърдите…
— Разбираме, другарю — каза все така унило, но със сърдечни нотки в гласа един от войниците.
— Това е… Пък сега — прощавайте и не бъбрете много на началството. Колко сме били — това и вие не знаете, ама кажете — много!
Когато ядрото на групата потъна в царевичните ниви, огромните копи със сено изведнъж пламнаха. Грамадни облаци гъст бял дим, оцветен розово от пламъците, се виеше мощно във въздуха и след това падаше тихо всред царевичните ниви, потопяваше ги сякаш в млечна мъгла. Постепенно димът разредяваше задушната си гъстота и все по-ярко и по-силно лумваха пламъците — дълги огнени езици, които лакомо ближеха чернилката на нощта. Скоро ядрото излезе на тесен коловоз, почти успореден с мекия път за градчето, и там партизаните дочакаха бойците, които бяха останали назад да запалят огъня. Командирът провери хората, после разпореди тихо:
— Ще вървим на изток по коловоза и колкото се може с по-голяма бързина. Задната група ще маркира лъжлива посока, после ще ни настигне… Хайде на работа! Първане, взимай хората!
Тая малка, но важна партизанска хитрост — да губят следите си — те неведнъж бяха използували и знаеха как да я постигнат. Малката ариергардна групичка остави лъжливите следи с посока право на юг, после по синорите и тесните пътеки се върна на коловоза. Все пак тая операция, колкото и бързо да я провеждаха, ги позабави и те усилиха хода до най-големия предел, щом излязоха от опасната зона. Някъде по средата на пътя между Златарица и градчето партизаните видяха как срещу тях затрептя бляскава огърлица от светлини — автомобилни фарове, които режеха мрака с късите си снопове и сякаш предпазливо опипваха тъмните ниви около пътя. Навярно слизаха по малка стръмнина, защото се виждаха ясно чифтовете от електрически блясъци, наредени симетрично на равни разстояния едни зад други. Скоро фаровете заблестяха ярко в очите им и партизаните залегнаха зад дърветата и шубраците. Моторният шум се усили и невидимите коли минаха стотина метра встрани от партизаните. Вълчан, който предпазливо се взираше напред, тихо пошушна:
— Потерята… Тоя път много бързо пристигнаха…
— Били са вече готови — въздъхна Тимошкин.
— Не знаех, че пътят е толкова близко… Минаха просто под носа ни…
— Минаха и заминаха…
— Хубав залп можехме да им друснем! — забеляза огорчено Вълчан. — Щяха да се разбягат в тъмното като пилци…
Камионите отминаха и ритмичният шум на моторите почна бавно да отслабва. Вълчан отново вдигна колоната и докато я пропускаше край себе си, подхвърляше тихо на бойците:
— Ускорявай крачката! По-живо! По-живо!
Колоната прекоси голямото шосе, съвсем безлюдно в късния час, на около два километра над града и веднага потъна в нивите. Вървяха бързо, без излишна предпазливост, като използуваха на драго сърце пътеките и меките пътища, които съвпадаха с посоката им — все така неизменна към югоизток. Небето над тях бавно просветля, мека среднощна светлина заля просторната равнина. Движеха се вече в свободно пространство — в земи, където не ги търсеха и не ги очакваха. Пред тях бе гладката равнина — цялата в царевични и слънчогледови ниви, тук-таме пресечена от обширни голи пространства, стърнища или угари, — тиха безкрайна равнина, която неуловимо се повдигаше по посоката на движението им. По тия места селищата бяха по-рядко, по-малко пътища пресичаха техните землища и понеже нямаше лозя и бостани — много малка беше вероятността за някоя нежелана среща. Партизаните използуваха това и усилиха хода до крайния предел, летяха като черни нощни птици през равнината. След всеки изминат километър те все повече и повече скъсяваха пътя до предпланинските възвишения, обрасли с ниски редки гори — пътя до спасителната зона, където вече нито полицията, нито войската бяха страшни.
* * *
Към един часа през нощта в околностите на село Рековица избухна внезапно стихийна автоматична и пушечна стрелба. Поручик Черкезов, който по това време проверяваше постовете край селото, трепна в мрака и се заслуша с омаляло сърце. Наляво в полето, където ехтеше стрелбата, бяха разположени жандармерийските засади и сигурно на някоя от тях — помисли той — се беше натъкнала в тъмното партизанската група. Стрелбата бързо разрастваше, чу се и тъпият ехтеж на бомби, после в общия концерт отмерено и солидно заграка тежка картечница. Поручикът се стресна от вцепенението си и подвикна нервно:
— Колев!
Нисичък наперен подофицер тракна чевръсто с токовете си.
— Иди виж каква е тая стрелба там! — каза глухо поручикът. — Провери какво става!
Подофицерът отново чевръсто тракна с токовете си и бързо обърна гръб. Неестествено сипкавият глас на командира му отново го спря:
— Я стой! Остави! Аз ще отида!…
Щом поручик Черкезов потъна в мрака на царевичните ниви, дългото му жълто лице неестествено се изкриви, бузите му конвулсивно затрепериха. Той дори не се опитваше да задържи и обуздае страха си — слушаше в унес нервното чаткане на зъбите си, с мъка пристъпваше напред. В тоя миг нарочно се бе отпуснал и изоставил на страха, за да може, когато вече наближи мястото на схватката, да набере сили и яростно да го притисне и обуздае. Къде се раждаше в него тоя страх и на какво се дължеше — сам не можеше да разбере. Не се срамуваше пред себе си от него, но повече от всичко се плашеше другите да не го разберат и винаги след такива пристъпи на животински страх у него идваха пристъпи на жестокост — еднакво яростни и неудържими. Тая жестокост — поручикът инстинктивно и смътно чувствуваше това — му служеше да скрие зад нея своята страхливост и да изпъкне над другите, да заслужи това, което бе неговият хляб и съществуване: доверието на тия, които щяха да му дадат път напред в службата. И ако неговото име бе известно и се произнасяше със страх и трепет из цялата околия, причина за всичко бяха — поручикът знаеше това — не неговите способности на командир, а страшната му слава на неумолим и жесток човек, до смърт предан на властта.
Докато усилваше крачките си, нататък отново избухнаха бомби и поручикът видя над нивите синкавото блясване на експлозиите. Сърцето му отчаяно се разтрепери, но той стисна здраво устни. Стига! Ноктите се впиха в дланите му, изровиха в тях синкави дупчици. Стига, съвземи се! Постепенно крачката му стана твърда, лицето му се вкамени. Много нерви и много напрежение се изискваха, за да стигне до тая маска, но той знаеше, че може вече всичко да каже и всичко да направи — освен да се усмихне, само не и да се усмихне! Над главата му свирнаха остро няколко куршума, той се наведе леко, но продължи напред.
В тоя миг в далечината се чуха оживени викове, после стрелбата угасна така внезапно, както бе почнала. Само тежката картечница продължи да грачи усамотено, но след малко и тя спря. Над равнината легна глуха тишина — тревожна и неестествена след ехтежа на боя. Докато поручик Черкезов бързаше напред, смаян от необикновеното затишие, срещу него се зададе тичешком, като се спъваше и ломеше царевичните стебла, неясна, облечена във военни дрехи фигура.
— Стой! — кресна поручикът и насочи напред пистолета си.
Човекът спря, като се взираше.
— Вие ли сте, господин поручик? — попита той неуверено.
Поручикът излезе още няколко крачки напред, като държеше пръста си на спусъка.
— Ти ли си, Стойко? — позна го той. — Какво става там?
— Ох, господин поручик, вас търсех — каза запъхтян жандармеристът. — Каквато стана тя — не е за приказване.
— Казвай, казвай! — прекъсна го грубо поручикът.
— Объркахме се, господин поручик — вече малко уплашено се обади жандармеристът. — Срещу нас излезли хората на капитан Мирковски и докато се разберем, едва ли не се изпотрепахме…
Офицерът усети как лошата мътилка шумно нахлу в главата му. Яростта и озлоблението като че ли за един миг съвсем го ослепиха.
— Свини такива! — кресна той почти истерично. — Гадове!…
— Ама, господин поручик…
— Има ли убити?
— Май че няма, господин поручик — заекна от страх жандармеристът и инстинктивно отстъпи назад.
Без да го погледне повече, Черкезов затича напред. Уплашеният жандармерист го бе излъгал — имаше един убит, един-единствен, и никакъв ранен въпреки бясната стихия на стрелбата. Поручик Черкезов се наведе над него и насочи към лицето му бледия сноп светлина на електрическото си фенерче. Беше фелдфебелът Евтим Панаретов, грамаден мъжага от Троянските колиби, мустакат, лъскав от червенина, с грамадни тлъсти плещи и тежки пестници, които сега лежаха безжизнено всред изринатата пръст. Куршумът го бе ударил в гърлото и бе заседнал навярно в прешлените на гръбначния стълб, защото вратът му бе сух, не се виждаше по него никаква кръв. Ръката на поручика не трепна, светлото електрическо петно стоеше неподвижно на лицето на убития. Много убити бе видял той през последните години на живота си, много грозни рани, много кръв и никога тия гледки не бяха достатъчни да наситят жадното му сърце. Навярно и тоя път светлината дълго би стояла върху мъртвото лице, ако отнякъде не бе изникнал капитан Мирковски — едновременно и ядосан, и радостно възбуден от престрелката, все още с шума на сражението в ушите си. В тъмното изплющя плесник, чуха се няколко високи псувни, после той пристъпи още няколко крачки и погледна с интерес убития.
— Само тоя ли е?
Поручик Черкезов не отговори. Жълтият му пръст натисна копчето, светлината угасна. Нощта около него стана сякаш още по-тъмна и непрогледна и в нея невидимият полицейски капитан мрачно измърмори:
— Добре се нагласихме! Ще има утре да се червим пред началството!
— Така е, като не се внимава! — каза злобно поручикът. — Сто пъти ти повторих паролите, ама има ли кой да слуша!
Капитан Мирковски усети изведнъж как ядът го задави. Не за пръв път, откакто действуваха заедно, поручикът се опитваше да прехвърли всички отговорности за някоя несполука на гърба му.
— Куче си ти, Черкезов, куче си! По си проклето куче и от Киселов! — каза той ниско и съскащо. — Като че ли твоите серсеми не откриха първи огън, без да чакат ни пароли, ни дявол! Не знам от тебе ли ги прихвана тоя кучешки страх…
Ако бе светло, Мирковски би видял как винаги жълтото и безкръвно лице на поручика изведнъж се наля с тъмна и морава кръв. Никаква по-лоша дума не би могъл да измисли в тоя миг за него и никаква по-страшна. Поручик Черкезов усети как земята се разлюля под краката му, дъхът му спря. Значи, знаят! Значи, все пак знаят това, което той така старателно криеше. Кучешки страх! Искаше му се да изкрещи нещо срещу капитана, а не можеше — думите бяха изчезнали от устата му, езикът му беше омалял. Най-после, като напрегна всичките си сили, той сипкаво проговори:
— Анкетата ще докаже кой пръв е стрелял…
— Ще видиш ти една анкета! — грубо отговори Мирковски.
Настана мълчание — враждебно и затаено. Капитан Мирковски налапа ядосано края на една цигара, в мрака светна кибрит. Когато светлината угасна, в тъмното остана да свети само светлият връх на цигарата му. По припламванията личеше, че капитанът смучеше дълбоко и възбудено. Поручик Черкезов се мъчеше да събере разпилените си мисли, гледаше втренчено червеното огънче. Дали то не му подсказа това, което в суматохата бе забравил? Той натисна копчето на електрическото фенерче, светлият кръг се насочи към лявата ръка на убития фелдфебел. Ясно, няма го! Като реакция на всичко лошо, което се бе случило напоследък, поручикът усети как в главата му отново нахлу страшна мътилка. Панаретов винаги носеше на ръката си хубав хронометър със светещ циферблат, с който се гордееше и който наистина добре им служеше в нощните акции. Сега тоя часовник липсваше, поручик Черкезов добре помнеше, че на два пъти през нощта бе питал фелдфебела за часа.
— Кой открадна хронометъра? — кресна той в изстъпление. — Кой открадна часовника на фелдфебела?
Жандармеристите наоколо уплашено мълчаха.
— Кой взе часовника, ви питам?
Никой не му отговори, никой не смееше да го погледне в очите. Само капитан Мирковски се ухили подигравателно и зачака с интерес.
— Свини! — изкрещя отново побеснелият поручик. — Мръсни свини такива! Кой открадна часовника!
— Да ги обискираме, г-н поручик! — обади се несмело взводният подофицер Кънчев.
— Обискирай ги! Веднага!
Подофицерът даде команда за строяване. Докато жандармеристите се бутаха уплашено в царевичака и се подпираха с лакти, един от тях се обади учудено:
— Я гледай, господин поручик, тука е хвърлен часовник…
— Донеси го! — трепна поручикът.
Наистина, това беше хронометърът на фелдфебела. Каишката му беше съвсем здрава — не можеше да се мисли, че го е загубил в сражението. Навярно някой го беше откраднал и сега, уплашен, го бе хвърлил на земята, за да се отърве от него. Поручик Черкезов погледна жандармериста, който му го бе донесъл, и попита хрипкаво:
— Ти ли го хвърли там?
— Ама как, господин поручик! — възкликна смаян жандармеристът.
Черкезов замахна с все сила и удари тежко със свита пестница уплашения войник. Ударът падна върху шията му, жандармеристът се заклати, но се задържа на краката си. Побеснелият поручик замахна втори път, но войникът се наведе. Вън от себе си от озлобление, той почна да го рита пред фланга на занемелите от страх жандармеристи, които леко се дърпаха назад, когато побеснелият офицер наближаваше редицата им. Ударите се сипеха като порой, не преставаха и след всеки от тях поручикът чувствуваше как гърдите му късаха страха, обидата, раздразнението — как се изпарява в допира с омекналото тяло на жандармериста лошият заряд на чувствата, които гнетяха безкръвната му душа. Най-после капитан Мирковски, който наблюдаваше с удоволствие тая сцена, улови офицера за рамото.
— Слушай, Черкезов, зарежи тая работа! — каза той, вече сам успокоен от зрелището. — За часовника и утре можеш да се разправяш!
Поручикът го погледна с подивели, невиждащи очи.
— Казах — зарежи тая работа! — повтори му капитанът. — Трябва да видим какво стана с партизаните… Ние се срещнахме, а тях ги няма!… Като че ли ни минаха през пръстите…
Но поручикът бе годен да слуша и да разсъждава за партизаните едва когато се успокои съвсем. Направиха кратко съвещание, после двете групи — полицейската и жандармерийската — взеха нови посоки: поручик Черкезов право на юг, капитан Мирковски — на югозапад. Докато крачеше в мрака по мекия коларски път, поручик Черкезов за пръв път сериозно се замисли за партизаните. Къде бяха изчезнали? Дали не са се отклонили малко на изток от Рековица в района на шосето? Това не беше много вероятно, защото натам имаше много села и пътища, а партизаните избягваха при нощно движение гъсто населените райони. По всичко изглежда — съобразяваше поручикът, — че са се отклонили на запад, заобиколили са завардения район. Но за какво ще го заобиколят, откъде ще знаят, че около Рековица може да има засади? Навярно сами са се досетили, поели са на югозапад, натам, където сега бе заминал капитан Мирковски. Споменът за него сякаш го сряза, той бързо го изпъди от ума си. Не, по-добре е да мисли за партизаните.
Но и мислите за партизаните не бяха приятни. Постепенно, колкото и да го пъдеше, в него се загнезди старото лошо предчувствие: дали наистина дъртакът не беше тръгнал с тях! Показанията на белоселския слуга го бяха озадачили. Изчезнал? Не беше старикът такъв човек — да побегне от партизаните? Ами ако наистина е тръгнал с тях? Поручикът изтръпна. През тая нощ или на сутринта — така или иначе — ще ги настигнат някъде или други ще ги пресрещнат, ще стане сражението — ще има убити и пленени. Не, не! Цялата им група щеше да бъде обкръжена и разбита! Ами ако изведнъж измежду другите бъде намерен и той? Какво ще си помисли началството му за него — за жандармерийския поручик Черкезов, — за кариерата му, извоювана с толкова тежки усилия. Бяха му намекнали, че с първото производство ще получи пагоните на капитан, за които страстно и с все сила мечтаеше. Какво ще стане с капитанските му пагони?
Поручикът усети как сърцето му отново започна да изстива и още по-бързо закрачи напред. Но защо ли се е разбързал? В края на краищата не беше ли в негова полза партизаните да се отскубнат — само тоя път, единствено само сега! За да се спаси от лошите мисли, поручикът поглади с пръст гладкото стъкло на хронометъра, който слабо чукаше в горното джобче на лятната му куртка. Все пак това е печалба — макар и мъничка, но все пак печалба. С каква сила бе мечтал той за мъничък прост обикновен часовник през бедните ученически години! А сега това не беше часовник, това беше златен хронометър. Той ще намери начин да стане негов, непременно ще намери такъв начин.
Коларският път сви леко на изток и водената от поручика група се отклони от него, пое по неравното просторно стърнище. Никой не говореше, взводът се клатеше в дълга колона из мрака на нивите — мрачни, сънливи, отпуснати лица, които сякаш спяха в движението, груби, остри лица на професионални убийци, които безсмислено скитаха в нощния пущинак. Наближаваше два часът, след няколко часа щеше да се съмне, а все още никъде не бяха срещнали никакви партизани.
* * *
Нещастието се случи внезапно и неочаквано тъкмо когато партизаните мислеха, че са най-далече от опасността. Колоната се движеше бързо все в същата посока — на изток и малко на юг — към левия край на планинската верига. Начело вървеше Бародка, а пет крачки след него крачеше неуморимо старият мандраджия. Останалата група се движеше на двайсетина крачки зад тях в колона по един и както винаги, в бойна готовност, с пръст на спусъка, макар вече всички да бяха разбрали, че в тая посока най-малко могат да ги търсят и очакват.
Вървяха по тясна пътека между високи царевични ниви и Бародка, който усещаше, че се отклоняват на юг, се готвеше да спре колоната, за да тръгнат отново напреко през къра. В тоя миг на няколко крачки пред него изтрещя внезапно изстрел, в очите им блесна кървава мълния и той се строполи като отсечен на земята. Чу се бързо щракане на затвор и втори изстрел изтрещя страшно в нощната тишина. Мандраджията се вцепени на мястото си от смайване и усети как куршумът свирна остро край ухото му. Той се съвзе само за частица от секундата, но не залегна — взря се с острия си поглед в посоката, от която дойде изстрелът. Въпреки мрака той забеляза веднага човека, който бе стрелял — неясна фигура с фуражка, наведена над черния силует на пушката. Мандраджията по-скоро разбра, отколкото видя, че непознатият пъхтеше и напразно се мъчеше да издърпа залостения затвор на оръжието.
— Стой! — изгърмя страшно мандраджията и се хвърли напред.
Непознатият погледна за миг летящия срещу него човек, после обърна гръб и побягна като заек през нивата. Пушката му пречеше в бягането и той я захвърли настрана. И мандраджията хвърли своята пушка, после се провикна прегракнало:
— Насам, момчета!… Насам!…
По шума на сломяваните по пътя царевични стебла мандраджията усещаше, че беглецът не се е отдалечил — разстоянието между тях си оставаше все същото. Човекът пред него трябваше да си проправя път между гъстите царевични стебла, докато той тичаше в готовия коридор — и с цялата си сила, колкото бе възможно за старите му крака. Ярост и страх давеха гърлото му — страх да не го пропусне, да не изчезне в тъмното из нивите — и той летеше напред, макар да усещаше как сърцето му омалява. Само то, проклетото, изглежда, бе остаряло, само то не го слушаше.
— Насам, момчета — повтори той по-слабо и едва сега чу, че зад гърба му и встрани от него също така ехтеше шум от стъпки и пращене на скършени царевични стебла.
Случайността му дойде на помощ. Пред беглеца се изпречи внезапно ограда от овощна градина, той късно видя бодливия тел и докато спре, дрехите му се закачиха за острите шипове. Той се залови за тела, в този миг ръката на мандраджията го сграбчи за яката, дръпна го силно назад, повали го край синора. Беглецът захапа отчаяно ръката, но железните пръсти на мандраджията сграбчиха лицето му, почти го смазаха под коравите си длани. Беглецът притихна изведнъж и ужасено захърка.
Пръв дотича командирът, след него няколко запъхтени бойци. Изведнъж се протегнаха няколко чифта ръце, грабнаха леко като чувал сено непознатия, изправиха го на крака. Край него мандраджията, целият пребледнял от тичането, дишаше на пресекулки и се взираше втренчено в лицето му. Беше обикновен полски стражар в оръфана бозово-зеленикава униформа, тънковрат, със съвсем дребно русо лице, около четиридесетгодишен. Малките му очи уплашено се въртяха и оглеждаха запъхтените партизани. Целият му вид беше оръфан и бедняшки — изглеждаше някак изпостен, сух от недояждане, с бедняшка рижа косица и изтънял нос и сега, след като бе заловен, отчаяно плах и безпомощен.
— Защо стреля, мръснико! — каза задавено Стойчо и го блъсна с юмрук в стомаха.
Полският писна тънко като лалугер и се сви под удара. Командирът се намръщи.
— Стига! — каза той сухо. — Изведете го на пътеката!
Около Бародка, проснат възнак на пътеката, се бяха струпали неколцина партизани. Когато групата с пленника наближи, Тимошкин, който бе коленичил, се изправи с помръкнало лице.
— Още е жив — каза той глухо. — Още диша…
На слабата светлина на небето се виждаше лицето на ранения — мъртвешки бледно, но красиво, чисто и спокойно. Куршумът бе засегнал черепа, без да стигне до мозъка, и Бародка сякаш бе заспал — неподвижен, почти бездиханен, странно светъл и успокоен. Тимошкин отново наведе глава. Кръглото му небръснато лице бе така развълнувано, както никой досега не бе го видял, а възпалените му от безсънието късогледи очи плуваха в сълзи. Партизаните наоколо мълчаха — гледаха сълзите в очите на комисаря и сами преглъщаха своите, с мъка сдържаха трептенето на устните си.
— Какво момче беше! — каза отчаяно Тимошкин. — Само като си помисля какво момче беше!
— Няма ли никаква надежда? — трепна Вълчан.
— Доколкото разбирам — съвсем малка, но може би се лъжа… Трябва да му се направи сложна операция, да се извадят костите, които притискат мозъка.
Внезапно Тимошкин съгледа убиеца, втренчи в него безсмислено дълго зачервените си очи. Устните му трепнаха, сякаш искаше да каже нещо, но замълча. И партизаните наоколо мълчаха. Полският вдигна очите си от ранения, но погледът в тях беше сух и безсмислен, нямаше нито най-малка следа в тях, че се разкайва за това, което бе извършил, нито пък че го разбира.
— Защо стреля? — попита глухо, против волята си Тимошкин.
Полският не отговори, само наведе надолу глава, обтегна в разтворената яка мършавия си врат.
— Казвай! — повтори заплашително Тимошкин.
Но полският не помръдна от мястото си, не отвори устата — мълчеше като диво безсловесно животно, попаднало в хайката на ловци. Мандраджията въздъхна тихо и каза:
— Той е мислил, че сме само двама, другарю комисар… И, кой го знае, може да се е помамил по наградите, или пък похвала някаква от големците е чакал.
— Направете носилка! — обади се внезапно Вълчан. — Вземете пръти от оградите, обтегнете между тях платнище.
— Ще го носим ли? — попита тихо Тимошкин.
— Ще го носим! — отвърна твърдо командирът.
Настана мълчание. Всички видяха колко смутено и разстроено бе лицето на Тимошкин.
— Махнете това животно! — кипна внезапно той и показа с глава полския. — Отведете го настрана…
Комисарят наведе отново глава към ранения, погледна притихналото му лице.
— Ако го носим с нас — каза той тихо, — в никой случай до утре сутринта няма да стигнем до планината… Той ще ни забави… А вие знаете какво значи да осъмнем в полето…
Като че ли полъхна вятър, партизаните зашумяха, заговориха от всички страни — глухо, страстно, настойчиво:
— Другарю комисар… другарю комисар… Нека го носим, другарю комисар… Кому ще го оставим?… Нека го носим с нас…
— Ще го оставим в някое село… При някой добър човек…
— Нямаме ятаци из тоя край, другарю комисар… Ще го дадем някому, а той ще се уплаши, ще го предаде на властта… Нека го носим с нас…
— Ще осъмнем в полето… Може да ни заградят…
— Ще се бием, другарю комисар — шепнеха гъсто около него партизаните и прииждаха все по-близо. — Няма да им се оставим…
Тимошкин наведе глава разколебан, притиснат от горещите гласове, които сякаш дъхаха в лицето му. Той не смееше да вдигне глава, страхуваше се да погледне в очите другарите си. А заповедта? Какво е това заповед — ако се обезсмисли?
— Другарю комисар — каза мандраджията, — нека го вземем!
— Ти ли казваш това? — трепна Тимошкин.
— Трябва да го вземем, така мисля аз…
— А може би ония точно това чакат от нас — да ни заболи сърцето, да отслабнем.
— Другарю комисар, нека го вземем! — тихо, но упорито настоя мандраджията. — Аз си мисля — дори да умрем за това, има такова умиране, дето е повече от сто живота…
Тимошкин повдигна глава и погледна мандраджията. Потъмнялото му лице сякаш изведнъж омекна.
— Взимайте го! — каза той с прояснен глас. — Ще го носим!
Партизаните се нахвърлиха да правят носилка. Забравили от възбуждението всяка предпазливост, те започнаха шумно да чупят колове и пръти от близката ограда, препираха се, търсеха въжета и каиши, за да свържат платнището. Вълчан, който наблюдаваше работата им, ги смъмра и отиде при Тимошкин. Сега, след като всичко беше свършено, той се чувствуваше виновен — погледна смутено комисаря.
— Какво да правим с полския? — попита той.
Тимошкин не го разбра изведнъж, после устните му се свиха.
— Ти какво мислиш?
— Ако го оставим — ще ни издаде…
— Тогава — ясно! — кимна Тимошкин и още повече се намръщи.
— Голям късмет е, че го заловихме — добави Вълчан. — Иначе след половин час след нас щяха да полетят потерите.
После, като погледна Тимошкин, той каза, повече да му направи удоволствие:
— Старецът свърши работа… Съвестно ми е, дето отначало не го исках…
Тимошкин не отвърна на това. Той помисли малко, после запита:
— Дали не са чули гърмежи из къра? Опасността, струва ми се, още не е преминала.
— Не, не е опасно — поклати глава Вълчан. — Селото е на три километра, а наоколо, както разбрах от полския, няма други хора.
Двамата отново замълчаха — с една и съща мисъл в ума, която никой не искаше да произнесе пръв. Най-после Тимошкин въздъхна и като почеса неловко с длан небръснатата си буза, тихо каза:
— Кой ще ликвидира полския?
— Аз — отвърна намръщен командирът. — Няма какво да се прави…
— Не, не така… Потърси най-напред доброволец…
Командирът кимна и се отправи към свободната група партизани, заслонили се под тъмната сянка на дърветата. Когато ги запита — гласът сякаш не беше неговият глас, твърдият, командирският, който всички познаваха. Макар да бе тъмно, той усети как младежите застинаха на местата си, очите им бягаха встрани. Стоичко Васев, когото партизаните наричаха Каиша, тих и добродушен боец, който с нищо особено не блестеше и на когото все пак всички командири безусловно имаха доверие дори в най-трудните акции, се поизправи и повдигна натежалия от бомбите войнишки колан.
— Щом трябва, другарю командир, какво да се прави…
— Налага се! — каза навъсен командирът.
Стоичко се наведе за пушката си.
— Е, няма как, ще си измърсим ръцете! — каза той и отново повдигна тежкия си колан.
Когато всичко бе готово, колоната отново потегли. Начело тоя път вървеше Чапай, който бе идвал по тия места с вършачки. Водач като Бародка, той разбира се, не беше, но сега колоната се движеше по-бавно и му оставаше време да се ориентира. Тимошкин вървеше, както винаги, някъде към средата на колоната, дълбоко замислен, със загрижено лице. Някой попита тихо край ухото му:
— Ще оживее ли, другарю комисар?
Тимошкин не разбра, че е чул. Наблизо изтрещя слабо пистолетен изстрел, но никой не трепна, всички продължиха пътя си. След малко назад се чуха бързи стъпки. Стоичко, който бе останал заради полския стражар, настигаше другарите си. Едва сега Тимошкин се обърна и видя посърналото лице на мандраджията.
— Струва ми се — няма да оживее! — каза той тихо. — Може дори да не дойде и в съзнание…
— Ти… доктор ли си!
— Минал съм покрай докторлъка — отвърна неохотно Тимошкин.
Колоната скоро излезе на просторно, необгледно в нощта стърнище. Първите носачи трябваше да бъдат сменени и двамата партизани оставиха носилката на земята. Клим, който беше наблизо, веднага се залепи за ръбестите неодялани стрелки. Вълкан го погледна, после каза намръщено:
— Не ти, Клим… Остави!…
Момчето погледна почти уплашено командира си.
— Защо, другарю командир?
— Не е за тебе работа… Остави на другите — отвърна малко нетърпеливо Вълчан.
Мандраджията забеляза как по челото на Тимошкин легнаха няколко сърдити бръчки.
— А по-добре ще е ти да оставиш момчето на мира, Вълчане! — обади се той и мандраджията усети сдържаните нотки на раздразнение в гласа му. — Щом иска, нека носи…
Командирът махна ръка и отмина. Старият човек погледна с въздишка тънкия, опънат от усилията врат на момчето, видя как то още след първите няколко крачки силно се огъна и едва ли не падна на земята, после забеляза с укор:
— То, другарю комисар, аслъ не е за момчето работа… Слабичък ми се вижда, пък и късоглед ли е, що ли!…
— Нищо, нека поноси…
— Да носи, ама — гледам — своите крака едвам носи…
— Това няма никакво значение, бай Атанасе — търпеливо отвърна Тимошкин. — Хора, които искат, винаги могат…
Но мандраджията все още недоволно клатеше глава.
— Белки не можахте друг да изберете от цял отряд, та на момчето опряхте… Още отначало ми стана чудно защо сте го взели…
— Взели сме го, защото заслужава — малко нетърпеливо възрази Тимошкин.
Комисарят отмина понамръщен. Да вземат Клим в бойната група се бе наложил сам той след дълги разправии в щаба. Младежът беше обикновен боец в четата „Матросов“, а нейният командир, доста своенравен и упорит младеж, макар и с редки бойни качества, го потискаше, не му даваше никаква възможност да се прояви. Слабата физика на Клим, неговото късогледство бяха за командира недостатъци, които той не можеше да му прости. Тимошкин усещаше, че в младежа има и сила, и чистота, и беззаветна преданост към делото, беше сигурен, че ще израсте, стига да има възможност да повярва сам в своите сили и способности. За да укрепи и авторитета му, и самочувствието му, Тимошкин го взе на тая крайно сериозна и рискована акция, без нито за миг след това да съжали за постъпката си или да се усъмни в младежа. И не беше той единственият новак в групата. Младежът с ученическата куртка бе дал удивителни и неповторими за никого другиго резултати в учебните стрелби, но все още не бе влизал в сражение. Тимошкин взе и него, макар да не бе сигурен в момчето, така както бе сигурен в Клим.
Колоната внезапно спря. Клим, целият зачервен и изпотен, бе изпуснал дръжката на носилката, но докато се приближат, отново я грабна и закрачи напред. Тимошкин млъкна, в очите му се появи нежност. И старият мандраджия гледаше с топло бащинско чувство момчето, което упорито крачеше в мрака. В далечината слабо се откри тъмната стена на висока царевична нива.
* * *
Партизанската група осъмна в малка дъбова кория на около петнадесет километра от гористите хълмове. Докато Тимошкин и Вълчан оглеждаха околността, изморените от тежкия нощен поход партизани налягаха под дърветата и скоро от групичките се понесе ту тънко и пресечено, ту тежко басово хъркане. За старите опитни партизани нямаше вече никакво съмнение — тука щяха да денуват, но младежите не смееха още да се отпуснат, поглеждаха от време на време към гъсталака, накъдето бяха изчезнали огледвачите. Беше още прохладно, по тревата имаше слаба роса, а високо над тях, между редките клони на дърветата, се провиждаше небето, все още гълъбовосиво и розово от изгрева. След непрекъснатия десетчасов поход по краката им приятно пъплеха тръпки на отмора, сънят лепнеше по клепачите. Само часовоите, свалили тежките раници, се разхождаха между дърветата с пушки на рамо.
Тимошкин и Вълчан се върнаха бързо. Корията бе удобна за денуване и по пътя те бяха взели решението: тука ще останат. Лицето на комисаря беше уморено, очите зачервени. Преди да навлязат в гората, той още веднъж хвърли като че ли прощален малко тъжен поглед към далечната планина с върхове, леко поруменели от утрото. Дали щяха някога да стигнат до тях? Но той изгони бързо лошата мисъл и като подви крак до храстите, нахвърля бързо на походното си тефтерче скицата на корията.
Горичката беше малка — едва около петдесет-шестдесет декара, — доста рядка в окрайнината, но за щастие зашумена гъсто от ниски храсталаци… Най-голямото й предимство беше, че почти във всички посоки я окръжаваха голи стърнища и угари, така че беше почти невъзможно някой да дойде наблизо, без да го усетят. Само от северния край имаше тясна, но доста дълга царевична нива, която — бяха вече решили това — трябваше грижливо да охраняват. На около триста метра в западна посока минаваше плитък сух дол, който бяха прекосили, преди да дойдат в горичката. Най-големият недостатък беше пътят от източната страна на корията — наистина междуселски път, но доста хубав и навярно оживен през деня. Освен това в горички като тия се събираха да пладнуват стада — макар при огледа да не бяха намерили такива следи, — идваха да починат за час-два изморени от кърската работа селяни. Единствената мисъл, в която намираха утешение, бе неделният ден и надеждата, че малцина ще излязат на работа през празника. Тимошкин нанесе на скицата всичко, което можеше да им потрябва, после погледна към Вълчан, който с интерес наблюдаваше работата му.
— Личи си, че не си бил в казармата — усмихна се той. — Такава топография няма никъде…
Тимошкин затвори бележника си.
— Щом е вярна, значи, добре е — каза той, като го пъхаше в джоба си. — Е! Да вървим!
Когато се върнаха в лагера, повечето от момчетата спяха. Вълчан ги събуди, назначи постовете, определи мястото за лагеруване и нареди да отнесат там ранения Бародка, който все още не беше дошъл в съзнание. Тимошкин още веднъж го прегледа, вече на дневна светлина, премери пулса му и по неговото загрижено лице всички разбраха, че положението на ранения с нищо не се бе подобрило.
— Легни да спиш! — обади се Вълчан. — Момчетата ще пазят…
Тимошкин си намери място между другите и с наслада протегна уморените си крака. Кой знае защо, въпреки всички опасности вече се чувствуваше спокоен и не усети как заспа. Когато се събуди, в първия миг като че ли разбра къде е. Над главата му, между зелените клони на дърветата, светеше като сияние лятното слънце, около него тихо хъркаха другарите му. От рядката шума лъхаше на вълни лятна горещина, миришеше упоително на застоял въздух, на гнили листа, на влажна пръст. В клоните на дървото зад него кацна сойка, погледна уплашено надолу и изпръхтя с крила в листака. Беше съвсем тихо, само някъде в далечината жужаха неуловимо щурци. Мир имаше в тая гледка — мир и вечност! Слънцето светеше на откритата полянка, зад краката им леко поклащаха глави тимотейчета, жълтееше прегорилата овсига. Под храстите, червена и ясна, блестеше на слънцето мъничка ягодка. Слънце, тишина, сенки, далечно синьо небе, а нима бе възможно — мислеше той — наоколо да ги дебне смъртта, на няколко крачки от тях да лежи умиращият Бародка и като зверове да ръмжат в равнината побеснелите жандармеристи! Тимошкин отново затвори очи, но сънят бягаше от него, не му се спеше. Едри, черни, лъскави мухи бръмчаха наоколо, кацаха по лицето му. Той замахна няколко пъти по тях, после се прозина беззвучно и стана. Без да иска, погледът му падна на часовника — дванадесет и четвърт. Не беше малко, половината ден бе минал, а те все още бяха живи, все още на свобода. Под сянката на голямото дърво лежеше все така в носилката раненият Бародка. Затворените му очи бяха станали огромни и синкави, бяха заели сякаш цялото лице и опънатата подпухнала ципа на горните клепачи лежеше неподвижна и мъртва като крилце на прилеп. Десетки мухи бяха накацали на подутото му лице и комисарят сърдито ги разгони. На пръв поглед Бародка приличаше на мъртъв, но Тимошкин усещаше сякаш със сърцето си слабия му дъх. Като помисли малко, той се наведе и покри лицето му с чистата си носна кърпа, която дори тук, на опасната акция в полето, носеше грижливо сгъната в джоба си.
Изведнъж някъде към края на гората изтрополи каруца — силен ясен звук, който го накара да трепне. „Натам имаше път!“ — спомни си той и закрачи тихо между дърветата. Когато стигна окрайнината на гората, той залегна зад шубраците и внимателно се огледа. Пред него се простираше равнината — просторна, тиха, безлюдна, с трептяща лятна омара над ниските стърнища. Никъде не се мяркаха нито хора, нито животни и полето лежеше пред очите все така голо, горещо и тъжно, само тук-таме със зелени петна от царевичните ниви и с някое самотно неподвижно дърво. Дълго седя той така — с поглед към трепкащата от жегата равнина, после зад него зазвучаха тихо човешки стъпки. Като се обърна зарадван, той видя мандраджията, който внимателно се промъкна до него в шубраците.
— Командирът ме изпрати — каза той тихо, сякаш някой можеше да го чуе в просторната безлюдна равнина. — Каза, че след половин час ще направим събрание…
— Хубаво — каза Тимошкин.
Мандраджията замълча, но си личеше по напрегнатото му лице, че иска още нещо да каже.
— Е? — подкани го той. — Какво е станало?
Старият човек трепна.
— Трябва да поговорим за една работа, другарю комисар — каза той глухо.
Тимошкин продължително го изгледа. Лицето на бай Атанас, което след случката в мандрата изглеждаше почти подмладено, сега отново бе посивяло и застаряло. Наистина — какво ли се беше случило? Той го потупа по рамото и каза дружески:
— Е, хайде — казвай, слушам те…
Мандраджията сухо преглътна.
— Чувал ли си за поручик Черкезов? — попита той.
— Как да не съм чувал… Та кой ли не е чувал за него…
— А ето, виждаш ли, тоя поручик Черкезов ми е син…
— Не думай! — стресна се Тимошкин.
— Син ми е! — повтори с мъка старият човек. — И откакто разбрах какъв човек е, като че ли животът ми свърши. Не смеех да се покажа в село, хората не смеех да погледна. Другарите — виждаш ли какви хора са — пак разбраха, поканиха ме за работа, но аз не посмях… Да ги гледам дори не смеех…
— Защо не ми каза това още на мандрата? — попита намръщен Тимошкин.
— Не посмях, другарю комисар… Помислих си — няма да разберете… Като ме видите какъв човек съм и като добре ме премерите, рекох си — ще отсъдят. Затова замълчах.
— Хубава изненада! — каза огорчено Тимошкин. — Баща на Черкезов!
Мандраджията повдигна глава и го погледна с потъмнял поглед.
— Знам, че съм виновен, другарю комисар, пред всички вас съм виновен и пред целия народ, че отгледах такъв син… Виновен съм, че отрано не го разбрах, че не го упътих… Той и по душа някак не приличаше на хората от нашия род, затова рано ми отмиля и го изоставих. Отиде да учи в градската гимназия и там с какви другари се е събирал, какво е правил, и досега не знам, но какво излезе от него — всички добре виждат…
— Малко са такива като него! — каза мрачно Тимошкин.
— Аз най-добре го зная, другарю комисар. Дори на човек не прилича, душата му черна, башибозушка. При тях все такива отиват, такива мухи се лепят на техния катраник… Допреди две години чат-пат си идваше вкъщи. Мълчи по цял ден, ходи из стаите, сам си пържи яйца, сам ги яде. Дори не поглежда селска работа, страх го е да не си изцапа ръцете. Веднъж по-миналата година издебнал, когато няма никого у дома, всичко претършувал. Намерил вдън земя скрита нелегална литература на Величко, зетя ми, и с нея право в околийското. Виждаш ли какъв човек, родната си сестра не пожали! Сега Величко гние по затворите, а дъщеря ми мене гледа, като че ли аз съм виновен…
Гласът на мандраджията се разтрепери, той млъкна. Тимошкин погледна свитото му безрадостно лице — като че ли такова, каквото го бе видял за пръв път на мандрата — и почувствува как в него се прокрадна жал и състрадание към стария измъчен човек, на такава възраст, на каквато беше и неговият собствен баща.
И ето — без да гледа на тая възраст — мандраджията лежеше до него в шубраците, трепкаше с изруселите си клепачи и чакаше присъда. Той ли трябваше да го съди? Какво разбираше от бащинство и от род, и от селски нрави? И защо трябваше да рови в тия неща, когато поне това бе ясно — мандраджията бе измолил да дойде с тях, не бе пожалил живота си при раняването на Бародка. Поиска му се да каже нещо добро и топло, но сърцето му бе смутено.
— Какво да ти кажа, бай Атанасе! — заговори той тихо. — За сина ти в края на краищата никой не може да те държи отговорен, щом ти си човек на място. Не знам дали си чел за Тарас Булба, сина му предател, но Тарас Булба си е Тарас Булба. Все пак неприятно, името ти изцапал, но твоята чест си е отделна, твоята чест той не може да изцапа.
— Може — кимна печално мандраджията. — Така я усещам тая работа…
Тимошкин не отговори. В далечината се чу слаб шум на колела, после иззад завоя се показа зелена напрашена каруца. Двама селяни седяха на капрата, а отзад в сеното клечаха жените им — забрадка до забрадка — и се виждаше само как бързо и оживено мърдаха устните им. Каруцата отмина, след нея се зададе пешеходец, бос, по риза, с преметнато през рамото бозово палто, отпаднал от жегата. Когато и неговата фигура се изгуби зад дърветата, Тимошкин каза:
— Да вървим. Чакат ни за събранието…
* * *
Всички партизани, освен часовоите в окрайнините на гората се бяха събрали под голямото дърво — все още сънни, но в добро настроение и като че ли — мислеше Тимошкин — без ясно съзнание каква страшна опасност ги грозеше в малката горичка всред напеченото от жега поле. Комисарят огледа групата, поусмихна се и каза шеговито:
— Дайте да му дръпнем едно събрание на гладно, че после на обеда да ни е чиста съвестта…
— Ние издебнахме да похапнем, другарю комисар — обади се Чапай, като ронеше трохите от рошавите си мустаци.
Момчетата се засмяха, почнаха да се наместват удобно. Тимошкин почака да притихне шумът, после подхвана сериозно:
— Така се стекоха обстоятелствата, другари, че се чувствувам длъжен да дам някои обяснения. Вас навярно ви направи впечатление, че снощи настоях да запалим мандрата. На пръв поглед като че ли не беше много необходимо. Ние унищожихме инвентара, развалихме запасите, изгорихме нарядните списъци — та защо ли ни беше затрябвало да палим огъня, да съберем кучетата от десет села? Сам командирът подхвърли, без да се посъветва с мене, тая мисъл… Вярно ли е, Вълчане?
— Вярно е — кимна Вълчан.
— След това пък запалихме гарнизонното сено и по тоя начин издадохме накъде се движим. Наложи се да изменим посоката, да загубим време и осъмнем ей тука, а не в планината, както трябваше и както гласеше заповедта от щаба.
Тимошкин видя напрегнатите лица на партизаните и внезапно запита:
— Кажете, другари, от лекомислие или неопитност ви навлякох всички опасности?
— Хайде, холан, другарю комисар! — обади се Стоичко. — Кой може да си помисли такова нещо!
Наоколо се чу слаб шум на одобрение.
— Чакайте да започнем отначало! — прекъсна ги Тимошкин. — Нека всичко подред разгледаме. Заповедта на щаба беше ясна: да направим преди всичко рейд за разузнаване, да проверим възможни ли са акции, да проверим бойната готовност на врага, да повдигнем чрез извършените акции духа на населението. И на края, разбира се, това е съвсем ясно — да се върнем в базата с минимални загуби на хора и оръжие. Сега след всичко изниква въпросът: не се ли увлякох? Не се ли престарах? За това ще давам отчет пред щаба и щабът ще ме съди, но искам пред лицето на сериозната опасност, пред която сме изправени, да дам отчет и на вас…
Лицата на партизаните станаха сериозни, но на никое от тях Тимошкин не забеляза недоверие или укор.
— Ето моето мнение, а след това вие ще кажете и вашето. Аз разбирам смисъла на партизанското движение не само в материалните щети, които нанасяме на врага, но и в грамадния политически ефект от нашите бойни действия. Колкото повече се крием, колкото по-безшумно действуваме, толкова по-малък е тоя ефект. Моята мисъл беше малката ни бойна група въпреки своята малочисленост да мине като гръмотевица през полето, да разтърси и най-дълбоко заспалите. Нека гори мандрата! Нека тичат по нас копоите! Нека потреперят гадовете в спокойните си леговища! Нека видят, че сме силни, че не се страхуваме от тях, че маневрираме ловко под носа им. Нека вдигнат под тревога войската! Колкото повече техни сили приковаваме, толкова по-несигурни се чувствуват те, толкова…
Тимошкин трепна, бойците наскочиха. Откъм края на гората бе долетял сигналът за тревога — остър и развълнуван. Партизаните се спуснаха към оръжието, разграбиха го с трескави ръце и без да дочакат нова заповед, бързо се отправиха към края на гората.
— Стой! — изкомандува Вълчан.
— Спокойно! Без шум!
Между дърветата се зададе часовоят. Личеше си по развълнуваното му лице, че тревогата не е празна.
— Кавалерия, другарю командир! — извика той отдалече. — Войници!
— Насам ли идват?
— Не… по пътя!…
— Може да отминат! — каза командирът. — Никой да не излиза на открито! Залягайте в храстите, маскирайте се! Може да отминат!
Когато Тимошкин припълзя зад храста, кавалеристите бяха вече близо. Цялата група — конен разезд от около десетина войници — препускаше бързо по пътя, без никой да се отбива или оглежда встрани. Всички яздеха бели коне, рубашките и фуражките им също белееха на слънцето, макар и покрити с пот и прах, а новите жълти карабини подскачаха ритмично на гърбовете им. Разездът яздеше с посока към планината — изравни се с горичката и продължи напред, без да намалява равномерния тръс на конете. Партизаните въздъхнаха облекчено — опасността бе отминала. Само Вълчан изглеждаше загрижен, на гладкото му младежко чело се беше появила дълбока бръчка.
— Не ми харесва това, Тимошкин! — пошепна му той тихо. — Ние и без друго закъсняхме с окопите… Предлагам да прекратим събранието и да почнем укрепителните работи…
— Мислиш, че това е само началото ли? — попита Тимошкин.
— Лястовицата никога не идва сама.
— Добре — кимна комисарят. — Давай план за работа!
Вълчан още не беше завършил разпоредбите си и отново часовоят се обади. Тоя път мина военна кола, която бръмчеше упорито с мощния си мотор. Тимошкин забеляза, че един от военните, които седяха на задните места в колата, се обърна и дълго оглежда гората, после шофьорът даде газ и летните униформи на офицерите изчезнаха зад завоя.
Партизаните енергично се заловиха за работа. Земята беше мека и податлива, но имаха малко окопни инструменти и освен всичко друго пръстта от най-предните стрелкови трапчета трябваше да се носи назад, за да не издадат с нея позициите си. След един час усилено копаене Тимошкин погледна часовника си — два без двадесет и пет! По-голямата част от деня бе минала, а все още не бяха открити. Дали нямаше и тоя път да им проработи късметът? Дали изобщо техните преследвачи ги търсеха сериозно в тая част на равнината? Искаше му се да повярва в това, но го тревожеше споменът за офицера, който така старателно се взираше от военната кола в малката кория. Все пак кой знае…
В два без десет минути постът край пътя отново даде тревожен сигнал. Срещу тях по шосето идваше група полицаи, почти без строй, с небрежно преметнати през рамо пушки, разкопчани и разгърдени. Един от тях — всички веднага забелязаха това — носеше на рамото си лека картечница „Брен“, а двамината зад него мъкнеха отпуснато чантите с пълнители. Бяха всичко осем души — шестима стражари, един полицейски офицер и един цивилен. По разпасания им вървеж и по безгрижно преметнатите на ремък пушки личеше, че нямат сериозни намерения.
— И тия ще ни отминат! — пошушна убедено Вълчан и като се обърна, изкомандува тихо: — Прикривайте се добре!
Но полицаите не отминаха. Когато се изравниха с горичката, те неочаквано се отбиха от пътя и поеха по стърнището. Начело вървяха цивилният и полицейският офицер, другите ги следваха в колона по един. Полицейският офицер беше съвсем млад, пълничък, с килната на темето фуражка и с несигурната си залитаща походка правеше впечатление на пийнал човек. Цивилният носеше полуловджийско облекло — износен брич и високи жълти обувки, цветната му риза бе разкопчана почти до панталоните. Изглеждаше също така млад човек и не по-малко пиян от офицера, бърбореше нещо оживено и високо се кискаше. Личеше си, че цялата група е изпратена да провери горичката, но всички гледаха на работата като на досадно задължение, без дори сянка от подозрение, че в горичката наистина може да има партизани.
Като наближиха на около двадесет крачки, един от стражарите, който вървеше на опашката, изглежда, забеляза нещо, защото разтревожено бутна с лакът другаря си и се взря в храстите. В същия миг се чу отсечена команда, дружен залп разтърси глухото поле. Офицерът и полицаят с леката картечница паднаха като скосени, цивилният направи няколко крачки, подгъна колене и се отпусна сгънат на земята. Другите се опитаха да побягнат, но острият откос на леката картечница ги сряза и те бързо покапаха по напеченото настръхнало стърнище.
* * *
Въпреки голямата работа, която така неочаквано му се бе струпала, генерал Козарев се надяваше, че все ще му се отдаде случай да отскубне два-три часа от нощта и „да дремне“ — както си мислеше той, като поглеждаше с тъга меката винена кушетка в ъгъла на кабинета си. Едрото му охранено тяло, свикнало от десетилетия на редовен живот, се стремеше с неудържима сила към почивка и покой, клепките му тежаха. След като всички заповеди бяха дадени и всички разпоредби направени, той изпрати до входа началник-щаба на дивизията подполковник Сюлемезов и дружески го потупа по рамото. Подполковникът светна под външната лампа с очилата си, отдаде чест и изчезна в нощта. „Готово!“ — въздъхна с облекчение генералът и с почти котешки стъпки се присламчи до канапенцето. Пружините му мелодично изскърцаха и като протегна ръка — генералът с удоволствие изгаси нощната лампа. Сънят натисна като че ли с мека пухена възглавница лицето му, той веднага подхъркна. В тоя миг на бюрото ожесточено зазвъня телефонът, прекъсна за миг, после още по-силно и припряно задрънка. Като мърмореше ядосано и се препъваше в чехлите си, генералът вдигна слушалката.
Беше областният директор, радостно оживен и възбуден. Току-що му бяха звъннали от Рековишкото общинско управление, че край селото избухнала оживена стрелба и той бързаше да предизвести генерала. След колко време там ще бъдат войсковите части? С какви сили? Генералът изслуша нетърпеливо наивните въпроси и троснато се обади:
— Лягайте да спите, господин областен директор. И за друго не берете грижа!…
Трябваше да се звъни сега пък на подполковник Сюлемезов, да му се дадат нови нареждания. Четвърт час по-късно подполковникът сам го потърси — тревогата край Рековица била празна работа, сблъскали се в тъмното жандармеристи и полицаи. Тая новина, кой знае защо, направи добро впечатление на генерала — навярно първия път не му бе харесал фактът, че работите могат да свършат бързо и без неговата сериозна намеса. Той имаше план за просторен красив маньовър и му се искаше да го осъществи — да има за какво да донесе в министерството.
Но всички следващи новини бяха така лоши, че той съвсем се отказа от спането. Тревогата по полковете се провеждаше незадоволително и с големи закъснения. На някои места много офицери не били намерени по домовете си, другаде закъснели с явяването си, а в един от полковете — както сънливо му докладваше сам началникът на РО — офицерите дошли в казармата направо от някакъв банкет „пияни като свини“ — завърши доклада си офицерът от разузнаването.
— Безобразие! — гръмна ядосано в слушалката генералът и едва не я захвърли на земята.
Излизането на полковете от изходните позиции се провеждаше още по-лошо. Дружините и ротите се лутаха безцелно из нощния мрак, връзки между отделните части почти никъде не съществуваха. Според телефонните доклади хаосът изглеждаше толкова голям, че генералът се задъхваше от ярост и гласът му пресипна от ругатни по телефона. Красивият маньовър, с който се готвеше да блесне в министерството, не можеше да се осъществи дори в най-малка степен. И изведнъж гневът на генерала се пресече, премина в уплаха. Ами какво ще стане, ако в цялата бъркотия партизаните успеят да се промъкнат до планината? Какви обяснения ще даде в министерството? Като забрави изведнъж цялото си генералско величие, той запита едва ли не умолително началник-щаба:
— Кажете, подполковник, как да излезем от това идиотско положение? Какво ще предложите?
Телефонната слушалка за миг онемя. Генералът имаше впечатление, че онзи оттатък злорадо се подсмива на генералските затруднения, но гласът на подполковника достигна до него загрижен и сериозен:
— Според мене ще е най-добре, господин генерал, полковете да се върнат на изходните позиции…
— Как така на изходните позиции? — не разбра изведнъж генералът.
— Искам да кажа — на местата, от които почнаха движението.
— Да, разбирам! — изсумтя генералът.
— По тоя начин ние няма да ги търсим из равнината, а ще ги чакаме. Те или ще се натъкнат на кордона, или ще останат в полето. Ако останат в полето, ще бъде много лесно през деня да ги открием. А ако се натъкнат на кордона…
— Правилно! — изсумтя генералът. — Действувайте!
Когато най-после кордонът бе сключен, отдавна се беше разсъмнало. Генералът не дочака нови съобщения и тръгна сам на проверка. Докато военната кола го носеше към планината, генералът задряма на седалището. След безсънната нощ той не изглеждаше вече нито толкова представителен, нито толкова свежо румен, долната му устна бе увиснала в съня. Началник-щабът, кокалест, мълчалив, меланхоличен офицер с безукорно лъснати стъкла на пенснето, от време на време поглеждаше полупрезрително заспалия си началник и още по-непристъпно се затваряше в себе си. Слънцето отдавна бе изгряло и равнината се простираше от двете страни на бялото шосе — прохладна от утрото, чиста, празнично безлюдна, с жълтеещи царевични ниви и синкави лозя, из които се съзираха колибки и малки бели къщички. Никъде по полето не се виждаха хора, но затова пък все по-често срещаха из пътя си жандармерийски и полицейски патрули или засилени постове около изходните пунктове на селата. Колата минаваше край тях с пълна скорост, но все пак служителите на властта успяваха да зърнат за миг спящия генерал, привлечени от златната сърма на пагоните му. Подполковник Сюлемезов почна да сумти притеснено, слабото му лице се покри с леката червенина на срама. За щастие, в едно от селата шофьорът се вряза с колата в кресливо гъше стадо, което тъкмо пресичаше пътя, вдигна се шум и генералът най-после отвори сините си, малко по детински глупави от съня очи.
— Къде сме? — попита той и се прозина широко и безцеремонно.
— Наближаваме, господин генерал — отвърна сухо подполковникът.
Проверката възвърна самочувствието на генерала. Отсечените команди „за среща“, стегнатите маршировки на рапортуващите командири, техните къси отривисти доклади, яростното продрано „здраве желаем“ на офицерите, които със своя крясък сякаш се стараеха да изкупят вините си за нощните грешки, наляха спокойствие в генералското сърце, смекчиха го и той успя да пусне в ход само малка част от гръмогласните закани, които бе приготвил, преди да тръгне на проверката. Но подполковник Сюлемезов, макар и щабен офицер, не носеше под мундира си — като своя началник — сърце, лесно податливо на ласки, и забеляза това, което началникът му не можа ни най-малко да види: сънливите враждебни и дори малко уплашени лица на войниците, отпуснатите им походки, лошо стегнатото облекло, немарливо захвърленото оръжие. За генерала войниците бяха чисто и просто войници — „юнаци“, „орли крилати“, както обичаше понякога да ги нарича, — само с войнишкото си лице и с никакво друго. Той нито мислеше, нито можеше да си представи, че са били нещо друго, освен войници и че отново ще престанат да бъдат войници. Но подполковник Сюлемезов бе присъствувал и последния път при обличането им и знаеше, че под всяка куртка е скрит обикновен селянин или работник, хора, които бяха оставили по домовете си своите семейства или своята работа в работилницата или на полето, за да скитат сега нахалост из равнината. Когато генералът тръгна обратно и колата вдигна бял прах по шосето, началник-щабът бе станал вече съвсем мълчалив.
Но сега дори и генералът разбра, че в обсадената област става нещо нередно. Селата, през които минаваха, бяха пусти и безлюдни, зловещо напечени от слънцето, потискащо тихи. Не се чуваше из тях нищо, освен кучешки лай, уплашено крякане на кокошки и само много рядко тук-там прозвучаваха стъпките на полицейските постове. Хора никъде не се виждаха, сякаш бяха потънали в земята. Само някоя бабичка притичваше издалече пред генералската кола, без дори да обърне глава към нея, деца показваха изруселите си коси зад оградите — гледаха втрещено и бързо се скриваха. Генералът почна да се чувствува неудобно, веждите му обидено се свъсиха. Че какъв е той, най-после, всички да бягат и да се крият от него? Какво им беше направил, та се плашеха?
В Габъре той видя пред кметството колата на областния директор и заповяда на шофьора си да спре. Срещата между двамата върховни началници в областта не бе нито сърдечна, нито весела. Областният директор, месест бъбрив човек в бяло палто от шантунг и копринена риза, тоя път бе необикновено мълчалив — наливаше си сода от окълцан сифон и притеснено триеше голата си глава с малка, почти дамска носна кърпичка. От оскъдния разговор генералът разбра, че полицията и жандармерийските части бяха претърсили цялата обсадена местност, без да открият ни най-малка следа от партизаните, без да срещнат нито един човек, който да е видял и чул нещо подозрително. Партизаните бяха изчезнали „мистериозно“ — както се изрази областният директор, — сякаш бяха се превърнали в безплътни сенки. На края той се поизкашля и подхвърли без желание:
— Страхувам се, господин генерал, да не би войската да ги е пропуснала през кордона…
— Глупости! — пламна генералът. — Това е невъзможно! В моя кордон нямаше дори най-малката пукнатина…
Областният директор кисело се усмихна.
— Може да са се изпокрили в селата — въздъхна той. — Сега проверяваме всички съмнителни къщи.
Генералът се качи отново в колата си с убито настроение и умножени бръчици около очите. Като венец на всички беди заболя го силно зъб, все същият, отдавна развален кътник, за който безброй пъти бе обещавал на жена си да го поправи и толкова пъти не бе изпълнявал обещанията си. Зъбът го болеше често, но страхът от бляскащите на слънцето зъболекарски инструменти излизаше по-силен от болките. Сега към това се прибавиха и лошите мисли; дали наистина партизаните не се бяха промъкнали през кордона, който — той най-добре знаеше това — до разсъмване не беше всъщност все още никакъв кордон. Ами тогава? Какво ще помислят за него във военното министерство? Как ще се оправдае? Няма ли тоя случай да се окаже гибелен за хубавата му, така успешна досега кариера?
Едва към два и половина часа той получи известие, че партизаните са открити, и се отпусна в щастливо облекчение на мекото седалище на колата.
* * *
Точно в четири часа генерал Козарев вдигна поглед от златния си часовник и даде заповед за атака. Когато веригите се вдигнаха в широк пръстен около горичката, той се понамръщи — гледката съвсем не бе такава, каквато я беше очаквал. Войниците настъпваха съвсем без желание, правеха къси прибежки и с мъка се отлепваха от земята. Офицерите тичаха с извадени пистолети зад веригите, гръмко ругаеха, заканваха се, но атаката се развиваше съвсем бавно, въпреки че от горичката не долиташе нито изстрел.
Скрит в дола откъм западната част на горичката, генералът гледаше с недоумение странния ход на атаката. Защо онези не стреляха? И защо въпреки това пехотните колони така отчаяно бавно напредваха? Той се наведе да извика свръзката си, но махна с ръка и отново любопитно се загледа. Когато атакуващите наближиха на около двеста метра от горичката, откъм дърветата екна внезапно дружният залп на партизаните, после рязко засъска лека картечница. Още при първия трясък пехотните вериги, които до последния момент неохотно се бяха влачили напред, сякаш се заковаха на място от изумление, после панически побягнаха назад. Леката картечница даде още няколко реда и замлъкна, но пушечната стрелба на партизаните продължи, докато войниците презглава се нахвърлиха в стрелковите трапчета на изходните позиции.
Всичко това стана така внезапно и бързо и бе толкова неочаквано, че генералът се отпусна смаян на земята. Ако не бяха труповете на откритото поле и стоновете на ранените, които ясно долитаха до ушите му, той беше готов да помисли, че така му се е сторило, че атаката изобщо не е била предприемана. Нима бе възможно две пехотни дружини да се пръснат като пилци при първия залп на партизаните? Не сънуваше ли? В тоя миг до ушите му стигна оживена стрелба и той отново се повдигна от мястото си, залепи очи на рогатката. Полето пред него бе все така пусто и стрелбата, която бе чул, идваше от другата страна на горичката, откъм пътя, където атакуваха жандармеристите и полицаите. Той изръмжа злобно и се огледа — пред него стоеше подполковник Сюлемезов с мрачно, посивяло лице и прехапани устни.
— Вижте какво става от другата страна! — заповяда генералът сухо.
Докато телефонистът викаше в слушалката, стрелбата от другия край на гората бавно затихна, после съвсем угасна. Подполковник Сюлемезов изслуша с мрачно лице донесението, после затвори слушалката и се приближи без желание до командира си.
— И там атаката е отблъсната, господин генерал — рапортува той сдържано.
— Отблъсната! — каза злобно генералът. — Отблъсната!
— Донасят, че има тежки загуби… Убит е и командирът на полицейските части капитан Мирковски…
Едва сега генералът даде воля на събраните в гърдите му ярост и яд. Когато след четвърт час всичко утихна, свиканите командири все още уплашено мигаха, червяха се, гледаха тъпо към земята. Генералът най-после млъкна, погледна възмутено офицерите си и възбудено закрачи по дола. Командирите виждаха ту зачервения му врат, ту яростното му лице и с примирение чакаха заповедите. Генералът спря, огледа ги още един път гневно, после високо кресна:
— Какво чакате още тук! Махайте се! Вървете при войниците, заровете в праха кучешките им морди!
Всред офицерите имаше един полковник. Той пламна обиден, отдаде чест и без да поиска разрешение, нервно заговори:
— Господин генерал, разрешете да повторя атаката! Аз лично ще изляза пред дружините, ще ги поведа напред!
— Вървете! Атакувайте! — изкрещя генералът. — Веднага вървете!
Но въпреки всички крясъци атаката се повтори едва към шест и половина часа, когато пристигнаха подкрепленията. Тоя път срещу шепата партизани бяха хвърлени нови пехотни части, а други останаха в резерв зад линията на обстрела. Гъстотата на атакуващите вериги бе така внушителна и картечният огън, който поддържаше атаката, така гъст, че генералът с облекчение въздъхна. Щом пехотата тръгна в атака, партизаните не я дочакаха със залпове, както първия път, а веднага откриха огън — поощрени навярно от гъстотата на веригите, или пък — надяваше се генералът — загубили първоначалното си хладнокръвие. Но спокойствието на генерала трая само миг. Атаката се провеждаше отпуснато и без желание, както първия път, войниците напредваха уплашено, бързо залягаха, с мъка потегляха отново напред. Скоро генералът инстинктивно схвана, че враговете не бяха нито уплашени, нито стреснати, защото поддържаха равномерен точен огън, а леката картечница от западния полусектор още изрядко пускаше къси редове, пестеше патроните си за решителния удар.
Като наближиха на около двеста метра от горичката, веригите отново залегнаха и вече нищо не можа да ги вдигне от земята — ни крясъците на побеснелите офицери, ни куриерите, които тичаха към веригите, нито гръмките заповеди на генерала. Най-после началник-щабът се наведе над ухото на генерала и каза сдържано, но все пак нервно:
— Излишно е, господин генерал! По тоя начин рискуваме офицерите без никаква полза…
Генералът го погледна с мътен поглед. Наистина, и той бе забелязал, а личеше и от донесенията, че партизаните целеха преди всичко офицерите — към тях насочваха своята стрелба. Нима биха действували така уплашени хора? Разбира се, не — в никой случай не! Генералът разбра най-после кой му говори и хрипкаво отвърна:
— Те само това заслужават! Само куршум, нищо друго!
В седем часа и двадесет минути генералът заповяда да се преустанови атаката и веднага извика на съвещание старшите офицери. След всички крясъци при първото съвещание да крещи отново беше най-малкото глупаво. Той заговори със сдържано раздразнение и яд, но още след първите думи гневът му шумно избухна, високият му глас се разнесе чак до позициите.
— Какво е това безобразие, господа! — закрещя той, като се задъхваше от възмущение. — Войници ли водите вие в атака, или башибозук! Как да разбирам тия неща, как да ги побера в ума си. Излиза — България е пред пропаст, мъртва е вече България! Такова ли заключение да изпратя на военното министерство?
Офицерите смутено мълчаха.
— Толкова дружини срещу шепа хора! — продължаваше да крещи генералът. — Влиза ли ви в ума? Ами ако насреща имахме равен противник? Къде трябваше да търся вашите части, в Дунава ли?
Генералът направи няколко крачки, спря до занемелия телефонист край свързочния възел и отново се развика:
— Заразата е проникнала до костите, господа, до мозъка на костите. Вас лично ще ви държа отговорни за това разложение в частите ви.
Един от офицерите, пълен и запотен от напрежението, несмело се обади:
— Ако разрешите да забележа, господин генерал, в моя полк са предимно стари набори…
— Какво, като са стари?
— Как да ви кажа, господин генерал, те отдавна са излезли от казармите, забравили са как се носи военната служба… Почти всички са помирисвали барута само на учебни стрелби, това им е първият бой… а то се знае, господин генерал, при първия бой винаги има смущение…
— Хубаво извинение! — избухна генералът. — Според вас, господин подполковник, излиза, че при първия бой войските се пръскат като пилци в полето и бой изобщо не може да стане.
Офицерът, сконфузен, замълча, после още по-несмело добави:
— И освен това, господин генерал, след такова дълго отсъствие от казармите тяхното национално съзнание е рязко намаляло…
— А каква е била вашата работа? — прекъсна го остро генералът. — Защо не сте ги възпитавали? Защо не сте ги надъхали отново с национално съзнание!
Полковникът, който първия път бе изказал желание да отиде в атаката начело на своя полк, отново се намеси без разрешение:
— Господин генерал, нашите войници са мобилизирани едва от две седмици. Не можем да извършим за такъв кратък срок това, което цялата наша общественост е пропуснала да извърши през последните десет-петнадесет години!
— Вие все знаете! — каза поукротен генералът. — На вас все другите ви са виновни! Не ще е зле вас да направят директор на националната пропаганда.
Полковникът обидено млъкна. Генералът мълча известно време, въздъхна дълбоко и заговори с глас, който с все сила се мъчеше да направи спокоен:
— Излишно е повече да мъдруваме и да търсим вини и отговорности. Това ще направим утре. Заповядвам веднага да се върнете в частите и да ги подготвите за атака — за последната атака, господа, предупреждавам ви и ви държа лично отговорни. Макар да ме е срам да говоря за това — но в атаката ще влезе и резервът.
Генералът се изхрачи гръмко от възмущение и изведнъж кипна:
— Вървете! — извика той. — Действувайте!
Началник-щабът, който до тоя момент бе мълчал, най-после глухо се обади:
— Господин генерал, разрешете да ви доложа моето мнение!
Генералът го изгледа сърдито.
— Не разрешавам! — избухна той и се обърна към офицерите: — Вървете, господа!
Едва когато се загубиха из завоите на долчинката, генералът успя да се овладее и обърна лице към подполковника.
— Кажете! — каза той, като се мъчеше да скрие зад грубия тон чувството си на вина. — Чакам вашето ценно мнение.
Подполковникът стана от походното си столче. Лицето му бе обидено и затворено, очите му сухо гледаха генерала.
— Струва ми се, господин генерал, че напразно даваме жертви в тия преки атаки. Вкарването в боя на резерва с нищо не изменя положението, защото и без това гъстотата на атакуващите вериги е наш минус. Така се дават много жертви, а именно тия жертви плашат войниците повече, отколкото ги окуражава тяхната многочисленост. Естествено, ако продължаваме в същия дух, ние в края на краищата ще ги смачкаме, но каква победа е това? Горе ще ни кажат: каква цена сте платили за тая победа? И ще ни търсят, разбира се, отговорност…
— Говорете по-разбрано! — прекъсна го генералът.
— На нас не ни трябва пирова победа, господин генерал, на нас ни трябва лека, ефектна победа, която да укрепи и без това ниско падналия морал на войниците. И в края на краищата аз мисля, че не трябва да подценяваме неприятеля. Ето — ние излязохме в атака без никаква артилерийска поддръжка…
Генералът поруменя.
— Как не ви е срам да приказвате така! — възкликна той. — Артилерийска поддръжка! Толкова дружини срещу шепа гамени, а на всичко отгоре и артилерийска поддръжка! Може би след малко ще поискате и авиация!
— Разрешете да забележа…
— Сега аз говоря! Не разбирате ли, че това е въпрос на чест! Сам зная, че ако извадя срещу тях една полска батарея и стрелям няколко часа, ни гора ще остане насреща ни, ни папер!
— Ето, аз предлагам да направим точно това!
— А аз не приемам! Вие чули ли сте, господин подполковник, как стреля в тихо поле една батарея?
Подполковникът обидено сви устни.
— Чули ли сте, питам ви! Стрелбата ще се чуе чак в Румъния! Какво ще си помисли за нас населението? Тука не е фронт, тука е мирен тил и тоя тил ние нямаме право да превръщаме в полесражение. И освен това — казах ви вече — тука се слага въпрос на чест. Утре всички ще ни се смеят, ще кажат — не стигнаха на генерал Козарев толкова дружини, та измъкна срещу партизаните и артилерия. Като че ли кой знае какви войски има срещу нас.
Подполковникът се отдръпна назад.
— Говорете! — спря го гневно генералът. — Докладвайте!
Подполковникът погледна своя началник, прехапа бледните си устни, после каза разколебано:
— Страхувам се, господин генерал, че в края на краищата все пак ще ни се наложи да употребим артилерията.
— Не вярвате в успеха на новата атака ли?
— Не вярвам, господин генерал… Те имат автоматично оръжие, което срещу нашите сгъстени вериги ще бъде още по-ефикасно, а нашата пехота, то се видя, не е никаква пехота, а цивилна сбирщина… Така или иначе, ние ще опрем до артилерията, но нека поне не си увеличаваме срама.
— И тоя срам не е малък — да забуха нощес артилерията, да събуди и умрелите.
— Господин генерал, разрешете да се оттегля.
Генералът нищо не отговори, постоя един момент прав и замислен, после отново почна да се разхожда — десет крачки напред, десет назад — с лице, което след всяка минута ставаше все по-разколебано и все по-отпаднало.
Слънцето се бе наклонило на запад, сухите жилести габъри на стръмния бряг на дола хвърляха дълги редки сенки. И вдясно, и вляво, и насреща зад корията от време на време равномерно и дразнещо чукаха картечници, обстрелваха горичката. „Ами ако и тая атака пропадне?“ — помисли той стреснат и веднага разбра, че именно така ще се случи — атаката ще пропадне. Какво ще излезе от неговия рапорт? Какво ще стане с кариерата му? И изобщо защо ли не послуша жена си, защо се намеси в тая проклета история? Той спря нерешително и се обърна към подполковника, който, седнал отново на походното си столче, гледаше втренчено пустия бряг през чистите стъкла на пенснето си.
— Сюлемезов! — повика го той раздразнен. — Отменете атаката!
— Слушам, господин генерал! — трепна началник-щабът.
— Заповядвам да се прекрати стрелбата. Да се извика незабавно една батарея! Кога смятате, че ще може да пристигне на позицията?
— Към единадесет часа, господин генерал — отвърна веднага подполковникът, сякаш бе очаквал тоя въпрос на генерала.
— Късно! — изсумтя генералът. — Но нищо! И без това не смятам да вдигам гюрултия през нощта. Привлечете всички свободни части, усилете кордона. Може би през нощта ще се опитат да си пробият път към планината.
— Повече от сигурно, господин генерал.
— Това няма да е лошо, ако можем тогава да ги смачкаме, без да става нужда да употребяваме артилерията. Щом излязат от дупките си — вече не са страшни, само че въпросът е кордонът да бъде здрав, особено от южната страна — в посока към планината, накъдето те, естествено, се стремят…
— Съвсем вярно, господин генерал.
— Искам пълна бойна готовност… Ще държа отговорни офицерите…
— Слушам, господин генерал!
— Това е! С артилерията да дойде едно прожекторно отделение, за да осветява околността. Държа лично вас отговорен за изпълнението на всички заповеди.
— Разбрано, господин генерал…
Щом взе решението, генералът почувствува как по цялото му тяло се разля отмора и облекчение. Само зъбът все още продължаваше да го боли, макар да бе взел през следобеда четири аспирина. Наистина болката не беше силна, но той не можеше да я търпи и даже такава малка и тръпнеща, тя го дразнеше, убиваше настроението му. С какъв такъв особен, негенералски характер се бе родил — да не може да търпи никакви болки и никакви несгоди — дори най-малките и незначителните? Като връх на всичко трябваше да прекара още една безсънна нощ тук, сред полето, а той чувствуваше още отсега при първите вечерни сенки, че му се спи. А защо да не остави всичко на подполковника, щом и без това няма да предприемат нищо решително до сутринта? Не, опасно е! Или пък — защо? Той отпъди като с махване на ръка лошите мисли и колебания. По-добре е да помисли дали и тук някъде не може да се намери някакво удобство за спане. „А какво беше на турската граница през тридесет и девета година! — припомни си той внезапно. — Какво беше на Странджа! Грамадни сиви съсели, които капеха като едри круши върху брезента на палатката, змии, които пълзяха денем и нощем, които се свиваха под възглавниците.“ Тогава цял взвод го пазеше от гадините и пак не можеше да го опази. Но затова ли бе намерил да мисли? Няма ли нещо друго, по-интересно и по-радостно?
Слънцето бе залязло, над равнината лежеше червенина. Жилестите габъри на брега почерняха, сенките им се стопиха, лек свеж полъх на ветрец размърда безжизнените им листа. Генералът въздъхна и бавно се упъти към телефона.
* * *
Привечер на позициите на полицейските части пристигна околийският началник Киселов и първото нещо, което научи, бе за смъртта на капитан Мирковски. Новината не беше от най-приятните, той разбираше, че ще направи тежко впечатление всред съмишлениците на властта в градчето. Как е станало ли? Неговият заместник, черен и сух полицейски поручик, доста възрастен за чина си, пелтечеше забъркано и не можеше да обясни. Мирковски бил пиян, лошо се пазел и още при първата атака бил улучен тежко с куршум в стомаха. Тука разказът ставаше съвсем неясен и съмнителен. Изглежда — помисли си Киселов, — раненият е викал за помощ, но не е имало кой да го изтегли от полесражението. Втори куршум, тоя път по-точен, довършил докрай работата. Поручикът сам бил видял трупа му, но автоматичният огън на партизаните бил толкова силен, че не успели да го извлекат обратно, останал да лежи пред партизанските позиции.
— От наблюдателното място се вижда ясно с бинокъла, господин началник — завърши разказа си поручикът. — Ако искате да видите…
— Няма нужда! — отвърна троснато Киселов, после, като помисли малко, добави: — С вас ли е белоселският разсилен?
— Тука някъде е, господин началник…
— Доведете го веднага…
Намериха Манол Моньов скрит зад един синор, целия пожълтял от страх, с лице, което след всичко преживяно бе загубило съвсем чертите си. Той се бе състарил и изсъхнал, очите му гледаха неспокойно от хлътналите орбити. Дори погледът му се бе изменил — нещо и мрачно, и упорито, и отчаяно се беше появило в него на мястото на окаяното слабодушие. Когато го извикаха, той запълзя през нивата, но старшията с един ритник го изправи на крака.
— Стрелят, господин старши! — каза глухо разсилният. — От време на време свирват куршуми…
Партизаните наистина рядко, но много точно стреляха от горичката и държаха нащрек цялата позиция на окръжението. Разсилният премина почти бежешком откритата нива, но щом съгледа Киселов, въпреки страха си спря на място, в очите му се сгъсти упорството и омразата. Околийският началник го погледна намръщен и със студени очи, после го позна и веждите му още по-тясно се сключиха.
— Ела тук! — каза той сухо.
Разсилният плахо приближи. Полицейският поручик, който наблюдаваше равнодушно сцената, залегнал в плиткото трапче на наблюдателния пункт, разсеяно се обади:
— Легнете, господин началник, опасно е… Насреща имат един стрелец — пиле не пропуска.
— Аз не съм пиле! — каза грубо околийският, после се обърна към разсилния: — Мандраджията с партизаните ли отиде?
Въпросът дойде така неочаквано, че разсилният трепна, лицето му се наля с кръв.
— Не знам, господин началник, не го видях…
— Лъжеш, говедо! — каза злобно Киселов. — По очите те познавам, че лъжеш…
Слугата отчаяно замълча. „Ако бях мълчал и първия път — мислеше той, — сега нямаше да бъда тук, щях да си стоя на село!“
— Казвай! — кресна околийският. — Чуваш ли, на тебе говорят!
— Какво да кажа, господин началник, като нищо не знам…
Киселов с мъка сдържа избухването си, тясното му зло лице изтъня съвсем.
— Бай Атанас ли извика кмета на мандрата? — попита отново Киселов. — Той ли го подмами там…
— Какъв ти бай Атанас! — откликна отведнъж разсилният, почувствувал под краката си здрава почва. — При жена ходеше по тия места, неведнъж съм го возил с кабриолета.
— Каква жена? — вдигна любопитно вежди началникът. — Как се казва?
— Гина се казва, ама помня ли й презимето… Нейният мъж, господин началник…
Разсилният не успя да завърши. Околийският началник чу ясно как куршумът свирна край ушите му, разсилният рухна на земята с окървавено лице. Пребледнял, околийският се хвърли на земята, после уплашено припълзя до окопчето на наблюдателния пункт. Поручикът погледна равнодушно неподвижния труп на слугата, светлата кръв, която бързо попиваше в пръхкавата, изжадняла за влага земя, после с укор измърмори:
— Нали ви казах, господин началник — оня оттатък не се шегува. Малко преди да дойдете, пречука свръзката на поручик Черкезов…
— Къде е поручик Черкезов? — попита с пресъхнало гърло околийският.
— Тука наблизо са… Ей към оная суха круша…
Киселов помисли да стане, но някаква невидима ръка сякаш го притискаше до земята, дърпаше го назад. На няколко крачки от него, неподвижен и черен при последните лъчи на слънцето, лежеше безжизненият труп на разсилния. Съвсем мъничко бе нужно — може би само няколко сантиметра, — за да лежи той така, всред полето — неподвижен и черен, с бавно изтичаща кръв, — той, Киселов, околийският началник — вместо тоя сив невзрачен човечец. Само при тая мисъл Киселов усети как всичко в него за миг се изпразни — пустота и безсмисленост, и някакъв неочакван страх, че няма да мине много време, и може би всичко това наистина ще му се случи, наистина ще го застигне смъртта. Той полежа така десетина минути, като се мъчеше да се съвземе, после напрегна цялата си воля, стана от наблюдателницата и бавно закрачи назад. Куршумът звънеше в ушите му, чувствуваше го парлив и страшен край пламналите си бузи, но и тоя път той не дойде, не го догледа. Голобрадият бивш гимназист в горичката, който го бе пропуснал първия път, сега старателно се мереше в друга посока, натискаше бавно мекия спусък на манлихерата, целият внимание, с леко прехапани устни. Чу се изстрел и един жандармерист, който разнасяше тенекиени консерви от говеждо месо в закърпено платнище, падна възнак — платнището се разгъна, консервите се търколиха по земята, червеникави на гаснещото слънце.
Когато Киселов намери поручик Черкезов, той разглеждаше портфейла и документите на застреляния преди половин час жандармерист, който му бе свръзка. В портфейла имаше три вехти, но грижливо изгладени хилядарки, няколко пръстена и дори един златен зъболекарски мост, заграбен навярно през някоя от наказателните акции. Щом чу гласа на околийския, поручикът силно трепна, сякаш бяха надникнали в мислите му — нечисти жандармерийски мисли за грабеж.
— Здравей! — отвърна той стреснато на поздрава. — Какво те носи насам?
Киселов го гледаше втренчено.
— Изглежда, че баща ти е избягал с партизаните! — каза той сухо. — Следствието натам води…
Забъркан и изненадан, поручик Черкезов дори не успя да отговори.
— Хубава изненада ще бъде, ако го намерят утре там между другите! — добави все така сухо Киселов. — Интересно мнение ще си съставят за теб…
Черкезов усети как кръвта избяга от сърцето му, устните му трепнаха. По-късно, когато остана сам всред потъмнялото поле, той все още трескаво размишляваше: какво да направи, как да убеди другите — и преди всичко своите началници, — че той не е като баща си, че той е друг — на живот и смърт свързан с тях чрез всичко, което последните години бе направил. Нима не разбираше това и Киселов? Нима действително мислеше, че някакъв баща можа да има значение пред тяхната обща съдба — здраво свързани, до гуша потънали в делата си, за да могат да изберат каква да е друга съдба. Той въздъхна и с омраза погледна към посоката, накъдето бе изчезнал околийският. Ако и той не може да разбере, тогава кой друг? Какво ще кажат генералът, областният директор?
Той стана. От юг, откъм планината, лъхаше лека прохлада — синьо и студено бе натам небето, тъмни и враждебни планинските вериги. Назад през полето се движеше бавно самотен войник — наведен и отпуснат, с товар слама на гърба, — носеше навярно постилка за някой от началниците. Свити в траповете, неговите жандармеристи мълчаливо вечеряха — бъркаха с пръсти в тенекиените кутии, гнусливо лапаха говеждото желе. Лицата им бяха сиви и намръщени и Черкезов усети как по гърба му минаха лоши студени тръпки. Денят, който не му бе донесъл нищо хубаво, си отиваше, а за идния ден той дори не смееше да мисли.
* * *
Въпреки разгрома на двете атаки партизаните лежаха в стрелковите трапчета със сериозни и тъжни лица. Късно следобед, неусетно и тихо, без да чуят предсмъртната му въздишка, бе умрял Бародка. Редом с него бе положен трупът на Чапай, когото смъртта бе заварила зад пленената от полицаите лека картечница. Чапай бе водил боя прекрасно и едва в края на втората атака куршумът бе сложил края на яростната му стрелба. Кога точно бе загинал, никой не знаеше, защото стрелковите трапчета бяха доста раздалечени едно от друго и партизаните ги бяха добре прикрили зад дърветата и шубраците. Намериха го изстинал и неподвижен, с ръка на пълнителя на леката картечница и устремен напред, като че ли в момента на смъртта се е бил попривдигнал, за да разгледа по-добре бойното поле.
На десетина крачки от тях, положен между раниците на партизаните, лежеше безмълвно Клим. Куршумът го бе ударил в стомаха и бе останал там заедно с жестоката пареща болка. При раняването той бе извикал за помощ и двама бойци в разгара на атаката го бяха пренесли назад, внимателно го бяха положили в малката падинка, зад бариерата на раниците. Докато траеше стрелбата, Клим тихо бе пъшкал, но щом сражението затихна, той прехапа устни и не издаде нито звук повече. Вече се свечеряваше, между клоните на дърветата се прозираше цветното небе — живо и жизнено, с тонове, които след всяка минута се сменяваха, с малки пъстри облачета, които идваха и изчезваха в далечината. В горската глухота от време на време ековито изтрещяваше изстрел, гората сякаш трепваше с листата си. Клим все така лежеше под дърветата — без да затваря очи, без да примигва при трясъците, съвсем неподвижен, с поглед в небето. Въпреки болките, той ясно усещаше мириса на гората, отровния дъх на барута, тежкия страшен мирис на своята собствена кръв. В минутите на усамотението Клим всичко бе премислил, всичко бе разбрал. Макар да бе жив, той усещаше неподвижната студенина на смъртта около себе си и въпреки това бе спокоен и решен. Само от време на време някъде от дълбините се надигаше тъмен страх, бликваше внезапно жал и милост, но той бързо ги смачкваше, продължаваше да гледа с ясен поглед живото топло небе. То вече не го наскърбяваше, както в първите минути, не го натъжаваше със спокойната си вечност. Той и дърветата, и небето скоро щяха да се покрият с черна сянка, но колко прекрасни неща оставаха завинаги на света, в които вечно щеше да живее и той с името си и с пролятата си кръв.
Към осем часа при него допълзяха Тимошкин и Вълчан. Беше съвсем тихо, не се чуваше никаква стрелба и между дърветата мирно се беше настанила горската глухота. Тимошкин прегледа раната на Клим, после хвърли върху него едно леко походно одеяло. По бързото трепкане на клепачите му личеше, че е развълнуван и че се мъчи да сдържи вълнението си. Клим обърна към него изтънялото си лице и тихо запита:
— Как излезе атаката?
— Не беше много трудно! — отвърна Тимошкин. — Янко Павлов улучи един майор, остави го на място. Това му е вторият голям удар след капитан Мирковски.
Едва забележима руменина се появи на лицето на младежа.
— А някои от другарите не искаха да го вземат! — каза той шепнешком. — Казваха, че е неопитен.
— В групата бяха подбрани най-добрите бойци — отвърна сериозно Тимошкин.
Руменината по лицето на младежа се усили.
— Вие казвате това, другарю комисар, защото съм ранен и ви е мъчно за мене…
— Не, Клим, това не е вярно… Аз вярвах в тебе и знаех, че където си ти — мястото ще бъде сигурно. В такава трудна акция, ти разбираш това, нямам право да подбирам хора по лична симпатия…
— Нищо не можах да направя — едва доловимо прошепна Клим. — Нищо особено…
Тимошкин въздъхна.
— Не говори така, Клим! — каза той развълнуван. — Това, което ние всички правим, не може да бъде „нищо особено“, та макар да е най-скромното…
В окрайнините на горичката отново изтрещя изстрел, но тоя път Клим почти не го чу. Едва по-късно до него достигнаха думите на Тимошкин:
— Полежи, брате, след малко пак ще намина край тебе…
Клим отвори очи, тихо въздъхна:
— Тука съм, другарю комисар… И да искам, не мога да помръдна…
Вълчан и Тимошкин изпълзяха малко встрани и се притулиха зад дънера на едно старо дърво. Докато Тимошкин вадеше от джоба на винтягата си малката ръчна скица на горичката, Вълчан замислено мълчеше. В часовете, през които бе лежал в стрелковото си трапче, той всичко бе премислил, но сега думите, които готвеше, не му се струваха така сигурни и убедителни като живите мисли. Тимошкин погледна скицата, без да вижда на нея нищо, после тихо и като че ли без желание каза:
— Не трябва да губим време!… Трябва бързо да мислим и бързо да решаваме…
— Добре — накъсо! — каза с лека въздишка Вълчан. — Първото ми предложение е да извършим пробива в неприятелския кордон колкото се може по-рано…
Тимошкин леко завъртя глава, сякаш събираше с мъка мислите си.
— Мотиви?
— Много мотиви! Първо — изненадата… Както се вижда, частите отсреща се прегрупирват, сгъстяват се, отварят място за подкрепленията. Докато се ориентират в непознатата обстановка, ние можем да ги изненадаме, още повече че те няма да очакват удара преди полунощ…
— Това е вярно! — кимна Тимошкин. — По обикновената практика пробиви се правят късно, когато и най-упоритите заспиват. Действително, не е лошо нещо да връхлетиш върху заспали или сънливи хора.
— Не е лошо! — съгласи се Вълчан. — Но по принцип това не е особено възможно. Колкото по-малко часове остават до утрото, толкова повече ще си отварят очите…
— Логично е — съгласи се Тимошкин.
— Това не е всичко — продължи Вълчан. — На тебе не ти ли се видя странно, че ония много рано прекратиха атаките? Време за нова атака имаше, но те не нападнаха, отказаха се. Защо? За да си увеличат главоболията с нощни рискове ли? Според мене те са отложили атаката, защото са разбрали, че с преки удари много жертвуват, а нищо не постигат. Предполагам, че са решили да направят нещо друго, да ни ликвидират по друг начин — например с артилерия, дори със самолети. Това няма да им коства никакви жертви, а успехът е сигурен…
— Да! — кимна Тимошкин мрачно. — Това е напълно логично.
— Щом е така, защо да дочакаме нещастието? Нощта никак няма да попречи на артилерийското обстрелване. Може би батареите вече са на път към нас. Защо да ги чакаме?
Тимошкин прекара ръка по замисленото си лице.
— В колко смяташ да тръгнем?
— Според мене — към десет часа… Но не по-малко важно от това, кога ще тръгнем, е — накъде ще тръгнем. Моето второ предложение е да ударим кордона откъм северната страна, откъм полето.
Тимошкин вдигна глава.
— Интересно! — измърмори той. — И мене ми мина такава мисъл…
— Наистина, това предложение има своите неудобства. Ако пробием на север, ще трябва после да правим голяма полудъга, да обходим войсковите части и да излезем отново в южна посока. Не е, разбира се, въпросът в пътя, а в това, че те ще могат да ни пресичат, да излизат винаги пред нас…
— За съжаление, това е така…
— И освен това — очевидно е. И понеже е толкова очевидно — нашите неприятели ще завардят, естествено, южната посока — там ще усилят до най-голяма степен кордона, ще струпат там резервите си. Да ударим с шепа хора такава здрава стена е крайно опасно. Обратно — северната посока е навярно много по-слабо завардена и там бдителността е намалена. А веднъж като излезем на свободно пространство, в тъмното ще ни бъде много лесно да маневрираме и да се отскубнем. Петнадесет километра не са много. Докато се съвземат от паниката, ние ще сме вече далече.
— Горе-долу и аз така си представях работата — каза Тимошкин.
— Да ти кажа и последното съображение — додаде окуражен командирът. — В северната посока е дългата царевична нива. През нея ще ни бъде много по-лесно да се промъкнем незабелязано.
Тоя път Тимошкин отговори веднага. Той помълча малко, после каза с променен глас:
— Дотук добре, но какво ще правим с Клим?
Светлото, засенчено от козирката на фуражката чело на Вълчан се покри с бръчки. Той погледна виновно към комисаря, въздъхна и каза разколебано:
— Да го носим със себе си е невъзможно. Трябва в началото да пълзим по-безшумно от лалугерите, после да бягаме в нощта с все сила.
— Страшно е! — каза Тимошкин. — Той е в пълно съзнание.
— Това не се случва за първи път, Тимошкин — каза печално Вълчан. — Понякога това е неизбежно. Ти знаеш как загина Виктор…
— Интересно, за Бародка така не разсъждавахме! — възрази сухо Тимошкин.
Вълчан погледна с укор другаря си.
— За Бародка имаше шанс… Тогава не бяхме окръжени и все пак… може би сбъркахме…
Тимошкин внезапно се изправи — в тесните му зачервени очи сякаш се появи слаба светлина.
— И все пак има един начин! — каза той тихо, с горчивина в гласа.
— Да го спасим? — трепна Вълчан.
— Не, ние не можем да го спасим… Но можем да му помогнем… Има смърт и смърт… Не всяка смърт е страшна…
* * *
Клим лежеше под тъмните клони и се вслушваше в тишината — необикновена и страшна след непрекъснатите трясъци на следобеда. Някъде вдясно от време на време се чуваха гласове — съвсем слаби, без да се разбират думите — и Клим знаеше, че това са гласовете на Вълчан и Тимошкин, които решаваха съдбата на отряда. Когато всичко утихна, той разбра, че разговорът е свършен, и наостри слух. Не, никой не идваше. Клим затвори очи, после отново ги отвори, защото му се стори, че така, със затворени очи, разяждащата болка в стомаха е по-силна. Наоколо бе все така тихо, после в далечината се чу слаб шум, сякаш някой бавно пълзеше. Клим неуловимо трепна, приятна топлинка се разля по лицето му. След малко комисарят безшумно допълзя и се наведе над него, сякаш внезапно се бе уплашил да не би Клим да е вече мъртъв. Без да помръдва главата си, Клим обърна към него тъмните си очи.
— Какво решихте, другарю комисар? — попита той тихо.
Тимошкин въздъхна.
— Скоро ще направим опит за пробив, Клим! — отвърна той. — Ще пропълзим тихо до техните позиции и ще ги ударим с все сила.
Момчето веднага разбра съдбата си — такава, каквато я бе премислил, каквато я чакаше.
— Вие не можете да ме вземете! — каза той. — Аз ще ви преча!
— Не е само това въпросът, Клим! — отвърна Тимошкин. — И без друго някой трябва да остане в горичката, да ни прикрива гърба. Като стреля от време на време към тях, те ще мислят, че все още сме тука — няма да бъдат така бдителни. Това е много важно, за да можем да се промъкнем незабелязано.
Тимошкин ясно видя как внезапна руменина покри избелялото лице на момчето. Това той очакваше, на това се надяваше. Един човек, почти мъртъв, изведнъж влизаше в строя на най-живите, най-необходимите. Краят вече не беше така страшен, краят щеше да дойде при човека на пост, зает с живото прекрасно дело да помага на другарите си, да ги отскубва от ръцете на смъртта.
— Аз ще ви прикривам! — каза с повишен глас и гордо Клим. — Ще видите…
Клим още повече се оживи, дори леко помръдна. Възбуденото му лице сякаш излъчваше слаба светлина — чиста мека светлина на гордост и съзнание за дълг. Вече тишината не бе така страшна и дънерите на дърветата така черни, тъмнеещото небе, нежно слизаше до светлите върхове на дърветата. Клим леко дишаше, болката в стомаха сякаш бе станала далечна и чужда. Той повдигна очи и погледна комисаря, който все още стоеше над него и унесено мълчеше. И лицето на комисаря бе спокойно — и въпреки че бе толкова загрубяло от тежкия живот в планината, в тоя миг му се стори чудно красиво и добро, сърдечно и топло. От планината лъхаха слаби ветрове — от далечната, скъпа, родна планина, където бе отрядът и където бе четата „Александър Матросов“. Там ще узнаят за него и никога вече няма да забравят. Живял е Александър Матросов, живял е Клим, никому неизвестният чиновник от гишенцето на провинциалната поща. Много младежи са живели във великото време. Умират ли? Клим вече не мислеше за смъртта и не я усещаше. Няма смърт и не може да я има там, където се води битка за живота.
* * *
Пренесоха Клим в окрайнината на горичката и го положиха внимателно в едно от стрелковите трапчета. Оставиха му пушка — къса, рязана карабина, няколко пачки с патрони, манерка вода. Клим носеше на пояса си малка сферична бомба — оставиха му и бомбата. Когато наближи часът на раздялата, Тимошкин остави до него стария си, леко заръждавял наган, устните му леко трепнаха.
— Вземете си пистолета, другарю комисар! — проговори той тихо. — Там горе ще ви потрябва.
— Клим… — започна Тимошкин и думата замря на гърлото му.
— С бомбата, другарю комисар — пошепна момчето. — По е сигурно, не стават засечки.
Но Тимошкин не взе обратно пистолета си. Към десет часа партизаните почнаха да се прощават с другаря си. Те идваха при него един по един, докосваха ръката му, допираха устни до бледото му, леко изпотено чело и заминаваха в мрака, потъмнели и със сълзи в очите. Яростта растеше в гърдите им, пръстите стискаха трепетно пушките.
— Сбогом, Клим! — каза глухо Вълчан.
— Сбогом, мойто момче! — каза нежно Тимошкин, който последен дойде при ранения. — Помни дълга си! И ние никога няма да те забравим!
— Сбогом, другарю комисар! — развълнувано каза Клим. — Поздравете другарите в отряда и нашите момчета в четата…
Нощта бе непрогледно тъмна и тиха. Лъхаше слаб ветрец, тихо шумоляха над него дърветата. Клим виждаше как човек след човек другарите му изчезваха в мрака, загубваха се веднага от очите му. Колкото и да напрягаше слуха си, той не можеше да чуе никакъв звук, нищо, което, да показва, че партизаните са все още тука. Като изминаха пет минути, той опря приклада в дъното на трапчето и натисна с развълнувано сърце спусъка. Чу се трясък, черното дуло блъвна светъл пламък.
Но защо да стреля към небето? Стреля ли нахалост истинският боец? Като стисна здраво устни, той се обърна и остра зашеметителна болка сряза стомаха му. „Само да не изгубя свяст!“ — мина неясно през ума му и той здраво се вкопчи в земята. Когато се съвзе, Клим насочи пушката в мрака, натам, където смяташе, че са окопите на неприятеля, и отново натисна спусъка. Той почака да се успокои малко страшната болка в стомаха, после отново стреля.
Враговете не отговаряха. Клим се взираше в нощта, облизваше сухите си устни. „Не! Така не е добре! — мислеше той. — Може да обърнат внимание, че се стреля само от едно място!“ Тая мисъл го развълнува, той грижливо се огледа. Да пълзи! Да си смени мястото! Но дали ще може, дали ще му достигнат сили? Може да се случи така, че да загуби от болка съзнание и да го пленят жив. При тая мисъл той настръхна и като се залови за бруствера, с едно движение изпълзя навън. Страшната болка раздираше стомаха му, но той пълзеше бавно напред, пълзеше. Когато изгуби съвсем сили, Клим спря за минута и пое дълбоко дъх. Ръцете му неудържимо трепереха, по челото му изби пот. Той насочи пушката към позициите и отново стреля.
Пушката отново блъсна отмалялото му рамо. Клим отново пълзеше, мъчеше се с тихо пъшкане да заглуши болката. Още мъничко, още съвсем мъничко да издържи, и другарите ще пробият, ще излязат в свободната равнина. „Ами пистолетът?“ — мина внезапно през ума му. Бе го забравил там, на бруствера. Той трескаво протегна ръка към бомбата и щом усети под пръстите си нейната грапава повърхност, въздъхна с такова облекчение, сякаш бе намерил там самия живот.
Над горичката лежеше тишина и само шумът на смачкани съчки и на превити храсти подсказваше, че младежът е жив. Той пълзеше, спираше, после отново пълзеше, Клим бе забравил всичко друго — стреляше. Силите му отслабваха все повече и повече, жажда свиваше гърлото му. Той бе забравил манерката си, но и за нея не мислеше. Да пълзи, да стреля!
Внезапно страшна вълна от експлозии разтърси въздуха.
„Удар с бомбите! — помисли щастлив Клим. — А щом удариха с бомбите, значи, допълзели са, без да ги усетят!“ След вълната от експлозии настана момент на необикновена тишина, после се чу оживена стрелба. Притихнал и неподвижен, Клим слушаше с разтуптяно сърце громола на боя и усещаше, че след всяка минута стрелбата все повече и повече се отдалечава — ставаше все по-рядка и по-глуха. „Спасиха се! — помисли той с щастливи сълзи. — Пробиха обръча!“
Сега, след като всичко бе свършено, той се отпусна бавно на земята. Тънките му устни развълнувано потреперваха, щастливите сълзи продължаваха да мокрят лицето му. Земята под него бе топла, упоително миришеше горската трева. Свърши се! Спасени са! Сам той им бе помогнал, сам със своите ръце. Може би благодарение на него сега те летяха свободни през равнината — все по на юг и по на юг, все по-близо към планината. Той им бе помогнал, той бе завардил гърба им! Благодарение на него в отряда се вливаха отново дванадесет силни калени бойци, вливаше се скъпоценното оръжие, бойната слава. Отрядът живееше, оставаше да живее!
В общата суматоха всред войсковите и полицейски части всички бяха стреснати от внезапната експлозия в горичката. Трясъкът разлюля дърветата, ясна светлина освети черните им дънери, после отново стана тъмно и тихо.
* * *
Всичко се случи бързо и внезапно. След удара с бомбите партизаните стремително се хвърлиха в очистеното поле. Макар да бе тъмно, те забелязаха неясните фигури на войниците, които панически бягаха във всички посоки. Партизаните прескачаха стрелковите трапчета и като стреляха с пистолетите си и с двата шмайзера, бързо се спуснаха в тила на кордона. В тъмното тежко тупна бомба, един от партизаните тичешком я ритна с крак. Пред очите на всички блесна експлозията, заслепи очите им. Някой отчаяно хъркаше, но партизаните знаеха, че не е свой, бързо отминаха.
— Господин поручик! — крещеше някой страшно в мрака. — Насам, насам!
Първан изруга и даде една къса серия по посока на гласа. Поручик Черкезов, който тичаше пребледнял по посока на стрелбата, чу лошото бръмчене на куршумите и се хвърли на земята. Както винаги в моменти на изненада и страх, той усещаше как лудо бие сърцето му, тънкото му сухо тяло неудържимо трепереше. Тропотът на бягащите стъпки ясно се чуваше в мрака, изравняваше се с него. Като прехапа устни, той зареди автомата и го насочи нататък. В тъмното нищо не се виждаше — свои ли бяха, партизани ли? И изведнъж фигурите излязоха от мрака — едва забележими и неясни, — прекосиха шосето и изчезнаха към нивите.
Поручикът дори не успя да натисне с пръст спусъка — така бързо стана всичко и така внезапно му се мярна кокалестата фигура на възрастен селянин, приведен и устремен с все сила напред. Баща му? Или не! Докато се колебаеше — старият страх отново стисна гърлото му. Ако е той — по-хубаво да вървят, да се махнат! Не е в негов интерес изведнъж всички да разберат, че неговият собствен баща е с партизаните. Да вървят по дяволите, да ги няма! И изведнъж страшната омраза към партизаните сякаш го задави, злобата го заслепи. Той изпъшка от ярост и силно натисна спусъка. Дългата съскаща серия на светливите куршуми разкъса мрака, светлите траектории се устремиха към чернилката и изчезнаха. Той стреля, докато свърши пълнителя, после сложи нов.
Сподирени от неочаквания огън, партизаните се пръснаха, но продължаваха напред все в същата посока. Трясъкът угасна зад тях, пред тях беше нощ и тишина. Групата отново се събра, после леко отклони хода си в западна посока. Тъмният простор ги теглеше с все сила към себе си, равнината ги поемаше в топлата си мълчалива прегръдка. Макар да бяха изминали в пълен бяг няколкостотин метра, никой не чувствуваше умора, краката им леко ги носеха по шумолящото стърнище. Радостта от спасението бе изгонила всичко — и мислите, и страховете, и тревогите. Пред тях бе свободната равнина — черна и невидима, страшна за враговете им, но за тях ласкава и спасителна.
Бе започнала голямата дъга на последния преход.
* * *
В момента на удара генерал Козарев бе свикал на съвещание командирите на войсковите части и слушаше намръщен късите рапорти на офицерите. Върху походната масичка светеха няколко карбидни лампи, бяла химическа светлина заливаше фигурите и стръмните брегове на долчинката. С нос, удължен от тъмната сянка, и с бляскащо на светлината пенсне, началник-щабът докладваше, че най-късно след половин час артилерията ще бъде на полесражението. Като помълча малко, той леко се навъси и предложи да се започне веднага обстрелът на горичката, още повече че с батареята идваха и прожекторни части. Генерал Козарев изслуша помощника си и сърдито го погледна.
— Вие, Сюлемезов, май че се страхувате и от сянката си! — каза той троснато. — Партизаните и пилета да са — пак не могат да прехвръкнат…
— Но да ударят внезапно — могат! — отвърна сдържано подполковник Сюлемезов. — Впрочем аз не настоявам на моето предложение. В края на краищата, господин генерал, риска носите вие.
— Риска! — сепна се генералът. — Според вас и това ли е риск — да задържиш затворени в капана няколко мишки! Най-многото, което могат да направят, е да изядат сиренето…
— Или пък някому хляба! — подхвърли дръзко подполковник Сюлемезов. — И такива работи стават, господин генерал. Аз мисля, че…
Подполковникът не довърши. В тоя миг избухна вълна от бомбени експлозии и сякаш разтърси почвата под краката им. Дългите черни сенки на офицерите трепнаха, карбидните лампи звъннаха една в друга, белите им пламъци леко се разлюляха. Един миг всички стояха втрещени с глави, обърнати към посоката на експлозиите, после генералът възбудено извика:
— Какво става там?
Никой не му отговори, всички напрегнато се вслушваха.
— Какво става там? — кресна генералът.
Телефонистът вече уплашено викаше в телефонната слушалка: „Вулкан!“, „Вулкан!“ — но „Вулкан“ не знаеше нищо, объркано мънкаха и другите телефонни постове. Само един неизвестен свързочник от поста „Рила“ се обади с едва сдържано радостно вълнение:
— Това май стана, че партизаните офейкаха… Стреля се някъде зад гърба ни…
Сърцето на телефониста радостно трепна.
— Говори с началник-щаба! — каза той и подаде слушалката.
Подполковникът я пое мрачно, слуша половин минута, без да каже нито дума, без нищо да попита, но всички видяха как тънките му устни сякаш съвсем се изгубиха, превърнаха се в лоша мъртвешка цепка. Той върна телефонната слушалка, изправи се и каза сухо:
— Господин генерал, партизаните са пробили обръча и са излезли на свободно пространство…
Генералът го погледна смаян и объркан — невярващ сякаш на ушите си.
— Ударили са в северния сектор! — добави подполковникът. — Точно, където трябва!
Генералът и тоя път не отговори. Едрата му охранена фигура сякаш изведнъж се смали, лицето му посивя. Той погледна безпомощно втрещените офицери, потърка с разтреперана длан леко наболата си брадичка и каза тихо, съвсем тихо:
— Срам…
Никой от офицерите не смееше да помръдне, не смееше да поеме въздух. Генералът вдигна глава, въздъхна и отново повтори:
— Срам, господа, срам!
Офицерите имаха чувството, че не им говори генерал Козарев, а някой друг човек, може би не генерал, когото за пръв път виждаха. Разстроеното му лице бе погрозняло, в очите бе заседнала уплаха — обикновена, негенералска уплаха. Той помисли малко, после добави с тих, сериозен глас:
— Ясно е, господа, пропуснали сме влака. Пропуснали сме го, а не сме знаели, глупаци сме били…
Той махна с ръка и се отправи бавно към палатката, която войниците преди малко бяха направили за него. Никой от офицерите не помръдна от мястото си, никой не каза нито дума, никой не помисли за партизаните, които бягаха към планината. В тоя миг всички мислеха за другите партизани, за тия, които някой ден щяха да слязат от планината — в някой обикновен страшен делничен ден на разплата. За тях мислеха те и за себе си — за своите корави, яки и жълти пагони, за копчетата и звездичките, за излъсканите ботуши и за железните кръстове на немския фюрер. Белите пламъци на карбидните лампи спокойно горяха, черните им сенки лежаха неподвижни на утъпканата земя. Над главите им сухите жилави габъри като че ли развълнувано трепкаха в светлини и сенки, тихо шумоляха с коравите си листа. Беше все така тъмно, както през цялата нощ — страшна нощ и победна нощ за тия, които с все сила се насочваха към планината. Над тях черното небе не тежеше злокобно, тъмнината ги обгръщаше отвсякъде, но не им пречеше — водеше ги през синори и падини, през долове и горички, все по-напред и по-напред, все по-далече от втрещената и замаяна глутница на преследвачите.